Скритият оазис

12.

Дакла

Трябваше да се оформят доста книжа, между които и формуляри за освобождаване на трупа за погребението — истински парад на бюрокрацията. Докато всичко това приключи и Фрея излезе от болницата, стана късно следобед.

Силната пронизваща светлина от средата на деня се бе превърнала в богата медена мараня, макар жегата да си оставаше същата.

— Ще ви закарам до къщата на доктор Алекс — каза й Захир, когато се качиха в ланд крузъра.

— Благодаря — отвърна тя.

Не си проговориха повече.

Движеха се по път, който приличаше на главна транспортна артерия на северозапад през оазиса. От двете им страни се простираха ниви с царевица и захарна тръстика, напоителни канали, горички с маслини, палми и някакви дървета, за които Фрея реши, че са черници. Но тя не им обръщаше особено внимание, тъй като умът й все още бе зает с преживяното в моргата.

След двайсет минути завиха наляво по по-тесен път, който ги отведе до едно село: Каламун според арабско-английския знак в покрайнините му. Имаше джамия, гробища, няколко прашни сергии за плодове и зеленчуци и — доста не на място — блестящ офис с неонова реклама на „Кодак“ и надпис „Бързо изработване на фотоснимки“.

Веднага след селото завиха отново, този път по изровен и обсипан със смет черен път, и Фрея сграбчи дръжката на вратата и незаинтересувано загледа как обработената земя преминава в пустинна, а яркозелените цветове — в дразнещи оранжево-червени отсенки. Колата се тресеше покрай ниски пясъчни могили и през чакълени участъци, а след като изкачиха още едно възвишение, пустинята се откри пред тях с целия си блясък. Фрея се вгледа напред и за миг забрави ужаса от моргата при вида на панорамата — огромен вълнист пясъчен океан, който се простираше докъдето поглед стига, дюните като че ли се повдигаха и заостряха колкото повече се отдалечаваха, а при самия хоризонт вече приличаха на вълни, наточени като ножове. А долу, в широката долина между билото и най-предната дюна, имаше малък оазис с ниви и палмови горички, които се поклащаха на фона на заобикалящата ги пустош.

— Къщата на доктор Алекс — заяви Захир и посочи една бяла точица в най-далечния край на зеленината.

Въпреки тъгата си Фрея се усмихна, тъй като видя колко съвършено подхожда на сестра й постройката. Колко ли щастлива е била тук?

— Прекрасна е — възкликна тя.

Захир само изсумтя, даде газ и спусна колата към долината.

Пътят минаваше през наскоро изорани ниви — някакви птици, които приличаха на бели чапли, кълвяха шоколадовата пръст. Влязоха в оазиса. Фрея въртеше глава ту насам, ту натам, докато се друсаха по пясъчната пътека, притиснати от дърветата, заобиколени от паяжина светлини и сенки. Подминаха една кошара, после купчина насечена захарна тръстика и правоъгълен харман. Иззад един ъгъл се появи магарешка каручка, натоварена с маслинови клонки, и Захир бе принуден да отбие, за да й даде път. Възрастният човек с магарето, със сламена шапка и с цигара в беззъбата уста, им се захили, докато ги подминаваше.

— Това е Махмуд Гаруб. — Захир кимна след отминалата каручка. — Не е добър човек. Няма да разговаряте с него.

Стрелна Фрея с поглед да провери дали е схванала, после включи на скорост и продължи по пътя, който постепенно се превърна в просека през лилави тропически дървета. Пред тях, към края на просеката, се виждаше къщата на Алекс — едноетажна, варосана, със сателитна чиния на покрива и увита с декоративни растения входна врата. Захир спря колата, слезе, грабна чантата на Фрея от задната седалка и я отнесе до входа.

— Сигурна ли сте, че не предпочитате да отседнете в хотел? — попита той, докато изваждаше връзка ключове от наметалото си и отключваше. — Брат ми държи много добър хотел в Мут.

Тя му благодари, но настоя, че тук ще й е добре.

Захир сви рамене, отвори вратата и остави чантата вътре.

— Икономката ви е оставила храна. Ще си я стоплите на печката. Много е лесно.

Подаде й ключовете и й каза мобилния си телефон. Тя си го записа в своя.

— Не излизайте в гората без обувки — предупреди я той. — Много змии. И никакви разговори с Махмуд Гаруб. Много лош човек. Аз ще дойда утре сутринта в седем и половина, за да ви закарам…

И спря, като че ли не искаше да произнесе думата.

— На погребението — довърши тя. — Благодаря.

Помълчаха още малко. Захир пристъпваше от крак на крак, като че ли се канеше да каже нещо. А Фрея просто искаше той да си тръгне. Той сякаш прочете мислите й, защото кимна делово, върна се в ланд крузъра и отпраши.

Фрея влезе в къщата, затвори вратата и щом шумът от мотора заглъхна, чу далечното тракане на напоителна помпа и тихото шумолене на поклащаните от ветреца палмови листа.

В къщата беше хладно и тъмно. Фрея постоя малко до вратата, доволна, че най-после е сама, после мина през широкия хол, отвори една двойна врата с щори и излезе на верандата отзад. Беше прекрасна, заслонена от короната на гигантска джакаранда, ухаеше на цветя и цитрусови насаждения, а отвъд градината се разкриваше възхитителна гледка към пустинята. Фрея си представи как Алекс стои тук и се усмихна, но усмивката й се стопи, когато видя инвалидната количка, подпряна в края на верандата. Намръщи се, като че ли виждаше инструмент за мъчения, после се върна вътре.

От хола се влизаше в другите помещения — кухня, баня, спалня, кабинет, килер — и тя ги обиколи, за да получи по-добра представа за къщата. Почти нямаше мебелировка или картини, тъй като Алекс мразеше претрупаните стаи, но все пак домът беше безспорно неин, отпечатъкът й бе оставен навсякъде. Личеше в сбирката CD-та (Бауи, Нирвана, Ричард Томпсън, любимото й Шопеново ноктюрно); в картите, закачени по всички стени; в скалните мостри, подредени по первазите. Дори мирисът на Алекс се усещаше навсякъде — може би недоловим за външен човек, но съвсем познат на Фрея, която бе израсла с него: катранен сапун „Райт“, примесен с дезодорант „Шур“ и съвсем слаб лъх на парфюм „Самсара“.

Накрая отвори спалнята. На кука зад вратата откри старото велурено работно яке на Алекс — господи, колко години си бе останало едно и също? Прегърна го и притисна лице към него, после седна на леглото. На нощното шкафче имаше три книги — „Физическите свойства на пустинните дюни“ от Р. А. Багнолд, „Хелиополската гробница на Имти-Хентика“ от Хасафи Фадауи (откога ли се е заинтересувала от египтология Алекс?) и, най-трогателното, „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман, захабения охлузен екземпляр на баща им. Три книги и още три снимки — една на родителите им, една на красив тъмнокос мъж, в чиито кръгли очила и кадифено сако имаше нещо като че ли професорско, и една…

Наведе се и вдигна третата снимка. Беше нейна, на Фрея, която се усмихваше неловко и държеше най-високата награда за алпинистите — Златния питон. Бяха й го присъдили миналата година и изобщо не можеше да си представи откъде Алекс е намерила снимката. В ъгъла на рамката имаше втора, по-малка снимка, направена в моментално фото: двете сестри, още момичета — смееха се и правеха физиономии на обектива. Фрея притисна снимката до гърдите си и очите й се премрежиха.

— Липсваш ми — прошепна тя. — Боже, колко ми липсваш, Алекс.

По-късно, много по-късно, вече напълно на себе си, Фрея излезе от къщата, за да походи из пустинята. Изкачи се на върха на най-близката дюна и седна на пясъка с кръстосани крака. Погледа за малко слънцето, което вече докосваше западния хоризонт, после извади смачкания плик с египетската марка. Последното писмо, което Алекс й бе написала. „На обичната ми сестра Фрея“, пишеше най-горе.