Щитове каменни

XX.

Голяма беше плячката, която падна в български ръце след поражението на ромеите при Траянова врата, в така наречената Българска клисура. Българите плениха много коли, бойни и превозни, изкусно направени от ромейски майстори, много оръжие, воинско облекло и бойни уреди, много коне и волове, та и палатката на императора със съкровището му, както вече се каза. Голямо богатство и също много пленници паднаха в ръцете на победителите, но с това започна и голямо зло за двамата братя, които водиха войската, и най-вече за Арона, поради невярното му сърце.

Цялата плячка, също и пленниците бяха откарани в Средец и Арон Мокри с голямата си дързост започна да се разпорежда да бъде всичко прибрано в неговите складове. Трябваше да се намеси и царят, колкото и да беше плах и кротък, понеже голяма беше неправдата, която искаше да извърши Арон, а се боеше цар Роман и от гнева на Самуила. Повика той при себе си и двамата, там бяха и мнозина други от войводите. Царят каза па Арона:

— Победата е обща и плодовете й трябва да бъдат общи.

— Ромеите удариха Средец и аз ги отблъснах най-напред! С мене дойде да се бие Василий, не с вас, и в стените на тоя град си разби главата. Кому другиму се пада тая плячка, но аз и за вас ще оставя много нещо и повече, отколкото ви се пада.

Не го дочака цар Роман и го прекъсна:

— Всичко се знае, комит Арон Мокри, а ти обръщаш всичко към себе си. Ти не се реши да тръгнеш сам подир Василия и по-добре, защото императорът би се обърнал и би те смазал с голямата си сила на открито поле. Твоят брат, великият войвода, го догони и го затвори в теснините. Той е тук, великият войвода, слава му, и всички знаем как се извърши тоя поход от най-южните краища на царството ни до Траянова врата. Не помниш ли, че ти тръгна с брата си едва когато мина той през Средец?

Пристъпи напред Кракра Пернишки и дигна ръка, сякаш да изрече клетва:

— Така беше! Самуил Мокри дойде от юг и ни поведе, та бихме с него ромеите. Ние тук и не се решавахме да тръгнем след тях, а пихме и слагахме трапези да се веселим, че те си отидоха. Самуил Мокри каза: „Ако не ги разбием, те пак ще се върнат.“ По негова воля и повеля ние тичахме след ромеите през планини и пропасти, но ги затворихме в планината и ги сразихме.

— А не бях ли и аз там, не се ли бих и аз… — завика пак Арон, размаха пак ръце, но излезе сега Самуил и му направи знак да млъкне:

— Спри. Защо искаш да делиш, което принадлежи на царството и е нужно на цялото царство? Ще получиш и ти за твоите две области, Средецката и Струмишката, и оръжие, и облекло, и коли. Всичко ще бъде разпределено според нуждата. За пленниците ще искаме откуп от техния василевс и пак за цялото царство.

Арон прие само това, което му се даде, но спотаи още по-голямо недоволство и злоба спрямо по-малкия си брат. До него беше и жена му, до него и с него като зъл бяс.

Тя очакваше от ромейския император всяко добро за себе си, за мъжа си, за децата си, а от Самуила очакваше всяко зло. Василий Втори се погаври с тях и ги измами, после дойде с войска до стените на Средец, но Варвара Аронова очакваше добро от него. Самуил спаси от ромеите и Средец, и цялото царство, а Варвара Аронова очакваше зло от него. Жената Аронова вярваше, че като се подчини на императора, ще спечели неговото благоволение и приятелството му; тя не можеше да търпи, че Самуил беше пръв в царството, по-силен и от царя, боеше се от него, искаше да го унижи, да го погуби.

Тя започна да подбужда мъжа си, като му повтаряше непрестанно, че Самуил го е ограбил. През цялата есен и през зимата, която настъпи, тя като че ли не яде и не спа, докато не обърна отново своя мъж към императора. И щом настъпи пролет и пътищата се отвориха, Арон Мокри написа ново писмо до Василия Втори и му го изпрати със свои верни люде. „Готов съм — пишеше му той — да приема твоето покровителство и никога не ще покажа и най-малка вражда към царство ти, но цар на България да бъда само аз и ти трябва да ми помогнеш да стана против сегашния цар и всички, които са с него.“

Върнаха се неговите люде от Цариград и му донесоха писмо от Василия, подписано от самия император и с неговия златен печат. „От сърце ще те нарека свой брат — пишеше му Василий в отговор — и още повече сега, когато ти протягаш ръка към мене, и след нещастието, което ми се случи във вашите планини по моя грешка и което никога няма да се повтори. Аз те признавам за цар на България, защото с тебе воювах и ти ме победи. И ще ти помогна да станеш цар, но ти трябва да посрещнеш моите войници без оръжие и да им отвориш всички врати. Ти ми пишеш с ръката си и ме молиш да ти помогна и ще бъде, както ти искаш, но кажи ми повторно ти сам ли си, който ме молиш за моето покровителство и помощ, или има и други, които са с тебе. Ако има и други с тебе, вие започнете добре и аз ще ви дойда на помощ, без да се бавя и най-малко, но да знам кои ще ме пресрещнат с добро и кои ще излязат срещу мене с оръжие…“

Вторият Василий и тоя път се готвеше да измами Арона. През тая 987-ма година той самият, в своята престолнина също имаше нужда от помощ срещу многобройните си врагове и не стигаха силите му да помага другиму, да влиза пак с войска в България. Поражението при Траянова врата се прие като нова грешка, която насърчи всичките му стари и нови врагове, най-вече между воеводите и велможите, които се стремяха да седнат вместо него на императорския престол. Такива грижи имаше сега Василий, но той не се отказа да подмами българския комит и да го подтикне към размирици в България, към предателство спрямо родния му брат.

Щом получи това ново писмо на императора, Арон веднага се улови в примката му, но така го подучваше и жена му Варвара. Той започна да вика при себе си на тайни срещи и разговори ония от болярите и войводите, които бяха се показали за най-предани негови люде; ония, които по свои причини бяха против Самуила и царя; ония също, които, смяташе той, ще може да съблазни с обещания за бъдещи награди и всякакви сполуки. Настанаха топли дни в Средец, влязъл бе вече и месец тревен, но Арон поради тая своя скрита работа не бързаше да замине за палата си в Разметаница, както правеше от някое време всяко лято заедно с цялото си семейство.

И по това време главен чашник в средецкия му дом беше Рун. Богомилът усещаше, че Арон и Варвара не бяха се отказали от своите злодейски кроежи и искаше да ги изобличи. Той беше като цербер в дома на Арона, с три глави и шест чифта очи. Рун забеляза, че грсподарят му се криеше и затваряше с някои от болярите и войводите. Познаваше той всеки ъгъл, всеки ходцик в комитския дом по-добре и от стопаните му, пък и сам си бе прокарал пролуки и прозирки, дето можеше и дето му беше нужно. Така богомилът дочу много разговори и видя много срещи на Арона. Дочу и разбра много недоизказани думи и на самата трапеза на господаря си, който пред чаша с вино не беше въздържан, а ставаше още по-невъздържан, колкото повече вярваше, че ще успее в кроежите си. На отговора на императора Арон Мокри написа с ръката си свой отговор и богомилът узна кога го предаде на същите свои пратеници да го занесат в Цариград. Дошло бе време не само да подслушва и да се преструва на усърден виночерпец, но да действува.

Той проследи с неколцина свои люде двамата пратеници на Арона и ги уби, преди да преминат границата с Византия. И още там, над окървавените им трупове, разви и прочете писмото на Арона до императора, за да знае по-добре какво да прави по-нататък. Такова беше това писмо, че още от самото място, дето уби двамата тайни пратеници, тръгна за Охрид. В Охрид богомилът узна, че Самуил беше пак в Преспа, новия свой град, и замина за Преспа.

Не беше идвал той по тия места от много време. Като излезе по пътя край Голямото езеро на една височина, от която се виждаше и Малкото езеро, Яков Рун спря коня си да погледне и лицето му потъмня. Той виждаше ясно два от островите в двете езера, също и други в далечината. Сега, в първите дни на лятото, във ведрия слънчев ден двата по-големи острова се издигаха над сините води цели в гъста зеленина, белееха се отдалеко скалистите им брегове, но високо над избуялите дървеса и треви стърчаха назъбени стени и кули, а на по-големия остров в Малкото езоро блестяха куполи на църква със златни кръстове по тях. В сърцето на богомила помръдна мъничка, студена змия — усети той в сърцето си злоба към тоя, който бе изградил новия град над водата. Тая люта злоба идеше от някакъв страх, от бунтовен гняв, че се издигаше нов господар, може би по-мощен, по-суров, по-зъл. Богомилът посегна към пазвата си, дето беше писмото, което носеше, и усети пак в самото си сърце, ведно с кипналата злоба, ведно със страха си и някаква зла, пакостна радост.

На брега на Малкото езеро, тъкмо срещу най-големия остров в тия две езера, бе издигнат широк каменен свод и това беше първата врата към новия град. Пазеха я стражи. Рун знаеше, че не ще го пуснат да мине лесно през тая врата, но се нахвърли върху стражите с груби думи — искаше най-напред тях да засегне:

— Хей, слуги и роби царски! Дайте чун да мина оттатък и пазете коня ми тук!

Той не изглеждаше да е от болярите, нито да е някой голям началник и десетникът на стражата улови коня му за юздата:

— Ти слез долу и не чакай да те смъкнем с кука. Ние сме войници тука и не сме роби. Слизай!

Богомилът никога не бе забравял службата си пред Самуила, не искаше да си попречи и сега. Слезе от коня и каза рязко:

— Ида при великия войвода по служба.

Погледа го пак десетникът:

— За кого да съобщим? Ние не знаем дали ще те повикат там.

— Кажи: вестител от Средец.

След малко време взеха богомила с чун и преди да стигне до брега на острова, той видя там Самуила Мокри. От водата се издигаше широка каменна стълба и Самуил стоеше на най-горното й стъпало — излязъл бе да го посрещне.

Рун леко се поклони и великият войвода се учуди на поклона му — започнал бе да се опитомява дръзкият богомил. Ала в следващия миг богомилът показа истинския си нрав. Той извади от пазвата си Ароновото писмо до Василия, подаде го на Саумила и рече мрачно:

— Ето още един цар български.

Самуил Мокри го погледна за тия негови думи, но нищо ие попита. Взе смачкания свитък и мигом го разви. Още като прочете първите няколко реда, лицето му взе да побелява и бързо побеля цяло, като на мъртвец. Нямаше никакъв друг външен признак на вълнението му. Брат му Арон пишеше на ромейския василевс: „… Прочетох дума по дума, каквото ми пише, царство ти, и приемам всичко, каквото ми пишеш дума по дума. Благодарен съм за твоето покровителство и за волята ти да ме подкрепиш във всичко и като ме признаваш и наричаш български цар, аз наистина съм цар и ще се въздигна пред всички и над всички в моето царство. Аз и всички, които са с мене и след мене, сме твои покорни слуги и твои най-верни приятели, това да се знае, и ако ти дойдеш при нас с войска, ние ще те посрещнем с хляб и сол, а не с оръжие и ще бъдем с тебе. Които са против тебе, ще бъдат и против нас, а и ние ще бъдем против тях, макар и родният ми брат да бъде. С мене са мнозина от болярите и войводите и много от войската, а като се дигнем с тебе срещу скопеца, ще се дигнат и другите с нас, които не искат да им бъде цар един безбрад скопец и моят брат за втори цар, който взе от болярите и от манастирите също, за да даде на нищите, а ограбените още не са забравили грабежа му и само страхът им е голям от него. Ако ти ми изпратиш тук до двадесет хиляди души добри войници, всичко ще бъде добре и аз ще ги водя като цар на тоя народ. Това е, което искам от царство ти и никога няма да забравя доброто ти ни аз, ни децата ми и во веки веков ще бъдем с тебе и след тебе във всяко нещо. Чакам да ми кажеш кога ще дойдеш или ще ми пратиш някого от войводите си с голяма помощи кога да започна аз, което е нужно да върша. Арон цар български до втория Василий, могъщ василевс на ромеите и мой брат.“

Прочете Самуил Мокри това писмо и още един път го прочете със същото побеляло лице. Като го свиваше отново, той попита с угаснал глас:

— Ти прочете ли го?

Богомилът кимна:

— Трябваше да зная що да правя.

Самуил Мокри облиза устните си и сякаш с това се върнаха всичките му сили. Той прегъна писмото и го мушна в пазвата си, сетне каза остро:

— Тръгваме веднага за Средец.

Тоя път той не предизвести с нищо царя — искаше да бъде сам в последната разпра със своя брат. Те тръгнаха с богомила за Охрид, след тях яздеше само Радой, който се мръщеше, че редом с господаря му яздеше един богомил. А Самуил често се обръщаше към спътника си и го разпитваше за всяко нещо в Средец и най-вече за своя брат. В Охрид Самуил Мокри престоя само едно денонощие, в тамошната си къща, която бе издигнал наскоро в широкия двор на вътрешната крепост. Тръгвайки на другия ден за Средец, той поведе и сина си Радомира. Може би с такава някаква мисъл — да тласка своя син срещу самия живот, за да расте и се учи в самия живот, Самуил го водеше със себе си и на война още невръстен, взе го и сега. От Охрид Самуил Мокри поведе и двесте войници, по сто взе също от Обител, от Прилеп, от Скопие, от Велбъжд, а от Перник поведе и Кракра също с двесте войници, та в Средец влезе с голям полк.

Така нареди Самуил, че се спря пред западната средецка порта по тъмно. Портата беше вече затворена, но като разбра стражата кой искаше да влезе в града, тутакси я отвори, макар по такова късно време. Щом влезе в града, Самуил Мокри взе една дружина и оттук, но то беше повече за да хване и тукашната войска, която постави под заповедите на Кракра. После великият войвода обсади с войска в едно и също време Ароновия дом и домовете на всички средецки боляри и военачалници, които богомилът посочи като привърженици на Арона. Самуил влезе в братовия си дом с две десетки войници, за да изненада и задържи той самия Арона, също и снаха си Варвара. Ала в комитския дом не завари нито Арона, нито жена му. Започнали бяха летните горещини и само преди два дни Арон бе заминал за Разметаница с цялото си семейство, да чака, види се, там, на прохлада, отговора и помощта на ромейския император. В Средец той бе оставил най-голямото си дете Иван-Владислав — да има и в Средец свой най-близък човек.

Като видя Самуил племенника си и разбра, че само той е останал в бащиния си дом, люта болка прониза сърцето му: ето с кого трябваше да почне, с това невръстно дете, което беше кръв от кръвта му. Досега, по целия път от Преспа и Охрид, бе го владял гневът му към Арона, а сега той като че ли за пръв път почувствува каква претежка и мъчителна задача стоеше пред него. Момчето посрещна чичо си, целуна му ръка. Това още повече нажали сърцето на Самуила, защото, както бе тръгнал вече, той нямаше да се върне, нямаше да се откаже, нямаше да се спре пред нищо. А синът Аронов, при все че беше още толкова млад, досети се, че чичо му не бе дошъл за радост и веселба така неочаквано в Средец. Това прочете момчето по лицето на Самуила, но с нищо не се издаде и се опита с острия си ум да узнае повече от това, което виждаше и предусещаше.

— Бъди добре дошъл, чичо — каза то приветливо и продължи: — Аз ще те посрещна на мястото на татко и майка, но ти на гости ли ни идваш или по някаква работа?

Самуил долови напрегнатия и бдящ поглед на момчето в същия миг, когато изричаше то такива приветливи думи, ала по-силно остана желанието му да не измъчва племенника си повече, отколкото беше необходимо. Той повика сина си и му каза:

— Ще се затворите с Владислава в стаята му и няма да излизате, докато не ви наредя. Запомни добре: това ти се дава като военна повеля.

Той придружи двете момчета до стаята на племенника си и сам затвори вратата. После отиде в дома на управлението и там остана да чака болярите, които бе наредил да задържат. Довеждаха ги един по един и ги затваряха в една голяма стая на горния кат. Само един от тях се бе опитал да избяга и войниците го убили със стрела, докато всички останали бяха тръгнали без съпротива. Бяха седем души и Самуил влезе при тях. Те го посрещнаха нетърпеливо, лицата им изразяваха изненада и съжаление; не се помръдна само старият Козма Чичка.

— Що е това, велики войводо! — заговориха един през друг. — Да не сме убили някого или ограбили… Със стража на полунощ и всички тук!…

Самуил им направи знак да не се приближават повече до него и те млъкнаха, сякаш едва сега се уплашиха. Той им рече:

— Ако не признае всеки от вас още сега какво сте правили и какво сте говорили с моя брат Арон Мокри, откакто прогонихме ромеите, ще бъдете подложенн всички на мъки. Ако не признаете и след това, ще бъдете избити й седмината без съд още тая нощ. Говори най-напред ти, Козма Чичка.

Те заговориха пак всички заедно и мълчеше тъкмо само боляринът Чичка:

— Нищо не сме правили, нищо не сме говорили с твоя брат! Нели и ти знаеш какъв човек е той, нас нищо и не ни пита…

Самуил пак дигна ръка — да млъкнат:

— Знам всичко, но са нужни признанията ви, за да започне редовен съд. Иначе аз ще свърша и без съд, което е нужно. Помислете добре, докато не дойдат да ви свалят в подземието.

Той се обърна да си върви и не се спря, макар да се повлякоха след него и шестимата боляри, изричайки все едни и същи лъжливи думи. Стоеше там, на мястото си, само Козма Чичка. Той беше най-старият тук, на около седемдесет години, и му беше може би все едно какво ще стане с него; увлякъл се бе той по Арона поради голямата си омраза към Самуила, който преди години бе принудил болярите да признаят париците си за свои изполичари. Той презираше и Арона, но Самуила мразеше с такава старческа упоритост, че преди избягваше да го срещне, а сега, като го доведоха силом при него, не подигна дори очи да го погледне. Мъки — нека бъдат и мъки, но боляринът Козма Чичка няма да стане предател!

Самуил бе наредил да доведат тая нощ в голямата зала на управителния дом и всички други средецки боляри и войводи, началници и управители, съдиите, средецкия митрополит с неколцина от по-старите свещеници в града, игумените на Драгалевския и Боянския манастир, а също и неколцина от по-заможните средецки купци. Когато влезе той в голямата зала на долния кат на управлението, всички тия люде бяха събрани вече там, не бяха дошли само двамата игумени, понеже двата манастира бяха далеко от града. Станаха всички да посрещнат великия войвода, не стана, то се знае, само митрополитът, после всеки зае такова място, каквото му се падаше по сан и ред. Самуил Мокри се спря пред първия стол край стената вдясно, а масата насреща с трите стола, дето беше най-почетното място в залата, остана празна. Преди още да насядат всички, Самуил се обърна и рече:

— Тая нощ ние, събраните тук, ще бъдем съд. Нека седне там на масата първият съдия на областта, за да пази закона и нужния ред. Нека седнат до него и двама от по-младите боляри, които са по-грамотни, за да му бъдат писари и да записват, което е нужно и трябва да остане записано.

Излезе напред първият съдия, а между болярите и първенците в залата настана шум и врява, докато бяха посочени двама от по-младите за писари. Самуил седна, след него и всички останали насядаха но местата си. В залата се чуваше пресилено покашлюване и през него — тих шепот; всеки искаше да предаде своите догадки за тоя необикновен съд и най-често се споменаваше името на Арона Мокри — първия човек на областта, а тъкмо той не беше в залата. Стана отново Самуил, излезе две стъпки напред и в залата пресекна всеки шум и шепот. Той стоеше с бойния си шлем на глава и в пълно воинско облекло; пребледнялото му лице беше опънато и измъчено, както е с всеки човек, когато е в голяма грижа и мъка. Личеше също и голямата му сила — в погледа му, в спокойния и твърд размах на ръката, в гласа му, който изпълни залата, плътен и рязък:

— Ще съдим тук комита на Средецката област, също и на Струмишката, Арона Мокри. Аз само ще спомена, че ми е роден брат, за да кажа, че това сега няма никакво значение и за да кажа още, че тъкмо затова трябва да бъдете по-строги в думата си. Аз съм, който пръв ще говоря против него и ще го обвиня и нека всеки от вас каже по съвест и със страх пред бога и закона какво има да каже против него или в негова полза. Мислете добре и решавайте справедливо, защото думата е за царството ни и никой от нас не стои по-горе от него. Твърдя и обвинявам, че Арон Мокри, също и неговата съпруга Варвара Аронова са предатели и изменници на царството ни.

Той млъкна и като да спря самият му дъх, а в широката зала сякаш нямаше жив човек. То беше само за един миг, разнесе се отново гласът на Самуила и негли още по-силен:

— Преди време най-големият враг на нашето царство, василевсът на ромеите, изпрати за снаха на Арона Мокри една развалена жена и един нечестив владика, който я доведе. Василевсът се подигра с Арона Мокри, защото казал, че ще му изпрати за снаха сестра си, а му изпрати тая жена. Цената на тая измама беше обещанието на Арона Мокри да пусне василевса и войската му в нашето царство и да му го предаде. Вие всички знаете как свърши тая скверна измама. Но Арои Мокри и неговата жена не се вразумиха. Ние бихме и прогонихме вън от царството ни ромеите, по Арои Мокри и след това е готов да стане роб на василевса им, да направи и нас негови роби. Аз няма да говоря повече и ще оставя да говори сам предателят с думите, които е написал с ръката си и по своя воля. — Той извади от пазвата си писмото на Арона до Василия Втори и го размаха високо: — Тук ще прочетете всичко, а които не знаят да четат, ще чуят.

Самуил разгъна свитъка, пристъпи и го предаде в ръцете на съдията. После се върна и седна на мястото си. Прочете се предателското писмо на глас и още един път се прочете, за да не остане нищо неясно. След това то мина от ръка на ръка — всеки искаше да го види с очите си, да го пипне с ръка и мнозина познаха писмото на средецкия комит и неговия подпис, който беше по-особено разкривен и накитен с всякакви чертички, кукички и кривулици. Станаха някои, та се каза и се потвърди, че това предателско писмо беше Ароново и беше писано с неговата ръка. Въведени бяха в залата и задържаните, които бе успял Арон Мокри да привлече към себе си; те трябваше да признаят тук какво бяха чували от него и какво сами му бяха казвали. Както бе наредил Самуил, войниците, които трябваше да ги доведат, бяха ги попитали:

— Къде искате да ви отведем: долу, в подземието при палачите, или в голямата зала, където ви чакат, за да чуят признанията ви?

Те бяха извикали в един глас да ги заведат в залата. Не бе продумал нищо само старият Козма Чичка, но войниците доведоха и него пред съда. Струпаха се те край стената, дето им беше казано да застанат, и преди още да ги попита някой, започнаха да се кълнат и да повтарят, че са невинни и че Арон Мокри искал да ги погуби. Накараха ги да говорят един по един. Те признаха всичко за срещите си с Арона и всеки искаше да надмине другия, та се каза и повече, отколкото е било, но всеки обвиняваше Арона и пазеше себе си. Не продумваше нищо пак само Козма Чичка. На края накараха и него да заговори, но той се изстъпи напред и се хвърли гневно на Самуила, махаше с ръце, от беззъбата му уста пръскаше слюнка:

— … Тебе да набият на кол, твоята глава да отсекат! Ти дигна срещу нас нищите, богомилите също, ти си слуга на дявола! Сега искаш да погубиш и едноутробния си брат, самият дявол те кара!…

Когато най-сетне старецът прегракна от умора, Самуил се изправи срещу него:

— Бог ще ме съди за всяко мое дело. Но ти кажи, Козма Чичка, защо искаш да доведеш тук ромейския василевс?

В големия си гняв старият болярин изкрещя, каквото дойде на езика му:

— По-добре с василевса, отколкото с тебе и с твоя безбрад скопец! Ето затова съм аз с Арона и съм против тебе. Да, по-добре с василевса!

Войниците изтикаха стареца назад, прибраха пак до стената и другите изменници. Всичко беше ясно и оставаше само съдията да каже какво трябваше да се реши според закона и правдата. Съдията стана и рече:

— За измяна и предателство пред царя и царството наказанието е смърт; за служба при чужд цар против твоя цар наказанието е смърт. Палачът погубва предателя и семейството му с жената и децата му, за да не се роди от предателя предател. Нека всеки един от вас да стане и да потвърди това, което казах, или пък да го отрече.

Извърна се Самуил Мокри от мястото си да види кой ще стане пръв да потвърди думите на съдията или да ги отрече и видя как всички бяха отправили погледи към него, чакаха той пръв да изрече своята дума. Усети той как натежа тялото му, не ще успее да се дигне на нозете си, усети как и езикът му изтръпна и напълни устата му, не ще може да го раздвижи. Ала никой друг не биваше да забележи и да знае колко тежко бе станало тялото му, как се бе вдървил езикът му. Той се изправи срещу съдията и рече ясно:

— Смърт за предателя.

Рече това и пак седна на мястото си с подкосени нозе.

Тогава всички видяха как съдията премести поглед върху митрополита. Стана и духовникът, по сложи ръка на гърдите си, наведе смирено глава:

— Христовата вяра не ми позволява да отнема живота на ближния си, макар и с дума. Но ще кажа аз, което ми е позволено да кажа: предателството и измяната към царя и царството е смъртен грях.

Тия бледи и плахи думи на духовника, които взаимно се отричаха, сякаш насърчиха още повече другите мъже в залата. Те ставаха един след друг и повтаряха страшната дума всеки според своя глас и нрав — ту по-смело, ту по-колебливо, ту тихо, като че ли никой да не чуе, или по-гръмко и дори с някакво злорадство:

— Смърт! Смърт!

Никой не се и опита да отрече присъдата, която изрече най-напред съдията. Някой откъм долния край подхвърли:

— А тия там до стената?

Самуил забеляза как шестимата край стената втренчиха погледи в него и се виждаше отдалеко как се бояха за живота си; не го поглеждаше само Козма Чичка, извил врат встрани упорито и току дърпаше бялата си брада несвястно. Стана пак великият войвода:

— Изрекох смъртна присъда против брата си и неговата челяд и това бяха думи на закона. Но като смажеш главата на змията, защо ще кълцаш и мачкаш цялото й тяло, както прави селякът с тоягата си? — Той посочи с ръка тия край стената и продължи: — Кръвта на тия люде никому не е нужна, но нека се прогласи изцялото царство, че те, име по име, са били с изменника.

Самуил седна на мястото си, а откъм стената насреща се чу пискливият старчески глас на Козма Чичка:

— Да беше ме погубил… По-добре!

Самуил му отговори от мястото си:

— Радвай се на живота си, ако можеш!

Тия негови думи се взеха като присъда срещу всички съмишленици на Арона. Сега стана пак съдията и произнесе тържествено:

— Палачът да изпълни изречената присъда над Арона Мокри и цялата му челяд: смърт.

В същото време в залата влезе закъснелият игумен на Драгалевския манастир, но никой не забеляза това.

Двамата братовчеди Гаврнл-Радомир и Иван-Владислав седяха сами в стаята. Те знаеха малко от това, което ставаше тая нощ в Средец, по много повече чувствуваха и предчувствуваха. Гаврил-Радомир знаеше, че е поставен да пази братовчеда си и че това беше важна длъжност, която трябваше да изпълнява добре. Той и чувствуваше от това, което бе виждал и подочувал, че над чичо му Арон тежи някакво голямо обвинение, и си мислеше, че обвинението срещу бащата тежи и върху сяна. Ала Иван-Владислав, въпреки че беше с две години по-невръстен от него, знаеше повече и чувствуваше повече. Той знаеше от това, което бе чувал дори от собствената си майка, че баща му е злодей, знаеше доста и за неговите връзки с ромейския цар, за кроежите му. Той виждаше и чувствуваше, че чичо му Самуил не бе дошъл напразно тая нощ чак от Охрид и с такова страшно лице. Двете момчета седяха сами в стаята, всяко със своите си мисли и предчувствия. Умът на по-малкия, на Иван-Владислав, работеше непрестанно и по-бързо, по-живо. По-малкият беше и уплашен, боеше се също и за себе си.

Иван Владислав подхващаше братовчеда си от всички страни, тъмните му очи горяха трескаво, с разширени зеници, та изглеждаха още по-тъмни. Той искаше да узнае всичко и разпитваше братовчеда си. Никой не беше им забранил да си приказват и Гаврил-Радомир отговаряше, както знаеше. Иван-Владислав попита:

— Какво правиш в Охрид, братовчеде?

— Аз съм във войската — отговори Гаврил-Радомир някак важно и добави с едва присвити вежди: — Аз съм хилядник.

Между русите му, златисти вежди още не можеше да се образува по-дълбока бръчка. Братовчедът му въздъхна:

— Виждам знаците ти… Аз пък седя в къщи или ходя из града. Ти имаш ли коне?

— Да.

— Ходиш ли на лов?

— Дааа…

— Блазе ти. Мене баща ми никъде не ме води. Само в Разметаница.

Той наведе очи тъжно, натъжи се сърцето и на братовчеда му. Иван-Владислав разглеждаше ръцете си, сякаш се учудваше, че бяха празни, и пак въздъхна:

— Аз нямам какво да ти покажа. Нищо не ми купуват. Нямам и меч като тебе.

И той протегна ръка само да докосне меча па братовчеда си, по бледото му лице се четеше незадоволен копнеж. Гаврил-Радомир му подаде меча си, както беше закачен на колана — да го види по-добре, да го пипне, ако иска.

Изеднаж по лицето на Иван-Владислав потекоха сълзи. Братовчедът му скочи разтревожен:

— Защо плачеш… Защо…

Иваи-Владислав мълчаливо обърса сълзите си с опакото на ръката и така изглеждаше още по-нажален, слаб и безпомощен. После бързо се съвзе, дигна глава със строг израз па лицето си, но в очите му все още блестяха сълзи. Той каза и като да се караше с някого:

— Аз мразя баща си! Той е лош…

Гаврил-Радомир го гледаше с още по-голямо съжаление, но не знаеше как да му помогне, как да го утеши. Иван-Владислав извърна лице:

— Ти сигурно не ме обичаш… И няма защо… с такъв баща… — Тук той неочаквано се обърна към братовчеда си, посегна да улови ръцете му и току се спря, сякаш уплашен от своя внезапен порив: — Кажи ми… защо е дошъл баща ти тук чак от Охрид и така ненадейно… Какво става, кажи ми, ти си ми като брат, ти си ми брат!

Гаврил-Радомир беше развълнуван, разтревожен за братовчеда си, но не знаеше що да му каже и само това му отвърна, за да го успокои:

— Ти не бой се…

Беше вече късна нощ; усещаше се по дълбоката тишина из цялата къща и навън, сякаш и по целия свят. Двете момчета започнаха да се умълчават все по-продължително. Вратата на стаята неочаквано се отвори и момчетата скочиха изненадани. Влезе войводата Деян Белота, следван от неколцина въоръжени войници. Той рече:

— Сине Аронов, тръгвай с мене.

Иван-Владислав се хвърли към братовчеда си, вкопчи се в него, проплака:

— Не ме давай… Ще ме убият!…

Гаврил-Радомир протегна ръка зад себе си, да го запази, и каза на войводата:

— Поставен съм тук да го пазя. Няма да ти го дам.

— То е повеля на баща ти, сине Самуилов. — И той се извърна към войниците си: — Вземете го.

Гаврил-Радомир се дръпна назад, заслонил с тялото си Ивана-Владислава, който се притискаше към него разтреперан. И когато войниците се приближиха, Радомир изтегли меча си:

— Назад! Няма да го дам!

Войводата се поколеба за миг и току направи знак на войниците да го последват. Пред вратата вън той остави един войник да пази и побърза да потърси Самуила.

Сега Иван-Владислав се хвърли върху братовчеда си, заплака с глас:

— Не ме давай!… Те ще ме убият! Ще убият и баща ми, и мене ще убият! Защо… аз нищо не съм сторил! Спаси ме…

Гаврил-Радомир го обхвана с едната си ръка, притисна го на гърдите си:

— Няма да те дам. Баща ти… но защо и ти! Върви с мене!

Той го поведе за ръка към вратата. Войникът вън им прегради път с копието, но Радомир размаха меча си срещу него:

— Махни се от пътя ми! Ще те убия!

Двете момчета се втурнаха край него — войникът не посмя да ги спре с оръжието си. Сега водеше по-малкият — Иван-Владислав. Те слязоха на долния кат по странични ходници и врати, излязоха на двора и оттам се спуснаха към Ароновите конюшни. Разбудените коняри бързо им оседлаха два коня. Не се решиха и стражите на западната градска порта да спрат момчетата. Двамата братовчеди препуснаха по пътя за Охрид.

Не след много време през същата порта се изниза цяла дружина конници. Водеше я Самуил Мокри; току зад него яздеше и средецкият войвода Деян Белота. Топлата лятна нощ беше безлунна, но по ведрото небе трептяха едри, ярки звезди и пътят се виждаше доста надалеко в тъмнината. Надалеко се чуваше и конският тропот в тишината на тоя среднощен час. Самуил бе отпуснал юздата на своя кон и сякаш се бе оставил на животното, което бързаше бодро напред в нощната прохлада.

Самуил искаше да побърза, но в същото време други негови мисли го задържаха, дърпаха го назад. Той отиваше да убие брата си, родния си брат, водеше палачите му. Когато след изричането на смъртната присъда тя се написа и подписа от всички там, които я приеха и потвърдиха, стана дума как да се изпълни и Самуил Мокри рече:

— Аз ще отида там. Не искам да се каже, че съм накарал другиго да заведе палачи при моя брат. — И добави като на себе си: — Мене се пада тая чаша да я изпия докрай…

А като тръгна в тъмнината, с него като че ли полетя и сянката на майка му Рипсимия. Той я чувствуваше ту до едното, ту до другото си рамо; или му се струваше, че я вижда в сянката на онова дърво край пътя, което се чернее в звездния зрак, и той минава с коня си съвсем близу до него. Сърцето му беше като грудка лед в гърдите и в забърканите си мисли той говореше с майка си, бореше се с нейната невидима сила. Ето, майко, накъде вървим ние с тебе, накъде бързаме и ти бързаш повече от мене, но няма да спасиш сина си от меча на палачите… Аз съм му брат, майко, и го жаля, но неговият позор и мене ме гори, и аз нося неговия позор. Да не беше идвала и ти сега с мене. С тебе ми е по-тежко, но няма да ме спреш…

Като вървеше така в тъмната нощ със сянката на покойната си майка до рамото, Самуил Мокри се връщаше в своите мисли и далеко назад, още в най-ранното си детство, в бащината твърдина край езерото. И беше повече с Арона, спомняше си всичко, що бе преживял с него и бе останало в паметта му още от детските им дни. Вървеше той насам, към по-близките им дни, стъпка по стъпка по общия им път и наведен ниско над земята, с широко разтворени очи, да не би да пропусне нещо, да не би да не забележи нещо, събираше троха по троха, капка по капка всяко добро, което бе оставил след себе си Арон. Някоя негова весела шега, която бе запомнил, или усмивка в играта, или добра дума и всяка чиста следа, която бе оставил по пътя си Арон до днешния ден… Ето, виж и ти, майко… — И той сочи разтворената си длан, но тя е лека и почти празна, едва се белеят в шепата му няколко чисти, шарени камъчета, като тия, които събираха някога с Арона по пясъка край езерото. Ето, майко: това е всичко. Ала шепата му още повече олеква, пъстрите камъчета изчезват… Така и някога. Арон му ги вземаше; ще го излъже и ще му ги вземе, ще го набие и ще му гн вземе. И все го раплакваше, колко пъти. Плачеше тогава Самуил и от мъка, че по-големият му брат го измамваше и го ограбваше, и от някаква горчивина, че му беше брат, мил брат… Самуил и сега дигна празната си шепа, да обърше студената пот по челото си, да обърше и сълзите, които бяха потекли като някога…

Сега нощите бяха най-къси, а тая нощ като че ли нямаше край. Да се свърши най-после всичко това — едно човешко сърце не можеше да издържа повече. А откога още бе започнала тая мъка с Арона, с родния брат… От най-ранно детство и през цял един живот: измами, подигравки, жестокости на по-големия и по-силния, мъчително търпение дано да се промени той към по-добро и след това още по-големи разочарования, болезнено отвращение от тоя, с когото си най-близък, разяждаща ненавист и гняв към тоя, когото трябва да обичаш и когото обичаш по рождение, по кръв. През паметта на Самуила преминаваха безброй оживели, горящи като огън спомени за случки и срещи с Арона, в които безброй пъти бе преживявал всички тия мъчителни чувства между обичта и омразата, а сега бе долетяла при него и сянката на майка им със своята майчинска любов, със своята мълчалива, безсловесна молба за милост и прошка… Самуил напрягаше очи в тъмнината, да я види по-ясно в черната сянка па оня храст, сбутваше коня да се приближи повече до нея, извръщаше глава, когато я чувствуваше до рамото си, сякаш да притисне лице до нейното лице както някога, посягаше с ръка да я докосне в празната тъмнина и се мъчеше в мислите си да й обясни всичко, молеше я горещо да го разбере, да не жали толкова много недостойния син… Не е заради мене, майко, това, което отивам да извърша. Аз всичко бих забравил, бих прогонил от сърцето си и него самия, но не мога да оставя да живее предателят и още повече, че той е брат ми, твоят син! Дори и срама бих могъл да понеса, ако то беше заради мене, но как ще се срещам с людете и какво ще им говоря, какво ще искам от тях, ако отмина измяната на брата си, ако я прикрия… Ти изпълваш сърцето ми с твоята милост, майко, а пък аз трябва да накажа със смърт, да заведа палачите, и ето как съм разпънат…

Самуил знаеше, че на три-четири разтега след него, току зад войводата Деян Белота, яздеше слугати му Радой. Той се извърна на няколко пъти да види слугата си, би желал да поспре коня, за да се изравнят коляно до коляно. В цялата тая дружина Радой му беше най-близкият човек. Радой помнеше Арона също тъй от най-ранна възраст; колко пъти бе го мъчил господарският син и колко пъти бе бягало от него бедното дете като от огън, като от чума… Радой му беше най-близък сред всички тия чужди люде и най-добре би го разбрал, но Самуил Мокри не можеше да се извърне и да му се оплаче. И нямаше кому да се оплаче, с кого да сподели мъката си, кому да каже две думи, за да пооблокчи поне с две думи сърцето си…

Най-сетне изток започна да светлее. Дървесата край пътя и трънаците, и камъните по ниските брегове се виждаха по-ясно, все по-рязко се очертаваше върху светлеещото небе тъмната маса на околните планини и ридища. Самуил като че ли едва сега дочу бодрия тропот на стотиците конски копита. Конят на войводата зад него шумно изпръхтя, а някъде по-далеко назад се чу и неясен човешки глас, види се, някой от по-малките началници, разсънил се в предутрнния здрач, се бе скарал на войниците. Чу се в храстите наблизу и плах, прекъснат птичи глас. Настъпваше новият ден.

Слънцето беше вече много високо, когато стражите от Ароновата твърдина в Разметаница забелязаха, че по пътя от Средец бързо се приближава дружина конници. А когато конниците прегазиха пенливите води па река Разметница и поеха нагоре към портата на твърдината, стражите познаха между тях Самуила и средецкия войвода Деян Белота. В същото време Арон Мокри се разхождаше сам в широката градина зад палата си, която също бе опасана, както и целият палат с двата му двора, с висока каменна стена. Прохладно беше тук в летния ден и се дишаше леко сред неизбродимите гъсталаци край бързотечната река. Когато му съобщиха за пристигането на нечаканите гости, Арон сякаш не разбра какво му говорят, но после отеднаж побледня. И каза на людете си смутено, с отпаднал глас, да посрещнат гостите, а той самият се отправи към най-затънтения край на градилата, като че ли искаше да се скрие там.

Ала нямаше къде да се скрие. И трябваше да узнае най-сетне защо бе дошъл така ненадейно Самуил. Арон се показа във вътрешния двор на палата си и още тук забеляза, че над твърдината му бе хвърлена яка мрежа — вратите бяха завардени от нови войници, а отвъд, във външния двор, цвилеха и тупкаха с копита много коне. Да побегне ли? Той би се издал повече с бягството си. И дали ще може вече да избяга? Но какво може да знае Самуил? Това е някаква нова негова лудост. Нека полудува още малко… И Арон дигна пред себе си щита на своята дързост. Той влезе с твърди стъпки и сърдито лице в доста просторната, но мрачна приемна зала на палата си, дето го чакаше Самуил.

По-младият брат стоеше сред залата, сложил ръце върху дръжката на меча си. Възбледото му лице с хлътнали бузи, бе помръкнало още повече след бързата, продължителна езда. Той стоеше тук както бе слязъл от коня. Арон не бе го виждал почти цяла година, още от битката при Траянова врата, и забеляза измъченото му лице, но нищо не каза. Какво ли го яде и сега… Арон едва му кимна с глава, мина край него и седна зад една ниска маса край отсрещната стена, негли да припомни своето право на по-стар брат и господар в тоя дом. На масата бе сложен висок бронзов свещник с три незапалени свещи и Арон като че ли искаше да се заслони зад него; колкото и да се показваше сърдит и горделив, тъмен страх растеше и растеше в невярното му сърце.

— Защо си дошъл? — попита той с твърд, дори гневен глас, но в следващия миг цял замря в тревожно очакване. Не знаеше ли той какво бе извършил, а в колана на Самуила бе затъкнат някакъв измачкан свитък и от краищата му висеха като че ли познати червени копринени върви и познати печати. Ето, Самуил дръпна от колана си тъкмо тоя свитък, приближи се, подаде му го с рязко движение и Арон чу гласа му сякаш някъде отдалеко:

— Познаваш ли това писмо?

Арон Мокри посегна да вземе писмото и позна, че беше неговото последно писмо до Василия Втори, преди още да го развие. После започна да го развива и като че ли с небрежно любопитство, по лицето му се показа усмивка, която не можеше да заличи бледността му, но той започваше нова игра. Свил презрително въздебелите си устни, той побутна писмото настрана и дигна към Самуила безсрамно засмени очи:

— Е, що… Писах му, за да го примамя насам още еднаж, та да хванем тоя път и него самия.

Самуил се придръпна от непреодолима погнуса. Арон и сам виждаше, че играта му беше плитка. И може би за пръв път падна от лицето му всякаква маска. Той се изправи на нозе, да защитава живота си с всички сили, но и сега не се решаваше да излезе иззад масата, колкото и безполезен да беше тоя негов последен заслон.

— Кой се е осмелил да отвори това писмо! — развика се той яростно, ала гласът му ту гърмеше страшен в широката зала, ту се давеше в сълзи, ту изтъняваше до отчаян, жалък писък:

— Самуиле, ще заповядам да те вържат, ще те хвърля в подземието и никой няма да те види вече… Ти не си ми брат, няма милост в сърцето ти! Майка ми е родила змия! И тия в Средец, които са ме предали, ще ги избеся до един, на кол ще ги набия!

Самуил му направи знак да млъкне и той млъкна задъхан, изцъклил очи, в които блесна смътна, колеблива надежда. Но Самуил нищо не каза, а удари три пъти с меча си по каменния под. Влезе войводата Белота. Самуил му кимна, войводата разви друг един свитък и започна да чете с равен, напевен глас. Това беше смъртната присъда над Арона Мокри и Арон чу всичко, що бе правил от години, дори това, което бе мислил да прави, чу още едни път за срамните си връзк с ромейския император, когото викаше за съюз срещу родния си брат. И не можеше да отрече нищо от това, което чу. После Белота прочете едно след друго имената на всички, които бяха подписали смъртната присъда. Арон чу името на своя брат и на всички първи люде в Средец, имената също на неколцина между тях, които бяха му се клели във вярност и които бяха останали неоткрити. Подписали бяха и те тая смъртна присъда.

Арон затвори очи и за няколко мига потъна в пълен мрак, премалял, загубил съзнание. Когато се съвзе отново, видя се приведен над масата, стиснал с две ръце краищата й. Простена тихо той и това беше последната му молба, последна някаква надежда за спасение:

— И децата ми… Но те… нищо не са… Аз изгорих на клада ромейския владика… Брате…

Сега Арон Мокри не се преструваше. Той изправи глава да погледне брата си, но в залата нямаше вече никой. Наведе се отново над масата и видя оставен там къс, остър нож. Тоя нож беше последната братска милост на Самуила към предателя.

— Не, не! Не искам да умра! — извика с нечовешки глас Арон, бутна с две ръце масата и се хвърли към вратата на залата, дръпна я широко, но там, пред вратата, стояха двама необикновено едри войници с извадени мечове, препасани с червени пояси. Зад тях бе застанал и Белота. Насреща, през широкото преддверие, се виждаше каменната стълба за горния кат на двореца; там, по средата на стълбата, бе застанала Варвара Аронова, обхванала с ръце двете си по-малки деца, а трето едно, по-голямо, се бе притиснало до нея. Арон я видя през главите и рамената на палачите си, видя трите си деца. Нов отчаян вик се разнесе сякаш из целия дворец:

— Варваро!…

Войниците избутаха Арона навътре в залата…

В същото време Самуил стоеше пред входа на палата в предния двор. Радой бе му довел коня и великият войвода държеше юздата, готов да се метне на седлото. Малко встрани стоеше и слугата с коня си, а по-нататък дворът беше пълен със спешени конници, всеки до своя кон. Изеднаж някъде откъм вътрешността на палата се надигна глух, проточен стон и Самуил притисна лице към гривата на коня си. Той чу и позна предсмъртния вик на Варвара Аронова. В следващия миг той се сети за войниците, които го гледаха отсреща, и се дръпна от коня.

Не след дълго от палата излезе Деян Белота, спря се пред Самуила и ясно изрече:

— Комит Арон Мокри е мъртъв. Също и челядта му, според присъдата.

Самуил едва-едва притвори очи и попита:

— Той… сам ли?

— Не — отговори войводата. — Умря под мечовете на палачите.

Самуил се метна на коня си и, седнал на седлото, каза:

— Нека останат тук петдесет войници, да предадат на огъня тоя прокълнат дом.

Той смушка коня и се втурна през разтворената порта на крепостта. След него затропотиха и конете на дружината му.

Самуил Мокри се върна пак в Средец. Нужно беше да се прогласи нов комит на Средецката област, също и на Струмишката. Писа се също писмо до царя и се изпрати с нарочни люде. Като се извърши всичко и докрай, което беше нужно, за да тури ред в тия две области, Самуил напусна Средец.

След него тропотеше с коня си само Радой — слугата му. Ден след ден те отминаха и Перник, и Велбъжд, и Скопие, и Прилеп, и Обител. Спираха се само колкото да се нахранят, да сменят конете, да прекарат късата лятна нощ. И говореха само което беше най-нужно; умълчал се бе и Радой. Умълчал се бе тоя път слугата, но още като тръгнаха от Средец и надалеч по пътя Самуил усещаше, че той все искаше да се приближи повече, да му каже нещо по-важно. Най-после Радой се реши. Избърза, докато се изкачваха по завоите на Бабуна, конете им почти се изравниха и той подзе изтихо, приведен към господаря си:

— Те двамата са по-побягнали към Охрид… Ка-казаха ми… видели са ги нататък…

Самуил мълчаливо кимна. Радой му говореше за двете побягнали момчета. Той искаше да облекчи сърцето па своя господар.

Когато стигнаха оттатък Обител, тъкмо където пътят се разделяше за Охрид и за Преспа, Самуил Мокри спря коня и каза на слугата:

— Ти върви в Охрид. Кажи иа ония двамата да не се боят. Проля се кръв и тя стига. Тръгвай!

И самият той подкара бързо за Преспа. Подкара своя кон и Радой, но все извръщаше глава към Самуила, който препускаше по другия път:

— Тичай, го-господарче… Чака те тя там, в Преспа… Тичай да сложиш глава на коляното й. Всеки от нас тъй… иска да има по едно такова ко-коляно. Тичай, пътниче, да си починеш. Докато тръгнеш отново…