Скритият оазис

48.

Кайро

Сай Ангълтън седеше на балкона на подслушвателната си станция в „Семирамис Интърконтинентъл“, ядеше шоколадово блокче „Марс“ и гледаше разсеяно към нощния Кайро — блещукаща мозайка от светлини, която стигаше до хоризонта. Г-жа Малуф отдавна си бе отишла и макар обикновено станцията да оставаше без персонал до идването й сутринта, тази вечер му се искаше тя да е тук да не би случайно Броуди да опита да се свърже с Кирнан.

Нямаше как да не го уважава заради начина, по който се бе отървал от него, като кривна през магистралата и навлезе в срещуположните платна. Качествено шофиране, умно. Ангълтън открай време се гордееше със способностите си да проследява коли — беше проследил Кирнан, без тя изобщо да усети, макар да беше най-лукавата от всички, — но в случая се налагаше да признае поражението си: опитът да направи същите маневри като Броуди щеше да е все едно да изпише с ярки светещи букви по небето: „Следят те!“.

Наложи се да се откаже. Върна се първо при апартамента в Аин Шамс с надеждата да прихване Кирнан; после, като разбра, че вече си е тръгнала, дойде тук. Знаеше, че е губене на време, но му беше нужно да се съсредоточи, да измисли какъв да е следващият му ход.

Във всяка работа от този тип идваше повратен момент, време за решителна стъпка, когато заставаш пред избора — или да забуксуваш, или да преместиш нещата на съвършено друго равнище. Този момент бе дошъл сега. Ангълтън все още не виждаше пълната картина, все още имаше много променливи, но трябваше да издири Броуди, да го направи час по-скоро, преди изцяло да изпусне контрола върху събитията. Досега за операцията знаеха само той, г-жа Малуф и, естествено, работодателите му. Но сега, докато седеше на балкона и се взираше в призрачно мержеелеещите се в далечината пирамиди, реши, че е време да разшири кръга, да излезе на открито и да покаже кой командва парада… От ЦРУ вече бяха одобрили плановете му, той ги беше накарал да се свържат със съответните хора, така че сега — след като Броуди или не си говореше с Кирнан, или го правеше по някакъв все още неизвестен начин — не му оставаше друг избор, освен да действа. Налагаше се да ги издири. Броуди и момичето. Трябваше да ги намери. Преди някой да го изпревари.

Изчака още малко, довърши марсчето и се изправи. Влезе, взе мобилния си телефон от леглото и набра един номер. След пет иззвънявания му отговориха.

— Генерал-майор Танир? Сайръс Ангълтън, Американското посолство. Струва ми се, че един от колегите ми в Щатите… добре съм, добре, много ви благодаря. Така че нека ви обясня точно от какво имам нужда. — Разказа му всичко, бавно и обмислено, с подробности, които египтянинът не само щеше да разбере, но щеше да схване и спешността на случая — налагаше се да се правят проверки на всеки полицейски пост в радиус 150 км от Кайро и да се провери кой пътува в бял джип гранд чероки с регистрационен номер от посолството 21963. Часът на преминаване и посоката, в която колата се движи, също би било отлично да се отбележат.

След като се увери, че египтянинът е схванал всичко и че ще му звънне в момента, когато получи данни, Ангълтън затвори и отново излезе на балкона, извади още едно блокче „Марс“ от джоба си, сви опаковката на топче и я запрати надолу. Отхапа парченце и започна да си пее на мелодията на популярен шлагер:

— Къде си ти, професор Флин-и-Флин? Защо се гънеш като пластилин и-лин? Но изходът ще е един, един, един — ще победя, професор Флин-и-Флин.