Щитове каменни

VII.

След великденската седмица Самуил Мокри тръгна на по-далечен път. В Охрид остави Мойсея с полка му, който се увеличи до сто и петдесет души с мъжете, които двамата братя събраха от охридските села. Събраха войници и от гражданите, но те повечето останаха да помагат по градските работилници. Самуил не искаше да посяга с груба ръка — не беше още време да покаже пълна власт.

Иначе двамата братя седнаха здраво в Охрид. От болярите само Янкул Побит излезе открито против тях; говореше против тях, противеше се, дори се чу по едно време, че и той събирал войска. Самуил намери двама между най-близките му люде и следеше отблизу всяка негова стъпка. Боляринът беше невъздържан и не умееше да крие мислите си, та Самуил лесно успяваше да спъва всяко негово начинание. Янкул Побит наистина събра петдесетина войници и добре ги въоръжи, но повече не можа да събере. Боляринът ходеше и приказваше повече между другите боляри, но те не се решаваха да покажат враждата си, макар мнозина да бяха против комитопулите. Митрополит Висарион открито клонеше към братята си, с тях бяха вече и някои от болярите, също и управителят на Охрид Петър Чурило, войводата Крагуй, а също така и разните други управници и началници на града, които винаги и навсякъде бързат да се присламчат към тия, които държат властта. Шумя някое преме против Самуил и Михаил Кукул, но после замлъкна. За противник на комитопулите се обяви и игуменът па манастира на преподобния отец Наум, с него бяха и всички иноци в манастира — към сто души.

Самуил Мокри тръгна на път с двесте души добре въоръжени войници, а петдесетина от тях бяха и конници. Той държеше Охрид, но искаше да вземе и цялата Охридска област. Беше още ранна пролет. Самуил навлезе най-напред по най-планинските места в областта и когато преминаваше проходите и високите седловини, войниците му газеха през изостанали снежни преспи. Той мина край двете Преспански езера, които се бяха слели сега от нарастването на пролетните води, и се спря на източния бряг на по-малкото езеро. Имаше тук Самуил едно любимо място, един остров в езерото, където бе идвал много пъти на лов. Той не се бави много тук и поведе людете си към селата право на юг, където пренощува, и на другия ден влезе в Костур, който беше яка крепост и главен град на голямото славянско племе драговити. Градът заедно с крепостните си стени се издигаше на един полуостров навътре в езерото, което носеше неговото име, и от трите си страни беше заграден с вода. Слухът за похода на Самуил Мокри бе долетял тук, преди да пристигне той с людете си. Още като наближи вратите на града, той видя, че се бе натрупал много народ там да го посрещне. Същото беше и по улиците. Между жителите в тоя град имаше и ромеи, а също и власи, които повече клоняха към ромеите. И може би поради това смешение в населението пристигането на Самуила бе предизвикало по-голямо оживление.

Самуил прати да съобщят на Давида Мокри, че е пристигнал в Костур, а Давид го покани да отиде в неговата малка твърдина, която беше на един къс преход от града. Той замина с Радой и с десет конни войника при най-стария си брат. Давидовата твърдина беше само една доста яка и висока кула с други две по-малки пристройки и едно малко селище край нея. Давид посрещна най-младия си брат с овлажнели очи и го стисна топло на широките си гърди. После те се затвориха в стаята на Давида, която имаше само един прозорец на изток и едвам побираше тясното му легло, една ниска маса със стол без облегало и един иконостас на стената до прозореца. На масата се виждаха купчина книги и всякакви свитъци. Давид Мокри покани брата си да седне на леглото му, а сам той седна на стола срещу него. Самуил с това започна:

— Ти тук като истински инок…

— Мене ми е добре тук…

— А царството, брате? Нели говорихме да работим за царството ни.

— Говорихме, но… Сега на България само господ-бог може да й помогне.

Не беше изненадан Самуил от тия думи на брата си. Той въздъхна:

— Как да започна, като знам какъв голям е умът ти и си по-стар от мене, и да започна с казани вече думи… Господ-бог ни е дал ум и няма да слезе от небето заради нашите работи. Ние трябва сами да си го оправим с ум и разум. Аз започнах и няма да спра. С мене е Мойсей. Арон… замина за Средец.

Давид отвърна:

— Виждаш ли? Ето и ние четиримата на четири страни. Така е с всички, с целия народ. Разномислие, гнилота, безверие.

Той седеше срещу Самуила с отпуснати клепки и така, толкова близу, изглеждаше грамаден с едрата си глава, с приподигнатите си рамена и разстланата руса брада по широките му гърди. Самуил и с него обърна, както с всекиго и с всички:

— Ти трябва да излезеш от тая кула. Застани тук, в Костур, или във Воден. Събирай по-добрите, около тебе ще се събира и войската. Ще те прогласим за цар, да има народът стожер. В Преслав все още няма цар.

Давид отвори срещу него очи, големи и сини:

— Цар… Не мога да бъда цар. Няма достатъчно твърдост в сърцето ми.

— Ти си най-старият от нас. А нужно е да издигнем едно име.

— Едно име… Нека бъде твоето. Със своята воля и усърдие ти излизаш пред всички.

В очите на по-младия брат проблесна мека светлина. От почуда пред прозорливия ум на по-стария, от благодарност. Но той побърза да каже, за да излезе наясно и със себе си:

— Аз, най-младият от братята… Това ще предизвика смущение. Нека всичко бъде редовно и законно, за да се вижда, че ние носим ред и закон. Светлината на твоя ум и чистотата на сърцето ти стигат за царския престол. А ние ще бъдем до тебе.

Давид сложи ръка на коляното му:

— С това ти не бързай. Нека народът сам познае царя си и той ще бъде най-достойният. Но ти върви, както си тръгнал. Ще ти помагам и аз, колкото мога.

Двамата братя се бавиха в Костур и в малката Давидова твърдина две недели. В града имаше врагове, които показаха опасната си омраза, но по всички села в тая област настана оживение, което радваше сърцето на Самуила. Реши се и се прогласи, че Давид Мокри ще събира полка си. Като започнаха да се събират тия, които се числяха към полка, идваха и други, които сами искаха да бъдат приети за войници. Те не бяха мнозина, но такова нещо не беше ставало още от времето на предишните царе, когато людете бяха по-войнолюбиви. Самуил поиска да види някои от тия мъже и говори с тях:

— Искате да влезете в полка по своя воля… Защо?

Отговорите им бяха почти едни и същи:

— Ще живеем по-добре, у дома гладуваме… Казаха, че ще воюваме за нов цар и бил по-добър цар…

В Костур имаше само неколцина боляри българи, но те не се числяха към войската освен началника на костурската крепост, който също беше тукашен болярин. Войската идеше и тук най-много от селата, но селата по тия места бяха по-свободни, та не боляринът, а всяка селска община или всеки по-голям род даваше на царя определен брой войници и по-малки воински началници.

От зачислените към Давидовия полк тукашни люде не дойдоха само деветмина. Давид Мокри махна с ръка — какво бяха девет войници повече или по-малко. Ала Самуил прати люде да издирят и да доведат тия деветмина.

— Деветмина войници наистина не са много — каза той на по-стария си брат, — но като показваме небрежност ние по-горните, по-долните от нас ще бъдат много по-небрежни.

Давид поклати глава:

— Ти ще се умориш да държиш всичко в такъв строг ред. Всеки жив човек има свои мисли и свои желалия, своя воля.

По-малкият брат отговори:

— Няма да се уморя и докато съм жив, ще искам, което е нужно.

— Така ти можеш да прегазиш всяка граница, каквато трябва да се пази между вожда и тиранина. Но — додаде с въздишка по-старият — и това е човешко…

Такава беше винаги мисълта на Давида Мокри — противоречива, непоследователна, като че ли истината има по две и три, и повече лица. За Самуила истината имаше само едно лице и той във всичко търсеше това едно-единствено лице. Двамата братя често влизаха в спорове и в противоречивите мисли на по-стария си брат Самуил търсеше своята истина.

На края на втората седмица, откакто бе дошъл Самуил в Костур, те заминаха с войска за Воден. Градът на водопадите — най-големият и най-хубавият град по тия места, беше любимо място на Давида Мокри, който управляваше цялата тая област, както бе го определил и назначил още баща му. Той идваше по-често във Воден, отколкото в Костур, когато речеше да слезе между людете, макар Костур да беше по-близу от неговата малка твърдина. Двамата братя бяха посрещнати във Воден тържествено от всички тукашни боляри и началници, забелязваше се оживение и сред народа. Людете не знаеха какво очакват, но бяха долетели слухове, които пробуждаха всякакви надежди. Разгласено беше и тук, че Давид Мокри събира своя полк. Самуил засили общата възбуда, като подхвърли някои думи, нужни за такива случаи:

— Трябва да поразчистим, да постегнем дома си, общия ни дом… Може и на война да отидем, ако стане нужда. Отдавна не сте въртели меч… Ще имаме и нов цар.

Тия негови думи преминаха сред народа и се умножиха, та се заговори из целия град, че нов цар ще бъде Давид Мокри. Докато стояха двамата братя във Воден, дойдоха много люде, боляри и от по-простите, от Сетина, Остров, Мъглен, Бероя, та чак и от Сервия, раздвижиха се и зашумяха племената на сагудатите и велегостичите от-двете страни на река Бистрица, та чак и ринхините отвъд долното течение на Вардар. Самуил Мокри долови, че людете от тия племена, които притискаха от всички страни Солун и нееднаж бяха напирали върху неговите високи стени, сега отново поглеждаха алчно към тоя голям и богат ромейски град. Велегостичите и ринхините живееха на ромейска земя и влизаха в Солун със своите дребни кончета и воловце, с разкривените си двуколки, за да продават едно и друго по солунските тържища, но сега техни люде идваха да подканват Давида и Самуила да ги поведат към богатия морски град с оръжие. Възбудата сред тия племена премина и сред драговитите около Костур, които бяха най-войнствени от всички български племена по Бистрица и по долното течение на Вардар. Самуил ходеше и по разните царски управления да реди и подрежда, най-много там, където бяха забравили ред и закон. Провери как се бяха събирали царските и болярските данъци, нареди да се събере, което беше царско, а останало несъбрано, провери складовете, напълни нови складове с оръжия, храна и облекло. Влиза на няколко пъти и в съдилището. Разкриха се по разните управления много насилия, злоупотребления, подкупи и кражби, та Самуил нареди да бъдат бити с тояги на главната градска стъгда неколцина от управниците, а на един от градските побирчии бе отрязана дясната ръка. Целият град се събра да гледа как биеха с тояги провинените управници, а когато палачите отрязаха крадливата ръка на побирчията, народът се втурна да го отнеме от ръцете им и градските стражи едвам успяха да го спасят от гибел.

Докато още не беше довършено тук това, което трябваше да се довърши, Самуил отиде с един отред конници и до Мъглен, а една неделя по-късно тръгна от Воден за Обител. Сега той водеше един полк от триста и петдесет души войници с всички началници, които бяха нужни, за да се пази добър ред в полка. Град Обител посрещна Самуила и войската му с широко отворени порти, макар и тук да имаше между българското население ромеи и власи. Обител беше между Охрид, Костур и Воден, та започналото общо оживение тук се бе събрало и засилило още повече. В тоя град Самуил Мокри завари и по-добър ред; също и крепостта беше в добро състояние. По-младите тукашни боляри искаха да влязат веднага в полка на Самуила с людете си, но той избра и взе със себе си само петдесет души.

Самуил остана в Обител само пет или шест дни и се запъти за Прилеп. Още докато беше в Обител, младият воин долови някакъв студен полъх откъм прилепската твърдина. Той стигна до стените на тоя град на другия ден и намери вратите му затворени. Самуил накара да викат по стражите и не чака дълго; между зъбците на една от кулите се показа мустакат войскар с натиснат над очите кожен шлем. Замахаха му отдолу, завикаха:

— Отворете! Какво чакате…

Той гледа дълго спрялата се пред южната порта войска и току викна отгоре със сподавен глас, сякаш се боеше да не го чуят и други:

— Няма да ви отворим. Така ни е заповядано.

Самуил долови в държането му, в гласа му склонност към съучастничество и заговори той самият с него:

— Ти отвори, пък аз ще говоря с началниците ти. Познаваш ли ме?

— Не съм те виждал, но… казаха, че иде насам с войска охридският войвода.

— Ла, аз съм охридският войвода — прие Самуил Мокри тоя сан и добави: — Слез да отвориш.

— Нашият управител ще ме набие на кол… ако…

Войникът се отдръпна някъде навътре, но скоро се дочу някаква врява отвъд затворената порта. Затрополиха по нея дебелите лостове, зазвънтяха железни куки и вериги и току се разтвориха и двете поли на тежката крепостна стена, а там, на прага й, бяха се струпали войници от стражата, но и мнозина граждани, които бяха надигали всякакви оръжия. Самуил дигна ръка да ги приветствува, а те като че ли бяха чакали тъкмо тоя знак, втурнаха се към него, заобиколиха коня му от всички страни, завикаха един през друг:

— Управителят е против тебе, войводо… Такава повеля имаше: да затворим портите. Народът те чака, войводо… Ето ние всички…

Самуил виждаше от коня си през широко разтворената порта как тичаха откъм града и други люде. Той направи знак да се отвори път и подкара коня, а полкът му се подреждаше бързо след него. Докато минаваше през поляните оттатък крепостната стена, до първите къщи на града и после по тесните криви улички, около него и войската му се стичаше все повече народ. Когато излезе на главната градска стъгда пред църквата „Свети Димитри“, пълно беше и тук с народ, а пред църквата го чакаше сам управителят на прилепската твърдина. Самуил се насочи срещу него, следван от началниците на полка си и от целия полк. Всички чакаха да видят какво ще стане. Самуил знаеше прилепския управител по име, знаеше, че той беше и скрит, и явен враг на баща му, враг и съперник — Прилеп беше втори град в областта. Като се приближи на две копия разстояние от управителя, Самуил спря коня си, зад него се струпаха и людете му. По стъгдата стана още по-тихо. Управителят беше много едър и тежеше цял отпуснат върху своя кон. Облечен беше в желязо, с тежък шлем, от лявата му страна висеше дълъг, двурък меч, а по шлема и по ризницата му проблясваха златните знаци на войводското му звание. Имаше дълга бяла брада, но и без нея личеше възрастта му, сякаш и през тежките железни доспехи, както личеше като някаква невидима сянка по него някогашната му необикновена телесна мощ. Току зад него стояха на конете си двамата му вече доста възрастни синове — дребни, бледи люде, които едвам крепяха на тесните си рамена също такива тежки железни ризници, раменници и всякакви защитни плочи, ръбове и връзки. Зад тях се виждаха и други двама воини, също на коне и тежко въоръжени, но цялата тази дружинка от петима железни конници стоеше някак усамотена сред толкова люде по стъгдата, пред плътно затворената врата на църквата. Самуил ги гледаше мълчаливо, мълчеше срещу него и старият управител, навъсен, неподвижен, и само когато конят му помръдваше с крак, полюшваше се и той изтежко на високото седло. По устните на Самуила Мокри потрепна усмивка и той пръв продума:

— Очаквам да ме приветствуваш, войводо Курте, щом вече съм влязъл в града ти.

Войвода Курт най-напред помръдна дългата си брада, едва след това се чу гласът му, глух и дълбок, като че ли някъде иззад широките железни плочи на бронята му:

— Аз не съм те канил и чакал, за да те посрещам и приветствувам. Портите на града бяха затворени.

— Но аз не идвам тук като враг, войводо и управителю. Аз съм син на комита на тая област и войвода български.

— Чувам вече от много дни за тебе. Като баща си Никола Мокри и ти искаш да бъдеш пред всички други и не питаш дали те искат, или не те искат. Къде си тръгнал с тая войска? Чувам, че си се прогласил за комит, а царска повеля нямаш. Искаш да наложиш своеволието си. Чувам и за Давида Мокри, готвил се да става цар, а това ще бъде изменничество. Ще се върнеш ти, откъдето си дошъл, и ще чакаш да ти се заповяда какво да вършиш.

Прилепският войвода говореше бавно, отделяше всяка дума, но Самуил го изчака търпеливо да се изкаже докрай. Едва след това заговори той, а от устните му бе изчезнала и всяка следа от усмивка:

— Както ми говориш, така и ще ти отговоря, войводо и почтени управителю. Аз не съм се прогласил за комит и не за себе си съм тръгнал с тая войска. И ако съм излязъл пред всички, то е, защото никой друг не иска да излезе напред, да поведе и другите. Тръгнал съм да спасявам царството ни, войводо, и който ще помага — добре дошъл, а който ще пречи — ще го смятам за враг на царството ни.

Войвода Курт наведе глава, та лицето му се скри в широката бяла брада. Сетне се извърна и се загледа в синовете си, които бяха застанали зад него и двамата като сложени от чужда ръка върху седлата. Виждаше се от далеко как въздъхна той, после пак се обърна към Самуил и лицето му не беше строго, както малко преди това, а изразяваше голяма скръб. Той каза:

— Ето и аз не мога да ти се противя. Войниците ми сами ти отвориха градската порта. Дори и собствените ми синове няма да бъдат с мене, ако река да ти се противя; те не обичат оръжието, не са като тебе и като братята ти. Никола Мокри и тук ме надмина. Ти право каза: в България днес ще заповядва, който излезе пред всички. Е, прави, каквото си намислил, и дай боже, да е за доброто на царството ни. Да вървим горе… — добави той и задърпа юздата на коня си.

Двамата войници и людете, които ги придружаваха, завиха с конете си към западната врата на вътрешната крепост, която оттук беше най-достъпна. Това беше една от най-яките твърдини не само в Охридската област, но също и в цяла България. Дебели каменни стени и високи кули опасваха скалистите върхове на две стръмни височини и тревистата впадина между тях, а цялото туй скалисто разклонение на Бабуна се вдаваше като двугърба камила дълбоко навътре в полето. Така то държеше цялото поле наоколо, както и самият град Прилеп, който се притискаше към тия каменисти, почти отвесни урви, та приличаше на прилепено гнездо, откъдето идеше и името му.

Началникът на Прилеп сам въведе Самуила във вътрешната крепост, също и в своя дом, а с това му предаде цялата прилепска твърдина. Двамата войводи уговориха да се събере и прилепският полк и да остане да чака в крепостта. Самуил Мокри продължи пътя си още на другия ден. Заради честолюбието на стария войвода той не остана по-дълго в Прилеп, нито пък взе от войниците му, но поведе със себе си двамата му синове — да ги поласкае, като ги смяташе за достойни войници и свои другари, а още повече и за да държи по-здраво яката прилепска твърдина.

От Прилеп Самуил потегли с полка си на североизток, после премина река Черна по нейното най-долно течение и зави на юг по течението на Вардар, за да стигне до Просек. Тук бяха най-отдалечените краища на Охридската област и започваха пределите на Струмишката област. Позната беше на Самуила и старата бунтарска слава на тия места оттатък Вардара и по Струма, които се дигнаха още през годината 930-та против току-що седналия на бащиния си престол цар Петър, под водителството на най-стария му брат Михаил. Преди да мине през останалите места в областта, Самуил реши да мине през Просек, донякъде и от страх да не би да срещне по-голяма съпротива. Освен това тъкмо при Просек имаше и мост на Вардара, та лесно можеше да стигне чак и до Струмица. Предчувствията на Самуила за противодействие по тия места се оправдаха, преди още да стигне до стените на просечката твърдина. Той вече наближаваше Просек, когато излязоха на пътя му неколцина мъже и го предупредиха, че управителят на крепостта Стефан Дева се готви да го посрещне с оръжие. Това стана и очевидно, когато малко по-нататък Самуил навлезе с войската си в една долинка и видя по насрещната височина, дето извиваше пътят, строени за бой войници. Отвъд беше и самата твърдина Просек. Като стигна до подножията на тая заета вече височина, Самуил също подреди людете си за бой и пристъп. Виждаше се, че войниците, които бяха заели пътя и височината, бяха по-малко, но Самуил прати до началника им двама от своите стотници да му известят, че идва в Просек с мир и добра воля. Стотниците отидоха и се върнаха бързо.

— Те горе не са повече от стотина души — каза единият с насмешка. — Видях ги аз добре, макар да се опитваха да се прикрият. Там е и началникът им Дева. Наежил се, като да води след себе си цялата царска войска. Върнете се, казва, няма да ви пусна в Просек.

Самуил нареди войниците му да обхванат цялото завардено място и сам потегли напред. Височината не беше голяма и скоро започнаха да свирят стрели край ушите на Самуиловите войници. Както беше дадена повеля преди това, Самуиловите люде, щом наближиха просечките войници, се поспряха за малко, докато се сгъстят отново редиците им, и после изеднаж се втурнаха срещу тях с извадени мечове и насочени копия. Конниците прегазиха бързо просечаните и ги разпръснаха, пехотата пък ги прибра отново и ги притисна в тесен обръч от мечове и копия; между тях беше и началникът им Дева.

Просечаните и преди това се бяха разколебали, сега мнозина от тях захвърляха оръжието си. Само началникът им се мяташе с меча си на разни страни и се опитваше да ги насърчи, докато един от Самуиловите войници го промуши с копието си през ризницата и го събори на земята, а други войници се нахвърлиха да вземат оръжието му. Самуил Мокри дотича с коня:

— Оставете го! Спрете!

Стефан Дева лежеше на земята с разперени празни ръце, окървавен и неподвижен. Самуил срещна очите му, кръвясали от безсилна ярост.

— Аз ти казах, че идвам с мир — рече Самуил Мокри. — И как се реши да излезеш срещу мене с толкова малко люде!

Гърдите на ранения началник се издигнаха и хлътнаха на два пъти под плетената ризница и едва след това той отговори, от устата му потече и кървава слюнка:

— А ти… що търсиш тук…

— Търся — рече Самуил и повтори: — Търся добри другари. А ти умираш като глупак.

Самуил постави за управител на просечката крепост един от стотниците си, даде му и двадесет души от най-добрите си войници, но поведе със себе си всички тукашни войници и всички по-млади мъже, които трябваше да постъпят във войската. От Просек той премина в Струмица, където престоя цяла неделя. Тук никой не помисли да му се противи, в Струмица от цяла година вече нямаше и комит на областта. Самуил премина в Щип и после, през Велес, стигна и до Скопие. Оттук той изпрати до брата си Арона в Средец двама свои пратеници със следното писмо:

„Ароне, брате мой, ти напусна Охрид, без да ми се обадиш, и ето аз трябва да дойда при тебе в Средец. Това мое идване при тебе не е нито за моя, нито за твоя лична полза и корист и ако беше така, аз нямаше да се повлека по дирите ти, щом ти избяга от мене. Искам да ми съобщиш, без да губиш и най-малко време, дали си влязъл в брачна връзка с дъщерята на достопочтения средецки комит Всеслав и доколко се слуша думата ти в Средец. Ако можеш ти да събереш войска от Средецката област, ще можем заедно да потеглим за Преслав с голяма сила. Ако няма кой да седне там с по-голямо право, ще седне като цар български нашият по-стар брат Давил който е между най-достойните, а ние ще бъдем веднага след него и ще бъдем винаги в негова помощ. Това е, брате Ароне, а сега аз съм в Скопие с шестстотин души войници и за скоро време могат да станат повече. Докато дойде време да тръгваме за Преслав и заедно с братята ни ще можем да тръгнем оттук с две и три хиляди души, а ти пък съобщи с колко войници ще тръгнеш. Ако отидем с четири или пет хиляди души, никой в Преслав няма да посмее да погази нашата дума. Тук са малцина против нас и можем да дигнем още по-голяма войска, ако стане нужда. Ако се боя от нещо, това е само от тебе, да не би да се излъжеш да извършиш нещо на своя глава и против нас, твоите трима братя. Помисли добре и не забравяй, че ние тримата сме по-силни от тебе, който ще останеш сам срещу нас. Чакам твое бързо писмо и отговор, твой роден брат Самуил Мокри.“

Докато чакаше отговор на това свое писмо, Самуил не губеше времето си. Скопският управител Радобил беше около тридесет и пет годишен дружелюбив мъж и го прие в собствения си дом. Самуил виждаше и съпругата му — руса, едра хубавица, която бе родила пет деца и гледаше мъжа си с влюбени очи. Влюбен беше в жена си и управителят; той се смущаваше от чувствата си, но не ги криеше. Двамата мъже ходеха по цял ден из града, разглеждаха крепостта и нареждаха къде да се поправи и засили, събираха войска, облекло за войниците, храни и оръжие, на два пъти гониха и лов из горите по Водно заедно с някои от по-младите тукашни боляри. Радобил управляваше скопската твърдина с добродушие, насилниците и грабителите оставяше на градските стражи и на съдиите. Царят бе умрял — той очакваше нов цар, комитът в Охрид бе умрял, той очакваше да дойде нов комит. Самуил Мокри отвори очите му и разгори огън в сърцето му. Управителят се привърза към него и му призна:

— Аз не знам как ме направиха управител. Имах един чичо в Преслав, при царя… Той. Аз съм хилядник и това ме тегли повече, мечът.

Вечер сядаше на трапезата и жена му с двете им по-големи деца. Самуил виждаше тяхната обич, свенливата пламенност на Радобил и тъгуваше за собствения си дом. Дали бе забравил вече как се раздели с жена си?