Щитове каменни

XIV.

Самуил пристигна в твърдината разгорещен от бързата езда и радостен. Той веднага се качи при жена си. Предстоеше му трудна и продължителна работа, а го подгони някакво необяснимо нетърпение най-напред към Агата. Той я жалеше сега, искаше да премахне и най-малката сянка между тях, искаше да я зарадва… Като се приближаваше с бързи стъпки към нейните покои на горния кат, дочу отдалеко звуци на арфата й. Пред вратата на предната стая той се поспря — да послуша или за да не я смути отеднаж. После влезе тихо в стаята. Агата беше сама, седнала с гръб към вратата, близу до прозорците. Прегърнала арфата си, тя седеше леко приведена и той виждаше тесния й гръб, бялата, разголена до лакътя ръка, с която шареше по дългите струни, нежната линия на едната й буза, бухналата й коса, която лъщеше в обилната светлина край отворените прозорци. Стана му още по-жално за нея — тя беше толкова нежна и като че ли чуплива, толкова лесно можеше да я нарани човек, да нарани и душата й… Тъжна беше и песента на арфата. Ронеха се от струните ту по-бързо, ту много бавно меки, топли звуци един след друг и някак самотни, някак спотаени или глухи като потисната въздишка. Агата изливаше може би собствената си тъга — защо бе избрала тъкмо тая песен и толкова много се бе вдала в нея, че не го усети, когато влезе в стаята. Той наистина бе я наранявал често досега, каквато беше тя толкова нежна и мека, но наистина я жалеше и я обичаше. Той винаги се бе грижил да й е добре и може би не знаеше как да се грижи още по-добре. А откъде дойде тъкмо сега и застана до нея сянката на нейния братовчед?…

Агата усети присъствието на мъжа си и спря да свири. Притисна с ръце струните на арфата и замря сякаш ведно с нея. Не се обърна да го погледне. Сърдеше ли се? Може би му се сърдеше, но той искаше да бъде добър към нея. И каза тихо, ласкаво:

— Върнах се.

Той остана в твърдината още три дни. Прегледа цялата твърдина, надзърна във всеки ъгъл, прегледа складовете, нареди да изчистят и отдавна забравената щерна, прегледа и външните стени на твърдината, вратите, нареди да се поправи, да се позасили всяко нещо, където беше нужно. Прегледа и всички сметки — какво бе прибрано от господарския имот през последната година, какво предстоеше да се прибере, преброи и парите, които бяха събрани. Сметките преглеждаше повече нощем и заедно с Агата — да знае и тя всичко за стопанството. Последния ден, преди да си замине, назначи пред всички слуги един от тях за управител, заплаши ги да му се покоряват, а всички да се покоряват на господарката.

Пак през тоя последен ден той събра в предния днор на твърдината всички парици и смерди18 от околните селища и хижи, нареди да ги нахранят, макар да се събраха над хиляда души — не бяха дошли само по-дребните деца и недъгавите старци. Като се нахраниха и пиха, Самуил Мокри се качи на един голям камък и обяви пред всички, че отсега нататък ангария за господаря няма да има; който работи на господарска земя или в господарска гора, или по господарска вода, ще работи доброволно и по взаимно съгласие. Няма да има ангария в полза на господаря също за правене на пътища, мостове, твърдини и домове, нито ще се принуждават людете да гонят лов за господаря. Няма да се плащат и данъци на господаря, а ще има само царски данъци. Ангария ще има също само за царски нужди. Самуил Мокри обяви и това, че който от людете поиска да напусне господарската земя и хижа, може да я напусне и да върви, където му е воля. Той обяви също и това, че господарят няма никакво право и власт над земята на свободните селяни, париците и клириците; те плащат данък на царството, но не и на господаря и още: до пет уврата на кумин земята на селяните, парици или свободни, е неприкосновена — не може нито да се разменя, нито да се продава срещу каквато и да е цена. Докато изричаше Самуил своята повеля, отрупаните около него слуги и селяци все надигаха гласове, та се чуваше час по час глух вой и неясна врява, но като изрече последните си думи, втурнаха се мнозина към него, мъже и жени, натискаха се да му целуват ръце, нозе, да целуват дрехите му, малко остана и да го съборят в това свое усърдие и всички викаха сякаш в един глас:

— Бог да те благослови, господарю… Да те награди за всичките ти добрини! Как ще се отделим от тебе, няма живот за нас без тебе!…

Все такива думи се изричаха, някои от людете там и плачеха с глас, най-вече между жените, които бършеха очи със забрадките си, с ръкавите си. Но имаше и никои от селяците, които не се спуснаха да целуват ръка па господаря, не викаха и не плачеха от радост. Като поутихна врявата и шумът наоколо, чуха се гласове тъкмо между тия люде и питаха господаря, може би за да узнаят по-добре или пък от недоверие:

— А което каза ти, болярино, дали ще го повторят и братята ти?

— А как ще бъде с другите господари?

Самуил Мокри долови в тия гласове и недоверие, и упорство, той виждаше и лицата на тия, които подигнаха глас, но търпеливо ги изчака да кажат своето и търпеливо им разясни:

— Не е нужно да влизате между мене и братята ми. А което казах за себе си и за вас, ще бъде за всички, по цялото ни царство. Да се знае и това, че ще се наказва всяка лакомия, всяка кражба и лъжа. Като искам да съм справедлив, искам и другият да бъде справедлив към мене.

Има и друго нещо, което трябва всеки да знае: от днес всички здрави мъже от осемнадесет до четиридесет години да се смятат за войници. Торбата да им бъде окачена на стената и да се притекат веднага щом бъдат повикани. Да не се лъже никой да се крие или да се преструва на болен. Аз събирам пак войниците от моя полк, казано е на старейшините, скоро ще събера и всички други войници. Това е, което искам да знаете, и ако някой се оплаче за едно или за друго, направете тъй, че аз да узная за всяка несправедливост и всеки ще получи, каквото му се пада.

При последните думи на Самуила стана много тихо, та се чуваше само неговият глас между стените на външния двор, който беше пълен с люде. Едва като млъкна младият болярин, някъде сред струпалите се люде се дочу сподавен, но ясен глас:

— Ха… Ето що било… Войници, пак войници…

Самуил улови добре смисъла на тия думи; тревожният и плах ропот, който се надигна наоколо, също го потвърди: това бяха думи и глас на старата вражда и недоверие към властела. Но Самуил Мокри, като го чу с ушите си, запази го в ума и в сърцето си и нищо не отговори, за да не раздухва сега тоя тлеещ огън.

Той скочи от камъка, на който бе застанал, и влезе между селяците. Людете бяха много развълнувани от неговите обещания, от тая голяма промяна, която трябваше да стане в техния беден живот, те махаха с ръце, клатеха глави, дърпаха припряно бради, блъскаха се с юмруци, блъскаха се един в друг възбудени и повтаряха с висок глас думите на господаря, по един и по два пъти, като да бяха глухи. Те не вярваха на тия думи или, които повярваха, бяха малцина. Всички познаваха младия господар и знаеха, че той не лъже, но не можеха да повярват на такива господарски думи, да повярват, че дотолкова ще се откаже господарят от своето. Не вярваха, но искаха да стане тъй, както рече господарят, искаха с алчността на изгладнелите си тела и души, както искаха и копнееха вече от дълго в черна нищета, да имат малко повече хляб, един залък повече… Ала как ще стане това, как ще се отвори и ще се отпусне господарската ръка! Те не можеха, не можеха да повярват. И се трупаха около Самуила, посягаха някои да го докоснат с ръка, да повярват някак на очите си, на ръката си, щом не можеха да повярват само на ушите си. И питаха отново и отново, да чуят още едни път и още един път; като не можеха да го питат по два и три пъти, питаха се помежду си, питаха се сами себе си и си отговаряха. Самуил виждаше и чуваше всичко това, познаваше недоверието на тия люде и вече не помнеше колко пъти отговори и повтори:

— Тъй ще бъде, както казах, тъй ще бъде…

Най-после селяците трябваше да се разотидат. Шумът от босите нозе и тропотът на тежките селяшки сопи по камъните, с които бе постлан господарският двор, скоро стихнаха, ала още дълго след това се чуваше край стените на господарската твърдина възбуденият говор па селяците, докато се разнесе и заглъхна по пътищата и пътеките наоколо.

Самуил Мокри остана сам в широкия двор и едва сега почувствува с цялото си сърце какво бе сторил. Огледа се в празния двор и прошепна, повтори още еднаж:

— Тъй ще бъде…

Той бе мислил за тоя ден още в преславския затвор и сега се ослушваше развълнуван в отсечените, тежки удари на сърцето си. В мислите му все оставаше нещо недоизяснено, а нямаше тук с кого да сподели ни тия свои мисли, ни радостта си. И после… Той се поколеба още миг и току дигна очи към небето, сякаш да попита и него. Беше вече доста късно следобед, слънцето се бе наклонило на запад и не се виждаше зад високите крепостни стени, но между тях, от стена до стена, небето светлееше дълбоко, прозрачно. Като да го тласна някой, Самуил се запъти бързо към обора, сам отвърза един от конете си и го оседла, метна се отгоре му и изхвръкна през широката порта на твърдината. Усетил го късно, Радой изтича след него, ала едвам стигна до прага на портата, когато Самуил вече се скриваше с коня зад първите дървеса на гората отсреща. Слугата поклати глава:

— Пак там…

Самуил препускаше по пътя за воденицата на дедъц Дамян. Той скоро настигна върволица селяци, които се връщаха по хижите си, и ги отмина, преди да успеят да се отдръпнат от тесния път и да му се поклонят. С разпенен кон изскочи той на поляната пред самата воденица и едва тук задърпа юздата му, да го поспре, като че ли засрамен от своето нетърпение. Поляната беше пуста, чуваше се само шумът на водата и звънкото стържене на воденичния камък, което идеше през отворената врата на воденицата. Самуил се огледа с облекчение — никой не бе го видял как се втурна тук, ала в следващия миг на вратата се показа Биляна.

Тоя път лицето на девойката изеднаж побеля. Самуил Мокри отдалеч забеляза промяната по моминското лице и само гъстите, тъмни вежди останаха като разперени над големите очи. Той спря коня и не се реши да се приближи повече. Девойката негли се уплаши от господаря, но то беше само за няколко мига. Изглежда, в уплахата си тя посегна да се подпре с две ръце върху рамката на вратата, но това й се видя ненужно и току се усмихна. Усмихна се и Самуил, и той на собственото си смущение. Все пак бледността от лицето на девойката не изчезна, бледи бяха и устните й, тъжна изглеждаше усмивката й.

— Къде е дедъц Дамян? — попита Самуил Мокри отдалеко.

Някак отдалеко се чу и нейният загаснал глас:

— Сама съм…

Конят трепна цял и навири уши — Самуил неусетно бе го докоснал със стремената. Девойката се уплаши да не би той да обърне коня, прекрачи високия праг с босата си нога и бързо пристъпи, но пак се спря. Самуил потупа коня по извитата шия, да го успокои.

— Къде е дядо ти? — попита той пак и сякаш изеднаж си бе спомнил за важната работа, за която бе дошъл.

Лицето на Биляна придоби строг, някак пресилено угрижен израз, ала на изпръхналите устни и сега напираше усмивка. Тя каза услужливо:

— Отиде по работа. Чакам го.

Тя усети в тоя миг, че ризата й беше разтворена на гушата и посегна бързо с дългите си възмургави пръсти. Самуил забеляза разголената й гуша, разтворената цепка на конопената риза и, по-надолу, нежната гънка на пътечката между двете гърди. Видя и пламналото й сега лице, очите, устремени към него и пълни с трепетна уплаха. Той бързо отклони погледа си.

— А скоро ли ще си дойде?

Тя отговори бързо-бързо:

— Скоро, скоро ще си дойде. Ами ето, стъмва се.

Замълчаха. През вратата на воденицата долиташе все тъй шумът на водата, стърженето и потракването на воденичния камък; някъде отдире и навред наоколо се дочуваше тих шепот — вечерникът люлееше върховете на дървесата. Самуил се сърдеше на себе си, че бе застанал с тая девойка, но не се помръдваше оттам, не посягаше да удари коня и да го обърне.

— Върви си гледай работата — каза той строго.

Девойката мълчаливо се обърна към вратата с приведена глава. Самуил видя двете дебели плитки, които се спущаха до кръста й, правия момински гръб и му стана жално, че тя си отиваше като изпъдена. В същото време иззад ъгъла се показа дедъц Дамян. Старецът веднага съгледа болярина, сетне изви поглед към внучката си, която в тоя миг прекрачваше прага на воденицата.

Самуил скочи от коня:

— Чакам те…

Воденичарят мълчаливо кимна. Спря се срещу него Самуил и започна словоохотливо:

— Днес направих нещо много важно. Освободих от ангария всички селяни от околните селища и хижи. Всички — и парици, и смерди. Да знаят и те защо живеят, защо работят. Иначе — като добитъка. Докъде с такъв народ! Премислих аз всичко. Така ще привържеш човека здраво и за земя, и за царство. Иначе какво е царството за него, а го караш да взема и меч.

Дедъц Дамян го слушаше внимателно, погледът му се разведри. Но каза, като нищо да не бе чул:

— Ние погребахме съвършения. — И неочаквано добави: — Добре си сторил, така е справедливо. Ние сме против ангарията. Нели и съвършеният поиска от тебе… Защо не му каза, като си мислил такова нещо?

— Аз не мисля с това да спасявам душата си. Това са люде, много и много наши селски люде, по цялото царство.

— Е добре, ти — рече старецът. — А другите боляри? Ти го каза: трябва за целия селски народ.

— За целия народ ще бъде! — насочи към него брадата си Самуил Мокри и размаха юмрук сърдито: — Ще го направя за целия народ. Наредих да се съберат париците и клириците и на манастира на светаго Наума, също и свободните от тамошните селища. И там ще направя същото. Имах аз доста време да премисля за всичко. С кого ще браня царството, само с болярина ли? И не мога да търпя повече такъв несправедлив ред между едни и същи люде. Нели сме ние всички едни и същи, един и същ език.

— Тъй, тъй. Едни и същи. И боляринът, и селякът. Ти добре си сторил. А по-нататък, що мислиш да правиш по-нататък? — дигна очи към него старият човек.

Самуил Мокри не бързаше да отговори. Е — време беше да си върви. Дошъл бе тук да каже на богомилите за станалото, да се похвали… И каза, похвали се. Друга работа тук нямаше. В сърцето му се надигаше недоволство от самия себе, струваше му се, че бе дотичал тук без нужда, от празно самохвалство. Но не беше само това… Той беше толкова радостен и нещо го подкара насам, да сподели радостта си тъкмо с тия люде. Нели с дедъц Дамян толкова пъти и нели — досети се изеднаж той, — нели искаше да привлече богомилите? И пак не беше само това; ще ги привлече той, но с делата си. Те всички ще узнаят, ще видят с очите си. Да бе казал за селяците на воденичарката, тя повече би се зарадвала… Той се обърна, сложи нога на стремето, скочи на коня. И каза от високото седло:

— Ще дам на народа правда. Чуваш ли, старче! Но и от него ще искам правда. И кръв ще искам от него, и кръв е нужна — додаде той ядно, срита коня, задърпа нетърпеливо юздата му.

Конят се извъртя уплашен, втурна се напред и скоро изчезна в зеления вечерен здрач, който бе забулил старата гора.

Рано още в зори пред портата на господарската твърдина започнаха да се събират войниците от полка на Самуила Мокри. Трябваше да дойдат всички млади мъже, които се числяха към полка му — такава беше повелята на войводата. Като се мярнаха там още първите неколцина в утринния здрач, Самуил слезе долу и нареди на стражите, които сега бяха от слугите му, да отворят крепостната порта. Излезе и той, а дошлите вече войници стоят насреща със селяшкото си облекло и с провиснали торби.

— Добро утро, юнаци.

— Добро утро, войводо — отговориха те един през друг.

Показаха се и други войници по пътищата и пътеките накъм твърдината. Показа се и Радой, сънлив още и кисел, но бе успял да се постегне. Влезе между войниците, взе да ги разбутва, да ги хока изтихо, уж се боеше да не го чуе войводата:

— Вампири! Още по тъмно… Не оставяте човека да си отспи. Да не мислите, че на сватба ви ка-канят!

Войниците се смееха — той ги развеселяваше. И продължаваха да прииждат нови войници. Самуил нареди да влизат в предния двор. Бяха бодри, дори весели. Нямаше ни един по-стар от тридесет години; така се подбираха те, докато се числяха към постоянния състав на полка. Но не беше само младостта им причина сега за тяхното добро разположение. Бяха възбудени, че отново ставаха войници, а бяха тръгнали из народа бодри и радостни думи, откакто Самуил Мокри обяви новия дележ между господаря и нищите селяни. В двора се събраха тоя път към сто и петдесет души, както беше определено преди това още. Самуил нареди да се отворят складовете и започна да се раздава оръжие и всичко, що беше нужно и най-нужно за всеки войник. Оръжието беше добре прибрано още преди и смазвано със свинска мас да не ръждясва, добре бе запазено и облеклото. Торбите на войниците още от къщи не бяха съвсем празни, но раздаде се и хляб, които пък нямаха торби — раздадоха им се торби; торбата на войника е наравно с меча му. След похода до Средец голяма част от господарския добитък бе върнат, та господарски слуги довлякоха заклани яловици и тазгодишни ягнета и скоро в един от ъглите на двора запушиха огньове, заклокочиха котли с гозби. В същото време вън, пред крепостната порта, бяха докарани до стотина коня от господарските стада, за езда и за товар, също и няколко двуколки, в които бяха впрегнати дребни, но силни волове. Раздадоха се и коне на конните войници; те бяха двадесет и пет души, но Самуил избра още двадесет и петима конници и даде позволение всеки конник сам да си избере кон. Полкът се стягаше като за война и по-добре, по-щедро от всеки друг път — господарят не жалеше ни оръжие, ни облекло. Бяха дошли и жени от по-близките хижи — майки, невести, сестри на войниците, та бяха довели и деца. Самуил поговори и с тях, после каза да ги приберат в трапезарията за слугите и да ги нахранят. Радваха се войниците, като виждаха как се грижеше войводата за всяко нещо, ходеха развеселени по двора и вън, пред крепостната врата, перчеха се и се хвалеха един другиму с оръжието си, с конете си. Самуил заповяда да се подреди целият полк и прегледа войниците си един по един. Нужни бяха още неколцина десетници, както и неколцина по-малки началници, нужен беше и един стотник или хилядник, който да е помощник на войводата, но Самуил още преди това бе мислил вече за Симеона Илица, който бе останал в Охрид. Като свърши прегледът, войниците седнаха да се хранят, а Самуил се качи при жена си.

Както бе пожелал той, сложиха им да се хранят сами двамата в предната стая на Агатините покои. В съседната стая бяха децата — чуваха се оттам детски гласове, също и тихият глас на някоя от бавачките. Храната на двамата съпрузи беше както винаги проста; Агата и досега още не можеше да свикне с тукашната храна, все току се мръщеше на трапезата, но тоя път и Самуил не мислеше твърде за яденето.

През последните два-три дни те като че ли се бяха помирили напълно; спяха заедно, приказваха кротко помежду си, опитваха се и да се развеселят взаимно.

Като не бе видял нищо повече, нищо по-ясно, Самуил искаше да отстрани от мислите си всякакви съмнения и подозрения спрямо Агата. Не искаше да я обвинява само по свои подозрения и съмнения. Ала имаше и нещо друго, нещо ново в чувствата му към нея — едно желание да й угажда, да бъде по-ласкав, изпитваше и някакво неясно чувство на виновност пред нея. Откъде идеше то? Дали защото бе убил братовчеда й, дали защото бе я обвинявал незаслужено? А защо в тия му мисли за Агата се прокрадваха и някакви неясни мисли за внучката на дедъц Дамян? Или не тъкмо мисли, а спомени за нея, както я видя при последната им среща… Очите й, бледността на лицето й, разтворената риза. И какво, какво още!…

— Вземи това — побутна той към жена си късче месо. — Леко е за ядене, крехко…

Тя помръдна устни гнуеливо и взе месото с два пръста. Нищо, нищо… Тя винаги тъй. Самуил пообърса с опакото на ръката мустаките и брадата си, дигна голямата сребърна чаша с вино:

— Да изпием по една глътка заедно…

Агата взе своята чаша, кимна му мълчаливо и също пи. Слагайки чашата си на ниската маса, той продължи:

— Ние се разделяме и може би пак за дълго. Успокой сърцето си, бъди търпелива. За тебе никъде другаде не може да бъде по-добре. Вземи целия ни дом в ръцете си и няма да усещаш как ще минава времето. Не ще имаш време да се отдаваш на лоши мисли.

— Ти искаш да живея тук и ще живея — каза Агата с наведени очи. — Но тук аз съм като в затвор, като в манастир и нищо не мога да върша. Нямам воля за нищо.

Докато привършиха обеда си, те вече все мълчаха. Самуил стана, стана бързо й Агата. Той мина мълчаливо през стаята и влезе в съседната стая, да погледне децата, да ги погали. Като се върна оттам, спря се срещу жена си и я гледаше с очакване. Агата стоеше все там, до малката трапеза, с наведени очи. Не се приближи и той повече до нея, а само намери да каже:

— Сега е тъй и тъй ще остане. Ако настане по-спокойно време, може да отидем да живеем в Охрид.

Тя не се и помръдна. Предната нощ те бяха се милвали в общото легло, но то бе дошло само по себе при тая близост през нощта. Сега не се решаваха да пристъпят един към друг след последните думи на Агата; някаква преграда имаше между тях и те не можеха да я преминат.

— Е, прощавай, Агата…

Той не свали поглед от нея, докато не чу отговора й:

— Прощавай…

Тя като че ли не знаеше как да го нарече. Гласът й беше спокоен, тих и далечен.

Полкът тръгна веднага след пладне. В езерото нямаше чунове за толкова люде, още по-малко за толкова коне и Самуил Мокри поведе дружината си по суша за Охрид. Войниците скоро се проточиха в дълга върволица по пътя край брега на езерото, но се чуваха по редиците бодри гласове, закачки, та някой се опита и да попее. Денят беше доста горещ, вече в началото на първия летен месец, ала откъм езерото полъхваше прохлада. Конницата бързо изпревари пехотинците, с нея беше и Самуил.

Сред тия млади, здрави мъже той беше може би най-бодър и най-радостен. И той като войниците си и повече от тях бе обладан от едно особено, войнишко чувство на волност и безгрижие поне за тоя час, за тоя ден; изоставени бяха всички грижи и тревоги някъде надире, зад някаква затворена и отмината врата, мечът тежеше на кръста и вдъхваше сила и смелост, конят се подчиняваше на ръката и стъпваше здраво по пътя. Самуил се виждаше отново начело на полка си и сякаш чувствуваше в себе си силата на тия мъже, които бяха готови да изпълнят всяка негова заповед. А заповеди и разпоредби бяха вече дадени.

Полкът се спря за малко в Подградец, а привечер наближи манастира на свети Наум. Самуил Мокри извърши най-напред в своя дом, което бе решил да извърши по цялата българска държава, и ето сега на пътя му беше големият манастир. Това беше същинска твърдина с яки стени, със стражева кула и с други сгради на брега на езерото. В манастира живееха към сто души иноци, клирици и слуги, големи бяха богатствата му и зад високите му стени, и по много места из цялото царство, а най-много в Охридската област. Издигнат бе тоя манастир още по времето на великия Симеон, много пъти го бяха дарявали и Симеон, и Петър. Иноците в него и на първо място игуменът, също и охридският митрополит бяха като господари на имотите и богатствата му. Няколко селища бяха негови, много селяни, парици и свободни обработваха манастирски земи — колкото на изполица, много по-често ангария, та плащаха и данъци от добива си. Манастирът имаше и гори, и добитък, и свои чунове по езерото. Игумените на такива манастири бяха почитани като князе и първи боляри, при все че нямаха светска власт. Самуил Мокри се приближаваше с полка си към манастира като към твърдина. И не бяха насреща само високите стени и тежките манастирски порти: манастирът имаше своя въоръжена стража, а и исеки инок, и всеки манастирски слуга можеше да изтегли меч.

Като наближи манастира, а пътят все още кривуличеше през горите тук, той спря конницата и дочака да се събере целият полк, макар и не съвсем в боен ред, за да не предизвика подозрения. Пехотната част от полка си той въведе в манастира направо през голямата манастирска порта, а конницата остави вън, сякаш поради липса на място. Излезе да го посрещне сам игуменът с подигумените и неколцина от по-първите иноци; те всички бяха против него, но не се решаваха да му се противят, сега пък и никой от тях не подозираше с какви намерения бе дошъл младият войвода. Докато се стъмни добре, цялата грижа на монасите беше да настанят нечаканите гости за през нощта и да ги нахранят, а както бе наредил преди това още Самуил, грижа на десетииците му пък беше да разпределят войниците така, че да хванат здраво целия манастир.

Игуменът въведе Самуила в покоите си. Насядаха там, от двете им страни, всички по-първи монаси. Мълчалив човек беше игуменът — едър и пълен, около четиридесетгодишен мъж с гъста, черна брада, с големи, също черни очи и дебели вежди. Разговорът не вървеше. Така, едва ли не мълком, мина и вечерята, после двама от иноците заведоха Самуила в килията, където трябваше да прекара нощта.

На другата сутрин той скочи от тясното манастирско легло още по тъмно. Излезе в трема пред килията, слезе в манастирския двор. Целият манастир тънеше в сънна тишина, но се чувствуваше, че беше пълен с люде. Прозорците на църквата светлееха мътно и оттам се дочуваше тихо, пресекливо песнопение. По прустовете на двата ката на манастирските сгради беше пълно със спящи войници, отвъд манастирските стени също имаше войници. В двора пресрещна Самуила един от десетниците му, който тая нощ беше началник на войнишката стража, и тихо му продума:

— Започнаха да прииждат още от полунощ. Задържаме ги вън, както е наредено.

Самуил кимна мълчаливо и се отправи към манастирската порта. Десетникът го последва. Широката обкована порта беше само притворена, но там се бяха натъркаляли неколцина от Самуиловите люде, друг един се бе подпрял на самата порта, застанал на стража с копието си. На поляната пред манастира бяха се насъбрали доста люде, които седяха на купчини и тихо разговаряха в предутринния здрач. Самуил каза:

— Оставете портата отворена. Пущайте ги да влизат вътре.

Не след дълго, когато над езерото и над цялата околност изгря ведрото юнско утро, пред манастира и в манастирския двор шумеше голямо множество от селски люде, а и други още непрекъснато прииждаха по пътища и пътеки наоколо. Войниците не се смесваха с тях и стояха с оръжието си, също и конните войници на поляната пред манастира, и те до конете си, с оръжието си, сякаш чакаха всеки миг повеля да скочат на седлата. Монасите и всички манастирски люде бяха в голямо смущение. По-първите от тях се събраха пак в покоите на игумена. Когато реши, че бе дошло време, отиде и Самуил Мокри в широката приемна на игумена. Черният княз го посрещна прав, втренчи големите си очи в него и попита, задъхвайки се от трудно сдържан гняв:

— Какво става, войводо? Твоите войници са заели манастира, задържали са и манастирската стража. Вън всичко се изпълни със селяци… ходят нагоре-надолу, пък нито ги е викал някой, нито е празник някакъв днес. Искам от тебе да чуя… какво става в манастира, откакто си тук с войската си… и без моя повеля и знание?

— Аз и сам идвам да ти кажа, твое високопреподобие — отвърна Самуил Мокри, сложил двете си ръце върху дръжката на меча. Никой в стаята не се помръдваше и всеки очакваше отговора му със затаен дъх; в настъпилата тишина се дочуваше глухата врява и тропотът на множеството по двора и по манастирските тремове. Самуил продължи: — Вън са се събрали париците и клириците на манастира, също и всички селяни, които работят манастирска земя или в манастирска гора, или с манастирски чун в езерото, които гледат манастирския добитък. Те ще работят добре и занапред, но ангария за манастира вече няма да има, а ще работят по взаимно съгласие и като свободни люде. Те всички чакат вън твоята дума, преподобни отче, да им кажеш как ще бъде отсега нататък. Така направих и аз със селяците и с моята земя.

Игуменът мълча някое време, очите му бяха станали още по-големи, сетне заговори с поомекнал глас и се виждаше, че подбираше думите си:

— Тук става някаква голяма грешка, войводо. Аз не мога да дам на селяците манастирската земя, манастирските гори и манастирската вода, нито аз, нито кой да е друг. Царете са дали тая земя и горите, и водата на манастира, както и всяка негова хижа, и никой не може да му ги отнеме и да ги даде другиму. Царете са му ги дали и разни благочестиви християни и тоя имот, колкото е манастирски, много повече принадлежи на бога. Който посегне да го присвои, огън небесен ще изгори ръката му.

Игуменът може би искаше да продължи, но Самуил Мокри не го дочака:

— Да не намесваме бога в нашите земни дела. Той ни е дал ум и разум, за да редим сами тук на земята своите работи. Ако не нахраниш и не облечеш добре селяка, той няма да ти работи добре, ако пък го наградиш справедливо за труда му, той ще ти работи още по-добре. Манастирският имот си остава манастирски, но и селякът трябва да получи своето за труда си. Има и друго нещо, което е най-важно: нужни са войници на царството ни и ще ги намери то най-много по селските хижи. Но царството ни трябва да бъде справедливо към селяците, към париците, както и към свободните, за да бъдат и те добри и по-добри войници. Ние, които сме поставени отгоре, трябва да знаем що вършим.

Игуменът бършеше нетърпеливо обилната пот по челото, по цялото лице с широката си шепа и също не дочака младия воин да свърши докрай:

— Ти, войводо, вършиш своеволия, а говориш за справедливост. Къде е тук твоята справедливост, щом искаш да предадеш манастирските имоти в ръцете на манастирските нищи! Това искаш от нас и против нас. И кой си ти, кой ти е дал право да се разпореждаш като цар и господар? Аз ще се оплача от тебе и ти заповядвам да напуснеш манастира с людете си. Манастирските работи са наши работи.

— Ти говориш ненужни думи, преподобни отче. Ако не излезеш ей сега да кажеш на селяците, че ангария вече няма да има и че те ще работят манастирските имоти по взаимно съгласие с манастира, ще изляза аз да им кажа. И който наруши това, което ще кажа, бил той господар или селяк, ще заповядам да отсекат главата му. Аз чакам, твое високопреподобие.

Игуменът обърна към него големите си очи, лицето му беше пожълтяло като на мъртвец:

— Ти влезе тук с оръжие и с измама. Да знаех с какви нечестиви намерения влизаш, нямаше да те пусна да прекрачиш прага на манастира.

— Влязох, без да кажа защо влизам, за да не бъда принуден да употребявам сила и оръжие. Сега от вас тук зависи как ще свърши това, което съм почнал и от което няма да се откажа. За общо добро ще бъде, ако излезеш вън да зарадваш селяците. Над нас, преподобни отче, и над манастира ти стои царството ни.

Игуменът махна рязко с ръка:

— Прави, каквото искаш. Аз нямам сила да ти се противопоставя, но и няма да ти се покоря.

Той се обърна също така рязко, доколкото можеше с тежкото си едро тяло, и се отправи към стаята си. Самуил го проследи с поглед и бързо излезе.

Людете вън сякаш бяха усетили какво ставаше в приемната на игумена. Щом видяха Самуила, тръгнаха мнозина след него и се блъскаха един в друг, за да го следват, събираха се все повече подире му. Той слезе в двора, мина през струпалите се тук люде. Качи се Самуил Мокри и тук на един камък край източната стена на манастирската църква; някога на тоя камък са стояли и Наум, и Климент, за да поучават народа. Целият двор наоколо беше пълен със селяци и войници, показаха се и мнозина от монасите. Всички наоколо шумяха, приказваха един през друг, клатеха глави — разчуло се бе между людете какво бе станало в твърдината на Мокрите и всеки искаше да изпревари думите на Самиула, да се похвали на съседите си със своята досетливост.

— Слушайте и запомнете — викна Самуил Мокри и гласът му се разблъска в стените на околните сгради. — Всички вие, парици, клирици или смерди, които обработвате с домочадията си земята на тоя манастир, нивите му, лозята му, ливадите му, които сечете горите му, дялате греди и дъски, правите въглища, които ловите по езерото с негови чунове, от днес нататък и завинаги ще работите по взаимно съгласие и споразумение с манастира и по своя воля. От днес и занапред ангария за манастира няма да има. Ангария ще има само за царски нужди. Това да се знае от всички и няма да се наричаш отсега нататък клирик или парик и нищ, а селянин ще се наричаш както всички свободни селяни, и ще си свободен да ходиш и да живееш, където искаш. Никой няма да те принуждава за нищо. Където и да си, ще работиш добре и за господаря, и за себе си и както той има право да се оплаче от тебе, така и ти имаш право да се оплачеш и да се съдиш с него, ако не е справедлив към тебе и към домочадието ти. Казах, което трябваше да кажа. Това ще бъде като царски закон и ще излезе написана повеля, за да я знае всеки добре и да я помни добре. Който не я изпълни или я наруши по някакъв начин било от едната, било от другата страна, ще бъде наказан с голяма строгост и без милост. Това е, селяко, за хляба ти, но и ти ще се трудиш по-добре. Нека сега всеки върви по работата си.

Дигна се голяма врява и викот от всички страни — тук людете бяха повече, и свободни и нищи, Самуил Мокри пък не беше техен господар и не се бояха много от него. Сред общия шум се чуха по-силни гласове и се виждаше, че мнозина говореха едно и също нещо, питаха за едно и също нещо:

— … Къде е игуменът да каже, къде са и подигумените и другите старци… Ти ще си отидеш, а ние нямаме никаква дума от тях…

Дочу Самуил тия гласове и други като тях, та направи знак отново да млъкнат всички:

— Което казах тук, казано е и на негово високопреподобие игумена, и на подигумените също. Те го знаят. Казано им е също, че който не иска да изпълнява тоя нов ред, бил той сам господарят на земята или някой от селяците, ще бъде наказан без милост.

Самуил не бързаше да слезне от камъка, обърна глава на една страна, на друга, чакаше да види как ще изпълнят селяците думите му и заповедите му. А те долу, както бяха изпълнили цялата отсамна част на манастирския двор, залюляха се, заблъскаха се на всички страни сред оживена врява и току потекоха като отприщен яз към манастирската порта. Които се позамайваха още и се спираха да повтарят казани и повторени вече думи, да викат възбудено, войниците ги подкарваха да побързат накъм портите, викаха по тях и се присмиваха на селяшката им глупост и несръчиост, макар и те да бяха селяци. Самуил скочи от високия камък.

Той вече не видя нито игумена, нито когото и да е от управителите на манастира — нито ги потърси, нито пък те го потърсиха. Нареди да се приготви ядене за полка му и след като се нахраниха войниците, даде повеля за тръгване. Изтегли се целият полк от манастира и се проточи по пътя за Охрид. Когато излязоха и се отдалечиха от манастирските стени и последните Самуилови войници, спуснаха се неколцина иноци, тласнаха се след тях двете поли на манастирската порта и здраво ги затвориха с всички затворачи, куки и лостове.

В Охрид полкът влезе на другия ден малко преди пладне и се настани във вътрешната крепост; там беше и голяма част от полка на Мойсей Мокри.

Още същия ден Самуил позасили със свои войници стражата по градските врати и по външната крепост, обиколи пак и провери с едно отделение войници всички градски управления и така отново взе града в ръцете си, както преди време, след смъртта на цар Петра. Започна той да преследва охридските боляри, които имаха земя, да ги заплашва и убеждава да освободят селяните от ангария. Те всички му отказаха и всеки според нрава си — или направо и смело, както и той им говореше, или се оплакваха и търсеха съчувствие, или пък лукаво се опитваха да го измамят. Янкул Побит нямаше много свои люде, но Самуил му каза:

— Ако не освободиш людете си от ангария, ще те смятам за враг и противник на царството.

— Ти вече не знаеш що вършиш — отвърна боляринът. — Ти си враг и противник на царството, защото искаш да разбунтуваш простия народ и да го развалиш.

— Ти и всички като тебе не виждате, че като вървите против царството, вървите само против себе си. Ти пазиш своето със зъби и нокти, но как ще се запазиш сам? Ние сме потънали до очите си чак. И най-напред трябва да отдадем правда и справедливост на простия народ. В него е нашата сила. Ето какво съм тръгнал да търся и който ми се противи, ще го прегазя.

Така говори той с всички боляри и големци в Охрид. Никой не се дигна открито срещу него, дори и Побит наведе глава пред силата на думите му, пък и още повече пред двата полка войска на двамата братя, но и никой не изпълни това, което искаше Самуил Мокри. Тогава той тръгна сам да превръща на дело думите си.

Той избра от двата полка петдесет души конни войници и ги въоръжи най-добре; в тая дружина влезе и Симеон Илица като стотник и негов помощник. С тая дружина Самуил Мокри тръгна да обикаля селищата по Охридската област, където имаше болярски земи и имоти. И така се случи, че започна пак най-напред с манастира на свети Наум.

На третия ден след като бе минал с полка си през манастира и бе събрал там манастирските селяци, дойдоха да го търсят чак в Охрид петима от тях и му разказаха как игуменът и другите калугери са погазили думите му. Щом той напуснал манастира, игуменът разпратил калугери да кажат на селяците, че нищо не е променено и нищо няма да се промени. Самуил отпрати петимата селяци, но като реши да обиколи цялата област, най-напред се насочи към манастира.

Щом наближи с дружината си, той видя, че манастирската порта беше затворена, че на стражевата кула и на крепостната стена стояха въоръжени люде, но каза да почукат на портата мирно, както би почукал всеки външен човек. Тогава се надвеси през каменните зъбци над самата порта един инок в расо, но с железен шлем на рошавата си глава и викна:

— Не чакайте! Няма да ви отворим. И вървете си, откъдето сте дошли. Хайде!

Дигна глава към него Самуил:

— Кажи да отворят, че аз ще вляза и през затворената порта. Но кажи там, че ако трябва насила да влява, то ще бъде като във вража твърдина.

Калугерът изви лакът и изтегли меч, размаха го срещу конниците:

— Ето с какво ще ви посрещнем!

Заприиждаха към манастира селяци от околните селища и се насъбраха със стотици. Самуил удари и превзе манастира, но селяшката тълпа разграби манастирските килии, зимници и складовете, та и манастирската църква, изби калугерите и стражите, дори и тия, които не бяха взели участие в битката. Самуил Мокри не можа да я спре с войниците си, които бяха много по-малко, и се върна в Охрид с огорчена душа.