Скритият оазис

69.

— Ти си знаел, нали? През цялото време. Знаел си къде е оазисът. Бил си тук и преди.

Флин тичаше зад Захир, опитваше се да го настигне.

Египтянинът ги водеше по церемониалния път към горната част на долината. Фрея и Саид ги следваха, земята под тях се надигаше и изкорубваше, скалите от двете им страни пълзяха неумолимо една към друга като затварящо се менгеме. Въздухът се изпълваше със задушаващ прах, статуите и зидарията трепереха и се люлееха. Шумът беше оглушителен.

— Кога? — попита Флин, като едновременно се бореше за въздух и се опитваше да надвика тътена. — Кога го намери?

— Не аз — извика Захир през рамо. — Мой прародител, Мохамед Валд Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда. Той познава цяла пустиня, всяка дюна, всяка песъчинка. Той намерил оазис. Преди шестстотин години.

— Семейството ви знае за уехат от шестстотин години!?

— Предаваме едно поколение ал-Рашайда на друго: баща — син, баща — син. Не казва на никой.

— Но защо, за бога? Защо го пазите в тайна?

Захир спря и го изгледа.

— Ние бедуини — извика високо. — Ние разбираме оазис, уважаваме. Идваме, пием вода, нощуваме, нищо повече. Не пипа нищо, не взема нищо, не разваля нищо. Други хора… те не разбират. Оазис мощен.

Египтянинът махна с ръка наоколо.

— Опасен, ако не уважаваш. Като всичко в пустиня. Не безопасно други хора идват тук. Лоши неща се случат. Оазис накаже. Сега тръгваме. Няма време.

Отново затичаха. Стигнаха първото стъпало на стълбата, която се изкачваше към храмовия комплекс, и Захир зави надясно и ги поведе по пътека около скалната площадка, на която се издигаше храмът. Беше тясна, задръстена с корени и нападала зидария, така че забавиха ход.

— А самолетът? — извика Флин. — Знаел си и за самолета, нали?

— Разбира се, че знам за самолет. Намерихме го четири, не, пет седмици след катастрофа. Знаем, че един човек жив, защото той копае гроб, търсихме го, но не го намерихме. След това идвали много пъти, гледали, пазили.

— Но ти беше част от Пясъчния огън! Помагаше на Алекс да търси оазиса!

Захир му хвърли поглед, чийто смисъл му беше ясен и без думи: „Можех да й помогна да го търси, но със сигурност не и да го намери.“

— Ти се опита да ни защитиш, нали? — попита Фрея зад тях. — Когато бяхме у вас вчера, те попитах за скалата. Значи затова не искаше да ми отговориш? Искал си да ни предпазиш.

— Опитвам предупредя вас, че опасно — отвърна Захир, като забави ход заради паднала огромна колона, три метра в диаметър и дълга колкото железопътен вагон, блокирала напълно пътя. — Оазис опасен, лоши хора, опасни, всичко опасно. Ти добър приятел. Аз не искам пострадаш.

Стигна до колоната, хвана се за едно от увивните растения по нея и вдигна крак да започне трудното изкачване. Преди да се закатери обаче, Флин го хвана за ръката.

— Дължим ти извинение, Захир. Повече от едно извинение. Ние не ти се доверихме, обидихме те в собствения ти дом. Съжалявам. Наистина съжалявам.

Египтянинът реагира с една от своите едва различими полуусмивки и отблъсна ръката му.

— Всичко е наред, ще ви убия по-късно. Сега ние продължава. Излезе от оазис. Качва бързо.

Потупа англичанина по рамото, обърна се, покатери се горе, коленичи и подаде ръка на Фрея. Тя също се заизкачва — движението на скалите караше колоната да се тресе, все едно е огромна надуваема играчка, а не четиридесеттонен твърд камък. Докато чакаха да се изкачат и другите, Фрея забеляза някакво движение, горе и вдясно от себе си.

— Вижте!

Бяха на една линия с предната част на храма, макар и много по-ниско. Широка пролука между дърветата им позволяваше да виждат безпрепятствено първия портал с драпираните от пълзящи растения кули и отворените порти. От него излизаха хора и бързаха надолу по каменните стъпала към оазиса — мъже с бронирани жилетки и слънчеви очила, учени, Гиргис и колегите му, Медоус и най-отзад червенокосите близнаци. Нямаше и следа от Моли Кирнан.

— Те вървят по лош път — с безразличие съобщи Захир. — Те умрат. Ние живеем. Елате.

Протегна ръка да помогне на брат си, а Фрея помогна на Флин. Саид се закатери, но Флин не помръдна.

— Моли я няма — извика той. — Останала е вътре.

— На кого му пука за Моли! — изкрещя Фрея. — Хайде!

— Не мога просто да я оставя там!

— Какво значи не можеш просто да я оставиш там? След всичко, което ни причини? Зарежи я, нека се изпържи!

Флин стискаше и отпускаше юмруци.

— Хайде! — крещеше тя и се оглеждаше трескаво наляво и надясно към приближаващите се скали.

— Не мога да я оставя — повтори той. — Въпреки всичко тя ми помогна, запозна ме с Алекс, даде смисъл на живота ми, макар и по свои причини. Не мога просто да я оставя да умре.

— Ти си луд! Наистина си луд!

Той не й обърна внимание, а тръгна към храма и второто стълбище, което се изкачваше до входа му отстрани.

— Вървете — извика им. — Ще ви настигна.

— Не!

Фрея понечи да слезе от колоната и да тръгне след него, но Захир я хвана за ръката и я спря.

— Ще чакаме горе — каза й. — Този път добър.

— Какво правиш, Флин? — изкрещя Фрея. — Тя уби Алекс! Как може да искаш да я спасиш? Тя уби Алекс! Тя уби сестра ми!

Но той вече беше далече и се отдалечаваше още, а гласът й бе погълнат от тътена на Бенбена и оглушителния рев на сближаващите се скали.

„Моля се един ден земята да се отвори и да те погълне, о, срам на утробата ми.“

Това бяха последните думи, които майката на Романи Гиргис му каза — и сега, докато бягаше надолу през оазиса, а скалите се затваряха около него като чудовищни клещи и целият свят сякаш се сриваше, той имаше отвратителното чувство, че предсмъртното й желание е на път да се сбъдне.

Трябваше още от самото начало да разбере, че това е лоша сделка, от онзи ден преди двайсет и три години, когато лудата кучка Кирнан му каза да забрави за самолета и че Бенбенът е това, от което се интересуват хората й. Курви, наркотици, оръжие, уран — това бяха неща, от които разбираше; неща, на които можеше да разчита и които можеше да контролира. Но взривяващи се камъни, древни проклятия… Трябваше да се сети, ако не преди двайсет и три години, то със сигурност тая сутрин, докато летяха над Гилфа и не намираха абсолютно нищо. И особено когато минаха през отвратителния тунел и оазисът се показа пред тях, все едно си е бил тук през цялото време. Тук действаха сили, които не можеше да разбере, фактори, които не можеше да предскаже, неща, които не можеше да подчини на волята си.

— Искам си парите — крещеше той и бясно се дереше по ръцете и шията, обелиските покрай пътя за процесии падаха около него като кегли за боулинг и се разбиваха с трясък. — Чувате ли? Искам си парите! Дайте ми ги! Дайте ми ги веднага!

Но той крещеше на себе си. Повечето хора, които бяха избягали от храма заедно с него, бяха далече напред или пък, като оня идиот Медоус, бяха смазани от падащата зидария. Сега бяха останали само той и неговите колеги египтяните — Мохамед Касри, близнаците и изоставащият и борещ се за въздух Бутрос Сал ах. Най-старият му колега, единственият човек на света, когото би нарекъл приятел, отчаяно махаше и умоляваше:

— Не ме оставяй, Романи! Моля те, почакай! Не мога да те настигна!

— Ти си виновен! — изпищя Гиргис, обърна се и го посочи с пръст. — Трябваше да ме предупредиш, че това е лоша сделка! Трябваше да ме убедиш да се откажа! И ти трябваше! И вие! — викаше на Касри и близнаците. — Всички вие! Трябваше да ме предупредите! Трябваше да ме откажете! Искам си парите! Чухте ли? Искам си парите веднага, мръсни крадливци!

И продължи да крещи, докато се препъваха напред, махаше с ръце, дереше се, беснееше по адрес на лицемерните американци и предателството на собствените си сънародници. Задминаха отломките на АН-а, скалната стена бавно се приближаваше към тях, понесла кипяща вълна изкоренени дървета и срутени камъни, застъпи самолета като презокеански кораб рибарска гемия и го повлече под себе си.

— Как става това!? — изкрещя Гиргис. — Спрете го! Чухте ли? Ще ви платя! Веднага го спрете!

Гласът му се губеше в оглушителния рев и трясък, а и дори да можеха да го чуят, никой нямаше да му обърне внимание, всички мислеха единствено как да стигнат до тунела колкото е възможно по-бързо.

Ставаше все по-тъмно, долината неумолимо се свиваше, облаци от прах и отломки се кълбяха и намаляваха видимостта. Накрая тичаха само по усет, мержелеещата се чернота на стените от двете им страни и лекият наклон под краката им бяха единственият признак, че се движат в правилна посока.

Мракът беше така непрогледен, гърмът на смилащите се скали така объркваше, че Гиргис мина цели трийсет метра, преди да разбере, че всъщност вече е в тунела. Облаците прах бавно се разсеяха и той постепенно различи светлите петна от портативните криптонови лампи, които сутринта бяха сложили в шахтата, за да осветяват пътя им.

Измина още петдесет метра, спря и се облегна на заоблената стена на шахтата. Кашляше, задъхваше се, отупваше пясъка от косата и костюма си. В неистовия си устрем към безопасността групата се беше разредила — Касри беше на десетина метра зад него, Салах още по-назад, тъкмо излизаше от облака прах, задушаваше се и хриптеше. Близнаците не се виждаха никакви и за миг Гиргис си помисли, че сигурно са още в оазиса, после ги забеляза далече напред — и продължаваха да вървят.

— Къде отивате бе? — кресна той.

Те изобщо не реагираха.

— Спрете там и ме чакайте! Чувате ли? Чакайте ме!

— Замалек са лайна! — отекна глас в шахтата. — Боклуци!

— Какво? Какво казахте?!

Те не отговориха, а продължиха по пътя си, очертанията им ставаха все по-незабележими, постепенно се сливаха със сенките.

— Ще ви настигна аз! — ревеше след тях Гиргис. — Чувате ли? Ще ви настигна и ще ви… малки лайна такива!

Зачеса се по главата и шията, замърмори проклятия и тръгна през тунела да ги гони, като махаше на Касри и Салах да го последват. Пагубният тътен на затварящите се скали бавно оставаше зад тях, ставаше все по-слаб, докато слизаха все по-дълбоко в земята. Накрая утихна до далечен стон и скърцане, не по-силно от шума от краката им по пода на тунела и острото дрезгаво хриптене на Салах.

Наклонът свърши и тунелът се изравни; минаваше през долната част на Гилфа като дупка на огромен червей; криптоновите лампи продължаваха да осветяват пътя — призрачни осветени островчета, които само сгъстяваха мрака между тях.

— Близо сме вече — извика Гиргис. С отдалечаването от оазиса гневът му донякъде се беше уталожил. — Още десет минути и ще се измъкнем от тази мръсна дяволска дупка и — обратно в Кайро. Ще изиграем една табла, нали, Бутрос! Също както някога!

Салах запали цигара и замърмори, че го били оставили сам в долината. Гиргис реагира с презрително махване с ръка.

— Ще ти се реванширам. Ще ти купя нова кола или нещо такова. Хайде, вървете след мен.

И забърза през тунела, като се опитваше да не обръща внимание на нарисуваните по стените и тавана змии — те като че ли се гърчеха в призрачния полумрак. Внезапно забави ход, спря и се вгледа намръщено в сенките.

Въпреки че не беше напълно сигурен в паметта си — това едва ли трябваше да го изненадва, като се имаше предвид всичко, през което бе преминал, — можеше да се закълне, че тази сутрин тунелът беше съвсем прав, без завои и отклонения. Сега пред него имаше завой — тунелът завиваше рязко надясно.

— Какво е това? — измърмори той и отново тръгна напред, после пак рязко спря, защото се случи нещо много любопитно: чу сух звук като шумолене на ръце, триещи се в дърво, и пред очите му тунелът бавно се изправи и зави в обратната посока. Той поклати глава. Сигурно си въобразяваше — беше уморен, в шок, току-що го бяха измамили с 50 милиона долара. Но тунелът се изви пак.

— Бутрос! — извика той. — Видя ли това? Мохамед?

Обърна се към колегите си, но сега пък зад него се бе появил завой — а със сигурност преди миг го нямаше.

— Романи! — прозвуча треперещият от ужас глас на Салах иззад завоя. — Тунелът е жив!

— Стига глупости? Как може да е жив?

Гласът на Гиргис бе гневен. Много гневен.

— Ами… извива се — извика Касри. — Стените се огъват!

— Как, по дяволите, може твърда скала…

Прекъсна го друг сух шумолящ звук — сега, когато го чуваше за трети път, той звучеше повече като приплъзване в прахта — и докато гледаше, Касри и Салах бавно се появиха и след това изчезнаха отново в коридора, който елегантно се люшна надясно; стените, подът и таванът сякаш се нагънаха и се изправиха, все едно не бяха от камък, а от нещо меко и еластично — кожа или… черво.

— Спрете го! — запищя Гиргис. — Спрете го веднага! Заповядвам ви да го спрете!

За миг сякаш някой чу заповедта му: всичко утихна, чуваше се само хриптящото дишане на Салах и далечен глух вик напред, сигурно на единия от близнаците. Минаха пет секунди. Десет. Гиргис започна да мисли, че каквито и геоложки сили да действат, вече някак са се успокоили и затихнали и те могат да продължат по пътя си… но коридорът отново бавно и вълнообразно се изви… и продължи да се движи въртеливо, и змиеподобно, първо в едната посока, а след това в другата… Криптоновите лампи се въртяха като пумпали, всичко се разми в калейдоскоп от светлина, тъмнина и навити на кълбета змии. Гиргис падна, изправи се, отново падна, запълзя, без да знае накъде, просто искаше да се махне. Тунелът се заизвива все по-силно, злобният съскащ звук изпълни пространството, плътна неприятна миризма на гниещо полусмляно месо запуши ноздрите му, задушаваше го.

— Помогнете ми! — изпищя Гиргис на колегите си, които изведнъж се появиха пред него: Касри паднал по очи, а Салах на четири крака, с увиснала от устата цигара. — В името на бога, помогнете ми!

И запълзя към тях, протегна умоляващо ръка. Салах и Касри също протегнаха ръце към него, само сантиметри не достигнаха на върховете на пръстите им да се докоснат. А после Гиргис с ужас видя как тунелът започва да се затваря около двамината като намръщена уста, стягаше телата им във все по-тясна скална ръкавица, притискаше ги, смазваше ги. Отначало те се бореха, размахваха ръце, пълзяха към него, но шахтата се стесняваше все по-безжалостно и накрая ги всмука като през сламка… ръката на Салах се виждаше още няколко секунди, пожълтелите му от никотина пръсти се свиха като нокти на граблива птица, после и те бяха погълнати и той изчезна. Тунелът се разтресе още веднъж и застина, съскащият звук стихна.

За миг Гиргис остана коленичил, безумно загледан в отвора с размер на анус, през който колегите му току-що бяха всмукани, трепереше и хленчеше. После взе с подскачаща ръка една паднала на пода криптонова лампа, изправи се на нестабилните си крака и се обърна. „Забрави за това — помисли си. — Забрави Салах и Касри. Успокой се, върви, излез от тази изоставена от бога дяволска дупка.“ Но тунелът се беше стеснил и напред и навярно беше направил с близнаците това, което току-що бе направил с Касри и Салах. Гиргис беше сам, хванат в капан, погребан в част от тунела, не по-голяма от микробус.

— Ей! — извика той немощно. — Има ли някой? Някой чува ли ме?

Гласът му беше толкова слаб, че едва се чуваше в тясната дупка, да не говорим да премине през стотиците метри твърда скала. Гиргис обаче не спираше да вика, а лампата в ръката му — единствената лампа — започна да отслабва, батерията й се изтощаваше. Сенките ставаха все по-плътни и по-застрашителни, събираха се около отслабващото сияние на криптоновата крушка като глутница вълци около лагерен огън.

— Моля ви! — скимтеше той. — Моля, помогнете ми. Ще платя. Аз съм богат. Много богат. Помогнете ми!

Започна да плаче, после да пищи, все едно виеше хиена, напразно удряше камъка с ръце, призоваваше бог, който и да е бог — християнски, мюсюлмански, древноегипетски, — да дойде на помощ, да го спаси в този час на нужда. Но всичко остана както си беше, тишината все така оглушителна, скалната клетка все така тясна. Накрая, изтощен, той се смъкна на пода и опря гръб на стената. Главата на огромна нарисувана змия беше надвесена над него, челюстите й зееха.

— Махай се — измърмори той и задраска с нокти врата и китките, после глезените си; чувството, че го лазят хлебарки, беше по-силно и по-непоносимо от всякога. — Махайте се от мен! Отвратителни! Гадни! Мръсни!

Дереше се все по-яростно, забиваше нокти и се удряше, усещането за пълзящи насекоми беше толкова гнусно и правдоподобно, че изцеден и отчаян, той не можеше да понесе да седи неподвижно и отново се изправи. И видя на стената, където се бе облягал допреди малко, нещо лъскаво. И парченца камък и пясък, които се движеха! Наведе се, за да види какво става, ужасен, че тунелът започва да пропада.

Но онова, което видя, беше по-лошо. По-лошо от всичко на света, най-ужасният му кошмар, който се сбъдваше. Хлебарки, десетки и десетки хлебарки, стотици, хиляди, се изливаха от устата на змията на стената като поток мръсна кафява вода. Гиргис се погледна — лазеха по сакото, по ръцете, краката и обувките му. Изрева и отскочи, неистово се опитваше да изтръска насекомите, краката му ги тъпчеха с хрущене. Блъсна се в отсрещната стена, изпусна лампата и тя засвети по-ярко и освети цялата кухина. Имаше и други змийски усти — вдясно, вляво, горе, отпред, — и от всички се изливаха орди хлебарки. Прииждаха от всички страни, лазеха по цялото му тяло, загръщаха го в лъскав плащ от крилца, крака и пипала. Светлината остана само няколко секунди — достатъчни обаче, та Гиргис да осъзнае пълния ужас от случващото се. После лампата избледня и угасна и остана само тъмнината, щракането и пълзенето на милиони малки крака и безумните писъци на Романи Гиргис.