Щитове каменни

XIII.

Самуил Мокри пристигна в Охрид преди края на месец тревен. Беше на смрачаване и той се запъти към вътрешната крепост, където мислеше да се настани както преди в комитското градско жилище. Той мина с людете си почти през целия град и забеляза, че привлече погледите на мнозина — познаха го мнозина, мнозина и го поздравиха с поклон. С голямо вълнение дишаше Самуил Мокри въздуха на тоя град, а когато се изкачи по стръмнината закъм вътрешната крепост, и езерото се отвори пред очите му, с цялото си сърце почувствува силата, с която го притегляше родният край. Погледът му премина по светлеещата под вечерното небе шир на езерото и се спря върху потъмнелите ридове насреща, където беше родното му гнездо. Там бяха и сега най-близките му люде, там беше и гробът на майка му. Такава тъга и също такава радост той бе изпитал като дете, когато се бе загубил еднаж в гората и бе плакал с глас в затихналата гора, после неочаквано бе намерил пътеката, която водеше за родната му къща, където го чакаше милата му майка. Откъде сега същата скръб и същата радост?

Досега Самуил бе потискал на самото дъно на сърцето си всичката мъка, която преживя през последната година, всичката си мъжка горест от това, което видя с очите си, което научи и изпита с кожата си. Погазена горест, мъчителни грижи и страхове, дни и нощи тъмнина пред очите, тъмнина и в душата — всичко това трябваше да се търпи, да се изтърпи, но ето сега и едва сега сърцето се освобождаваше от прорязващия обръч на търпението, очите се изпълниха с влага.

— Да може някак — чу той зад гърба си гласа на Радоя, — да може с конете през тая равнина… виж колко е ра-равно. Право в къщи, докато се стъмни. Ама вода е пустото, не е тревица…

Самуил се усмихна на думите му и живо подкара коня си накъм източната порта на крепостта. Като влезе в двора, той дочу врява отвъд стената, дето бяха войнишките помещения, и се зарадва на тая позната врява, драго му беше да чуе груби войнишки гласове. Пред вратата на управлението, дето беше и комитското жилище, той скочи от коня, хвърли юздата в ръцете на Радоя и се обърна към Симеона Илица, който не сваляше очи от него:

— Е, може да се каже, че сме вече у дома. Да влезем тук.

Калипсо ги посрещна още в преддверието.

— Заповядай, светли господарю — пропя гъркинята, преви нозе и се поклони. — Каква радост да те видим след толкова време!…

— Къде е брат ми?

— Той е при войниците, господарю, но вече го чакам за…

— Свободна ли е стаята ми? Ще трябва да се намери място и за моя гост.

По мургавото лице на гъркинята се разцъфтя още по угодлива усмивка. Тя пак се преви и рече с най-сладък глас:

— Ще намерим място, светли господарю, за нашия гост. Но ти, господарю, си имаш вече свой дом в Охрид. Там те очакват с по-голямо нетърпение.

— Какъв мой дом…

— Чака те там, светлн господзрю, и най-голяма радост. Роди ти се син, светли господарю! Кръстиха го Гаврил, на името на архангела.

— Не разбирам…

— Светлата господарка, съпругата ти, вече отдавна живее тук, в Охрид. Нае си къща. От мъка по тебе, господарю. Тук се роди и синът ти, още през зимата беше. Светлата господарка много се измъчи, сега ще се развесели сърцето й, като…

Гъркинята дигна очи и гласът пресекна в гърлото и — такъв строг, дори страшен израз бе придобило лицето па Самуил Мокри. Той попита:

— Къде живее жена ми? Веднага да ме заведе някой!

— Ти знаеш къщата — отвърна Калипсо услужливо. — Преди там живееше твоят брат Арон, господарю.

Лицето на Самуил помръкна още повече. Той се обърна към Симеон Илица, докосна го с върха на пръстите:

— Ти остани тук. Разположи се. Ще дойде и моят брат Мойсей.

Той излезе с тежки стъпки. Не бързаше. С бавни, тежки удари биеше и сърцето му. Много пъти напоследък бе мислил с умиление за жена си. В паметта му бяха се задържали спомените му за първите им срещи, за часовете на тяхната близост, за всичко онова, за което копнееше в тъмницата и тялото, и душата му. Той пак я любеше, пак я желаеше, бързаше да се върне в родния край, в родния дом и заради нея. Сега тя отеднаж обръщаше към него противната си страна. Измъчваше го изненадата, рязката промяна и още повече беше засегнато неговото мъжко честолюбие — жена му бе показала непослушание, непокорство, незачитане. Той и се боеше от предстоящата среща.

Едва-що излезе в двора, и насреща се зададе Мойсей Мокри. Самуил видя как се поспря той от изненада, после и двамата забързаха едни към друг. Мойсей разтвори дългите си ръце и го стисна в прегръдките си до задушаване:

— Брате… Брате…

Самуил никога не беше виждал брата си така развълнуван.

Вече се смрачаваше и докато слезе Самуил до средището на града, стана още по-тъмно. Той се спря пред вратата на къщата, в която живееше Агата, почука. Не бързаха да му отворят. Почука пак и вече нетърпеливо. Отвори му непознат слуга в ромейски дрехи. Не го позиа слугата и попита надменно:

— Кого търсиш?

Самуил го отстрани с ръка:

— Жена си търся. Жена ми живее тук.

— О… — нададе глух, пресекнал вик слугата м понечи да се отдалечи към вътрешността на къщата, но Самуил го спря:

— Къде е тя? Заведи ме.

Самуил скръсти ръце на гърдите си и мълчаливо се поклони; в здрача на преддверието, което се осветяваше от бледите пламъчета на един светилник в дъното, се виждаше някак твърде ясно бялата му ромейска дреха. Той поведе Самуила, който пристъпваше по петите му. Слугата се спря пред вратата на приемната стая и тихо почука. Самуил посегна и сега да го отстрани, но слугата не искаше да отстъпи и той го тласна силно, за да го махне от пътя си. Отвори вратата и влезе. И там остана, до самата врата, която несъзнателно побутна зад себе си, без да се обръща.

Вдясно от вратата, към горния край на голямата стая, стоеше Агата, а срещу нея и доста близу до нея — един непознат млад мъж. Току зад тях, до нозете им, се виждаше лежанка, а пред тях — ниска масичка и няколко стола. Те и двамата бяха извърнали глави към вратата, но докато по лицето на Агата се четеше изненада и страх, непознатият мъж гледаше Самуила навъсен. Самуил и не забелязваше израза на лицата им — той гледаше втренчено как бяха застанали един до друг и търсеше да види или дори виждаше едно току-що прекъснато движение на ръцете им, на телата им; той ги виждаше как седят на лежанката един до друг, как скачат изненадани и се откъсват един от друг, както са били миг преди това може би прегърнати. Те стояха с отпуснати ръце, но той сякаш улови някаква невидима следа на движенията им миг преди това, сянката на едно току-що прекъснато движение. Що търсеше тоя чужд и непознат мъж тук, толкова близу до жена му, кой беше той? А тя беше, по ромейски, с голи до раменете ръце и с разголена шия…

Мина само още един миг. Уплахата по лицето на Агата изчезна, също и изненадата й, тя вече се усмихваше — откога не беше я виждал Самуил да се усмихва. Чу се гласът й — мек, малко поизтънял и едвам доловимо потреперващ:

— Ти… Върна ли се? Казваха ми, че няма да се върнеш никога, че си загинал…

— Върнах се… — рече Самуил мрачно и не гледаше нея, а непознатия мъж до нея. Той попита: — Кой е тоя човек?

Агата отеднаж се съживи, сякаш бе забравила госта си, и като въртеше глава ту към него, ту към мъжа си, заговори:

— Това е моят братовчед Василий Катакалон… майките ни са сестри, ние сме израсли заедно, дойдоха ми на гости с брат ми Теодор. Да, ти не си го виждал, той беше в Константинопол…

Самуил никога не беше чувал за такъв близък неин роднина. И пак чу гласа й, тоя път тя заговори на български:

— Не ми се карай, моля ти се… Не ми се карай пред него…

— Аз никога не съм ти се карал… — рече с далечен глас Самуил. Но това тласна мислите му в друга посока, силен гняв захапа сърцето му, та пролича и в гласа му: — Защо си напуснала нашия дом?

— Аз не можех… Но после ще ти кажа.

Сега заговори Василий Катакалон и ромейският му език не можеше да смекчи предизвикателната му дързост:

— Кой е тоя човек, Агата? Да не би да е твоят… хм… комитопул? Той не ми изглежда много любезен. Впрочем такъв си го и представях.

Самуил Мокри отговори на доста правилен ромейски език:

— Ти си гост на жена ми, господине, и не бива да злоупотребяваш с това.

Василий Катакалон се приближи към него мълчаливо, с широки, бавни стъпки. Пристъпи две крачки срещу него и Самуил. Те се загледаха един миг и Самуил чувствуваше как се надигаше в гърдите му безсилен гняв, че беше принуден да гледа ромееца отдолу нагоре, с подигнато лице — Катакалон беше с една глава по-висок от него. Очите на ромееца бяха едва-едва изблещени, той имаше червеникава, късо и тясно подстригана брада и права коса, която се спущаше от двете страни на лицето му изпод плитко капе, извезано със злато и бисери. Изкриви той лице да погледне Самуила изкосо и каза през пристиснати устни:

— А ти няма ли да ме приемеш за свой гост?

— Ти ми се натрапваш — отвърна Самуил.

— Василий… — чу се иззад ромееца гласът па Агата, пълен с тревога и молба.

Василий Катакалон протегна ръка да я успокои и не сваляше кривия си поглед от Самуила:

— Ти не мислиш ли, че си се натрапил някога някому по-безсрамно, както е впрочем по нрава на твоя народ…

Самуил каза на български:

— Агата, излез. Остави ни сами.

— Какво — разтегна ромеецът като за усмивка въздебелите си устни, но не се усмихна, а продължи язвително: — Жена си ли викаш на помощ?

Самуил нищо не отговори; той проследи жена си, докато излезе тя от стаята, сетне се попридръпна и с все сила удари ромееца по лицето. Катакалон цял се разтърси от удара и още повече от изненада, посегна за меча си, но меч нямаше на бедрото му. Той връхлетя да се бие, Самуил се дръпна стъпка назад и се улови за меча:

— Не посягай! Ще те съсека.

— Ти ме намери без оръжие, подлец…

— Върви да донесеш меча си. Ще те чакам.

Ромеецът попридигна рамена презрително и без да бърза, обърна се и излезе от стаята през по-малката врата, която водеше към вътрешността на къщата. Самуил го проследи с поглед и една нова вълна на гняв нахлу в сърцето му. Василий Катакалон ходеше из тая къща като в свой дом, а тук живееше Агата…

През същата по-малка врата влезе Теодор Хрисилий, братът Агатин и шурей на Самуила. Той беше към тридесетгодишен мъж с рано окапала коса, та отдалеко лъщеше бялото му голо теме, такова необикновено бяло беше и цялото му лице. Под лекия хитон личеше мършавото му тяло, той се приближи със ситни стъпки и с разперени ръце:

— Какво става, зетко, защо така… Василий е наш братовчед, аз го доведох от Драч. Дойдохме да видим Агата и ето сега… Вие сте роднини, зетко!

— Какъв роднина ми е той! Каза ли ти, че го ударих?

— Каза ми.

— Аз го ударих по лицето. Трябва да се бием.

— Но той ще те убие! Той е много изкусен в бой с мечове.

Самуил мълчаливо подигна ръка — да не говори повече той, шуреят, да се махне от стаята. Влезе Василий Катакалон. Той беше в същото облекло, препасал бе дълъг меч. Лицето му бе едва побледняло, но премина към средата па залата с твърди стъпки и в миг изтегли меча си. Изтегли меча си и Самуил — добър ли беше мечът му? Дал му го бе Кракра, когато, на път от Средец за Охрид, се бе отбил да нощува в дома му в Перник. Той разтърси живо ръката си — мечът беше добър, стоеше сгодно в ръката му. Пристъпи и той към противника си, а Хрисилий се отстрани заднишком към стената. Двубоят веднага започна.

Василий Катакалон беше наистина изкусен майстор на меча: с голяма ловкост и леснина отби първите удари па Самуила. Той имаше и други предимства: беше по-едър, с по-дълги ръце, а и мечът му беше по-дълъг от Самуиловия; не му липсваше и самообладание. Но той направи една голяма грешка: като прецени, че Самуил е по-слаб боец от него, той реши да си поиграе като котка с мишка, да унижи противника си, да избие оръжието от ръката му и сетне да го заколи като овен. В тая негова прекалена самонадеяност го изненада Самуил Мокри. Той прие боя открито и направо искаше да убие противника си. Нападаше решително, бързо и дори нетърпеливо. И тъкмо когато Катакалон му показваше своята ловкост и надмощието си, Самуил го промуши дълбоко в корема с един неочаквано бърз, пряк удар. Грозен вик екна в широката стая и Катакалон изпусна дългия си меч. Не можа да се задържи на нозете си, приклекна и се търкулна върху каменния под, притиснал с две ръце корема си. Белите му едри пръсти бързо почервеняха от кръв, алена кръв пропълзя и по каменния под. Спусна се към братовчеда си Теодор Хрисилий:

— Василий… Василий…

Самуил втикна меча си в ножницата и понечи да излезе от стаята, но в същия миг към него изтича Агата, улови се за ръката му:

— Ах, какво стана… Какво направи ти…

Той се загледа в разплаканото й лице и се питаше с голяма болка: за кого плачеше тя сега — за него ли, който бе избягнал смъртта, или за братовчеда си, за любовника си може би… Той я улови с две ръце и внимателно я отстрани от себе си.

— Утре ще се приберем в нашата къща. Ще дойда да те взема при изгрев слънце.

— Чакай… — простена тя и пак протегна ръце да се улови за него, но той бързо излезе от стаята.

Самуил се прибра в комитското жилище във вътрешната крепост. За това, което се случи в някогашната Аронова къща, не каза нито на брата си, нито на Симеона Илица. Той като да забрави какво се бе случило там или двубоят му с Василия Катакалон сякаш бе станал много отдавна… Само късата няма сцена край лежанката беше непрестанно пред очите му, той напрягаше поглед до болка, за да я раздвижи, да види как бе протекла тя, да види какво бе станало миг преди това. Възбудените му мисли се втурваха ту в една, ту в друга посока и всичко, което строеха, той го изживяваше с голяма мъка, все отново и отново. Той виждаше как Василий Катакалон прегръща жена му или как тя се изтръгва от прегръдките му, като чува почукването на вратата, но малко по-късно ги виждаше как стоят спокойно до лежанката, като близки роднини. Те наистина са роднини — Агата не би лъгала така глупаво, по какво ли не бе чувал той за нравите на ромеите…

Мойсей Мокри нищо не подозираше; той сякаш и не забелязваше мълчанието на Самуила, посърналото му лице. И Самуил беше благодарен, че брат му не проявяваше любопитство. Симеон Илица се бореше със своята младежка свенливост в чуждата къща и нищо не питаше или не се решаваше да пита. Самуил едва дочака, докато брат му и Илица се навечерят, и стана:

— Уморен съм. Трябва да си легна. Утре рано заминавам отвъд. — Той спря поглед върху Симеона Илица, сложи ръка на рамото му и продължи с омекнал глас: — Ти ще останеш за стотник в моя полк… Искаш ли? Не съм те и попитал досега…

Лицето на младия човек просия:

— Какво по-добро за мене…

Светлината в младите очи, пълни с възхита и благодарност, проникна до самото сърце на Самуила и той тихо, едва чуто въздъхна. Скритата болка в сърцето му не стихваше.

Той прекара нощта буден и напусна комитското жилище още в ранни зори. Слезе сам на пристанището и нареди за чунове, които трябваше да ги пренесат на отвъдния бряг, нареди и за кола. Точно при изгрев слънце колата спря пред къщата с колоните, малко след това там се появи и Самуил със слугата си. В къщата, види се, го бяха чакали. Още щом се показа, на площадката вън излезе същият слуга, който предния ден не искаше ла го пусне, а сега се поклони доземи пред него. Самуил рече:

— Съобщи на господарката, че я чакам.

Възсухото му лице беше още по-бледо, но спокойно. Не се промени лицето му и когато се появи на вратата Агата; той видя, че очите й бяха зачервени от плач, пък и сега бяха пълни със сълзи. Тя беше цяла забулена — повече, отколкото беше нужно за път, и водеше за ръка по-голямото им дете, което все още не се държеше здраво на крачката си. Самуил се наведе и го дигна на ръце, детето се дръпна уплашено и тихо проплака, протягайки ръчички към майка си, но той го задържа здраво в едната си ръка, а другата ръка подаде на жена си и я поведе към колата. На няколко стъпки след тях вървяха предишната дойка Анастасия с второто им дете, също и нова една дойка; затропотиха със сандалите си по мраморната стълба слугите и слугините на Агата, надигали ковчези, кожени торби, та и арфата на господарката си.

Над езерото бе изгряло тихо слънчево утро, едва-едва потрепваше блесналата водна повърхност под прохладните повеи на утринния ветрец. Самуил и Агата с двете деца и двете дойки влязоха в един чун, а слугите с ковчезите и торбите — в друг. Редките минувачи по крайбрежната улица и неколцина рибари по брега наблизу с любопитство попоглеждаха към двата чуна, които скоро се понесоха по водата един след друг.

Чуновете спряха на отвъдния бряг още преди пладне, но до тъмно тоя ден Самуил Мокри се занимаваше само с работите около бащините си имоти. Прибра се късно в покоите на жена си и там вечеря заедно с нея. Докато си легнаха тая нощ, те едва ли размениха повече от десетина думи. Арфата на Агата пак бе се върнала в своя ъгъл, но сякаш беше живо същество и странно изглеждаше нейното присъствие в стаята на тия двама мълчаливи люде.

Самуил спа дълбоко тая нощ — уморено беше вече младото му тяло, а откога още не бе лягал в свое легло… Когато се събуди, зората светлееше в прозорците на стаята. Той се изправи в леглото и погледна към жена си: тя лежеше по гръб, с отворени очи. Беше отдавна будна.

Самуил се подпря с гръб на възглавниците и започна, както бе мислил и премислял още предния ден:

— Ние трябва да поговорим. Ти трябва да ми кажеш всичко.

— Питай — отговори тя веднага, като че ли бе очаквала и бе се готвила за тоя разговор.

— Защо напусна къщата?

— Тук съм като в затвор. Не виждам никого освен слугите и войниците… все едни и същи люде.

— Тук ти си господарка, свободна си да вършиш, каквото искаш. И люде идват, доколкото е нужно. В града има повече люде и животът там е по-весел, но твоето място е тук, нашият дом е тук. Ние имаме деца, ето вече две. Какви други мисли и грижи може да имаш ти?

— Всеки ден все едно и също, всеки ден. Не беше такъв животът в бащината ми къща. Весело беше там, всеки ден с гости, разговори, музика, разходки…

— Целият наш живот е по-друг. Ти прие да живееш с мене, трябва да приемеш и целия мой живот. Или може би искаш да те върна при баща ти? Ще те върна, ако трябва.

Той млъкна и чакаше отговора на Агата. Най-сетне се чу гласът й, разтреперан, тих, изтънял до скъсване:

— А… децата…

— Децата ще останат в дома, в който са се родили. Освен… освен ако си ги заченала с друг мъж…

— Те са твои — обърна лицето си към него Агата.

— Ти сама го каза: те са мои. Ето тук е възелът. Възелът между мене и тебе. Такъв възел не се развързва, може само да се пререже. И аз ще го прережа, ако трябва. Кажи какъв възел те свързваше с човека, когото прободох ичера с меча си.

— Той ми е братовчед, аз ти казах. Ти го уби. Снощи той умря…

— Аз ви заварих сами двамата. Ти беше с голи ръце пред него. Ти трябва да ми кажеш това, което не можах да видя.

— Той ми е роднина и… Вие българите не можете да разберете, че мъж и жена могат да стоят така и да разговарят.

— Могат. Но да личи какви са те един за друг. Да няма лъжа и прикриване. Ти не можеш ли да ми кажеш нещо повече за тоя човек? Без лъжа…

— Няма нищо повече.

— Аз ти вярвам. Ти си ми съпруга, трябва да ти вярвам. Самият аз не видях, не чух нищо повече и не мога да те съдя за това, което не знам.

— А защо го уби! — проплака изеднаж Агата.

Самуил се вслуша напрегнато в гласа й, в нейния дъх.

И пак тъй — дочу само някакви неясни, недоловими звуци. Като онова прекъснато движение между нея и Василий Катакалон, когато влезе в стаята при тях. Той не можеше да й каже нищо, не можеше да я обвини в нищо. В сърцето му оставаше само едно мъчително подозрение, което трябваше да крие и от себе си, защото не искаше да обижда, да обвинява Агата и в мислите си, щом нищо не бе видял и нищо не знаеше. И все пак попита:

— А защо ме посрещна той така… като да му попречих в нещо…

Агата преглътна бързо сълзите си:

— Ти влезе… като че ли ще завариш вътре крадци, разбойници. Такъв беше настръхнал. И нели ти… — потрепера пак гласът й — нели малко след това ти и го уби…

— Но той се нахвърли върху мене надменен и груб, той се погаври и с народа ми, каза ми, че съм се натрапил някому, а това беше за тебе… Аз те доведох тук с твое съгласие.

— Да — отвърна тихо Агата. — С мое съгласие.

— Той не зачиташе нито мене, нито тебе, а беше в къщата ти. Не си ли спомняш думите му? Аз го убих в двуборство, но можех да накарам слугите да го изхвърлят на улицата. — После той попита: — Как живееше ти в града?

— Направих… дългове… — отвърна тя колебливо и обърна лице, да не вижда Самуил лицето й.

— Дългове! Тъкмо сега трябва да плащам и дългове.

Млъкнаха и двамата. Но Самуил не можеше да се откъсне от една мисъл, една и съща, около която се въртяха сега всичките му други мисли:

— Ние трябва да започнем живота си отново. И най-напред трябва да те попитам: искаш ли да живееш с мене и да бъдеш моя съпруга във всичко. Избирай още един път: ако не искаш да живееш с мене и в тоя дом, в моя дом, върни се при баща си. Ще те изпратя тъй, както и те доведох. Ти помисли, ако не можеш да ми отговориш веднага. Сега ние или се разделяме завинаги, или пак се събираме завинаги. Ти помисли добре и със свободно сърце, преди да отговориш.

— Не искам да се връщам при баща си, но…

— Изкажи се докрай, аз те слушам.

— Направи живота ми по… по-хубав.

— Как ще направя по-хубав нашия живот, когато целият живот е тежък и мъчен. Да обърна гръб на всичко и да мисля само за себе си и за своя живот — аз това не мога да направя. И не искам. Трябва да променя сърнето си и мислите си, за да променя и живота си.

— Аз не те разбирам добре, но ето, да отидем да живеем в Охрид!

— Не.

Агата въздъхна.

— Не — повтори Самуил и също въздъхна. — Аз тръгвам, а ти ще останеш тук, в нашия дом. Ще бъдеш господарка на тоя дом. Когато стане нужда и време да се връщам, аз ще знам, че има къде да се върна. Ще бъде тоя дом за мене като светлина в тъмна нощ, светлина, която упътва пътника и притегля.

— Говориш ми като баба Босилка. Жената да седи до огнището и да чака.

— Баба Босилка ли?… — попита Самуил разсеяно. — Да. Може би като нея. Истината за всички е една и съща. Което е право, право е за всички.

— Но ти къде ще вървиш сега… Все си на път.

Самуил стисна в ръка брадата си:

— Все на път, да… Не мога да се задържа на едно място. Мислите ми ме гонят. Сега пътят ми е много дълъг. Много дълъг…

Откъм съседната стая, където бяха сега двете деца, се дочу детски плач и после успокоителният глас на някоя от дойките.

Самуил стана от леглото, поприбра нощната си дрехи и мина в съседната стая. Малкият му син размахваше ръчички в люлката си, а щерката му бе седнала по ризка в леглото и търкаше с юмручета заплаканите си очи. Той я взе и я притисна на гърдите си. Детето се загледа в него поучудено, но вече без страх; понрави му се, изглежда, това прелитане от леглото върху ръцете на баща му. Самуил усети с голяма сладост полуголото телце в ръцете си, живо и топло, притисна го още по-силно. Той се върна при Агата и мълчаливо сложи до нея на леглото малката им щерка. После захвърли нощната си дреха и започна да се облича под припламващия поглед на жена си. Той каза:

— Кръстили сте синчето ми Гаврил… Нека има и наше име. Ето: Радомир. Ще бъде Гаврил-Радомир. Така ще кажа да го запишат в църковната книга.

— Твоя воля — отговори Агата.

Тя не изпусна от погледа си Самуила, докато излезе той от спалнята, сетне наведе очи към детето, което бе оставил до нея, и пак дигна хубавите си очи към вратата, зад която бе изчезнал. Постъпката му с детето я изненада, но Агата я разбра, макар и по своему. Детето — веригата, която я свързваше с него, с тоя дом: детето — нейната по-голяма грижа и задача. И това тук, и другото, в люлката оттатък, и тия, които ще се родят тепърва… Тя въздъхна, от очите й потекоха сълзи, бързо, една след друга.

Тя не можеше да се върне към предишния си живот; да се качи на един кон и да премине планините до Драч, до бащината си къща. Децата оставаха тук и цялото й сърце оставаше тук. Така й каза той: върви, но децата остават тук. Къде можеше да отиде тя без децата си, къде би могла да намери радост и спокойствие без тях, след като ги бе родила? Не можеше да побегне и с тях; той би тръгнал по следите й, би я настигнал. Никой не би могъл да го спре, да я спаси от него…

Детето полази по нея, легна върху гърдите й, размаза с ръчичка сълзите по лицето й, искаше негли да я погали. Агата мълчаливо го прибра под завивката си — да не стои по нощна ризка в хладната стая. То се сгуши и се умълча до нея. Сълзите на младата жена отеднаж пресъхнаха, както и потекоха отеднаж. Сега остана будна само мисълта й. Преминал бе страхът й от Самуила, затихнала бе и тъгата за убития. Страхът беше по-силен, страхът отнесе и тъгата й. Агата винаги се бе бояла от мъжа си; още от първия ден, когато я доведе и затвори в тоя усамотен дом. Тя изпитваше едно особено чувство, когато, въпреки страха си, често пъти упорито се противопоставяше на Самуила и очакваше той да я удари, да я набие. Сърцето й замираше в някаква болезнена сладост.

С тоя страх и с това чувство в сърцето си тя напусна тоя дом предната година и отиде да живее в Охрид. С тоя страх в сърцето си живееше там разкошно и трупаше лекомислено дългове, а после прие в къщата си и своя братовчед от Драч.

Василий Катакалон, братовчедът й, беше влюбен в нея, откакто го помнеше. Докато бяха малки, той се биеше с другите момчета заради нея, грабеше играчките им, за да й ги подарява, ловеше птички, събираше яйца от гнездата все за нея. По-късно започна да я дебне и където я намереше сама, прегръщаше я и я целуваше. Когато още по-късно родителите му го изпратиха в Цариград, той във всяко свое писмо питаше за нея. Върна се оттам след няколко години, вече израснал момък, и като че ли пак само заради нея. Но той беше неин пръв братовчед и беше беден. Всички се уплашиха от неговата страст и баща й Иван Хрисилий насила го върна в Цариград, насила и с една голяма кесия пари. Докато беше сама в Охрид, Агата научи, че Василий Катакалон пак се бе върнал в Драч. Тя писа писмо на своя брат, в което поздравяваше братовчеда си и прибави, че живее сама. Две недели след това в Охрид пристигнаха Теодор Хрисилий и Василий Катакалон.

Братовчедът поиска още първата нощ тя да го приеме в спалнята си. Агата обичаше да обикаля около огъня, но се боеше да влезе в него. Василий Катакалон я преследваше непрекъснато, посягаше да я прегръща, но и отказваше да го приеме в спалнята си. Тогава той й предложи да я отведе в Драч и по-далеч, но настояваше тя да изостави децата си. Агата не искаше да изостави децата си, а той и сега не можеше да й даде нищо повече освен своята грешна любов. Агата не се решаваше да влезе в такъв огън и само обикаляше около него с премаляло сърце, в сладостно мъчителен страх. Така ги завари Самуил, в такъв един миг, когато Катакалон пак молеше Агата да го последва и пак се тъкмеше да я прегърне.

Сега, когато всичко бе преминало, Агата мислеше, че не би устояла още дълго срещу упорството на братовчеда си. Тя плака през цялата оная нощ, когато видя прободеното му тяло и пожълтялото му мъртвешко лице, поплака и сега за него, но виждаше, че той би я погубил. Тя дишаше с облекчено сърце, минала бе по ръба на една дълбока, тъмна пропаст, но и сега обичаше мъртвия повече от Самуила, който бе я спасил от неговата опасна страст. Такова беше невярното й сърце, такъв беше и слабият й ум. До Самуила я държеше страхът й от него и сега много повече, след като бе убил братовчеда й, страхът също да не би той да й отнеме децата. Имаше и нещо друго, което я претегляше към него: когато Самуил хвърли нощната си дреха, за да облече дневното си облекло, тя се загледа в голото му тяло и почувствува желание към това младо тяло. Такова беше сърцето й, такъв беше и умът й. Самуил нищо не забеляза — те бяха далеч един от друг, макар да бяха спали в едно легло.

Самуил Мокри подкара бързо коня си още от портата на твърдината, заблъска и Радой след него корема на своя кон с широките железни стремена:

— Къде сме се затичали, ду-душата си човек не може да събере… Не те оставя един ден барем да си починеш, да полежиш, ко-костите ми изгниха…

Те навлязоха дълбоко в гората и ги обхвана от всички страни тишина. Глухо кънтеше тропотът на конските копита и сякаш оставаше там, по неравния път, не можеше да премине през невидимите стени на тая сякаш всевечва тишина. Дори и самотните удари на кълвача някъде наблизу оставаха затворени в самата тишина. Тук-там по дървесата се виждаха гнезда, но те бяха вече празни — птичките се събираха сега по окрайнините на гората, повече нататък сега дебнеха и горските зверчета, и дивата мачка, и рисът, и вълкът, нататък и мечката душеше за медец, нататък, по слънчевите поляни пасеше и кошутата със своето малко. Тук беше пусто и здрачно под широките, дебели клони в тоя ранен час. Около дънерите гниеше стара шума, някъде ще се белне надигнала се тая сутрин гъба или тревица се зеленее — следа на изчезнало слънчево петно. Трудно проникваше тук горещото вече слънце през гъстата шума, а сега беше още ранно утро и само младите върхове на дървесата горяха в блясъка му. Утихнал бе и утринният ветрец или може би никога не проникваше между дебелите изкорубени дънери. Замлъкна и Радой — нямаше и с кого да говори в това пустинно мълчание. После изеднаж нахлу в тишината, като че ли внезапно се отприщи, шумът на потока, който караше воденицата на дедъц Дамян.

Още преди да излязат на поляната пред самата воденица, двамата конници видяха пред стволовете на дървената трима люде там, застанали един срещу друг. Когато конете излязоха на поляната, те и тримата се извърнаха да погледнат; това бяха дедъц Дамян и други двама мъже. Самуил видя как старият богомил протегна ръка към двамата непознати, негли да ги спре, да ги задържи, войводата скочи от коня си по-далеко от тях и остави животното на Радоя. Приближи се и поздрави стария воденичар, загледа се миг в другите двама мъже. Те бяха млади люде, в здраво, полуселско облекло, препасани с широки кожени ремъци. И двамата бяха с бради и с дълги коси. Единият стърчеше с цяла глава по-висок от другия и беше строен, с изпънати гърди, с широко, отворено лице; другият бе мушнал ръце в ремъка си и гледаше недружелюбно изпод тъмните си вежди, леко привел напред едрата си глава.

— Идвам при тебе по работа, дядо Дамяне — рече Самуил Мокри и като че ли с тия свои думи искаше да отстрани другите двама непознати мъже.

— За пръв път чувам да говори за работа човек като тебе — каза по-дребният нетърпеливо.

— Не изглежда, че и ти си от много работливите — отвърна бързо Самуил. — Или само езикът ти работи и повече, отколкото е нужно. Дедъц Дамян побърза:

— Това е Самуил Мокри. Тъкмо в тоя миг Радой минаваше с двата коня там, и изкривил зъл поглед към непознатите мъже:

— А да те ши-шибне с бич по зурлата, веднага ще се превиеш пред него…

Старецът посочи с ръка двамата непознати:

— Те са добри люде, войводо…

В гласа на воденичаря се долавяше тревога и угодничество, което не беше по нрава му. Намеси се по-едрият от двамата с топъл, плътен глас, приветливо усмихнат:

— Ние познаваме войводата и не можем да кажем лоша дума за него.

— Освен това, което може да се каже за всички като него — рече пак по-дребният с мрачна решителност.

— Ти ме предизвикваш, пък аз не знам кой си — отвърна Самуил Мокри. — Аз обичам да ми се говори направо, стига да стои човек на думата си.

— Аз никога не говдря празни думи.

Дедъц Дамян пак се опита да отклони тоя враждебен разговор и със същите думи:

— Те са добри люде, войводо, и…

— Добри — повтори Самуил. — Но ти кажи ми кои са, щом те не искат да кажат имената си.

— Аз се казвам Рун. Селяк и… предишен парик — отговори по-дребният. — Но ти ще ме разбереш по-добре, като ти кажа, че не търпя кривда, където и да съм. Иначе името на човека не е нищо.

Той чакаше отговор настръхнал, но Самуил помълча малко и рече:

— Аз обичам такива люде, които не търпят зло и неправда.

Поомекна гласът и на Рун:

— Може да е тъй и тъкмо това чуваме за тебе. Но ти си пак там, откъдето иде всяко зло и всяка неправда.

— Къде искаш да бъда… Аз съм там, където ме е оставил бог.

— Сатаната ни реди нас на земята едни горе, а други долу. Сатаната, а не бог.

Самуил и преди това се досещаше, че тия люде бяха богомили. Някакъв глух гняв изпитваше той сега към богомилите и към всички, които говореха за справедливост, ала нищо не вършеха, за да има справедливост. Такива бяха също и най-ревностните свещеници и монаси, и всички, които страдаха от човешката несправедливост, но нямаха сили да поискат справедливост. И ето какво каза той:

— Дотегнало ми е да слушам подобни думи. Искам да чуя какво вършиш.

Рун сви още по-строго тъмните си вежди и Самуил виждаше как блестяха по-силно очите му под тяхната сянка. Засегнал го бе на болно място. Виждаше той още, че богомилът не беше от обикновените между тях, щом беше толкова упорит и безстрашен срещу него. Такива, по-особени, бяха и думите на богомила:

— Слугата ти мина тук и каза да ме нашибаш с бич, за да ти се поклоня. Той знае по-добре от тебе какво става по земята. Аз върша, което е нужно, ала не всеки върши, което е нужно. Твоят бич е по-силен, болярино. Ако всички вършат, което е нужно, ти ще останеш сам и без бич в ръцете си… Това върша аз — да притеглям всички на страната на правдата.

— Ти, човече, търсиш правдата, но не знаеш как изглежда тя, като слезе между людете. Ти искаш да притеглиш людете, но не казваш какъв е твоят закон. Защото людете не могат да живеят без закон. Без закон правдата е само гола дума. Законът я превръща в дело и я пази от нарушения.

Богомилът разтърси рамена, като да се погнуси от нещо:

— Твоят закон е добър само за тебе и е зло за всички, които са под тебе. Такъв е всеки човешки закон.

— Добрият закон е добър за всички и е еднакъв за всички. Но ние с тебе влязохме в словоборство. Вие всички сте силни в словоборството.

Като каза тия думи, Самуил Мокри се отстрани една стъпка и понечи да се отправи към воденицата, но чу мътния и приятен глас на другия от богомилите:

— Словото е най-голямата човешка сила, войводо.

Извърна лице към него Самуил, погледна също и другия:

— Да. Но словото е още по-силно, когато го подкрепиш с меч.

Той пристъпи към воденицата, но дедъц Дамян се изпречи пред него:

— Не изоставяй тия люде, войводо. Тяхната войска е по-многобройна от твоята.

— Що искаш да речеш? — погледна го младият воин учуден.

— Това, което рекох.

Самуил се обърна към другите двама мъже:

— Каква войска водите вие?

По-едрият се усмихна с цялото си лице:

— Войска без мечове.

Сега Самуил Мокри разбра, че беше пред двама от богомилските вождове. Той се върна при тях, улови стремително единия над лакътя, после и другия:

— Аз събирам войска с мечове. С нея ще въведа закон и правда в нашето царство. Закон и правда! Доведете при мене и вашата войска. Аз ще я облека в ризници, ще й дам мечове, за да побеждава.

— Хе!… — разтвори въздебелите си устни тоя, който се нарече Рун, и белите му зъби светнаха, изпъкнали и криви. — Що говориш ти, болярино… Князът на таврите вече препуска отсам Маторие гори. През зимата взе един дял от царството ти. Ведно с царя и престола му. Сега е взел втори дял. Ще дойде той и тука с таврите си.

Самуил го гледаше изненадан, тревожно трепкаха гъстите му мигли. Но той разтърси ръцете на двамата богомили, както ги бе стиснал:

— А вие какво добро очаквате, ако дойде чуждият княз и в тоя дял на царството ни! То не е мое царство, нито е наше царство. Без това наше царство няма да има живот за никого от нас, какъвто и да е животът ни сега. Ще препуска чуждият княз по земята ни — няма кой да го спре. Но вие не се ли боите…

— Нам ни е все едно — приподигна рамена Рун. — Чуждият господар ще замести нашия. И може би чуждият ще бъде по-добър от нашия.

Самуил Мокри тласна двамата богомили и каза с презрение:

— Раби!… Издигнали сте се от калната земя и чакате да се сменяват господарите ви. Къде е многобройната ви войска, къде ще я водите, срещу кого и за кого! Или…

Той махна с ръка и се запъти към воденицата.

Спря се пред самата врата, наведе глава в колебание: защо бе дошъл при тия люде?… Теглеше го нещо при тях… Дръзките им приказки, бунтарството им, омразата им, стремежите им, множеството им. Но не бяха ли те празни дърдорковци, които се криеха по горите и…

Някой го побутна леко и той чу до себе си гласа на дедъц Дамян:

— Влез, влез…

Самуил Мокри влезе вън воденицата и се спря до вратата. На един нисък одър край отсрещната стена лежеше полуизправен старият богомил Симеон. До самото му възглаве стоеше с паничка в ръка Биляна, внучката на дедъц Дамян, а към нозете му бе приседнал друг някакъв човек — купище някакво от селски дрипи, от разбъркани коси и две очи светеха там, виждаха се и две едри ръце, сложени една над друга върху къса, дебела тояга. Над тия люде светеше четвъртитият отвор на покрива и отстрани — прозорчето в стената. Край стената срещу прозорчето стояха други двама мъже в тъмни власеници и качулки, надвесени над очите им. Погледът на Самуила се върна върху момичето. През последната година то бе извишило снага — тънка още, все още детинска, но се очертаваха вече леко закръгляващи се рамена, едва-едва понадигнали се гърди под бялата корава риза, очертаваше се и линията на целия момински вече стан чак надолу по дългите и боси нозе. Гледай ти… Самуил беше изненадан от тая бърза промяна с момичето, което бе станало едва ли не цяла жена, а то се учудваше и се радваше на изненадата му — такъв беше погледът на големите му очи, пълни сега с топъл блясък. Гледай ти… Биляна… Челото й, още неопърлено от слънцето, светеше под гъстата раздвоена коса, стегната назад в две плитки, страните й се руменееха ведно с пламналите, все още по детски щръкнали ушенца. Биляна беше хубава и чиста девойка, в която се раждаше и растеше една жена. Тя беше обърната с цялата си душа към него и това радваше сърцето му. Толкова млада още и чиста, девойката и не помисли да скрие радостта си, че го виждаше отново след толкова дьлго време.

Самуил срещна погледа на стареца Симеон и като че ли цял го прониза тоя устремен към него, неподвижен поглед. Младият войвода почувствува как и по неговото лице се надигна топла вълна, смути се той неочаквано и от самия себе си. Чу се гласът на стареца, угаснал вече и далечен:

— Ти излез, девойко… Биляна мина край Самуила и се скри във вратичката оттатък воденичния камък. Пак се чу гласът на стария богомил:

— Приближи се… Седни…

Самуил Мокри седна на едно ниско столче, късият му меч се чукна глухо с върха си на пръстения под. Погледът на стареца сега беше устремен някъде другаде, все тъй далечен беше ослабналият му, треперлив глас:

— Слезни при народа. Ти без него си нищо… колкото и да е голяма силата ти, колкото и да е голям умът ти… Намери народа и стани негово оръдие, оръдие на неговата правда.

Самуил дигна очи към него:

— Затова съм дошъл тук. Народа търся, силата му търся. Така премислих. Царя видях, болярите му видях и откога още ги знам. Ще победя с тия, за които искам да победя. Сега е нужна войска, която и сама ще потърси войводите си. Всичко ще бъде за нейно добро най-напред, за доброто ето на тоя скот, що седи в нозете ти. Не за царя и за болярина. Те са вече… мъртви, те са вече под чужд крак.

— Това искам да чуя и да ти кажа — промълви старецът, а Самуил забеляза, че погледът му беше насочен някъде зад него: — Елате тук всички…

Пред вратата отвън бяха застанали дедъц Дамян, Рун и другарят му. Влязоха, приближиха се, само Рун остана по-близу до вратата. Гласът на стария богомил се засили:

— Ето човека — посочи той с поглед Самуила и цялото си лице обърна към него, — ето човека, който ще ви поведе. Отколе го знаем, отколе вървим по следите му. В неговата ръка е мечът, но вашата вяра е по-истинска. И не отстъпвайте от нея, а гледайте и него да привлечете към себе си. Такъв час е дошъл сега, вие да се наредите след него и той да ви води… докато ви води по прав път.

Той изглеждаше като някакво неземно създание под светлината, която идеше от малкия отвор на покрива и тъкмо над главата му. Бялата му коса сияеше като самата светлина, белееше се и безкръвното му лице, очите светеха под белите вежди, малките му ръце бяха сякаш безплътни вече, та и целият изглеждаше безплътен и прозрачен. Никой не каза нищо в отговор на думите му, макар тия думи да бяха като завет, защото старият богомил умираше. Той продължи със същия засилен свой глас:

— Войводата призна… затова е дошъл при нас, дошъл е нас да търси. Аз знам към какво се стреми той. Виждам ясно в самата му душа. Такова време е дошло сега… време на проклетия меч. Ние го проклинаме, но по-добре е да вземете меч в ръката си… отколкото да подложите врат под господарски меч. Казах ви каквото беше нужно, и вчера, и тая сутрин… и в тоя мой последен час. Повече няма какво да ви кажа…

Той затвори очи.

Самуил Мокри стана, поклони се мълком пред стареца и се обърна да си излезе. След него тръгна дедъц Дамян, също и другият от двамата по-млади богомили; не се помръдна само Рун, както бе застанал с наведен поглед до вратата. Вън слънцето се бе издигнало високо над върховете на дървесата и огряваше цялата поляна пред воденицата; късите сенки на тримата мъже лежаха някое време неподвижни върху затъпканата трева. Заговори дедъц Дамян с поглед в лицето па Самуила:

— Той не за пръв път ни говори такива думи. Не за пръв път споменава името ти. Ние сме против меча, но като си дошъл да ни търсиш и отправяш глас към нас за общо спасение, за общо добро, ние ще се отзовем на гласа ти и няма да те изоставим, докато вървиш по правия път, както каза и съвършеният. — Той се обърна към другия богомил: — Говори и ти, Нестонг, да те чуе боляринът.

— Няма какво повече да добавя — зазвуча приятният глас на младия богомил. — Колко пъти сме говорили вече, но ще кажа това, което е нужно да знае сега боляринът. Ние можем да дигнем много люде и не само в Охридската област, но и по цяла България. Познаваме те, войводо, ти беше за царя, сега не можеш да бъдеш за царя, а ние искаме да видим за кого ще бъдеш сега и според това ще те подкрепим или ще се отдалечим от тебе. Аз вярвам, също и съвършеният позна, че ще бъдем с тебе. Нужно е да знаеш и това, че люде имаме много, ала повечето са с голи ръце.

— А другарят ти? А другите като вас? — попита издалеко Самуил.

Нестонг рече:

— Ние всички сме едно. И Рун живее с нашите мисли, но ти вярва по-малко. Това е всичко и това е най-важното, войводо: да ни накараш да ти повярваме. Според вярата ни в тебе ще бъде и нашата вярност към тебе.

Самуил Мокри не отвърна веднага. Гъста руменина и влага бе покрила лицето му и младия жилест врат, очите му горяха, та сякаш и сълзи имаше в тях. Най-сетне каза:

— Да ми повярвате, да ви накарам да ми повярвате. Аз не по приумица съм дошъл да ви търся. Аз ви знам, както и вие ме знаете. Ето дедъц Дамян ще повтори моите думи. Аз ви търся, защото сте ми нужни, както и аз съм ви нужен. Но като ми повярвате, не ще търпя вече никакво непокорство.

Той се озърна за слугата си, който винаги беше някъде наблизу. Самуил му кимна да доведе конете.

Те се връщаха пак сами по пътя през гората. Сега беше озарена цялата гора, виждаше се ясно всяко стебло наоколо, та сякаш и всеки лист, и зеленикавият, сребрист мъх по напуканата кора на дървесата, и всяка тревичка, пробила гнилата шума край разголилите се възлести коренища. Тук и там между дебелите дънери, по тях и между самите гранки на дървесата грееха слънчеви петна, а високо горе, през сплетените зелени вейки, небето блестеше цяло в слънце. Сега и тишината тук беше по-друга, оживяла и като че ли светнала и тя. Мяркаха се по-често наоколо и всякакви горски живинки. По-други бяха и приказките на слугата, може би защото сега господарят му го водеше към къщи:

— Да се махнат от очите ми тия са-сатани… Събраха се там, зад воденицата, може да имаше до двайсет и повече души… Идват от всички страни… Тарторът им умира. Не смееха да се покажат… Чакат да си отидем. Ще видим сега как ще отговаря горе дъртият вещер… А девойчето… во-воденичарката… ух, измъкнал я дяволът за ушите, в у-ума ми остана…

— Млък! — извърна се бързо към него Самуил. — Омръзна ми да те слушам.

Радой млъкна за някое време.

Самуил беше с мислите си все там, във воденицата. Дори не се опитваше да подкара по-бързо коня, сякаш го спираха мислите му и го теглеха натам. Не очакваше той такава сполука тая сутрин, като тръгна за това свърталище на богомилите. Мислеше едва сега да почне с тях, и то най-напред със стария си приятел дедъц Дамян. И не знаеше докъде ще стигне. Срещна се с първи вождове на богомилите и получи от тях големи обещания. Дали тяхната войска е по-многобройна от неговата, Самуил не знаеше. Той знаеше, че богомилите бяха много и се срещаха по цяла България. Той знаеше това и го усещаше навсякъде, дето беше нужна добрата воля на народа. Голяма част от простолюдието се противеше и в това се усещаше силата на богомилите, които го привличаха на своя страна. Самуил мислеше, че бе узнал кое караше народа да се противи и кое го привличаше към богомилите. Народът живееше в неправда и търсеше правда. Тук беше всичко, тук беше ключът.

Докато Самуил Мокри мислеше за тия важни неща и мислите му все повече се избистряха, чувствуваше, че някъде навътре, сякаш в самите му мисли, го гледаха, следяха го две млади, хубави очи. Минаваха пред погледа му и дедъц Дамян, и старецът Симеон, който вече умираше, и Нестонг, и яростният Рун, но там беше и внучката на дедъц Дамян. Самуил я виждаше в мислите си, но повече я чувствуваше в някаква бодрост и радост, с която бяха озарени сега всичките му мисли, в някаква надежда, която топлеше сърцето му. Виж какво чудно девойче!…

Слънцето се бе издигнало над самите върхове на дървесата. Изеднаж някъде запя закъснял славей. Малката птичка беше може би доста навътре в гората, но запя сякаш тишината, която изпълваше старата гора — така звънко и силно се носеше наоколо славеевата песен. Самуил Мокри позадържа коня си, за да послуша; конят да не бърза толкова и да не тропоти така с копитата си. Виж как всичко се е заслушало в песента на малката птичка! В следващия миг, поради друг някакъв внезапен порив в сърцето му, той срита нетърпеливо животното и отпусна поводите. Конят се затича уплашен напред.

— Ка-какво е това сега… Умът ли му щукна! — чу се зад него гласът на Радоя, който също подкара коня си, за да го догони. Развеселен от това препускане през лятната гора, слугата нададе вик, който екна надалеко през бързия тропот на конете: — У-аааа!…