Щитове каменни

XI.

На тридесет и втория ден откакто бе затворен Самун Мокри в преславския затвор, в подземната му килия влязоха главният тъмничар, един стотник и друг един тъмничар със запалена борина. Самуил подигна ръка да засени очите си от пушливата светлина на борината. Чу се гласът на главния тъмничар:

— Излизай.

Тесният ходник беше пълен с въоръжени войници. Те се изнизаха по каменната стълба нагоре, след тях и Самуил, следван от главния тъмничар и от другите двама мъже. Вън беше тъмно, Самуил цял потрепера от остър предутринен хлад, който бързо и с болка изпълни гърдите му. Огледа се затворникът, подигна очи към небето. Разлюлените пламъци на няколко борини осветяваха обкръжилите го люде, оръжията им, проядената каменна стена на кулата-затвор, а високо горе, чак през светлината на факлите, небето вече светлееше от далечната още зора. Главният тъмничар побутна Самуила и го поведе мълчаливо през двора към помещението на стражата; редом с тъмничаря вървеше и стотникът, след тях пристъпяше затворникът, следван отблизу от войниците. Въведоха го в една стая в приземието на стражевото помещение, донесоха светилпик с дървено масло и го окачиха на стената. На единия край на стаята се виждаше голям чебър и от него излизаше пара — пълен беше с топла вода. На стол до него бяха сложени куп дрехи. Главният тъмничар посочи чебъра:

— Ще се окъпеш. Ще махнеш тия мръсни дрипи… Ето ти други дрехи.

Приятна топлина се надигна в гърдите на затворника. Да се окъпе… И може би ще го пуснат на свобода. Светлият му поглед се спря върху дрехите. И току посегна, дигна една от тях. Беше ромейски хитон. Той поклати глава:

— Няма да облека тия чуждински дрехи.

— Въшките капят от тебе — рече тъмничарят с напрегнат глас.

Самуил Мокри нищо не отвърна. Обади се и стотникът:

— Ще те водим някъде. Не може с тия твои дрехи.

— Аз и сам не мога да търпя тая гнъсотия върху себе си. Не ми е нужно и такова чуждо шаренило. Дайте ми по-просто облекло. Ето като туй, което нося върху себе си.

Тъмничарят и стотникът излязоха мълчаливо, затвориха вратата. Самуил остана сам, но се дочуваше, че вън стояха люде. Той започна да се съблича нетърпеливо. Влезе в чебъра и се потопи цял в топлата вода. Топлината проникна чак в утробата му, във всяка негова костица, потопи той във водата и главата си.

Самуил се ми, докато водата започна да хладнее. На стената изеднаж се откроиха две прозорчета, в тях светлееше изгряващият ден. Самуил излезе от чебъра потръпващ. Той изтръска с мокрите длани капките по тялото си, пристъпи към вратата, почука:

— Ще ми дадете ли други дрехи?

Влезе пак главният тъмничар, подаде му конопена риза и чисто, здраво войнишко облекло. Преди да облече грубата риза, Самуил изтърка с нея мокрото си тяло и едва сега забеляза колко много бе ослабнал, но се чувствуваше бодър и силен след банята. Надяна живо ризата, облече и другите дрехи. Дадоха му и един широк ремък, да се опаше. Влезе и бръснар да подреже косата му, среса я, среса и брадата му с рядък гребен от волски рог. Самуил приемаше малчаливо всичко това, с тиха радост в сърцето си. Той не се и опитваше да разгадава къде ще го водят, радваше се на окъпаното си тяло, па чистите дрехи.

Тъмничарят го поведе през тесния ходник, който беше пълен с войници, и го въведе в друга стая, посочи му една ниска масичка:

— Седни да се нахраниш.

Бяха му сложили попара от мляко с черен, войнишки хляб. Не можеше да се насити, не можеше да се наслади, нетърпението и гладът му личаха дори и в ръката, с която държеше дървената лъжица. От тридесет и два дни бе ял само хляб, на два пъти му бяха дали и някаква супа, която не можеше и да види в тъмнината. Сега храната сякаш се всмукваше от всяка клетка на изгладнялото му младо тяло. О, добре, добре. Започваше нещо добро, по-добро. Последните тридесет и две денонощия в тъмнина и затвор — той не знаеше колко бяха минали — се сливаха в някаква дълга, кошмарна нощ и оставаха някъде настрана в мислите му, в паметта му. Минала бе най-сетне тая мъчителна нощ, сега около него беше светло, той виждаше пръстената паница пред себе, държеше я здраво с едната си ръка. В стаята бяха главният тъмничар и стотникът, стояха встрани и мълчаливо го попоглеждаха. Дървената лъжица застърга по дъното на паницата. Самуил сръбна последните капки от попарата, сложи лъжицата на масичката със спокойна ръка и бодро се изправи:

— Къде ще ме водите?

— Ще видиш и сам ще разбереш — каза тъмничарят и пристъпи към вратата, но Самуил протегна ръка да го спре:

— Къде е хилядникът Илица, къде е слугата ми?

Тъмничарят го погледна — колебаеше се дали да му отговори, но после каза:

— Живи са и здрави. Повече и не питай.

— Колко дни вече стоим в тъмница?

— Тридесет и… — отвърна тъмничарят и махна нетърпеливо с ръка: няма да отговаря повече на въпросите му.

Самуил Мокри нищо повече и не попита. Изведоха го пак в двора. Лятното слънце го удари в очите. Утринният въздух беше още свеж и прохладен, но вече се усещаше, че денят ще бъде горещ. Стотникът мълчаливо кимна, тръгнаха те един до друг със Самуила. Зад тях се чуха стъпки и Самуил премисли, че това бяха войници, които тръгваха след тях да го пазят, и че не бяха повече от пет души. Премисляше той също дали да избяга, или да се остави да го отведат, където бяха решили. Стъпваше здраво и вярваше, че ще успее да избяга, но къде го водеха? Не беше на губилище, нито в някакъв друг затвор. Банята, попарата… Ами те биха го вързали… Нека по-добре да почака и да види какво ще стане по-нататък.

Те минаха през града и се отправиха към вътрешния град. Никой от минувачите не се обърна да погледне войниците, никой не познаваше Самуила, пък и той беше облечен във войнишки дрехи. Влязоха във вътрешния град и скоро се намериха на стъгдата пред царския дом. Самуил Мокри бе минавал и преди по тая стъгда, но сърцето му изеднаж започна да се стяга — стотникът вървеше право срещу двете кули, които се издигаха от двете страни на входа на царския палат. Нима го водеха при царя! Той пак нищо не попита и само пое издълбоко дъх, за да овладее сърцето си.

Спряха се пред самата порта на палата. От двете й страни стоеше по един войник с дълго копие и щит. Изпречи се пред портата един съще въоръжен десетник и стотникът му каза:

— Заповядано ми е да го въведа. Ще влезем само двамата.

Десетникът мълчаливо се отдръпна.

Дворът на царския палат беше постлан с широки, четвъртити плочи от сив камък, а от двете страни се издигаха ниски, но дълги каменни сгради, та шумът на стъпките отекваше между тях. Широкият и много дълъг двор беше пуст. Мярнаха се някакви люде само по прозорците на сградите вляво и вдясно, показа се на една врата някакъв рошав писар в дълга черна дреха и пак бързо се скри. Право насреща се виждаше самият царски дом — голяма, също каменна сграда на два високи ката. Разпереният, издаден напред покрив бе подпрян от осем бели каменни стъпала, по средата между тях и доста навътре през един трем се виждаше високата двукрила врата на палата, виждаха се и две редици прозорци дълбоко в дебелите стени. Стъпала също от сив камък водеха към вратата на палата, която беше отворена само с едното си крило. Преди още да се приближат двамата мъже до стъпалата, откъм вратата насреща се зададе млад военачалник в позлатени доспехи, които заблестяха ослепително, когато се спря той на огряното от слънцето най-горно стъпало. Самуил забеляза най-напред високата извита грива на шлема му, която беше изкована по ромейски.

Изкачиха се двамата и стотникът рече по войнишки:

— Доведох Самуила Мокри.

Младият военачалник, който носеше знаци на хилядник, кимна, преди да се доизкаже стотникът; той, види се, знаеше кого бяха довели в царския палат. Самуил забеляза и погледа му — бърз, пълен с любопитство.

— Чакай тук — каза хилядникът и с едно късо, меко движение на ръката си покани Самуила да го последва.

Влязоха в широко преддверие, изпълнено със светъл здрач. Светлината на слънчевия летен ден тук проникваше през два реда по седем прозореца, които гледаха към предния двор на палата. Високият таван се спущаше на три свода, които се подпираха от двете страни по на три широки четвъртити колони от червен камък. Двамата мъже се отправиха към една висока, също двукрила врата право насреща, в дъното на преддверието; грубо подкованите обуща на Самуила тропаха шумно по гладките плочи, които се редуваха бели и сини, с подравнени краища. Иззад колоните безшумно преминаха някакви люде, двама или трима, и изчезнаха във вратите, които се виждаха в сгъстените сенки между всеки две колони — тесни, но тежки сводести врати, които водеха, види се, към вътрешните помещения на палата. Самуил влизаше за пръв път в царския палат и разглеждаше с любопитство всеки здраво сложен камък, всяка изкусна украса.

Хилядникът бутна едното крило на голямата врата насреща и пропусна Самуила, влезе и той след него. Едва-що направи Самуил няколко стъпки и се спря, като че ли отеднаж се смути от кънтящия тропот на обущата си. Той се видя в една много голяма зала, замряла в тишина. Светлият здрач тук беше по-мек и едва обагрен от топъл сяй — дневната светлина струеше през редица малки прозорци високо горе от двете страни на залата, с насечени от тънки рамки разноцветни стъкла. Таванът се извишаваше над два ката, в четири смело извити свода, които се кръстосваха два по два и стъпваха върху капителите на осем стъпала от бял мрамор, по четири от всяка страна. Целият таван беше боядисан червено, а ръбовете на всички сводове бяха като обшити с широки шарки на стройни геометрични фигури и със златна боя. Капителите на колоните бяха изваяни на тънки, също геометрични фигури, но в тях се преплитаха и растителни листа. Изваяни бяха и подножията на колоните на няколко четвъртити блока, които постепенно се стесняваха до дебелината на колоната. Тия осем високи, стройни колони сияеха с белината си под червения, озарен от златисти отблясъци таван, в мекия, едвам оцветен здрач, който изпълваше цялата зала. Далеко, чак в дъното на залата, се извишаваха други две колони от розов мрамор, а между тях, върху подиум на седем стъпала, постлан с дебели губери, се виждаха два трона с високи облегала. Гладкият под от квадратни бели и черни плочи лъщеше загаснало, като замръзнала водна повърхност, и сякаш далеко на отвъдния бряг блестяха високо изправени двата престола, цели в злато, бисери и пурпур. Там бе седял някога великият Симеон, неукротим в царското си честолюбие и страшен в гнева си. Блестяха и розовите колони от двете страни на царските столове — по цялата им дължина се виждаха широки пръстени, извити нагоре ковани венци от силно излъскана мед. Изписани и нашарени бяха и високите стени на залата, но през светлината от редиците прозорци шарките прозираха загаснали, меко сияеше злато, сребро, мед, проблясваха глечосани тухли и скъпи, разноцветни камъни.

Мълчаливо обръщаше Самуил Мокри глава ту на една, ту на друга страна. Мълчаливо стоеше до него хилядникът и търпеливо го чакаше, докато се наслади и начуди на тая хубост, величествена в своята неподвижност, като че ли не беше създадена от човешка ръка и като че ли винаги е била и винаги ще бъде. В ъглите на отсрещния край на залата, от двете страни на троновете, се виждаха две врати. Самуил погледна едната, после другата; пред вратата в левия ъгъл, от двете й страни, стояха двама войници — леко разкрачени, с високи копия и щитове, и двамата неподвижни, като да бяха части от тая зала, също като нея изградени от камък, от злато и желязо. Самуил се обърна към хилядника: готов беше да тръгне. Хилядникът го поведе, спряха се пред вратата с двамата войници, които не обърнаха нито очи дори да ги погледнат. Хилядникът отвори вратата, пропусна Самуила и също влезе след него. Намериха се в друго едно дълго, светло преддверие, на двата му края седяха пред малки масички по двама четци и писари в тъмни дрехи; право насреща се виждаше друга врата, иззад която се дочуваше глух, разноглас говор. Хилядникът пристъпи, пропусна и тук пред себе си Самуила. Те се спряха и двамата до вратата, която хилядникът затвори, и като почака малко, докато говорът тук затихна, рече ясно:

— Доведох Самуила Мокри.

Това беше една много по-малка зала, но също украсена богато. На отсрещния й край се издигаха чак до тавана два тънки стълпа от шарен мрамор и между тях беше сложен на невисок подиум тежък дървен стол с подпори и високо облегало, изрязан и издълбан изкусно, врязани бяха по него и украси от седеф и филдиш. На два сажена по-насам, край стените вляво и вдясно бяха наредени по шест също тежки дървени стола с подпори, но с по-ниски облегала и без украси. Високо на стената вляво имаше три прозореца и утринното слънце биеше сега право в техните също разноцветни стъкла, та червени, сини и жълти слънчеви петна грееха по гладките плочи па пода, по столовете, по стените, които тук бяха нашарени с едра, многоцветна мозайка на широки пояси. По средата на залата, между редиците столове бяха застанали четирима мъже, до тях още трима. Те разговаряха шумно, размахваха ръце и посохи. Щом влезе Самуил и хилядникът след него, замлъкнаха един след друг, а когато тисящникът изрече името на Самуила — всички се обърнаха насам и гледаха младия войвода с голямо любопитство. Самуил позна между тях великия болярин Никита Гургут.

Тия мъже бяха вътрешните велики боляри на царството, с които царят се съвещаваше за всяка по-важна работа; сред тях беше и царският кавхан. Бяха люде все на зряла възраст, един-двама и по-стари. Облечени бяха с натруфено облекло, много тежко в тоя летен ден, цяло в кожи и златни везби, с високи кожени клобурци на главите си, с дълги патерици в ръцете. Виждаше се, че бяха люде, които са свикнали да заповядват. Един от тях — нисък и тантурест човек, та изглеждаше по-широк, отколкото висок, както беше и отрупан с дрехи и кожи, затропоти с патерицата си и се приближи към Самуила, кривна глава на едната страна, кривна я на другата страна, да го разгледа по-добре, и рече с тъничък глас:

— Самуил Мокри или Арон Мокри, или Давид… Бяхме те чували, а ето и да те видим.

Самуил не отговори и дори извърна поглед от него. Обади се друг от болярите, тъй, отдалеко и с висок глас — свикнал бе да се чува гласът му:

— А ти как си се облякъл… Войвода и… Или така се обличате вие там, по вашата Долна земя!

Самуил пак нищо не отговори. Нямаше що да отговаря на тия думи и нямаше какво да каже от свое име. Чакаше да види какво ще стане по-нататък, да чуе нещо, което иска отговор. Заговориха болярите помежду си, върна се към тях и най-любопитният, говореха всички отеднаж, махаха пак с ръце, подигаха патериците си, клатеха високите си калпаци и всеки искаше да наложи своята дума. Отвори се една врата вдясно и се показа висок, строен мъж във великолепно облекло, с дълъг посох в ръка от черно дърво и с голяма златна топка на горния край. Той се изпъчи, чукна три пъти с посоха по каменния под и рече разчленено:

— Царят!

Врявата заглъхна, макар и не отеднаж, заклатиха се седмината велики боляри като желви в тежкото си многокатно облекло, зачукаха с посохите си, запревиваха гърбове и колена и всички коленичиха един през друг на пода, останаха да стърчат само посохите и високите им калпаци. Коленичи на едно коляно също и младият хилядник, подръпна и Самуила за войнишкия му крачол, сподавено прошепна:

— Царят иде…

Самуил Мокри не се и помръдна; той не знаеше реда в царския палат и беше готов да направи само това, което умът му би отсякъл. Влезе царят и Самуил се загледа втренчено в него — искаше да го види добре, да го познае, да проникне в него. След царя влезе и брат му Роман. Наведоха се ниско напред и седемте болярски калпаци, едва сега се досети и Самуил да посрещне царя, поклони се ниско пред него, както знаеше, че трябва да се прекланя човек пред най-знатен и най-скъп гост.

Борис Втори пристъпи с бавни, леки стъпки и като стигна пред стола насреща, спря се и се обърна към болярите, спря се там наблизу и Роман, неговият брат. На вратата встрани се показа магистър Ставраки Афродит в същото полусвещеническо облекло и с тъмночервеното си кепе на главата, зад него се показа и друг един мъж, също в тъмно облекло. Царят остана прав няколко мига, огледа разсеяно коленичилите боляри и погледът му изеднаж се спря някак стреснато върху Самуила, който му се покланяше от другия край на залата със своето просто войнишко облекло. Вторият Борис беше около тридесет и пет или шест годишен мъж, висок и тънък, с отпуснати рамена и дълъг врат. Беше облечен в дълга, тъмночервена дреха, препасан с широк, извезан със злато колан, изпод дрехата му се показваха червените му обувки. На главата си носеше ниско, отрупано с бисери капе, изпод което се спущаше почти права, пепеляворуса коса от двете страни на тясното му и някак много дълго и много бяло лице; също такава, пепеливоруса, малко възчервеникава беше и рядката му, не много дълга, раздвоена брада. Той се поклони дълбоко пред великите боляри, после приподигна тясната си, бледа ръка. Болярите негли бяха го следили и като че ли тъкмо това бяха чакали, заклатиха патерици, навириха калпаци, размърдаха гърбове и тежки кожуси, изправиха се един през друг. Изправи се и Самуил Мокри, изправи се и хилядникът до него и току го стрелна с уплашен поглед. Обърна се царят, стъпи на подиума и седна на големия стол там. Едва-що седнал, той погледна пак Самуила, но бързо отстрани погледа си. Сега Самуил се загледа в брата на царя, който беше по-дребен и още по-мършав от своя брат, тъмноок, с тъмна коса, с много рядка, къса брада, с кьосави мустаки, които се тъмнееха в ъглите на устата му. Роман беше с пет години по-млад от царя, но изглеждаше по-стар, с нездрав цвят на лицето си. Говореше се за него, че е скопец. Беше облечен също в тъмни дрехи, та изглеждаше още по-дребен и по-мършав, но Самуил долови в погледа му, макар само за един миг, някаква проникваща съсредоточеност. Като седна царят, Роман пристъпи и седна на първия стол край дясната стена. Раздвижиха се и болярите след него, насядаха по другите столове край стените, всеки според своя сан. Приближи се към стола на царя магистър Ставраки Афродит и се спря там изправен като свещ и неподвижен. Пристъпи и другият мъж след него, изправи се безшумно и предпазливо до една висока, тясна масичка за писане в ъгъла до вратата нататък, сложи върху нея все тъй безшумно свитъци пергамент и прибор за писане; това беше също писар, но по тъмните му дрехи светлееха златни нашитки.

Самуил Мокри гледаше царя и неусетно в сърцето му започна да се набира неясна тъга или друго някакво нерадостно чувство. Вторият Борис седеше на стола си като наказано дете — тъй някак беше извито и начупено дългото му тънко тяло. Или може би царят се отегчаваше, не беше по вкуса му и по негово желание тая среща с великите боляри, може би той си имаше други някакви свои грижи и мисли. Но тая среща влизаше в неговата царска работа, в неговите грижи — не бяха се събрали тия люде да се веселят или да се развличат с приятни разговори. Защо бе доведен тук той, Самуил? И когато вторият Борис отвори уста и заговори, някак избягвайки да срещне чужд поглед, отстранявайки, криейки своя поглед, в сърцето на Самуила се набра съжаление към тоя човек, съжаление мъчително и смут, понеже тоя плах или отегчен, или тъжен, или може би болен човек беше цар български. Такъв беше и гласът му — тих и някак далечен.

— Велики и славни боляри — рече царят, — мои първи помощници в тежките ни дела и грижи за царството ни… Доведен е при нас и е изправен пред лицето ни… — Той млъкна и отеднаж, с неочаквана бързина се обърна към писаря в ъгъла до вратата с виновен, смутен израз на лицето си и дори се показа руменина по бледите му страни. Царят не можеше да си спомни името на Самуила и се чу откъм ъгъла плътният и напевен глас на писаря:

— … Самуил Мокри, син на Никола Мокри, който бе комит на Охридската област.

Писарят млъкна и, види се, по навик помръдна с устни, сякаш да провери дали бе затворил добре устата си. Царят повтори след него с тихия си глас:

… Да… Самуил Мокри, който се обвинява в бунт и непокорство и в посегателство и смъртно насилие срещу един от вас. Но понеже той е войвода по сан и е роден син на войвода и комит, изправен е пред нашето лице и пред най-високия съд да видим делата му и ако е виновен, да бъде предаден по-надолу, за да бъде съден като злодеец. Нека всеки от вас съди според правдата, със страх пред бога. И така, започваме.

Самуил беше цял възбуден, та се чуваше отдалеко бързото му и дълбоко дишане. Да го съдят като злодеец! Той стисна зъби до болка, с още по-голямо напрежение в себе си, за да се овладее. Сега гледаше царя не с тъга и съжаление или дори с обич, както преди малко, а с безкрайно огорчение, и всички тия люде в залата — с едвам сдържан гняв и омраза. Та между тях беше и Никита Гургут!

Заговори пръв след царя неговият кавхан — боляринът, който седеше на първия стол край стената вляво, провлачено, през нос и все току се извръщаше да погледне Самуила, като да го дебнеше отдалеко:

— Да каже най-напред дали той е наистина Самуил Мокри, син на комит Никола Мокри.

Млядият тисящник побутна Самуил с лакът, без да го погледне. Гласът на Самуила трепереше:

— Аз съм Самуил Мокри, син на комит Никола Мокри. Отхвърлям всякакво обвинение срещу мене и не с лоши мисли дойдох аз в Преслав.

Кавханът — първият помощник на царя, сега изви глава право срещу Самуила и кимна, презрително проточил устни:

— Хм!… Ти ще отговаряш само като те питат и за което те питат. — Той се обърна към царя и продължи все така през нос: — Миризмата на човека отдалеко се усеща… Още преди да се върнеш, царство ти, в престолния си град, чухме ние тук и научихме, че синовете на охридския комит Никола Мокри, които са четирима, са събрали без царска повеля войска и са я дигнали срещу престолния град, и са прогласили себе си за царе. Не е ли това бунт срещу царството? Цялата им войска е събрана в Средец и оттам са се тъкмили да потеглят за Преслав с оръжие и ето идва най-напред единият от тях, предрешен като прост войник, за да върши оглед. Но всемогъщият бог наш, който пази царя и царството ни от всяко зло, не позволи на злия да извърши злото, което бе намислил. Поради безумието си тоя човек не можа да скрие следите си и сам показа истинското си лице. Той отиде и нападна в дома му великия вътрешен болярин Никита Гургут, отиде да насили и управителя на престолния ни град. Това се знае и е доказано чрез личното свидетелствуване на великия болярин, който е тук и сега, и чрез споменатия управител, който бе разпитан от мене, а свидетел е и благочестивият и славен магистър Ставраки Афродит, който е също тук. За да се изпълни законът, позволи, царство ти, нареченият Самуил Мокри, който е тук, да се изкаже, като признае вината си, което ще бъде в негова полза, или като я отхвърли, което няма да бъде в негова полза.

Кавханът пак се поизвърна към Самуила и после се настани още по-добре на стола си, види се, с голямо самодоволство. Извърнаха се по един и по два пъти и другите от болярите. Царят седеше на стола си с наведени очи. Самул Мокри не бързаше с отговора си и в залата беше тихо. Преди да заговори, Самуил искаше да се почувства така, че да не трепери гласът му и да не се извишава не по негова воля. Виждаше сега младият воин, че трябваше да се защитява тук от смъртна опасност и че не межеше да се надява на ничия подкрепа. Нямаше да му помогне и царят; такава мисъл се промъкна и загнезди в ума му. Не, тук Самуил беше сам срещу тия люде и трябваше да събере всичките си сили. Негов най-здрав щит ще бъде самата истина. Така и започна той, с истината; спокоен, твърд беше и гласът му:

— Вярно е, че дигнахме войска от Охридската област и от Средецката, и от Струмишката и че сега войската е в Средец. Вярно е, че искахме да дойдем тук, в престолния град. Чухме, че така са направили и други и са дошли тук с войска. Но ще кажа, а и вие знаете това, че тогава тук нямаше цар и ние не бяхме се дигнали срещу царя. Дигнахме войска за доброто на царството ни, което нямаше цар и беше без защита. Като узнахме аз и братята ми, че се е върнал законният цар, аз рекох: ще ида в Преслав да видя всичко с очите си. И дойдох тук, но войска не доведох.

Докато говореше, Самуил гледаше царя, но царят така седеше на стола си и такова беше лицето му, като че ли нищо не чуваше и нищо не виждаше. Отново се надигна в сърцето на Самуила скръб, но и друго едно чувство — тъмно и гневно, може би беше омраза и тъмна ярост срещу някого, срещу някаква зла сила. Извърна се към него друг един от болярите, който седеше до брата на царя, изкриви жълто, космато лице с изпъкнали скули и тесни очи, види се, беше по кръв от старите българи:

— А вие там цар сте прогласявали. Друг цар, нов цар, не законния!

— Не сме прогласявали, както ти мислиш — отговори му Самуил. — Не сме прогласявали, но ако не беше се върнал синът на блажения цар Петър, престолът не биваше да стои празен и на него трябваше да седне достоен мъж.

Тук Самуил, в своята младежка откровеност, понечи да спомене името на брата си Давид, но надигналият се шум и вик сред болярите спря думите на устата му.

— А-а! А… — размърдаха се те по местата си, размахаха патерици, завикаха един през друг: — Не са прогласявали, а друг да седне! Друг, а? Достоен! Лъже тоя мокър войвода! За оглед е дошъл тук. За оглед, преправен с войнишко облекло. Ясно, всичко е ясно…

Гласът на Самуила прозвуча силен, но думите му не бяха убедителни за тия люде:

— Защо да обличам войводски доспехи, щом съм тръгнал на такъв дълъг път, а не водя никаква войска?

Само Роман, царевият брат, седеше на мястото си с приведена глава, замислен, а всички други бяха обърнати към Самуила и неколцина от великите боляри викаха несдържано срещу него:

— Никой не крие знаците на сана си! Нели затова се носят знаци, всеки да те познае. Имало защо да се криещ ти!

— Не се скрих никъде, дето трябваше да се покажа…

Излезе между двете редици столове един от болярина — дребен човек, та цял се губеше в болярската си руна, под големия калпак, разпери ръце, с дългия посох в едната си ръка, за да спре общия викбт. И когато другите боляри позамлъкнаха, той тръгна към Самуила, като подскачаше и се полюшваше от нога на нога, безшумно, сякаш искаше да го издебне, и току протегна патерицата си, едва-що не го удари с нея в гърдите, обърна се изеднаж към царя с хитро засмяно лице, а черните му очи живо играеха.

— Да каже — изви тънък глас той, — да каже тоя славен богатир защо не падна на колена, когато влезе тук царят. Не знае ли той как се посреща цар? Той не падна на колена. — Никой нищо не отвърна, а той нададе писклив вик, тържествуващ: — Аз видях. Видях!

Стана тихо; всички очакваха отговора на Самуила. Дигна към него поглед и царят, поизвърна се да чуе отговора му и Роман. Чу се как Самуил Мокри пое въздух и рече:

— Да е жив царят сто години… но аз падам на колена само пред бога.

За един дълъг миг беше все тъй тихо и след тия думи на Самуила, но после отеднаж избухна още по-силен шум и викот:

— Ето, чухте ли го! Няма какво да го питаме повече. — И най-много от всички викаше Никита Гургут с дебелия си глас: — Разбойник е той! Искаше да ме убие…

Самуил понечи да каже още нещо, да се застъпи за стария хилядник Борис Илица и за неговия син, да попита за Радой, слугата си, но му се видя безполезно и унизително да надвиква шумната врява на болярите. Сега те викаха:

— Изведете го! Няма какво да го слушаме…

Вече и младият хилядник го побутваше да излязат от залата. Самуил Мокри гледаше царя, без да мигне, и го гледа един безкраен миг. Най-сетне Борис Втори подигна бледата си ръка и махна към хилядника, повтори и той с това си движение: изведи го! Самуил се обърна и сам отвори вратата зад себе си, за да излезе.

Самуил Мокри отново бе върнат в тъмницата и пак в същото подземие. Оставиха му само същите войнишки дрехи и не му върнаха неговите въшливи дрипи. Като се видя пак сам в черния мрак и вдъхна същия влажен, тежък въздух, стори му се, че и никога не бе излизал оттук. И както бе свикнал от толкова дни, отпусна се на едната си ръка и седна в тъмното на пода до стената. Излизането, царският палат, царят, болярите — всичко това беше като сън в неговите мисли. Изглеждаше му като сън, защото беше между две тъмнини — тая, в която бе живял преди това, и тая, която започваше сега и може би никога нямаше да изчезне. Струваше му се, че срещата с царя беше като сън още повече за това, че тя стана не както би трябвало да стане, та и самият цар не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде…

Но Самуил знаеше, че тая среща в царския палат не беше сън. И започна да възстановява в паметта си всичко, що му се случи тоя ден, стъпка по стъпка. Той трябваше да излезе на ясно за много неща и трябваше нещо да реши, да реши… Започна от банята. А мисълта за банята го върна назад, в тъмнината преди отиването му в царския палат. Безкрайна нощ… Главният тъмничар бе му казал, че е тук повече от тридесет дни, но Самуил не можеше да ги различи, той виждаше само тъмнината и чувствуваше в очите си една и съща болка от напрежение. Само борината на тъмничаря, който му носеше хляба и гърнето с вода, само борината ще посвети за малко и пак ще угасне. Колко малко светеше тоя пушлив факел и Самуил виждаше само тъмничаря — изпитото му сипаничаво лице, наведените му очи подсмръщените вежди, ръцете му, мръсни и мокри от гърнето с вода; виждаше и гърнето до вратата, с хляба до него, като буца пръст, както ги оставяше там тъмничарят. Той никога не му ги подаваше да ги вземе с ръце, а ги оставяше на пода до вратата. Самуил не искаше да го моли за нищо. Той виждаше в ъгъла зад вратата и другото, счупеното гърне за нечистотиите. Като оставяше хляба и водата, тъмничарят вземаше счупеното гърне и го изнасяше вън, мърморейки под щръкналите си мустаки. Самуил нищо друго не виждаше и не чуваше в тая тъмнина. Докато продължаваше всичко това, някъде вън в ходника войник стържеше по каменния под с опинците си, почукваше с ръчката на копието. Самуил нищо друго не чуваше и не виждаше. Оставаше само тая тъмнина, ето и сега, като стена до самите му очи…

Но кой ще спре човешката мисъл? Няма за нея ни стена, ни каквато и да е преграда, нито власт някаква има над нея. През всичките тия няколко десетки дни и нощи Самуил Мокри беше в мисълта си вън от тия влажни каменни стени, далеч от тая тъмнина. И му беше по-лесно да понася мъките на тялото — глада, влагата, въшките, безсънието… Мисълта му носеше надежда, вълнения и често забравяше той де се намира. Изпаднал бе в неволя, но вярваше, че ще дойде спасение. Не знаеше кого да обвини за тая беда, може би боляринът Никита Гургут или може би тоя затвор беше някаква грешка. Винаги когато идваше тъмничарят при него, Самуил очакваше, че ще му каже: „Излизай!“ Някой ще попита за него, някой ще узнае за него, той няма защо да стои в тоя затвор. Когато се съблече и влезе в чебъра с топлата вода, едва тогава видя Самуил колко много бе се измъчило тялото му. Свободната и ведра мисъл крепи човека, но тъмнината и влагата разяждат тялото му.

А сега и мислите му бяха мъчителни. Други бяха сега неговите мисли. Той бе излязъл пред царя и сега сам царят го изпрати тук. Там беше и царевият брат, и царският кавхан, и шестимата велики боляри. Там беше цялата сила, която държи закона и трябва да пази правдата. А там, пред лицето на царя, между шестимата велики вътрешни боляри, които са негови първи помощници, беше и Никита Гургут. Те го върнаха тук и той ще чака съд, който ще потвърди техните обвинения. Ще ги потвърди и ще бъде още по-несправедлив и още по-жесток. Щом царят не спря болярите си, как ще ги спрат тия, които са по-долу от тях? Ето какво се случи… А къде е Борис Илица, старият войник, къде е Радой? Какво става с тях?

Самуил виждаше навсякъде следите на неправдата спрямо него самия, спрямо стария човек, спрямо слугата му, виждаше навсякъде следите й, самата нея с всичката й грозота и жестокост… Виждаше я още в бащиния си дом. Баща му беше насправедлив дори към собствената си жена, неговата кротка, милостива майка; мъчеше я често, насилваше я, унижаваше я. Комит Никола беше несправедлив и към слугите си, към париците си; беше несправедлив и когато пазеше закона, пазеше го най-напред според своята полза и за тия, които стояха над него. Наказваше безмилостно крадеца, но не го питаше защо е откраднал. И така във всяко нещо. Още тогава, между баща си и своята предобра майка, Самуил се научи да познава правдата и неправдата. Той ходеше между людете и според това ги мразеше или ги обичаше, според тяхната правда или неправда. Ходеше между силните и слабите, между богатите и бедните, между своите и чуждите. Неправдата беше навсякъде, а правдата беше само у тия, които страдаха от неправдата. Дали и той самият е бил винаги справедлив? Не, не е бил и той винаги справедлив. Оставял се е да го надвива гневът, надменността, омразата… Несправедлив беше и царят, който стои над всички и е по-силен от всички…

Започна нова безкрайна нощ, прекъсвана за малко само от пушливия факел на тъмиичаря. И от сънищата му понякога. Той преброди в мислите си целия си живот и не само един път; не беше много дълъг, не беше и много сложен животът му. Не беше и весел. Той като че ли се бе родил с някаква постоянна болка, която тлееше дълбоко в сърцето му. С тая болка се помнеше от най-ранна възраст, едва ли не още в скута на майка си. И дали не бе я пробудила тя, майка му, със своята постоянна мисъл за другите люде, със своята голяма милост към тях и най-напред към най-нищите от тях? Научи се и той като нея да вижда людете и целия им живот. С тая болка в сърцето си се чувствуваше по-справедлив, по-добър, по-чист. Но тая болка внасяше и слабост в сърцето му. С нея и поради нея той бе се лъгал много пъти през живота си. И сега, та сега дори и с царя…

Той пак забрави колко дни бяха минали, откакто беше отново в тъмнината. Броеше появяванията на тьмничаря, но скоро ги обърка. Попита на няколко пъти тъмничаря, но той му отговаряше неохотно или никак не му отговаряше и Самуил престана да го пита. Нека минават дните — така той се приближаваше към края на тази безкрайна нощ. Какъв ще бъде краят й? Той очакваше да го изведат на съд. А после? Ще дойдат може би да го дирят братята му или… Да беше избягал на връщане от царския палат, но бяха засилили стражата му, а стотникът, който го водеше, се бе опитал да го ругае…

Нека минават дните. Самуил знаеше, че може да остане в това тъмно подземие и цели години, и до края на живота си; той знаеше, че можеше и палач да отнеме живота му. Но и вярваше, че ще излезе оттук. Имаше в него и такива мисли, които го държеха далеко от отчаянието и го насърчаваха за живот. Той мислеше непрестанно какво ще прави, като излезе на свобода. В тия мисли за края на неволята му и за това, което ще върши на свобода, бяха всичките негови душевни сили.

По едно време тъмничарят взе да става по-приказлив със затворника. Подигаше очи да го погледне през люлеещата се светлина на борината и като че ли едва сега виждаше мъката му. Види се, и неговото тъмничарско сърце бе се умилостивило над неволника. Сега Самуил Мокри приличаше на привидение, на бледа човешка сянка. Лицето му сякаш не беше човешко лице, с потъмняла, жълта кожа, залепена върху черепа му, с изострен нос и очи, които тлееха дълбоко в разтворилите се дупки; косата му висеше нечиста, сплъстена, полепнала от двете страни на това изсъхнало лице, вече отдавна неподстригвана, както и брадата му. Понякога той отделяше от водата си за пиене, за да плисне една-две шепи на лицето си. И най-напред с това взе да променя тъмничарят държането си — започна да му донася повече вода:

— Ха измий се… Ще ти донеса още едно гърне.

Още от първите дни на своето затворничество Самуил не седна да седи неподвижен в тъмнината, да се сплуе приживе в тая влага, а все гледаше да стои или да се движи опипом край стените. По стените бяха забити големи железни халки и по тях висяха дебели вериги; Самуил много пъти бе ги напипвал и бе ги виждал, когато идваше тъмничарят с факела си.

— Благодари, че не си окован — каза му еднаж тъмничарят. — Там ще се скапеш на веригите.

— Да беше ме извел за малко поне… В тая дупка и плъхове не живеят.

Тъмничарят помълча, сякаш се боеше да не издаде някаква тайна, и рече:

— Искаш да дойда на твоето ли място! Ти си по тоя ред: бял ден да не виждаш. Така е заповядано. Тъй те е клела може би майка ти.

Но сега Самуил и не можеше да стои дълго прав, да се движи край стените: нозете му го боляха, трепереха от слабост.

Един ден, като остави гърнето с вода и хляба на пода, тъмничарят бръкна в пазвата си и извади две круши, сложи ги върху хляба. Самуил каза с угасналия си вече глас:

— Що… лятото си отива. Крушите са узрели.

Като си отиде тъмничарят, Самуил Мокри плака в тъмнината, че тоя човек бе показал такава милост към него. Но и тия сълзи бяха от преголяма телесна слабост. Най-силно чувство сега в него беше тъгата му; надеждите му, смелостта му, гневът му започнаха да ослабват, ослабваше и волята му за живот. Тъкмо по тия дни тъмничарят, като остави пак тъй водата и хляба на пода, бутна вратата със задника си и дигна факела, да го види по-добре.

— Тебе царевият брат те пази — зашепна той с изблещени очи. — Така да знаеш. Иначе… отдавна би се поклонил ти пред дръвника.

Самуил Мокри запомни тия думи завинаги не само защото пробудиха в него нови надежди, а защото го научиха, че надеждата не изоставя човека никога. Ако няма откъде да дойде, тя се поражда сама от себе си в човешкото сърце; ако няма кой да я донесе, тя сама долита. А от тоя ден и всичко тръгна към по-добро.

Като научи тъмничарят, че царевият брат пази затворника му, скоро след това научи и кой беше тоя негов затворник. Малцината, които знаеха за Самуила Мокри, не бяха запазили тайната около него. Най-напред заговори Никита Гургут, особено като видя, че затворникът се изплъзваше от ръцете му. Великият болярин говореше против Романа, царевия брат, и разказваше на приятелите си за Самуила Мокри. Слугите на болярина разнесоха разказа му за охридския войвода по целия град. Тръгна и мълва за някакъв си войвода, който искал да убие царя и сам да стане цар, но сега гниел в подземията на градсния затвор и чакал палачът да отреже главата му. Тъмничарят на Самуила знаеше по-добре истината за своя затворник. Той му носеше вече всеки ден повече вода, повече хляб и все по нещо към хляба, да подслажда залъка си. Еднаж му каза:

— Князът на таврите пак иде насам. Светослав Киевски.

Тоя път той не каза нищо повече, но на другия ден продължи и се виждаше, че не се боеше дали няма да го чуе някой:

— Ако дойде насам, ти ще излезеш оттук. Ще се намери кой да те изведе.

— А не се ли готви войска да го спре?

Тъмничарят стисна устни, та мустаките му щръкнаха още повече:

— Хм… Ти мисли за себе си, човече!

Самуил и сега попита за стария хилядник Борис Илица, за Радоя, за младия Илица:

— Не са ли и те тук, в кулата…

Тъмничарят сякаш бе чакал тъкмо това да го попитат:

— Твои люде, а? Старецът… изнесоха го оттук с нозете напред. А другите двама, синът му и… те са горе — посочи той с ръка. — Други им носят хляб. Твои люде, а?

— Мои люде.

Скоро след това тъмничарят влезе един ден при Самуила със сняг по рамената си. И още от вратата каза:

— Светослав е пред вратите на града с таврите си. Страхотия…

През месец август същата година руският княз Светослав Киевски отново се появи с големи сили при устието на Дунава, което държеше още от своето първо нахлуване в България. Като научиха за новото идване на русите или както още ги наричаха, таврите, или тавроскитите, царят и всички други управници в Преслав бяха обзети от голям страх. Вторият Борис нямаше войска, за да спре русите. Той бе дошъл от Византия и бе заварил царството в пълно безредие. Довел бе от Цариград много ромен и повече беше с тях, та преславци още не можеха да го приемат за свой цар. Някои от българските боляри и войводи, които преди това бяха поглеждали стръвно към опразнения царски престол, сега се бяха прилепили към новия цар, бяха се смесили между чуждата тълпа около него и всеки гледаше да използува за себе си тая своя близост до царя. Борис Втори не ги познаваше и не можеше да долови техните попълзновения: те пък все по-малко се бояха от него, от неговата власт, и все по-дръзко посягаха за всякакви облаги. Други български боляри и войводи, които също се бяха готвили да седнат на празния престол, сега се бяха скрили по своите твърдини и оттам дебнеха новия цар или се занимаваха със собствените си грижи, щом царският престол беше вече зает. Така беше и с духовните князе, с владици и игумени; едни също се бяха присламчили към царя, а други тъкмо бяха намерили сгодно време да господствуват спокойно по манастирите и по своите владишки дворци. Като дойде с толкова чужди люде, новият цар остана чужд между своите. Той седеше затворен в палата си и малцина бяха го виждали, а някои от по-простите люде дори в престолния град бяха вече и забравили, че в палата имаше нов цар. Борис Втори с нищо не показваше, че беше цар, нито с добро, нито поне с някакво зло, та народът не почувствува царската му сила. Заговори се, като дойде в Преслав, че бил набожен и добър като баща си Петър, но народът не вярваше и не зачиташе царската набожност и доброта. Народът не бе имал полза от добротата и благочестието на стария цар, който ходеше по манастирите, даряваше ги щедро, та и умря като прост монах. Народът наистина имаше нужда от царска доброта и грижа, ала каквито добри думи се казаха за новия цар, останаха само думи и скоро се забравиха. Нов цар седеше на престола, но с нищо не се промени към по-добро животът на людете, а се променяше към по-лошо.

Ето сега идеше беда и беше тя по-страшна тъкмо за тия, които държеха в ръцете си всички блага. Бедният народ се боеше от чуждите войници, които идеха, но много повече се бояха тия, които имаха богатство и власт, бояха се за богатството си и за властта си, бояха се и за живота си. Мнозина помнеха таврите на Светослава от предната година, мнозина и бяха ги виждали, и бяха воювали с тях. Княз Светослав Киевски негли бе подбирал войниците си — все едри мъже, с огромни мечове и тежки секири, с щитове като врати, а когато влизаха в бой — викаха дружно и пееха воински песни, които предизвикваха смут и страх у неприятеля. Предната година те бяха дошли над шестдесет хиляди души и срещу тях цар Петър едва бе успял да изпрати тридесет хиляди защитници. Сега таврите бяха може би и повече, но синът на Петра нямаше никаква войска, пък и не помисли да изпрати свои войници срещу тях. Както го съветваха най-близките му люде — все ромеи или недостойни български боляри, които нямаха вяра в българското оръжие, царят отправи молби към императора Никифор Фока да му изпрати в помощ легионите на Византия. Византиецът му обеща помощ, но му поиска заложници две девойки от царския род. Царят покорно изпълни искането на Никифора Фока и като нямаше други девойки в рода му, изпрати в Цариград две невръстни деца, но и след това напразно очакваше помощ от ромеите. Такъв беше вторият Борис, който се надяваше като просяк на чужда помощ, такава беше неговата царска мъдрост и сила. И докато чакаше легионите на василевса — пред вратите на Великия Преслав застанаха таврите на Светослава Киевски с тежките си секири.

Страхът от русите бе събрал много люде зад високите стени на престолния град. Около царя беше и малкото войска, която се бе събрала оттук-оттам. Отчаянието пробуди голяма смелост в сърцата на тия люде, ала това беше отчаяна смелост. И сам царят и неговият брат също облякоха брони, опасаха мечове. Българите излязоха на открито поле и успяха да отблъснат русите надалеко от стените на обсадения град, но бяха по-малко и трябваше пак да се върнат зад крепостните стени. Българите влязоха в бой и показаха голяма храброст, ала остана без полза храбростта им и кръвта, която проляха обилно. Преди още да се стъмни същия този ден, таврите разбиха вратите на Преслав и навлязоха по улиците му. Преминаха те стените и на вътрешния град и там, на стъгдата пред царския палат, Светослав Киевски дигна огромния си меч и рече:

— Тоя град е мой!

Сред страхотиите, които идат с всяка чужда войска и с чуждото оръжие, по преславските стъгди и улици започнаха да се дочуват и гласове, пропити с надежда:

— Но те, таврите, говорят като нас, на нашия език…

В градския затвор не остана ни един войник още като се затвориха градските порти пред таврите. Събрани бяха всички войници из града и бяха струпани по крепостните степи и кули. В затвора оставаха само пет-шест души тъмничари заедно с главния тъмничар и те трябваше да пазят затворниците, които по това време, смутно и объркано, бяха над сто души. Кулата-затвор беше пълна с люде от подземията й до горната тераса с назъбените стени. Стана трудно и с прехраната на тия люде, с водата също. Още на втория ден след появяването на русите край стените на Преслав в затвора не се донесе ни хляб, ни вода. Опитаха се тъмиичарите да набавят малко нещо вода, но тя не стигна; тия грижи бяха не от милост към затворниците, а от страх — да не би те да се разбунтуват. Тъмничарите криеха от тях и това, че в затвора нямаше вече войници. На третия ден те залостиха колкото можаха по-здраво вратите и вече не се вестяваха пред затворниците. Събраха се в стаята на главния тъмничар, който ги гледаше подозрително и очакваше да се разбягат; някои от тях бяха мъчили затворниците и сега се бояха от мъст.

Макар да бяха зад такива дебели стени и зад такива тежки врати, затворниците знаеха какво ставаше из града и около града. Някои от тъмничарите им съобщаваха всичко, докато влизаха при тях. Затворниците узнаха и за войниците, но докато да се решат да предприемат нещо, вратите се затвориха още по-здраво пред тях, а тъмиичарите изчезнаха.

Радой, Самуиловият слуга, беше на най-горния кат на кулата, заедно с тридесет други затворници, в едно тясно помещение, което е било предназначено само за десетина войници, когато затворът е бил все още крепостна кула. Заедно с Радоя беше и младият Илица — Симеон Илица. Старият хилядник бе умрял в затвора — умрял бе Борис Илица от мъка и безсилен гняв. Той не се утеши напълно, че бе намерил сина си и скоро се затвори утробата му, та по цели дни не слагаше ни залък в устата си. Жаден беше само за вода и все току ще посегне към гърнето, но като глътне нетърпеливо една-две глътки, ще отблъсне гърнето:

— Горчи, горчи! Пелин…

Така и угасна, ден след ден: гладен и жаден. През последните му дни като да се помрачи и умът му — повтаряше едни и същи думи:

— Няма правда… Няма правда…

Около стареца, докато беше още жив, Радой и Симеон Илица се привързаха един към друг, колкото да беше Радой и сега все такъв присмехулник и мърморко. Като изнесоха мъртвия старец и синът му не можеше да го изпрати по-далеч от прага на затворническото помещение, обърна се той към Радой и му рече с разтъжело сърце:

— Сега само ти ми оставаш… че нели баща ми те доведе при мене.

— Не бой се. Стигам ти аз.

Това намери да му отвърне Радой.

Повече ги свързваше непрестанната мисъл у Симеона Илица за мъст и непрестанната мисъл у Радоя за Самуил. Радой знаеше къде е господарят му; тъмничарят на Самуила бе намерил начин да му съобщи, че бяха водили господаря му в царския палат. Знаеше всичко за Самуил Мокри и Симеон Илица. Когато се разчу между затворниците, че бяха дошли таврите пред вратите на Преслав, Радой, сякаш по-досетлив от царя, каза на своя другар:

— Те сега ще го пуснат да иде да до-доведе войската от Средец. Царят ще го пусне. И най-напред ще дойде тука, нас да изведе най-напред.

Два дни очакваха те Самуила с голяма надежда. После и те, като всички затворници, останаха и без хляб, та и без вода.

Настъпи решителният ден за Великия Преслав. Българите излязоха да се бият пред вратите на града и отблъснаха таврите, но като видяха как се разредяваха редиците им, колкото повече се отдалечаваха из полето наоколо, върнаха се пак зад градските стени. А таврите сега нападаха с още по-голяма ярост и бързаха да вземат града, преди да падне нощ.

Затворническата кула беше близу, беше прилепена към външната градска стена и затворниците чуваха ека на битките; някои и се катереха по прозорчетата и наблюдаваха оттам излизането на българите и връщането им, а после и стремителния пристъп на русите. Тия, които висяха по прозорчетата и се блъскаха, дърпаха се кой кого да измести, кой да се задържи по-дълго там, надаваха викове, сочеха с ръка:

— Ей ги нашите, излизат! Таврите отстъпват!

А после:

— Нашите се връщат… Бягат! Ей ги пак таврите…

Когато затихваха тия викове по прозорчетата на кулата, дочуваха се други гласове, които се надигаха сред далечния вой на битката. Привечер затворниците видяха, че крепостните стени и кули, доколкото се виждаха оттук, опустяха и стихващият грохот на битката премина някъде навътре в града. Сега започна да ехти и да стене самата затворническа кула. Затворниците се струпаха по вратите, блъскаха ги с юмруци, с колена и ритници с каквото им попадне в ръце, блъскаха ги дори с глави, дращеха ги с нокти и викаха, стенеха, ръмжаха, плачеха с глас, молеха се да ги пуснат. В града бе влязла чужда войска, царството пропадаше, загиваше и самият цар, загиваха и болярите, нямаше вече ни власт, ни закон, затворниците искаха да излязат, нямаше вече кой да ги държи зад тия стени, те не се бояха от никого, само да дойде някой да отвори тия проклети врати…

Тъмничарите бяха събрани в стаята на главния тъмничар в помещението за стражата. Те чуваха тропота по вратите, виковете на затворниците, стенанията им, плача им. Те също знаеха, че таврите бяха влезли в града, очакваха ги и тук. Те мислеха сега за близките си и за това, което ставаше из града. Спираше ги само гласът на главния тъмничар:

— Ние трябва да пазим затворниците! Как ще ги пуснем! Те са престъпници, убийци, ще тръгнат из града…

Ала тъмничарите все по-често поглеждаха към вратата на стаята. Дневната светлина в прозорчетата вече гаснеше, стаята се пълнеше с мрак. Кулата продължаваше да ехти и да стене все по-гръмко, по-застрашително. Най-сетне един от тъмничарите мълком се обърна и излезе от стаята. Никой не се опита да го спре. Излезе от стаята друг тъмничар, после всички се втурнаха към вратата. Последен излезе главният тъмничар.

Заедно с всички тъмничари бе излязъл и тъмничарят на Самуила Мокри. В двора той изеднаж се спря; другарите му се пръснаха и изчезнаха в сгъстяващия се здрач. Той се върна в затворническата кула. Слезе в подземието, мина бързо по тесния ходник и отвори вратата, зад която беше Самуил. Тъмничарят тласна вратата до самата стена. Затворникът седеше на пода и мълчаливо го гледаше в бледия зрак, който едва проникваше откъм ходника.

— Таврите влязоха в града — рече тъмничарят задъхан; той бързаше да се махне по-скоро оттук, но добави: — Ти вече можеш да излезеш, няма кой да те спре.

Той не дочака отговор — обърна се и бързо изчезна по тесния ходник. Самуил се изправи, подпирайки се на стената зад гърба му. Вратата зееше отворена пред него, светлееше нататък и ходникът. Дочуваха се и тук сега ударите по вратите нагоре и виковете на затворниците. Самуил пристъпи, нозете му трепереха от немощ. Той излезе в ходника, подпирайки се с ръце на стените от двете му страни. Тропотът по вратите се чуваше още по-ясно. Самуил забърза нагоре с разлюлени нозе, задъхвайки се от слабост. Спря се пред вратата на долния кат. Отмахна всички лостове и куки там; вратата изеднаж се дръпна навътре и една голяма дружина люде, ревнали в един глас, се втурнаха навън. Той трябваше бързо да се отдръпне, за да не го съборят. Радой не беше между тях. Ходникът тук опустя, остана само широко разтворената врата и празното помещение зад нея. Но други викове и тропот се чуваха по-нагоре. Запъти се Самуил Мокри натам. Спря се пред вратата на по-горния кат, отмахна лостове и затворачи. Втурнаха се да излизат затворниците и тук, но нямаше го Радоя и между тях. Самуил мислеше и за младия Илица, но не го познаваше и не го търсеше между затворниците. Изкачи се той и до най-горния кат. Едва тук видя слугата си. Видя го и Радой, но радостният вик замря на устните му.

Той прихвана господаря си с две ръце — боеше се да не би Самуил да падне. Пристъпи да помогне и Симеон Илица. Те тримата останаха сами; по тясната стълба надолу към изхода на кулата бързо заглъхваха гласовете и стъпките на освободените затворници.

— Това е Симеон Илица — каза Радой.

— Да излезем… По-скоро… — промълви Самуил. Загледан в младия Илица, като че ли искаше по-добре да го запомни, той пое издълбоко въздух и продължи: — Не дочака баща ти да се видим още еднаж.

Те слизаха дълго надолу по тясната стълба и излязоха пред входа на високата замлъкнала кула. Тук ги пресрещна студена зимна нощ, която едва-що се бе спуснала над покорения град. Край стените на кулата дебнешком се промъкна мразовит вятър, простена жаловито и бързо изчезна в тъмнината. По небето насреща, току зад стената, която обграждаше двора на тъмницата, светлееше зара, също и друга по-цататък, по-бледа и по-далечна — някъде из града имаше пожари.

— Имам аз леля в града — рече Симеон Илица. — Сестра на баща ми… бедна женица, не е много далеч оттук.

Самуил сложи ръка на рамото му:

— Да вървим.