Щитове каменни

XVII.

Изминаха една след друга две години, започна и трета. Като не изпущаше изпод око Цариград и всичко, което ставаше там, Самуил Мокри градеше новата българска държава камък по камък. Йоан Цимисхий продължаваше да воюва в Мала Азия и никой друг от съседните народи не заплашваше новите граници на България. Най-голямата грижа на Самуила и сега беше за войската, но докато по-рано тя му беше по-необходима за вътрешните нужди на държавата, сега той я подготвяше за силен външен отпор и на първо място срещу Византия. През мисълта си за войската и през всички грижи за нея Самуил стигаше и до всички грижи и нужди на държавата. Той наложи някои промени в събирането на данъците, за да засили притока на стоки в държавните хранилища, но като намали данъците на бедните, а ги увеличи на заможните; той засили по разни начини и търговията, за да получи пак по-големи доходи за държавата, но и да подобри живота на целия народ; за тая цел се съветваше с опитни купци, които поискаха да ги вземе под своя закрила и да им даде пълна свобода, да поправи пътищата и мостовете, да отвори нови пътища, да пази със силна стража пътищата, мостовете, проходите и пазарищата от крадци и разбойници, от лоши управници. И първи те, купците, насочиха вниманието му към Солун и Драч — да отвори и море за България, която сега беше затворена от всички страни.

Самуил Мокри и сега не се спираше никъде за по-дълго време. Най-много се задържаше в Средец, където по право брат му Арон и снаха му Варвара имаха по-голяма власт, но той по-често и по-продължително стоеше над главите им, за да ги тласка към работа и от недоверие към тях. Давида той остави най-сетне да се върне в своята малка твърдина, а Мойсея изпрати в Струмица, където наистина му беше нужна такава сигурна опора поради съседството на Струмишката област с византийската граница. Там Самуил съсредоточи и голям полк войска.

Времето минаваше неусетно, а с него идваха и отминаваха всякакви случки и събития. Самуил Мокри беше така вдаден в своята голяма мисъл, че личните му нужди и желания минаваха някак покрай другото и само дотолкова, доколкото му беше необходимо да живее и да стои здраво на нозете си. Край него беше винаги Радой, който често трябваше да го подсеща, да седне да се нахрани, да облече по-топла дреха, да смени ризата си. Когато беше по-наблизу, Самуил се отбиваше за ден или два в родната си твърдина, при жена си и децата. И това беше човешка нужда, телесна и душевна — да седне човек до родното огнище, да въздъхне от умора и грижи сам със себе си, да погали жена си, децата си, за да почувствува човешка топлина в сърцето. Агата го посрещаше и го изпращаше сдържано, а Самуил си мислеше, че с годините бе прекипяло и сърцето й, примирила се бе тя и успокоила пред своите несбъднати блянове и незадоволени желания. През тия няколко години бяха им се родили още две деца. Самуил Мокри престана да отива както някога, по работа или без каквато и да е работа, във воденицата на дедъц Дамян. Когато имаше нужда от стария воденичар, да го свърже той с богомилските вождове, пращаше да го викат в господарската твърдина. Дедъц Дамян си мислеше, че и у Самуила бе започнало да расте господарско честолюбие. За истинската причина се досещаше само Радой, когото Самуил най-често пращаше да вика воденичаря.

Забеляза слугата, че когато отиваше във воденицата, все Биляна го посрещаше пред вратата; като че ли знаеше кога ще дойде или го дебнеше отдалеко. Забеляза той как понякога девойката се спотайваше низ гората и оттам наблюдаваше кой минава по пътеката, която водеше към господарската твърдина. Тя очакваше някого. Дали не е някой от младите мливари, които идваха да мелят от околните селища? Радой дочуваше разговори между мливарите, които срещаше във воденицата, случи се да говорят те и за внучката на воденичаря. Не давала да й се продума, не давала и да я погледне човек. Прехапала до кръв ръката на някого си — посегнал по нея. Кого чакаше тя, за кого дебнеше? Хитрият слуга се досети: Господаря! Очакваше тя господаря. Нели и по-рано бе забелязал той как се заглеждаха те един в друг и… Но ето господарят не идваше във воденицата. Пращаше него да вика стария вампир. Като пръкнаха такива мисли в лукавия ум на слугата, той започна да се заглежда още повече в девойката. И му стана още по-ясно, че тя очакваше господаря му и защо господарят не идваше във воденицата.

Тъмните очи на девойката бяха станали негли още по-големи и бяха пълни с топлина, с топла влага, гледаха премрежени през гъстите, черни мигли, гледаха сякаш през нещата или може би нищо не виждаха и търсеха само това, което искаха да видят. И лицето й се поизбистри матово, понякога възбледо, с тесни страни, с прав, възголемичък нос и рязко очертани, твърди устни. Косата й — бухнала над гладкото чело, беше почти черна и лъскава; Биляна често се къпеше; лятно време се къпеше всеки ден в един вир, скрит в дъното на долището над воденицата. Малките й гърди напъваха конопената риза, виеше се гъвкаво тънкият й кръст, ръцете й пипаха бързо и сигурно, дългите й прави нозе стъпваха леко. Тя беше много чиста — и цветът на лицето й, и косата й, сиромашкото й облекло, а най-вече чистота имаше в погреда й. Но не беше само това: от нея лъхаше приветливост и драгост. Някаква блага, но голяма сила имаше в нея. Тегли и… Ето, мислеше си Радой, от тая нейна сила бяга господарят. Той си има хубавица жена и коя ли жена не би легнала с него, но ето бяга от воденичарката. Такава беше тя сега — не можеш да я хванеш, не можеш да я принудиш за каквото и да е, сърце не ти дава да я натъжиш; като стоиш срещу нея, и ти ставаш по-мек, по-кротък, иска ти се да я зарадваш с нещо, че и тебе ти е радостно в сърцето.

И Самуил Мокри не отиваше вече във воденицата. Изпитваше някакъв страх, боеше се, че ще се случи нещо, ако види Биляна още еднаж, ако я докосне и че няма да се въздържи да не я докосне — с такава сила го притегляше тя и отдалеко. Но в тия си страхове, в смущението си той й беше благодарен: мисълта му за нея внасяше в горещото му сърце тиха, светла и само негова, дълбоко скрита радост…

В другите си мисли, в другите си желания и стремежи Самуил се чувствуваше като да плуваше в някакъв дълбок и буен поток. Не можеше да се спре и не искаше да се спира; той знаеше къде ще го отнесе тоя поток и сам се стремеше нататък с цялото си същество, с пълна воля. Едва-що бе започнала есента на 975-а година и се получи вест, че в Цариград се е върнал Цимисхий. Самуил помисли, че бе дошъл най-тежкият час. Сега той ходеше най-често по местата край границата с Византия — ту нагоре докъм Маторие гори, ту надолу по течението на Струма чак отвъд Беласица планина, като затворен лъв край оградата на своята клетка. Той дебнеше да узнае, да предусети откъде ще се насочи Цимисхий за България. После се чу, че императорът бил много болен и Самуил не го очакваше до зимата, още по-малко през зимата, но трябваше да използува добре всеки ден, колкото дни оставаха още до неизбежното сблъскване с ромеите.

Събираше се сега още по-голяма войска. Събираше се направо от народа и най-често чрез селските общини и родовите старейщини, но също се разгласи, както някога, всеки войвода да събере полка си на своето определено място; войводите, колкото бяха, известиха на хилядниците си да съберат своите дружини и да ги доведат във войводското средище; от хилядниците повелята стигна до стотниците и така до всеки отделен войник, както преди това бяха определени войниците. Определени бяха за войници всички здрави мъже от осемнадесет до четиридесет години и още до петдесет години за колари и коняри, за хлебари, за готвачи, за слуги на началниците и за каквото беше още нужно. Такава войска не беше се събирала още от времето на великия Симеон. Тогава, по времето на Симеона, по градовете и селата оставаха само жени, деца и старци. Така беше и сега. Дни наред по пътищата за войводските селища, а това бяха най-напред градовете, се стичаха по-малки и по-големи дружини мъже и се събираха там стотици и хиляди. Вървяха към градовете, към войводските твърдини и дълги върволици от коли-двуколки, пък и на четири колелета, вървяха коне, волове и крави, цели стада кози, овци, свини — кое за товар и превоз, кое за храна. И като че ли всички тия раздвижили се люде по села и градове, по пътища и пътеки бяха тръгнали по важна работа и с преголямо усърдие — бяха повечето строги, замислени, съсредоточени, особено по-възрастните, които оставяха по хижите си жени и деца. Те наистина започваха много важна работа, но не за плодове и жетва; мнозина се надяваха и на плячка — ако останат живи, ако навлязат в ромейска или друга някоя чужда земя, но всичко беше в тъмна неизвестност. Така са тръгвали всякога людете на война, с такива мисли най-напред — за плячка, и с това са се насърчавали, но сега никой не знаеше закъде и срещу кого се събираха. На първо място срещу ромеите или може да е срещу маджарите, или срещу сърбите. Някога, при царя, се казваше: „Хайде срещу ромеите, срещу маджарите, срещу сърбите!“ Сега се казваше: „Събирайте се! Тръгвайте! Всички!“ И тоя глас не идваше някъде отгоре, както преди, при царя, когато самият цар е давал знак, а се чуваше от всички страни и някак между целия народ.

Още преди да настъпят зимните студове, Самуил Мокри струпа голямата част от войската по границата с Византия и близу до главните пътища за Цариград, най вече във Воден, Струмица и Средец. Като започна последният месец от годината, Самуил се поуспокои и прибра голямата част от войската по тия градове, настани я за зимуване. Разпусна и мнозина от войниците по родните им места за до Свети Атанас. Не се прекъсваше работата само на купците и художниците по градовете. Самуил Мокри беше благодарен на бога, че му оставяше още цяла зима да постегне още по-добре войската си. Най-много се правеха къси мечове, шлемове и войнишки обуща или по-здрави цървули; тия неща бяха най-необходими, без тях не можеше да има войници. Правеше се най-напред най-необходимото, защото желязото особено не беше в изобилие. Самоковите в цялата страна работеха усилено, но те бяха само двайсетина. Още по-трудно се набавяше преработено желязо отвън, понеже чуждите купци искаха за него само златни и сребърни пари, а парите бяха много малко. Като се даваше на всеки войник, лък, меч и шлем, и обуща, после грижата беше да му се даде и щит, да му се даде и ризница и наколенници, и копие, за които бяха нужни копия; още по-големи бяха грижите за конниците и особено за тежките конници — не беше лесно да се въоръжи добре един такъв конник. Но най-трудно беше с бойните уреди. При тия големи трудности около въоръжаването на войската тръгнаха и зловредни слухове и приказки — говореше се, че не било нужно толкова оръжие за българската войска. Арон Мокри слезе чак в Скопие да дири Самуила.

— Защо ти са тия уреди, това тежко въоръжение, тая конница? — започна той, щом видя по-младия си брат. Ние няма да превземаме Цариград! Ние само ще се отбраняваме и стига за войниците ни по един лък или меч. Така войската ще бъде и по-подвижна.

Донякъде Самуил се зарадва на тая неочаквано голяма Аронова загриженост, но каза:

— На ромейската войска трябва да противопоставим също такава силна войска.

— Това не е възможно. Де сме ние!

— Ще го направим възможно. За нашите планини войската ни трябва да бъде по-лека, но ние няма да сме като заяка, който се спасява само с бързите си нозе. И когато и да е, ние ще се ударим с ромеите гърди срещу гърди.

Арон си замина за Средец още на другия ден. „Гледай ти — замисли се Самуил, — дошъл е чак от Среден само за това: да каже, че не е нужно да се въоръжава толкова войската. Само по един лък…“

Отдавна бе забелязал Самуил Мокри, че трябваше да се бори и с една тъмна сила, която му се противопоставяше навсякъде. Той не можеше да я види лице срещу лице, но тя беше навсякъде. Потайна, неуловима, упорита.

Най-открита беше тя още в самото начало сред повечето от велможите и големите духовници. Самуил я долавяше сега у тях и когато се мъчеха да му угодничат, в техните преструвки и прекалени любезности, в тяхната престорена готовност да вървят с него и да му помагат. Усещаше я също и у купците, в тяхното желание често да направят и пакост. Такова желание се забелязваше понякога и по работилниците. Желание да се направи пакост, за самата пакост, или ще се изработи някоя вещ лошо, небрежно, или пък нещо ще се забави без нужда. После се видя, че мнозина от тия пакостници сред купците и художниците бяха или прикриващи се ромеи, каквито имаше доста по градовете, или власи, или пък такива българи, които дружеха с тях. Самуил Мокри заповяда да се отсекат по едва-две глави във всеки град и тая потайна вражда бързо скри ноктите си. Би могло да се помисли, че с тия няколко глави тя бе унищожена, но скоро започнаха нови пакости, нови забавяния на доставки, на работата по оръжейниците.

Тая потайна вражда шумеше и в приказките на людете. Заговори се и се твърдеше, че Йоан Цимисхий се бе върнал от Азия с цялата си войска само за да смаже напълно България, пък скоро се узна, че той се върнал болен и най-вече поради болестта си. И какви ли не още приказки се чуваха, прииждаха отнякъде в разговорите на людете, приказки, които плашеха и отчайваха. Колко пъти се каза, че византийците вече идат, че идат и маджарите, и печенегите; че някъде си между людете е тръгнал мор, някаква страшна и незнайна болест; че иде глад — селяните работели вече само за себе си, че иде суша и какви ли не бедствия за народа. Някои, скрити някъде, измисляха тия лъжи и ги разнасяха сред народа, тревожеха и плашеха по-лековерните. Такива думи Самуил чуваше и от най-близките си люде, дори и от Агата, когато се отбиваше за ден-два в родния си дом. Кои бяха тия, които ги измисляха, къде се криеха? Те бяха, види се, навсякъде. Самуил усещаше тяхната отровна воня, но не можеше да ги сграбчи с ръце, да ги изобличи, да ги посочи с пръст: ето ти си!

Стори му се еднаж, че Калипсо, прислужницата на Мойсея, бе подслушвала разговора му с нейния господар. Излизайки от стаята на Мойсея, той видя току на две стъпки Калипсо и му се стори, че миг преди това гъркинята бе отскочила от вратата. Личеше това по положението на тялото й, по видимото й желание да избяга, да се скрие от очите му. Самуил нищо не й каза — там беше Мойсей, а Мойсей пазеше ревниво държанката си от неговата ненавист. Малко по-късно Самуил я извика в стаята си. Изгледа я продължително и я попита с тих, смразяващ глас:

— Защо подслушваше на вратата?

Сега Калипсо не показа никакъв страх. Гледаше Самуила право в очите и като че ли той се шегуваше с нея-, та й беше много весело:

— Що говориш, господарю… Аз не съм някаква селендурка, да подслушвам. Баща ми беше поп, господарю!

Гласът на Самуила стана още по-тих и по-застрашителен:

— Аз те видях пред самата врата.

Гъркинята се извиваше и превиваше като змия, извиваше се и меденият й глас:

— Не съм подслушвала, защо да подслушвам… Бог да ме убие, ако лъжа, господарю.

Колкото повече се оправдаваше тя, толкова повече се убеждаваше Самуил, че го лъже. Такава като нея беше оная потайна вража сила, която го дебнеше от всички страни, подслушваше го пред всяка врата, неуловима и опасна. Той махна на жената да си върви, но нямаше вече да я изпуща от погледа си и му се струваше, че бе видял най-сетне с очите си пъклената сила, че беше в следите й. Калипсо излезе от стаята, а той я видя като змия, която врътна опашка и се скри в тъмна дупка.

Едва-що бе преминала първата половина на месец просинец22, и откъм Цариград долетя важна вест: Йоан Цимисхий бе умрял от бавно отравяне. И какво друго още ставаше там? Законният император Василий беше вече на двадесет години, но успял да вземе властта в ръцете си един ловък евнух — паракимоменът Василий. И други някакви неясни гласове и тътнежи се дочуваха откъм далечния Византион23; нямаха много време те сега там да мислят за България, нямаше кой да замести във войската им Цимисхия…

Зимата още не беше преминала, но по Вардара се усещаше топлият дъх на Бялото море. Самуил Мокри събра в Скопие и тримата си братя. Тъкмо по това време бяха започнали да се събират по полковете си и временно разпуснатите войници. И на тая среща между четиримата братя най-много говориха Самуил и Арон. Самуил каза, че бе дошло сгодно време да се върнат в границите на царството всички завзети от Византия български земи, а Арон му се противеше от непреодолим страх пред могъща Византия, от страх също, че войната ще смути спокойния му радостен живот. Ала силата на Самуил беше вече много по-голяма, а с него беше и Мойсей; Давид, най-старият брат, присъствуваше на тая среща само с тялото си, не и с духа си, не и с мислите си. Но и той, доколкото отвори уста да продума, молеше братята си да бъдат сговорни и ги молеше с такива думи, че се виждаше склонността му към най-малкия. Реши се и стана тъй, както бе наумил Самуил. Като познаваше Арона, Самуил започна така, че най-напред него да привърже и впрегне в общата кола.

— Ще започнем — каза той — най-напред с Мизия, с тая част от Мизия, която е в ръцете на ромеите, но няма засега да преминаваме по на юг от Маторие гори, за да не предизвикваме Византия еднакво по цялата граница и толкова близу до Цариград. Там ще влезеш ти, Ароне, с полковете си и ще вземеш цяла Мизия.

Арон Мокри веднага се обърна, съживи се и неговото голямо пустословие, та стана и нетърпелив:

— Да ударим и Плъвдив! И защо да не преминем на юг от Маторие гори?…

Стана нужда сега Самуил да го възпира в неговото буйно военнолюбие:

— Това там стига. До Маторие гори. Мойсей ще удари от Струмица към Сер. Аз ще взема Лариса и всички тия места на юг. Като ги бием така отдалеко и при всички техни грижи там в Цариград, ромеите ще понесат по-лесно и може би няма и да помислят да се обръщат към нас с цялата си сила.

Арон се съгласи във всичко със Самуила и веднага потегли за Средец, макар тъкмо тия дни да бяха паднали дебели снегове. Той пътуваше с такава стремителност, че отмина с малката си дружина всички кръстопътища, от които можеше да се отбие към своята любима Разметаница.

Обладан бе Арон Мокри от мисълта да завладее останалата част от Мизия, та с нея да вземе в ръцете си и цялата северна част на царството, както беше то при сегашните му граници. Щом влезе в Средец и в комитския дом, тутакси се втурна в покоите на жена си — от някаква странна привързаност към нея или още повече от страх пред тая грозна жена. Не можеше да се нарече иначе чувството, което го свързваше с нея. О това чувство на привързаност, на подчинение и страх той плащаше всичките си прегрешения пред Варвара, но също и свободата да ги върши отново и отново. Тя беше властна жена и той чувствуваше върху себе си нейната силна ръка, особено когато беше по-близу до нея. След своите разгулни нощи и скитания с развратни жени Арон се връщаше при собствената си жена с разтреперано сърце от страх и разкаяние, с някаква странна обич към нея. Тя внуши тоя страх в сърцето му през първите години на техния съпружески живот, когато го посрещаше с викове и проклятия, с порой сълзи, пък и с нокти и с удари на малките си юмручета. Тя беше в бащиния, в собствения си дом, и се чувствуваше господарка дори и спрямо мъжа си, когото бе прибрала в същия дом. Той отвръщаше с молби за прошка, с клетви за обич и вярност, с обещания, че няма да се повтори извършеният грях спрямо съпружеското ложе, ала грехът все се повтаряше. По-късно Варвара изостави безполезните вайкания и сълзи. Когато Арон се връщаше след нови свои безчинства, тя сякаш и не го забелязваше, но и престана да го зачита във всяко нещо. И ако все пак той си запази донякъде свобода, — запази я със своето безсрамие и лъжливост. Варвара се номисваше във всичките работи около управлението на областта, във всички държавни работи, тя заместваше и болния си баща и Арон търпеше това, отстъпваше пред нейната упоритост, дори и сам прибягваше към нейната помощ, но така в личния си живот беше по-свободен. Тя се месеше в управлението, държеше домашната каса, той пък свободно строеше дворците и градините си в Разметаница, свободно развратничеше по цели нощи и по много нощи наред, разбира се, по-далеко от къщи и от жена си. Което не можеше да скрие с тая отдалеченост, скриваше го и го заличаваше с лъжи и всякакви лукавства, а Варвара се оставяше да бъде лъгана. Така беше и когато Арон посягаше към касата на управлението или към домашната каса. Той беше благодарен на жена си за тая свобода и я оставяше да властвува.

Варвара загуби страх и почит към него, но той й беше нужен и тя го търсеше. Нужен й беше с всички свои мъжки качества и предимства в живота, със своите домогвания и притезания, със своето мъжко честолюбие и високомерие. А имаше между двамата и друга една връзка. Грозната и скрита в себе си Варвара беше по котешки страстна и по своему развратна. Тя не грешеше с други мъже, може би поради грозотата си, но още повече затова, че собственият й мъж засищаше нейната преголяма телесна жажда. Тъкмо той я засищаше такъв, какъвто беше — свой и достъпен, горещ и развратен, силен телесно и ненаситен като нея. Тя го очакваше нетърпеливо да се върне при нея, затваряше го в спалнята си дни наред, там го хранеше и го поеше по някакъв целесъобразен начин. Те се любеха пламенно през тия дни и нощи, грозната жена и порочният мъж; често избухваха в яростни разпри и дори се сбиваха, после пак се любеха и си слагаха взаимно в устата вкусни залъци, прегръщаха се до изтощение. Така, докато се пробуждаше отново скитнишкият нагон у Арона и той се измъкваше от прегръдките на грозната си жена, от нейната задушна спалня с някоя измама, но и с пълна торбичка пари. Раждаха им се деца през година, през две и те бяха втора яка връзка между тях. Арон не знаеше добре дори имената на децата си, но ги гледаше около себе си с весели очи — също както гледаше в Разметаница разшавалите се кученца на някоя от любимите си ловджийски кучки.

Върна се той и сега при жена си. Разказа й всичко за срещата в Скопие. Варвара го слушаше внимателно. Очите й светеха силно, засия цялото й лице, ала после тая светлина по лицето й започна да гасне, помръкна и погледът й. Арон млъкна, дълго мълча и тя, загледана пред себе си, присвила дебелите си вежди. Арон я гледаше учуден, че тя не се радваше, чудеше се и на продължителното й мълчание. Най-сетне Варвара сви малкото си юмруче, изсъска:

— Все той… Самуил… — И като се извърна към мъжа си, продължи със зли очи: — А вие слушате и тримата. Покорни… Няма да бъде, което е наумил той!

— Защо… защо…

— Ти какво си се ухилил… радваш се, че ще завладееш чак до Преслав и оттатък, а не ти ли идва на ума, че той ще отиде да седне преди тебе в Преслав, той…

Самуил! Ами ромеите? Да не мислите вие, че ще ви оставят както досега? Досега нямаше кой да ви попречи, кой да попречи на твоя Самуил. Цимисхий беше в Азия.

Цимисхий сега е мъртъв — е, да! Но войската му се завърна, знам аз всичко, и ще се намери друг някой да я поведе насам. Там са двамата истински императори Василий и Константин. Защо ме гледаш така? Не ти ли е ясно, или не ти харесва, което ти говоря?

Тя се загледа в очите му — ту в едното, ту в другото, като че ли наистина очакваше отговор, но не очакваше никакъв отговор от него, подръпна дрехата му и продължи:

— То е много добре за нас да отидем в Преслав. Откога още мислим, дошло е и сега може би време. Но ти добре помисли с кого ще отидеш: със Самуила ли, който иска да бъде по-горе от тебе, или с ромеите. Добре помисли, а пък аз вече знам с кого.

Не беше по нрава на Арона Мокри да мълчи толкова дълго и да слуша, но думите на жена му наистина го накараха да се сепне в своята прибързана радост. Той никога не бе имал доверие в никого, нито в Самуила, а защо тъй изеднаж повярва, че Самуил ще го остави да царува сам в Преслав? И после — ромеите, заместникът на Цимисхия! Невярната им мисъл изеднаж се обърна, изеднаж всичко се изясни по-иначе пред очите му.

— Аз ти казах за едното, още нищо не съм ти казал за другото. Как да не съм помислил за ромеите… нели се готвим да излезем срещу тях! Къде е Преслав, нели е в техни ръце?

Варвара всякога долавяше кривулиците на мислите му и не го изслуша докрай:

— Готвите се да излезете срещу тях; Цимисхий умрял, били там объркани, ама вие кои сте, докъде стига силата ви? Безумци! Ще ви смажат с един или два легиона. Ти слушай, слушай — подръпна го тя пак за дрехата. Ти намери сам пътя за Цариград…

И го загледа с широко отворени очи, големите черни очи на Арона започнаха да играят, по лицето му се разля лукава усмивка, сетне той кимна мълчаливо с едрата си глава. Насърчена, Варвара стана, сложи двете си ръце на рамената му, приближи лицето си до неговото:

— Ще изпратиш верни люде в Цариград. Да знаят там, че ти не си против тях, А ние тук…

Той също стана, свали ръцете й от рамената си и ги задържа, тръсна ги един път и още един път в своите ръце:

— Знам аз, знам. Знам какво е нужно.

Жена му го поведе към малката бани, която беше в съседство със спалнята й.

— Миришеш па кисело — продума тя с глух гляс, лицето й се покри с гъсти алени петна.

Още през първите по-топли дни, вече към самия край на зимата, Самуил изпрати в ромейската столица двама свои люде да видят с очите си какво ставаше там. Те престояха в Цариград до след Великден, а това не беше много време за такъв далечен път и Самуил Мокри ги посрещна с тия думи:

— Не се забавихте много в царския град.

— Нямаше и защо да се бавим — отвърна по-старият от тях. — Ще чуеш от нас, които бяхме там десет дни, ще чуеш това, което вече и знаеш. Ромеите са в смущение и безпътица. Властта държи още евнухът Василий. Той е омразен на всички, но няма кой да вземе властта от ръцете му, защото пък и всички са против всички. Събират се някои люде около двамата млади императори, но и те не са много. Не се знае кой ще излезе на първо място, сега там е пълно безредие. Войниците на Цимисхия скитат по улиците на Цариград, грабят и безчипетвуват всякак, гладни са и одърпани, няма кой да ги храни, няма и кой да ги спре в злодействата им. Всеки от първите люде пречи на другия да вземе в ръцете си войската и управлението.

Самуил слушаше мълчаливо и голяма радост грееше в очяте му. Ала накрая ето какво каза пак по-старият от неговите съгледвачи:

— Там, във Византион, намерихме и други двама наши български люде.

— Какви наши люде… — сви вежди Самуил Мокри и се досещаше, че пратеникът му не случайно заговори за тия двама българи в Цариград.

— Срещахме ги там не един път и не можеше да не се срещнем — продължи съгледвачът. — Където отивахме ние, там отиваха и те и ту ние преди тях, ту те преди нас. То се знае, ние не казахме защо бяхме в Цариград, не ни казаха и те. Може да бяха там за същото нещо, за което бяхме и ние, но кой ли ги е пратил? По говора им познах, че бяха от горните места.

Тогава заговори и вторият от съгледвачите, който беше по-млад и по-бърз във всяко нещо:

— Аз ще кажа, войводо, че тия двама наши човеци бяха там за противното на това, за което бяхме пие. Забелязах на няколко пъти, че там, където ние намирахме затворена врата, те намираха отворена врата. И бяха премного скрити, премного потайни, бягаха от нас и се криеха, доколкото им беше възможно.

— Кажи, човече, по-ясно какво мислиш.

— Да кажа, светли войводо. Ние бяхме там съгледвачи и надзъртахме навсякъде. А където надзъртахме, за да открием нещо тайно, виждахме често и тях двамата.

Те бяха с ромеите, видяхме ги един и два пъти да шушукат с ромеи глава до глава.

— Искаш да кажеш, че са били съгледвачи на ромеите? — попита Самуил нетърпеливо.

— Може да са били техни съгледвачи или пък някой ги е пратил оттук с добри намерения спрямо ромеите.

— И къде отидоха те най-после?

— Изчезнаха, загубиха се без следа.

— А бихте ли познали тия двама българи, ако ги видите отново?

— Ще ги познаем — отговориха двамата съгледвачи без колебание.

Самуил им направи знак да се отдалечат. Радостта му от добрите вести беше помрачена. Неговата подозрителност отново се съживи и започна да се върти остър свърдел направо в сърцето му. Зачука чук в мозъка му: Арон-Арон-Арон… Двамата съгледвачи не бяха му казали нищо определено, не бяха споменали никакво име. Името на Арона дойде само в мисълта му и с него всичко длуго по-нататък. Арон бе изпратил другите двама българи в Цариград; нели според говора им те са били от горните места! Най-сетне може и той да е изпратил свои съгледвачи в Цариград, но защо не спомена нищо, докато бяха заедно? Не, не. Арон няма защо да праща съгледвачи в Цариград, той и не би помислил за това. Той… Острият свърдел провъртя сърцето на Самуила от единия до другия му край. Да не мисли, да не мисли за най-лошото, за най-грозното, докато още не е видял нищо с очите си, докато не е узнал самата истина! Как сви гнездо в самото му сърце тая люта змия?… Може би ще бъде по-добре, ако отиде още един път в Средец … За предстоящата им обща работа. Идеха добри вести и отгоре, от Мизия; пребягваха люде насам постоянно и донасяха добри вести. Тамошният народ не можел, не искал да търпи повече властта на ромеите. Нека тръгва нататък Арон, дошло бе време да тръгват и тримата братя…

Самуил реши да прескочи до Средец за няколко дни, преди да поведе войската си на юг. Това крило, откъм Арона, беше някак по-слабо и… Но той взе със себе си и двамата свои съгледвачи. Като тръгнаха и като видя Радой по кой път тръгваха отново, замърмори, друсайки се на коня си след Самуила:

— Пак нататък… Път издълбахме накъм Средец. Там ни ссстиска цървулът…

Тоя път Самуил Мокри престоя само три дни в Средец. Още в първия час пусна двамата съгледвачи да ходят из града, пусна ги и между людете на Арона. Не можаха те нищо да открият, не можаха да срещнат своите познайници от Цариград. Арон и Варвара посрещнаха Самуила с преголяма радост. Те гледаха в устата му и във всичко бяха съгласни с него. Отново се реши Арон да тръгва за Преслав, да завземе оттатъшната част на Мизия.

— Да, да — клатеше усърдно едрата си глава Арон Мокри. — Няма защо да губим повече време.

Нямаше защо да губи повече време и Самуил. Поуспокои се сърцето му, макар още да натежаваше, да хладнееше там, на дъното, нещо, може би същата студена и люта змия на съмнението, заспала отново, завита на кълбо. На връщане той се отби в твърдината на Кракра от добри чувства към смелия войвода и от преголямо усърдие. Заговориха те и за предстоящия поход.

— Е — каза Самуил, — тръгваме всички. Аз на юг, към Лариса, ако може и още по на юг. Мойсей, брат ми, ще удари Сер. А вие с Арона — към Преслав. Радваш ли се?

— Не се радвам — отговори Кракра и току посегна да обърше с ръка бликналата пот по челото му. — Не се радвам — повтори той натъртено.

— Защо?

— Ние с Арона Мокри няма да вървим никъде. Той никъде няма да тръгва.

— Как тъй… Решено е.

Кракра приподигна едното си рамо, кривна дебелия си врат. Не каза нищо повече. Замълча и Самуил. Не искаше да говори с Кракра срещу брата си; те, Арон и Кракра, не се обичаха премного. Може би всичко ще мине добре. Но защо не искаше да говори повече и пернишкият войвода? Дали не криеше нещо? Самуил чувствуваше как помръдваше в самото му сърце студеното, живо кълбо.

Мойсей Мокри тръгна за Сер от Струмица със седем хиляди души. Той мина по стария път край река Струмешница, между Беласица и Огражден. Стигна до Струма и сви надолу по течението й, източи се войската през Рупелския проход между Беласица и Сенгел планина и навлезе в Серското гюле, където премина и границата с Византия, На самата граница Мойсей разпръсна един малък ромейски отред и чак до стените на Сер не срещна вече никакъв отпор от ромейска страна. Тук беше земята на струмците и още по на юг — на ринхините, та се дигнаха и тръгнаха с войската му мнозина мъже от тия две племена, Мойсей обсади Сер бързо, ала се видя още от първите дни, че яката твърдина нямаше да се даде лесно.

Ромеите бяха усетили раздвижването на българската войска още докато беше тя отвъд границата; те имаха свои очи и уши навсякъде и скоро узнаха накъде се бе насочил Мойсей Мокри. Лъв Мелисин, стратегът-дук на Македония и Тракия, като не разполагаше с големи сили по тия места, събра цялата войска от всички други селища наоколо и се затвори в Сер. Войниците му не бяха повече от три или четири хиляди души, но бяха добре въоръжени. Стратегът на Македония и Тракия имаше и друг легион в своя средищен град Одрин, но не се решаваше да го изтегли оттам, понеже ромеите очакваха българите да нахлуят и откъм Средец. Остави той един отред и в Мосинопол24, за да не открие съвсем големия път за Цариград, който идеше чак от Драч и минаваше през Солун. Голямата ромейска войска, която се върна с Йоана Цимисхий от Азия, продължаваше да стои в Цариград и трудно можеше да я изведе някой оттам сега, когато ие се знаеше кой е истинският господар на обширната империя. Самуил Мокри знаеше това, но той допущаше също, че една голяма опасност за империята би могла дз сложи край на всички разпри в Цариград и без друго би се намерил някой, който да поведе войската. Той знаеше, че сега би стигнал лесно може би и до стените на Цариград, ала не искаше да създава тъкмо такава опасност за империята и по тоя начин да обедини и насочи срещу себе си всичките й сили. Засега Самуил искаше да възстанови старите граници на България, като застраши само крайграничните византийски области. С тая цел той изпрати Мойсея срещу Сер, с тая цел пращаше Арона към Преслав, а сам той тръгваше на юг. Самуил смяташе, че това широко и разпръснато настъпление на българите, което явно не беше насочено срещу Цариград, нямаше да разтревожи върховните управници на Византия дотолкова, че да се опомнят в своите яростни междуособици.

Мойсей Мокри тръгна само със седем хиляди души и не беше нужно да поведе по-голяма войска, нито пък беше възможно. Той се яви пред вратите на Сер през първите дни на месец тревен. По това време в тия южни и крайморски краища на Македония започваха големи горещини. Като стегна града в жив обръч, Мойсей взе да напада високите му стени една след друга, дни наред, ала ромеите отблъсваха всеки негов пристъп. Той не се отказваше от желанието си да превземе града и в голямата си омраза към ромеите сам водеше войската при всеки пристъп, но скоро беше принуден да разреди своите нападения; войската му се уморяваше премного, а и бързо се топеше край яките крепостни стени. Непрестанно прииждаха в помощ на българската войска по-големи и по-малки дружини струмци и ринхини, пък и смоляни, които слизаха от планините на североизток от Сер, идеха чак и от долината па Места, но всички тия мъже трябваше да попълват вече опразнени редици във войската, бяха и лошо въоръжени. Въпреки неуспехите си Мойсей не се отчайваше и още повече се разгаряше неговата воинска ярост, ала трябваше все по-често да хапе големите си юмруци, вместо да препуска с изваден меч срещу залостените врати на обсадения град. Поукроти го едно писмо на Самуила, който познаваше неговия нрав. „Бъди по-търпелив, брате — пишеше му той, — и пази добре войската, която по-сетне ще ни бъде още повече нужна. Ти държиш Сер и това е достатъчно. Защо да си разбиваме главата пред първата ромейска стена, ето и аз стоя пред Лариса и не мога да отида по-нататък, но това засега нам не ни е нужно…“

Самуил потегли на юг по същото време — през първите дни на тревния месец. Той тръгна от Охрид с две хиляди, от Обител поведе още три хиляди, мина през Костур, където го очакваха други пет хиляди войници, но повечето от тях бяха доведени от Воден. За по-малкр от един месец той завладя цяла Тесалия и струпа всичките си сили около Лариса. Не можеше да отиде по-нататък, преди да превземе тая голяма крепост, която беше ключ за Тесалия — земята на велегизитите, а също и за цяла някогашна Елада.

Като видя Самуил Мокри след един, след два и три опита, че не ще може лесно да превземе града, устрои около стените му продължителна обсада. Дошъл бе с една войска от десет хиляди души, а също и тук непрестанно прииждаха на помощ дружини от околиите славянски племена, та се събра около крепостните стени голямо множество, може би до петнадесет хиляди въоръжени мъже. Людете от околните по-близки и по-далечни места идваха колкото от омраза към ромеите и техния император, толкова и от жажда за грабеж и плячка — градът и неговият император бяха ги ограбвали от векове, сега пък те се готвеха да ограбят града и да го сринат до самите му основи. Самуил не идваше за пръв път по тия места и познаваше мислите и желанията на тукашните люде. Както идваха при него на отделни дружини, той ги разпределяше по всички свои полкове, за да ги държи по-здраво и за да бъдат те по-добри войници. Избираше между тях и за началници, които бяха по-достойни, за да се чувствуват наистина в своя войска.

Както на изток, по посока на Сер и Цариград, така и тук ромеите навреме бяха усетили раздвижването на българската войска, узнали бяха по каква посока се насочваше тя. Стратегът на Елада, Кекавмен, също както стратегът на Македония и Тракия, нямаше на разположение много войска и като събра колкото беше възможно от всички твърдини по цялата тая страна, затвори се с около шест хиляди добре въоръжени войници в Лариса. Кекавмен знаеше с какви по-големи сили настъпва Самуил и намери, че е безполезно да влиза в открит бой, а се настани в Лариса, за да пресече пътя на българите, които мъчно можеха да се решат да продължат похода си още по на юг с такава силна вражеска крепост зад гърба си.

Самуил не повтори вече опитите си да превземе голямата твърдина със сила. Всичките му грижи тук бяха да заздрави повече обръча около нея, та да я държи по-дълго време и да може да смазва всеки опит на обсадените да разкъсат обсадата. Той разпредели войската си около крепостните стени според това, откъде беше по-възможно да удари срещу него врагът, пък и той да удари, когато станеше нужда; нареди да се изкопаят ровове и проходи, да се построят зад тях землянки, заслони и колиби за войниците, също навеси и огради за конете и добитъка, който служеше за превоз и за храна на войската. Разположи на сгодни места и бойните уреди, колкото ги имаше, а сам той с най-близките си помощници се настани на една височина, от която се виждаше целият град с високите си стени и кули, както и целият български лагер.

Едва-що бе започнала обсадата на Лариса, получи се на няколко пъти една и съща мисъл, че народът по Източна Мизия се дига и гони ромейските отреди, настанени по тамошните селища и твърдини да пазят ромейската власт. Не идваше никакъв глас само от Арона — тъкмо от този, който сега трябваше да води въстаналия народ в поробена Мизия. Самуил знаеше, че той прекарваше времето си в своята Разметаница, дори научи, че наредил тамошната му твърдина да се нарича Царичина и се досещаше какъв умисъл влагаше Арон в това ново име. Мина още цял един месец време, обсадата около Лариса се стегна и задържа и Самуил дни наред се бори с мисълта, дали да остави тукашната си войска на най-близките си помощници и да замине за Средец, пък ако е нужно, да отиде и по-нататък. Едно неочаквано писмо на Арона сложи край на мъчителните му грижи и колебания. Арон съобщаваше с гръмки и надменни думи, както беше по нрава му, че тръгва да освобождава Източна България и престолния град Преслав от византийска робия. Само това последното можеше да се разбере от цялото купище думи в писмото, докато всичко друго беше заплетено и неясно. Нови и какви ли не вече съмнения се породиха в сърцето на по-младия брат, но, слава богу, най-сетне Арон тръгваше. Все пак Самуил повика насаме в палатката си Симеона Илица, който наскоро бе въздигнат в сан тъмник25, и му рече със скръб и боязън в думите си:

— Моят брат Арон ми праща писмо, че тръгва за Преслав и по всички тия места. Отдавна трябваше да тръгне и може би наистина е тръгнал, но ето аз не мога да повярвам съвсем на писмото му. И не знам докъде ще стигне той и какво ще свърши. Ти знаеш, народът се дигна там, но трябва да застане някой пред него. Може би моят брат ще застане и ще го поведе, и ще го изведе на добър край, но в сърцето ми тежи голямо смущение. Иди, Симеоне, там. Вземи една стотица, колкото да не си без войска, и върви. Там е родното ти място и няма какво да ти говоря повече, ти знаеш какво ще искат людете от тебе. Аз те пращам и за брата си. Ако е тръгнал-вече, присъедини се към него. Ако още не е тръгнал, не го чакай и няма защо да го чакаш. Пращам те и за себе си: като си ти там, все едно, че и аз съм там. Сега ще ми олекне, щом тръгнеш.

Симеон Илица — мълчаливец какъвто беше — само това отговори:

— Слушам, светли войводо, и ще изпълня.

По все още младежките му страни се надигна гъста червенина, ясните му сини очи се изпълниха с влага. Топ се развълнува, че тръгваше за родния си край, Самуил мълчаливо пристъпи и го прегърна. После извади от лявата си ръка сребърен пръстен с едър зелен камък и го подаде на младия тъмник.

— Вземи го. Да бъде връзка между нас, ако се случи да ми пратиш някаква вест.

Месечината показа още един път всичките си страни, изчезна съвсем и пак се появи. Едва след това се получи нова вест от север, която предизвика голям гняв у Самуила, но и бързо го успокои. Донесе му я пратеник чак от Великия Преслав и направо от Симеона Илица. Дойде пратеникът с два коня, за да ги сменява по пътя и да язди по-бързо; той беше човек от старите българи, в когото се бяха запазили всичките външни белези на прадедите му, пък и сам се бе погрижил да ги запази: беше по-скоро дребен и сух, с криви като обръч нозе, с коси, тесни и изпъкнали скули, с яка долна челюст, а бе обръснал главата си и бе оставил на върха кика, която се спущаше на къса плитка над дясното му рамо. Запазил бе може би и душевните отлики на прадедите си, тия степни люде, конто са прекарвали едва ли не целия си живот на коне — изглеждаше суров и твърд човек по лицето си, по говора, не се усмихна нито еднаж, не каза ни една излишна дума и, види се, не случайно Симеон Илица бе избрал тъкмо него за свой пратеник. Още щом скочи от коня, пратеникът попита за Самуила и като го поведоха към палатката на войводата, поведе той и двата коня със себе си. Щом стигна пред палатката, остави ги там и те стояха мирно през цялото време, чакаха го като разумни създания. Пред Самуила той не се преви да се поклони, а застана по войнишки с едва разкрачени нозе, сложил лявата ръка върху дръжката на меча си, който едва стигаше до прасеца на кривата му нога. Като го видя Самуил Мокри, поспря се да го погледа в неговата войнишка суровост и проста гордост. После го попита:

— Кой си ти и защо ме дириш?

Пратеникът му подаде пръстена със зеления камък и рече:

— Тъмвик Илица ме праща с тоя пръстен при тебе, оглутаркан26. Запомних всичко, което ми каза да ти предам, по само на четири очи.

— Говори. Тук няма кой да ни чуе.

— Като научихме, че ти и твоят брат Мойсей Мокри навлизате в ромейска земя, ние също се дигнахме селище по селище. Чакахме, както ни беше казано, да дойде с войска от Средец твоят брат Арон Мокри, но той не дойде. Ние останахме сами, но прогонихме ромеите. Побягнаха отвъд Маторие гори всички, които можеха да бягат. Не дойде твоят брат, а прати при нас свои люде да ни спират да не се дигаме против ромеите.

Самуил цял трепна:

— Ти знаеш ли що говориш! Видя ли, чу ли сам?

Пратеникът нищо не отговори на тия думи, само присви тъмните си прави вежди. Стана нужда Самуил да го подкани отново и смуглият българин изказа най-напред огорчението си, за да потвърди още по-добре думите си:

— Аз съм пратеник на тъмник Илица и говоря само истината. Твоят брат не дойде при нас, както ни бе казано и както очаквахме, а прати люде, които ние не очаквахме. Ние му върнахме назад само главите па тия негови люде. Сега той, Арон Мокри, иска да ни става цар, но ние ще го посрещнем с мечовете си.

— Това той сам ли казал, че иска да ви става цар? — попита Самуил Мокри с потъмняло лице.

— Прати други свои люде да ни кажат да го чакаме за свой цар и аз също ги чух с ушите си. Те, както и другите, тръгнаха и сред народа, за да го подучват. Но тъмник Илица ми заповяда и ми повтори да ти предам какво ни говориха тия люде за твоя брат Арон и от негово име. Сам той, твоят брат, е казал на тъмника: „Ще дойда в Преслав да се венчая за цар.“ Тъмникът му казал: „Трябваше да отидеш, докато бяха там ромеите и да ги прогониш.“ Твоят брат го е затворил.

Самуил стискаше зъби от гняв и сякаш от страх да не вика срещу всяка дума на пратеника, но сега не се сдържа:

— Кого затворил моят брат!

— Тъмника Илица затворил, И не го пуснал, а тьмникът сам избягал. Помогнали са войниците, които ти си му дал. И това ми каза тъмник Илица и ми повтори да ти предам. Трябваше да се промъквам като през чужда земя през земята на Арона Мокри, твоя…

— Няма ни тук, ни там негова или моя земя! — прекъсна го Самуил.

— Ти знаеш вече всичко, което трябваше да ти кажа, оглутаркан — заключи пратеникът и стисна въздебелите си устни. Самуил попита:

— Какво става сега там, по вашите места и по цяла Мизия, в Преслав?

— Няма ромеи.

— Това ли е всичко?

— Няма ромеи. Излязоха пак старите боляри, които бяха останали живи под таврите и после под ромеите. Всеки търси мястото си и каквото е загубил. Но то се знае: мъчно се намира, което еднаж се загуби. Народът не се покорява. Още при ромеите се чу там за тебе и за това, което вършиш.

Млъкна той пак, помълча и Самуил Мокри, след това каза:

— Сега наистина знам всичко, което трябваше да знам. Отдъхни си, войнико, пет дни — добави той. — Яж и пий доволно, а след това ще се върнеш при тъмника си като мой пратеник. — Той плесна с ръце и сочейки пратеника, рече на влезлия в палатката стотник: — Мой гост за пет дни. Когато дойде време да си тръгне, дайте му силни коне.

Пратеникът пристъпи половин крачка:

— Не… Моите два коня са добри, оглутаркан.

Самуил мълчаливо кимна, за да покаже своето одобрение.

На петия ден по същото време пратеникът влезе отново в палатката му. Самуил му подаде един свитък от заешка кожа, подпечатан с оловен печат, по който личаха знаците на името му и неговите войводски знаци:

— Предай го в ръцете на тъмник Симеон Илица. Но аз ще ти кажа какво е писано в него, за да го носиш в паметта си: пиша на Илица, че той е в Преслав мой заместник за всяко нещо. Пиша му и това, че те прогласявам за петдесетник за твоята вярна служба. Вземи и пръстена, който ми донесе, върни го на тъмника си.

Новият петдесетник надяна пръстена и притисна почтително свитъка към гърдите си, смуглото му лице едва-едва побледня.

Още преди да се върне пратеникът на Симеон Илица назад към Преслав, Самуил Мокри вече подготвяше едно свое пътуване до Средец, а може би и до Великия Преслав. Не беше възможно сега, при обсадата, да тръгне веднага, както пожела още щом чу тревожните думи на далечния пратеник. Ала докато се готвеше за път и предаваше заповедничеството на най-близките си помощници, Самуил получи нова нерадостна вест: най-старият му брат, Давид Мокри, бил намерен убит недалеч от Костур. Самуил тръгна за Костур още същия ден със сто души конници.

Давид Мокри все по-усърдно се отдаваше на своето отшелничество. Ден след ден той изоставяше управителската си работа и прекарваше все по-дълго време затворен в своята малка твърдина или отиваше да се моли по околните манастири и селски църкви, най-често в малкото манастирче в местността Хубавите дъбове, близу до пътя от Костур за двете Преспански езера. Последната негова грижа като управник на царството редом с тримата си братя беше грижата му около настаняването на патриарх Дамиян най-напред в Мъглен, където патриархът не хареса и не стоя дълго, и сетне във Воден. Най-трудно и най-късно се отдели Давид от Самуила, своя любим брат. И само пред него, най-младия, той се опитваше да разясни с думи своето поведение, като че ли само пред него дължеше някакво оправдание или пък това беше от преголяма обич. При една от последните им срещи той каза на Самуила:

— В земния живот всичко е с привидна стойност. Като се почне от царството, което е наше най-голямо притежание, и се стигне до собствената ни плът, всичко това има дотолкова истинска цена, доколкото може да ни послужи като изпитание. Ако ти понесеш смирено всяка телесни болка, ако се отречеш от всяка телесна наслада и от всички облаги, дори и от царския скиптър, пред тебе ще се отворят небесните врати и ще видиш бога. Между тия неща са всички степени на отречението и на блаженството, до което може да стигне човек, а също и всички степени на греха.

Самуил обичаше простата, ясна мисъл и така отговори на брата си — просто и ясно:

— Даден ни е животът, за да го живеем. В него ще покаже човек и силата си, и всичките си слабости. Горе аз очаквам справедлив съд. Аз и не се моля много, не ходя по църквите. Повече се трудя да бъда справедлив, за да намеря и за себе си справедлив съд. Няма да се отрека от нищо и най-малко ще се отрека от царството ни. Ами то е… живи люде, хиляди и хиляди.

Давид го изгледа през полузатворени клепки и сякаш едвам го виждаше и може би не чу думите му — дотолкова се бе отдалечил, изглежда, и от най-любимия си човек.

Той наистина вярваше, че молитвите му са негови разговори със самия бог. Цялото си време напоследък прекарваше в молитва — едва ще поспи няколко часа през нощта, едва ще намери време да хапне няколко залъка хляб, та бе се изтощил и едвам се държеше на дългите си нозе. Молеше се и докато беше на път, от един манастир на друг, от една църква до друга. Докато се молеше тъй денонощно и навсякъде, той дори и от бога криеше един свой копнеж: да види още приживе, още тук на земята, божия образ, да се яви бог пред телесните му очи или да му даде знак някакъв. Тоя негов скрит копнеж беше във всяка негова молитва, във всяка негова дума към бога. От тялото си и от всичко земно той наистина се бе отрекъл, но чакаше с копнеж заслужената си награда и я чакаше още тук, на земята.

В деня, в който умря, той отиде в обора сам да оседлае коня си, както правеше често напоследък. Старият слуга, когото бе оставил единствен от слугите си божем да се грижи за него, като не знаеше и тоя път нищо за намеренията му, дойде късно и го видя чак когато вече се отдалечаваше от външната врата на малката твърдина. Поклати бялата си глава старият човек и въздъхна — не знаеше с какво друго да помогне на своя господар, но като го проследи още някое време с тъжния си поглед, той позна, че Давид Мокри и тоя път се бе запътил към манастирчето при Хубавите дъбове. Чудеше се слугата и на това постоянство на господаря си, както и на целия му сегашен живот. От всичко се бе отказал той, от царска власт се бе отказал — нели всички преди го почитаха като същински цар, оставаше само царски венец да сложи на главата си и сам да се нарече цар. В това манастярче, недалеч от пътя за двете езера, живееха само двама иноци. Какво го привличаше там с такава сила?

Пътят извиваше доста дълго време край един планински поток, намалял и позатихнал сега през най-горещите и най-сухи дни на лятото, и Давид преминаваше с коня си ту на едната му страна, ту на другата, къде по някое разкривено дървено мостче, къде направо през бистрата вода. Край двата бряга на потока, по-близу или малко по-далеч, се издигаха голи, скалисти ридове. После пътят се отдели и навлезе в гъста дъбова гора, шумът на водата бързо заглъхна някъде назад. Давид навлезе в местността на хубавите вековни дъбове. Той вървя още някое време през гората, сетне пътят излезе на една широка тревиста поляна, все още сочна и зелена сред гората, а насреща се изправи също тъй тревиста височина. На много места по височината се виждаха по един или по няколко дъба, изправили могъщи дънери, разперили нашироко гранки. Пътят завиваше край самото подножие на височината и се губеше нататък в гъстата гора, но на същото това място се отделяше от него тясна пътека чак до върха на височината. И там на самия й връх, високо над цяло море от гъста, зелена шума, се виждаше малка църквица, току до нея се тъмнееше ниска, прихлупена хижа, сякаш приклекнала на колена пред божия дом. Това беше малкият манастир, към който се бе запътил не за пръв път Давид Мокри.

Наоколо не се чуваше никакъв шум; гората се бе отдръпнала някак встрани и обграждаше поляната като стена, по дървесата не трепваше нито лист или може би така изглеждаше отдалеко. Конят на пътника сам сви по пътеката за манастира, пое нагоре по височината и това беше като някакво възхождане към небето. Колкото по-навнсоко се изкачваше задъханият кон, толкова гората наоколо оставаше по-ниско и небосклонът се разтваряше по-нашироко. От всички страни в разтворилата се далечина се показваха един след друг високи планински върхове — сини или тъмносини, или пък едвам видими по светлия небосвод. Между два върха на юг, като в синя рамка, блестеше къс от сребърно огледало и това бяха неподвижните в далечината води на Костурското езеро. Конят сам се спря на върха, недалеч от ниската сводеста врата на църквицата. Давид Мокри обхвана с поглед простора наоколо — гората ниско долу, като застинало зелено море, сините планински върхове по-близу и по-далеч, блясъка на неподвижните води, после дигна очи към небесния простор и повехналите му устни се размърдаха през провесените мустаки, които бяха започнали нагъсто да белеят. Давид пак се молеше.

Той преметна нога и бавно се смъкна от коня, озърна се по навик. Винаги откъм манастирската хижа се приближаваше по-младият от двамата иноци и поемаше юздата на коня. Сега никой ие се показваше оттам и Давид поведе коня да го върже на един стълп пред вратата на хижата, преди да влезе в църквата, както всякога, на продължителна молитва. Тъкмо посегна към дървения стълп с юздата в ръцете си, от хижата изскочиха един през друг четирима непознати мъже и се нахвърлиха върху него с голи мечове. Той наведе очи, но не успя да произнесе докрай предсмъртната си молитва. Нямаше и сили да се противи. Преди да падне вече, някак несвястно посегна към гърлото на единия от убийците и скъса ризата му. Те го сякоха, докато престана да се движи, проснат ничком пред вратата на манастирската хижа. Същият от убийците, към когото посегна Давид в последния си миг, спря другите трима с ръка и рече на влашки:

— Стига. Пукна и тоя… цар.

Последната дума той изрече на български, за да се погаври с жертвата си.

В същото време конят на Давид Мокри тичаше уплашен надолу по пътеката, повлякъл юздата си. Така дотича животното до вратата на малката Давидова твърдина и по него позна старият слуга, че се бе случило нещастие с господаря му. Той дигна всички мъже от селището там, колкото бяха останали, с тях тръгнаха и жени, та и деца, като се чу, че се е случила беда с господаря. Поведе ги слугата към манастирчето сред голямата дъбова гора — така знаеше той и така предчувствуваше. Селяните намериха убития си господар пред манастирската хижа, а вътре в хижата намериха и двамата иноци, също убити с меч. Пренесоха трите трупа в църквицата, сложиха ги на каменния под пред олтара — пред стъпалата на царските двери сложиха господаря си, до нозете му пък стъкмиха телата на иноците. Старият слуга се разпореди двама по-млади от мъжете да тръгнат с бързи коне за Лариса и те тръгнаха незабавно.

Но Лариса беше далеко. Оттатък Бистрица, оттатък Снежник планина и Олимп. Горе, при мъртвите, слугата заместваше брата и господаря, когото очакваха да дойде. Кандилцето над ниските царски двери гореше непрекъснато; жените доливаха елей, сменяваха навреме фитила. През тясната сводеста врата и пред прозорчетата от двете страни на църквицата проникваше бледа, синкава светлина — през прозорчетата, високо тук горе, се виждаше само синьото небе. Хладен сумрак пълнеше малката църква под ниския покрив, между дебелите каменни стени, хлад полъхваше сякаш и от трите неподвижни тела на каменния под. Дългото изтощено тяло на Давид Мокри като че ли бе изсъхнало още повече, също и пожълтялото му лице, както го бяха избърсали жените с мокра кърпа, та изглеждаше дори прозрачно в синкавата дрезгавина.

Шумът от босите селяшки нозе по каменния под или сухото стържене на някой опинък се чуваше непрестанно, докато взе да тъмнее над планините и малкото пламъче на кандилото започна да свети по-ярко в мрака, който изпълни църквата. През цялото време, доколкото бе останало още от дългия летен ден, селски люде непрестанно влизаха в църквата, поспираха се край убитите и се кръстеха, после излизаха с тихи стъпки. Старият слуга забеляза, че бяха дошли люде и от други селища наоколо, събираха се пред църквата и ставаха все повече, докато ги прогони лятната нощ. Ала още рано на другия ден започнаха пак да влизат в църквицата и се събраха още повече вън. И все тъй — мъже по-стари, които не бяха отишли на война, и жени много, и деца. Започнаха да се събират тая сутрин и монаси. Стичаха се от всички страни по един или по двама, навлязоха в църквата, обградиха мъртвите, като да бяха трите тела тяхна собственост, та не пропущаха вече никого по-близу до тях. Людете се кръстеха и надзъртаха иззад гърбовете им. Зашушнаха монасите, може да се събраха до двайсетина души, замънкаха, запяха молитви, а един излезе вън и взе да бие клепалото, което висеше на стар, изкорубен дъб пред църковната врата. Само слугата на Давида Мокри влизаше и излизаше от църквата без страх от черните братя, разкъсваше живата ограда около мъртвите, за да поглежда час по час умрелия си господар. Към него се обърна с тих шепот един от монасите, види се, техен старейшина:

— Иде час за погребение. Ти знаеш ли къде ще бъде гробът му, дали в твърдината му, ако вече е казана…

— Нищо не е казано и нищо не знам — отвърна слугата. — Пратих да съобщят на брата му в Лариса. Не може без негово знание и позволение.

— Лариса… Далеко.

— Нищо не ми е казано и не мога да реша сам. Казах да летят с конете до Лариса ден и нощ.

Той не издаваше тревогата си — така се бе научил своя господар, и пак влизаше и излизаше от църквата, би казал някой, без нужда. А като влизаше, той вдъхваше въздух с разширени ноздри и гледаше с втренчен поглед лицето и ръцете на умрелия си господар. Като наближи и днес да се стьмва, същият калугер пак зашепна в ухото му:

— Минава вторият ден… Човешката плът е тленна… Ние не искаме и не позволяваме да се чака повече.

— Аз ще чакам още. Аз съм негов слуга и по-добре знам господарската воля.

Вревеше и народът вън, пред църквата, и той за късното време. А слугата душеше въздуха в църквата като хрът и все дебнеше нещо по лицето на мъртвия си господар. Привечер монасите изнесоха вън двамата свои събратя и ги погребаха край източната стена на църквата. Слугата не даде да се докоснат до тялото на Давида Мокри.

Настана и третият ден. Зората завари стария слуга сам в църквата, до тялото на господаря му. Никакъв лош дъх не се разнасяше наоколо само ноктите на умрелия едва бяха посинели. Пред отворената врата пак се събираше народ. Старецът излезе вън и друго беше днес скръбното му лице.

— Влезте — каза той и посочи с две ръце. — Влезте при светеца! Три дни лежи мъртъв, а на темян и босилек ухае тялото му.

Първи се спуснаха в мрачната и студена църква монасите, които бяха дошли и тая сутрин. И първи те нададоха гласове, запяха молитви и славословия:

— Светец… Миро уханно тече от костите му! Слава тебе, боже, свят човек и мъченик за вярата Христова си изпратил между нас!…

Струпа се народът около тях, изпълни се църквата, паднаха всички на колена около мъртвото тяло:

— Смили се бог над нас… Слава тебе, господи!

През целия този трети ден клепалото на дъба би непрестанно, удар след удар, надалеко се разнасяха звуците му, сякаш чак до сините планини наоколо. През целия този ден люде се стичаха от всички страни, върволицата по кривата пътека не спря и беше чудно откъде се намираше толкова народ. Събраха се и други монаси от околните манастири, ходеха с гордо смирение между простия народ — още по-черни в дългите си раса и власеници сред пъстрилото на народното облекло. Замяркаха се между селските люде и граждани — стигнала бе вестта за мъртвия годподар чак в Костур.

Сега монасите не пущаха в църквата ни един от миряните, а сами ходеха сред народа и разправяха и повтаряха чудни думи за новия светец, за неговия праведен живот, за целебната сила на неговото свято тяло, което не гние, при все че е мъртво от три дни. Людете се заслушваха в думите им, въртяха очи, споглеждаха се, клатеха глави и пак слушаха с жадни очи, кръстеха се задъхани от набожен трепет, някои отпущаха колена върху твърдата земя, други напираха към църковната врата. И мнозина вече повтаряха думите на монасите, уверяваха се един друг, че с очите си са видели тона, което само бяха чули. Най-много от жените бяха тия, които не чули и видели всичко, блъскаха юмруци в гърдите си и късаха покривалата на главите си, надаваха писъци от набожен страх и възторг. Започнаха да водят по пътеката за малкия манастир болни и недъгави; които не можеха-да вървят сами, пренасяха ги на носилки и черги, слагаха ги пред вратата на църквата. Шумът и врявата навред около манастира се сливаше в някакъв общ глас, в общо молитвено песнопение — толкова често в общия говор и викот на людете се споменаваше името на бога, на Исуса, на Богородица и на повия свети цар Давид.

Привечер слугата па Давид Мокри дръпна вратата на църквата и сложи малкия дървен лост. Никой не му попречи, ни от народа, ни от монасите, като че ли той беше сам ключарят на небесния рай. Затвори той вратата и седна на камъка до нея с мрачно лице. Усетил бе нещо недобро във въздуха около мъртвото тяло, но ще чака той и тая нощ. Острият нощен хлад тук в планината може би ще спре за малко още разтлението. Чуваше старият човек и виждаше, че народът повярва в светителството на неговия господар и нямаше да допусне той, неговият верен слуга, да угасне нимбата, която засия около образа му. Той познаваше светия му живот; не беше ли истинско чудо и божи знак, че мъртвото тяло вече трети ден не показваше признак на разтление? Хладният въздух в полумрака на църквата, студените камъни под изсъхналото още приживе тяло — е, да… Но не лежеше ли Давид Мокри там мъртъв вече три дни и три нощи? Ще чака старият слуга до утре, ще чака до първия знак, че тялото е почнало да гние, и никой не ще може да го укори, че не е чакал достатъчно…

Самуил Мокри пристигна на другия ден след изгрев слънце. От коня му падаха парцали бяла пяна. Хриптяха задъхани и конете на войниците му. Като скочи от коня, нозете и ръцете му трепереха от умора; яздил бе от тъмно сутрин до късни полунощи. Гонила го бе насам скръбта му по любимия брат. Той се учуди, като видя толкова народ пред малката църква — мнозина бяха прекарали нощта тук и най-вече тия, които чакаха изцеление. Старият слуга го поведе към църквата и сам му отвори вратата. Щом влязоха вътре, слугата се обърна да я затвори. Удари ги тежък въздух, но това още не беше воня на гниеща човешка плът. Самуил се приближи към мъртвия си брат, погледа го, после се прекръсти и се отпусна на едно коляно до него, наведе смирено глава пред смъртта. В същото време слугата търсеше зорко следи по лицето на мъртвия, огледа се наоколо с мътните си старчески очи, зачервени и сълзливи от продължителното бдение, сякаш да провери дали другаде не са се показали противните следи на разтлението. И тозчас забеляза как се стрелнаха през светналото на ранното слънце прозорче две черни точки, звънна издебело във въздуха бръмчене на едри мухи. Той едва дочака Самуила да се изправи отново и макар да не беше позволено слугата да започва пръв, рече бързо:

— Трябва да го погребем… веднага. Тебе чаках досега аз, господарю.

Самуил кимна мълчаливо и попита:

— Къде? Не е ли споменавал, докато беше още жив…

— Тука. Тука да го погребем, в това свято място. Ей там, до стената. Не е казвал нищо преди. — И слугата добави задъхано, като че ли се боеше сега да не би нещо да попречи: — Веднага! Четвърти ден лежи тук.

— Не се ли знае нещо за убийците му?

Старият човек бръкна в пазвата си и сложи в ръката му един неголям кръст от потъмняла мед. Горният край на кръста беше продупчен и там висеше част от скъсана, също медна верижка. Слугата каза:

— Намерих го в шепата му. Стиснал го в шепата си. Преди да умре, види се…

Самуил Мокри разгледа кръста отблизу в разтворената си длан, обърна го и на другата му страна. Забеляза по него латински букви и беше писано на влашки език по дължината му: „Закриляй, боже, Йоана.“ Самуил погледна мъртвия и рече:

— Дава ми моят брат ключ някакъв… — Той скри кръста в малката кожена чанта, която висеше на широкия му колан под дясната ръка, и добави: — Повикай люде да изкопаят гроба.

Самуил Мокри поведе войниците си веднага след погребението и се спря в Костур. Още същия този ден, макар да беше доста късно след обед, излязоха глашатаи и викаха дълго по града да се съберат на средищната градска стъгда всички мъже власи и ромеи от петнайсет години нагоре. Повтаряха глашатаите също, че който от тия люде се намери след това другаде, ще бъде съсечен на самото място. Бързо се събраха на средищната стъгда може би до хиляда души. Войниците на Самуила хванаха всички улици наоколо, а стотникът им направи на една от тях проход с десетина войници и нареди събраните на стъгдата да минават един след друг през тоя жив проход. Струпаха се задържаните власи и ромеи и като минаваха един след друг, стотникът ги питаше за имената им. Който казваше, че името му е Йоан, войниците го задържаха, а другите отминаваха и се разотиваха. Мнозина се учудваха на тая проверка, но по едно време на другия край на стъгдата се надигна вик, зачу се тропот на копита и войниците заловиха един от власите, който се е опитвал да побегне, преди да мине прохода и да каже името си. Като минаха всички задържани през тая проверка, оказа се, че всеки четвърти човек между костурските ромеи и власи се казваше Йоан, но Самуил заповяда те всички да бъдат задържани в няколко от градските кули и на първо място тоя, който се опита да побегне. С него започна и разпитът на другия ден. Изведоха го пред вратата на кулата, в която беше затворен, застанал бе там градският съдия, а на един стол наблизу седеше Самуил Мокри и не изпущаше нищо от очите си. Съдията попита:

— Какъв си ти по вяра и език, как е името ти, също и презимето?

Задържаният беше дребен и сух млад човек, с побеляло лице, малките му, хлътнали очи горяха с остър блясък. Той се позабави с отговора си и после рече колебливо:

— Ромеец съм аз, ромеец. Името, ми е Йоан. Нели…

— Йоан — прекъсна го съдията. — Кой Йоан?

— Йоаннн… — проточи той, като че ли не знаеше презимето си, после бързо отсече: — Манасос. Йоан Манасос.

Съдията погледна Самуила, не знаеше какво да реши сам за тоя човек. Самуил посочи с ръка:

— Там.

Съдията се обърна към ромееца:

— Застани там.

Задържаните ромеи и власи бяха редом извеждани пред съдията, той ги питаше едно и също, а Самуил му даваше знак кого да пусне и кого да задържи. Най-сетне останаха спрени само около петдесетина души, обкръжени от войници, насочили към тях дългите си копия. Самуил стана от стола, влезе между задържаните и се спря пред Йоана Манасос.

— Познава ли някой от вас тоя човек? — посочи го той на другите задържани.

— Познаваме го, да… — чуха се няколко гласа, някой побърза и да добави: — Добър човек.

Самуил потърси с поглед тъкмо последния и рече:

— Ти го познаваш добре… Кажи тогава как се казва и какъв е по език: влах или ромей.

— Влах — отговори оня. — Йоан Вакъ се казва, всички тука знаем.

— Тъй ли е? — попита Самуил и другите.

— Тъй, тъй…

Сега Самуил се обърна към нареклия се Манасос и видя как той даваше някакви знаци наоколо, лицето му бе побеляло още повече.

— Защо скри презимето си и рода си? — попита го Самуил. Без да сваля поглед от него, бръкна в чантичката си и протегна ръка към него: в разтворената му шепа се виждаше меденият кръст: — Твой ли е тоя кръст, Йоан Вакъ?

Влахът несъзнателно посегна към шията си, но се сепна и отговори рязко, дори сърдито на заваления си български език:

— Не, не! Нямам аз такова нещо.

И току се втурна пак да побегне през тълпата на задържаните, но войниците го хванаха. Самуил каза:

— Отведете го в кулата. Другите да си вървят.

Същия ден бяха изловенн и затворени всички мъже, роднини на Йоан Вакъ, и други, с които бе имал той някаква връзка. Самуил Мокри напусна Костур, като остави двадесет души от войниците си, за да засилят градската стража.

Още щом влезе в шатъра си край Лариса, Самуил прати да повикат богомила Рун, който беше сега тисящник във войската. Покани го край една маса:

— Седни да поговорим. Брата ми Давида са убили горе, в един манастир оттатък Костур. Не е за грабеж, от него нямаше какво да се ограби, нито по други такива причини. Това е вражда и удар срещу нашето царство. Свои врагове той нямаше. Врагове имаме ние всички вътре в царството, зли врагове и опасни за всички. Отдавна ги усещам аз, а сега и сами се показват. Те са по-опасни от тия там, по стените на Лариса, не знаеш откъде ще те ударят. От тебе искам да издириш всички скрити врагове на царството ни и да ги изловиш. Затова те повиках. Ще ти дам здрава нишка в ръцете, по нея ще тръгнеш най-напред.

Така седеше на стола си срещу него Яков Рун и така го гледаше, сякаш бе дошъл да се кара. То беше поради неговата припряност и лютивина, но откакто беше със Самуила, научи се донякъде да се сдържа. Така и заговори, със сдържан, затихнал глас, а изглеждаше, че ей сега ще скочи:

— И аз ги знам отдавна, войводо. И може би по-отдавна, още от рождението си. Попове и владици и нгумени, Христови служители. Боляри и всякакви величия и всякакви техни слуги, по-зли от тях. Кой както е взел власт над народа. И като да не са родени сред тоя народ, чужди са и врагове са негови зли и проклети. Знам ги аз, дай ми ти само воля.

— Не тъй — загледа се в него Самуил Мокри и като че ли се поколеба в решението си да го натовари с такава задача. — Не тъй, с една обща дума. Аз те пращам да ги издириш по съвест. Владици, боляри… Виждам ги аз ясно но и няма защо ти да ги издирваш. Аз ти говоря за враг, който ни дебне с нож в ръка, за да ни удари право в сърцето. Не мене и тебе или нещастния ми брат… то е нищо. Царството ни дебне да погуби и знае що върши. Може да е и болярин, и игумен, и най-прост селянин. Зад него стои и го насърчава Византион, царството ни иска да срине.

— Каква нишка ще дадеш в ръцете ми?

— Нишка, която ще те поведе правилно. Мене ми е нужна твоята строгост и честност; твоята твърдост към съблазните. Казах ти вече що трябва да вършиш, а и самата работа ще те учи и ще се разкрива пред тебе. Мисля, че ще предам в ръцете ти един от убийците на моя брат. Ще ти предам и най-близките му люде и може би между тях са помощниците му. Оттам ще тръгнеш. Те са затворени в Костур. — Той извади от чантата си медния кръст, подаде му го. — Намерен е в шепата на моя брат. Скъсал го, изглежда, от шията на своя убиец. Виж: пише по него на влашки, има там и едно име. Мисля, че е на тоя, когото задържах в Костур. Той носи същото име, опита се да го скрие, опита се да скрие, че е влах, опита се и да избяга на два пъти:

Рун мушна кръста в пазвата си. Самуил продължи:

— Тръгвай още днес. Давам ти воля. Искай от мене и всичко друго, което ти е нужно. Давам ти воля, но и над мене, и над тебе стои законът. Не забравяй и правдата, като ти давам такава власт и воля. Богомилът кимна едва забележимо.

Вторият от братята, Мойсей Мокри, загина през лятото на следващата година. През цялото време, докато стоеше с войската си при стените на Сер, той се бореше със себе си — със своя войнствен нрав и с голямата си обич и още по-голямата си вяра в Самуила. Той гледаше от своя шатър с дива ярост стените на обсадения град, с още по-голямо възбуждение чуваше виковете на вражеските войници, които се показваха по високите назъбени стени и се подиграваха с българите, ругаеха ги, проклинаха ги и предизвикваха с безсрамни думи и движения. А Мойсей, който всякога бе носил меч на кръста и признаваше само неговата сила, трябваше да гледа и да слуша това отдалеко и търпеливо. Самуил му пращаше чак от Лариса ту люде, ту писма с едни и същи поръчения и в паметта на Мойсея се бяха врязали няколко незаличими слова: „… Ние ще държим здраво тия два града и това стига засега. С тях ще държим ромеите нащрек и нерешителни, докато се съвземе и прилепне към царството ни Мизия. После ще дойде време да вземем по-лесно тия два града. Няма защо преди това да хабим сили, че като вземем тях, ще трябва да потеглим за следващите, но ние сега не можем да водим такава война с ромеите. За всичко е нужно сгодно време…“

И Мойсей Мокри чакаше да дойде такова време, макар с голяма мъка в сърцето си, но обичта му към Самуила беше по-голяма. Едвам се сдържа той да не нападне Сер, като получи вест за смъртта на Давида. За него нямаше съмнение, че Давида са убили ромеи и той искаше да отмъсти за смъртта му; примамваше го мисъл, че така по-лесно ще се оправдае, но пак надви неговата боязън пред Самуила. В това свое терзание той дори намрази войниците си, като ги виждаше да стоят без работа, макар всеки делничен ден да ги караше да се обучават, но това Мойсей Мокри не смяташе за истинска войнишка работа тук, край стените на един обсаден град. Видеше ли войници да почиват, или да се къпят през горещините по водите край града, викаше по тях и надалеко се чуваше гневният му глас:

— Биволи! Скотове! Лежите само и преживяте…

Калипсо му пишеше писмо след писмо от Охрид, искаше да дойде при него. Тя му липсваше, той дори страдаше за нея — толкова много се бе привързал към гъркиията, но се срамуваше да я повика във войнишкия стан. Той преследваше сурово войниците, които шареха по съседните села да търсят жени. За голяма негова изненада Калипсо по едно време му писа от Средец, като смутолеви причината за това свое пътуване, но повече не се обади. Желанието му да я вижда край себе си, постоянната му нужда от нея — да му сложи ядене, да му даде прана риза, сега се превърна в някаква свенлива, но дълбока и постоянна тъга.

Дали ромеите не бяха подушили след толкова време какъв човек имаха срещу себе си? Рано една сутрин на крепостната стена тъкмо срещу шатъра на Мойсея Мокри се показа гърлест ромеец, а около него и други още от обсадените. Виждаха се там и големи техни началници — лъщяха на ранното слънце позлатените им доспехи.

— Хей, страхливци! — викаше гъркът с гороломния си глас. — И най-голям страхливец между вас е началникът ви! Няма ли да се намери между вас един по-сърцат, който да излезе на двубой с нашия герой и борец Рукас! Пръждосайте се тогава, щом никой от вас не смее да излезе срещу Рукас! Ще чакаме до утре по това време и ще излезем да ви прогоним като бесни кучета…

Българите бяха на един изстрел с лък от градските стени и чуха всяка дума на ромейския глашатай, чу думите му и Мойсей Мокри. Той скочи, както бе седнал пред шатъра си, но езикът му се бе сковал от ярост, само широкото му лице и голият му врат почервеняха като лъсната мед. Нямаше какво да стори в тоя първи миг и пак седна, та столът изпращя под едрото му тяло. Кого да накара от своите люде да излезе срещу тоя ромеец?… Но те казаха, че той, началникът на българите, е страхливец! То се знае, че ще излезе на двубой той самият, но какво ще каже Самуил, като се научи? Ами ето тъкмо него викат на двубой и може ли да откаже? Не ще посмее да го съди Самуил, ако излезе, да се бие честно, а ще го осъди, ако се скрие зад каквото и да е прикритие, дори и зад неговата забрана. Той скочи пак и се развика към людете около него:

— Скоро… Намерете човек да ми отговори… със силен глас: утре по същото това време излизам на двубой аз… аз излизам! Но ако надвия, ще отворят вратите на града, ще ми дадат града!

Слана срещу него мъдрият Лазарица:

— Не е много разумно, войводо…

— Не, не, не… — размаха дългите си ръце Мойсей и го прекъсна. — Никого не слушам! Страхливец ли съм аз, кажи ми ти?

Като се поуспокои Мойсей и седна отново на стола си, Лазарица продължи:

— Не казвам, че си страхливец. Щом си решил, нека така да бъде, излез утре на двубой, но срещу тебе да излезе равен по сан, нека излезе дукът им, стратегът на Македония и Тракия Лъв Мелисин. Ние не знаем кой е и какъв е тоя техен герой Рукас, а ти, войводо, не ще излезеш на двубой с когото и да е. Това исках да кажа.

Излезе глашатай от страна на българите и предаде, каквото му беше заповядано, а ромейският глашатай отговори от високата стена:

— Стратегът на Македония и Тракия дукът Лъв Мелисин не може да излезе на двубой, понеже е болен. Ще излезе от името на стратега на Македония и Тракия, както вече казахме, нашият славен герой Рукас, който също е стратег по сан. Двубоят ще стане, както вие искате, с всякакво оръжие и веднага след изгрев слънце, на полето пред източната градска врата. Стратегът на Македония и Тракия заявява тържествено и обещава честно, че ако в двубоя надвие българинът, ние ще отворим вратите на града. Ако пък надвие стратегът Рукас, българите трябва да се махнат до един и да се изтеглят оттатък границата. Ние приемаме вашите условия, приемете и вие нашите, за да се сключи почтено тая спогодба…

Мойсей Мокри нареди да му приготвят най-добрия кон и най-доброто оръжие и спа спокойно през нощта, както винаги; той спеше дълбоко и продължително, едвам го събуди слугата му и тая сутрин. Раздвижи се станът на българите още рано преди изгрев слънце и които бяха свободни от служба войници и началници, се струпаха на широкото място пред източната врата на обсадения град. Тъкмо на стотина разтега срещу вратата равнината леко се надигаше и там се събра най-много народ, като на амфитеатър. Струпа се много свят и по градските стени и кули насреща, но не само от ромейската войска, а мнозина и от гражданите бяха дошли да гледат двуборството. Глуха, но многогласа врява се чуваше от двете страни и като че ли изпълваше целия простор наоколо в ранното утро.

Тъкмо при изгрев — слънцето едва-що показваше крайчеца на огнения си диск иззад хоризонта — излязоха напред четиримата български тръбачи с дълги медни гръби и четири резки, но стройни звука се блъснаха във високите стени насреща и се понесоха надалеч по широкото поле наоколо. Не мина много време, зачуха се като ехо други такива звуци откъм насрещната крепостна стена, виждаха се високо там други четирима тръбачи, дигнали срещу слънцето лъскавите си тръби. Като че ли тъкмо това бе чакал и някак прибързано излезе откъм българската страна конник с блестяща стоманена ризница и също стоманен островръх шлем. Това беше Мойсей Мокри, а от двете страни на едрия му кон подтичваха двама оръженосци. Личеше отдалеко и неговата необикновено едра снага, наместена удобно и здраво върху седлото. Единият от оръженосците носеше дълго, тежко копие на рамо, другият — тежка бойна секира; край лявата нога на ездача или някак изпод корема на коня се мяркаше дългият му меч. Той яздеше бавно по предстоящото полесражение, отиде нагоре и пак се върна — българите гледаха с гордост своя войвода.

Но къде се бавеше противникът му? Тръбите бяха замлъкнали и от двете страни. Пак се чуваше ясно врявата на двете тълпи и тая на българите ставаше от час на час по-шумна: някои се подбиваха с ромееца, че не смее да излезе, други се гневяха и го ругаеха, че се големееше и караше да го чакат. Най-после двете поли на широката градска порта се дръпнаха назад, дръпнаха се още повече и бавно се разтвориха по цялата им ширина. Зейна градската порта, но очакваният противник все още не се показваше. Засили се още повече врявата сред българите. Най-после се втурна през разтворената крепостна порта бял кон и ездачът върху него блесна, като да беше цял от злато. Припна белият кон насам, сетне отеднаж се спря, приклекна, та опашката му легна върху земята и току рипна на задните си нозе, изправи се цял, докато пак се озова на четирите си тънки нозе, но като че ли стъпваше в огън. Дотичаха и край него двама оръженосци, дигнали и те копие и бойна, двуостра секира. На около тридесет разтега насреща седеше спокойно на коня си Мойсей Мокри и чакаше; двамата му оръженосци бяха до него. Първи дадоха знак българите, екнаха след тях и тръбите на ромеите горе на крепостната стена. Врявата на двете тълпи затихна, дори стана много тихо в широкия простор, когато замлъкнаха тръбите едни след други и от двете страни. Мойсей посегна и изтегли меча си. Гъркът не бързаше, само конят му пак се дигна на задните си нозе, после припна напред и в същото време ездачът също изтегли своя меч. Мойсей подкара тръс, движенията на коня му изглеждаха тежки и бавни поради едрия ръст на животното, докато белият кон на ромееца летеше напред и някак изеднаж се изпречи пред него. Като се приближиха така един срещу друг двамата противници, виждаше се ясно колко едър и силен, но и тромав беше единият и колко чевръст беше другят дори заедно с белия си кон. И мечовете, щръкнали иад главите им, изглеждаха различни — тоя на ромееца блестеше отдалеко като дълга тънка игла. Оръженосците и на двамата все смогваха да припнат току след разветите опашки на конете им. Наоколо стана толкова тихо, че се дочуваше задъханото дишане на двата коня и разбърканият тропот на подкованите им копита.

Чу се отеднаж остър къс удар и звън на стомана — двамата противници удариха мечовете си и сякаш в същия миг белият кон се намери на двадесет разкрача оттатък мястото, дето стана първото сблъскване. Докато Мойсей Мокри успя да обърне своя кон, ромеецът беше вече пак срещу него; виждаше се, че единият от конниците разчиташе на силата си, а другият — на своята бързина и ловкост. Мойсей се движеше много по-бавно, ала налиташе с голяма стремителност и застрашаваше противника си да го затисне, да го смаже ведно с белия му кои. Те се срещаха и разминаваха, удряха мечовете си вече няколко пъти. Белият кон все изтупуркваше и отскачаше далеко встрани, а Мойсей се въртеше и търсеше, преследваше противника си, налиташе върху него да се сгромоляса отгоре му с всичката си великанска сила, но той ловко се изплъзваше изпод огромния му меч. От двете страни на бойното поле долиташе на вълни силен викот и все повече се засилваше ту от едната, ту от другата страна, според това кой от ездачите вземаше връх за миг; двете страни взимаха живо участие в двуборството, а оръженосците, като по чудо, все не изоставаха. Само крепостната порта зееше широко разтворена между кръглите кули от двете й страни, сякаш чакаше да приеме под високия си свод победителя — своя или врага.

Слънцето се бе издигнало на един лакът на небосклона и огряваше цялото полесражение, стените и кулите насреща, пъстрата ромейска тълпа по тях; ослепително блестяха излъсканите железни и позлатени доспехи, развяваха се на утринния ветрец пера и гриви по високите шлемове. Българските войници и притеклите се тук мъже от околните славянски племена с еднообразното си облекло и огрени от слънцето откъм гърба, бяха като в сянка. Двубоят можеше да се следи и по настроение на тия две тълпи, по виковете им, по мълчанието им, по движенията им. Някой от българите нададе вик:

— Много налиташ, войводо… Налиташ, налиташ, Мокри! Остави го да се умори, като скача толкова около тебе!

Зачуха се викове от всички страни — мнозина бяха, които искаха да помогнат на войводата си или пък виждаха грешките му. Мойсей не можеше да обуздае своята сила и голямата си ярост. Той преследваше с още по-голяма стремителност противника, който беше принуден само да се защитава и по едно време се впусна в широк кръг по полесражението, негли да побегне, та и сънародниците му горе по стените замлъкнаха, спотаиха дъх от уплаха. Или пък това беше някаква ловка игра от негова страна? Той изеднаж спря коня и го обърна на такова място, че Мойсей Мокри се намери срещу слънцето. Мокри усети слънчевия блясък в очите си и разбра хитростта на ромееца, но като го видя толкова близу пред себе си, нито помисли да промени несгодното си положение, а както още в началото на битката, се втурна върху него с дългия си меч. Тоя път не отстъпи и ромеецът. Стана страшно сблъскване и тълпите от двете страни видяха за един миг как ромеецът се наведе, легна, прилепи се към коня си, за да избегне удара на тежкия меч, в същото време прободе със своя меч коня на българина. Белият кон понечи да скочи напред и в същия миг едрият кон на Мойсея рухна тук под развятата му опашка. Ромеецът, види се, бе очаквал това, извъртя послушния си кон и удари с меча Мойсея, както се бе извърнал с гръб към него, удари го по дебелата му шия, която се бе разголила доста изпод приподигнатия му шлем, изпод защитната желязна мрежа на шлема. Ромеецът удари с цялата си сила, та дори се приподигна на двете стремена. Едрата глава на Мойсея Мокри клюмна, отдалеко се виждаше как потече кръв по широкия му гръб, по рамото му, лъскавата ризница потъмня. Ромеецът завъртя коня около него и не го изпущаше от погледа си, сякаш очакваше да се просне на земята, но българинът с неочаквана бързина се подпря на меча си, издърпа едната си нога изпод падналия кон и се изправи с целия си гигантски ръст. Дали нямаше вече сили да дигне меч или да посегне за друго оръжие?… Двамата му оръженосци бяха и сега наблизу. Ала наблизу бяха и оръженосците на ромееца. Той захвтрли меча си — едва ли би му послужил така добре още един път срещу облечения в желязо българин, притича към него единият от оръжиносците и втикна в протегната му ръка дръжката на секирата. Мойсей изправи насреща му меча си, ала с колебливо движение, а ромеецът го удари по шлема с тежката секира. Чу се късият шум на съкрушения удар. Ромеите нададоха тържествуващ вик, сякаш от едно чудовищно гърло; глух рев и стон се разнесе откъм страната на българите. Дългият меч на Мойсей Мокри, както беше щръкнал нагоре, отеднаж падна като пречупен. Отпусна се на колената си и Мойсей с клюмнала на гърдите глава, после се дръпна и се търкулна на земята с вирната брада и широко разперени ръце. Край него лежеше и конят му. Поколебаха се за миг или два неговите оръженосци и току започнаха да се отдръпват заднишком към българската страна.

Застана на два разтега от поразения българин щастливият победител, седнал гордо на обшитото със злато седло, та дори и конят му презрително гребеше сухата земя с предното си копито, клатеше малката си глава и размахваше ту на една, ту на друга страна дългата опашка. Горди застанаха от двете страни на победителя оръженосците му. Той дигна тежката секира високо над извитата грива на шлема си, ала тълпата по крепостните стени и кули изпревари и заглуши със своя многоглас рев неговия победен вик. Не се чу никакъв вик й глас откъм българите — сякаш всички бяха занемели. Гордият победител замахна със секирата, обърна коня и се спусна към отворената градска порта. Припнаха след него и оръженосците му, но единият от тях внезапно се върна, дигна от земята захвърления меч на господаря си и пак припна след него. Когато тримата мъже изчезнаха в широкия отвор на градската порта, двете й тежки поли се заклатиха, засилиха се напред и се тласнаха плътно една до друга…

Българската войска дигна обсадата още през следващата нощ и се оттегли към границата нагоре срещу течението на Струма, понесла със себе си и тялото на мъртвия си началник. Разпръснаха се по всички посоки и притеклите се преди люде от околните български племена. Българите напуснаха Сер не поради уговореното за двубоя, а защото бяха останали без вожд и защото продължителната обсада им бе дотегнала.

Самуил Мокри стоя още две години край: стените из Лариса. По-късно внукът на стратега на Елада Кекавмен, който отбраняваше Лариса, писа в своя „Стратегнкон“, в параграф 169, под заглавие „За разумния началник на крепост“:

„Когато покойният ми дядо Кекавмен бил в Лариса, като имал властта над Елада, българският тиранин Самуил много пъти се опитвал ту с война, ту с хитрост да завладее Лариса и не можал (да постигне това), но (всеки път) той бивал отблъсван и посрамен от него. (От своя страна пък дядо ми) ту го преследвал с война, ту пък се стараел да смекчи него самия и близките му с подаръци. Като постъпвал така, той имал възможност без пречки да сее и жъне и (по тоя начин) спасявал своите люде чрез задоволство. А когато видял, че тиранинът съвсем надделял, той го прогласил (т.е. признал властта му) и по тоя начин, като го подвел, посеял и пожънал. Той писал до багрянородния кир Василия, какво, аз, свети мой господарю, принуден от отстъпника, заповядах на ларисчани и те го прославиха (признаха властта му) и с бога посеяха и пожънаха. И чрез застъпничеството на твоето царство събрах плодове (храна), които стигат за ларисчани за четири години, и ето те пак са роби на твоето царство. Като се научил за това, императорът одобрил хитростта на моя дядо.“

Тоя византийски велможа, който издига хитростта и лукавството като най-голяма добродетел, в своя „Стратегикон“ хитро и лукаво обръща истината в полза на своя дядо и във вреда на самата истина. Самуил стоя три години край Лариса и не можа да я превземе не поради силата или ловките измами на стратега Кекавмен, ами поради своята младост и мекосърдечие. Той и не мислеше да превзима на всяка цена тоя град; за него стигаше и това, че държеше Цариград в тревога и напрежение, та да не може да предприеме нещо против Мизия, която се отдели от Византия и се присъедини към новото западно българско царство. В битките, които се водиха около стените на Лариса, ромеите се държаха упорито, но само дебелите крепостни стени ги спасяваха от преобладаващата мощ на Самуила. Вярно е, че през тия години ларисчани на два пъти излязоха да сеят и на два пъти да жънат, но то ставаше, след като стратегът Кекавмен пращаше при Самуила жени и деца да го молят на колена и с обилни сълзи да им позволи да посеят нивите около обсадения град и после да ги ожънат, за да не измрат от глад. И Самуил Мокри имаше полза от тая жетва, понеже даваше от нея на ларисчани едно, а вземаше две за войската си. Кекавмен го отрупваше и с всякакви подаръци, караше ларнсчани да прославят Самуила като свой владетел, което и неговият надменен внук не скрива, като смята, че това не засяга болярското му и ромейско честолюбие. Тия унизителни лукавства на еладския стратег одобрил и Василий Втори, който от 976-а година седеше на императорския трон в Цариград.

И пак би взел града той без големи усилия през тая трета година от обсаждането му, но се случи нещо, което го накара да вдигне обсадата за някое време. Самуил получи неочаквана вест, че на границата с Византия са се появили цар Борис Втори и брат му Роман, че вторият Борис бил убит на самата граница. Той не можеше да се бави повече при Лариса.

Преди още да дигне обсадата, Самуил Мокри изпрати люде да повикат брата му Арона във Воден, който град сега беше седалище па патриарха и минаваше като столица на сегашна България. Тоя път Арон веднага се отзова на поканата му — види се, също бе узнал за станалото на границата. Той пристигна във Воден два дни преди Самуила, който пътуваше с войската си чак от Лариса, а после трябваше да разпредели кои от войниците му да се върнат по домовете си и кои да останат по разните твърдини. Най-сетне влезе във Воден и Самуил и двамата братя се срещнаха в двореца на патриарха, който минаваше и за царски дворец. Затвориха се те сами в една стая и Арон, преди да попита брата си за здравето му, за челядта му, извика разпалено:

— Ти трябва още днес да се прогласиш за цар… Или пък аз! Още днес.

Самуил нищо не отговори. Започваше това, от което се страхуваше.

Преди двадесет и три дни двама непознати люде преминали границата откъм Византия и на една тясна пътека били посрещнати от българската погранична стража. Пленени били в ромейски дрехи и стражата стреляла по тях. Непознатите вървели един след друг и първият паднал на пътеката, пронизан от стрела. Като се приближила стражата, той бил вече мъртъв, другият пък, коленичил до умрелия, прегръщал го и плакал горко над него. После той разказал през сълзи на стражата, че се казва Роман, син на цар Петра, и че убитият е неговият брат, зрочестият цар Борис Втори, който преди седем години бе пленен и развенчан от Цимисхия. Пограничната стража изпратила вест до Самуила и той се разпореди Роман да бъде доведен във Воден, а убитият цар да бъде погребан с царски почести в най-близката църква или манастир. Самуил повика веднага и Арона — станалото на границата беше важно събитие: убит бе законният български цар, а вторият законен наследник на престола се намираше на българска земя.

За Самуил беше ясно, че Борис Втори и брат му Роман бяха и тоя път с умисъл пуснати да избягат от Цариград. Държани бяха те там като пленници и сега изеднаж се бяха озовали на българската граница. Едва-що бе позакрепнала сегашна България и земите между Маторие гори и Дунав до Черно море бяха се изтръгнали от византийско робство, Василий Втори бе пуснал да избягат от Цариград двамата братя. Не много време преди това бе убит Давид, най-старият от четиримата братя-комитопули, който негласно бе признат за цар български, убит бе край стените на Сер и Мойсей, вторият от братята; срещу останалите двама братя Василий пращаше двамата Петрови синове, които по рождение имаха право да бъдат господари на българската земя. Ромеецът очевидно искаше чрез тях да предизвика междуособици в България. Планът на Василия беше ясен, но виждаше ли го Арон? Какво оставаше пък за другите боляри и войводи, които и досега едвам понасяха първенството на-двамата комитопули?…

Самуил продължаваше да мълчи. Арон не можеше да се задържи на едно място, ту сядаше, ту ставаше и се разхождаше наоколо, но не смееше да прекъсне мълчанието на брата си. Преди време той сам се бе опитвал да се прогласи за цар, а сега искаше от Самуила единият от тях да стане цар и се надяваше, че по-младият брат ще посочи него поради своята скромност и глуповатост, както си мислеше. Най-сетне Самуил проговори:

— Цар Борис е убит. Сега цар ще бъде Роман, неговият брат. Той сега е в България и друг освен него няма права да бъде цар български.

Арон присви големите си очи и протегна врат към брата си, сякаш не бе го чул добре. После избухна, задъхвайки се от възмущение:

— Ти все така, все правото търсиш, а не го знаеш де е! Защо Роман, а не ти или аз? Той има право по рождение, ние пък имаме право по заслуги. Кой спаси царството? Те ли — роби на ромеите, — или ние?

Арон викаше като безумен. Самуил сграбчи ръката му:

— Не викай! Ще те чуе целият град. Ти или аз! Но ако кажа, че аз искам да бъда цар? Знам какво ще ми отговориш, но знам и какво мислиш. И после: всички ли признават нашите заслуги? И между нашите най-приближени има люде, които признават само своето право и своите заслуги. Пътят към царския престол не е толкова гладък и къс, както си мислиш. Нека говорим открито: готов ли си да ми отстъпиш с чисто сърце царския престол? Аз пък не мога да оставя в твоите ръце съдбините на царството. — Той пусна ръката му и продължи: — Ти, аз, Роман — всеки от нас би могъл да събере около себе си люде, които ще му помогнат, за да му станат приближени. Но ще се намерят и други между болярите и войводите, които ще кажат: защо Самуил, Арон, Роман, а не аз? Василий това дебне, това очаква.

Арон махна гневно с ръка, но рече с примирение:

— Ти си упорит като…

С тоя недоизречен укор Арон лукаво прикри своята безсилна ярост. И без да каже ни дума повече, излезе от стаята.

Самуил пристъпи към един прозорец насреща и се загледа навън. Беше ведър, слънчев ден, но той гледаше с празни очи през отворения прозорец. Следейки бързия рой на мислите си, въздъхна:

— Най-сетне тая земя си намери господар…

В същия миг някъде дълбоко в него се обади и друг някакъв глас — по-ясен и по-твърд: „Не си ли е намерила българската земя вече отдавна своя господар. Какъв да е тоя, който иде сега?…“

— Дано да бъде достоен — изрече гласно Самуил Мокри, за да заглуши, за да не чува другия глас в себе си. Ала още по-ясно прозвуча тоя глас в него: „Ти не си ли достоен? Не си ли, не си ли… Кой е тоя, който иде? Син на цар и брат на цар! И после, още: кой е той?…“

— Аз ще му служа вярно — рече пак Самуил и току се втурна навън, да не чува вътрешния си глас, да избяга някъде от него. Вън, пред самата врата, той за малко не се сблъска с един млад багаин, който се изправи почтително пред него и каза:

— Той пристигна.

— Пристигна ли вече? — трепна Самуил. — Въведете го в двореца.

Младият човек погледна войводата учуден и се спусна да изпълни заповедта му. Някак прекалено се бе зарадвал Самуил на това известие. Но ни той, ни багаинът не назоваха с някаква титла или поне с името му току-що пристигналия Роман. Те не знаеха как да го назоват, както и никой друг във Воден не знаеше как да назове пристигналия неочаквано в България царски син и брат.

Роман бе въведен в преддверието на двореца. Скоро там пристигнаха началникът на воденската крепост, други неколцина боляри; излезе от покоите си и патриархът, дойде и Арон Мокри. Последен влезе Самуил. Той веднага съгледа Романа и лицето му видимо побледня. Виждал бе царския син още през годината 969-а в преславския дворец, но сега като да го виждаше за пръв път. Чувал бе и той за него, че е скопец, а през последните години брадата на Романа бе окапала още повече и се виждаха по няколко тъмни косъма над ъглите на устата му. Лицето му беше покрито с бръчки, жълто и подпухнало, беше с двойна, мека гушка и целият закръглен от тлъстини. Дрехите му сякаш не бяха скроени за него, стояха му неудобно, грозно. Щом влезе в преддверието Самуил, началникът на крепостта се обърна към Романа и рече с ясен глас:

— Войвода Самуил Мокри.

Роман се поколеба за миг със силно почервеняло лице, сетне пристъпи плах и несръчен, побърза да се приближи и Самуил. Роман каза:

— Ние не се виждаме за пръв път… Тогава ние не бяхме справедливи към тебе, войводо, и господ ни наказа…

Лицето на Самуила побледня още повече — тънкият като на жена и дрезгав глас на Романа прониза с болка ушите му. Но той си спомни, че някога в Преслав Роман се е опитвал да облекчи положението му; в същия миг погледна Арона и като видя тържествуващата злоба в очите му, неговите жлъчно изкривени устни, изеднаж надви обхваналото го отвращение, надви и себе си. Той застана по войнишки пред Романа и каза с почтителност:

— Скърбя за нещастието с цар Борис, твоя брат, а ти бъди добре дошъл в своята родна земх.

— Ах, нещастният ми брат… — проплака Роман с тънкия си глас. — С каква радост тръгнахме насам!…

Самуил стисна юмруци, сякаш да задържи самия себе си в такава близост с царския син поне още един миг. За да не се издаде пред Арона и пред всички събрани тук люде, които следяха всяка негова дума, всяко негово движение, той каза още няколко успокоителни думи на Романа и като му предложи да се оттегли на почивка, побърза да напусне преддверието.

Той се затвори в своите стаи в дясното крило на двореца и до вечерта не пусна никого при себе си, макар че Арон и други от болярите все се опитваха да влязат при него. Сега, когато бе видял наново Романа и вече пред самия царски престол, той трябваше да намери най-сигурния път, да види ясно и докрай трите пътища, които чертаеше в ума си. Роман, Арон или пък той? Един нещастен скопец, един лекомислен, надменен и алчен човек, какъвто беше Арон, и той — Самуил? Три пътища — еднакво тъмни, еднакво опасни. Той имаше по-голяма вяра в себе си. Арона можеше по-лесно да отстрани, но как ще отстрани Романа? Нима да го прогони от България или да го убие? Много жестоко би било и едното, и другото. И после — в тая жестокост биха намерили удобен и благовиден повод всички ония, които търсеха начин да се изскубнат от ръката му. Оставаше само едно: Роман да седне на престола, а той да застане до него. Да го подкрепя, да го насочва, да му служи. Чрез него да запази властта в ръцете си и дори да я засили над цялото царство. Но какъв беше Роман? Ще го търпи ли така близу до себе си, ще му се довери ли? Царският син и брат може би ще поиска да бъде наистина цар или може да приближи до престола някои от другите боляри и войводи…

Вече се мръкваше. Самуил се изправи и сега до отворения прозорец в стаята, като да не му стигаше въздух, Оттук се виждаше патриаршеската църква и част от града. Някъде нататък глухо тътнеха водите на многобройните водопади в тоя град и в близката му околност. Самуил се загледа в златния кръст върху ниския ъглест купол на църквата, кръстът едва светлееше срещу гаснещия залез.

— Боже, боже… — въздъхна неволно той и тъй, пред кръста, който светлееше в здрача, в мъката си, отчаян и уморен, пожела да се помоли. Да се помоли, да потърси помощ от бога, от Рилския чудотворец, от родния сн брат Давид, който живя като светец и от някое време неговата икона беше окачена в църквата насреща. Тоя път Самуил не можеше да се опре на своите собствени сили, а в това внезапно породило се желание беше нестихналата горест по любимия брат.

Той излезе незабелязано от двореца и бързо прекоси малката стъгда пред църквата, но църковната врата беше затворена. В сгъстилия се мрак изникна отнякъде клисарят, погледна го учуден и побърза да му отвори вратата. В църквата беше тъмно, едва се синееха високите и тесни прозорчета, само пред кръста пад царските двери мъждукаше кандило. Клисарят донесе запалена свещ, даде я на войводата и побърза да го остави сам. Самуил свали мекия си кожен шлем и пристъпи към големия иконостас, прекръсти се пред иконите на Исуса и на Богородица, после премина към десния край на иконостаса, където бяха иконите на Йоан Рилски и на Давид, цар български. Той и тук се прекръсти, залепи свещта на свещника пред двете икони и се изправи пред новата икона на своя брат.

Приликата между живия доскоро Давид Мокри и образа на иконата беше далечна и Самуил виждаше образа на светеца през спомена за неговия благочестив живот, за неговата мъченическа смърт, през тихо полюляващия се пламък на свещта. Кротко гледаше светецът от иконостаса с големи очи, в които изкусен положки майстор-иконописец бе запалил тих, неземен блясък на обич и скръб, на чистота душевна. От едната ръка на невенчания цар-светец се спущаше развит бял свитък и погледът на Самуила се спря върху него. Там бяха написани с едри черни букви следните слова: „Всяко царство, което се разделя, запустява“.

Още дълго стоя тук Самуил Мокри и не отклони поглед от тоя къс надпис. Като жива светлина се преляха тия няколко слова и тяхната истина, тяхната мъдрост в душата му.

— Прости ми ти, общителю с бога и брате мой — прошепна той. — Прости ми за моите колебания и за изкушенията, на които се поддавах… Аз няма да разделя нашето царство нито за царски венец, нито за никакви други блага, за да не запустее то и с него да запустее нашият живот и животът на децата ни и на техните деца. Дойде цар в нашата земя и нека бъде цар… Аз ще стоя до него и ще го пазя, ако той е слаб и ако аз съм по-силен от него. За да няма кой да разделя царството ни, защото щом се каже за един цар, че е недостоен, мнозина други ще помислят, че те са достойните… Моли се пред бога за мене брате мой, за да не изпадам вече никога в слабост… Амин…

Самуил Мокри се прекръсти още три пъти с наведена глава и излезе от църквата с облекчено сърце, с твърди стъпки. Той се върна в двореца и отиде да се храни заедно с Романа. Докато бяха заедно, Самуил виждаше, че Роман беше плах и слаб човек, но беше с бистър ум и богат с мъдрост. Когато се разделяха за нощна почивка, Роман му каза:

— Бъди ми брат.

— Царю… — назова го за пръв път така и го прогласи Самуил. — Ще ти служа вярно с делата си и ще ти бъда брат в мислите си.

Самуил забеляза между людете на Арона някакъв познат образ. Но тоя човек беше между последните, които придружаваха Арона, между слугите му, и Самуил вече не го и поглеждаше. Тая нощ той го видя пред вратата на своите покои и помисли, че иде с някаква поръка от Арона. Ала щом проговори, Самуил веднага позна в него предрешения и преправен богомил Рун. Влязоха в предната стая. Войводата отпрати Радоя, който го посрещна със свещ в ръка, и се обърна нетърпеливо към богомила:

— Ти какво… Но говори, — говори!

— Изпълнявам твоята заповед — отговори Яков Руи.

Самуил кимна мълчаливо. Богомилът не го остави да чака:

— Залових убийците на твоя брат, ти вече знаеш. Но те са много повече. Те са по цялата страна. Все люде на Византия. В Костур са затворени двайсетина души; чакат в затвора. Тук, във Воден, единайсет души. В Меглен — двама, в Охрид — също единайсет души, в Обител — трима, в Прилеп — седем, в Просек — двама, в Сгрумица — шест, в Щип — трима, в Скопие също седем, във Велбъжд — двама. Забелязваш ли накъде вървя, войводо?

Той млъкна, опулил очи, и погледът му застина. Самуил не обичаше тоя човек. Чувствуваше силата му, но не го обичаше. Рун продължи с позаглъхнал глас:

Всички пътеки, през които трябваше да мина по дирите им, ме заведоха в Средец. При твоя брат Арон, войводо.

Самуил бързо пристъпи към него:

— Какво има там? Говори!

Рун пристисна устни, приподигна рамена.

— Нищо… Засега нищо. Но казах: всички пътеки водят там. В Средец. В дома на Арона Мокри.

— Говори по-ясно — тръсна юмрук Самуил. — Кажи всичко!

Рун наведе очи и на Самуила се стори, че това беше от престорено смирение, а богомилът всъщност щадеше братските му чувства и неговата гордост. Той пое дъх и започна с още по-затихнал глас:

— Ти право каза, че медният кръст на единия от убийците на твоя брат Давид е ключ. Започнах с него и той ми разтвори първата врата. В Костур разкрих цяла глутница ромейски песове. Някои се разбягаха и скриха, но другите са в затвора и чакат съд. Да не се бърза с тоя съд, докато не разкрием всички следи; може някоя да ни върне пак към Костур или на друго място, където вече сме минали.

Самуил се заслуша в думите му с голямо внимание. Богомилът продължи:

— За Костур това не е чудно. В Костур има много власи и ромеи. Убийците на Давида Мокри са власи.

От двама между задържаните узнах, че имат свои приятели по цялата страна. Що работят всички тия, каква цел имат? Най-напред са ги потърсили от Цариград, а по-късно някои сами са се присламчили, по своя воля да бъдат слуги на императора. Между тия последните повечето са българи и твои врагове. Боляри, попове, управници всякакви. Управниците повечето за пари служат, пари получават от императора.

— Да седнем — прекъсна го Самуил забързано и му посочи стол. Седнаха и двамата. Богомилът заплете ръце в скута си и се загледа в тях, като че ли там виждаше това, което продължаваше да разказва:

— В Охрид попаднах на слугинята на твоя брат Мойсей Мокри. Ромейка е тя. Калипсо се казва. Не я залових веднага, а я оставих да ме води, тръгнах по следите й.

Чрез нея узнах за други двама в Охрид, за друг един в Прилеп, за друг един в Скопие, чрез нея стигнах в Средец и до твоята снаха Варвара Аронова. А от нея, от Варвара Аронова, узнах за твоя брат, Арон Мокри.

— И те ли — трепна Самуил, и те ли са слуги на императора!

— Още не мога да кажа такова нещо. Но те двамата са много благосклонни към някои от тия наши слуги на императора. Съпругата Аронова покани на гости Калипсо, когато Мойсей, твоят брат, беше при Сер, и я прибра в дома си, като да беше някаква болярка. Тук аз не можех да следя Калипсо и за да не пакости повече, наредих да й метнат въже на шията. Такива свои приятели Варвара и Арон Мокри имат между ромейските слуги и по другите градове. Докъде са стигнали, не знам, но когато задържах едни и други, срещах тяхното застъпничество и защита чак от Средец. Затова казвам: всички пътеки ме водят към Средец, към дома на Арона Мокри. Сега съм между слугите на твоя брат. Не знам защо нищо повече за него, но ми се чини, че около него ще узнаем всичко.

Той млъкна, като продължаваше да гледа ръцете сн в скута. С наведени очи седеше срещу него и Самуил; той си спомняше за всички видими и невидими пречки, които бе срещал, за Калипсо, която бе заварил да подслушва пред вратата в Охрид, за Арона и Варвара, за някои техни думи, за отказа на Арона да тръгне към Преслав. Самият той, Арон, застана пред очите му, какъвто беше открай време… В сърцето му оживяха всичките подозрения и съмнения, но сега като че ли виждаше всичко с очите си. Той дигна поглед към Рун, сякаш да се убеди дали наистина седеше срещу него. Да, той беше там, пред очите му. И цялата тази грозна и страшна истина беше пред него. Рун се бе променил още повече напоследък. Научил се бе да говори по-спокойно, по-хубаво. В сърцето на Самуила се надигаше старата му злоба към тоя човек: „Той знае силата си, тоя нищи човек. Намерила е обилна храна омразата му към болярина, към попа и управника, той разкрива тяхната низост, той ги държи в ръцете си, той ще ги преследва докрай като рис и ще ги доведе до палача… Той тържествува в своята селяшка, паришка гордост…“ Ала в същото време Самуил чувствуваше силата на думите му, горчивата и страшна истина в тях, правдивата сила на паришката му омраза към тия, които преследваше и изобличаваше… боляри, попове, управители и началници. „Той мрази и мене — мислеше си още Самуил. — За моето болярство, както и аз го мразя за робската му сила сега, но… Но не бива да го мразя. Несправедлива е тая омраза в мене, а неговата е омраза справедлива, признавам и ще призная…“

Погледите им се срещнаха. Нужно беше Самуил Мокри да напрегне сили, за да издържи погледа на богомила, а тоя каза някак стеснително:

— Това е самата истина, вярвай. — После добави: — Кажи какво да правя по-нататък.

Самуил си помисли: „Той ме жали. Заради брат ми.“ И каза гласно:

— Ще продължиш работата си, както си решил. Никого няма да жалиш, никого. Всички ще изправим пред съда, пред закона. — Той стана, стана и богомилът. — Няма да пожалиш и родния ми брат. Но пази се, ако очерниш някого незаслужено!

Богомилът рязко поклати глава.

Самуил Мокри пожела да отиде до Охрид, до родния си дом. Сърцето му пожела. Но трябваше да попита царя за това пътуване, да помоли за позволение. Докато беше войвода, той не можеше да върши вече нищо без позволението на царя. И това легна на сърцето му като дотеглива грижа. Трудно му беше да отиде и да помоли за такова нещо, па макар и царя да помоли. Трябваше да си потърси и друго жилище, докато беше тук, при царя, който оставаше да живее сам в двореца.

Поиска от Радоя да му донесе нови дрехи, позлатена ризница и шлем, и меч, както беше нужно, за да се яви пред царя. Слугата не беше свикнал с такива промени и не се сдържа:

— Като на Ве-великден… или да не отиваш на сватба…

Ала докато се обличаше Самуил, дойде същият млад багаин да го помоли от името на царя да обядва днес с него. До обед имаше още време и Самуил трябваше да чака. Беше му досадно. Виж какъв нов живот започваше…

Щом дойде време за обед, той слезе в преддверието на двореца. Тук завари всички най-първи люде във Воден, до двайсетина души; тук беше и патриархът, беше и Арон, който ходеше между другите царски гости и шумеше най-много от всички. Щом се появи Самуил в преддверието, а може би бяха чакали тъкмо него, насреща се отвори врата и се показа Роман, следван от двама писари. Които знаеха как се посреща цар, поклониха се дълбоко пред него, а след тях и другите, конто не знаеха; неколцина се отпуснаха и на колена. Арон Мокри се поклони най-дълбоко, ала като на подбив — такава беше усмивката на безсрамното му лице. Цар Роман се спря насреща и също се поклони, сетне посегна и единият от писарите му подаде свитък! Царят го разви и прочете с тъничкия си глас, че той, царят на българите, прогласява за велик войвода на царството Самуила Мокри. Той върна свитъка на писаря, пристъпи и прегърна Самуила:

— Това е най-малкото, брате мой, за твоите заслуги…

Така царят нарече за втори път Самуила свой брат.

Приближиха се към великия войвода и патриархът, я всички други там, прегръщаха го, покланяха му се. Силен шум прекъсна тихата врява около Самуила — Арон бе излязъл разгневен и бе дръпнал с все сила вратата след себе си, без да дочака да я затвори застаналият до нея слуга.

На трапезата цар Роман покани от дясната си страна патриарха, а от лявата — Самуила. Към края на обеда Самуил помоли царя да му позволи да отиде за някое време в Охрид и до родната си твърдина. В първия миг по голобрадото, жълто и набръчкано лице на царя се изписа уплаха, сетне той бързо каза:

— Разбира се, велики войводо… Твои воля… Имаш ли депа, твоя светлост?

— Шест — усмихна се едва Самуил Мокри…

— О… Желая да ги видя някой път…

Самуил изпитваше към царя съжаление и мъчителна тегота от неговата близост. А той, цар Роман, когато вече се разделяха след обеда, посегна пак да го прегърне и каза нато плахо дете:

— Върни се по-скоро…

През време на обеда не се спомена гласно нищо за бягството на Арона Мокри, макар сътрапезниците през пятото време да си шушукаха и едно, и друго за него, за Самуила, за царя-скопец.

Самуил потегли на другия ден и пак само с Радоя.

Той препускаше по пътя и стигна до Обител за по-малко от два дни. На всяка спирка, докато сменят конете или за да преспят няколко часа, Радой повтаряше едно и също:

— Ду-душата ми в зъбите… Нямаш милост, го-господарю…

Това препускане по пътищата не беше само от нетърпение да стигне по-скоро у дома си, а беше и бягство, макар Самуил Мокри да носеше в сърцето си всичките свои грижи. Като отмина Обител и планинските стръмнини след тоя град, изправи се пред него Петринската планина, а вляво от пътя му светнаха водите на голямото Преспанско езеро. Тук той изеднаж спря коня, после го плесна по влажната му шия и го обърна накъм езерото. Обърна и Радой своя кон след него, но едва ли не проплака: — Сега пък накъде…

Лутаха се те дълго по брега на голямото езеро, прегазиха много потоци и реки, които се стичаха от околните планини, изкачваха се по стръмнини, слизаха в долища през гори и камънаци, докато спряха привечер край брега на малкото Преспанско езеро. Тук бяха вързани чунове на селата Ръмби и Герман, мяркаха се на брега и рибари. Самуил остави конете на Радоя и скочи в един чун. Сред водата насреща се зеленееше островът, дето се бе отбивал той и преди, натам бе насочил чуна си и сега.

Той върза малкия плоскодън чун за едно дърво на самия бряг на острова и се шмугна в зелената гора, цяла преплетена от виещи се растения и храсталаци. В прогнилата ланшна шума и между разголените коренища прошумоляха гъмжило водни змии, жаби и всякакви други гадове, които наскачаха и запръскаха в дълбоката вода край стръмния бряг на острова. Провирайки се с лакти и колена през мрачния и влажен гъсталак, между разкривени стебла и преплетени клони, Самуил стигна до позната скала и се покатери на извития й гръб.

Наоколо грееха и трептяха всякакви светлини, но не се чуваше никакъв звук; само гората шушнеше при всеки повей на вечерника и тоя тих шепот правеше тишината наоколо още по-дълбока. Водата в сянката на скалистия бряг беше тъмнозелена, веднага след кривата черта на сянката ставаше светлозелена, а още по-нататък започваше да се синее и чак до брега отсреща, където се точеше неравната ивица на крайбрежните пясъци. Оттатък широкия песъчлив провлак, който по това време на годината разделяше двете езера, Голямото езеро беше цяло синьо, отразило високо ведро небе между далечните брегове, вече потъмнели в предвечерните сенки. Блеснал под все още светлото небе, жълтеникавият пясъчен провлак сякаш се извиваше високо във въздуха и беше като златен мост между двете сини води. В далечината се издигаха, току над самата вода, високи брегове и, още по-нагоре, планински стръмнини, които ограждаха езерата — зелени и тъмнозелени или почти черни, където растяха гъсти гори и храсталаци, сиви и тъмносини, където стърчаха оголени скали и сипеи. Където хлътналият бряг се изравняваше с водата, разкриваха се още по-надалеко други планини, бледосинкави, като сенки по самото небе, слязло нататък до самата земя. Над тоя гигантски венец около двете езера се издигаха още по-високи планински върхове, които се оглеждаха във водата, в дълбините й. Над цялата околност, над водата и сушата, се издигаше бездънно небе, цяло светнало от залязващото слънце или може би от едно облаче, което пламтеше алено високо над Галичица.

Самуил виждаше разноцветните светлини наоколо, усещаше и тишината над водната шир и му се струваше, че бе попаднал в друг свят. Над острова прелетяха ято птици. Крилата им проблясваха сребристосиви и фиюкаха остро във въздуха. Чу се и самотен грак високо горе, но птиците бързо изчезнаха към брега насреща, широкият простор пак затихна. Самуил приседна върху затоплената през деня скала с облекчено сърце. И само една тиха, спокойна тъга бе останала в сърцето му. Той не бе забравил двамата си братя, които бяха преминали в другия свят; виждаше Арона, цар Романа, дори и злобното лице на Рун; като сива сянка беше в паметта му споменът за трите години край стените на Лариса, но всичко това — и живи, и мъртви, бе останало някъде оттатък, зад някаква преграда. И сякаш от целия му досегашен живот — със смъртта на двамата му братя, с нечестивия живот на Арона, с отмъстителната ярост на богомила, с безкрайната обсада на далечна Лариса и най-сетне с тоя жалък цар, от целия му досегашен живот — бе останала само тая неизлечима тъга в сърцето. В нея беше и Агата, и децата му, и… всичко. В тоя час на дълбока и като че ли вечна тишина той си спомняше за своите тежки грижи по царството без мъка и без гняв, без възбуда — тишината наоколо бе обладала и душата му. Добре добре… Нека това да продължи още малко, поне още един миг. И не можеше да продължи повече: далеко някъде в съзнанието му отново се надигаха и оживяваха всичките спотаени, затихнали грижи и болки…

Изеднаж той долови насочен върху себе си нечий поглед и сякаш го усети, преди да го срещне. Между две стебла недалеч от скалата стоеше някакъв черноризец, който бе подпрял длани на стеблата от двете си страни и го гледате, без да се помръдне. „Човек никъде не може да остане сам“ — помисли си Самуил и току чу, като ехо, гласа па черноризеца, тих и спокоен:

— Никъде не можеш да се скриеш, никъде не можеш да побегнеш, докато си на тоя спят, войводо Самуиле Мокри. И не е нужно…

Самуил долови някакви познати звуци в гласа на черноризеца и му отвърна:

— Качи се горе, при мене. Можеш ли?

— Не, не. Ти ела при мене, ти си мой гост на тоя остров сред водата. Пък и скоро ще се стъмни.

Черноризецът, изглежда, бързаше за някъде. Щом слезна Самуил долу, той веднага го поведе, като му отваряше път с ръце между надвисналите клони:

— Върви, върви с мене. Искам да ти покажа, докато е светло. Аз те видях още като влезе в чуна. Искам да знаеш какво правя. Всички да знаят, всички.

Самуил вървеше след него мълчалив и любопитен, Изчезна и тъгата от сърцето му, като чу човешки глас в тази самотия.

Скоро излязоха на една поляна сред гората и монахът леко го докосна с ръка, за да го спре. Сред поляната се издигаха каменните стени на малка, недовършена още сграда и се виждаше по очертанията й, че беше църква, но още без покрив, със зееща врата и празни прозорци. Черноризецът се загледа в лицето му, негли да прочете мислите му, преди да заговори, и каза:

— Строя църква сред водата, а повече за това, че наоколо по бреговете има много села, живее много беден народ наблизу. Сам я строя, но ги викам и те да помагат. Идват в празнични дни и винаги когато не са по лов във водата.

Самуил гледаше лицето му — сухо и потъмняло от слънцето, и пак му се стори, че долавя нещо познато в тоя черноризец. А черноризецът не можеше да откъсне поглед от недовършената църква и продължаваше:

— … Такава е истинската, живата вяра: да направиш нещо с нея, дело да сътвориш някакво според нея и тя да бъде в него. Учиха ме някога да бягам от людете, да ходя окъсан, да гладувам и да се моля. Така и правех, но сам проумях каква е истинската вяра. Тя е да живееш с нея на земята, между людете.

Самуил гледаше недовършената му църква, следеше и мислите му, чакаше го да се доизкаже. Черноризецът не спираше, макар да помълчаваше час по час. Някои думи оставаха в ума му недоизказани, като че ли не искаше да знае дали слушателят му ще го разбере, или пък не умееше да говори по-ясно:

— Тук е нашият живот, затова сме и създадени. Като отидем горе, ние сме само дух безплътен. Ние там се връщаме при своя създател и нищо не се иска от нас, и нищо не можем да дадем. Нищо не е нужно там, а тук е всичко. Тук ще покажеш вярата см, тук ще вземеш и ще дадеш… Това разбрах аз… Трябва да живееш с людете, не да бягаш от тях и да търсиш бога и наградата му, преди да те е повикал. А той е навсякъде, навсякъде ще го намериш. Той те е изпратил тук, а ти къде искаш да бягаш против волята му?… Не можеш да го надхитриш да получиш наградата му, без да вършиш нещо, само с празни молитви и отречение. Аз правя църква и се моля само когато наистина е нужно, също и преди лягане вечер… да не би да ме завари смъртта насън и без молитва.

— В думите ти дочувам думи на богомилите — рече Самуил.

— Не, не! — обърна се той живо към него. — В тях има много гняв и омраза. Те мразят и собствената си плът. И тъмнина има много в тях. Аз казвам: превърни вярата си в дело и каквато е вярата ти, такива ще бъдат и делата ти. И още нещо: всели своята вяра в сърцата на другите. Това ще рече да живееш по закона, който те е създал… Някога по тия места е ходил приснопаметния светител Климент, също и неговият брат Наум. Те са учили простите люде да орат земята по-дълбоко и да пресаждат плодни дървеса. Това е истинската, живата вяра… Не, не богомилите! Даден ти е животът и не го отричей, а приеми го и живей с добро.

— Ти строиш църква, място за молитви — подхвърли Самуил.

— Не! Моята църква ще бъде сборище. И трябва дд направят тия, които ще се събират в нето, ще се срещат в него и ще се виждат… На това искам да ги науча: да направят с ръцете си свой общ лом. В това е пак моята вяра, която е истинската вяра. По-лесно е да направиш свой собствен дом. Аз уча простия народ да си направи общ дом. Водя ги тук, зова ги и им заповядвам и ги уча повече с вярата си…

— Делото ти е добро — рече Самуил.

Черноризецът още повече се съживи.

— Не знам нито да ора земята, нито да пресаждам дървеса, нито да щавя кожи, нито… Ида от манастир, учеха ме да правя църкви, но моята църква ще бъде общ дом и сборище на всякакви люде.

Самуил извади от кожената торбичка на колана си една много по-малка, също кожена торбичка и му я подаде. Черноризецът усети в потъмнялата си, изранена шепа необикновената й тежина и попита:

— Що е това?

— В нея има златици. С тях искам да помогна на доброто ти дело.

— Аз говоря за вярата, която движи ръката и я насочва. Силата на златото не ми е нужна. Тя е нечиста сила.

— С тия златици ти ще изградиш по-скоро църквата си и ще я украсиш.

— Със силата на златото си служат царете и всички, които имат власт и богатство. Аз ти говорих за силата на вярата… Ела да нареждаш камъни, Самуиле Мокри, за да станат стените на църквата по-високи. Вземи си златиците, не ми са нужни.

Самуил мълчаливо побутна ръката му назад, после дигна очи, огледа тъмнеещото небе: — Късно е вече…

Той се отправи към брега, тръгна след него и черноризецът с торбичката в ръката си и я носеше така, сякаш беше нещо чупливо. Великият войвода скочи в чуна, замаха с веслото, черноризецът остана на брега. Водата тихо припляскваше в каменистия бряг. Черноризецът следеше с очи как се отдалечаваше Самуил в сгъстяващия се мрак и продължаваше да изрича гласно мислите си, както бе свикнал в своята самота:

— … Имаш злато и власт… а кое те е накарало да потърсиш тоя остров, да се отбиваш от пътя си…

Той погледна торбичката в ръката си и току я хвърли във водата: — Не ме разбра ти, Самуиле Мокри.

Черноризецът беше същият отец Емилиян, който преди десетина години се бе молил цяла нощ край мъртвото тяло на комит Никола Мокри. Великият войвода не го позна.

Самуил бързаше да стигне в своя дом, ала щом прекрачи прага му, отблъсна го най-напред прекомерното раболепие на слугите. През последните години той живееше повече между войници и бе отвикнал да му се покланят до пояс от всички страни, да изпълняват желанията му едва ли не преди още да ги е изрекъл. Такова беше сега името и славата му, че никой и нищо не се решаваше да му се противи, още по-малко собствените му слуги. Забеляза тяхното рабско покорство и Радой, та каза още като влезе в голямата готварница, дето се бяха събрали всички слуги, мъже и жени:

— Какво вие пред господаря, все на че-четири пълзите.

А и той също, колкото да беше дързък към господаря си, от някое време все повече му се прибоянаше. Но това беше в него, че колкото повече нарастваше страхът му от господаря, толкова повече растеше и дързостта му или пък гледаше да покаже по-голяма дързост. Иначе, все току трепваше нещо под лъжичката му, когато срещнеше погледа на господаря си или чуеше гласа му. Нараснала бе много силата на Самуила Мокри и всички се бояха от него, но той се бе променил и външно. Стигнал бе и надминал вече възрастта на Исуса, навлязъл беше в тридесет и четвъртата си година, възмъжал бе и като да бе наедрял, брадата му се бе сгъстила и блестяха тук-там по нея бели жички. И погледът му бе станал по-тежък, по-властен, та и целият израз на възбледото му сухо лице, който идеше най-много от правите тъмни вежди, почти винаги сключени сега от грижовни мисли.

Не се уплаши от него само баба Босилка, макар и тя да беше от слугите. Тя не излезе да му се поклони, не можеше вече и да ходи от старост, но поиска да го извикат при нея и един от по-старите слуги едвам се реши да му каже. Самуил начаса отиде да я види. Бяха я захвърлили в една малка стая, в една мрачна дупка на долния кат.

— Е, сине — посрещна го старата жена, — е, господарче, ела да ме видиш още един път, че съм вече пьтница. Откога още ме чака горе пресветлата ми господарка, майка ти.

Самуил улови ръката й, говори с нея, каза да я настанят в по-хубава стая, но тъкмо от нея научи, че наскоро бе умряло едно от децата му.

— Хвана ги лоша поредушка всичките ти деца, господарче, но само него си прибра господ.

Самуил побърза да я остави с няколко добри думи. Но тя го натъжи още един път тоя ден: едва-що бяха я преместили в друга стая, бяха я окъпали и преоблекли в чисти дрехи, въздъхнала с голямо облекчение старата жена и казала:

— Винаги от него са ми идвали всички добрини, като не ми даде бог свое чедо.

И щом казала това, клюмнала и умряла. Самуил нареди:

— Ще я погребете до гроба на майка ми, до нозете й.

Агата, жена му, го посрещна в дневната си стая и така, сякаш се бяха разделили едва преди малко време. Изправи се до стола си и мълчаливо му кимна с глава. Той не очакваше от нея радостни викове и прегръдки, но нейното безчувствие сега беше неприлично. Още повече го огорчи това, че той самият се бе притъкмил да се срещне с нея по-топло и остана като подлъган. А в стаята беше и дойката, която никога не бе могъл да търпи близу до себе си. Е, добре, добре, жено — кипна яд в сърцето му. — Стой си там настрана…

На вратата на съседната стая се бяха струпали децата му и той пристъпи към тях. Най-напред бе застанал единственият му син Радомир — по-едър от всички, дори и от по-старата си сестра Рипсимия. Като се приближи баща им, четирите момичета се подръпнаха плахо, а най-малкото се скри зад брата си. Не се уплаши само той, Гаврил-Радомир, не се и помръдна, но гледаше баща си учуден и повече разглеждаше воинското му облекло. Самуил го улови за ръката и го дръпна към себе си:

— Не познаваш ли баща си?

— Познавам те — отвърна момчето и добави заучени думи: — Ти не се свърташ у дома.

Самуил виждаше: децата му се бояха от него. Погледна гневно кърмачката, а не искаше да обърне същия поглед и към жена си. Той улови и другата ръка на сина си:

— Виж го ти колко е порасъл…

Детето едва-що бе навършило девет години, но беше необикновено едро, настигаше рамото на баща си. Самуил продължи:

— Като чичо си Мойсей… Помниш ли го?

Детето не долавяше ласкавите звуци в омекналия му глас и продължаваше да го разглежда някак глуповато, разтворило сините си очи, и току внезапно сграбчи с две ръце дръжката на меча му. Далечна, горчива мисъл помръдна някъде в съзнанието на Самуила. „Като чичо си Мойсей…“ — бе казал той, а сега неволно помисли за слабия ум на брата си. И току блъсна момчето доста грубо, негли да прогони от ума си тая мисъл:

— Ще дойдеш ли с мене на война?

Едва сега се вкопчи детето радостно, буйно в него:

— Ще дойда, ще дойда!…

Агата стоеше на същото място и той чувствуваше присъствието й, но не я поглеждаше. Не го поглеждаше и тя, Загледана някъде през прозорците с леко присвити вежди, тя като че ли очакваше да се свърши най-сетне тая продължителна среща на бащата с децата му. Двамата съпрузи отдавна не бяха се виждали. Такива бяха от години вече техните срещи — все по-редки и краткотрайни. Те не вълнуваха Агата Самуилова, колкото и да бяха редки, не променяха с нищо еднообразния й живот. Изчезнала бе в нея и ласкаещата я мисъл, че той я обича, че й е покорен в сърцето си, особено след раждането на последното им дете, тя се разболя тежко веднага след раждането и пролежа в легло цели месеци. Кръвта й се изцеждаше, изтичаше капка по капка, тялото й ден след ден се изтощаваше, ведно с него се изтощи и душата й. Когато се придигна, тя видя в сребърното огледало, че върху нея бе паднала първата сянка на старостта. Оная видима сянка, когато свежестта на кожата вече е изчезнала, косата започва да пада, когато блясъкът на очите става по-твърд, мускулите се отпущат и умората идва по-бързо. Агата наближаваше четиридесетте години, родила бе седем деца и две от тях погребала. Тя не очакваше вече нищо, на нищо не се надяваше и нищо не желаеше. Това не беше пресищане, а безразличие. Тя седеше дълго на едно и също място, мислите й блуждаеха. Децата си изостави в ръцете на дойната, която кърми първото й дете и остана завинаги при нея, Дойката бе приела покорно, че и двете са жертви на една обща немилостива съдба. Агата понякога сякаш не забелязваше и децата си; едва ще приласкае някое от тях, когато само ще притича към нея, ще се притисне до нея, ще сложи глава на колената й, ще си изпроси милувки или ще поиска да й се оплаче. Така беше вече с целия й живот. Когато влезе Самуил в стаята й, тя стана по навик — мъжът й влизаше в стаята, поздрави го едвам, стоеше сега и чакаше какво ще направи той по-нататък, чакаше с досада, че бяха нарушили всекидневното еднообразие на живота й. Тя не се развълнува, не се уплаши, не се и учуди, че Самуил бе й станал толкова чужд сега, след последната им, още по-продължителна раздяла. Най-после той се обърна и към нея, приближи се:

— Добре ли си със здравето, Агато?

— Слава богу — отвърна тя и като че ли отеднаж се сети, обърна се и тя към него, попита го: — А ти как си със здравето?

— Слава богу.

Той почувствува по гласа й, по израза на лицето й, по вдървената й стойка, че тя беше далеко, далеко от него; стори му се, че я вижда през дебело, студено стъкло. Не се учуди и той, че я виждаше така, не се развълнува, не се уплаши. Душите им бяха разделени. Оставаше само мисълта, че са съпрузи, оставаха децата, оставаха в паметта им спомени и следи от спомени, оставаше най-сетне и безразличието, което не свързва, но и не отблъсква…

И Самуил се върна пак при децата си, с едно ново, по-силно чувство, или това беше същото, вроденото бащинско чувство, изеднаж придобило още по-голяма сила и нов, по-силен тласък. Той седна на един стол сред стаята, повика сина си, притегли го между колената си и му беше драго, че трябваше да дига глава, за да го вижда добре.

— А ти какво правиш тук? — попита го той строго, ала очите му весело блестяха. — Яздиш ли, опъваш ли лък?…

Момчето опули очи, наду въздебелите си розови устни и посочи с глава дойката:

— Титти27 Анастасия не дава! Като избягам, праща всичките слуги по мене, и стражите от кулата праща.

— Ти нея няма да слушаш — и Самуил потърси с гневен поглед кърмачката. Тя стоеше до вратата отсреща, уловила за ръка най-малкото момиченце, и цяла се присви от уплаха. Той продължш — Ти няма да го спираш. Той е вече цял мъж. За него отсега ще се грижи десетникът на стражата, докато съм тук. А като тръгна, ще го взема със себе си — добави Самуил и последните му думи бяха за Агата, за майката на това момче.

— Малък е още, светли господарю — реши се да възрази дойката и повече заради Агата, любимата си господарка.

Агата нищо не продума. Тя седна на стола си и това беше израз на недоволството й.

Самуил повика и момичетата, едно по друго, по име:

— Рипсимия… Косара… Мирослава… Денница.

Двете, по-големите, се приближиха, поклониха се пред баща си. Пристъпи и третото девойче, поклони се и то, а кърмачката поведе към него най-малкото. То се вкопчи уплашено за дрехата й, скри лицето си в широките дипли.

— А вие какво правите? — попита Самуил, местейки ласкав поглед ту върху едно, ту върху друго от момичетата.

Рипсимия, най-голямата му дъщеря, беше дребна за възрастта си, с тясно, бледо личице. Тя едва помръдна устни, за да отговори на баща си, но третата, Мирослава, я изпревари. Тя го гледаше, трепкайки бързо-бързо с дългите си мигли, кипро начупила тънки още вежди, и отговори някак с престорен глас:

— Свирим на арфа… Четем книга. — И току добави смело: — Тук и няма какво да се прави.

Самуил Мокри побутна встрани сина си. Девойката не му хареса: кокетничеше глупаво и рано за своята възраст; бяха й внушили, виждаше се, и лоши мисли. Но още повече не хареса той езика й — тя говореше български като гъркиня. Попита я на гръцки:

— Каква книга четете?

— „Климакс“28 на Йоана — отговори Мирослава и като че ли се зарадва, че баща й обърна на тоя език, който, изглежда, й беше по-лек.

— А ти? — попита той втората си дъщеря, но пак на български.

Косара, която бе кръстена още и Теодора, отговори кротко, дори се поприведе към него, сякаш да може да я чуе по-добре, по нежните й страни се появи бледа руменина:

— Ние четем заедно, татко. И заедно свирим.

Като гъркиня говореше и тя. Девойчетата не се отделяха от майка си и от дойната, а те им говореха само на гръцки; български децата бяха научили от слугите. Гаврил-Радомир беше често с людете от стражата и говореше добре бащиния си език. Самуил стана бързо, със сърдито лице. Чу се неочаквано гласът на Агата, която бе прозряла мислите му:

— Тук не може иначе. В тая пустиня. Правим каквото можем за тях. Но те не виждат хора.

Тя едва го погледна, когато скочи той сърдито, но лесно позна мислите му чрез собствените си мисли; останала бе все още в изстиналото й сърце най-голямата й болка — че бе погребала най-хубавите си години в тая самотна твърдина. Загледа се в нея Самуил. Той също позна мислите й, познаваше и преди най-големия й копнеж. И още тоя миг реши да заведе децата си в Охрид, да настани там цялото семейство. Заради жена си най-малко, а много повече заради децата.

Тая мисъл остана в съзнанието му, ала не беше лесно аа него да напусне, може би завинаги бащиния си дом, като се премести със семейството си в Охрид. Родното му огнище трябваше да угасне, бащиният му дом трябваше да запустее. Тук, около старата твърдина, беше и голямата част от имотите на рода Мокри. А трябваше да отведе децата си. В родния му дом те не знаеха езика си.

Той не спа тая нощ в общата спалня. Петте деца бяха напълнили покоите на жена му, двете, по-малките, спяха в същата спалня. Той чу как се разпореждаше дойната да изнесат оттам леглата им, за да се освободи спалнята за двамата съпрузи, и каза:

— Оставете децата на мира.

Семейството се събра да вечеря в малката трапезария. Самуил повика Радомира до себе си на трапезата и вече не продума с никого. Мълчеше и Агата. Децата се споглеждаха плахо и също мълчаха. Сърцето на Самуила беше заключено и изстинало, мисълта му беше раздвоена, но те трябваше да седят на една трапеза, той и Агата, да седят с децата си и останаха там до края на вечерята. После Самуил отиде да нощува в своята отделна стая горе в една от кулите.

Прекара неспокойна нощ. И още щом се зазори, скочи от леглото. Малко по-късно той летеше на кон през старата гора. Всичко стана толкова бързо тая ранна сутрин, че сякаш само за това се бе върнал в родния дом след толкова време. Той оседла сам коня си от преголямо нетърпение, И полетя към воденицата на дедъц Дамян. Той бе мислил за тоя час от дълго време, но някак скрито и от себе си, мислил бе и копнеял за тоя час. Всичко, що бе държало мисълта му за младата воденичарка встрани, в сянка, дълбоко някъде в съзнанието му, сега отеднаж бе изчезнало. Като се събуди тая сутрин от късната си дрямка, в ума му бе останала само една мисъл — да я види, по-скоро, веднага. Не беше вече Агата пред очите му; тя сама се бе отстранила, а и той неусетно бе я отстранявал. Сега тя беше едва ли не вън от животи му, някъде встрани по пътя на живота му, неизбежна спътница. А се виждаше — не беше и той в живота й, между тях бяха само децата им, те бяха единствената жива още връзка. Свързваше ги още и съпружеският закон, ала сега Самуил Мокри не мислеше за него…

Конят летеше през гората, Самуил го стискаше с колената си и го бодеше с шпорите безмилостно. Искаше да види девойката и не мислеше какво ще стане по-нататък, какво ще й каже, какво ще направи. Той съгледа през разредилите се дървеса дола, в който беше воденицата, срита коня още по-жестоко с железните шипове.

Ала в следващия миг той дръпна юздата и едва не се скъсаха яките ремъци в ръката му. Уплашеното разранено животно се повлече напред на четирите си нозе по поляната пред воденицата, сетне се дръпна и скочи назад, сякаш на опашката си. Самуил видя всичко още в първия миг и всичко разбра.

Вратата на воденицата беше здраво затворена. Воденицата беше напусната. Така тихо и пусто беше наоколо, в дълбокия дол, обграден от зелената стена на гората. Чуваше се само хрипливото дишане на преуморения кон. И може би само бързите тежки удари на сърцето на ездача. Но той, обладан, скован изеднаж от ледено слокойствие, потупа коня по мократа шия, придръпна леко юздата му, да го подкара по-близу до вратата. Сякаш това търсеха очите му и той веднага забеляза в горния ляв ъгъл на затворената врата мрежата на паяк. Не бяха влизали скоро тук живи люде. Мина край воденицата и се спря на другата й страна. Тук беше още по-тихо и по-запустяло; малката градинка бе обрасла с бурени, едвам чуто бълбукаше водата, която бе пробила преградата на яза и се бе разляла през треволяка. Наоколо не се забелязваше никаква човешка следа, тишина изпълваше цялото долище. Самуил обиколи и другата страна на воденицата, мина през поляната пред нея, без да се спира, и отново навлезе в гората. Пуснал бе коня да върви сам и умореното животно пристъпваше по пътя нога за нога. Отпуснал се бе на седлото и Самуил, полюшваше се равномерно, с приведена глава.

Чудни мисли се задържаха в ума му, изчезваха някъде и пак се появяваха. Струваше му се, че от дълго, особено през последните няколко месеца, нищо друго не бе желал, а само това — да се върне тук, да види Биляна, да поседи с нея под сянката на някое дърво, да поговори с нея като с най-близък човек. Давид беше мъртъв. Мъртъв беше и Мойсей. Симеон Илица, верният другар, е далеко. С Радоя ли? Верен слуга е той и млечен брат, но се боиш от езика му и все присмехулни са думите му. В тия часове, когато сърцето на Самуила жадно търсеше близка душа, той нито си спомняше за Агата. Би искал, и колко пъти, да си поговори с близък човек за Лариса: за връщането на Романа; за неверния си брат; за врага, който дебне от всички страни; за неизяснения и тревожен тътнеж, който иде издълбоко и се носи по цялата страна; за всичките си грижи и тревоги, за голямата си тъга… В такъв един час на мъчителна самотност и сега Самуил Мокри бе потърсил воденичарката, но тя бе изчезнала. Тя беше може би в близкото село, в родното си село, но Самуил нямаше воля да отиде да я търси там. Той бе мислил да я срещне пак тук, както преди, мислил бе, че тя го чака, а не бе го дочакала… Но какво искаше наистина от тая проста девойка… И той пак подкара коня бързо през гората, назад към къщи.

Самуил остана в бащината си крепост още една неделя, докато подготви преместването на семейството в Охрид. Тук остави само управителя и неколцина от слугите.

А така се случи, че още на втория ден, откакто беше в Охрид, той срещна Биляна. Срещна я на една от градските улици — Охрид все пак не беше преголям град. Пръв я забеляза Радой.

— Ето я, го-грсподарю… — подвикна слугата. Що ли знаеше той за девойката и за господаря си?

Самуил усети, че сърцето му замря. Тя се бе спряла в началото на тясна, странична уличка, с две стомни в ръце. Наведе се и остави стомните. Самуил вече стоеше пред нея. Тоя път Радой бе останал по-назад, на главната улица по-нататък. Самуил гледаше девойката мълчаливо, разтворена беше в очите му негли цялата негова душа, а лицето му беше необикновено бледо. С такива очи, с разтворена душа го гледаше и Биляна. Пребледняло бе и нейното лице. Той скочи от коня, взе юздата в ръката си.

— Потърсих те във воденицата.

— Дядо умря — отвърна тя. — Миналата годни.

Бледността изчезна от лицето й, останаха да светят само очите, пълни с радост. Тая радост в очите й обичате той най-много, простите й, ясни думи също. Тя му каза всичко, с радостта в очите си, с тия няколко свои думи. Старецът умрял и как би стояла сама във воденицата… А ето те пак се срещнаха. Нели живееха на едно и също място? Тя бе го чакала и бе вярвала, че ще го види пак; сърцето й знае всичко за него. Тя го чака винаги, а той ще дойде, когато пожелае. Ами тя не забравя, че той е болярин, а тя е внучка на воденичаря! Това говореше ясният й поглед и Самуил попита по-нататък:

— Защо си тук? Помислих, че си във вашето село.

— Там нямам никого. Дойдох тука при своя тетка.

Роднина е на майка ми. Стара е, сляпа. Няма и тя никого.

— Заведи ме.

Тя мълчаливо дигна стомните си и тръгна. Поведе Самуил коня редом с нея. По уличката срещнаха само няколко заиграли се деца. Биляна влеае в една ниска портичка, обърна се да го дочака с двете стомни и ръце. Той отпусна юздата, остави коня на улицата и също влезе. Намериха се в една потънала в зеленина градинка; тясна пътека между лехите водеше към прихлупена къщурка с покрив от зеленикави плочи. Под ниския трем на къщурката седеше сред купища рибарски мрежи стара жена с побелели очи. Самуил позна, че това беше лелята — виждаше се слепотата й. Тя седеше с изправена глава, с неподвижни, безжизнени очи, ала разкривените й пръсти, работеха ловко и безспирно, замотани в яки конопени конци. Сляпата жена бе плела рибарски мрежи, види се, през целия си живот и усетливите и пръсти заместваха очите.

Срещу нея се виждаше и мястото, дето бе седяла и Биляна сред мрежите. Сляпата попита с колеблив глас, сякаш и гласът й блуждаеше като белия й поглед:

— Кой е с тебе, Биляно?

— Той.

Усмивка озари лицето на старата жена, само очите й останаха неподвижни:

— Приближи се, момко… Добре си дошъл. Биляна все за тебе ми говори, откакто е с мене. Моят войник и моят войник! Ти ходи ли на село да видиш майка си, преди да дойдеш тука? Биляна колко пъти ми е казвала: щом се върне от война, веднага ще дойде при мене. Аз й казвам: той, ако е добър син, по-напред ще отиде да види майка си.

Биляна стоеше с наведени очи, лек руменец играеше по страните й. Гласът на сляпата жена не спираше:

… Хубав е, казва, и млад. Дадохме си вярна дума. Бог да ви пази в тия лоши времена. Е, върнал си се здрав и жив от война… Ами влез, Биляно, да го посрещнеш, да го нагостиш. Да не се отделя вече от тебе…

Биляна дигна очи към Самуила и го поведе с погледа си.

В малката стаичка не се чуваше никакъв шум отвън, като да беше на края на света; дори и ярката дневна светлина проникваше тук загаснала през двете прозорчета в стената. Самуил Мокри стоя с девойката, докато двете прозорчета потъмняха. Излезе вече по тъмно.

Н един камък до портата седеше Радой, навил на ръката си юздите на двата коня; животните стояха неподвижни, привели към него глава до глава, прегладнели. Самуил взе юздата на своя кон и се хвърли на седлото. Качи се на коня си и Радой, размаха стремена да настигне своя господар, който бързаше по тъмната камениста улица. Тоя път слугата дума не продума.

Есента и зимата Самуил Мокри прекара повече в Охрид, но ходеше и до Воден, където беше царят, и до Обител, до Прилеп, до Скопие. При царя той не отиваше често, но във всички тия градове имаше оръжейни работилници, военни хранилища и Самуил прекарваше ту в единия, ту в другия по цели дни и седмици.

Самуил Мокри се готвеше за нов поход към Лариса. Той ходи на няколко пъти при царя да му говори за тоя поход, но то беше повече от приличие и за да не се нарушава редът, който трябваше да се спазва. Цар Роман му даде съгласието си, но му каза, принизил едва ли не до шепот тънкия си неприятен глас:

— Аз съм отскоро тук, но… дали не е по-добре да не предизвикваме ромеите, докато не заздравим царството…

— Ромеите са още в Азия срещу Варда Склир, а трябва да спасяват и италийската земя от араби и немци. Сега е време да вземем тоя град и по-малко ще ги заболи, като е в такъв край, отдалечен за тях. Но тоя силен град е близу до нас и още повече затова трябва да го вземем. Оттам те винаги могат да ни ударят. И мисля аз, царю — добави той, — не ще се спаси никой от врага си, като се пази да не го предизвиква. Врагът е винаги враг и само силата ти може да го направи по-малко опасен.

При една от тия срещи царят му каза, че е умрял средецкият комит Всеслав и че е решил да прогласи брат му Арона за комит на Средецката, а също и на Струмишката област, която след смъртта на Мойсея бе останала без царски наместник. Самуил мълчеше.

— Не одобряваш ли, велики войводо? — попита царят и в тихия му глас потрепна тревога.

Сега Самуил отговори:

— Не казвам нищо, защото с това нищо няма да се промени.

Царят помълча с наведени очи; той знаеше, че отношенията между двамата братя не бяха братски. После наза:

— Арон Мокри е недоволен от мене. Оплаквал се, че като съм прогласил тебе за велик войвода, него съм пренебрегнал. Аз върша, което е справедливо. Като прогласявам него за комит на Средецката и Струмишката област, тебе, велики войводо, ще проглася за комит на Охридската област, в която влиза и сегашният мой престолен град с цялата тая част на царството.

Самуил се поклони и пак нищо не отвърна. В това решение на царя и в думите му той долавяше воля за справедливост, но също и угодничество или пък това беше наистина от по-голямо доверие към него.

Сега той ходеше често и на по-големия остров в малкото Преславско езеро. Още през топлите есенни дни нареди да се построи на тоя остров малка къща. Тя беше на другия край на острова и не там, дето черноризецът градеше своята църква. Самуил искаше тая къща да бъде по-далеч от чужди очи, та я огради и с висока каменна стена. В двете езера имаше и други няколко острова, той ходи и до тях с чун, но те бяха по-далеко, бяха пусти и диви — стръмни скали високо над водата. Къщата на острова в Малкото езеро се издигаше на една поляна край брега, заградена от другите й три страни с гъста гора. Като нареди Самуил тая усамотена къща и я украси, доведе тук Биляна и нейната сляпа тетка.

Той ходеше често на острова още като почна да гради къщата, а още по-често, като настани в нея двете жени и това не можеше да остане скрито от людете по околните селища, най-вече от очите на черноризеца, който беше тукашен постоянен жител. Поговориха простите селски люде за къщата и за жените в нея, докато наситиха любопитството си, пък и не им беше много чудно това, което правеше могъщият болярин. Той можеше да прави, каквото си иска, нели затова беше болярин. Тия бедни рибари и горски люде познаваха Самуила Мокри, между тях имаше и негови войници, та повече заради него, какъвто го знаеха, тръгна сред тях и дума, че младата жена била русалка и войводата я пленил в самото езеро. Черноризецът се сещаше по-добре каква беше тая жена, но не отвори дума за нея нито пред другите люде, нито пред Самуила, когато се спираше великият войвода да погледа църквата му и се чудеше в ума си, че торбичката със златици не беше ускорила градежа й.

Биляна и сляпата й тетка вече не плетяха рибарски мрежи. Сляпата жена се припичаше на още топлото есенно слънце, заслушана в шума на водата, която се плискаше в близкия бряг. Тя знаеше, че войникът на Биляна бе ги настанил в хубава къща и се грижеше за тях — не беше вече нужно да плетат мрежи. Нейният прост беден живот беше в самата нея и стигаше й това, че разкривените й пръсти вече си почиваха. Като чуеше стъпките на Самуила или гласа му, тя питаше все едно и също:

— Ти ли си, войнико?

Един и същ беше и отговорът на Самуила:

— Да, тетко.

— Да си жив и здрав, синко.

Той идваше на острова сам. Радоя и конете, или ако водеше и други люде, той оставяше по най-близките селски хижи на отсрещния бряг. Когато Самуил не беше на острова, Биляна се готвеше как по-добре да го посрещне, а когато наближаваше време да си отива, тя се грижеше как по-добре да го изпрати. Преди тя се бе грижила за дядо си — да го нахрани, да го облече. Самуил беше велможа, но като знаеше тя да слага гърне на огъня, бързо се научи да вари и по-вкусни гозби, научи се да лови риба в езерото с въдица, за да слага прясна риба на трапезата му. Шиеше му и тънки ризи, кърпеше го също, когато закачеше той дрехата си за някой клон из гората. Самуил Мокри винаги бе имал много слуги и всякакви угодници, но така се бе грижила за него само родната му майка, докато беше още здрава. В грижите па Биляна за него нямаше ни слугинска покорност, ни угодлпвосг, а имаше обич.

Такава беше обичта па Биляна — топла, чиста и дълбока. Като водите на езерото — дълбоки, но се вижда на дъното всяка песъчинка, всяко камъче. В нейната обич нямаше ни следа от хитрина, от любовно лукавство, а беше проста и ясна тая обич, каквато беше и цялата и душа, каквито бяха и всичките й мисли. Така му даваше тя и своето младо, силно тяло — всецяло и без хитрина. Самуил не можеше да се насити на свежестта и младостта н, на тая чистота в нея. Той си спомняше погледите на жена си Агата, отпуснатото й тяло; в нейния премрежен и далечен поглед той не виждаше себе си и свои мисли. Агата оставаше чужда в ръцете му, спотаена в себе си и лукава дори когато гореше от страст. Сега той виждаше Агата по-ясно и се отвращаваше от хитрините и преструвките й, когато искаше да го примами и да го приеме, но само за себе си, като някакво живо оръдие за любов. Когато не го искаше повече, тя се отдръпваше от него или се изплъзваше от ръцете му пак с хитрини и преструвки. С нея той беше винаги в някаква мъка, в мъчителна незадоволеност, животът им беше без обща радост и без искреност.

С Биляна се разтвори, изясни се и собствената му душа. С нея той наистина позна любовната радост, позна неизчерпаемата наслада от пълното и взаимно отдаване на две млади тела. Той не пропущаше ни един сгоден час дори и през студените зимни нощи, за да дойде на острова и остваше с Биляна до последния миг — такава неутолима и постоянна беше жаждата му за нея. И не бяха, не бяха само безпаметните мигове на любовните им среши — той изпитваше едно непознато, постоянно сега доволство от самата дружба с Биляна. Радваше се на откритата й хубост, на гласа й, на простите й думи, на грижите й за храната му, на всеки неин поглед, на всяко нейно движение; такива бяха погледите и, думите й, движенията й — ясни, непринудени, хубави. Тя имаше и здрав разсъдък, познаваше простата човешка мъдрост. Като забеляза Самуил, че тя беше схватлива и със здрав ум, започна да споделя с нея ту една, ту друга от своите многобройни грижи. Така и тя навлизаше в друг, по-сложен живот, а с това се изостряше и умът й, така и връзката между тях ставаше по-широка и още по-яка.