Щитове каменни

V.

Самуил и Мойсей тръгнаха да обиколят охридските тържища и влизаха при купците и разните художници. Работните люде посрещаха двамата братя със страх и недоверие, но Самуил ги караше да бъдат по-откровени. Братята влязоха при всички железари и оръжейници, при всички шивачи, кожари, обущари, седлари, при всички купци на храни, платове и всякакви тъкани, на кожи, на желязо.

— Събираме полковете си — казваше Самуил, — Нели виждате какво време настана, нямате мира и вие, нямате опора и защита. Нужно ни е оръжие, нужно ни е облекло, храна за войската ни е нужна.

Купците искаха пари и стоки за размяна, а художниците искаха желязо, платове, кожи. Самуил изваждаше по една кожена кесия ромейски златици, ромейски сребърни или медни пари и даваше на купците по две, по пет, а някъде и по десет. Даваше и стока от царските складове. Парите бяха малко, не бяха много и стоките, но той насърчаваше купците и с думи:

— Това е за начало. Мислете и за това, че което правим за себе си, ще бъде и във ваша полза. Ако върви, както е досега, разбойници и обирачи ще влизат по продавачниците ви, по къщите ви, ще бъркат в пазвите ви, ще дойде и враг да ви убива и ограбва…

Съживиха се изеднаж охридските тържища. Това беше начало и всичко започваше отначало. А върху младите плещи на Самуила Мокри се трупаха грижа след грижа. Съживиха се тържищата и работилниците на Охрид, но купците искаха от Самуила все повече стоки, а към края на седмицата художниците поискаха плата преди да предадат по складовете във вътрешната крепост облеклото и оръжието, което бяха изработили, поискаха да им се плати. Самуил им даде разни храни, а също и по няколко медни парици, но пръстите му напипаха вече дъното на кожената кесия. Каквото бе получил от главния побирчия или каквото бе взел от ковчега на баща си, бързо намаля. Той намисли и реши да иска пари и всякакви нужни стоки от по-богатите охридски боляри и купци.

Избра сега и поведе със себе си само двама войници и двамата едри мъже, с дълги копия и широки щитове, с железни шлемове и добре излъскани ризници. Те вървяха на пет-шест стъпки след коня му и бяха като почетна стража, на която имаха право само царските наместници, великите войводи и комитите. Самуил Мокри ги водеше със себе си, за да внушава страх у ония, които искаше да срещне тоя ден.

Най-напред той спря пред къщата на болярина Авакум Млечок. Изтича слуга да поеме юздата на коня му, а като влезе Самуил в малкия и стръмен двор, пред портата застанаха двамата войници, притиснали към себе си широките щитове, дигнали нагоре дългите копия. Излезе да го посрещне сам Авакум Млечок и го въведе в една мрачна стая до входната врата, дето боляринът посрещаше гости и посетители. В стаята беше студено, широкото почерняло огнище зееше празно и неприветливо. Боляринът се поклони пред госта си:

— Прощавай, мъм-мъм… — не знаеше как да го назове той сега по сан, но затова пък поклонът му беше още по-дълбок. — Не очаквах такъв скъп гост толкова рано…

Той беше дребен и сух, около петдесет и пет годишен мъж, необикновено пъргав и в движенията, и в езика си, с малки живи очички, с кръгло остригана, както у селяните, доста прошарена коса, с побеляла брада, оставена да расте на воля. Облечен беше в болярски кожух, бял и доста чист, нашарен с червени и жълти лъскави кожички. Млечок беше много богат — половината рибарски чунове по езерото бяха негови, имаше чунове и цяло едно рибарско село на Преспанските езера, беше човек деен и хитър, но и прочут скъперник. Самуил започна от него, като разчиташе на ума му и се боеше от скъперничеството му. Той подбра наметката си и седна на един разклатен дървен стол, останал може би още от дядото на болярина, покани и него да седне насреща, за да съкрати ненужната церемония на посрещането. И започна направо:

— Дошъл съм, болярино, по много важна работа. Ти сам знаеш на какъв ред сме всички ние, целият ни живот, и царството ни, и всеки от нас поотделно. Ако не се съвземем, докато е още време, чака ни гибел.

Какъвто беше Авакум Млечок чевръст и бързорек, сам се втурна да разправя колко тежък беше животът и започна, то се знае, със своите си грижи. Самуил го прекъсна:

— Ти не можеш да оправиш своите работи, болярино, докато и общите са в такова безредие. Най-напред трябва да стегнем войската и да запазим царството отвън. И най-напред са нужни пари и всякакви стоки.

Малките очички на Авакум Млечок, вперени в младия воин, горяха — бързо и напрегнато работеше неговата мисъл. Той каза, но само за да печели време:

— Някога, при Симеона, баща ми също е водил полк.

— Ти полк не можеш да водиш, болярино — отвърна Самуил, — но ще се притечеш с пари. Ще дадеш и солена риба от хранилището си, също и прясна. Полковете ще водят други, по-млади. Ти нямаш и син.

Авакум Млечок следеше собствената си мисъл и продължи:

— Бях аз в църквата миналата неделя и чух: владиката прогласи тебе и братята ти. Е, добре. Комит Никола беше ваш баща и вие идете след него. Преслав е далече, а и цар още няма. Но аз не вярвам на братята ти.

— На кого вярваш, болярино?

— На тебе вярвам повече — отговори Млечок, но като че ли езикът изпревари мисълта му и той погледа още един миг втренчено младия човек, сетне погледът му поомекна: — Да, на тебе вярвам повече. Ще ти дам най-напред сто сребърника и ще ме оставиш да следя как се харчат парите ми. Ако отидат парите ми на добро място, ще ти дам още сто сребърника и все така, доколкото мога. Ще ти дам и риба, но и рибата ще пресмятаме в пари. А ти ще ми даваш книги с името си, то се знае. Един ден карстовото трябва да ми се издължи.

— Добре. Ще ти давам книги с името си за всяка пара, също и за рибата. Ще знаеш и къде отиват парите ти, но няма да ти позволя да се пъхаш навсякъде. За мене, болярино, сребърниците не са всичко, сребърниците не са най-важното нещо. Боляринът го погледна изкосо:

— Аз пък, войводо, нямам голяма вяра в човек, който не знае цената на сребърниците.

Като се уплаши да не би разговорът да вземе лош обрат, Самуил Мокри удари с ръка дръжката на меча си и отвърна:

— Знам аз цената на сребърниците, но тяхната истинска цена. Затова съм дошъл да искам от тебе злато и сребро. Но тяхната сила не е по-голяма от силата на меча. Или от силата на човека, щом реши човек да извърши нещо.

Боляринът извърна лицето си откъм другата му страна и пак погледна младия човек изкосо, закима с глава:

— Ще ти дам. Почакай.

Той стана бързо, но Самуил го задържа с ръка и също стана:

— Не сега. Отивам и другаде. Няма как да ги нося.

— Нямаш ли торби на седлото си?

— Торбите на седлото са за воински вещи, болярино.

— Нравиш ми се ти, войводо — каза Млечок строго.

— Ще дойдеш горе, да видиш за какво ще харчим сребърниците ти.

— Аз вече знам какво става по тържищата и по работилниците.

— Бъди жив и здрав, болярино.

Авакум Млечок го последва с бързите си, къси стъпки, изпрати го чак на двора.

Самуил яхна бодро коня си и се спря по-нагоре, пред къщата на Янкул Побит. Това беше най-голямата къща в цял Охрид, на три ката, с прави каменни стени и малки прозорчета с дебели железни решетки. Влизаше се в нея по висока, двойна, също каменна стълба и направо във втория кат — за първия и за третия кат имаше вътрешни стълби. Дворът зад нея беше обграден също с висока стена, та цялата къща приличаше на твърдина посред града. Излязоха тук двама слуги да посрещнат Самуила, взеха коня му, а когато влезе той в къщата, двамата войници застанаха горе, на площадката пред входната врата. Слуги посрещнаха Самуила и в преддверието на къщата; един от тях го поведе за най-горния кат, отвори пред него тясна врата от прави дъбови дъски, ковани с широкоглави гвоздеи. Всичко тук беше просто и здраво. Боляринът Янкул Побит посрещна младия си нечакан гост застанал прав в една неголяма и почти гола стая. Той беше висок и рус, около четиридесетгодишен мъж, с несъразмерно малка глава на дълъг, як врат и големи сини очи с едвам видими, светлоруси, смръщени вежди. Гладката му коса стигаше до рамената, оставена беше да расте и не много гъстата му брада. Облечен беше боляринът с кожухче без ръкави, препасано с широк колан, дългите му нозе бяха обути в беневреци от груб тъмносив вълнен плат. Богатствата на Янкул Побит бяха и големи стада овци, които лете пасяха по Шар и Бистра планина, а зиме слизаха по топлите полета. Но силата на Побит не беше само в богатството му; той самият се смяташе, пък и други го смятаха за втори човек след комита в цялата Охридска област, за втори царски наместник. Людете се бояха от него и го почитаха, а като легна болен комит Никола Мокри и после като се чу за смъртта му, мнозина твърдяха, че Янкул Побит ще го замести. Побит отиде на погребението на Мокри с мисъл, че е негов заместник, искаше да го видят людете там, а той пък видя четиримата му синове. Като се върна от погребението, могъщият болярин се затвори в яката си къща с гняв и злоба към синовете на умрелия комит и чакаше да се изясни небосклонът откъм Преслав. Дочуваше той сега, че синовете на Никола Мокри се опитваха да заместят баща си, но, то се знае, новият цар ще реши кой да бъде негов заместник в Охрид. С такива мисли Янкул Пмбит посрещна Самуила и го гледаше с леден поглед. Стана нужда пръв да проговори гостът:

— Поздравявам те, болярино.

Чу се и силният кънтящ глас па Янкул Побит, като че ли някъде от дълбините на широките му гърди:

— Поздрав. Що те води при мене, войводо?

Самуил знаеше за притезанията на Побит спрямо комитското място, но не знаеше докъде стигат те. Янкул Побит сякаш очакваше людете сами да се досещат какво млсто и какъв сан му се падат, а Самуил нито помисли за това, когато реши да дойде при него. Той отвърна:

— Води ме важна работа. България ме води при тебе, болярино.

— Готов съм да те чуя — рече Побит и белите му вежди се смръщиха още повече.

Едва сега, пред затвореното му лице, Самуил виждаше, че бе сгрешил, като бе влязъл в тая къща, но не искаше да се връща, след като бе прекрачил прага й. И с тая мисъл продължи той разговора си:

— Аз може би сгреших, болярино, че дойдох при тебе, но ще ти кажа защо дойдох.

— Говори, войводо — прокънтя още по-издълбоко гласът на Янкул Побит.

— Ние четиримата братя заставаме на мястото на покойния ни баща и така ще бъде, докато седне в Преслав нов и достоен цар. Но ние няма да чакаме новия цар със скръстени ръце, а ще управляваме Охридската област с мисъл и грижа за цялото ни царство. Ти и сам знаеш, доброто в царството ни е много малко, а злото сто пъти по-голямо. Ние решихме да турим ред в нащата област и да помогнем с всички сили на новия цар. Боляринът попита вече нетърпеливо:

— А какво искате от мене?

— Ще отделиш от овците си за войската, ще отделиш и вълна, и кожи. Трябва да храним и да обличаме войската, а тя е на първо място за царството ни. Нужни са и пари, искаме и пари от тебе.

Побит приподигна презрително широките си рамена:

— Аз съм болярин и царски хилядник. Дълг ми е да събера, да въоръжа и до хиляда души, но то може да стане само по царска повеля и по моя воля. Що ми говориш ти?!

— Така е, щом казваш — отвърна Самуил Мокри. — Но цар в Преслав сега няма. Ще събереш ти и полка си, когато стане време. Може да се поискат от тебе и два полка, но сега повече са нужни пари и всякакви други потреби за войската.

— Твойта войска ти ще си събереш, ти ще си я въоръжиш и нахраниш. Ти мислиш, че не знам що кроиш? Искаш да ти помогна! А ти си говорил против болярите. Вълци си ги наричал. Да не си от тия… богомилите безбожни! Пък аз и не знам кой е поставил вас четиримата на мястото на баща ви. Комитът не е цар, за да го наследяват синовете му.

— Ти не знаеш кой ни е поставил на това място, но ти не можеш да ни изместиш. Аз не съм богомил, но наистина има боляри, които са по-свирепи и от вълци…

Янкул Побит не го дочака да се изкаже:

— А защо си дошъл да искаш подкрепа от вълка? От мене нищо не чакай… Но ще млъкнеш ти, Мокри, щом се чуе глас от Преслав.

Самуил придръпна с едната ръка наметката си, възбледото му лице побледня още повече.

— Сега виждам — каза той, — че няма да е без полза идването ми при тебе, Янкул Побит. Ето така ще видим кои са с нас и кои са срещу нас. Иде време, когато всеки ще трябва да даде, каквото се иска от него: злато, овци, коне, вълна, а също кръв и живот. Ще дадеш и ти, не ще избегнеш. Аз дойдох при тебе с добра дума, болярино.

Той се обърна и се отправи към вратата. Побит нито се помръдна да го изпрати.

Щом излезе вън и яхна коня си, Самуил го обърна назад по същата улица, която се спущаше стръмно надолу. Както всички охридски улици и тая беше доста тясна между къщите и стените, които ограждаха малките дворове. Постлана беше с едри заоблени камъни, далеко надолу краят й допираше до стена от модро стъкло, гладко и едва светлеещо, а това беше езерото, в което се отразяваше високото синьо небе. Денят беше ведър и топъл — един от ранните пролетни дни, и се виждаше как всичко наоколо се радваше на животворната топлина. Много от прозорчетата по къщите бяха отворени, подаваше оттам глава ту жена, ту някое дете и гледаха те с любопитни, засмени очи младия конник и войниците след него; по голите още клони, които се протягаха над степите тук-там, подскачаха и чуруликаха врабчета, по улицата надолу се гонеха в игра две кучета. Минувачите по тоя час на деня бяха редки, но които срещаха Самуила, покланяха му се до пояс и после се извръщаха да го проследят с жадно любопитство — те познаваха най-младия комитопул, тия дни неговото име беше в устата на всички охридчани.

Вече към края на улицата той сви по друга една, още по-тясна улица. Тук, в началото й, беше къщата на болярина Никола Жарен. Самуил влезе и у тоя охридски болярин, но когато скоро след това пак излезе и се метна па коня си, той се проклинаше, че бе влязъл в неговия дом. Изпитваше чувство, като да бе ловил с ръцете си някаква гадина, която се извива и изплъзва между пръстите, вонеща и гнъсна. Жарен беше също около четиридесетгодишен мъж, уродливо дребен и мършав, а живият му измамлив нрав беше сякаш изписан по лицето му — издължено като лисича муцуна, но все пак човешко лице с дълъг нос, който всичко подушва, с тънки, непрестанно мърдащи устни, които изричат без глас скрити, коварни мисли, с мънички кръгли, черни очички, които всичко виждат. Той посрещна младия войвода с доземни поклони, въведе го в една малка стая и сам се разтича да почерпи с някакво вкиснато питие, въртеше се около него и сякаш не знаеше де да го сложи да седне от милост и драгост, от почит към сана му. Ала когато Самуил побърза да му каже защо бе дошъл, Никола Жарен побягна и се свря в един от ъглите на стаята настръхнал с цялата си дребна фигурка, като зверче, което пази малките си през дупката на хралупата. Очите му не пропущаха ни едно движение на войводата, устните му замърдаха още по-бързо, по той изрече гласно само една дума:

— Нямам.

Никола Жарен нямаше ни гори, като комит Никола Мокри, ни стада, ни рибарски чунове в езерото, но имаше злато, имаше сребро и даваше под лихва. Самуил тъкмо това му каза, без да повярва ни най-малко на късия му отговор:

— Ти дай повече и ще ти се плати лихва, колкото е прилично.

Мъничкият болярин се посъживи, излезе от ъгъла, но очите му продължаваха да следят движенията на младия воин, израза на лицето му.

— Пари аз нямам — повтори той. — Но ако някой рече да ти даде с лихва, ти с какво ще излезеш насреща, какво ще заложиш?

— Не искам за себе си.

— Щом искаш тебе да ти ги дадат, за себе си ги искаш.

— Събираме стоки и пари за войска, а тя ще пази и тебе.

— Хъъъ! — извиши тъничък глас боляринът като на смях, но лицето му остана все тъй дебнещо и затворено. — Аз сам ще се пазя. Аз съм и царски стотник.

Той мислеше за всемогъщата сила на парите си.

Самуил виждаше, че е излишно да говори повече.

Той подкара коня към къщата на болярина Данаил Къш. Стара беше тя, може би още от времето на Бориса Кръстителя, висока и цялата от грубо дялани каменни блокове. Влизаше се в нея направо от улицата, но пред тясната входна врата стоеше слуга, препасан с меч и с шлем на главата. Когато скочи Самуил от коня и пристъпи към вратата, въоръженият слуга му препречи път и попита, при все че познаваше младия войвода:

— За кого да съобщим на господаря?

Самуил помисли да го отстрани с ръка, но слугата стоеше тук по волята на господаря си и явно в дома на Данаил Къш се влизаше с церемония. Самуил каза името си, а слугата се обърна, бутна вратата и викна навътре с проточен глас:

— Войвода Самуил Мокри!

Някъде от вътрешността на къщата се чу друг, също тъй проточен глас:

— Господарят е още в спалнята сиии!

Въоръженият слуга пред вратата повтори:

— Господарят е още в спалнята си.

Самуил бутна слугата встрани и влезе в непристъпната къща на Данаил Къш. В мрачното, почти тъмно преддверие го пресрещна друг слуга с уплашено лице. Самуил попита бързо:

— Сам ли е боляринът в стаята си? Води ме, води ме при него!

Докато слугата се колебаеше и се озърташе, на една врата се показа сам боляринът. При слабата светлина, която идеше някъде иззад него, меко проблясваха златни везби по дългата до петите му дреха от чуждоземски морав плат, по широкия му тъмночервен пояс, по плиткото черно капе на главата му, което беше обточено по края с два реда бисери. Данаил Къш беше облечен в дреха на велик вътрешен болярин. Знаеше се в Охрид, че неговият прадядо Секул Къш е бил с полка си в помощ на Бориса, когато Кръстителят с огън и меч е налагал в Преслав кръста над идола; за тая му заслуга Секул Къш е бил прогласен за велик болярин и е стоял при княза години наред. Данаил Къш, внукът на Секул Къш, беше куц — дясната му нога беше изсъхнала, и никога не беше изваждал меч за царя и царството, ала носеше с голяма гордост славата и сана на дядо си, макар самият той с нищо да не беше ги заслужил. Той нямаше повече от тридесет и пет години, беше среден на ръст и мършав, с много бледо лице, та и сега се белееше то отдалеко в полутъмното преддверие, вкаменено от надменност. Самуил пристъпи по-близу:

— При василевса в Цариград може да се влезе по-лесно.

— Аз приемам гости само след вечерня — рече бавно, провлечено Данаил Къш, с глух глас.

— Не съм ти гост. Идвам по работа. Къде ще влезем?

Боляринът гледаше Самуила мълчаливо и не се помръдваше от вратата. И повтори:

— Аз приемам гости само след вечерня.

С две широки стъпки Самуил Мокри се изправи досам него, побутна го навътре в стаята:

— Влизай.

— Ти не си господарят тук — каза с голямо закъснение боляринът и беше толкова възмутен от постъпката на нечакания си гост, че се показаха румени петна по бледите му хлътнали страни. Но той и във възмущението си пазеше приличие.

Самуил затвори, без да се обръща, и остана там, подпрял с гръб вратата. Домакинът се отдръпна с куцата си нога на три равномерни стъпки към вътрешността на стаята, като че ли трябваше да спазва определено разстояние, и там замръзна в своята винаги една и съща поза.

— Ти — започна пак Самуил строго и нетърпеливо — по заслуги не твои, а на прапрадядо си, получаваш по една десета от данъка върху риболова в трите езера около Охрид, също и по Дрим…

— Не — прекъсна го неочаквано Данаил Къш, — Не прапрадядо, а прадядо.

— Нека бъде прадядо, все едно. Ти трябва да се откажеш от тая царска награда, която сам не си заслужил. Хранилищата и ковчезите на царството са празни.

Самуил млъкна и чакаше отговор. Дълго мълча и боляринът. Най-сетне Къш проговори и в глухия му глас прозвучаха плачливи нотки:

— Ще се оплача на царя от тебе.

— Нели знаеш: няма сега цар в Преслав. А тук, в Охрид, наместници на царя сме ние, синовете на комит Никола Мокри.

— Хък — изхлипа Данаил Къш. Лицето му изеднаж просветна и той добави задъхано: — В Преслав ще дойде друг цар.

Нямаше какво повече да говори Самуил със самозвания велик болярин.

Той се хвърли на коня си вън и се отправи към по-ниската част на града, където бяха тържищата и всички свърталища и продавачници на купците. Излезе на главното тържище и се спря пред големия житарски склад на Йосиф Клобурец.

Купецът излезе някъде откъм дъното на големия си склад, за да посрещне знатния гост. Клобурец беше над шестдесетгодишен мъж, но стоеше здраво на нозете си, едър и кокалест, с широка, гъсто побеляла брада чак до пояса му. Той не се зарадва много на госта си, при все че таеше мисъл и желание да се сродява с Мокрите. Лицето му придоби покорен, приветлив израз, но големите му очи гледаха бдително. Купецът посочи на младия войвода едно ниско столче край стената, дори се наведе да попридръпне столчето, а той самият остана прав. Самуил седна, покани и него:

— Седни, Йосиф Клобурец. — Старият купец сложи ръка на гърдите си, поклони се леко, но остана прав. Самуил настоя: — Седни. Не искам да стоиш прав пред мене, може да си по-стар и от баща ми.

Клобурец мълчаливо придръпна друго столче и седна, но някак по-далеч от войводата. После каза почтително:

— Той беше с две години по-стар от мене, царство му небесно.

— Здрави ли са стените на склада ти, дядо Йосифе? — попита Самуил.

Старият купец го погледна поучуден:

— Здрави са, как иначе.

— Да, как иначе. Това е склад. Хранилище. А колко по-яки трябва да бъдат стените на царството ни. Те пазят и нас людете, пазят и всичките ни богатства. Врагове ни дебнат от всички страни, а най-здрава стена за царството е войската. Така ли е, дядо Клобурец?

— Трябва да е така, войводо — отговори купецът предпазливо. — Аз съм купец и не разбирам много от царство и управа. За мене е това: да правя търговия, а войската и управата е ваша работа.

Старият купец разбираше и от царство, и от управа, но по своему. Той трябваше да плаща скъпо на царството и на управата, за да пазят търговията му, но колкото повече му искаха и му взимаха, толкова по-лошо го пазеха. Ходил бе той по търговия и в ромейските земи — и там беше същото.

Самуил продължи:

— Когато в царството е спокойно, ще върви по-добре всяка работа. И търговията на първо място. Помогнете и вие купците да умирим царството. После ще търгувате и вие по-добре.

— Помагаме. Нели казахте да набавяме, каквото е нужно, и ние набавяме. Аз ви продадох пшеница и ечемик на цена добра за вас. Размених просо за вино. Като е за общо добро, аз отстъпих във ваша полза, доколкото беше възможно.

Той мислеше със своя търговски ум.

А Самуил каза:

— Докато имахме злато, купувахме. Докато имахме какво да разменяме, разменяхме. Сега царството иска от вас и злато, и жито, и всякакви стоки.

— Но това няма да бъде търговия, а ще бъде данък. Данъците съм си платил, а ти искаш от мене още, искаш да ми вземеш всичко. Жито нямам; разпродадох и размених всичко в това най-гладно време през годината. Дадох и на вас, колкото имах. Погледни: складът ми е празен, ти пък искаш от мене и злато, искаш да ме оставиш с празни ръце.

Купецът не мислеше за царството, мислеше за търговията си; такъв беше неговият ум. Далеч беше той от Самуила, от неговите мисли. Младият воин стана да си върви. Стана след него и купецът, да го изпрати. С поклони, но с недоверие и страх.

Самуил излезе от хранилището на Клобурец, но не се качи на коня си, а се отправи през тържището към една тясна и крива уличка, която започваше оттук; двамата войници вървяха близу след него и водеха коня му. Сподирен от много погледи, той сви по тясната уличка и се спря пред едно ниско помещение с надвесена стряха и широко разтворена врата. Някъде вътре се чуваше шумна врява, но щом се спря Самуил пред вратата, всичко утихна. Виждаха се през вратата неколцина люде и как всеки от тях се извърна насам. Между тях беше и купецът Жлътий, който веднага се приближи; беше още доста млад мъж с гладка черна коса, която покриваше ушите му, с очи също черни и живи, с румено лице, та никак не отговаряше на прякора му. Още като се приближаваше, младият купец гледаше втренчено Самуила, не свали очи и когато се поклони пред него от прага на широко разтворената врата:

— Бъди здрав, храбри войводо!

Той се изправи с отпуснати ръце и пак не сваляше очи от лицето на Самуила. В гласа му бяха затрептели сладникави звуци, угодническо беше и обръщението му. Самуил го гледаше мълчаливо. Купецът Жлътий търгуваше с всякакви стоки, разменяше постоянно, купуваше и продаваше, но не задържаше нищо в своята тясна и мрачна продавачница. Самуил виждаше лукавите му очи, лъжливото му лице, което отричаше дори и собствения му прякор. Младият воин махна неопределено с ръка — за поздрав към купеца или пък на мислите си, и се извърна. На няколко стъпки зад него стояха двамата войници с коня му. Той дръпна юздата и скочи на седлото.

Мойсей го чакаше на вече сложената трапеза в готварницата и щом го видя да влиза, викна на прислужницата си:

— Давай яденето.

Калипсо сложи на масата гърне, от което се дигаше гъста пара. Тя излезе, а двамата братя започнаха да се хранят мълчаливо. Самуил скоро остави лъжицата си, побутна паницата. Мойсей го погледна и нищо не продума. Едва по-късно, след като глътна последния си залък и след като изпи една голяма чаша вода, той каза:

— Дойдоха двама от войниците ти.

Самуил трепна:

— Къде са?

Мойсей посочи с глава:

— Оттатък. Почакай, заедно ще вървим.

Самуил стана, но в същия миг на вратата се показа Радой. На две стъпки зад него стоеше главният побирчия. Радой го посочи с палец през рамото си:

— Тебе търси, господарю. Може да не е сссварил да се наобядва…

— Идвам по работа — каза главният побирчия строго, като поглеждаше ту Самуила, ту Мойсея с кръглите си засенчени очи.

Самуил кимна към слугата си:

— Кажи на ония двамата веднага да дойдат. — И се обърна към главния побирчия: — А ти влез, да видим по каква работа си дошъл.

— Ида не за себе си… Научих, ходил си днес по някои от болярите и купците… Сега всички във вас гледат, а Янкул Побит е излязъл из града да се похвали как те е посрещнал. Аз познавам всички тия люде. Познавам всички наши боляри и купци и всички охридчани до един, познавам много люде и по цялата наша област, такава е моята работа. Тебе, войводо, злато ти е нужно и сребро и какво ли не още, щом си рекъл да събираш войска, но няма да намериш нищо по такъв начин.

— Седни, седни — прекъсна го Самуил и сам седна.

Побирчията се огледа за стол и също седна, свали калпака си, като че ли и сам знаеше, че проскубаният лисичи калпак стърчеше смешно на голямата му глава. Той продължи:

— Всички тия люде и който и да е божи човек няма да ти даде стоката си с добра дума. И колкото има човек повече, толкова по-трудио ще вземеш от него. Най-трудно ще вземеш от болярина и той, ако го притиснеш до стената, ще те прати при селяка, при парика си чак, от него да искаш, все той му е длъжен, все той не му е доплатил. Такъв е и купецът, но с купеца е по-лесно, той ще ти бъде нужен винаги и като му вземеш, ще бъдеш принуден и да му дадеш.

— Кажи — прекъсна го Самуил, — кажи как ще намеря пари и всичко друго, което ми е нужно.

Побирчията се наду цял от самоувереност, надебеля повече и гласът му:

— Каквото и да ти е нужно, то се взема, а не се иска, не се измолва. Ти, войводо, остави на мене тая работа. Баща ти, царство му небесно, никога не се оплака от мене. За пари е трудно, но стоки…

— Е как?

— Както винаги, когато е за царски нужди: ще разхвърлим нови данъци и ще ги съберем.

— Нели казваш, че не се взимат, не се събират лесно.

— Данъци се събират по-лесно, войводо. В името на царя. Със сила, войводо. — Той приподигна заоблените си рамена и каза с въздишка: — Няма друг начин, като е за злато и за имот.

Смръщил вежди, Самуил извърна поглед от него. Със сила! Той знаеше какво значеха тия две къси думи. Да вземеш със сила… Да накараш да ти служат със сила… Съживи се в паметта му далечен спомен. Беше пет или шестгодишен. Предният двор на бащината му крепост се изпълни със селяни. Той ги гледа от прозореца, дълбоко в стената, облегнал се на дебелата стена. Денят е слънчев и топъл, отворени са и двете крила на прозореца. Той вижда ясно селяните в двора, мнозина са те, но — чудно, лицата им като че ли са еднакви. Селяните са натъжени и уплашени, затова лицата им изглеждат еднакви. През вратата откъм вътрешния двор излиза баща му, а след него вървят войници и слуги. Селяните се отдръпват, отваря се широко място, но баща му се спира там и говори нещо сърдито на селяните, кара им се, маха с юмрук. Излиза на празното място един млад селянин и говори нещо с калпак в ръцете си, върти калпака, мачка го в големите си ръце. Втурват се към него войници и слуги, свалят го на земята и го бият с тояга, бият, бият, бият, газят го с нозе, газят. Сърцето на детето трепери, трепелят и ръцете му, и цялото му тяло, а войниците грабват друг селянин, свалят и него на земята, после трети селянин, четвърти… И бият, газят с нозе. Детето изпищява. Две ръце го грабват отдире и го дръпват от прозореца, то се вижда в прегръдките на майка си…

По-късно Самуил научи, че това било начало на селски бунт. Селяните секли дърва за господаря през цялата пролет и през цялото лято; не им останало време да поработят за себе си, да посъберат храна. Цяла пролет и цяло лято ангария. Той и сам ги видя — бяха се събрали да се оплачат пред господаря, а господарят заповяда да ги бият; в предния двор останали трима пребити от бой. Селяните отказали да секат повече дърва и се пръснали по селата си наоколо, пръснали се да си посъберат зимнина. Тръгнали по тях войници и слуги, пък и сам господарят. Преследвали ги като дивеч, биели ги и ги убивали, карали ги пак да секат дърва по горите, да ги превозват с чунове за града. Но една нощ на много моста по господарските гори пламнали пожари…

Тоя далечен спомен оживя сега в паметта на Самуил Мокри. И повлече редица такива спомени. Войниците и слугите на баща му често биеха селяните, за да ги накарат да работят за господаря, за царя, за да им вземат данъка, за да ги карат да гонят дивеча, когато господарят излизаше на лов, биеха ги, за да ги накарат да отиват на църква, биеха ги дори и по сватбите, и по хората, за да било по-весело. Биеше ги и сам господарят им, когато искаше да ги накаже или само да излее яда си или когато беше пиян. Но той биеше и слугите си, и войниците си, за да бъдат послушни и покорни. И пак комит Никола Мокри не беше от най-злите господари — имаше и много по-зли от него.

Самуил рязко поклати глава:

— Не! Не ща със сила. — Побирчията понечи да възрази нещо, но той го спря с ръка: — Върви си, главни побирчио. Ако стане нужда, аз ще те повикам или сам ще дойда при тебе.

Побирчията стана, поклони се, сложи калпака си. Проскубаният лисичи калпак на върха на голямата му глава изглеждаше още по-смешен. Самуил си мислеше: „Той иска да си купи нов калпак с новите данъци…“

— Твоя воля, войводо. Аз… виждам, ти… за царството ни и рекох да помогна.

Самуил махна с ръка: да си върви по-скоро. Едва-що излезе главният побирчия, и на вратата се показа Радой, а зад него се виждаха двама млади селяни. Самуил се спря насред готварницата:

— Влизайте, влизайте!

Радой влезе и даде път на двамата селяни с присмехулна церемониалност. Двамата млади мъже бяха облечени в дрипи, но гледаха войводата си бодро и виждаха неговата радост. Той ги позна и ги назова по име:

— Каран Къкре… Миладин Урка… Вие първи се връщате в полка!

— Казаха ни, войводо — отговори Каран Къкре. — Тъй ни казаха, че по твоя повеля полкът ни пак се събира и цялата войска.

— Ние веднага — обади се и Миладин Урка. — По-добре ни е в полка. У дома на село… мъка. Няма и какво да се яде всеки ден.

— Само децата ни станаха повече, докато си бяхме на село — продължи вместо него Каран Къкре с хитра усмивка.

— Да има кого да хранят майките им — поиска да се пошегува и Миладин Урка. — Те от нас голяма полза нямат. Само хляба им ядем.

Те видяха, че лицето на войводата им се промени, и млъкнаха. Той каза:

— Вие първи се връщате в полка и знам, че сте добри войници. Прогласявам ви и двамата за десетници. Ще дойдат и други като вас, а вие ги посрещайте и нареждайте ги там, както е нужно. Води ги да се облекат — кимна Самуил към Радоя. — Ще получат и оръжие.

— Хайде — разбърза се Радой, щом имаше кому да заповядва. — Ще лъснете пак с ризници. И пак ще останат от въшките ви по-по вас…