Щитове каменни

VIII.

Средецкият комит Всеслав имаше две дъщери. По-голямата от тях беше по-хубава, но беше вдовица с две момичета и Арон Мокри избра за своя съпруга по-малката от сестрите — по име Варвара. Втората Всеславова щерка беше доста грозна и само две години по-малка от по-старата си сестра, но Арон избра нея за своя съпруга. На средецките си приятели тоя каза, усмихвайки се безсрамно:

— Тя е грозничка, но не е спала с мъж и не е раждала. Жената, за която се женим, трябва да пази огнището ни и да ни ражда деца. Другаде ще търсиш жени, с които ще искаш да се радваш и веселиш. Най-добри за радост и веселие са блудните жени.

С това той признаваше само една част от истината за своята женитба. Скитайки из цялата страна (ходил бе два пъти и в Цариград), той се отбиваше и в Средец. Където и да попаднеше, той прекарваше най-вече по кръчмите и гостоприемниците с безпътни като него другари, но при едно от своите последни пребивавания в Средец попадна в къщата на комит Всеслав. Средецкият комит беше гостолюбив славянин и като научи, че един от синовете на охридския комит е в града му, сам го покани у дома си, и то за през цялото време, докато гостът беше в Средец. Арон Мокри мислеше да стои в тоя град само още два дни и прие поканата. Той не би я приел и не би се обвързвал, ако беше за по-дълго време; женолюбец и пияница, какъвто беше, той никога не знаеше през кой час на деня и нощта ще стане от леглото си и кога ще се върне да спи в него. Как би чукал по портите на комита по всяко време, но щом беше само за два дни — прие да му гостува. Беше му и любопитно да види как се живееше в дома на комит Всеслав, да види и щерките му.

Комит Всеслав прие госта си не само като знатен човек и син на комит, но и с неутолената жажда на вече застарял човек, който винаги е копнеял да има син и наследник; други деца освен дъщерите си той нямаше, а и дъщеря му, която при това рано овдовя, също бе родила дъщери. Той отвори широко къщата си за госта. Арон Мокри видя и забеляза всичко в тоя дом още през първия ден на своето гостуване. И още през първата нощ, докато се въртеше в леглото си, несвикнал да си ляга рано, той скрои да се настани по-здраво в дома на комит Всеслав, пък и да седне на комитския му стол един ден с негова помощ. Какво повече би могъл да очаква той от студения и мрачен каменен дом на баща си по стръмнините оттатък Охридското езеро и при трима други наследници? Своя дял той ще си вземе един ден и оттам, но трудно ще бъде да изхитри братята си и да накара баща си тъкмо него да посочи между четиримата синове за свой наследник на комитския стол, както ставаше много пъти по подобие на царското наследяване. Надалеко се мереше Арон Мокри.

Тук той веднага забеляза, че лесно ще влезе под кожата на стария средецки щзмит. Не можеше да скрие радостта си и старата комитка, като виждаше на трапезата заедно с дъщерите си такъв знатен и доста хубав мъж въпреки ниския му ръст. Дъщерите на комита, и особено по-голямата, се държаха с младия гостенин доста свободно; те, двете, докато бяха още млади момичета и докато беше жива царица Ирина, бяха прекарали две години в царския дом в Преслав, дето царицата ромейка бе въвела и наложила свободните, изтънчени обноски на византийския императорски двор. Арон Мокри забеляза и това, че колкото и да се държаха като знатни дами, всяка от — дъщерите — на комит Всеслав искаше да го завоюва за себе си пр-старата искаше да си намери втори мъж, а по-младата смяташе, че също има право поне на един мъж. Арон избра по-малката и с това зарадва още повече родителите, които се бояха за нейното бъдеще поради грозотата й. Наскърби се от избора му само по-старата дъщеря, но какъвто беше изкусен в обноските си към жените, Арон и на нея внуши някакви смътни надежди.

Арон Мокри се отдаде със страст на своята игра в дома на средецкия комит. Той скоро узна, че старият комит пазеше в зимниците си големи богатства, а богатството му личеше и по наредбата в целия дом. На трапезата се слагаха сребърни съдове и златни светилници, подовете се постилаха с дебели чуждоземни килими, в конюшните на комита имаше коне от най-добра порода. Около Средец комит Всеслав имаше свои земи, също гори и пасища по Витош и Люлин. Това богатство той наследил от баща си, който бил велик войвода още при цар Симеона, но и комит Всеслав, колкото и да беше добродушен, имаше достатъчно господарска воля и твърдост, за да го запази.

Помагаше за силата му впрочем и комитският сан. Арон се привърза толкова много към тоя болярски дом, че за известно време искрено се отказа от някои свои привички и склонности. Той изостави средецките си ергенски приятели, застояваше се повече в дома на комита или обикаляше с него обширните му имоти в околностите на Средец.

Ала не забравяше съвсем и Охрид. Не забравяше, че баща му беше стар и че една четвъртина от имотите на комит Никола в един близък ден трябваше да станат негови; не забравяше и високия бащин сан, който го приближаваше и до всички високи санове и звания. Той отиваше в Охрид и за да се освободи за известно време от принудата да пази добро поведение, както правеше в Средец. При едно от тия негови пребивавания в родния край го завари смъртта на баща му. След срещите с братята си там Арон се върна в Средец с мисъл да ги изпревари, да стигне преди тях, да стигне сам в Преслав. Както се изказа той несдържано, пътят от Средец до Преслав беше много по-къс, отколкото от Охрид до Преслав.

Арон не бързаше с отговора си на Самуиловото писмо, но побърза да затвърди положението си в Средец, за да може и по-нататьк да изпреварва братята си. Комит Всеслав дигна голяма сватба за щерка си Варвара и на тържествената трапеза заяви, че още сега, приживе, дава половината от своето богатство на зетя си Арон Мокри, който става и негов любим син. Арон не се забави да влезе в правата си на зет и син. Още щом преспа първата нощ с младата си жена, той потърси баща й в покоите му.

Комит Всеслав посрещна зетя си развеселен от неговото ранно посещение; старата му глава още шумеше от изпитото вино предната сватбена нощ. Той беше човек с висок ръст и посегна с дългите си ръце да прегърне зетя, но Арон бързо се отдръпна. Старият човек го погледна учуден и дори уплашен. Колкото и да беше широкоплещест и мускулест, Арон би се загубил с ниския си ръст в мечешките обятия на тъста си и това го ядоса. Той и без това бе дошъл при стария комит вече освободен от принудата да се подмилква край него, а сега дебелите му вежди се сключиха недружелюбно, гласът му прозвуча остър и студен:

— Дошъл съм по важна работа… татко — добави той неохотно това обръщение на роднинска близост, с което не можеше да свикне.

— Се-седни… — заекна в изненадата си комит Всеслав.

Арон поиска да използува и това смущение на стария човек, за да се покатери по-бързо на врата му; той седна при него и веднага продължи, без да смекчи остротата на своя глас:

— Никога ли не си помислял, че ето близу три месеца царският престол в Преслав стои празен? Ако за това не мислят първите люде в царството, кой трябва да мисли?

Настана мълчание. Арон чакаше отговор като съдник, а комит Всеслав мълчеше виновно и най-сетне продума:

— Как да не мисля… Мисля, но… Те всички сега натам гледат, но аз съм стар човек и… нели има законен цар… синът Петров.

— А тъкмо ти — продължаваше да го съди Арон, — тъкмо ти трябва да мислиш най-много за българския престол. Вие с баща ми сте най-първи между царските управители, а сега ти си самичък и пръв между всички. Твоите години тук са нищо, но ако се чувствуваш отпаднал — не съм ли аз до тебе, твой зет и син на комит Никола Мокри? Кой друг трябва да мисли и да работи за доброто на царството ни?

Арон беше винаги склонен към комедиантство и присмехулство; дори и сега, когато пристъпваше към изпълнението на най-съкровените си кроежи, едвам се въздържаше да не изкриви строгото си лице в присмехулна усмивка пред безпомощното смущение на комита. Той продължи със същото строго лице и само гласът му премина в по-мек, вразумителен тон:

— Царството ни не може да стои повече без цар. Синът Петров е в ромейски ръце и няма да излезе оттам. А ние какво чакаме? Да седне на престола някой по-хитър и по-бърз злодей! Ти, средецкият комит и пръв сред всички други управители, трябва да прогласиш, че вземаш в ръцете си всички работи на царството, докато седне на опразнения стол най-достойният. И ако не се намери друг, по-достоен — ще седнеш ти по право и по заслуга.

— Що говориш ти! Има си законен наследник на царския престол. Ние го чакаме да се върне и да седне на бащиното си място…

— Ние ще чакаме, но има други, които не чакат.

Старият комит продължи приказката си разколебан:

— Аз не мога да поема такова бреме на старите си плещи. И такава претежка отговорност, претежко задължение…

Арон се приведе към него:

— Разбирам, татко! Но ти дай път на мене и върви с мене.

Комит Всеслав се загледа продължително в лицето му, толкова близу до неговото, в черните му искрящи очи. Някога старият комит бе мечтал да стане прочут велик войвода като баща си, но дългогодишният му живот сред богатство и доволство, в такова време на всеобщо разтление, бе го направил бездеен и ленив. Сега младото лице на Арона и дръзките му очи пробудиха някакъв сладостен спомен в него, някакви забравени, примамливи блянове. Но той и се боеше вече от тия очи, не би се решил да се противопостави на бляскавия им, настойчив поглед. Старецът тихо попита:

— Що мислиш да правиш?…

— Ще дигна силна войска и ще вървя към Преслав. Ти само позволи да събера войската от твое име.

Комит Всеслав въздъхна дълбоко, подигна широките си рамена. Това беше неговият колеблив отговор. Тоя отговор стигаше на Арона Мокри. Той не каза никому за писмото на Самуила, не бързаше и със своя отговор, а бързаше да изпревари братята си. Подобно на Самуила, раздвижи целия Средец и цялата Средецка област. Той също разгласи, че се дига за спасението на царството. Имаше той някои леснини и за по-късо време направи повече. Имаше богатството на тъста си, селският народ тук беше по-покорен, и селският, и целият народ в областта; той и не се стесняваше да обещава награди и всякакви облаги на людете, които събираше около себе си. Най-напред спечели управителите на Бояна, на Перник и Велбъжд, викаше ги в Средец и ги гощаваше в богатия дом на тъста си, а и сам ходи няколко пъти в Бояна, в Перник, та чак и във Велбъжд. Преди да има още такава власт, той ги прогласяваше и ги наричаше войводи и велики войводи, на което те се подсмиваха, но беше им и драго да го чуват. Особено много се трудеше Арон Мокри да привърже към себе си пернишкия управител Кракра, който и по-мъчно се поддаваше на внушенията и подмамките му. По произход Кракра беше от старите българи и едва на двадесетина години. Началничеството на Перник бе наследил от баща си поради особената благосклонност на цар Петра към стария пернишки управител, който някога го бе водил в Рила на среща с Йоана, рилския пустинник. Кракра беше надарен и с лични свои достойнства, та царят се възхитил от него още като го видял за пръв път. Пернишкият управител беше силен и красив момък, с храбро сърце; предната 968 година той се притече на призива на царя с дружината си срещу богатирите на Светослава Киевски и показа голяма смелост, та цар Петър потвърди още един път званието му, като постави под негово управление и редица други по-малки твърдини по горното течение на Струма. Кракра би бил опасен съперник на Арона Мокри, но умът му не беше много остър и повече се въодушевяваше от бъдещите си воински подвизи.

Арон чете и препречете още няколко пъти писмото на Самуила. И бързаше да вземе още по-здраво цялата Средецка област. Той дори се опита един и два пъти да заплете в своите кроежи и управителите на Ниш и Бъдин, но те не се поддадоха на примамките му. Бъдин и Ниш бяха също големи твърдини, пък сега беше такова време, че всеки по-голям управител или войвода, или болярин имаше свои кроежи, свои притезания около царските работи и едва ли не всеки от тях мислеше да става цар на България. И най-много от всички Арон Мокри. Той се вдаде с такова увлечение в разчистването на пътя си към царския престол, че неговият тъст се подчини напълно на непреклонната му упоритост и вече нищо не можеше да му откаже. Арон поиска от средецкия комит и го принуди да прогласи пред целия народ воински поход към Преслав за спасението на царството.

И това бе направено още в следващия неделен ден. През последните няколко дни Арон разпрати люде по много селища из Средецката област да подканят народа на събор в Средец за тоя неделен ден; споменаваше се за трапези и гощавки, за игри и веселби, в същото време се подхвърляха сред народа и неясни думи за нов цар, за нова управа, за раздаване на земи; за награди и разни други облаги.

Още рано в деня на събора започнаха да бият камбаните и клепалата на средецките църкви. По улиците се движеха цели тълпи, но не знаеха накъде да се насочат — още не виждаха това, за което бяха се събрали. А продължаваха да идват люде в града на дълги върволици от околните селища. Сега в Средец имаше може би пет пъти повече народ. Градът се простираше нашироко между високите си стени, от хълма, на който се издигаше голямата църква „Света София“, надолу към запад и югозапад, но изглеждаше намалял и тесен — толкова много народ се бе събрал в него. Навсякъде беше пълно с люде, виждаха се по врати и прозорци, влизаха и излизаха, движеха се на гъсти тълпи, особено по тесните и криви улици в средищната част на града, около топлите бани. Стотици и хиляди бедно облечени, дрипави мъже, жени, деца се трупаха около църквите, пред болярските къщи, блъскаха се, шумяха най-вече около големите бъчви с вино, които бяха натъркаляни на много места из града, но пазачите още никому не даваха да се докосне до тях.

— Вървете, вървете — викаха те. — Не се спирайте тука! Казано е: няма да се точи вино, докато не пусне църква.

Надигна се още по-голяма глъчка и весел кикот, когато слугите на комит Всеслав наизнесоха и наслагаха край бъчвите кошове с хляб, с печени меса.

— Назад! Чакайте да пусне църква! — продължаваха да викат пазачите, пък те самите вече бъркаха по кошовете и викаха с пълни уста.

После голяма част от народа се втурна да гледа шествието, което започна от дома на комит Всеслав и се отправи нагоре към хълма, където се издигаше цял от дялан камък и червени препечени тухли огромният корпус на съборната църква „Света София“. На ранното пролетно слънце трептяха и блестяха ярките багри по скъпите облекла на участвуващите в дългото шествие велможи и управници, накитите по тях, излъсканите позлатени шлемове и ризници на воинските началници и още повече пъстрилото по разкошното облекло на жените, които следваха също в редица по две и по три дългата редица от мъжете. Бляскавата процесия се движеше бавно, тихо, тържествено. Водеше я сам старият комит, в дълъг пъстър кожух и висок черен калпак, цял обсипан със скъпоценни камъни и бисери. До него вървеше зет му Арон Мокри във войводско облекло, препасан с меч; той знаеше, че изглеждаше по-къс редом с едрия си тъст, та още повече виреше глава и цял се надуваше, сякаш да надмине ръста на стареца. На няколко стъпки след тях двамата се подреждаха според сана, и знатността си останалите средецки големци, следвани от редицата на жените. Блясъкът и пъстротата на тая върволица от мъже и жени изглеждаха още по-ярки между гъстите редици на струпалия се по улиците народ — сива, тъмна маса от хиляди люде, одърпани, мършави, с гладни очи, потъмнели бяха и шарките по износеното, нечисто облекло на селяните. Където минаваше шествието, насъбралите се люде замлъкваха и се чуваше още по-ясно тържественият звън на камбаните, ситните звуци на клепалата, само тук-там внезапно се надигаха кресливи гласове:

— Да живее новият цар! Да живее Арон Мокри!…

Никой не подемаше тия самотни възгласи и се виждаше, че викаха подставени люде.

Докато шумеше народът вън, блъскаше се по тесните градски улици, трупаше се още повече изгладнял и ожаднял около бъчвите и кошовете с храна, в просторната съборна църква средецкият митрополит с още двадесетина други духовници, облечени в църковни одежди, извършваше тържествен молебен сред облак от тамянов дим. В тоя светъл облак, който изпълваше цялата църква, меко блестяха многобройните запалени свещи, златото и пъстрите украси по иконите, по облеклото на духовниците, на знатните богомолци. Молитвените песнопения се подземаха от разни страни, повтаряха се и се проточваха в безкрайни извивки, меко звънтяха звънчетата на кандилницата, прошумоляваха тежките облекла на богомолците, които се кръстеха с широк замах.

Вече към края на молебена изеднаж настъпи тишина и на второто стъпало пред царския стол, вдясно от царските двери на олтара, се изправи с късия си ръст, напет и горделив Арон Мокри. Той сложи едрите си ръце върху дръжката на меча, който изглеждаше дълъг за него, и огледа знатните богомолци наоколо с остър надменен поглед, лицето му беше бледо. Тоя път нито помисли да се криви и преструва. Като се изправи пред всички средецки велможи, той не се реши да каже всичко, както бе кроил и редил преди, но пак започна с голяма дързост:

— Вън народът вика: „Да живее новият цар.“ Споменава и мене. Престолът в Преслав стои празен, синовете на цар Петра са в Цариград и няма да се върнат. Народът иска цар, не може царство без цар. Реши се да се дигне цялата Средецка област и да поиска да седне нов цар в Преслав. Ще изтеглим и оръжие, ако трябва, и кръв ще пролеем. Нека се помолим сега всички за успеха на нашето дело и нека бог ни помага…

Арон млъкна, но не слезе от стъпалата пред царския стол. Той шареше с големите си очи от човек на човек, с упорит, застрашителен поглед. Той бе взел преди това още почти всички средецки боляри на своя страна, но искаше сега да покаже себе си като цар и да внуши страх, да наложи послушание. Тъкмо в тоя миг неочаквано се чу някъде откъм средата на църквата разтреперан, но силен глас:

— А кой си ти, Ароне Мокри, и откъде дойде да застанеш там, на царския стол! Вижда се накъде си се запътил. Народът вън е безумен и не знае що иска. Някой го е накарал да те иска за цар. Ти си го накарал, ето и бъчви с вино са извадени по улиците…

Всички гледаха Арона. Рядко ще се извърне някой да погледне кой изрече такива резки думи, но мнозина го познаха само по гласа му. Това беше Христос Есхач — последният от болярския род Есхач, който бе изпаднал и бе загубил богатството и силата си. Някои и се учудиха как бе попаднал тук Христос Есхач, то той, види се, сам се бе присъединил към блестящата тълпа на средецките големци, без да се свени от извехтялото си облекло. Беше около четиридесет, четиридесет и пет годишен мъж, висок и сух, изгърбен, с тесни, отпуснати рамена, с дълга, посивяла коса и дълга рядка брада, с тясно бледо лице и голям гърбав нос. Те се гледаха с Арона един дълъг миг, около Христоса Есхач неусетно се образува празно място — всички се отдръпнаха от него. Арон направи знак на войниците, които стояха към трите изхода на другия край на църквата, спуснаха се петима или шестима от тях, сграбчиха Есхача и го повлякоха навън. Той се дърпаше и пак завика с още по-силен глас:

— Цар искаш да ставаш… Събрал си всички и сега всеки бърза да се нареди до тебе. Аз не те признавам, не те признавам! Не виждате ли? Боляри… Не се ли срамувате? На престола на Бориса… на Симеона…

Войниците го изтласкаха вън, започнаха и да го бият:

— Млък! Ще ти затъкнем гърлото с желязо…

Вън се бе струпала голяма тълпа да чака излизането на болярите.

— Иска да ви става цар! Цар Арон!… — изкрещя Христос Есхач, размахал дългите си ръце, изкривил презрително разкървавеното си лице.

Тълпата пое тия думи и се развика, заглуши гласа на дрипавия болярин:

— Цар Арон! Да живее цар Арон! Да живее новият цар!…

Есхач се дръпна и с все сила се изплю срещу тълпата. Войниците го сграбчиха отново и го повлякоха сред присмехулни викове от всички страни; той също викаше нещо, но никой не го чуваше. Разярени, войниците го изтласкаха надалеч, свиха по една уличка и вече никой никога не видя изпадналия болярин Христос Есхач.

Не след много време блестящото болярско шествие отново мина през града, сред виковете на още по-многобройни тълпи. В дома на стария комит бе сложена трапеза и пирът продължи през целия ден до късна нощ. Слуги извеждаха мнозина от болярите преяли и препили и на ръце ги отнасяха по домовете им. Весели се, яде и пи и простият народ по схлупените си къщи, по кръчмите и странноприемниците, по стъгдите и улиците; изпразнените бъчви се търкулваха встрани, докарвани биваха нови бъчви с вино до късно в хладната и влажна пролетна нощ.

На другата сутрин, докато мнозина средечани още хъркаха по леглата си или пък се мръщеха от болки в главата поради препиване и преяждане, докато още личаха по улиците вонещите бълвочи на пияниците, разчу се из града, че в главното управление на мястото на стария комит Всеслав, е седнал да съди и да се разпорежда Арон Мокри.

Арон седеше и се разпореждаше в Средец и по цялата Средецка област. На едни той гледаше да се харесва, да спечели сърцата им, а други преследваше скрито или открито и с голяма жестокост. Двама боляри бяха убити насред улицата, опожарени бяха няколко селища, отнемаха се земи и ставаха собственост на Арона, преследваха се безмилостно люде и от простия народ. Настана страх и трепет по цялата област, най-вече в самия град. Но Арон Мокри имаше и друга грижа и тя беше по-голяма. За да изпревари и тук братята си, той искаше да събере до пет хиляди въоръжени мъже и с тях да удари Преслав. Опита се да събере полка на тъста си комит Всеслав, поиска и от всеки войвода, от всеки болярин — воински началник, също и от всяка свободна община да събере и въоръжи своите войници. Ала работата с войската беше най-трудна. Нещо пречеше, нещо се противеше. Най-напред взе да се оглежда и да подига рамена сам комит Всеслав:

— Не е лесно да се събира войска. Без царска повеля…

Кракра Пернишки обеща петстотин души, но после не се и вести, та Арон изпрати люде при него. Той пак обеща, но и отказа:

— Като кажа, за три дни ще събера и повече от петстотин. Но защо бърза толкова Арон Мокри… Няма с кого да воюваме.

Арон тръгна сам по войводите и болярите, разпрати люде по цялата област да събират войници и от негово име. Започна да се чува все един и същ отговор:

— Трябва да гоним и да ловим людете като зайци с мрежи и клопки. Бягат. Крият се по горите.

В Средец имаше около петдесет души войници, които бяха и като стража на комита, а за цялото време Арон не можа да събере повече от седемстотин души. Тъкмо тогава в Средец пристигнаха тримата му братя.

Самуил и чакаше, и не чакаше отговор на писмото си до Арона. И докато чакаше да мине времето, което беше нужно, за да отиде едно писмо до Средец и да се получи отговор, сам се готвеше за път до тоя град и още по-на-татък — до Преслав. Той изпрати люде и до братята си в Охрид, Воден. Те дойдоха и двамата с полковете си, както беше уговорено, но едва се събраха в Скопие до две хиляди и осемстотин души.

Полкът тръгна за Средец без въодушевление; не се чуваха сред войниците ни песни, ни смехове, нито дори караници, както се случваше иначе между толкова люде. Давид тръгваше може би към царския престол, но и това не го вълнуваше много. Оставил се бе в ръцете на Самуила. Съживяваше се донякъде само когато ставаше нужда да се изкаже за нещо по-важно, да присъди нещо, та и по това се виждаше, че живееше повече с мислите си и в мислите си. А Самуил изтъкваше на първо място тъкмо него — най-стария брат. Не беше много развълнуван от похода дори Мойсей, а за другите войводи и началници тоя поход към Средец беше като обикновено пътуване, досадно я уморително.

Велбъждският управител посрещна полка навъсен, но не показа недоволството си от това нахлуване на войска в града му, не смееше да го покаже и само попита безкрайно много учуден:

— Ама къде сте тръгнали вие така! С кого ще воювате?

Самуил не се сдържа:

— С всички врагове на царството ни! Но ето ти, началнико, не ги знаеш и затова се учудваш толкова много.

Само Кракра посрещна неочакваните гости в Перник по-радушно. Млад и буен, какъвто беше, той се развесели при вида на толкова войска, но и Самуил потърси път до сърцето му, та пернишкият управител се съживи още повече. Полкът прекара тук два дни — Самуил искаше войниците да си починат добре, преди да влязат в Средец. Той не знаеше как ще го посрещне Арон и се готвеше за всяка изненада, а изненадите започнаха още от Перник. Едва-що бяха разменили първите си поздрави, Кракра викна:

— Ще имате нов цар, а! — И побърза да се доизкаже: — Брат ти. Арон. Той още мълчи, но всички се досещаме.

Самуил виждаше какво бе станало в Средец и много се смути, но не искаше да смущава и младия управител, който би могъл да изпадне в някакво опасно недоумение; Кракра очевидно мислеше, че и четиримата братя действуваха в съгласие, че полкът идеше да подкрепи Арона.

— Като отидем в Средец, там ще решим, каквото е НУЖНО — каза Самуил неопределено.

Полкът тръгна за Средец рано, още по тъмно, за да стигне пред вратите на града, докато бяха още отпочинали. И докато войската беше още из кривулиците па Владайската теснина, Самуил Мокри избърза напред с една стотня по-избрани войници. Той се боеше да не би Арон да е предупреден за пристигането на полка и да затвори вратите на Средец. Тук нищо не подозираха и Самуил влезе в града през западната му врата. Той остави войниците си при вратата, като че ли не знаеше къде именно да ги отведе, и се запъти да потърси Арона, след ван само от слугата си.

Той намери брата си в главното управление. Арон се изненада, като го видя, но бързо се овладя, види се, реши, че Самуил бе дошъл сам в Средец. Той дори показа към по-младия пренебрежение, за да видят превъзходството му тия, които присъствуваха на срещата им. Сега по-младият брат видя още по-ясно докъде бе стигнал Арон — държеше се той като цар не само с другите, но и с него. Самуил каза:

— Трябва да поговорим сами.

Арон усети, че Самуил няма да отстъпи и промени държането си, но в очите му остана тъмна сянка. Той стана и махна с ръка към другите в стаята:

— Излезте.

Самуил почака да излязат всички, сетне пристъпи с бързата си походка, улови Арона за ръката и мълчаливо го заведе до един от прозорците, който беше цял разтворен в топлия пролетен ден. Главното управление беше високо горе, на същия хълм, дето се издигаше църквата „Света София“, и оттук се виждаше почти целият град, проснал се надолу по хълма и по-нататък, къща до къща, улица до улица — безброй ниски колиби, гъсто една до друга, безброй тесни и криви улици и само тук-там стърчаха многоъгълните куполи на църквите и каменните двукатни домове на велможите или на някой пребогат купец. Оттатък това огромно купище от къщи, през поляни и празни места, ту малко по-далеч, ту някъде досам града се издигаха градските стени, назъбени и с редица още по-високи четвъртити кули. Измъкнал се от зимните мъгли и мразове, градът изглеждаше сив, овехтял и рядко се зеленееха започнали да се разлистват дървеса, а също и поляните край градските стени. Слънцето бе се надвесило вече над Люлин и това прозрачно още зеленило сякаш бе полепнало като мухъл по сивите и потъмнели от влага покриви и стени; само някой позлатен кръст по куполите на църквите или някое цветно стъкло, попаднало в яркия блясък на слънцето, гореше като жива искра. Самуил впери поглед оттатък двете кули на западната градска порта и още по-далеч, по пътя, който кривуличеше между раззеленелите се ниви и ливади. Далеко по пътя се бе дигнал облак прах и висеше във въздуха неподвижен, светнал в блясъка на ниско наклоненото слънце. Това беше полкът, който се приближаваше към града. Самуил се обърна към брата си пусна ръката му:

— Ти какво правиш тук? Защо не отговори на писмото ми?

— Е… Пак ли ще ме съдиш! Ожених се. Събирах войска.

— Колко войска си събрал?

— Още не е много.

— Личи.

— По какво личи.

— Винаги личи, когато в един град има много войска. И какво мислиш да правиш по-нататък? — добави Самуил нетърпеливо. — Чувам, че се готвиш да се прогласиш за цар. Вярно ли е?

— Добре си чул.

Тъмната сянка в очите на Арона се сгъсти и той гледаше дръзко по-младия си брат. Не сваляше поглед и Самуил:

— Не знаеш ли, че не ще можеш да станеш цар без наше одобрение?

— Не мисля да ви питам. — Но Арон пак пречупи надменния си тон: — Давид и Мойсей… ти ги знаеш. Не могат. Ни единият, ни другият. Аз пък съм по-стар от тебе. И сам държа цялата Средецка област. Чуваш ли добре и сега?

Той блъсна Самуила с юмрук в гърдите, чу се тих, металически шум от ризницата на по-младия брат. Това беше груба шега и не само шега. Самуил обърна лице към отворения прозорец, сякаш да види още еднаж дигналия се над пътя прашен облак, и рязко протегна ръка нататък:

— Погледни какво иде насам. Войска. С нея са и Давид, и Мойсей.

Арон се приведе към прозореца и като че ли не вярваше на очите си, но после бързо се обърна към Самуил.

— И аз имам войска.

— Тая е много повече.

— Ти не можеш да знаеш коя е повече.

— Виждам. Нели ти казах. Къде е войската ти?

— Ще затворя градските порти.

— Западната вече я държат мои войници.

Лицето на Арона ставаше все по-бледо, той помълча и току се усмихна:

— Ти какво сега… Не искаш ли да видиш жена ми?

— Искам. Снаха ми е станала.

Арон пак го побутна с юмрук:

— Ти винаги така… Веднага се ловиш за меча.

— Това е добро в тебе, че веднага разбираш всичко.

Арон го хвана дружески за лакътя:

— Да вървим. Не е далеко. Ще видиш и тъста ми, комит Всеслав.

Като излязоха на улицата, Самуил на свой ред улови Арона за лакътя:

— Заведи ме при златарите. Искам да купя дар за моята снаха. За пръв път ще я видя. Ще почакаме и братята ни, та заедно да ни заведеш у дома си.

Те навлязоха в тясната и крива уличка на златарите, близу до градските бани. След тях яздеше Радой, но тропотеха конете и на цяло отделение войници, които придружаваха Арона навсякъде. Двамата братя се спряха пред малката работилница на най-прочутия средецки златар и слязоха от конете си; преди няколко дни тук Арон бе поръчал да му изработят два царски печата с неговия образ: златен и оловен. Майсторът се бе превил на две над малката си работна маса и усети двамата братя едва като влязоха в работилничката му. Той се приподигна, взирайки се в тях с уморените си очи, остави на масичката предмета, който работеше, обърса и двете си ръце о престилката и бръкна някъде под масичката.

— Ти остави това… — опита се да го спре Арон Мокри, но той вече мушкаше в шепата му единия от печатите, който бе успял да направи. Арон не можеше да скрие печата и отвори шепата си да го види, с крива усмивка, сякаш всичко това беше само шега.

Самуил посегна и взе печата от ръката му, разгледа го мълчаливо и му го върна. После той извади от малката кожена чанта, която висеше на препаската на меча му, една кесийка и я хвърли на масата на златаря:

— Дай ми за тия пари един накит за млада невеста.

Златарят изсипа в шепата си двайсетина златни, сребърни и медни пари, разгледа ги близу до очите си и пак ги върна в кесийката. Сетне ги мушна някъде под масата и се обърна да търси в долапа зад себе си. Той извади от там едно огърлие от сложно преплетени златни брънки и го подаде на Самуила: нека стоката сама да говори за себе си. Самуил разгледа огърлието между разперените си пръсти и го прибра в чантичката си.

— Да вървим — каза той и като излязоха на улицата, продължи: — Да вървим да посрещнем по-старите си братя.

Той искаше Арон да види и отблизу полка, който тъкмо по това време влизаше в града през западната порта.

Единствен, който от сърце се зарадва на тримата гости, беше старият комит Всеслав. Дъщеря му Варвара, съпругата на Арона, някак много бързо се промени, след като свали невестинския си венец. И преди, като мома, тя беше по-мълчалива от сестра си и често се изчервяваше до сълзи, та всеки мислеше, че е свенлива поради грозотата си. Като се омъжи за Арона Мокри, бързо се възгордя, вкамени се от гордост, изстина. Остана само слабостта й да се изчервява, което и преди, а още повече сега беше външен белег на потайни мисли, на голямо, но скрито честолюбие. Още през първата им брачна нощ, нечестиво въодушевен от моминския й свян, но също и от грозното й лице, Арон й каза, че ще я направи българска царица. Варвара му повярва, честолюбивото й сърце се изпълни с гордост. През целия си живот бе страдала от грозотата си, но ето, тъкмо такава, каквато беше, тя се виждаше вече седнала на царския трон и виждаше всички други на колена пред нозете си. Като видя сега тримата си девери, показа им дръзко своята надменност — едвам прошепна нещо в отговор на приветствените им думи, а дара на Самуила стисна в малката си шепа и дори не го погледна.

Поведе гостите си комит Всеслав към трапезарията с шумна радост, а там чакаха и други гости — най-близки негови люде, поканени тая вечер. Детинската радост на стария човек съживи всички.

— Искам — каза той — да празнувам втора сватба с новите си роднини.

Тримата братя отвръщаха приветливо и прилично на неговото гостолюбиво въодушевление, дори Мойсей се поувлече в пиенето, а което не можеха да направят сътрапезниците сами за своето веселие, правеха го неколцина свирци в една съседна стая, чиято врата беше широко отворена.

Както беше редно и прилично, когато слугите смениха виното за трети път, жените станаха от трапезата и се оттеглиха, за да продължат веселбата си в женското отделение; първа се изправи Варвара Аронова, без да дочака майка си и по-старата си сестра, и пак цяла се изчерви от пренебрежението, което проявяваше пред всички гости. Ала тъкмо в същото време в трапезарията влезе един от младите военачалници във войската на Арона. Случило се бе нещо важно — виждаше се по лицето на младия воин и повечето от гостите се извърнаха към него.

— Говори — кимна му Арон.

В трапезарията стана тихо.

— Пристигнали са пътници от Преслав — рече младият човек и добави на един дъх: — Върнал се там новият цар.

В широката трапезария стана още по-тихо, спрели бяха свирците в съседната стая. В настъпилата голяма тишина изеднаж се чу гласът на Варвара, съпругата Аронова, нетърпелив и още повече изтънял от внезапен гняв:

— Кой е тоя нов… цар!

Заговори пак младият воин, без да я погледне, и не сваляше очи от Арона, който очакваше отговора му:

— Борис… синът на цар Петра. Върнали се от Цариград и двамата царски синове и Борис, по-старият, седнал на бащиния си престол. Това разправят и твърдят пристигналите от Преслав. Заповядано ми е да съобщя на…

Арон го прекъсна с рязко движение на ръката си. И пак му махна — да си върви. Младият воин излезе. След него излязоха и жените; от лошо сдържан гняв Варвара едвам спазваше необходимия ред — да върви след майка си.

Мъжете на трапезата се пораздвижиха, някои дигнаха чашите си и пиха, но никой не отваряше уста да проговори. Изненадата беше обща, но всеки беше изненадан по своему от неочакваната вест за пристигането на законния цар. Пръв заговори старият комит Всеслав, макар и той да знаеше, както всички, за домогванията на своя зет, а донякъде и за общите кроежи на четиримата синове на комит Никола Мокри. Той поглади белите си мустаки, брадата си и каза с чисто сърце:

Негово право е да седне на бащиното си място. Но дано е надарен с царска сила и царска ръка.

Вечерята не продължи много. Никой не се реши, а негли и не помисли да дигне чаша за новия цар. Никой не се сети да накара и замлъкналите свирци да продължат свирнята си. Сътрапезниците станаха да си вървят По знак на Самуила, последни в трапезарията останах само четиримата братя.

— Утре заминавам за Преслав — рече той. — Искам да видя с очите си какво става там. Нов цар… Пътници са дошли… Но ние още не знаем на здраво какво е станало в Преслав и нека войската ни стои тук, докато се върна. Чакайте ме, докато се върна, и дано всичко да е за добро.

— Нов цар… — бутна с нога Арон един стол. — Ромейски пленник!

Чу се плътният, тих глас на Давида:

— Ние трябва да се върнем всички по местата си и да разпуснем войската. На престола е седнал законен цар. Ще чакаме и ще го видим в делата му. Така ще бъде за всички по цялото царство, така трябва да бъде. Не бива да го смущаваме още в първите дни на претежките му царски грижи.

Най-младият брат пристъпи към най-стария, сложи ръка на високото му рамо и се обърна към другите двама:

— Сърцето ми е изпълнено с лоши предчувствия. Ще отида да видя с очите си. Какъв ли е новият цар, ако наистина е дошъл? Знаем го само по име. Как ли е посрещнат в Преслав от всички ония, които гледаха с лакоми очи празния царски престол… Брате Ароне, аз и за тебе не знам какви мисли таиш сега… Не мога да се върна в Охрид със спокойно сърце. Не напразно дигнахме ние тая войска и трябва три пъти да премислим, преди да я разпуснем. А може да е нужна и на новия цар. Аз ще отида в Преслав. Вие ще ме чакате тук и войската ще стои тук. Едва след това — обърна се той към Давида, без да сваля ръка от рамото му, — едва след това ще знаем какво трябва да правим.