Щитове каменни

IX.

Самуил Мокри замина на другата сутрин за Преслав, придружен само от слугата си Радой и от един млад коняр, който водеше още четири коня за смяна. Младият войвода се облече като обикновен пътник, със здраво, но просто облекло. Под горната си дреха той облече тънка стоманена ризница, опаса и къс меч; облече под дрехата си ризница и Радой, опаса и той меч. Така те по-малко биха привлекли погледа на дебнещия по пътищата разбойник, биха могли навсякъде да пренощуват и с всекиго да влязат в разговор. Самуил бе минал почти по същия този път преди една непълна година, но тогава пътуваше с полка си, а сега тръгна с по-други мисли и с по-други грижи.

Докато минаваха тримата пътници през равното Средецко поле, погледът на Самуила не се спря никъде за по-дълго време. Раззеленили се вече, неголеми гори се редуваха с широки тревисти поляни; обработената земя беше малко — виждаха се ниви и ливади само около малките селища, по припеците или край малките потоци и рекички, чиито води бързаха към Искъра. Редките селища от двете страни на пътя се познаваха по стълбовете дим, които тук-там се точеха сякаш направо от земята — някои от човешките жилища бяха под земната повърхност и се виждаха едва ли не само покривите им от прогнила слама или чимове. Нямаше и много люде около тия малки селища, които се познаваха също и по лая на кучетата; пръснати бяха люде по нивите и ливадите или ще се мерне косматата глава на някой облечен в кожи, полудив овчар или говедар, който, скрит зад някой дънер, зад някоя скала, следи с навъсен поглед непознатите пътници.

През следващите дни Самуил и двамата му спътници оставиха зад себе си високия хребет на Гълъмбец, преминаха и Козница, като оставиха вляво от пътя върха Вежен, навлязоха в голямата долина по горното течение на река Стряма и после по течението на Тъжа, между най-големите стръмнини на Маторие гори, и вдясно — Средна гора с нейните три дяла. Тук пролетта се бе разцъфтяла буйно. Пътят се провираше между гъсти гори и понякога над него се смрачаваше посред бял ден, но скоро се разтваряха поляни, потънали в сочна зеленина и всякакви горски цветя, а по обърнатите на припек брегове ярко се червенееха макове, поникнали един до друг. Когато гората се разредяваше или се отдръпваше от пътя, над зелените вършини, ту по-близу, ту по-далеч, се надигаха високи планински върхове, устремени към небето, което светлееше още по-високо над тях, ведро и ясносиньо. През гъстите сенки под вековните дъбове и стройни буки често се дочуваше шум на буйни води, и нерядко и конете на пътниците прегазваха бистри пенливи потоци, които пресичаха пътя. Човешките жилища и тук бяха редки. Над върховете на дървесата тук, после по-нататък се виждаше дим и когато слънчевият блясък над неизбродимата гора започваше да гасне, тримата пътници намираха по дима заселените места, където се отбиваха, за да нощуват. Жилищата в тоя край бяха направени от дебели дървета и високо над земята, с прозорчета, а някои бяха издигнати на дебели колове, види се, за да бъдат по-добре запазени от горските зверове. Тримата пътници срещаха по-рядко люде, но през всяко време на деня и нощта чуваха из гората рев на мечки или глухо рикание на елени, често виждаха да пребягват между дървесата или дори да пресичат пътя им зайци, лисици, вълци, по дебелите клони се спотайваха рисове и диви котки, които следяха отдалеко през зелената шума тримата човеци и конете им. Горите бяха пълни с всякакви диви зверове и гадини.

Тук-там по просторната долина надничаха през дървесата крепостни кули и каменни господарски домове, изградени по скали и стръмнини и най-често край някое селище. Виждаха се ту по-близу, ту по-далеч от пътя и манастири, скрити и те зад високи стени, като твърдини. Случваше се тримата пътници да срещат богато облечени господари, които яздеха горделиво конете си, въоръжени с мечове и брони или с оръжие за лов, следвани от слуги или от цели дружини геракари15, песяци и гонци; те минаваха надменно край тримата пътници, но понякога пращаха при тях от людете си да ги питат закъде пътуват.

Самуил отговаряше късо:

— По работа. — Или пък: — Царските пътища са отворени за всички…

Пътниците-срещаха и черноризци — иноци от близките манастири, с торба на рамо, види се, преминаваха от манастир на манастир, но случи се да срещнат и от духовните князе, които също яздеха хубави коне или се возеха на двуколки, придружени от цели тълпи прости иноци, слуги и въоръжени пазачи. Черноризците, особено архиереите между тях, очакваха нетърпеливо смирените поздрави на минаващите пътници, но Самуил ги отминаваше с навъсено лице, а Радой мърмореше при всяка такава среща:

— Не е на добро, като те срещне чернокапец на път… Излегнал се е владиката в колата като би-бивол в блатото…

Те пътуваха още два дни между двете планини, после свиха по Върбишкия проход през самата Стара планина. Както през целия този дълъг път, спираха се повече по кръчми и гостоприемници, дето се събираше всякакъв народ, или по хижите на по-прости люде, а избягваха по-богатите домове. Самуил влизаше охотно в разговори със случайните си спътници, със случайно срещнатите люде по гостоприемниците, а след това дълго мълчеше умислен, с помрачено лице. Радой познаваше мълчанието му, но се учудваше на тая негова необикновена общителност.

Като излязоха от прохода и минаха Тича, тримата пътници скоро съгледаха стените на Великия Преслав.

Самуил Мокри не идваше за пръв път в царския град, но напоследък градът като че ли бе станал още по-многолюден. По това време Великият Преслав имаше може би до двадесет хиляди жители. Около вътрешната крепост, дето бяха царските дворци, сградите на главното управление и жилищата на приближените до царя, се бяха струпали много и много къщи с малки дворове и градинки, дори и без дворове, гъсто една до друга, разделени на малки квартали от криви и тесни улици без настилка, и само трите най-главни улици, които водеха от градските порти към вътрешната крепост, бяха настлани с едри камъни. Градът бе започнал да расте и вън от градските стени — много човешки жилища бяха прилепени към външните градски стени, които опасваха града и бяха дълги няколко хиляди сажена.

Тримата пътници спряха в една странноприемница, конярят и Радой прибраха конете в обора. Уморени бяха и тримата, а вече се смрачаваше. Те влязоха в общото помещение да вечерят. Самуил не искаше да показва господарството си и нареди на слугите да седнат на една и съща маса с него. Ядоха и еднакво ядене, а господарят поръча и три половинки вино — за себе си и за двамата слуги. Кръчмарският слуга, който им прислужваше, не им обръщаше голямо внимание и още повече като забеляза, че не бяха тукашни.

Наоколо беше пълно с люде, насядали на купчини по малките ниски маси. Глуха, многогласа врява пълнеше широката кръчма. Беше още рано и в кръчмата още продължаваше тихият час. Людете разговаряха по-спокойно, двама слуги разнасяха навреме поръчките, стопанинът на странноприемницата, дребен мъж с черни игриви очи, се усмихваше самодоволно иззад своята продълговата маса в ъгъла срещу вратата. На няколко места из кръчмата бяха поставени високи светилници, които едвам разпръскваха сгъстяващата се тъмнина под ниския таван с треперливите си пламъчета. Колкото повече се стъмваше над града, движението вън намаляваше, а в кръчмата влизаха по-често зажаднели пиячи. Някои сядаха по масите, други се спираха пред масата на стопанина, изпиваха по няколко пръстени чаши медовина или вино и си отиваха. Ала скоро в общата врява започнаха да се дочуват повишени гласове, проточени повиквания, високо изречени думи. Настъпваше веселият час, кръчмарят се усмихваше още по-самодоволно зад своята маса, слугите му шетаха още по-чевръсто.

Както винаги, Самуил Мокри не яде продължително и дигаше пръстената си чаша само за една или две глътки. Той мълчеше и докато разплиташе собствените си мисли, надаваше ухо към гласовете, които се дочуваха по-близу или по-далеч из кръчмата. Конярят му за пръв път в живота си сядаше да се храни на една маса с господаря, та първите залъци засядаха в гърлото му. В голямото си смущение той свали рунтавия си клобурец от овча кожа и като не знаеше къде да го дене — мушна го между нозете си под масата. Калпакът скоро падна оттам, конярят съвсем се уплаши и цял запъхтян, предпазливо го издърпа с нога навън, наведе се и отново го сложи на рошавата си глава, Радой забеляза мъките му:

— Ти какво току пъшкаш… Остави калпака. Ще наръсиш някоя въшка в яденето.

Сам той въртеше глава на всички страни и докато работеха челюстите му неуморимо, работеше и езикът му. Радой не премълчаваше и собствените си мисли, но подемаше и всяка дочута наоколо дума, намесваше се във всеки дочут разговор, макар и само под носа си:

— … С царя живеят в един град, а и те като нас вонят, и те в дрипи… Аз не казвам за мене и за тебе, господарю… И тука същият дрипав и въшлив народ. Я го тоя… Вижда се, че изпива последната си паричка… О-оня пък там се оплаква от господаря си и казва, че ще бие жена си… Тъй, тъй, братче… С дървото по главата. Ако не можеш господаря, дръж же-жената…

Конярят местеше уплашени очи ту върху него, ту върху Самуила. Но като слушаше смелите думи на Радоя, а господарят не се скара нито еднаж, поотпусна се и неговото ратайско сърце, та и той дигна половницата си.

В кръчмата стана още по-шумно. Звънна, проточи гъгниви звуци и гусла. На една маса наблизу бе приседнал край другите люде там и някакъв дребен попрегърбен мъж, който дърпаше високо извития лък на гуслата си с малка, но силна ръка. Като се поизвърна свирачът, сякаш се оглеждаше и търсеше нещо, Самуил забеляза, че той беше сляп и с двете си очи; дълга и нечиста, вече прошарена коса се спущаше от двете страни на тясното му лице, което беше обраснало с рядка, също прошарена брада. На масата до него беше сложен проскубаният му калпак с дъното надолу — за тия, които биха пожелали да го дарят за свирнята му. Той свиреше мълчаливо, с живи, сигурни движения на малката си, мургава ръка и врявата в кръчмата не можеше да заглуши игриво преплитащите се звуци на гуслата. Някъде из кръчмата се чу глас:

— Карай, Павле! Запей, запей една… Кръчмарино, налей му от мене половинка…

Ти му дай първо да хапне — че се друг глас.

— Вие не се грижете за това — обади се някой от масата, дето седеше свирецът. — Павел е с нас…

Звуците на гъдулката се поколебаха, дори млъкнаха за малко, веднага след това ръката на свиреца изтегли два плътни и стройни звука, които се залюляха плавно, след тях заситни друг, по-тъничък и някак плачлив, после се зачу изтихо, по бързо се разнесе из цялата кръчма мек и чист глас:

Майко ле, стара майчице, поканих свирци, сватове, сватба ще дигам голяма…

— Ееее-хеее — проточи гласа си свирецът и повтори: — Сватба голяма…

— Ехеее! — чуха се провиквания от няколко страни. — Карай, Павле!

Самуил се бе притъкмил да върви да спи, но сега поръча още три половници вино и се настани по-удобно на стола си — при умората му и при всичките негови грижи самото му сърце пожела да послуша гуслата и хубавия глас на слепия свирач. Простата и тъжна песен за някаква нестанала сватба, понеже булката се разболяла от зла болест и черна магия, звучеше като църковна песен, но имаше в нея по-друга сила и беше по-жива. Като се чу гласът на свиреца, врявата в кръчмата позатихна, но скоро пак се засили, като че ли никой и не чуваше песента. Слепият свирач свири и пя дълго, изпя няколко песни. Тогава се чу друг един, силен и дрезгав глас; край отсрещната стена се изправи около петдесетгодишен мъж с дълги, провиснали мустаки, с кожена дреха без ръкави и с протъркан кожен шлем — види се, беше някакъв предишен воин.

— Стига! Стига… — замахна той с ръка към свиреца. — Стига сватби и… Запей някоя на мъка и… — заблъска едър юмрук в гърдите си: — Да излезе тая мъка оттука, от сърцето ми, човече!

— Запей, Павле, царската… — чу се и друг глас, но веднага замлъкна, като да се уплаши сам от себе.

Ослуша се цялата кръчма. Зазвучаха отново двете струни на гъдулката и макар да бяха тихи звуците им, изпълниха цялата кръчма. Надигна се и гласът на слепеца, захвана като въздишка и се проточи все тъй, като да напираше в него скръб, която не можеше да се изкаже докрай:

— Стига! — викна пак мъжът с кожения шлем. — Не ща царски песни.

— Млък там! — чуха се други гласове. — Тебе ли ще слушаме…

— Не ща царски песни! Цар Петър умря… Мене ме биха е тояга, аз гриза празните ясли… Мъка ми е, люде!

— Пийни си, ще ти мине.

— Пийнал си той, та препил.

— Мъка… Само ти ли?…

Песента на слепеца замлъкна, затихна и гуслата му, пак се надигна от всички страни врява и викот. Самуил стана.

Конярят отиде да нощува в обора при конете, а Самуил Мокри и Радой се качиха на горния кат на странноприемницата, където имаше няколко стаи за пренощуване, общи за всички пътници. Те влязоха в стаята, която им бяха посочили преди това още, но вътре имаше и друг един пътник. Той седеше на тясното си легло с лакти, подпрени на колената, с ниско наведена глава и нито се помръдна, когато влязоха. Беше се разсъблякъл за спане, но, изглежда, отдавна седеше тъй, углъбен в мислите си. Той беше стар човек, с побеляла коса и брада, темето му беше оголяло и лъщеше при бледата светлина на един малък светилник, който беше сложен на висока поставка в ъгъла. В стаята имаше още три други легла, също тъй тесни и ниски — по три голи, лошо издялани дъски, сложени върху разхлабени подпори. Радой хвърли на две от тях по една овча кожа, по една вълнена тъкана покривка, друга някаква завивка или дреха сгъна за възглавница и я сложи на леглото, на което трябваше да легне Самуил; за себе си той избра леглото, което беше най-близу до вратата. Той все оглеждаше стария човек, но не се решаваше да го заговори — виждаше се, че старецът беше болярин или някакъв началник: в близкия ъгъл беше подпрян дългият му меч, Радой не можеше да изтрае повече — най-после трябваше да знае с кого ще спи господарят му в една стая тази нощ, пък и той самият, а и непознатият беше някак чуден. Ала тъкмо той, непознатият, го изпревари — подигна глава, поогледа се и каза с дрезгав, старчески глас:

— Прощавайте, добри люде, бях се замислил, пък може и да съм позадрямал…

— Бъди спокоен, старче — отвърна Самуил. — Ти с нищо не ни пречиш.

Той стоеше до леглото си и се готвеше за спане. Когато свали горната си дреха, старият човек съгледа ризницата му:

— Ти, изглежда, си войник, млади човече. Аз също воювах още със Симеона великия.

Не успя и тоя път да заговори Радой — докато нагласи дебелия си език, изпревари го Самуил:

— Малко съм воювал аз, старче, макар да съм се нарекъл войник. В мирни дни израснахме ние по-младите — добави той, без да сваля очи от стария човек, и като че ли искаше да го изпита с думите си.

— Ха! — подскочи цял, с неочаквана пъргавина старецът. — В мирни дни… Това са дни на неправди и разбойничество. Откъде идеш ти с тия думи на езика си?

— Отдалеко…

— Вижда се… Може по вашите места да е по-иначе, а може да идеш и от чужда земя. Чувам аз, нататък по Долна земя, към Охрида и бунтове се дигат големи.

— Бунтове ли? — попита Самуил и още повече се ослуша в неспокойната реч на стария човек.

— Да. Боляри някакви са се дигнали… Да. Отколе още няма мирни дни в нашето българско царство. Що говориш ти, млади момко! Или може да си дошъл с новия цар и може да ти е добре с него, но… не виждам такова нещо, щом си дошъл да нощуваш тук.

Той се задъхваше от продължителното говорене, но искаше да се изкаже докрай. Радой издебна един миг:

— Ти да не мислиш, че по реките у нас те-тече мед и мляко!

Самуил свали ризницата си, седна на леглото, изу и ботушите си, после се изпружи по гръб, загледан в ниския таван. Разговорът между непознатия човек и Радоя продължаваше. Старецът каза:

— Имах аз своя земя, свой имот. Още старият цар ми даде тая земица с едно селище от пет хижи. Заслужил съм я, цар Симеон така отсъди. Нататък е то, по Етъра.

От деветнайсет години, тъкмо от деветнайсет години там се засели великият болярин Никита Гургут, казват, че бил роднина на самия цар. Година след година, милом и силом, а много повече силом, той завзе всички земи наоколо, и ниви, и гори. Въртеше се около моята земя като вълк около кошара, не смееше да посегне. Пратих да му кажат, мене сам царят ми е дал тая земя, с меча си ще го насека, ако посегне. Може да е чакал великият болярин, а още по-велик разбойник е той, може да е чакал да остарея. Растеше все повече силата му разбойническа. Бил със Сурсубула, после вече не признаваше ни цар, ни господар, а сега чувам, бил с ромеите. Дойде синът Петров да царува, но дойде тук с ромейска сила.

— Каква е тая ромейска сила, старче? — изправи се в леглото си Самуил.

Непознатият старец говореше с Радоя или може би сам със себе си, но повече се обръщаше към Самуила и сега цял се извърна към него:

— Какви ли не надойдоха с втория Борис… Най-вече чернокапци. Ще ги видиш навсякъде из града, по езика им ще ги познаеш и всякак. Доведе ги новият цар, нели и майка му беше ромейка, половината му душа е там, във Византия. С тях сега е и Никита, и всички разбойници като него. С тяхна помощ затвори Никита Гургут сина ми, няма и твоите години моят Симеон, затвори го Никита Гургут. Не мога да го видя, вдън земя го скри, за да ми вземе земята и селището. Изгони ме и от дома с цялата ми челяд, а сина ми може и да го е затрил. Затова съм аз в Преслав, люде божи, сина си търся и правото си търся…

— Ти иди направо при царя, като си до-дошъл в царския град — посъветва го доброжелателски Радой.

— При царя… — не се и обърна да го погледне старецът. — Царят е далеко.

Самуил легна отново, придръпна завивката. Старецът продължаваше да говори, час по час се обаждаше и Радой. Самуил ги чуваше с едно ухо. По някое време Радой угаси светилника. През двете прозорчета на стаята надничаше светла нощ. Отдолу се чуваха глухи гласове — в кръчмата, която беше под стаите, си допиваха закъснели пияници.

Самуил отвори очи още рано в зори и веднага скочи от леглото. Радой спеше затихнал, но старецът седеше буден в своето легло.

— Днес ще търсим заедно твоя син, старче — каза му Самуил.

Скоро след това те излязоха от странноприемницата, препасани с мечовете си. Старият човек носеше своя меч с привична тържественост, но като че ли оръжието беше твърде голямо за неговото вече присвито, намаляло тяло, колкото и да се напрягаше той да се държи като войник. Старецът нямаше кон, остави коня си и Самуил. Радой мърмореше след тях недоволен — не искаше да върви пеш ленивецът. Рано беше още, слънцето едва-що бе се дигнало над града, но по стъгдата пред странноприемницата се движеха много люде. Цялата стъгда и людете по нея, и ниските сгради насреща бяха озарени от ален слънчев блясък. Над струпаните покриви нататък, високо, високо по синьото ведро небе светеха, огрени от ранното слънце, сивите каменни, гъсто назъбени стени и кули на вътрешния град. Самуил подръпна спътника си за лакътя, старецът се спря и се обърна да го чуе, на главата му блестеше островръх железен шлем, вече тежък за него.

— Не знам как да те наричам… — започна Самуил и продължи, без да дочака отговор: — Ще потърсим твоя син най-напред при великия болярин Никита Гургут. Сетне ще го потърсим от управителя на тоя град, ако синът ти е наистина тук. Ще го потърсим в затвора, ако е затворен. Но ще го потърсим и от царя, ако стане нужда. Това е днес нашият път, дядо.

— Илица се казвам аз. Борис Илица, тисящник на великия Симеон. А ти, синко?

Самуил каза само името си и добави:

— Е, да вървим.

— Да вървим, синко. Като съм толкова стар, ето, за тебе ще се уловя. Добър път си избрал, пък аз ще те водя, където съм минал вече много пъти, но без полза. И при Никита ходих, и при управителя, и в затвора, и… без полза…

Борис Илица поведе младия си другар към вътрешния град; там беше царският двор и палатите на всички велики боляри. Вратите на вътрешния град се отваряха при изгрев слънце, ала стражите не пущаха всекиго да прекрачи прага им. Те не спряха ни Самуила, ни стария хилядник, ни Радоя, който също беше препасан с меч и вървеше още по-самоуверено след господаря си пред очите на стражите. Тук нямаше навалица и улиците бяха по-широки между високите огради и каменните стени на болярските домове. Старият Илица се спря пред една здраво затворена порта:

— Тука е.

Самуил огледа портата, побутна я и с ръка, сетне улови меча си, както беше в ножницата, и почука с дръжката му.

— Недей така! — подвикна старецът уплашен. — Няма да ни пуснат. Трябва да почакаме, докато излезе някой.

Самуил го погледна мълчаливо и почука още по-силно с меча си. Някой затропоти с железа и лостове зад портата, скръцна и се отвори една вратичка, която беше изрязана в самата порта. Показа се там един от слугите на болярина — навъсен и още повече се навъси, като видя тримата ранни гости.

— Що е това… още спят людете! Ти пак ли? — позна той стария Илица.

Самуил го побутна с лакът и слугата се отдръпна, слисан от тая дързост на непознатия, който влезе веднага в отворената врата; пристъпи след него и Радой.

— Искам да видя великия болярин — каза Самуил, приведен застрашително към лицето на болярския слуга.

— Не може тъй… Кой си ти… — започна да се съвзема слугата, но Самуил отмина нататък. Изпречи се Радой.

— Ама кои сте вие! — избухна болярският слуга. — Ще викам… Ей сега!

Радой изкриви цялото си лице, изблещи срещу него учудени очи:

— Какво ти, човече! Знаеш ли ти кого искаш да спреш! Войвода е и сам царят го познава.

— Великият болярин е още в леглото си — упорствуваше слугата, но гласът му поомекна: — Чакайте да пратя да му кажат. — После той се улови за Бориса Илица: — Ти, старче, пак ли се влачиш! Тебе няма да те пусна. Не, не!

Радой се върна, улови за ръка стария хилядник и го задърпа към болярското жилище:

— Как няма да го пуснеш… Той е вуйчо на войводата. Стори път, човече, не ни спирай, ще получиш двайсет и пет то-тояги за непослушание. Нели знаеш, все слугите са виновни за всяко нещо…

Самуил проникна по-лесно нататак и влезе в самото жилище на великия болярин, а след него и двамата му другари. В широкото преддверие на долния кат ги пресрещна личният слуга на болярина. Тук не можеше иначе и Самуил рече:

— Кажи на господаря си, че иска да го види войвода Самуил Мокри.

От една врата излезе сам великият болярин Никита Гургут и започна още от прага:

— Какво каза? Мокри ли? Самуил Мокри? Ти ли? Войвода… Откъде си ти?

— От Охрид.

— Вие, бунтовниците… Четиримата братя Мокри!

Черната лъскава брадица на Самуила щръкна напред:

— Ние не сме бунтовници, болярино. Срещу кого ще се бунтуваме?

Никита Гургут разглеждаше Самуила с голямо любопитство и, види се, не хареса скромната му външност; той пристъпи по-смело:

— Тук знаем всичко. И царят знае всичко. Заграбили сте управлението и в Охрид, и в Средец. Войска дигате срещу Преслав.

— Когато взехме управлението и събрахме войската, в Преслав нямаше цар.

— Сега има цар. Цар Петровият син се завърна… вторият Борис.

— И ти си до него… Всички вие тук веднага до новия цар.

— До него съм — поглади широката си, почти цяла побеляла брада Никита Гургут. — И ще го пазя от такива като вас.

Самуил се приведе едва-едва:

— А кой ще го пази от такива като тебе, Никита Гургут?

Великият болярин изпъчи гърди и под леката му домашна дреха от морава коприна се очерта огромният му корем, по увисналите му месести бузи се появи гъста, възсинкава червенина:

— От мене ли? … Аз съм велик вътрешен болярин още при цар Петра, сина Симеонов…

— А ето един — посочи Самуил с рязко движение стария хилядник, — един, който е воювал заедно с цар Симеона. Познаваш ли го?

— Познавам го. Неговият син уби един от людете ми.

Хвърли се към него Борис Илица, разтреперан от гняв:

— Уби! Ти пак лъжеш. С тая лъжа заграби земята ми, с нея затвори сина ми, а може и да си го погубил! — Старият човек се извърна към Самуила с насълзени очи и като да го призоваваше за свидетел: — Симеон, моят син, нарани един от людете му, за да защити свободата си. А тоя скри ранения си човек или го уби и обвини детето ми.

Самуил пристъпи по-близу към Никита Гургут.

— Къде е Симеон Илица, болярино?

— Не знам.

— Твои люде са го взели. Ти знаеш къде е… кажи!

— Предадох го в затвора. За убийство.

— Ще отидем да го търсим в затвора. И ако не го намерим, ще дойдем пак при тебе. А тебе лесно ще намерим, няма да успееш да се скриеш.

— Ще кажа аз и тебе да затворят… Бунтовнико!

Самуил се отдръпна към вратата, без да сваля поглед от него:

— Ето как пазиш царя ти, велики болярино. С нечестиви мисли и с нечестиви деяния.

Самуил не дочака отговора на болярина и излезе от къщата му, следван от двамата си другари.

Като излязоха пак на улицата, целият вътрешен град и като че ли целият престолен град ехтеше от клепала и камбанен звън. Във вътрешния град имаше двадесетина малки и големи църкви — в царския двор, на стъгдата пред него, друга по-нататък, по домовете на болярите, и всяка имаше клепало или по една, по две и три камбани. Много църкви с клепала и камбани имаше и по другите части на престолния град. Съживили се бяха и тихите преди това улици на вътрешния град. Наизлезли бяха люде — много повече мъже и по-малко жени, и всички се бяха запътили към църквите. Ранните богомолци вървяха тихо по улиците и тихо разговаряха, но мнозина между тях бяха духовници. Радой не можеше да се начуди на тия църкви и камбани, на тия църковници и черноризци и все се озърташе да ги гледа:

— Къде се намериха толкова по-попове и… Да не сме в някой манастир? Какви са кротички, мравка няма на на-а-а-стъпят. И май всички на ромейски приказват…

Самуил Мокри и Борис Илица вървяха на две стъпки пред него и старият човек ту подхващаше приказката на слугата, ту и сам искаше да каже по нещо на младия си другар, към когото повече се прилепи, като узна за войводското му звание:

— Така беше и при цар Петра… Манастир, а не царски двор. Ето и новият цар също… А тия люде… управители и тия чернокапци… мнозина са ромеи. Дойдоха с новия цар.

Самуил мълчеше. Звънът на многобройните камбани кънтеше в ушите му, през него той чуваше стъпките на богомолците, чуваше говора им, присмехулните думи на слугата си, дрезгавия задъхан глас на стария хилядник, чуваше и виждаше всичко наоколо, но не отваряше уста да продума — нямаше с кого да сподели и не искаше да споделя мислите си, пълни с тревога, горчива скръб и гняв. Той трябваше да види всичко, да чуе всичко. Може би не всичко е така тревожно и противно…

Борис Илица въведе Самуила и слугата му в голямата сграда на градското управление. В мрачното преддверие ги пресрещна стар човек, който сякаш едвам крепеше върху себе си войнишкото облекло — броня, изпомачкан стар кожен шлем и провиснал войнишки меч. Той не ги дочака да продумат и махна с ръка към тях:

— Няма още никой… Църква още не е пуснала.

— Ще почакаме — рече Самуил.

— Чакайте — приподигна рамена старият войник и току се обърна към Борис Илица: — А ти, старче, колко пъти вече…

— Сина си търся…

— Търси, търси… — рече войникът с равен глас и повлече нозе по каменния под, изчезна в една врата.

Камбанният звън бе престанал. Тихо беше в мрачното преддверие, тихо беше из цялата сграда, усещаше се само миризма на застоял, влажен въздух, усещаше се и студенината на каменния под и каменните стени наоколо. Хилядникът зашепна плахо:

— Сега тук всеки ще иска пари… Всеки, за да те пусне при по-големия. И не се срамуват да искат, като да е това царски данък.

— Ние ще влезем направо при управителя. Без данък.

— Няма да ни пуснат лесно при него, войводо.

Самуил го улови за лакътя:

— Знаеш ли къде е? Заведи ме да го чакаме пред вратата му.

Старият хилядник мълчаливо поведе двамата си другари, изкачиха се те по една каменна стълба на втория кат. Тук беше по-светло. Няколко прозорчета в стените пропущаха дневната светлина, макар и оскъдно. Старецът се спря пред една врата:

— Тука е. Но те ще ни прогонят.

Самуил Мокри застана пред самата врата, а Борис Илица — до него; Радой застана по-настрана, но и той се бе умълчал, види се, от някакъв страх или стеснение в тая каменна сграда и пред вратата на преславския управител. Стояха те тримата тук като някаква почетна стража. Отеднаж в тишината нахлу пак камбанен звън, засили се, затрептяха и се запреплитаха звуци от всички страни. После пак всичко затихна, но скоро се чуха долу гласове и стъпки.

Изтича по стълбата на горния кат най-напред един млад и много мършав човек, та коженият колан, с който беше препасан, сякаш всеки миг можеше да пререже тънкия му кръст; на ниското му капе стърчеше бяло гъше перо, под мишницата си носеше някакви свитъци и Самуил позна, че това беше писар. Като видя застаналите пред вратата люде, писарят притича още по-бързо към тях със строго лице:

— Тук не може да се стои! Слизайте долу. Веднага, веднага. — И той улови хилядника за ръкава: — Ти пак ли… Слизай, слизай!

Самуил бутна писаря с ръка:

— Не ни пречи.

Писарят разтвори и очи, и уста, гласът му пресекна в гърлото. Но слисването му продължи само един миг и като че ли осезателното докосване с ръката на Самуила съвсем го преобрази за тоя кратък миг. Какъвто беше мършав и тънък, той цял омекна и се заогъва, тясното му лице се разтегна в лукава, угодлива усмивка, изви гръб като котарак, който сладко се протяга, и доближи устни до ухото на стария хилядник, подложи и ръка:

— Пусни тук, старче, една хубава паричка… нели знаеш…

Сега Самуил блъсна така силно писаря, че той отскочи иа два-три разтега и подвикна оттам с изтънял глас:

— Ще извикам стражата! Махайте се оттук!

Радой го гледаше със сияещо лице, развеселен от принудителния му скок и от всичките му преобразувания:

— Скааачаш, а? Ще получиш и паричка. На за-задника ще ти я залепя, ако почакаш още малко.

Писарят взе да се отдръпва благоразумно към стълбата. В същото време долу се чуха гласове и стъпки и писарят изеднаж премина в друго преображение: изпъна се до стълбата със свитъците под мишница, лицето му придоби строг, съсредоточен израз. По стълбата се изкачи най-напред един мъж на около тридесет години, цял облечен в злато и коприна, с жълти ботуши. На главата си носеше лек, позлатен шлем с високо извита грива като у ромейските военачалници, носеше и тънка броня от позлатени люспи. Дрехата му под нея, с ръкави, стеснени към китките, беше от чуждоземен червен плат, а беневреците му бяха светлосини с бели нашивки по кантовете и около двата фалшиви джеба; препасан беше с дълъг, но тесен и лек меч, пак също като у ромейските военачалници. Писарят се преви ниско пред големеца, а той се отправи към вратата на стаята си, загледан в тримата мъже, които бяха застанали там, но като че ли никого не виждаше. Веднага след него се качиха идруги трима мъже също в злато и коприна, но двамата в гражданско облекло, с дълги наметки, а третият — в тъмна полусвещеническа горна дреха, изпод която се виждаше морав пояс и доста широки беневреци с орехов цвят. Пак по ромейски обичай, първите двама носеха на главите си широки около два пръста златни обръчи, които пристягаха дългите им коси, а третият носеше плитко капе от тъмночервено кадифе. Писарят не се изправи, докато не отминаха и те, после запреплита тънките си нозе след тях, надзъртайки зад гърбовете им с кръгли, уплашени очи към тримата неканени гости пред вратата.

Старият хилядник се запремества ту на едната, ту на другата си нога, посегна да пооправи и железния шлем на главата си, но мъжът със златната броня едва го докосна с поглед и се спря на няколко стъпки пред Самуила:

— Кой ви пусна тук? Кого чакате?

— Чакаме войводата на престолния град — отговори Самуил, при все че се досещаше кой стои пред него.

— Кастрофилакс16 на престолния град съм аз. Какво искате от мене?

Самуил леко се поклони:

— Бъди здрав, войводо на престолния град. Дошли сме с хилядника Борис Илица — и той посочи с длан стареца, — дошли сме да те помолим да го вземеш под своя защита.

Управителят присви вежди, в гласа му прозвуча нетърпение:

— А ти кой си, човече?

— Казвам се Самуил Мокри и съм войвода по звание.

Името на Самуила предизвика изненада и смущение.

Управителят подигна извитите си вежди, застаналите зад него мъже бързо се спогледаха, а писарят зад тях замръзна на мястото си. Управителят протегна отвисоко ръка към вратата на стаята си:

— Влез, войводо, при мене.

Самуил се отдръпна да му стори път, управителят мина край него и влезе в стаята си. Самуил подкани стария Илица:

— Влез, почтени хиляднико.

Старият човек се поколеба, отново посегна да пооправи шлема си и току влезе след управителя в стаята му. Тримата придружници на управителя чакаха търпеливо. Когато влезе и Самуил в стаята, влязоха и те след него. Спусна се писарят, затвори плътно вратата отвън и застана там неподвижен. Пристъпи Радой, застана и той пред вратата.

Стаята, на преславския управител беше само с две прозорчета с малки разноцветни стъкла, та през тях проникваше оцветен здрач. Край стените се виждаха ниски столове без облегала, а пред един от тях беше сложена също тъй ниска маса, украсена с резби и врязани в дървото сребърни жици и пластинки; там, на тоя стол в най-отдалечения ъгъл, беше мястото на управителя. До вратата имаше друг стол и висока масичка за писане, където сядаше писарят, когато беше нужно. Управителят покани гостите си да седнат и сам седна на мястото си в ъгъла; в здрача меко светлееха ярките багри и златото по облеклото на насядалите тук люде. Някое време всички мълчаха, после управителят дигна очи към Самуила:

— Разчу се за тебе, войводо, и за братята ти по цялото царство. А чухме ние за вас още докато бяхме в Цариград с царя.

Управителят млъкна, може би за да подбере нови думи, но Самуил не го дочака:

— Това, което се чува отдалеко, не винаги е така и отблизу. Вие сте чули чак в Цариград, както и тук се е разчуло, че синовете на комит Никола Мокри са се разбунтували. А срещу кого сме се разбунтували ние, щом по същото време в Преслав нямаше цар?

Управителят го слушаше с наведени очи и се виждаше, че си налага търпение да го слуша; на два пъти той бързо се спогледа с тримата мъже, които бяха дошли заедно с него. Самуил чувствуваше, че избързва и с това показваше слабост, но не можеше да се въздържа: в сърцето му се надигаше гняв срещу тия непознати, чужди люде, които седяха господарски в стаята на преславския управител, гневеше се той и от ромейските звуци в говора на тоя български големец. И негли да го засегне в неговата надменност, той попита:

— А кои са, войводо на престолния град, тия люде, с които седим тук и приказваме за най-важни работи?

По лицето на управителя премина сянка, но той пак не показа нетърпение, а с бавно движение на ръката си посочи най-напред първите двама, със златните обръчи, сетне и третия, който беше в полусвещеническо облекло:

— Братовчеди на царя по майка и… магистър Ставраки Афродит, учител на царя.

— Ромеи?

— Ромеи. Царят не крие нищо от тях.

— Аз не ги познавам. Те може би не знаят езика ни.

— Магистър Ставраки Афродит говори български.

Самуил погледна магистъра, който му кимна едва-едва усмихнат. Разглеждайки ръцете си, управителят каза:

— Чухме, че сте събирали войска по Охридската и по Средецката област.

— Събирахме.

— По чия повеля, войводо? — едва сега дигна очи към него управителят.

— След смъртта на стария цар нарастваше безредие по царството. Вие не всичко сте чували в Цариград.

— Всичко знаем. Своеволието не е позволено дори когато се показва и по добри подбуди. А вашите подбуди не са били добри. Вие, войводо, сте се прогласявали за царе в Охрид и в Средец. Старият цар умря, но неговият син беше жив!

— Ние не прогласихме никого за цар. Но ние не забравяхме, че царство без цар може да загине.

— Нашето царство не остана без цар.

— Вторият Борис беше чужд пленник.

Управителят каза със зачервено лице:

— Цар Борис не беше пленник в Цариград. Ето дойде той да седне на бащиния си престол и винаги ще може да се осланя на подкрепата на могъща Византия.

— Царят трябва да се осланя на себе си и на царството си най-напред.

— Да, млади войводо — неочаквано се чу мек и приятен, равен глас: говореше магистър Ставраки Афродит.

Той продължи на неправилен български език, но като че ли се радваше на хубавия си глас: — Но вашето царство и вашият народ нямат по-добър приятел и доброжелател от василевса на Византия.

— Ние тук всички знаем какъв приятел ни е вашият василевс. Защо да се залъгваме с хубави думи…

— Не, не… Позволи ми, войводо — възрази почтително магистърът и докато уверяваше той Самуила в доброжелателството на Византия, управителят стана и излезе от стаята.

Пред вратата продължаваха да стоят писарят и Радой; управителят каза тихо на писаря си на ромейски:

— Веднага доведи цялата стража да чака тук, пред вратата.

Писарят се преви пред него, а управителят се върна в стаята. Радой не разбра думите на управителя, но долови нещо недобро в тях. И когато се обърна писарят да се спусне към стълбата, Радой го улови за дрехата му отзад:

— Стой тука! Никъде няма да отиваш.

Писарят се извърна като втрещен:

— Как смееш да ме спираш! Пусни! Управителят заповяда… по важна работа…

— Стой тука! Аз слушам само моя войвода. Той нищо не е заповядал.

— Ти си побъркан… — дърпаше се писарят.

Радой го пусна, но извади меча си и принуди писаря да се прилепи ужасен до вратата. В същото време слугата дочуваше през отворената врата възбудения глас на войводата си и не сваляше очи от писаря, когото бе взел под острия връх на меча си.

Сега Самуил Мокри се бе изправил до стола си и редеше дума по дума, като задържаше гнева си с големи усилия:

— … Не знам аз какво е сегашното приятелство на Византия, но ние от три века воюваме с нея. И не дойдох аз тук на съд пред тебе, войводо на престолния град, а дойдох да искам правда и защита за тоя немощен старец, който е воювал още с великия Симеон и от него е опасан с меч.

Управителят премести неспокойния си поглед върху Бориса Илица:

— Кажи да чуя, хиляднико, каква молба имаш към мене.

Подпря се на меча си старецът и се изправи. Като се задъхваше от вълнение и от стеснение пред тия царски люде, той разказа от начало до край за разпрата си с великия болярин Никита Гургут и завърши:

— Искам имота си, а още повече искам сина си. Искам съд праведен, войводо на престолния град. Аз говоря самата истина.

— Ти твърдиш, че великият вътрешен болярин Никита Гургут е грабител, насилник и лъжец — рече сърдито управителят. — Това, което твърдиш, трябва да докажеш пред съда, ако царят позволи да ви съдим с великия болярин.

Борис Илица въздъхна издълбоко и каза приведен над меча си:

— Вече много пъти тропам на твоята врата, но твоите люде не ме пущаха да се явя пред светлото ти лице. Досега аз никого не съм излъгал.

Управителят поклати глава:

— А как ще лъже един велик болярин, когото ти нарече още и убиец?

Наведе се още по-ниско над меча си Борис Илица, а Самуил сложи ръка на рамото му и се обърна към управителя:

— Ти не можеш, войводо на престолния град, да съдиш праведно, щом преди това още твърдищ, че великият болярин не лъже. А поставяш в защита на болярина и позволението на царя. Аз пък повече вярвам на тоя престарял войник, но законът за всички трябва да бъде еднакъв. Стори поне тая милост на стария човек, за да се успокои сърцето му: издири къде е синът му. Великият болярин Гургут твърди, че е в затвора, а баща му се бои да не е погубен. Аз ще остана в Преслав и ще чакам, докато виновният в тая разпра получи своето наказание, и по това ще позная по-добре дали новият цар е дошъл с правда в царството си.

— Ще останеш — придръпна се управителят и мускулите на челюстите му заиграха. — Ще останеш в Преслав може би по-дълго, отколкото си мислиш.

Още недоизрекъл тия свои неясни думи, отиде и дръпна вратата. Той очакваше да види там стражата, която трябваше да задържи Самуила, но видя извадения меч на Радоя и уплашения писар срещу него. Управителят с мъка успя да надвие изненадата си и се обърна вече с друго лице към Самуила:

— Ще изпратя с вас писаря, за да узнаете дали синът на хилядника е задържан в затвора. — И се обърна към писаря си: — Върви с тях до затвора от мое име.

Затворът беше една стара крепостна кула с дълбоки подземия и двор около нея с каменна ограда, с помещения за стражата и всичко това беше прилепено към външната крепостна стена.

Писарят на управителя поведе тримата мъже през вътрешния град, после по някакви странични улички през външния град. Радой вървеше последен и през целия път не преставаше да мънка, да подвиква подир господаря си:

— Не ни мислят доброто тия люде… Да си вървим… Каква ра-работа имаме ние с тях… Къде се намери и тоя старец…

Те прекосаха една неголяма поляна на самия край на града и се спряха пред тежката, обкована с железа врата на затвора. За последен път се опита Радой да отклони господаря си:

— Ама какво търсим ние в тоя затвор… Студено ми ссстава, като го гледам…

Стражът, който стоеше пред вратата на затвора с дълго копие в ръце, даде знак и след някое време вратата се открехна, показа се там началникът на стражата. Писарят посочи тримата мъже:

— От името на управителя на престолния град пусни тия люде при главния тъмничар. Нужен им е по работа.

Началникът на стражата изгледа мълчаливо тримата, дръпна вратата по-широко и ги пусна да влязат. Чу се зад тях как блъсна той вратата и я залости. После ги поведе през двора към мрачния вход на самия затвор, където излезе да ги посрещне главният тъмничар:

— Нови ли ми водиш…

— Идват по работа. Праща ги управителят.

Главният тъмничар примига срещу тях с малките си хлътнали очички. Самуил Мокри каза:

— Пратени сме да узнаем дали има тук затворник на име Симеон Илица. Млад човек, ето тук е и баща му.

Тъмничарят попридъвка, преди да проговори, и рече само една дума:

— Има.

Чу се сякаш из целия този мрачен двор между високите каменни стени как изхлипа издълбоко старият хилядник, от очите му потекоха ситни сълзици, но лицето му се смееше. Самуил попита:

— А да го видим за малко?

Тъмничарят поклати глава: не!

В същото време на входната врата на затвора се чу силно почукване. Началникът на стражата отиде да отвори. Оттам нахлуха цяло отделение въоръжени войници, приближиха се бързо и се нахвърлиха върху Самуила, върху Радоя и върху стария хилядник. След къса борба и тримата бяха обезоръжени и наблъскани в кулата-затвор; свалиха даже и ризниците им. В един почти тъмен ходник ги разделиха на две страни и тримата от войниците задърпаха Самуила по една тясна каменна стьлба надолу към подземията на затвора. Той се спря:

— Оставете ме. Сам ще вървя.

Дойде отнякъде друг тъмничар със запалена борина в ръка и поведе надолу войниците, а между тях беше Самуил. Слязоха на една площадка и после завиха по някакъв много тесен ходник, та трябваше да вървят един след друг. Миришеше на застоял въздух и мухъл, стъпките лепнеха по влажния, кален под. Тъмничарят отвори една врата в дъното на ходника, влезе вътре, за да стори място на един от войниците и на Самуила, които също влязоха. Самуил се огледа. Видя се в тясно помещение с нисък таван и без прозорци. Преди да успее да разгледа четирите му стени, вратата се хлопна, изскърцаха остро железа и той остана сам в пълен мрак. Заглъхнаха отвъд затворената врата и стъпките на четиримата мъже, които го доведоха. Той посегна някак несъзнателно в тъмнината, напипа вратата, опита се да я отвори. Вратата не се и помръдна.