Щитове каменни

VI.

Самуил не можеше да се откъсне от Охрид, а мисълта му беше насочена все към столицата, към Преслав. Оттам долитаха всякакви слухове. Стекли са се там боляри и войводи от всички краища на България, дебнели са се кой кого да изпревари, кой пръв да стигне до царския стол, но никой още не се решавал да се прогласи за цар. Говорило се, че двамата царски синове са тръгнали вече от Цариград и в Преслав очаквали новия цар. Ала пътят от Цариград не беше толкова дълъг — вторият Борис отдавна би стигнал в Преслав. По едно време се чу, че и Арон Мокри заминал за Преслав. Самуил не можеше да напусне Охрид. В Преслав братята Мокри трябваше да отидат с голяма сила.

На другия ден след като дойдоха двамата войници от полка на Самуила, дойдоха и други двама от неговите стари войници. На третия ден дойдоха петима наеднаж.

Започнаха да се връщат и Мойсеевите войници. Мойсеевият полк нарасна до деветдесет и пет души, а Самуиловият стигна до сто и двайсет души.

В Охрид и по цялата област имаше и други големи и малки боляри, а също и други по-големи и по-малки военачалници, за които Самуил Мокри не преставаше да мисли, но които още не беше потърсил. Повечето от тях бяха люде, които можеха да помогнат не с богатството си, а с оръжието си, с войниците си. Всеки имаше воински чин и задължение да се яви във войската по царска повеля или сам, или с определено число войници от своите подвластни люде, които трябваше да облече и въоръжи. Преди Самуил Мокри не се решаваше да потърси тия боляри и военачалници — боеше се да не ги предизвика срещу себе си, вместо да ги привлече към себе си. Той бързаше да ги изпревари с по-голяма сила.

Сега, когато във вътрешната крепост се събраха над двесте души негови и Мойсееви войници, Самуил се реши да се покаже и пред тия люде. Разпрати той из града и по околните господарски селища свои пратеници да поканят тия боляри и военачалници да се явят в комитското управление. Всеки от тях отговори различно на тая покана — според нрава си, според силата си и според чувствата си към четиримата комитопули, но в определения час и ден в залата на горния кат в управлението се събраха до тридесет души, а това бяха голямата част от поканените.

Някои от тия люде бяха дошли от покорство и послушание, като виждаха, че синовете на Никола Мокри излязоха начело на областта, но други бяха дошли с омраза или пък от любопитство. Самуил спокойно се разпореди, помоли едни, помоли други, помоли всички да насядат по столовете и пейките в залата. Виждаше се неговата самоувереност и добрата му воля също, та позатихнаха тия люде, и най-гневливите между тях, насядаха всички по столове и пейки. А като поутихна в залата, дочу се през прозорците отвън врявата на войниците в съседния двор. С това и започнаха разприте в това болярско и воинско събрание — с тая войнишка глъчка вън.

Най-напред скочи Михаил Кукул. Посочи прозорците и завика гневно към двамата братя:

— Войска сте събрали! Е, какво… ще ни плашите ли? Няма да ме уплашите вие мене, войска имам и аз, мога да събера и аз!

Той беше на годините на Мойсея и също водеше полк, но не беше прогласен за войвода като синовете на Никола Мокри и оттам идеше най-напред омразата му към тях. Започна той с такива думи, развикаха се и други с гняв:

— Царе ли ще ставате! Стъпихте на главите ни! Ще дойде цар и него ще слушаме! Кажете защо ни викате!…

Зачуха се и други гласове:

— Да чуем какво ще ни се каже! Като няма цар, да помислим и сами за себе си. След Никола Мокри могат и синовете му…

Не беше седнал само Мойсей и стоеше на единия край на залата с глава едва ли не до таванските й греди. Като чуваше виковете на болярите, той цял се зачерви и гледаше с безумни очи. Самуил се спусна да успокои най-напред него:

— Седни, седни, брате.

Мойсей се улови за меча:

— Ще ги посека до един!

Все пак той се остави в ръцете на Самуила, който го натисна на стола като дете:

— Седни, седни.

Заканата на Мойсея предизвика още по-гневни викове, но които викаха сега, бяха малцина. Тогава застана пред всички Самуил:

— Няма ли да ме чуете, преди да ме съдите и ругаете!

— Говори, говори! Млъкнете вие там! Не пречете! Да чуем…

И Самуил продължи при пълна тишина в залата:

— Вие сте всички в ръцете ми. Но аз ви повиках с добра мисъл и с добра грижа. Боляри и началници, спасявайте царството! Помогнете всички да спасим царството, което сега е без цар. Повиках ви това да ви кажа. И които мислят за цар и царство, нека тръгнат с нас, с оръжието си, с людете си…

Това каза Самуил Мокри и ясни бяха думите му, но в залата избухна още по-шумна глъчка. Мълчаха двама или трима от болярите и гледаха тъжно пред себе си, а всички останали викаха, шумяха и всеки със своя глас, всеки със свои думи. Зачуха се и такива викове:

— Да си вървим! Кръв ще се пролее!…

Някои от болярите и началниците вече излизаха от залата. След тях и други. Когато в залата останаха само двамата братя, Самуил каза:

— Те не са опасни за нас. Никога няма да стигнат до сговор срещу нас.

Още същия ден и в близките дни мнозина от тия боляри и воини дойдоха по един, по двама да търсят Самуила. Самуил Мокри, каквото и да говореше друго, повтаряше пред всички:

— Събирай дружината си. Събирай войниците си.

Така болярството в Охрид и по цялата област се раздели на три групи: едни бяха против четиримата комитопули, други се държаха настрана, но трети бяха с тях. Някои от тия последните — по-млади и по-възрастни, Самуил прие под свое войводство.

Настъпи Страстната седмица и всеки ден беше свързан с някой от подвизите на Исуса Христа до неговата смърт. Камбаните и клепалата на охридските църкви биеха едва ли не по цял ден и до късно вечер. Църквите се пълнеха с богомолци тая година повече, отколкото през другите години по тия дни. Трогателното сказание за последните часове на кроткия Назаретянин оживяваше в мислите на людете и те го свързваха със собствените си болки и тревоги. Името на цар Петра преди пораждаше омраза или съжаление, но сега, след смъртта му, други мъчителни чувства изпълваха сърцата на повечето люде, особено сред по-простия народ, който се виждаше осиротял, изоставен, в безпътица и пред тъмно бъдеще. Народът виждаше, че е без водач. Охридчани срещаха Самуила Мокри всеки ден по улиците на града, виждаха и чуваха какво вършеше той, говореше се и за срещите му с болярите, но нели и той беше болярин? Той искаше да замести баща си, но дали за добро? Народът пълнеше църквите и като оплакваше в молитвите си Христа, още повече оплакваше себе си.

А други люде от народа и повече от най-бедния селски народ се събираха по скритите свърталища на богомилите. Раздвижили се бяха тия дни и богомилските старейшини и проповедници; като виждаха, че народът пълнеше църквите, искаха да го отклонят и да го привлекат към себе си. Мнозина се вслушваха в техните проповеди и тръгваха подире им, защото говореха против болярите, против поповете, против неправдите и насилията, против грешната човешка плът и което говореха — беше право, народът и сам го виждаше. Както между тия, които пълнеха църквите, така и между богомилите все по-често се споменаваше името на Самуила Мокри. И тук говореха за младия болярин с недоверие, с омраза, но които го съдеха и ругаеха, подбираха и думи на злобна подкана към дела. Знаеше се между богомилите по тия места, че Самуил не странеше от тях и дори дружеше с дедъц Дамян, който беше познат на всички. Но ако синът на Никола Мокри не е като другите боляри, не е като баща си и братята си — нека покаже!

Самуил винаги надаваше ухо към простия и беден народ. Той познаваше равните на себе си, облагодетелствуваните, щастливите и не споделяше себепоклонството на своето съсловие. Той не избягваше простия народ, търсеше го, вслушваше се в думата му. Той долавяше отдавна сред народа едно непрестанно брожение, дълбоко и глухо, както в тесто, което втасва, но сега дочуваше по-ясни гласове.

На Велики петък вечерта двамата братя Мокри заведоха полковете си в митрополската църква „Света София“ да присъствуват на тържествената скръбна служба „Погребение на тялото Христово“. Църквата беше пълна с народ и войниците останаха в църковния двор до края на службата. Охридчани отдавна не бяха виждали толкова много войска. Още по-чудно им беше, че двамата войводи Мокри и всички други началници останаха с войската си в църковния двор и тук дочакаха края на службата със запалени свещи в ръка.

На другата сутрин Самуил се качи заедно с Радоя на един чун с трима веслари и замина за родната си къща, за да прекара празника със семейството си. Слънцето още не беше изгряло, но мекият блясък на светлеещото утринно небе озаряваше и водата, и сушата наоколо. Хилядите къщи по двата хълма на града, крепостните стени и кули се очертаваха ясно в прозрачния въздух и като че ли бяха наредени с ръка една до друга. Каменният нос Канео се вдаваше във водата и изглеждаше като изрязан с длето. Манастирът на полуострова приличаше на кораб във водата с белите си стеяи, озарени сега от розовия сяй на утрото, с високото си кубе и големия железен кръст, кацнал върху него като птица с разперени крила. Водата наоколо се тъмнееше, водораслите край брега изглеждаха черни, ала по гладката водна повърхност навътре в езерото и към далечните насрещни брегове се отразяваше светналата синева на ведрото небе. Ниско над водата прелитаха птици с проблясващи бели крила. Планините на запад и на юг, които стигаха до самите брегове, бяха все още забулени в нощни сенки, чернееха се в далечината неизбродимите гори по тях чак до самите им върхове. Оттатък, откъм тъмната стена на далечните планини, час по час долиташе утринен ветрец на тихи повеи и набираше водната повърхност на ситни, трептящи гънки. Когато изгря слънцето, чунът беше доста навътре в езерото. За няколко мига всичко се промени — и небето, и водата, и бреговете наоколо, всичко засия в златисти, сини и зелени багри. В светлината, изеднаж грейнала от всички страни, ясно се показаха в далечината, вече към средата на езерото, други два чуна, близу един до друг; пътуваха заедно към запад и се виждаха ясно, та сякаш и людете в тях.

— Изпреварили са ни — рече Радой. Той мълчеше досега не по нрава си — беше недоволен, че тръгваха пак по езерото след последното им пътуване в бурята. — Кои ли са тия ранобудници… Не ще да са рибари днес, на Велика събота…

Двамата веслари на предната висока част на чуна мълчаливо размахваха веслата, мълчеше и третият — кормчията. Мълчеше и Самуил Мокри.

Тъкмо сега беше време да подреди той мислите си, да ги изясни, да премисли всяко нещо изново. Мойсей беше най-здравата му опора. Всичко друго беше несигурно, колебливо, неясно и забъркано, та дори и целта, към която се стремеше с такава жажда. Може би и полкът му не беше достатъчно надежден — тия негови сто и двадесет момци, които се бяха върнали, но той трябваше да ги храни, да ги облича, да им внушава добри надежди… Иначе могат да се разбягат. Мойсей няма да го изостави никога. Също и Радой няма да го изостави. Може да има и други такива люде, но де са те тъкмо сега? За болярите, за повечето от тях, той не мислеше сега, когато търсеше здрави и верни люде; те бяха вече на определено място, не до него и с него, а някъде оттатък. Арон беше също някъде оттатък, дори някъде насреща. А Давид?

Най-старият брат беше винаги в мислите му. Не бяха се виждали от погребението на баща им. Давид живееше все така усамотен в своята кула при Костур и не беше пращал никаква вест за себе си, не беше попитал и за братята си. Това негово мълчание, макар и след разговора на четиримата братя в бащиния им дом, не беше изненада за Самуила; най-старият брат винаги бе живял усамотен и мълчалив, сякаш извърнал поглед от людете, от живота им. Той не беше пожелал дори и да се ожени. Но Давид Мокри познаваше людете и техния живот, съдеше ги строго и вярваше, че е справедлив; той съдеше и себе си със същата строгост. Давид беше чист, свят човек, но мислеше прекалено много за своето спасение, за небесния живот. Самуил укоряваше Давида в скритите си мисли, но голямата набожност на по-стария брат го плашеше, както ги плашеше и тайната на смъртта; по-старият брат се домогваше до най-голямата загадка на човешкия живот. В мислите си, а вече и в делата си Самуил бе излязъл пред другите си двама братя, но пред Давида не се решаваше да излезе. Той го укоряваше за неговото бягство и усамотение, но вярваше в неговата мъдрост, в душевната му чистота и тъгуваше за него. Струваше му се, че ако и Давид беше в Охрид, всичко би вървяло по-благополучно. Ала не беше ли готов Давид да изостави по-младиге си братя, както извръщаше поглед и от целия земен живот?

— Като е кротка во-водата, човек и за ядене се сеща — чу Самуил някак отдалеко гласа на Радоя.

Сутринта бяха тръгнали гладни, търпението на Радоя се бе изчерпило.

— Вземи торбата — рече Самуил. — Дай и на людете.

Радой се хвърли към торбата с ядене на дъното на чуна, забравил страха си от водните дълбини. Чунът се разклати и под страничните му коруби се чу застрашително шльопкане. И тримата чунджии отправиха към слугата криви погледи, но не посмяха да му се скарат пред войводата — … господарският слуга се ползува от почитта към господаря, както се ползува и от старите му дрехи. Радой отвори торбата и подаде от яденето най-напред на Самуила. Самуил яде от хляба и рибата, сварена само с подсолена вода, пи и вода от езерото. Седнал отново на дъската зад него, Радой изломоти с пълна уста:

— Днес, ако искаш да знаеш, и нищо не се я-яде. Цял ден. Нели е Велика събота, Исус Христос е още в гроба.

Като премисли за братята си, за полка си, за болярите, също и за слугата си, за весларите, които се нахраниха набързо и на големи залъци, които пиха вода със същия съд, с който пи и той, и слугата му, Самуил Мокри се вдаде в мисли за всички други люде като тия двама веслари срещу него, като кормчията зад него, за целия народ. Колкото и да бяха много всички тия люде, те сякаш имаха един образ и винаги бяха в мислите му. Той не беше се попитал някога дали ги обича, но ги жалеше. На тая жалост към простите и бедни люде бе го научила майка му; тая жалост беше и досега в любовта, в скръбта му към родната майка. Колко пъти бе я чувал да се застъпва за тях пред баща му, да разказва за тежкия им живот с най-тъжни думи и когато по-късно сам виждаше как живееха те, тия майчини думи оживяваха в съзнанието му като тъжна и мъчителна истина. Ала понякога той ги презираше и се гневеше поради тяхното покорство, поради нечистотията им и поради непрестанния им глад. Той ги презираше, но пак ги жалеше поради голямата им бедност и тежкия им живот.

Той ги чувствуваше като че ли всекиго поотделно, а не всички заедно, с един образ. Ето слугата Радой и майката на Радоя, която бе кърмила и него на гърдите си, ето дедъц Дамян и людете, които се събираха около него, ето слугите в къщи, войниците; всекиго от тях, както бе ги срещал и виждал. Някои от тях той обичаше. Радой, майка му… Някои бяха показвали голяма сила, телесна и душевна, голямо благородство и памет, и мъдрост, и чисто сърце. Той не се гнусеше да седне с тях и да послуша приказката им. А те са голяма, страшна сила, когато са заедно — какво е един човек, а какво са десет души, какво е цял един полк, а полковете излизат от простия народ. Той ги презираше и за това, че те не знаеха силата си.

Той мислеше сега как да вземе в ръцете си тяхната голяма сила. Нужна му беше — какво би могъл да свърши сам, какво би могъл да свърши само един човек? Ще вземе страшната им мощ, като привлече и привърже и тях самите към себе си. А как ще ги привлече и с какво ще ги привлече? Със сила не ще ги привърже към себе си; със своята войводска и комитска власт той може да ги дигне от селата, да ги подреди в полкове, но няма да ги привърже към себе си, а повече ще ги отблъсне. Не ще ги привърже и с никаква земна съблазън, с никаква примамка; той иска да му бъдат верни, да го следват неотстъпно и до смърт, но такава вярност не се печели с примамки. Простият човек може и да няма много ум, но той подушва всяко нещо като горски звяр. А и той, Самуил Мокри, какви съблазни държи, дали злато или безценни камъни, дали други някакви богатства, с които да насити целия народ? Бащините си гори и стада, но какво са те? Ще ги изсекат за една зима, ще ги съсипят за един ден. Да ги съблазни и привлече с плячка по чужди страни, но пътят до такава плячка е много дълъг и опасен; да им обещае Цариград или Солун, но преди да ги разграбят, трябва да ги превземат с меч… Той пак дочу гласа на слугата си:

— Тия едвам се влачат. На-настигаме ги. Трябва да са тръгнали още по тъмно. Претоварили са чуновете, във всеки чун има по двайсет души.

Самуил и сам виждаше това, което казваше слугата му. Те бяха наближили доста другите два чуна; пълни бяха и двата с пътници, та се движеха по-бавно.

— Яааа… — посочи живо с ръка Радой. — Ето там и други два! Още по-далеко… Наближават вече брега. Какви ли са тия люде?…

Самуил също видя в далечината още два чуна. Неговият чун започна да обръща предната си висока част към по-южна посока, където беше бащиното му селище.

На малкото пристанище се виждаха само празни чунове, повечето изтеглени на пясъка, и само един човек стоеше там неподвижно.

— Кой ли е този посрещач? — промърмори Радой. — Като кол на брега. Тъкмо да си вържем чуна…

На брега ги посрещна другият Радой — Радой Гавра. Помогна им да слязат, да изтеглят чуна на пясъка. Докато чакаше да спре чунът и докато помагаше на пътниците, младият селянин не откъсваше поглед от Самуила. Самуил улови тоя поглед: „Ето един, който ще тръгне с мене и може би без да ме пита накъде ще го поведа…“ Той го нарече по име:

— Радой Гавра… Женен ли си?

— Не. Не, не съм… — едва не се улови за наметката му младият момък с лице озарено от радост и от надежда.

— Ще дойдеш ли с мене да бъдеш войник?

— Ще дойда!

— Добре. След два дни тръгваме за Охрид. Рано във вторник.

Слугата Радой блъсна с лакът другия Радой:

— Ти какво си мислиш… Войник! Очите ще ти изхвръкнат. И на война ще идеш.

— Аха — заклати едрата си, сплесната отзад глава Радой Гавра. — На война! Дядо Богоя нели разказва… Той още с бащата на царя ходил на война…

— Ти прибери тия люде в селото до вторник — посочи Самуил на другия Радой тримата чунджии.

Като се поотдалечиха от брега, Самуил попита слугата си, без да се обръща:

— Ти защо го разубеждаваш, щом той сам иска… Толкова ли е тежко да си войник?

Самуил Мокри и сега, с тия свои думи, търсеше с какво да привлече, как да привърже към себе си простия народ. Радой едва чакаше да го попитат за каквото и да е:

— Ами ле-лесно ли е да си войник? Жива мъка. И глад, и студ… Другите не те мислят и за човек. Странят от тебе. Мислят, че ще вземеш да ги удариш с меча си.

— Ами нели и войниците са от тоя народ…

— От него са, но те са вече с царя. Народът се бои.

— А ние с тебе нели сме войници.

— Хм… Войници сме, но ти си войвода.

— А защо и войниците са недоволни?

— То се знае: защото са слуги на царя и на големците и служат с ко-кожата си. Гладуват, въшки ги ядат и все за царя. Царят и на война ще ги изпрати. И за кого воюват те… За себе си ли? За царя воюват, не за себе си.

— Какво е то: за себе си.

— Друго е то: за-за себе си. А иначе, всичко е за ца-царя, за войводата. Те добруват, те ядат блажно. Като влязат в чужда страна, колко ще може да дигне войникът със себе си; за него няма ни коли, ни товари. Това е: всяко добро е за царя, и в мир, и във война. За простия войник — въшките. И костите си да остави някъде…

Самуил не зададе друг въпрос, но Радой не можеше да млъкне лесно. Тъкмо минаваха през селото, и той пак намери за какво да заговори:

— Виждаш ли ги, го-господарю? Жив човек не се мярка по улиците. Бягат от нас, крият се. Следят ни скришом. Виждаш ли как стърчи оная капа зад плета? Ето и друг там зад ъгъла надзърта. Погледнеш ли нататък, веднага изчезват. Тук повечето са богомили. Безбожници… И децата са ссскрили. Чули са те, че ти ще събираш войска. А те войската не обичат. Като се събира войска, ще се събира и хляб, ще се взима и добитък. И на война ще отидеш, то се знае…

Самуил се спря за миг и Радой едва ли не се блъсна в него.

— Ако те бях блъснал — рече слугата, — пак аз щях да бъда виновен, макар по твоя вина. Такава е бо-болярската правда.

Радой кривеше устни в усмивка и дяволито примигваше с очи. Те бяха излезли от селото и се катереха нагоре към господарската крепост, чиито стени и кули стърчаха на върха на височината и ясно се очертаваха със зъберите си върху ведрото небе. Самуил не подигна очи да погледне нататък, а вървеше нагоре углъбен в мислите си. Ето: друго е, когато воюваш за себе си. С друго сърце ще тръгне да воюва народът, ако воюва за себе си. За царя, то се знае, но и за себе си. Да има и за него блажно, а не само… Да има и за него правда. Колко пъти бе чувал той тия думи, но трябваше да допрат съвсем до сърцето му, като жива жар…

— Бре, бре, бре!… — чу се пак гласът на Радоя. — По-погледни горе, войводо! Излизат да ни посрещат. Като че ли им носим великденски дарове.

Войникът, който стоеше горе на стражевата кула, дигна копието си за поздрав. Подредени в две редици пред широко разтворената крепостна порта, войниците и слугите го посрещнаха с дълбоки поклони:

— Добре дошъл, войводо… Добре дошъл, господарю… Всичко е благополучно…

Самуил се спря пред тях и също се поклони:

— Добре съм ви намерил…

Той никога не беше се кланял пред войниците, пред слугите си. Сега то дойде само, излезе само от сърцето му. И на това, което същевремецно се противеше в него, той отговори с мислите си: „Дай почит на тия, които те почитат… Отдавай всекиму правдата, която му се пада и е негова…“ Той каза гласно:

— Тая нощ ще посрещнем възкресението Христово всички заедно в църквата. А после ще седнем на великденска трапеза пак всички заедно в голямата трапезария.

Пак се поклониха дълбоко пред него слугите му и войниците му:

— Да си жив, господарю… Да живееш, войводо…

Самуил мина между двете редици и влезе в предния двор; зад него се надигна глъчка и над всички гласове ое чуваше гласът на Радоя. А Самуил бързаше нататък, бързаше повече от всеки друг път, да види по-скоро жена си, детето си. Агата също бе излязла да го посрещне. Тя бе излязла в първото преддверие, а зад нея стоеше дойката с детето им на ръце. Приветлива усмивка озаряваше хубавото лице на Агата. И топлота долови той в гласа й:

— Добре дошъл… Чакаме те…

Всичко се променяше към по-добро, като по някакво чудо. Той се поклони пред жена си и взе ръката й, а би желал да я прегърне, па макар и в присъствието на дойката. Посегна да докосне и детето си:

— Здрави ли сте всички?

— Да — отвърна тихо Агата и му даде път. — Заповядай!

Влязоха в дневната стая на Агата; дойката премина с детето в съседната стая. Между двамата млади съпрузи настъпи стеснително мълчание. Слънцето грееше срещу стаята и по прозорците пламтяха цветните стъкла, насечени от оловените рамки на малки правоъгълници и квадрати — сини, червени, жълти; пъстър слънчев сяй меко блестеше и по пода. На една от стените беше окачено неголямо металическо огледало, в което тлееха също цветни светлини, както и на малката масичка под него, по няколко стъкленички и шарени кутийки с благоуханията и мазилата на Агата. Стаята беше пълна със светъл здрач, в него се преливаха няколко топли тонове, които озаряваха бялата, нежна кожа по лицето на младата жена, по малките й ръце. Светлата й копринена дреха тихо прошумоля, тя пристъпи и седна на едно меко столче край прозорците. Агата не направи нищо повече и седеше с отпуснати клепки, с ръце в скута. Дали не искаше тя да се отдалечи от него, не беше ли това старата неприязън към него, потисната сега, или пък беше страх от греховно съприкосновение днес, на Велика събота?… А той едвам се сдържаше да не я сграбчи в прегръдките си след дългата раздяла. Чувствуваше как се отделяше от нея познатата сила — сладостна мекота и топлина, замайващият дъх на тялото й, който го вълнуваше до задъхване, ала всичко това още повече го смущаваше. Тя негли отгатна мислите му, дочу сякаш бързите, отсечени удари на сърцето му.

— Може би си гладен…

— Не — улови се той за думите й. — Ядохме в чуна.

— Тогава влез в банята; казах да я затоплят.

— Но ти чакаше ли ме?

— Чаках те… — промълви тя и леко наведе глава, та той видя мъничката й шапчица на темето, обшита с бисери, видя и белия пътец, който разделяше гъстата черна коса на две лъскави крила, обхванали бялото й чело и нежните, едва поруменели страни. Тя подигна глава и рече със спокойно, дори строго лице: — Нели утре е Възкресение. Трябва да се окъпеш.

Той тръгна да се разхожда от единия до другия ъгъл и в сърцето му се надигаше яд: посрещна го тя чак долу на вратата, въведе го в стаята си, но ето сега иска да се изплъзне, да избяга от него. И така винаги, винаги… Между огън и мраз, в огън и мраз. Той се спря пред нея и я загледа с напрегнат, мрачен поглед. Тя седеше с наведени очи, но чувствуваше неговата близост — по бялата шия, по страните й се надигна гъста руменина. Самуил следеше промяната по лицето й, погледът му омекна и се замъгли, той облиза бързо засъхналите си устни м току посегна към нея. Агата в миг се изправи с уплашени очи, но руменината по лицето й се сгъсти още повече. Той я грабна и я понесе към спалнята.

— Ти си луд… днес… — пророни тя, но се отпусна в ръцете му.

Още през деня дойдоха в крепостта четирима иноци. Въведоха ги в готварницата, но те отказаха да ядат. Радой се навърташе все тук и вдишваше с разширени ноздри приятните миризми, които идеха откъм запалените пещи. Той изви към четиримата божи люде присмехулни очи:

— По-харно тъй… сега по-гладни. Ама довечера след църква, като седнем! Дванайсет тлъсти агнета се пе-пекат, светиня ви. Хе-хе-хе-хе…

Камбаната на крепостната църква започна да бие още преди полунощ и би, докато се събраха в църквата всички люде от господарския дом. Един от войниците остана горе на стражевата кула, но крепостната порта беше отворена, както бе наредил Самуил.

— Няма да влезе враг тая нощ — каза той. — А може да се отбие някой пътник в църквата или пък за един залък тая нощ…

Той застана между високите прегради на молитвения стол край дясната стена в църквата, а до него, в също такъв стол, стоеше съпругата му. Предната година през тая нощ бе стоял в същия стол баща му, в следващите столове край стената бяха стояли Давид, Мойсей, после и той, Самуил, и пак до него Агата; не беше дошъл за празника само Арон, не беше се подчинил и тоя път на волята на баща си. Сега столовете нататък бяха празни, а би желал Самуил да са тук и тримата му братя, както някога, когато бяха малки и на мястото на Агата стоеше покойната му майка…

Малката църква беше пълна с люде — мъже, жени, имаше и деца, прилепили се към майките си със светнали очички, и всеки държеше в ръцете си запалена свещ. Запалени бяха свещи и кандила по цялата църквица, блестеше позлата и сребро по иконостаса, по одеждите на двамата иноци, които служеха, а другите двама пееха от аналоите пред олтара, в дългите си черни раса. Четирите гласа на иноците ту се догонваха, ту се сливахя всички заедно и пълнеха църквата със стройни, сладки звучни песнопения. При започване на службата песните на четиримата иноци бяха тъжни и провлечени, ала все по-често и по-често се дочуваха в тях бодри звуци, радостни възгласи. Наближаваше тържественият час на възкресението.

Самуил Мокри слушаше като насън набожните песни. Той бе влязъл в църквата смирен и кротък, отпочинал след продължителното пътуване по езерото, облечен в нови, чисти дрехи. През последните дни в Охрид бе живял в голямо напрежение, недоспал и недоял от непрестанни грижи, в непрестанна душевна тревога. Ала още в чуна, в синия простор по водата, той почувствува как започваше в него едно проясняване и като че излизаше вече на открит път. След това сякаш всичко беше подредено да поддържа и засилва в него това чувство на разведряване, на по-голяма сигурност — още другият Радой, който го посрещна пръв на брега на езерото, посрещането, което му направиха людете от крепостта, неочакваната приветливост и кротост на жена му, та дори и пристигането на четиримата иноци, които бяха дошли да служат в крепостната църква. Той беше у дома си, между свои люде. Седяха двамата с Агата горе в стаите й, тя свири на арфата си и пя на майчиния му език песни, които му звучаха загадъчни и тъжни, сетне поиграха, посмяха се с детенцето си и така ги завари звънът на църковната камбана. Вън ги посрещна топла пролетна нощ, високо звездно небе и долу — огромното, тайнствено светлеещо в здрача огледало на езерото. Сега тук, между своите люде в малката църква и при тия познати лица, озарени от трепетливите пламъчета на свещите… О, всичко ще се свърши добре, всичко ще върви добре и по-добре… Сърцето му си почиваше в тиха, сладостна радост. Мисълта му летеше напред и той предусещаше това, което ще дойде утре, свидно и желано, зрял плод на тежки усилия. В настъпилото в душата му разведряване пред погледа му се откриваше утрешният ден, светъл и ясен, отвъд всички тъмнини и мрачини, през които трябваше да мине. И всичко това и тая внезапно припламнала радост на отколешната, вечната жажда на сърцето му…

След службата Самуил Мокри поведе людете, които бяха в църквата, със запалена свещ в ръка. Въведе ги в голямата трапезария и не седна с жена си на отделна трапеза, както правеше някога комит Никола във великденската нощ, а седнаха те с Агата на общата трапеза, и с последния им слуга.

Радостната великденска нощ премина. И заедно с утрото дойдоха всички грижи. Самуил отвори очи, стъклата на прозорците насреща тихо светлееха; слънцето още не беше се показало, но вън грееше ясен ден. Самуил изви поглед към жена си, която спеше до него. Той не смееше да се помръдне, за да не я събуди, но срещна очите й, отворени и бдящи. Едва след като се срещнаха погледите им, нейните хубави, тъмни очи се усмихнаха. Това стана за един къс миг, ала някаква още по-бърза и неясна мисъл парна мозъка му. Агата го побутна закачливо с заобленото си рамо, той го усети изпод тънката свила на нощната й дреха:

— Защо не ми казваш, че си станал комит… Чакам още от вчера, ти мълчиш.

Ето какво било! Той се изправи на лакът и обърна към нея строго лице, макар очите му все още да търсеха усмивката в нейните очи:

— Кой ти каза, че съм станал комит? Не съм никакъв комит.

Дългите й мигли затрепкаха, между веждите й се очерта познатата му гънка:

— Не си ли?… Ти се шегуваш.

— Не съм. И не мисля да ставам комит.

Агата се изправи, тръсна глава, посегна да прибере косите си. И като че ли бе решила да мълчи, да премълчи гордо незаслужената обида, горчивото си разочарование, но не изтрая:

— Не мислиш… — Тя се обърна към него с възбудено лице и продължи: — Аз не искам да живея повече тук… в тая дивотия, в тоя затвор! Ще умра! Ще се разболея… Поне в Охрид. Не мога повече тук, не мога…

И тя заплака, скри лице в ръцете си. Самуил я гледаше мълчаливо, в сърцето му се набираше пронизваща студенина — злоба, гняв и може би омраза към тая толкова близка и толкова чужда жена, към тая лъскава черна коса, към тия бели, нежни ръце, към разголената шия, която бе целувал толкова пъти… Но той и сам се уплаши от думите, които би изрекъл сега, думи на гняв и омраза. Стана от леглото, поприбра несвястно дългата си нощна дреха. И така, без да поглежда жена си, страхувайки се да не би гневът му да избухне, заговори с глух глас:

— Нашият дом е тук. Майка ми тук прекара целия си живот. Тук ще живееш и ти. Да стана комит, за да живееш ти в Охрид… Не! — изправи се той сред стаята, гласът му се изясни, макар да остана все тъй тих: — Аз ще вървя, където ме води работата ми, мисълта ми. Ти ще ме чакаш тук. Тук ще бъдеш ти с детето ми, тук е моят дом. Извади всичко друго от главата си.

Той пак млъкна. Ето какво било… Затова тя го посрещна толкова радостно, и слугите също… Комит! Това, което искаше той, беше повече от комит, повече от войвода и болярин, повече и от цар, но не беше никакъв сан, никакво звание. То беше една голяма, сложна мисъл, беше… спасението на българското царство… Тя няма да разбере тая негова мисъл.

Самуил въздъхна. В стъклата на прозорците трептеше вече слънчева светлина. Той излезе от спалнята.

Самуил поглеждаше изкосо и мрачно слугите, които се подмилкваха около него. А те му се радваха и за това, че бе разделил с тях великденската трапеза. Нареди да му приготвят коня, изпи набързо паница със студено мляко и излезе.

Той подкара коня по пътя към гората; отпред на седлото му висяха лък и колчан със стрели. След него яздеше и Радой; лък и колчан със стрели се полюшваха и на неговото седло. Ала Самуил не беше тръгнал на лов.

Още щом излезе от крепостната порта, от сърцето му падна тежестта, която бе го притиснала тая сутрин. Денят беше все тъй ведър и слънчев, ниско надолу по езерото блестеше широка слънчева пътека и сякаш чак до отвъдния бряг в далечината, а от двете й страни, по цялата водна шир меко светеше бледа синева. Право срещу двамата конници се тъмнееше пролетната гора — едно гъсто неизбродимо плетище от голи, още сиви, та и черни гранки, налени с влага, напъпили върху цялото туй необятно валмо от клони пролетта бе хвърлила прозрачно и сякаш повече с мисълта доловимо зелено було, като някакъв отблясък на гъсто раззеленелите се поляни наоколо. Влажен, възгорчив мирис на гнила шума, на едва-що разпукали се пъпки, на млада трева пълнеше гърдите на двамата конници. В сърцето на Самуила пак се съживяваше радостното чувство от завръщането по тия места, където бе протекъл почти целият му досегашен живот. Ето пак го посрещнаха зелените поляни на гората, пробуждаща се от дългия зимен сън, примамливо звучеше в ушите му нейната тиха още, но позната мпогогласа песен.

Като навлязоха в гората, сякаш се отделиха от останалия свят. По разровения кривуличещ път лежеше мрежа от широки слънчеви петна, от разкривените сенки на голи гранки, която преминаваше и по двамата конници. По поляните и припеците между дънерите се жълтееха едри минзухари, а край лещаците и шипковите храсти по дължината на пътя се синееха теменужки. Някъде по-навътре между дървесата звънко писукаше птичка и гласецът й като че ли се чуваше из цялата гора, надалеч кънтеше и тропотът на конските копита. Нещо изшумоля наблизу, малко по-нататък се мярна бялата задница на подплашен заяк.

— Ха! — подвикна след него Радой. — Дръжте го!

Заякът се замота между дървесата, ала ни Радой, ни Самуил посегна към лъка си. Нека си върви гадината с живот и здраве.

Слънцето се бе изкачило високо над гората, когато двамата конници вече наближаваха дола, където беше воденицата на дедъц Дамян. Чуваше се шумът на водата, но през него все по-ясно се дочуваха и човешки гласове, та Радой току надаваше ухо нататък. Неочаквано иззад един дебел дънер се отдели човешка сянка и бързо изчезна по посока на воденицата.

— Гледай ти… — опули очи Радой. — Започнаха вече дяволите да рипат около нас…

Ала и двамата конници подръпнаха юздите изненадани, когато дървесата се разделиха и те излязоха на поляната пред воденицата на богомила. Поляната беше пълна с люде — мъже и доста жени. Види се, предупредени, те се бяха струпали пред самата воденица и мълчаливо гледаха насам, сетне пред всички излезе дедъц Дамян.

— Цял даволски събор… — мърмореше Радой навъсен. — Днес, на ссам ден Великден.

Някои от събраните тук не дочакаха приближаването на войводата, а предпазливо се засълнаха зад воденицата; между тях бяха и двама от слугите на Самуила, които бяха изпреварили господаря си и сега успяха да се скрият, преди да ги забележи той или Радой, от когото се страхуваха повече.

Самуил скочи от коня, смъкна се след него и Радой.

— Христос возкресе, дядо Дамяне — поздрави Самуил Мокри, както беше по великденски обичай.

Богомилът не отговори по същия начин, а каза:

— Бъди здрав, войводо. Заповядай.

Събраните там се раздвижиха и бързо се отвори между тях пътека към вратата на воденицата; те бяха все бедни люде и повечето селяни. На широко разтворената врата стоеше Биляна, внучката на дедъц Дамян, и гледаше насам с големите си очи. В своето смущение пред толкова люде Самуил се зарадва на тия две млади, дружелюбни очи и бързо се отправи нататък. Девойчето се отдръпна от вратата. Старият воденичар вървеше близу след нечакания гост.

Самуил прекрачи високия праг на воденицата. Побелелият камък насреща стоеше неподвижен, но шумът на водата тук, под ниските разкривени греди на покрива, се чуваше по-силен. При слабата светлина, която проникваше през отвора над загасналото огнище и през мъничкото прозорче встрани, Самуил съгледа трима старци, седнали на ниски столчета край стената в дъното на воденицата, неподвижни и всички в една поза — с ръце на колената. Седналият в средата старец беше облечен като монах, в дълга черна дреха, та изглеждаше още по-дребен, а главата му като че ли светеше в здрача, обрасла със снежнобели косми. Чу се гласът на дедъц Дамян, неочаквано ясен в шума на водата:

— Ето нашия… старец Симеон… Те са все наши старци…

То се разбираше, че Симеон се казваше дребничкия старец в средата, но дедъц Дамян скри негового истинско богомилско звание, а може би и истинското му име. Старецът Симеон гледаше мълчаливо Самуила някое време — очите му се тъмнееха хлътнали под белите вежди, после той посочи с малката си суха ръка и каза тихо:

— Седни, млади човече.

Дедъц Дамян примъкна едно триножно столче, но Самуил не бързаше да сяда, а както се отнесе старецът Симеон към него недостатъчно почтително, така и той направо го попита:

— Кой си ти, старче? Името ти не ми казва всичко.

Старецът също не бързаше с отговора си; мълчаха и другите във воденицата, като че ли заслушани в шума на водата. Някои по-любопитни отвън подаваха глави през отворената врата, но и бързо се отдръпваха, от страх пред властела, а някои по-смели пък и се застояваха там да слушат. Старецът Симеон пак заговори, както седеше неподвижен, само бялата му брада помръдваше при говора му:

— Кой съм… Ние не сме нищо, болярино, ни ти, ни аз, ни кой да е друг. Всичките сме направени от кал и само духът е вечен и чист. Не чакай да ти стана на нозе. Защото ние не ви зачитаме, както вие сами се зачитате и както ви зачитат вашите слуги.

— Аз не чакам да ме посрещнеш на нозе ти, стар човек. И аз не ценя човека само според сана или по рождението му, а най-напред според истинската му стойност. То се знае, и санът трябва да се зачита, когато се носи достойно. Но аз те питам, за да знам с кого говоря.

— Аз пък те знам и това, което съм чувал за тебе, е добро най-напред за тебе самия. Не са нужни за людете никакви санове и звания. Всички се раждаме голи, а зад сана и званието по-мъчно можещ да познаеш кой е истински достойният.

Сега пък Самуил замълча и сякаш пак всички се заслушаха в шума на водата, която падаше от воденичния улей. Самуил Мокри виждаше, че случаят го бе срещнал с един от вождовете на еретиците, и обмисляше какво да каже или да попита и какво да премълчи.

— Пазя се от всякакви заблуди — рече той. — И защо да не поговоря с тебе, който си живял на земята три и четири пъти повече от мене? Виждам аз твоята смелост да казваш истината и ще те попитам: кое ни пречи да бъдем по-добри и животът ни да бъде по-добър… Между людете има много зло.

Старецът Симеон сякаш очакваше боляринът да продължи приказката си. Той седеше все така неподвижен, не помръдна нито с един пръст, но Самуил виждаше как се взираше в него, като че ли искаше да види нещо повече от това, което чуваше. Старецът започна с неговите последни думи:

— Много зло… Това е, защото ние служим не на душата си, която е от бога, а на плътта си, която е от сатаната. И царят, и цялото му царство е от сатаната; и боляринът е от сатаната, и владиката, и попът. От тях идват всички злини за людете. Царят иска, боляринът иска, владиката иска, а целият народ живее в нищета и претежък труд, защото, които искат, никога не се насищат. Ето и ти, като си болярин, и за тебе се трудят сто души и хиляда души, за да живееш в охолство и да се кичиш със злато и коприна. От неправдата идва насилието, бедността и всеки грях.

Старецът млъкна, да си поеме дъх, и Самуил каза:

— Знам аз всичко това, но…

— Знаеш — прекъсна го богомилът — и, виждам, искаш да живееш справедливо. Но дали имаш сили да отидеш докрай? Ако искаш да бъдеш нов цар, ти не можеш да бъдеш справедлив цар, защото всеки цар живее от другите. Ако искаш да бъдеш справедлив докрай, иди при тия, които страдат от неправдите, и бъди с тях. Иди при тях с правда и върни им, което е тяхно. Ако отидеш при тях с чисто сърце, ще бъдат и те с тебе. Царският престол се крепи и тежи върху плещите на всички, а на него седи само един човек. Които са близу до царя, искат да бъдат като него и са несправедливи като него. Ти иди при тия, които не взимат, а дават. В тях ще познаеш правдата и ще бъдеш силен с тях, защото те са много, като пясъчните зърна в морето. Аз те виждам и ти говоря, което ти е нужно, а човешката глава не е гърне, което ще напълниш догоре.

Старецът млъкна и наведе поглед. Самуил почака един миг, сетне каза бързо:

— Защо да не ти призная, че ти подкрепяш вярата ми… Но ще взема от мъдростта ти само зърното, плявата няма да взема.

Богомилът вдигна очи към него, но премести погледа си:

— Да идем при людете вън. Време е вече…

Той стана, пристъпи бавно към вратата и не даде вид, че очаква да го последва боляринът. Подадоха му дълга тояга и той сякаш цял се облегна на нея, черната му дреха висеше до петите, много тежка за неговите тесни, приведени рамена. Последваха го и другите двама старци, последва го и Самуил.

На поляната вън се бяха събрали още повече люде — може да имаше до двесте или триста души; побързаха насам и други иззад воденицата. Те обградиха стария богомилски вожд, в първата редица пред него застана и Самуил. Всеки се побутваше да бъде по-близу до стареца, търсеше го с жаден поглед между главите и рамената на другите, а болярина никой и не поглеждаше. Самуил Мокри се поогледа притиснат между толкова люде — повечето дрипави и космати; селяци, струпали се бяха като овци на едно място и жени, чорлави, с мръсни, сплъстени коси или пък пребулени чак до очите. Имаше тук-там между множеството и граждани, пръснати на малки групи. Тежък дъх полъхваше от всички тия люде, макар и тук, на открито; вонеше на животински кожи, на пот и нечиста човешка плът. Бързо стихна всеки шум и врява наоколо, чуваше се само как дишаше някой наблизу хрипливо, с отворена уста.

Старецът Симеон се улови с две ръце за дългата тояга, притисна я до рамото си и преди да заговори, поклати наляво, надясно бялата си рошава глава, сякаш не можеше да си спомни какво искаше да каже, но започна някак направо:

— Царят умря, но ние няма да го жалим, а когато дойде друг, никой от нас няма да се радва. Проклета да е царската му сила, убиец е той с венец на главата си, покровител на поповете, съдът му е неправеден. Как търпи толкова неправди в царството си и ги брани с меча си! — Старият богомил говореше с равен глас и като че ли сам на себе си, но се чуваше гласът му по цялата поляна — тишината наоколо беше голяма. Той въздъхна и продължи: — Праведно е нашето царство. То е без цар, без меч, без съд, без позлатени църкви, без господари и владици. Такова е царството на добрите братя, на смирените, които нямат нищо свое, нямат ни злоба, ни завист в сърцето си и страдат за правдата. Те ненавиждат плътта си, най-скверното дело на сатаната. Не ядат месо и кръв, не пият вино, не се обличат в злато и коприна. Не работят от сутрин до вечер, за да трупат земни богатства, които също са от дявола. Не правят деца, за да радват нечестивия, който свързва мъжа с жената. Ето — вдигна той едва сега поглед, приподигна и тоягата си, повиши и гласа си: — за такова праведно царство ви говоря, за царството на нищите и себеотречените…

Самуил се озърна да види как се приемаха думите на богомилския учител и видя по много лица, че тия прости люде го слушаха с голяма жажда, но неговата проповед не им беше ясна. Младият воин бе чувал и по-други думи от богомилите, по-прости, по-правдиви думи. Той дигна ръка към проповедника:

— Царят води царството, мечът го пази, а съдът пази законите му, които са негова най-здрава основа. За какво царство говориш ти, старче, царство без цар, без меч, без закони! Не ще бъде то земно царство и човешко царство.

Людете, които бяха около Самуила и бяха го притиснали, сега се отдръпнаха уплашени, притискайки с гръб съседите си. Около него се отвори празно място, та се видя той изправен срещу стария богомил. Не се смути от думите му старецът и сам попита:

— А какъв е твоят цар, твоят меч, твоят закон и съд? Твоят цар е с болярите и владиците, които ограбват бедния народ и живеят в излишества и всякакъв грях. Земята е тяхна и всички земни блага, а за бедния човек остава само претежкият му труд и нищетата му. Царят брани болярина-грабител, брани го и твоят съд, и твоят закон. Селякът не може да се потруди над своята нивица, а се труди и поти по господарските ниви и гори. Прави пътища и мостове, прави твърдини и църкви, глава не може да дигне от ангария за царя и за болярина. Така е с парика, с клирика, със свободния селяк, но колко ли е той свободен! Твоят цар и закон пази насилника-властел, лъжливия поп и затова царството ти е дело на сатаната. Аз ти казах: ако си справедлив, върни на простия човек, което е негово. Върни го на нивата му, свали от ръцете му робската верига. Освободи го от всяка ангария, от всеки насилствен и усилен труд не в негова, а в твоя царска и болярска полза. Ето за такова справедливо царство ти говоря аз, болярино…

Раздвижи се множеството наоколо, надигна се шумна врява, заглъхна, загуби се гласът на богомилския проповедник. Едва сега събраните тук люде бяха чули, което искаха да чуят, което очакваха да чуят. Те викаха и махаха с ръце, блъскаха се един друг, побутваха Самуил, ту от една, ту от друга страна — пак бяха забравили, че между тях беше боляринът. А той ги гледаше, чуваше продраните им гласове, виждаше и чуваше отново нищетата им, мъката им, страховете им, омразата им към по-горните. Едва сега, с последните си думи, богомилът бе сложил пръст в дълбоката им рана. Самуил Мокри нямаше какво повече да гледа и да чува. Но трябваше да си отваря път с лакти, докато излезе от тая разбунена тълпа. Той се спря да ги погледне още еднаж и си мислеше: „Ето какво царство им е нужно, ето какво е тяхното царство…“

Срещу него изникна Радой с мрачно лице и някак смешно изглеждаше начумереното кьосаво лице на слугата. Самуил му направи знак да доведе конете по-близу.

Те тръгнаха отново през гората. Радой не дочака да се отдалечат и започна:

— Събрали са се да бесуват… С тях е и най-големият им та-тартор. Вчера са дошли и мнозина от града… нели гонихме ония четири чуна в езерото…

В мислите на младия воин беше проповедта на богомилския апостол.

Самуил Мокри вече не проговори с жена си за своите намерения и решения, а и тя нито се оплака, нито го попита нещо повече. Те спяха в общата спалня, хранеха се заедно, приказваха за детето, за други някои неща, Но между тях пак се бе издигнала стена, както много пъти през общия им живот. По-упорита в своята студена, ледена сдържаност беше Агата.

Самуил се готвеше за дълъг път, за дълго отсъствие от своя дом. Агата наблюдаваше какво вършеше мъжът й, но само с крайчеца на окото и се преструваше, че нищо не забелязва, нищо не иска да знае. Тя наблюдаваше от прозорците на своите покои, подпитваше слугите, когато беше сама с някого от тях, пращаше дойката да провери едно или друго, но мъжа си нищо не питаше. Самуил и не мислеше да я намесва в своята мъжка работа. ТоЙ избра от конете си по-добрите и нареди да се изпратят в Охрид; в къщи остави само старите вече коне, жребните кобили и други двадесетина, които имаха малки кончета. Нареди да откарат в града и голямата част от едрия и дребен добитък. Добитъкът не беше малко, та овчарите и говедарите подкараха голямо стадо по пътя, който обикаляше езерото до града. Самуил изпрати и един керван от двуколки, натоварени с храни, платове и щавени кожи. Между слугите му се говореше:

— Господарят оголи къщата…

Той заповяда да заминат за града след великденската седмица и войниците, които пазеха крепостта, а стражата да бъде поета от слугите. Между тях пак се заприказва:

— Това е за война…

Във вторник, на третия ден на Великден, Самуил стана рано от леглото, събуди жена си:

— Днес ще пътувам. — И добави: — Дълго няма да се видим.

Тя стана мълчаливо, облече се. Преди да излезе, Самуил отиде и се надвеси над люлката на детето си; той дори помръдна с ръце да го погали, да го дигне, но момиченцето спеше и младият баща не се реши да прекъсне съня му. Сетне потърси с омекнал поглед жена си, но тя като че ли не го забелязваше. Все пак, когато Самуил се отправи към вратата, тръгна и тя след него, да го придружи до прага на покоите си.

Долу, във вътрешния двор, където бяха излезли всички слуги да изпратят господаря, той се обърна към тях и каза:

— Ще се покорявате на господарката, докато аз не съм в къщи.

Тръгнаха пак заедно с Радоя. Слязоха по стръмнината, минаха през селището, което сега беше запустяло още повече. Край брега на езерото ги чакаше само другият Радой с нетърпеливи, трескави очи. Чунът беше във водата, кормчията и двамата веслари бяха по местата си.