Скритият оазис

17.

Между Дакла и Кайро

— Още кафе, сър?

— Да, моля.

Флин постави чашата си на предложения поднос, стюардът му наля от термоса и му върна чашата.

— А за вас, мадам?

— Не, благодаря — отвърна Моли Кирнан и закри чашата си с длан.

Стюардът кимна и отмина. Кирнан продължи да чете статията за иранската ядрена програма в „Уошингтън Поуст“; Флин отпи от кафето и без желание натисна клавиатурата на лаптопа си. Самолетът вибрираше от тихото и монотонно ръмжене на двигателите. Изминаха няколко минути. Флин се помести в стола си и се обърна към спътничката си.

— Изобщо не знаех…

Тя го погледна над очилата си за четене и повдигна учудено вежди.

— … че си била омъжена. След толкова години го научавам чак сега.

Тя посочи пръстена на лявата си ръка.

— Винаги съм смятал, че го правиш, за да отпратиш нежеланите ухажори. И че всъщност, нали разбираш…

Тя се замисли за миг, за да схване какво иска да каже. После възкликна с престорена обида:

— Флин Броуди! Приличам ли ти на лесбийка?

Той наклони глава в израз на съжаление.

— Мога ли да попитам как се казваше?

След кратко мълчание тя сгъна вестника и си свали очилата.

— Чарли. Чарли Кирнан. Любовта на живота ми. — И след нова пауза добави:

— Загина при изпълнение на дълга си. В служба на родината.

— Бил е…

— Не, не. Пастор към морските пехотинци. Убиха ГО в Ливан през осемдесет и трета. При взрива в бейрутските казарми. Бяхме женени само от година.

— Съчувствам ти — промърмори Флин. — Искрено ти съчувствам.

Тя сви рамене, сложи вестника в джоба на предната седалка, облегна се и се загледа нагоре.

— Утре щеше да е шейсетият му рожден ден. Все си говорехме за това — какво ще стане, като остареем. Малко ранчо в Ню Хампшир с веранда, люлеещи се столове. Деца, внуци. Сантиментални неща. Чарли определено беше сантиментален.

— Съчувствам ти — повтори Флин.

Моли Кирнан въздъхна, седна отново по нормален начин и показно започна да наглася очилата си, с което даде да се разбере, че не иска да говори повече за това. Но пък попита:

— Нещо за оазиса ли?

— Моля?

Тя посочи с брадичка лаптопа му и заредения на него файл.

— А, не. Това е за една лекция в университета другата седмица. Пепи II и упадъкът на Старото царство. Темата е отегчителна дори за мене, така че горко им на нещастниците, които ще са принудени да я слушат.

Тя се усмихна, опря глава на люка и се загледа в пустинята долу — далечната миниатюрна издутина на стъпаловидната пирамида на Джосер приличаше на мръснокафяв айсберг.

— Фадауи е излязъл — подхвърли след малко, без да се обръща.

— И аз го чух.

— Не мислиш ли…

— В никакъв случай — прекъсна я той, защото мисълта й му беше ясна и дори не я изчака да я изкаже. — Пък дори да знаеше нещо, той не би ми казал; по-скоро би си отрязал езика. Обвинява ме за онази работа. И има право, ако трябва да бъдем честни.

— Вината не е твоя, Флин. — Тя го погледна. — Не е имало как да знаеш…

— Както и да е.

Той затвори лаптопа и го пъхна в чантата му. Над тях прозвуча звуковият сигнал, светна и надписът за поставяне на предпазните колани.

— Никога няма да го намерят, знаеш го — замислено каза той. — Двайсет и три години… никога няма да го намерят, Моли.

— Ще отидеш там, Флин. Повярвай ми. Ще отидеш.

По вътрешната уредба прозвуча глас — първо на арабски, после на английски:

— Дами и господа, започваме спускането си към Кайро. Моля, затегнете предпазните колани и проверете дали в контейнерите за багаж над главите нямате зле разположени предмети.

— Ще отидеш там — повтори тя. — С божията помощ ще отидеш там.

„Не мисля, че бог има повече представа къде е това място, отколкото имаме всички ние“, помисли Флин.

Задържа обаче мисълта за себе си, защото знаеше, че Кирнан ще я намери за светотатствена. Отпусна глава, затвори очи и се замисли отново за всичко — Окото на Хепри, Устата на Озирис, Проклятието на Собек и Апеп…

Проклятието на Собек и Апеп…