Щитове каменни

XV.

Получиха се вести, че Светослав Киевски се е насочил с таврите си към Цариград; с него бяха тръгнали и много българи. Общото славянско потекло и почти еднаквият език бяха сближили твърде много руси и българи за това късо време и те сега тръгваха заедно срещу един общ враг — Византия. Успокоиха се всички, които живееха в страх от таврите. Арон Мокри, който очакваше Светослава в Средец, сега замина за Разметаница, където се градеше новата му твърдина. Тъкмо по това време Самуил пак бе му изпратил писмо, но той нито го получи, нито го прочете. Получи го жена му Варвара и като го прочете, каза на людете си, които по същото време бяха в стаята й:

— Моят най-малък девер не е с всичкия си ум. Кара ни да събираме войска. Срещу кого? А иска деверът ми още да освободим селяците от ангария! Къде се е чуло такова нещо! Луд човек. Луд и… може да ни докара някоя беда.

Тя не изпрати Самуиловото писмо на мъжа си и го потули някъде, та и сама го забрави.

Сега Арон Мокри беше обладан от нова страст — новия му дворец в Разметаница. Когато узна за падането на Преслав под таврите и после му донесоха, че са се появили таври по източните окрайнини на Средецката област, Арон не се уплаши толкова за Средец, колкото се тревожеше, че таврите ще му попречат да изгради палата си в Разметаница. След като успя да отстрани стария комит на Средецката област и всъщност той стана средецки комит, след като се настани здраво и в дома на стария Всеслав, завладя и всичките му богатства, нахвърли се да гради твърдината сред разметанишките гори. Не изостави само жените и виното, но то беше негова постоянна нужда, като хляба и въздуха. Вдал се бе много в мечтите си да стане цар на България, ала бидейки принуден да се откаже от царския престол, Арон се отдаде на тоя строеж край Рила планина.

В началото повели да изкопаят основите на една малка твърдина край шумния горски поток Разметаница, колкото да му служи за подслон, докато скиташе по лов из горите наоколо, ала скоро след това избра там друго място и заповяда да копаят основите на три пъти по-голяма сграда. Когато зидарите издигнаха стените на един човешки ръст, той още един път промени плановете си и сградата се разрасна още два пъти повече. Арон разпрати люде да събират най-прочути технитари по цялата област — зидари, каменари, дърводелци — и в скоро време сред горите там се изправи голяма твърдина с многобройни жилищни помещения, с дворове и градини, та дори и с църква. Той не беше набожен и вярваше повече в дявола, отколкото в бога, но такова господарско жилище не можеше без църква и Арон повели да се изгради и църква в двореца му, а всичко това беше обградено с висока крепостна стена, с бойни кули.

Като изградиха строителите цялата сграда, запълниха и измазаха празнините между големите дялани камъни, за да се стегнат плътно и отвън, и отвътре, Арон пак разпрати люде да доведат ваятели, резбари и зографи от селищата по Радика, железари от Прилеп, заминаха двама от людете му да доведат изкусни стъклари чак от Венеция. Започваха вътрешните украси на твърдината му и колкото беше тя здрава и страшна отвън, толкова трябваше да бъде хубава и сгодна отвътре. Арон стоеше по цели дни при майсторите и украсителите, гледаше ги как цепеха с железни клинове лютия синец19, как дялаха и режеха червения бигор, също разноцветните мрамори, как изправяха гладките като стъкло стълпове, разцъфтели се и на двата си края като великански каменни цветя, как дълбаеха и шареха дървото по таваните, по вратите и четвъртитите обиколки на многобройните прозорци и като че ли беше като восък в ръцете им; гледаше той как изпод четките, клечките, разните стъргала и ножчета на живописците оживяваха чудни багри и цели китки цветя, образи на светци, ангели, небе и облаци, планини и гори. Тогава му дойде на ум да изпишат и него в църквата и лукаво се усмихваше за това свое съседство с бога и светците му. Изписаха го зографите на дясната страна до вратата на църквата с малка църквица в дясната му ръка — да се знае, че църкви е строил, а заповяда им той да сложат и корона на главата му, като да беше цар. Заповяда Арон да изпишат до него и жена му, но като не можеха зографите да я видят, на стената до неговия образ дълго стоя бяло, празно петно. В сърцето си той винаги се прибояваше от Варвара, искаше и нея да увековечи ведно със светците в църквата; но нямаше как да я доведе чак тук, пък и тя едва ли би се дигнала да дойде в тия диви гори. Най-сетне дотегна на Арона Мокри да гледа бялото петно до образа си на стената. Той повика най-изкусния от живописците, накара го да донесе всичките си бои, четки, стъргала и го изправи пред своя образ и бялото петно на стената до него:

— Тук до мене ще изпишеш жена ми.

— Ще я изпиша, господарю — отговори кротко живописецът и попита на свой ред: — А къде ще я видя? Не съм я виждал никъде, за да я изпиша тук на стената.

— А ти бога и ангелите виждал ли си ги?

Кривна едрата си рошава глава живописецът и се бавеше да отговори, като да не искаше да отговори на господаря, който, знаеше го той, на всичко се присмиваше и с всичко се гавреше. Ала не можеше да не отговори и най-сетне рече, загледан някъде пред себе си:

— Да, виждал съм ги…

— Ха-хааа… — И прихна да се смее Арон. — Ти ме лъжеш, дяволе!

— Виждал съм ги — повтори упорито живописецът. — Иначе как ще мога да ги изпиша… и тук в тая църква, и по много други църкви, и бога — прекръсти се той с наведени очи, — и ангелите му, и дева Мария, и всички светци, спасители наши и молители…

Арон Мокри го гледаше, като да разправяше живописецът някаква смешна история и господарят чакаше края й нетърпеливо. Най-сетне той викна:

— Но как ги виждаш, проклетнико, къде ги виждаш! Та и дева Мария, а?

Пак тъй, като да говореше сам на себе си, живописецът каза с още по-голяма твърдост:

— Виждам ги в себе си. Виждам ги в душата си.

— В душата си, а! В душата си. Виждаш ти в душата си някому… Пък аз съм виждал жена си тъй — съвсем наяве. Виждал съм я и отгоре, и отдолу, и отпред, и отзад, и облечена съм я виждал, и гола. Що се смееш?

— Не се смея, господарю.

— Тъй… виждал съм я, знам я и аз ще ти кажа как да я изпишеш. Почвай!

— Как гъй, господарю… Не може тъй.

— Може. Аз съм виждал жена си по-добре, отколкото ти Богородица. Почвай!

— Но няма да прилича.

— Ще прилича. Ако я направиш по-млада и по-хубава, няма да ти се сърди.

Живописецът приподигна рамена, притисна устни — щом искаш и заповядваш, нека бъде господарската ти воля! Той взе един дебел конец и започна да премерва бялото петно до образа на Арона. А той, Арон, не преставаше да говори и както винаги се въодушевяваше от собствените си приказки:

— … Ами аз да не би да приличам много, както си ме нашарил тук! Аз иначе съм си много по-хубав. А жена ми гледай да я изкараш по-хубава, че ще дойде да се види и може зле да патиш. Мери добре… Тя е тъй… височка, но е суха като я притиснеш, костите и бодат. Но ти я направи по-мекичка. Има коса, кажи го, черна, но ти сложи й капа и венец, та да не се вижда много. Очите й също почти черни с дебели вежди, а щом се разсърди — режат като нож; ококори ли се в тебе — по-добре бягай някъде по-далеч. Носът й е дългичък и всичко подушва с него. Еднаж позна само по миризмата, че съм бил с друга жена. И устата й е големичка и добре работи: ако кажеш едно, тя ще ти върне дванадесет.

Живописецът слушаше внимателно и когато Арон поспря за малко, той каза:

— Очите й трябва да не са много големи…

— Не са големи—побърза да отговори Арон и добави: — Малки са, но всичко виждат и тъй… бодат. Но ти откъде знаеш, че са малки очите й?

— Като те слушам, почвам и аз да я виждам. И повече я виждам с това, което ми разправяш за душата й… Това, че е люта и…

— Виж го ти него! Нели казват, че вие всички сте магесници, със сатаната в една дупка пикаете. Че е люта, аз не съм ти казвал, но ти позна. Хайде сега, почвай.

Арон Мокри никъде не се застояваше дълго, остави и живописеца, ала през ден, през два отиваше да го погледа как работи. Преразказа му още няколко пъти как изглеждаше Варвара и се чудеше, че женският образ на стената все повече приличаше на жена му:

— Дявол си ти, а не живописец! Не е съвсем като пея, но все пак това е тя, жена ми. Ето, така гледа тя…

Арон ходеше из цялата сграда, спираше се и се връщаше по много пъти при всеки майстор, а когато трябваше да чака по-дълго време довършването на нещо, запиляваше се по лов из горите или пък скиташе със свои люде из околните селища да пиянствува и да търси млади момичета. В Средец отиваше по-рядко. Последният път ходи скоро след като му се роди дете, та из града тръгна приказка:

— Идва само за да направи друго дете. Иначе не го свърта много при жена му.

Сега той мислеше само за твърдината си в Разметаница. Варвара, жена му, държеше областта вместо него и вместо стария си баща. Опасност сега нямаше, опасност не се виждаше — княз Светослав Киевски бе отишъл да превзема Цариград, а никой друг от съседите на България не смееше от него да премине границите й.

Опасност за Средец нямаше — нужно беше само да се пази господарското право и да се прибира всичко, което беше господарско. Варвара пазеше добре и прибираше още по-добре по господарските ковчези и складове.

Опасностите виждаше само най-младият — Самуил. На Арона той изпрати тревожно писмо, но другите му братя — Давид и Мойсей, бяха по-близу до него.

Мойсей беше постоянно в Охрид и те живееха заедно, когато и Самуил беше в града. С Мойсея той много и не приказваше — нямаше нужда да приказва. Мойсей не искаше да го послуша само за Калипсо, не искаше и да го слуша. Самуил не можеше да търпи тая жена и още повече я намрази след случката с братовчеда на Агата — той подозираше, че Калипсо беше замесена в цялата история с идването на жена му в Охрид. За пребиваването на Агата в Охрид дълго се говори сред охридчани и не всичко стигна до ушите му, но като плати дълговете й, затихваха и всички приказки около нея. Намрази той още повече Калипсо, ала Мойсей не даваше да се говори за държанката му от привързаност към нея и от една странна за тоя великан стеснителност. Беше красив мъж, много от охридските моми мечтаеха за него, но той не виждаше друга жена освен Калипсо. И Самуил трябваше да я търпи, колкото и да я мразеше, а не преставаше да го гложди и едно неясно подозрение спрямо гъркинята.

Самуил реши Мойсей да стои непрекъснато в Охрид и по-старият брат прие безпрекословно решението му. Мойсей държеше здраво града, макар полкът му пак да бе намалял до осемдесет човека. Самуил се боеше от града, но градът му беше и нужен като опора. Оттук можеше да се ръководи цялата област, тук бяха също и най-опасните му противници. След битката в манастира тия люде вече и не криеха враждата си, но страхът им стана още по-голям — бояха се и от него, и от Мойсей. С друго не можеше да му бъде полезен Мойсей, а само със силата си, с послушанието си и със своята вярност. Преди да го остави да пази града, Самуил го поучаваше и го насочваше при всеки сгоден случай, пазейки се да не засегне честолюбието му или да не разгори прекалено много неговия опасен гняв.

Страхът от таврите, от ромеите и маджарите се забрави, изчезна дори и в приказките на людете. Киевският княз бе завладял половината царство и бе отишъл против ромеите, маджарите пък бяха изчезнали някъде по своите далечни степи. Но сега все по-нашироко по Охридската област, също и по съседните области се разрастваше един нов кипеж, който идеше направо от народа, от най-простия селски народ. Първият тласък бе му дал Самуил Мокри в оня ден, когато прогласи освобождението на селяците от ангария за болярите, и това беше искра, която запали една огромна клада, трупана и натрупвана от много години. После дойде битката в манастира на свети Наума и вече никой не можеше да спре пожара, който се ширеше бързо по цялата страна. Най-напред около Охрид, после по цяла Пелагония и още по-нататък париците и всичките селяни се дигаха и искаха от господарите си да ги освободят от принудителен и безплатен труд. Никой господар не искаше да признае това освобождение на селяците или може би само някои по-страхливи, по всички бягаха и се криеха по градовете или по твърдините си. Тогава селяните сами обявяваха своето освобождение от ангария, а някъде те не признаваха вече и нищо господарско. Като започна това брожение сред селяците, намериха се някои властели, които се опитаха да ги сплашат, да им наложат своята господарска воля и дари убиха люде, но загинаха и някои от тях, та сега повече бягаха по градовете да се спасяват.

Разбунилият се народ виждаше в Самуила Мокри господарска опора и насърчение, а господарите виждаха в него свой най-голям враг. Ала той бе дал само първия тласък. Подеха го и го засилиха много повече богомилите или бабуните, както още ги наричаха по името на планината Бабуна, дето имаше техни свърталища; наричаха ги също и торбеши, поради торбите, които мнозина от тях носеха постоянно. Те бяха сега, които ходеха сред народа, сред селския народ и го подбуждаха към непокорство, караха го да иска и да взема своето. Работите стигнаха дотам, че се заличаваше всяка граница между свое и чуждо, из страната се разгаряше народен бунт. И от всички се повтаряше едно и също име — Самуил Мокри.

След битката в манастира Самуил се видя между два огъня. Той искаше по-голяма справедливост за селяните и сам даде пример за справедливост, но селският народ отиваше по-далеч и гонеше господарите от имотите им. Поиска от игумена на свети Наумовата обител да освободи селяните от принудителна работа, а после трябваше да го спасява от тях и не можа да го спаси — те го убиха, избиха всички монаси. Сега трябваше да гаси огъня и от едната, и от другата страна. Тъкмо по това време дойдоха да го търсят горе, в комитския дом, около двадесетина боляри и други заможни люде от Охрид, имаше още толкова и от други места в Охридската област, които бяха побягнали тук. Излезе пред тях Самуил, а те, като бяха толкова много и все силни люде, не бяха твърде почтителни към него. Заговориха едва ли не всички заедно, нахвърлиха се с остри думи и се насърчаваха взаимно:

— Ти, Мокри, сега си господар и управник на областта, признат и още непризнат, но тежко и горко ще бъде за всички, както си започнал… Баща ти, комит Никола Мокри, в гроба си ще се обърне! Ти освободи селяците от ангария, но ти ги дигна и срещу нас… Искаме от тебе да поправиш всичко, което развали, да укротиш всички тия бесове, които изведе от самия пъкъл…

Болярите говориха много и все такива думи, с укор и молба в същото време, защото и се бояха от Самуила. А той стоеше срещу тях и мълчеше; до него се бе изправил Мойсей и Самуил на няколко пъти трябваше да го възпира с ръка, да не се нахвърли върху тия люде. Самуил слушаше търпеливо болярите, докато започнаха те и сами да млъкват един след друг. Тогава той каза:

— Вие говорите само за себе си и гледате работата само от едната й страна, тая страна, която е обърната към вас. Аз ще ви кажа друго нещо и може би ще ме разберете по-добре.

Те всички го слушаха, защото се бояха от него и още за това, че очакваха тъкмо той да им помогне. Самуил Мокри продължи:

— Аз искам да спася царството и да го засиля. Елате с мене всички, за да го спасим и да го засилим. Силата на царството е войската му, а кой ще я даде — народът ще я даде, простият народ. Аз искам да бъде така, че и бедният народ да каже: това царство е мое и аз ще го пазя. Такова царство искам да направя аз, за да бъде за всекиго опора и сила. Не само за тебе, болярино! Ти държиш за закона само когато е в твоя полза. А по какъв закон живее твоят парик? Аз искам и да няма в нашето царство никакви парици, защото те не са и люде, ти не ги смяташ за люде.

Помълчаха болярите, но после пък заговориха неколцина в едно и също време:

— Ти само за селяците ли мислиш, за най-долните люде в царството! Какво царство ще бъде твоето царство без боляри и войводи?

— Няма царство без боляри и войводи — не се стърпя Самуил. — Но ти, болярино, ще бъдеш болярин и войвода, няма да бъдеш разбойник, няма да бъдеш грабител и мъчител. Ти мислиш, че селякът стои наравно със скота и по-долу от скота, а той е твой по-малък брат. Така е в името на Христа, така трябва да бъде във всяко справедливо царство. Аз защитявам селяците, защото те имат нужда от защита — те, не ти, от когото трябва да ги защитявам.

Едни от болярите наведоха глави, укротиха се, умислиха се, но други едвам се сдържаха да не се развикат отново и тъкмо срещу тях дигна ръка Самуил Мокри застрашително:

— Чух всичко и знам. И казах, което трябваше да кажа. Който има уши, ще чуе и ще разбере; който има очи, ще види. Вървете си, боляри. Но който от вас ме потърси с добро, ще ме намери; който пък излезе срещу мене, няма да го пожаля.

Струпаните там боляри се разбутаха, заобръщаха се с гръб към него, едва по някой ще извърне лице да го погледне, заблъскаха се към вратата и си отидоха.

Самуил остави охридските боляри в ръцете на Мойсей. Простото охридско гражданство беше покорно, ала и то се тревожеше поради настаналите промени, живееше в очакване. Само някои от по-заможните купци се навъртаха по-смело около Самуила, подмилкваха се и той каза на двама-трима от тях:

— Ще стигне работата и до вас. Събирайте всякакви стоки, трупайте, но не мислете само за торбите си.

Другите по-заможни граждани, които имаха земя и ратаи, бяха с болярите, но не смееха да покажат недоволството и страховете си.

Самуил отново напусна Охрид с една дружина от петдесет добре въоръжени конници. Не поведе никакъв керван след дружината си, за да се движи по-бързо и по-свободно. Потегли най-напред за Обител, но преди да стигне в тоя град, той се отби по много болярски селища вляво и вдясно от пътя. Селяните се събираха без страх около него и той навсякъде казваше това, което беше нужно сега:

— Ангария за болярина няма да има. Всички ще бъдете свободни селяни, свободни люде. Но аз не казвам и няма такъв закон, че вие да ограбвате и да гоните господарите си.

В едно по-голямо село на половин ден път от Обител Самуил видя дома на господаря разрушен до основи от пожар; стърчаха само опушени стени и обгорени греди. Тъкмо тук, пред опожарения господарски дом, Самуил Мокри събра селяните:

— Кажете какво е станало във вашето село.

Мина доста време, докато се разприказваха селяците. Дума по дума, всичко се разказа и разясни. Господарят не искал да ги освободи и набил неколцина; един там разголи рамото си, за да покаже следите на господарския бич. Дигнало се цялото село против него, а той се затворил в дома си. Заедно със слугите и с господарката, и… с децата си… три дребни деца. Тук селяните задъвкаха думите си и млъкнаха един след друг.

— После? Какво стана по-нататък? — задърпа Самуил Мокри нетърпеливо юздата на своя кон.

— После…

После селяците ударили на господарските хранилища. А той, господарят, или някой от слугите му пуснали стрели по тях. Сега дойде друг селянин, запретна конопената си риза и показа на дясната страна на гърдите си още незаздравяла драскотина от стрела. А после?

После някой от селяните извикал: „Да го изгорим в къщата му!“ И всички се нахвърлили, наслагали сухи дърва и слама пред вратите, натикали цели снопове по прозорците, та и около цялата къща… Запалили сламата, запалила се къщата от всички страни. Тук селяните пак замлъкнаха. Самуил попита:

— А вие не извадихте ли от къщата, от огъня, децата му, жена му?

— Те останаха вътре, господарю.

— Той е хвърлил стрели срещу вас или е заповядал да хвърлят. Но хвърлили ли са стрели децата му или жена му?

— Не са хвърлили…

— А вие защо ги оставихте да изгорят живи?

От селяците сега никой не се обади. Започнаха да въртят глави ту на една, ту на друга страна, да се чешат още по-стръвно. Нямаше как да се скрият и къде да се крият от погледа на Самуила. Той рече:

— Кажете кой от вас пръв извика да изгорите господаря в къщата му! Кажете кои запалиха първи огъня около господарската къща!

Никой от селяните не продумваше.

— Кажете кой извика пръв и кой запали пръв огъня — повтори Самуил и добави: — И без това ще обеся трима от вас поради вашето своеволие и заради невинните деца на господаря ви, но нека бъдат най-виновните между вас.

Селяците мълчах още някое време, но не можаха да изтраят дълго простите селяци; знаеха, че между тях наистина имаше трима, а може би и четирима и петима най-виновни, знаеха те, че трите дребни деца на господаря изгоряха невинно в пламъците. И най-напред се дочу някакъв шепот, засили се от разни страни, позачуха се и плахи гласове, някакво неясно изречено име. Най-сетне най-виновният сам се показа: поразбута застаналите до него Наум Татул, разблъска ги и се втурна, отдели се от другите селяци и хукна да бяга през поляната. Той беше млад и мършав, бягаше бързо, но нели тук имаше петдесет души конници!

— Ето го! — завикаха селяците, сочеха с ръце: — Ето кой извика пръв да запалим господарската къща, ето Наум Татул беше, дръжте го!

Спуснаха се войници с конете си през поляната, обградиха беглеца, той пък и сам се обърна да се връща. Като се приближи, Самуил Мокри го попита:

— Ти ли запали пръв огъня?

Наум Татул нищо не отговори; рошавата му глава клюмна на гърдите. Самуил се извърна, да не гледа дрипите му.

Някакъв бяс влезе изеднаж в селяците, развикаха се те, зачуха се имена, заблъскаха се един друг, изблъскаха пред Самуила четирима:

— Ето ги! Тия са! Тия първи…

Четиримата несретници стояха смирено пред войводата; лицата им бяха побелели, брадата на един от тях, прошарена, рядка, трепереше. Те стояха мълчаливо пред Самуила, а съселяните им продължаваха да ги сочат и да викат. Тоя, който беше най-близу до тях, току се обърна към всички и дори се изкривиха в усмивка пребледнелите му устни:

— Е, стига де. Аз бях… бях, но не бяхте ли и вие?

Чу го Самуил Мокри, видя и бледата му усмивка.

Кому и на какво се усмихваше той сега, преди смъртта си? Самуил се приведе към него, бутна го с ръка към другите селяци:

— Връщай се, не ми трябваш.

Селякът го погледна, после се обърна и влезе мълчаливо сред другите селяни, които веднага го обградиха и го взеха между себе си, негли да го запазят. Самуил Мокри посочи с пръст втория между най-виновните:

— А ти защо запали пръв огъня около господарската къща?

Селякът беше същият, чиято брада трепереше. Той дигна бърз поглед към войводата, видя се за миг бялото на очите му и нищо не продума; само брадата му затрепера още по-бързо. Посочи Самуил следващия от виновните, а той завика, заплака с глас:

— Аз не бях, не бях първият… смили се, господарю! …

Самуил видя обилните сълзи по бузите му и се обърна към четвъртия от най-виновните:

— Тебе питам: защо запали пръв огъня?

— Защо ли… — повтори след него селякът с дрезгав, прехрипнал глас и едва след това подигна очи да го погледне: — Аз пръв… с първите, признавам. Но той, господарят, погуби баща ми… стар човек. Би го, би го и на втория ден старецът почина. Затова аз…

Самуил Мокри попита:

— Вярно ли е, което говори той?

— Вярно е, така беше — дигнаха се гласове.

Тогава войводата се обърна пак към виновния:

— Но ти не помисли ли за децата му?… Те ие са убили баща ти.

— Не помислих — поклати глава селякът и повтори: — Не помислих.

Всички се спотаиха да чуят какво ще каже войводата. Той каза:

— Върви си и ти. Бог ще те съди по-справедливо. Върви си. — После махна към войниците си: — Вземете тия тримата. Окачете ги. Ей там на върбите край пътя. Да ги види всеки, който мине.

Самуил Мокри продължи пътя си за Обител. И тук беше досъщ както в Охрид: едно и също говореха и тукашните боляри, едно и също им отговаряше Самуил; като охридските граждани, разтревожени бяха и тукашните граждани. Тук имаше повече монаси поради многото манастири около града; оттам беше и името му — Обител. Монасите бяха с болярите, на тях Самуил говори също както на болярите.

Земите на юг от Обител бяха оставени под управлението на Давида Мокри и Самуил Мокри продължи пътя си на север, към Прилеп. В Прилеп той прекара две недели за същите тия работи на царството. Тоя град беше силна крепост още от старо време, та Самуил разгледа стените й и всичките й кули, които сега стояха пусти, с разтворени врати. Пазеха стражи само по кулите на градските порти. През последната година бе умрял предишният прилепски управител, старият войвода Курт, и друг на негово място не беше дошъл. Като говореше с тукашните боляри и управители, той ги укори за изоставената градска твърдина, в която виеха гнезда утове20 и змии; каза им също, че на такава запустяла твърдина приличаше цялото българско царство — запустяла, с разтворени врати. Самуил Мокри стигна и до Велес, после сви надолу по Вардар, отби се по всички по-големи селища и по много по-малки, върна се назад и мина през Щип, през Свети Никола, та чак до границата на Средецката област, оттам се върна в Скопие. Престоя и в тоя град няколко недели, след това тръгна по всички селища нагоре по Вардар, премина и в долината на Радика. Преди него още по всички тия места бяха стигнали разпоредбите му за ангарията, стигнали бяха и какви ли не приказки за битката в манастира на свети Наум, за тримата селяци, които бе обесил. Кипежът сред народа нарастваше и по тия места, както навсякъде по Охридската област. Селяците се дигаха, искаха и взимаха своето, както бе прогласено за тяхно, болярите бягаха по градищата или се затваряха в твърдините си. Малцина бяха между тях, които по своя воля отстъпваха пред селяните. Някъде бяха по-силни и по-упорити селяните, другаде пък — господарите; на трето място част от селяните бяха против господарите, а друга част бяха с тях, макар с това да бяха против себе си. Разбунил се бе целият народ и най-вече селяците срещу болярите и срещу големите духовници, но всички — и селяци, и боляри, и духовници, та и градските люде, живееха в страх. Бояха се едни от други, колкото и да бяха дръзки едни срещу други. Бояха се още повече от друго нещо и може би това беше мисълта в тях за царството, големият страх от него; може би беше мисълта за закона и пак страхът от него; може би беше страхът от собствените им дела, които много по-често биваха несправедливи и незаконни.

Между народа и най-много между селския народ ходеха и богомили. Богомили или техни следовници имаше навсякъде, във всяко по-голямо или по-малко селище, но имаше и други богомили, които ходеха непрестанно между народа и засилваха кипежа по всички места. Те говореха и проповядваха, но сега не за бога, който дал душа на човека, и не за сатаната, който направил човека от кал, не за доброто и злото в човека и в човешкия живот, не за греха и падението, за душевното очищение и възвисяване, не за въздържанието и омразата към плътта, към царя, към всичко земно, а говореха и проповядваха, за да възбуждат и разпалват простия и беден народ срещу земните властели. Те подбуждаха народа и го насърчаваха да иска все повече от болярите и поповете, да иска всичко, а някои някъде го подстрекаваха да дигне и оръжие срещу своите господари. Ала и те, и богомилите, или поне повечето от тях изпитваха същия страх — от царството, от господаря, от закона, та и от сатаната, срещу когото се бореха, и от бога, когото почитаха; също и те в страха си, дори и когато не го съзнаваха, споменаваха името на Самуила Мокри. Едни го споменаваха с добро и с почит за неговата справедливост, а други със старата омраза и старото недоверие към господаря, ала и едните, и другите си служеха с неговото име като с оръжие срещу болярите и духовниците, като ги заплашваха с него или го сочеха за пример.

И ето сега навсякъде се явяваше самият той — Самуил Мокри. Явяваше се заедно със своите петдесет души пъоръжени конници, винаги до него беше и Симеон Илика — едър и хубав като архангел. И което мълвата не беше доизказала за Самуила Мокри, казваше го докрай оръжието на тия страшни юнаци. Самуил търсеше простя народ и го събираше, но и сам народът навсякъде се трупваше около него и войниците му, следеше го по пътищата, очакваше го със страх и с надежда. Господарите и духовниците Самуил намираше там, където те се спотайваха сега и се криеха — по градовете и по твърдините им. С простите люде той говореше като с деца, които жалеше и искаше да защити, но които удряше през пръстите поради тяхната сиромашка лакомия; по-строг и по-страшен беше той за господарите, които не се отказваха от своето. Трудно се приемаше неговата мисъл и от едната, и от другата страна и много често там, дето успяваше да сложи ред, безредието наново започваше, щом той се отдалечеше. Ала имаше и люде, които го разбираха — простите по своему, болярите и духовниците също по своему, и ако всеки от тях би тръгнал с него, Самуил Мокри би повел след себе си вече многоброен полк. И така виждаше той сега в мисълта си целия български народ — като един силен, многоброен и непобедим полк след себе си…

Като навлезе Самуид с дружината си в долината на река Радика и още щом се отправи към първото селище, изсипаха се на пътя цяла тълпа селяци — мъже, жени, деца, — сякаш го бяха причаквали, и мнозина налягаха там ничком, за да спрат коня му.

— Спаси ни, господарю, спаси ни! — викаха и повтаряха някои от по-старите мъже, махаха ръце към него, кланяха се до пояс, влачеха се по колена и по лакти, жени и деца жално проплакваха.

Селяните изтласкаха напред един от най-старите между тях — той беше, види се, техен старейшина или най-умният.

— Ние сме тука от две села, господарю — заговори селякът с глух, задавен глас и продължи: — От две села, но така е по всички села далеко надолу по Радика. Ние тука сме люде на болярина Христофор Видуш, повече на негова земя работим, по неговите гори. И всички сме се пръснали по горите. Никой не смее да се върне в селото. Гони ни господарят, нашият господар. Бие и убива, дете в майка проплаква. Измряхме и от глад. Ето три недели откакто сме побягнали, опасохме нивите, но колко ниви са те. Тук от гората се живее и от стадата, но господарят забра и пази всички стада. Побягнахме…

— Говори по-бързо — прекъсна го Самуил, но старецът продължи, както си знаеше:

— Побягнахме ние от него. Като каза царят да ни освободи от ангария, поискахме си ние нашето право. А той дигна войската си сретцу нас. Не можеше да се живее повече по селата. От нашето село уби петима. Жените даде на войниците си. От село Сенце, до нас, уби двама, жените и там даде на войниците. Бият, газят ни с конете. Като чухме, че идеш насам…

— Къде е той сега, вашият господар?

— Къде е… Ти върви, господарю, по пътя и ще го срещнеш. Той сега ни гледа отнякъде, знам аз.

— Аз ще го срещна, а вие се върнете по селата си.

Не след много време на пътя се изпречиха други селяни, и те със същите молби и поплаци. Самуил Мокри изслуша и тях и ги отмина. Малко по-надолу пътят пресичаше без мост реката и едва-що прегази Самуил буйната река, срещу него се зададе друга една дружина конници. Тя беше по-малка от неговата, но конниците насреща яздеха бързо насам, струпали се бяха нагъсто и някои караха извън пътя. Двете дружини се приближаваха стремително една срещу друга, никой не мислеше да сгори път на другия.

Самуил Мокри вабеляза отдалеко водача на другите конници, който бе изпреварил другарите си, и те бързаха да го догонят. Усети той отдалеко какво беше това нетърпение на другия и силен гняв облада сърцето му. Той също подкара по-бързо и двамата едва-що не се сблъскаха на пътя, струпаха се зад тях и дружините им. Те се познаваха и се познаха още по-долре, като се видяха сега близу един срещу друг. Христофор Видуш беше кокалест човек с гърбав нос, рус, с червеникава брада и сини, студени очи. Колкото и да беше разгневен, Самуил каза с равен глас:

— Не очаквах да те срещна така, Христофор Видуш.

— Аз пък отдавна те очаквам, Самуил Мокри — отговори тутакси Видуш и присви очи да навик. И добави: — Тук аз съм на своя земя.

— Знам.

Замълчаха двамата. Видуш беше в такова състояние, в което войникът и всеки по-дързък човек веднага изтегля оръжие; това се виждаше по цялата му външност, в стойката му върху коня. Самуил виждаше това и трябваше да го изпревари; всеки изпуснат миг можеше да бъде съдбоносен. Но Самуил Мокри все пак не побърза да посегне пръв към меча си, а отново заговори:

— В твоя земя си, знам. И людете са твои тук, на твоя вемя работят, но се държиш с тях като зъл техен враг.

Радой беше винаги близу до господаря си; това знаеше всеки от людете на Самуила и никой не пречеше на слугата. Близу беше Радой и сега — в първата редица на войниците. Той виждаше всичко и току смушка коня си, приближи се коляно до коляно със Симеона Илица, който стоеше на един кон разстояние зад Самуила и слушаше разговора му с Видуш. Радой зашушука бързо в ухото на младия стотник:

— Той ще го удари, не виждаш ли, тоя сатана ще удари господаря! Ка-какво чакате още…

Симеон Илица, в своята добродушна наивност, едва сега видя всичко — и опасната наеженост на Видуш, и прекалената сдържаност на Самуила. Той побутна с лакът слугата и застана до Самуила — мигом да посрещне удар или сам да удари. Видуш не забеляза движението му или само толкова го забеляза, че позадържа ръката си. Задържайки ръката си, той не спря злия си език:

— Враг си ти! И как те търпим още?! Ти, болярин и войвода, а си тръгнал с париците. Дигаш ги против господарите им. Тук у мене това няма да бъде! Всичките ще ги избия. И парици, и смерди… И ти като тях — богомил! Бабун!

От устата на Видуш пръскаше бяла пяна. Повиши глас и Самуил:

— Прогонил си ги. Насилваш ги за ангария. Убиваш ги, ще ги избиеш, казваш. А какво става със земята ти, с нивите ти сега, посред лято, със стадата ти? Ще можеш ли без тях, без париците си? Избий ги, но земята ти ще опустее без тях. Аз казвам: дай и на тях да живеят като люде. Това е всичко, Богомил аз не съм, но съм болярин и войвода. Мисля… — Видуш понечи да го прекъсне на свой ред, но Самуил Мокри дигна ръка срещу него и продължи: — мисля и за себе си, но ти мислиш само за тая твоя долина и мислиш лошо.

— Ти не можеш да влизаш с войска в моята земя, без мое знание!

— Лошият господар е по-лош и от чума. Някой трябва да застане над тебе.

— Ти, а!

Звънна меч, ала миг преди това изсвистя във въздуха мечът на Симеона Илица — голям, но лек за ръката му, и дясната ръка на Христофор Видуш увисна, разсечена дълбоко в рамото, ведно с гъсто изплетената посребрена ризница. Видуш не извика, само лицето му се изкриви страшно и пожълтя, изкриви се той цял на дясната си страна, сякаш пак да замахне с меча си, но мечът падна от съсечената ръка в нозете на коня му.

Двете дружини яростно се нахвърлиха една срещу друга. Дружината на Самуил Мокри, която беше три пъти по-многобройна, бързо надделяваше, докато изтласка неколцината още здрави войници на Видуш на една малка поляна край реката и там загинаха те до един. Късият път от мястото, дето почна битката, до тая поляна беше покрит с ранени и убити войници и коне, други коне тичаха встрани уплашени и без ездачи. Дружината на Христофор Видуш беше разбита и унищожена, паднаха тук и шестима от Самуиловите войници, ранени бяха още повече, засегнат беше и Самуил с върха на меч.

Докато траеше тая къса братоубийствена битка, от височините вляво и вдясно, иззад трапища и брегове надзъртаха и чакаха нетърпеливи селяци.

Самуил Мокри мина с оцелелите си люде през долината на Радика и навлезе в долината на река Дрим. Като вземаше водите си от Бялото езеро, тая река и сега, в най-горещите дни, не беше много намаляла. Самуиловата дружина я прегазваше по бродовете, защото мостове имаше малко и те повечето дървени, тесни, та се люлееха застрашително под конските копита. Минаваше Самуил ту на единия, ту на другия бряг на Дрим и често се отдалечаваше и по на един, по на два дена път в тия планински места. Богатството тук бяха горите и стадата, които тежеха като сиви облаци по широките поляни, живееше по тия планини много народ.

Самуил се отбиваше надалеко по двата бряга на Дрим, но вървеше все срещу нейното течение и се приближаваше към огромния неин източник, към родното езеро. Пътуването през областта бе продължило много и той се радваше, че се връща в родния си край. Мислеше за Охрид, за своя дом, за жена си също и сега с по-друго чувство към нея — тя беше в бащината му къща и може би го очакваше също нетърпеливо, както и той бързаше да я види, а там, до нея, бяха и децата му…

След още редица дни Самуил навлезе в мокришките гори. Мисълта му за родния край сякаш се предаваше и на коня под него, който тропотеше все по-бързо по горските пътеки, или това беше нетърпеливата ръка на ездача, която подръпваше юздата все по-често…

Горещо, задушно беше дори и тук, в дълбокото долище сред гората, край намалялата вода. Четирима богомилски вождове бяха насядали вътре във воденицата, близу един до друг, глава до глава. Биляна седеше на прага с боси нозе и теглеше на хурка тънка вълнена нишка, въртеше в другата си ръка вретено като стара баба. Нямаше кой друг да се грижи за дедъц Дамян, за облеклото му — те бяха сами на тоя свят, — дядо и внучка. Людете бяха свикнали да я виждат край него тук, в нищо не можеше да се отдели и старецът от нея. Четиримата богомилски вождове бяха се спотаили във воденицата в това горещо следпладне, те сякаш не забелязваха внучката на дедъц Дамян, която седеше на прага там, встрани, с хурката си. А тя чуваше всяка дума от разговора им.

— … Болярин като всеки болярин, болярско куче! — режеше слуха й острият шепот на Рун. — Да не мислете, че се е загрижил толкова за бедния народ! Свои някакви цели гони той.

Чу се спокойният глас на Нестонг:

— Той е по-умен от другите боляри и по-чист. Ти недей за него така… Взема от болярите, дава на нищите. Що искаш повече? Ние трябва да бъдем с него. Когато и да е, срещу него ще се съберат всички боляри и ще го ударят. С нас той ще бъде по-силен, но и ние ще бъдем силни с него.

— Що си мислиш ти! — чу се пак гласът на Рун, издрезравял от злоба и гняв. — Като вземе всичката сила в ръката си, той ще се обърне и срещу нас. Така ние сами ще помогнем за своята гибел. Той ще стане цар, а кой цар ще търпи богомили!

— Той е добър и чист човек — чу Биляна гласа на дядо си. — Познавам го още като дете. Не е като нас, но не може да търпи неправда.

Тримата тия богомили млъкнаха. Биляна се ослушваше да чуе гласа на четвъртия. Мина доста време в мълчание и най-после се чу гласът и на четвъртия от богомилите във воденицата. Едвам се чуваше тоя глас, тих и равен:

— Аз виждам… С делата си той е с нас. Ние ще бъдем с него, докато върши такива дела. Той е против болярите, против поповете. Той жали бедния народ, иска да му помогне. Ние ще бъдем с него и занапред, ще му помагаме и занапред.

Четвъртият говореше толкова тихо, че сякаш не се и грижеше дали ще го чуе някой, или няма да го чуе. Той и млъкна така, внезапно, ала се усещаше, че другите трима търпеливо чакаха да продължи и да завърши приказката си. Чакаше и Биляна, вретеното се въртеше по-бавно между пръстите й. Иззад воденицата едвам се дочуваше шумът на отбитата намаляла вода; замлъкнал бе и воденичният камък. Четвъртият от богомилите заговори пак внезапно, както и бе млъкнал. И все така тих беше гласът му — нека напрегне слуха си, който не чува добре. Четвъртият във воденицата беше сам първият наместник на поп Богомила и тежко му, който пропусне една негова дума.

— Приближете се още повече до него — говореше той, — влезте между людете му, бъдете винаги близу до него, до ухото му, до ръката му. Вие ще го направлявате в мислите му, в делата му, вашата дума ще чува. Ако стане цар — нека стане; по-важно е какво ще върши. Ако се обърне срещу нас, и ние ще се обърнем срещу него. Сега сме с него. Мълчи, Яков Рун. Знам какво ще кажеш. Богомилите са против царя, да. Но ето един цар, който върви по нашия път. Нам ни е нужно това, за да хванем по-дълбок корен. Мълчи, Рун! Обуздай се и върви да служиш на болярина.

Първият наместник на поп Богомил не каза нищо повече. Мълчаха и другите трима с него. С последните му думи те бяха свършили разговора си. Дълъг бе тоя разговор и едва на края се изказа наместникът, слушал бе той другите докрай и той сложи края. Неговата дума беше винаги последна и всички други-трябваше да се подчиняват на слабия му глас. Във воденицата се чуваше еднозвучният заглъхнал шум на отбития бент, но в него Биляна долавяше и всички други шумове. Без да погледне, тя знаеше какво става там, вътре — виждала бе друг път и много пъти преди. Наместникът на поп Богомила влизаше и излизаше всякога през малката задна вратичка на воденицата, за да не го срещне някой и да види лицето му. Никой, освен посветените, не биваше да вижда лицето му. И малката градинка зад воденицата стоеше едно муле и двама пазачи. С това муле бе дошъл наместникът и сега пак с него си отиваше. Когато се качи той на гърба на мулето, върху някаква дреха, единият от пазачите взе оглавника и поведе животното, подпирайки се на тояга, а другият тръгна след него, като се подпираше също на дълга тояга.

Биляна седеше на прага и въртеше вретеното. После чу как бликна водата в улея и макар доста намаляла, шумно се заблъска долу; дедъц Дамян бе обърнал яза, започна да се върти и воденичното колело. Старият човек и излезе от воденицата и пак се върна — отново бе тръгнал по работата си. Биляна въртеше мълчаливо вретеното между пръстите си. Слънцето се бе наклонило на запад, върбите на дървесата нататък блестяха в светлината му, а долу, по поляната пред воденицата, гората бе хвърлила широка, прохладна сянка.

Девойката ловко придръпваше вълнената нишка и час по час попоглеждаше ту към пътеката, която слизаше през гората по другата страна на дълбокия дол, ту към пътя, който водеше за господарската твърдина. Девойката мислеше за Самуила Мокри. Тя винаги мислеше за него и го сънуваше всяка нощ. А преди малко четиримата богомили през цялото време бяха говорили за него. Те не бяха споменали името му, но тя знаеше, че говореха за него. Тоя зъл, проклет Рун — само той не намери да каже добра дума за болярина. Тя най-напред по това позна, че те говореха за него — по всички добри думи, които казаха и дядо й, и Нестонг, та и наместникът. Той каза: боляринът е с нас и ние ще бъдем с него, той жали бедния народ… Да, такъв беше боляринът. Тя винаги се радваше, когато го виждаше, самото й сърце се радваше. Девойката знаеше, че има и зли боляри; виждала бе такива боляри в селището зад високия рид, където живееше тя, докато майка й беше още жива. Там бе идвал и старият господар, бащата на младия господар, идвали бяха и други боляри. Людете в селището се криеха от тях. А младият болярин Самуил Мокри влизаше във воденицата и сядаше на столчето, приказваше с дядо й, с много други люде и те не се бояха от него.

Той приказваше и с нея и я гледаше с добри очи. Поглеждаха я често и другите мъже, които идваха във воденицата, но очите им не бяха добри като неговите. Те й приказваха и лоши думи и като че ли всеки я дебнеше, всеки беше готов да я сграбчи — тръпки минаваха по тялото й, идеше й да избяга надалеко. Той беше господар, но с него не беше така. Ето сега тя седеше на прага, пръстите й несъзнателно придръпваха нишката, врътваха вретеното, а очите й живо се местеха ту към едната, ту към другата пътека. Откога не беше идвал той във воденицата, цяло лято не беше идвал, но тя все го очакваше, а като седнеше тук на прага или ходеше по работата си наоколо, очите й все се обръщаха ту към единия, ту към другия път, откъдето бе идвал той всякогаш.

Сянката на гората пропълзя още по-наблизу. Биляна никога не беше преминавала нататък — да мине ето през тая сянка, да тръгне по тоя път през гората и да иде до господарската твърдина, да види къде живее младият господар. Не беше се случвало да иде по-далеко нататък и не знаеше как изглежда господарският дом. И никога преди не бе мислила да иде по-далеко нататък — ще иде да събере съчки или гъби и пак ще се върне. Но сега господарят отдавна не беше идвал, та щеше й се да тръгне да го потърси. Къде другаде — ще го потърси у дома му, той у дома си живее както всички люде.

Биляна сама се усмихна на мислите си. Но лицето й пак се промени, стана напрегнато и строго. Тя искаше да убеди някого, да убеди себе си: трябваше да каже на господаря какво бяха говорили за него четиримата във воденицата! Ще му каже, защото беше добро, но няма да му каже нищо за Рун — господарят ще се натъжи, пък може и да се разсърди.

Съсредоточеното, напрегнатото изражение на лицето й вече не се променяше. Едни и същи мисли държаха ума й, рядко ще се променят за малко и пак бързат да се върнат, едни и същи се въртят в ума й. От последната им среща тя мислеше много често за войводата. Сърцето й прекопня за него, като да й беше роден брат. Тя нямаше по-близък човек от дядо Дамян, но дядо Дамян все я хокаше и едвам ще я погледне… жена била, проклета.

Изеднаж девойката скочи, вретеното падна от ръката й, търкулна се на земята; скочи тя и замря, спря да тупти сякаш и сърцето й. Някъде из гората се дочуваше конски тропот; дядо Дамян не би го чул, но тя го чуваше. Приближаваше се, приближаваше се насам бързо…

По стръмната пътека вдясно шумно се свлече и се изсипа на поляната дружина конници. Биляна погледна за миг и пак наведе очи. Той беше, войводата, той водеше конниците. Тя следеше всяко негово движение, без да го вижда, различаваше дори стъпките на неговия кон сред тропота на толкова коне. Може би не беше точно тъй, но тя го виждаше през спуснатите си клепачи, виждаше го в себе си. Ей сега ще се спре пред нея и ще й заговори. Затова туптеше сърцето й толкова бързо. Тя чу гласа му:

— Вървете. Ще ви настигна.

Биляна видя с наведените си очи как се плъзна край босите й нозе сянката на кон и се спря там. Клепачите й натежаха още повече. Тя бе го чакала, бе го усетила как иде, а сега не се решаваше да го погледне. Самуил я гледаше от високото седло. Каква чудна воденичарка — за няколко месеца пак се бе променила, да не може човек да я познае! Станала бе истинска жена. Променил се бе и цветът на кожата й, станал бе по-нежен, по-топъл; бяха се приподигнали и разширили рамената й, загладила се бе шията й, на челото й тежеше кичур коса. Само дрехата й беше все същата, но окъсяла — босите й нозе бяха много разголени, тя не беше вече дете. Воденичарка! Мислил бе Самуил за нея, искал бе да я види, отбил се бе от по-прекия път. И заради дедъц Дамян, но… Ето сега нахлу в сърцето му гняв против нея, поради тия разголени нозе. Забелязал бе той, че всички войници се извръщаха да я гледат…

— Къде е дядо ти?

Девойката го погледна уплашена и още повече се уплаши, като видя навъсеното му лице.

— Тука е… — промълви тя, но самият дедъц Дамян се показа на вратата на воденицата:

— Тука съм. Слез от коня и ела вътре.

В гласа на воденичаря, по лицето му се долавяше настойчивост. Самуил скочи от коня и минавайки край Биляна, тикна юздата в ръката й:

— На. Дръж коня…

Девойката стисна в шепата си края на юздата с нажалено лице, но в следващия миг лицето й се разведри. Ведрина, приветлива бодрост прозвуча и в гласа й:

— Добре дошъл, болярино! Отдавна не си идвал у нас.

Самуил се загледа в нея с присмехулно учудване и гласът на девойката леко потрепера. Поколеба се в раздразнението си и той, заозърта се, искаше да направи нещо за нея и току съгледа падналото вретено тъкмо пред върха на обувката му. Ами той знаеше, че вретеното беше там. Видя го още в ръцете й, видя го и когато падна — не бе откъснал поглед от нея още като я зърна пред вратата на воденицата и докато забеляза, че Радой го наблюдаваше. Затова изпрати слугата си заедно с войниците… Сега той се наведе, дигна вретеното и го подаде на момичето:

— Ще го загубиш. Гледай да не изпуснеш и коня — добави, влизайки във воденицата.

— Хм… — прие Биляна весело шегата му, проследи го със светнал поглед.

Сетне я облада нова мисъл, черните й вежди се сключиха. Тя премести вретеното в свободната си ръка, измъкна и хурката от пояса си, сложи ги зад високия праг на воденичната врата. Там, до вратата отвън, бе подпрян похабен воденичен камък и от него някои от мливарите се качваха на конете си. Притегли девойката Самуиловия кон до камъка и скочи на седлото, босите й нозе увиснаха разголени до над колената. А конят мръдна нататък, навирил уши. Едва сега се уплаши девойката, но не знаеше какво да предприеме, не се решаваше и да вика за помощ. Конят продължаваше да върви по своя воля и Биляна се остави на него. Животното се отправи към пътя за господарската твърдина, спря се там, изви назад дългата си шия и продължително изцвили. Кончето бе познало пътя, усетило бе миризмата на другите коне, които бяха отминали нататък, но преди да се спусне по следите им, обърна се да потърси своя господар.

На вратата на воденицата се показа Самуил Мокри, който бе чул тревожния зов на коня си. Показа се там и дедъц Дамян.

— Чрън! — наведе вик по коня младият войвода и се спусна през поляната.

Конят изцвили още по-продължително. Като чу силния вик на Самуила, девойката се съвзе от големия си страх и както бе виждала да правят някои, запляска гальовно коня по влажната шия. Животното се обърна пак към воденицата, но в същия миг Самуил сграбчи провесената юзда.

— Ти да не си луда… — скара се откъм воденицата дедъц Дамян, но двамата млади люде не го и чуха.

Самуил протегна мълчаливо ръце към девойката и тя се отпусна към него също с протегнати ръце, отпусна се цяла за един миг, премаляла от неизпитана радост. Страхът й от коня бе изчезнал. Тя бе видяла с очи уплахата на болярина, той се бе уплашил за нея и ето сега протягаше ръце с пребледняло лице. Самуил я смъкна от високото седло и я остави на земята. После се хвърли на седлото и подкара бързо през гората.

Като навлезе в старата гора, Самуил Мокри отпусна юздата и конят продължи спокойно по познатия път. Освободи се и сърцето на ездача от току-що изпитания страх, от един безпричинен гняв; той дори се засмя и току се озърна да не би някой да го е чул. Никой не бе чул радостния му смях, гората се бе умълчала в тоя предвечерен час, пусто беше наоколо и тихо. Самуил нямаше от кого да се бои, на кого да се сърди, нямаше тук чужди очи и уши, той беше сам в затихналата гора със своя кон. Сега всичко му изглеждаше смешно. Тя изпусна вретеното и не смееше да се наведе да го вземе. От него се смути и уплаши. Дрехата й бе окъсяла, но тя не беше болярка с хубави дрехи, тя беше водеиичарка с конопена риза. Той усети в ръцете си младото тяло под късата дреха, усети как се отпусна за миг в ръцете му. И пак се усмихна сега на уплахата си, когато излезе от воденицата и я видя на коня, премаляла от страх, но и някак горда със страха си. Как се бе покатерила на високия кон… отдалеко се виждаха върху тъмната кожа на седлото, върху тъмния косъм на коня нейните дълги, стройни нозе. Побелялото й лице просия, когато го видя да тича към нея. После Самуил усети младото тяло в ръцете си, гъвкавата коравина на малките й момински гърди, усети по лицето си нейния здрав дъх… О, хубаво беше и весело, какво чудно момиче беше воденичарката… Биляна…

Той вече я желаеше, тя бе влязла в сърцето му. Той беше господар на цялата гора тук и на всички гори наоколо, никой не би се решил да застане срещу господарската му воля. Ала нито помисли сега да вземе това момиче, да го вземе, както го желаеше с цялото си младо, пламенно сърце и със своята господарска сила. Може би го възпираше приятелството му с дедъц Дамян или… Но — не, не. Такова беше чувството му към тая девойка, добро и чисто, не би желал с нищо да я насили, да й причини болка, да я наскърби.

Разговорът му с дедъц Дамян беше много къс. Старецът го заведе чак в дъното на воденицата и му каза през шума на водата:

— Какво е било, що е било, няма да ме питаш; няма и нищо повече да ти кажа. Ще знаеш само това, че докато вървиш по правия път, нашите люде ще бъдат с тебе.

— За богомилския ли път говориш?

— Не. Правият път е един за всички. Ние сме богомили за вярата. Но ако ти се бориш против всяко зло, там сме и ние; против всяко зло. Повече и няма какво да говорим с тебе; говорили сме много пъти. Сега всичко е в ръцете ти.

Гората се изпълни със зелен здрач — под широките шатри на дървесата, между дебелите тъмни дънери; позеленя и ясното лятно небе горе, между тънките вейки, които се заплитаха и разплитаха при все по-честите повеи на закъснелия вечерник. Тих шум идеше на широки вълни откъм дълбините на гората и преминаваше през цялата гора; остро изцвърча наблизу някаква гадина, конят дръпна главата си назад и тревожно изпръхтя. Настъпваше нощ в гората. Конят се втурна напред — Самуил едва бе го докоснал със стремената…

През разредените дървеса се показа бащината му твърдина. Отдавна не беше се връщал с такова нетърпение в своя дом. И пак смушка коня — да тича по-бързо, да лети, като да го преследваше нещо, като да искаше да избяга от нещо. Искаше да види по-скоро жена си, искаше да види децата си. Мислеше за децата си, бяха му домилели още повече; такива мънички човечета, хубави и безпомощни. Да можеше някак с един скок да стигне до вратата на своя дом. Най-сетне той се втурна в предния двор на твърдината, където се бяха настанили вече войниците му. Радой взе юздата на запенения кон, чийто косъм още повече бе потъмнял от обилна влага. Самуил изтича към покоите на жена си.

Той влезе задъхан в предната стая и веднага съгледа Агата. Тя седеше на широко, ниско столче пред прозорците, обхванала с ръце колената си, и сякаш се грееше на предвечерната светлина, която струеше оттам; ъглите на противоположната страна на стаята чезнеха в здрач. Там, в здрача, беше изправена арфата; нахвърляни бяха на един стол и някакви дрехи. През вратата насреща се дочуваше детско гласче. Щом чу изтропването на вратата, Агата се изправи; тя беше предупредена за връщането на мъжа си, чу се и замореното му дишане. Мълчаливо се обърна към него младата жена и едвам го докосна с поглед, кимна леко с глава:

— Добре дошъл.

Тя беше облечена в дълга дреха, която светлееше срещу прозорците в загаснало синьо по рамото й, по изпъкналите гърди, по бедрото й надолу. Стоеше с отпуснати ръце и клепки и нито се помръдна повече. Ето я все същата — затворена, далечна. Той я познаваше такава и преди, но сега му се стори, че тя знаеше за него нещо не хубаво, дори нещо срамно и беше нажалена. Пристъпи бързо и я прегърна пламенно — като че ли колкото повече искаше тя да го отблъсне от себе си; толкова повече се притискаше той към нея.

— Здрава ли си?

Агата не отговори веднага, сякаш обмисляше отговора си:

— Не съм болна:…

Тялото й беше същото — меко, топло, изпълваше ръцете му, тежеше сладостно на гърдите му. Той се притискаше към нея, искаше да я събуди, да я раздвижи. Това беше не само от възбудата му, а чувствуваше в себе си и смущение. Най-сетне тя се поотдръпна от него, свали от себе си лакомите му ръце:

— Остави ме…

Той и сега не искаше да я пусне. Агата се отдръпна още повече и добави:

— Аз съм пак бременна.

Самуил неволно погледна корема й. Не личеше още нищо, но то се знае, тя не го лъжеше. Изчезна в него и поривът му, и смътното чувство на виновност, остана само една блудкава незадоволеност. Той сега сам се отдалечи от нея, не се сети да попита и за децата. Свали меча си, свали плетената стоманена ризница, нареди да му приготвят топла вода, за да се окъпе. Сърцето му постепенно се успокои между една незадоволеност, между едно неясно чувство на виновност и друго едно чувство на внимание и дълг към бременната жена и съпруга. Почувствува той, че бе останала някъде много далеко и воденичарката. Окъпа се и седна да вечеря с жена си. Вечеряха мълчаливо, но той на няколко пъти й поднесе ту някое по-вкусно късче, ту някой хубав, зрял плод. А се виждаше, че бяха го понесли отново неговите мисли.

Той преспа само една нощ в твърдината си.

Трябваше да обходи и южните предели на обширната Охридска област. Породила се бе в него мисъл да проникне още по на юг, накъм стара Елада. По тия места нататък живееха много славяни, които бяха досъщ като всички други български славяни; там беше многобройното племе на велегизитите, имаше много славяни и по земите отвъд реката Пиней, отвъд Олимп и Лариса. Ала нататък той трябваше да премине границата с Византия.

Като тръгна тоя път от бащината си крепост с намалялата си дружина, Самуил остави далеко вляво манастира на свети Наум, езерото Малик и след уморителен път през диви планински места навлезе в долината на река Девол, стигна и до град Девол, оттам, пак по течението на тая река и като я премина близу до устието й — свърна към град Главиница. Премина също и до град Белград, а оттам навлезе в земята на ваюнитите. Тук стигна до река Воюса и се отправи срещу течението на реката по десния й бряг, остави вдясно от пътя си северните разклонения на Пинд, където живееха много власи, и премина в долината на Бистрица. По десния бряг на тая река Самуил Мокри стигна до големия й завой дълбоко на юг; тук наблизу беше и границата между България и Византия, както бе определена още по времето на Симеона Велики. Той премина смело границата, понеже навлезе в страната на велегизитите, но не посмея да се доближи с малкия си полк до град Лариса, който беше силна византийска твърдина. Не се отби и към Сервия, а премина пак Бистрица и нагоре по левия й бряг стигна до Костур. Той не се отби в тоя град, отправи се към малката твърдина на Давида Мокри.

Двамата братя, най-старият и най-младият, стояха дълго прегърнати — не бяха се виждали много отдавна и бяха закопнели един за друг. Ала щом се отделиха и се поразгледаха, с всяка нова дума, която си разменяха, те и двамата виждаха все по-ясно, че между тях беше не само изминалото време от последната им среща. Те бяха се променили и външно, особено по-старият брат, и се оглеждаха едва ли не като чужди, някак с чужди, любопитни очи. Давид Мокри бе много остарял за годините си, ослабнал бе, широката му руса иначе брада отдалеко се белееше, вече гъсто прошарена с бели косми. Затихнал бе и гласът му, погледът му беше някак извърнат встрани, като че ли нищо не можеше да го привлече и задържи, не се задържаше тоя поглед по-дълго и върху любимия брат. Самуил забеляза, че и облеклото на Давида беше много овехтяло.

Те седнаха един срещу друг в малката стая на Давида на по-горния кат на усамотената крепостна кула. По-старият, гледайки все така някъде встрани, каза:

— Чувам… знам за тебе всичко. Все бързат да ми кажат едни и други… Заорал си ти надълбоко.

Самуил го слушаше внимателно. Мисълта на по-стария брат беше винаги дълбока и правдива, думите му бяха силни. Давид продължи, като да беше сам в стаята си:

— Ти искаш да раздвижиш, да съживиш народа, да го дигнеш… Това е добре. Народът е като земята и е източник на всяко нещо, на всяка сила. Но в него има и тъмнина много, и ярост голяма; гледай да не развържеш яростта му. В него има всичко — ето кое е най-вярната дума за него. Всичко: и добро, и зло. Той е като дете, защото никога не остарява, но е и премъдър, защото животът му продължава много векове. Но може да бъде и убиец, и грабител.

— Ти разясняваш и мои мисли — рече Самуил.

Давид продължи, като да не бе го чул:

— В него има всичко, нели е съставен от хиляди и хиляди различни люде, от всякакви люде. Но людете и си приличат. Людете се подчиняват на силата, на правдата, на страха. Ти трябва да бъдеш силен, справедлив и страшен, за да ти се подчиняват и да те следват, за да ти дадат своята сила. Ти трябва да знаеш накъде ги водиш, за да не се колебаеш на всеки кръстопът, и така те, в колебанията ти, ще познаят твоята слабост. А ти знаеш ли накъде ги водиш? — обърна изеднаж Давид към него сините си очи, отворени широко, втренчени, пълни и те със същия този въпрос.

Самуил посрещна погледа му със също такъв напрегнат, широко отворен поглед. Той виждаше, че трябва да отговори за най-важното, ала изрече само отделни думи:

— Царството ни да бъде силно и… страшно. Закон и правда… Народът гине в нищета, в тежък труд, а боляринът и владиката… пиянство и всички бесове са в него, гнилост… Но ти знаеш, брате!

— Знам и ти вярвам — кимна бавно Давид Мокри, наведе едрата си глава, широката брада легна и се прегъна на гърдите му. Той стоя така някое време мълчаливо и като изправи отново главата си, очите му бяха пълни с влага: — Боя се за тебе. Такова е сърцето ти, а ти във всяко нещо с него…

Самуил посегна стремително, улови и двете му ръце, стисна ги силно и още-по-силно:

— Аз от нищо не се боя… Мога и с меч, и с огън! Сърцето… то е в мене, а ръката ми никога няма да трепне. Ти не бой се за мене, брате.

Давид също прихвана ръцете му с братска милувка:

— Виждам те и може би по-добре от тебе, както се виждаш и знаеш. Няма да те спра, не мога да те спра. Но това е най-важното: човек да знае какво да върже и какво да развърже в себе си, също и в другите. Какво да върже, какво да изкорени най-напред в себе си. И да знае човека. И себе си да знае, и другия.

Самуил го попритегли:

— Ела с мене! Не! Върви пред мене и аз ще те следвам.

Давид Мокри внимателно се отдръпна от него, стана и пристъпи към прозореца, подпря се там с лакът на вдлъбнатата стена, загледа се някъде навън. Гласът му дойде сякаш отдалеко:

— Аз само защото те обичам… Не мога да те спра, не мога да те променя, а знам, че злото не може да се победи на земята, със земни оръжия. То може само да се изкупи, човек може само да се измоли. По-слаба е у мене вярата ми в човека. Греховен е той, в грях се ражда и с грях. За него аз мога да се моля и не искай нищо повече от мене, от моята човешка слабост и греховност.

През отворения прозорец долиташе многогласа врява откъм двора и другите помещения на малката крепост, дето се бяха настанили войниците на Самуила. Чуваше се пръхтене на коне, подвиквания по конете. Самуил се приближи до брата си и се загледа в него при по-силната гветлина тук, сякаш да види и по външността му, което чуваше в думите му, прозираше и в душата му. Очите им пак се срещнаха — пъстри у по-младия, бляскави и упорити, а сини у по-стария с далечен, скръбен поглед. Двамата братя се обичаха, не бяха се лъгали никога и не наведе очи ни единият, ни другият. Ала виждаше единият, виждаше и другият, че пак се бяха разминали. Давид се бе отделил от него.

Те седнаха да се хранят в същата стая. Единственият слуга на Давида Мокри сложи на трапезата само черен хляб и една пръстена паница с овощия. Домакинът не даде никакъв вид, че се стеснява пред милия си гост поради бедната трапеза. Скоро взе да се стъмва и още по здрач по-старият брат пожела лека нощ на госта си и се качи в друга една стая, под самия каменен покрив на кулата. Самуил дочуваше до късно през нощта сподавения провлечен глас на Давида, който дълго се моли в стаята си горе.

Самуил поведе дружината си за Костур рано на другата сутрин. Давид не слезе да го изпрати. Когато конниците поеха пътя за града, Самуил чу зад гърба си гласа на Радоя:

— Гладни сме всички, оставиха ни, кажи-речи, гладни. И ко-конете. Той всичко раздавал на нищите. За душата си… свети Давид.

Слугата пръв прогласи за светец Давида Мокри, когото по-късно призна за светец и православната църква.

Самуил прекара в Костур една неделя, после и тук тръгна от селище на селище, стигна и до Воден, влезе и в Сетина, в Остров, Мъглен, мина и нагоре до Просек на Вардара. По десния бряг на тая река той стигна до Черна, премина я със сал близу до устието и, върна се назад през Пелагония, през Прилеп и Обител и се прибра в Охрид. Като минаваше през проходите на Баба и Петрино, конете газеха до колената си в сняг.