Скритият оазис

49.

Флин щракна с пръсти на Фрея да спре касетката. Черокито подскачаше и се тресеше по черния път към магистралата Кайро — Александрия и зад тях се беше вдигнал облак прах.

— Какво означава това? — попита Фрея.

Той свъси вежди.

— Трябва да чуя още малко, но по всичко личи, че това са работните бележки на Хасан от последните му проучвания в Абидос. Точно преди да го хванат да краде…

Млъкна, защото трябваше да избегне една дълбока яма. Банановите листа шляпаха по корпуса на джипа като гигантски ръце.

— Хасан винаги отбелязваше резултатите от работата си на две места — продължи той. — Подробен дневник за разкопките, но и по-неофициален коментар на магнетофонна лента: мисли, впечатления, общи разсъждения, клюки. На английски, не знам защо. Все пак родният му език е арабският.

Отново кривна, този път да избегне някакво куче, което лениво се тътреше по средата на пътя.

— А тук за какво говори? — попита Фрея.

— По средата на последните разкопки — споменах за това, докато идвахме насам — го извикаха да помогне в работата по консервацията в храма на Сети I. От Върховния съвет поискаха доклад за състоянието на седемте вътрешни светилища на храма, едно от които е светилището на Хор. Мен ме назначиха за ръководител на разкопките Хасехемуи, а Хасан замина за четири седмици — трябваше да проучи положението и да напише доклад. — Почеса се по главата. — Макар че нямам никаква представа какво общо, по дяволите, има всичко това с оазиса. Храмът на Сети е построен хиляда години след като уехат сещат се споменава за последен път, а и нищо в местността и в надписите няма никаква връзка.

— Тогава защо ни даде касетката? — попита тя. Тъкмо излизаха на магистралата.

Флин сви рамене.

— Като я чуем, ще разберем.

И пусна касетофона. Безплътният глас на Фадауи — силен, добре модулиран — прозвуча отново.

Записът продължи горе-долу по същия начин, като за някои дни се описваше най-общо какво е правил Фадауи; покрай това имаше по-дълги пасажи с описания на действителната работа, придружени от пространни монолози за всичко — от гробищната архитектура в Новото царство до това дали археоложките французойки са по-хубави от полякините (според Фадауи беше точно така).

След двайсет минути, след като пак минаха през полицейски контролен пункт — дежурният пак записа регистрационния номер на колата — Флин посъветва Фрея да превърта и да прескача несъществените моменти в записа с надеждата да стигнат до част, която да ги заинтересува. Гласът на Фадауи продължаваше монолога си, а те все не попадаха на нещо интересно — в по-кратки отрязъци разказът премина от януари във февруари, докато той бе работил в различни светилища, явно посветени на различни божества: Хор, Изида, Озирис, Амон-Ра, Ра Хорахти. Тази страна на касетката свърши; обърнаха я и я пуснаха от другата. И двамата ставаха все по-унили. За Скрития оазис дори не се намекваше.

— Имам гадното предчувствие — измърмори Флин, докато египтянинът гъгнеше за някаква повреда от срутване в горния свод на Ра Хорахти, — че това си е чиста загуба на време. Метнал ни е.

— Не, не би го направил — възрази Фрея, като си спомни лицето на Фадауи, когато се сбогуваха. — Беше съвсем искрен. Не може да няма нещо, което…

Флин изведнъж щракна с пръсти и й даде знак да върне лентата. Тя спря касетофона, върна малко записа и го пусна отново.

Флин отново щракна с пръсти и направи кръгово движение — знак да върне записа още по-назад. Лентата затрака и засъска, докато се пренавиваше. Флин изчака цели пет секунди, преди да кимне на Фрея да я пусне.

Фрея натисна бутона за пауза.

— Мислиш, че е това, нали? — Погледна Флин. — Това е искал да чуем?

Флин не каза нищо, само се пресегна и отново на записа.

Настигнаха една цистерна, която се движеше с по-малко от шейсет километра в час. Макар съседното платно да беше свободно, Флин не я изпревари, тъй като беше изцяло погълнат от записа.

Дочу се леко изтракване, навярно от касетофона, който Фадауи оставяше някъде. Във вълнението си, изглежда, бе забравил да го изключи и макар вече да не говореше пред вградения микрофон, записът продължаваше. От лентата долиташе пъшкане и мърморене, скърцането на скелето, тракане и стържене на метал в камък. От време на време се чуваше гласът на Фадауи, който даваше нареждания на арабски: „Калее барак, Абу! Хареес, хареес. Батее ауее!“ — Тонът му ставаше все по-забързан и припрян, а пъшкането около него все по-тежко, докато не долетя взрив от викове и някакъв остър стържещ звук от търкащи се камъни, последван от тупване, като че ли нещо тежко се бе стоварило върху мек материал. Тишина. Последва отново гласът на Фадауи — приглушен, невярващ: „Мили боже! Всемогъщи боже, тук е пълно с…“

Цистерната пред тях изведнъж рязко забави и Флин в последния момент излезе в другото платно, за да избегне удара. Таксито, което тъкмо се канеше да ги изпревари, яростно забибипка и шофьорът му наби спирачки. Докато Флин минаваше пред камиона и махаше на таксито да продължава, Фадауи бе продължил разказа си в микрофона, гласът му трепереше от възбуда:

Чу щракане — Фадауи спря касетофона. Флин се приведе със светнали очи, искаше му се записът да продължи — и след малко той наистина продължи. Сега гласът на Фадауи звучеше по-спокойно, а като фон се чуваше скърцане на стъпки по чакъл.

Замълча, задавен от чувства. За малко се чуваха единствено стъпките му. После той явно се овладя и продължи:

Фрея погледна англичанина. Той се взираше право напред, очите му като че ли бяха пълни със сълзи. Щом усети, че го гледа, й посочи лентата, в знак, че трябва да се съсредоточи върху записа, а не върху него.

Записът отново спря. Фрея зачака да чуе отново гласа на Фарауи с описание на събитията от следващия ден. Не последва нищо обаче, чуваше се само съскането на въртящата се лента. Тя започна да превърта напред, но съскането продължи, докато лентата не свърши с рязко щракане.

— За бога! — промърмори тя. — Сигурно е продължил на друга касетка. Трябва да се върнем и…

— Няма друга касетка — въздъхна Флин.

— Но нали той каза, че смята…

— Няма друга касетка — повтори той. — Това е всичко.

Тя го изгледа невярващо.

— Откъде знаеш?

Лицето му беше пребледняло.

— Точно тази събота, на 12 февруари, обвиниха Хасан в кражба. Просто не е имал друга възможност да се върне в храма. Хвърлиха го в затвора.

Очите му наистина бяха пълни със сълзи. Той поклати тъжно глава.

— Господи, нищо чудно, че е толкова сломен. Да гниеш в затвора три години, да нямаш възможност да правиш единственото, което обичаш в живота си, а на всичко отгоре това да стане тъкмо когато си направил най-голямото откритие в професионалния си живот…

Отново поклати глава и продължи да кара безмълвно. От двете страни на пътя започнаха да се появяват къщи, в началото нарядко, като самотни препинателни знаци по иначе празния лист на пустинята, после по-начесто, отделните сгради образуваха махали, махалите прераснаха в по-обширни застроени райони — навлизаха в предградията. Пред тях се появи ярко осветена бензиностанция и Флин забави ход, насочи черокито към нея и изключи двигателя. Един от служителите — със син гащеризон и бели гумени ботуши — дойде при колата и започна да пълни резервоара, а Флин слезе и отиде при близкия телефонен автомат. Фрея го видя как вдига слушалката и набира номер. След трийсет секунди се върна. След още три минути отново излязоха на пътя.

— Бих ти предложил да те закарам до аерогарата — каза той. — Но знам, че само ще си хабя думите.

Тя не отговори нищо.

— Това е последният ти шанс да се измъкнеш от тук.

Фрея седеше и мълчеше. Пирамидите вече се виждаха. Един пътен знак показа, че се движат право към Кайро, следваха Фаюм, Ал-Миня и Асют.

— Добре — махна с ръка той, — отиваме заедно.

— В Абидос?

Флин забави и направи десен завой.

— В Абидос.