Скритият оазис

57.

Дакла

Отминаха декоративните метални палми, отбелязващи източния край на оазиса Дакла, рано следобед. Бяха пътували пет часа без прекъсване, като през повечето време Флин беше зад волана, макар Фрея да го смени по време на дългата отсечка между Асют и Карга, за да може да поспи.

Пътуването досега беше гладко. Първо минаха по пътя покрай Нил с тучните му ливади и разпръснатите кирпичени села, после отново навлязоха в пустинята — пясъци, скали, чакъл и почти нищо друго; единственият белег за човешко присъствие бяха равномерно поставените километрични знаци, от време на време полицейски контролни пунктове и, разбира се, самият път — нишка блестящ черен асфалт, която се простираше през пясъка като някаква огромна пукнатина, разполовяваща пейзажа.

Петнайсет минути след като навлязоха в оазиса стигнаха Мут и Фрея пое навигацията, тъй като Флин никога не бе ходил у Захир. Отминаха болницата и полицейския участък — бяха изтекли едва 48 часа, откакто беше ходила там, но това вече й изглеждаше като епизод от друг живот — и продължиха по пътя от другата страна на града, като бързо отминаваха царевични ниви и оризища. Накрая стигнаха селото на Захир и спряха пред къщата му. Флин изгаси двигателя и хвана дръжката. Фрея сложи ръка върху неговата и го спря.

— Познавате се със Захир, нали?

Той я погледна.

— Разбира се, срещали сме се един-два пъти. Но не сме точно приятели, ако това имаш предвид. Когато отивам в пустинята, използвам други водачи.

Защо?

— Не мога да ти обясня точно — отвърна тя, докато се взираше във входната врата. — Просто има нещо… Не беше особено дружелюбен последния път, когато се видяхме.

Флин се усмихна.

— Това не трябва да те учудва. Бедуините са си просто такива. Не показват чувствата си пред останалите. Навремето познавах един, който…

— При него не е само това.

Той пусна дръжката и се извърна към нея. Очите й бяха зачервени от безсъние, русата й коса беше разрошена, все още в прах от тунела в храма.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами нали ти казах, не мога да си го обясня. Около него просто има нещо, нещо в поведението му… Не му вярвам, Флин.

— А Алекс му вярваше.

Тя сви рамене.

— Просто мисля, че трябва да сме… по-предпазливи. Да не споделяме прекалено много.

— Алекс преценяваше добре хората…

— Просто мисля, че трябва да сме по-предпазливи — повтори тя. — Не го харесвам, изглежда ми нечестен.

Той я погледна в очите, кимна и слезе от джипа. Фрея го последва. Минаха през кирпичения вход и излязоха в двора пред къщата. Заобиколиха ланд крузъра на Захир със счупения фар и стигнаха до входната врата. Тя зееше.

Фрея хранеше смътна надежда египтянина да го няма и жена му да ги пусне да погледнат снимката, така че да се ориентират, без да контактуват пряко с домакина. Флин обаче още не беше успял да почука, когато Захир се появи в коридора. Усмихна им се широко, но в следващия миг пренареди чертите си в нещо като нацупена празнота, което, изглежда, беше обичайното му изражение.

— Госпожице Фрея. — Той забърза към тях. — Тревожех се. Помислих, че изчезнала.

Тя измънка нещо като извинение и обясни, че е имала спешна работа в Кайро. Не беше особено убедителна и той явно не й повярва, но не възрази. Въведе ги в къщата и извика нещо в коридора. Фрея долови думите „американее“ и „ший“.

— Ана асиф, саис Захир — намеси се Флин. — Съжалявам, Захир, но нямаме време за чай. Трябва да те попитаме нещо.

Захир извърна глава към него — като че ли чак сега забелязваше, че и той е тук. И макар изражението му да остана непроницаемо, все пак нещо в очите и в стойката му показа ако не враждебност, поне безпокойство.

— Да попитате? — В гласа му звучеше подозрение. — Какво да попитате?

— За снимката — напомни му Фрея. — Онази със скалата.

Захир тръсна глава, като че ли не разбираше за какво му говори.

— Не си ли спомняш? Когато бях тук предния път и търсех тоалетната, влязох в друга стая. Там имаше една снимка — на сестра ми, как стои до една скала.

С ръка очерта формата на скалата и начина, по който тя на вълни се изкачваше в пустинята като огромна сабя, промушваща пясъците.

— На стената над бюрото ти. Ти каза, че стаята не е за външни хора.

— Важно е да научим повече за нея — намеси се Флин. — Къде е скалата? Близо до Гилфа, нали?

Очите на Захир прескочиха от Фрея към Флин и обратно. Явно нямаше особено желание да отговори. След като помълчаха, той махна пренебрежително с ръка.

— Първо пием чай. После говорим.

И влезе в хола с телевизора, тапицираната пейка и ножа, висящ на стената. Флин и Фрея останаха на прага.

— Моля те, нека видим снимката — настоя Флин. — Времето ни е съвсем ограничено.

Захир се обърна към тях.

— Защо ви е тая снимка? — В гласа му сякаш се долавяше някаква враждебност. — Обикновена скала.

Флин и Фрея се спогледаха.

— Свързана е с работата ми — опита се да обясни Флин. — Познавам Гилфа много добре, но досега не съм видял това образувание и смятам, че може да е важно, може… да помогне за изясняване на представата, която имаме за палеолитните заселници по време на средния холоцен.

И да смяташе да шашардиса Захир с научни термини, не се получи — домакинът продължи да го гледа равнодушно. Настъпи нова неловка пауза и Фрея загуби търпение.

— Моля те, Захир, искам да видя снимката! — Тонът й навярно беше прекалено рязък, но беше изтощена, а и нямаха време. — И сестра ми е на нея. Искам да я видя пак.

Захир се намръщи.

— Саис Броуди казва, че иска да види снимка заради работата си. Ти казва, че иска, защото доктор Алекс на нея. Не разбира.

Фрея сви устни и за миг изглеждаше, че ще изгуби самообладание. Обаче пое дъх, пристъпи напред и умолително разпери ръце.

— Моля те — повтори тя. — Заради Алекс, ако не заради мене, разкажи ни за снимката. Тя самата би искала да ни помогнеш, сигурна съм. Моля те.

Стояха един срещу друг и мълчаха. Фрея упорито гледаше Захир, той също я гледаше. Всичко във вида му говореше за съмнения и безпокойство. След секунди той сви рамене с нежелание и мина покрай тях, за да излезе в коридора.

— Искате да видите, ще видите — каза нещастно. — Елате.

Поведе ги по коридора, а после към двора зад къщата. Фрея мярна за миг съпругата и сина му, но жената бързо се скри в сенките. Захир стигна до вратата вдясно, отвори я и им махна да влязат.

— Ето я — каза кисело, отиде до бюрото и забоде пръст в снимката, а след това разпери ръце, за да покаже, че не крие нищо. Те разгледаха огромния извит връх на черната скала, издълбаните му страни и мъничката фигура на Алекс. Флин изглеждаше запленен — наведе се над бюрото, за да разгледа скалата по-добре. Поклащаше глава, като че ли изведнъж се бе озовал ако не пред отговор на отдавнашна загадка, поне пред нова надежда за разгадаването й.

— Ти ли направи снимката? — попита той след дълга пауза, без да откъсва очи от скалата.

Зафир изсумтя утвърдително.

— Къде?

— В пустинята, не виждаш ли?

Флин не обърна внимание на сарказма.

— Близо до Гилф Кебир ли?

Ново потвърждение.

— Гилфът е голям. Би ли обяснил по-точно?

Отговор нямаше.

— В северната или в южната част? — настоя Флин.

— Фи’л ганооб — отстъпи египтянинът, но явно не му беше приятно да го разпитват така. — На юг. Не помня обаче точно къде. Беше отдавна.

Флин погледа снимката още малко, после се обърна към него.

— Аз съм в дома ти и ще ти засвидетелствам уважение, но ти също трябва да ме уважаваш. Снимката е направена през последните пет месеца. Виж тук…

Посочи с пръст едно място, където се виждаше тънка сребриста пръчица, опряна на скалата до сестрата на Фрея.

— Това е бастунчето на Алекс. Тя започна да го използва едва когато й стана по-зле, през ноември.

Захир гледаше в пода и притеснено пристъпваше от крак на крак.

— Не знам какво се опитваш да прикриеш — продължи Флин, като се мъчеше да остане спокоен, макар че явно не му се говореха празни приказки, — нито защо не искаш да ни обясниш обстоятелствата около снимката. Но се обръщам към тебе като към наш домакин, а също и като към бедуин с молба да спреш да дрънкаш глупости и да ми отговориш откровено.

Захир вдигна глава, ноздрите му се разшириха.

— Нямаш право да ми говориш така! — изръмжа той. — Нито в къщата ми, нито никъде. Ясно ли е? Няма да ме обиждаш или иначе лошо за тебе, разбра ли?

— Заплашваш ли ме, Захир?

— Не те заплашвам, казвам ти. Няма да ми говориш така.

Говореха все по-високо и Фрея реши да се намеси, преди нещата да се влошат окончателно.

— Захир, не сме дошли да те обиждаме. — Тонът й беше едновременно помирителен и твърд. — Трябва ни само да разберем къде е направена снимката. Сестра ми много държеше на теб и както вече казах, ние не правим това за себе си, а заради нея. Моля ти се, кажи ни къде е тая скала и ще си отидем.

Този път Захир не отклони поглед от нейния. Гневът му, изглежда, се беше разсеял така бързо, както бе дошъл, и се замести от… На Фрея й беше трудно да определи точно от какво — някаква смесица от примирение и разбиране, стори й се — сякаш бе приел, че ще се наложи да им каже онова, което ги интересува, но се боеше от последствията.

— Моля те, Захир — отново настоя тя.

Той не проговори веднага. Посумтя и попита:

— Искате да отидете до това място?

Флин и Фрея се спогледаха, после едновременно кимнаха.

— Аз ще ви заведа — заяви той. — Отиваме заедно.

— Ние искаме само да разберем къде е — каза Флин.

— Гилф Кебир е далече. Опасно е, много опасно. Не е добре без водач. Аз ще дойда с вас.

— Трябва ни само…

— Дълъг-дълъг път. Ако тръгнете сами, ще ви трябват три дена. Ако аз дойда с вас, по-малко от един. Аз познавам Гилфа, познавам пустинята. Аз ще ви водя.

Пререканието продължи известно време, като скачаше ту напред, ту назад — Захир настояваше да ги придружи, Флин и Фрея твърдяха, че им е нужно единствено точното местоположение на скалата, — преди накрая Захир да признае поражението си, да въздъхне и да се отпусне в стола до бюрото и отчаяно да се загледа в пода.

— Знаете ли къде е Уади ал-Бахт? — попита накрая.

Флин отвърна, че знае.

— На трийсет километра южно от ал-Бахт, между ал-Бахт и Осемте камбани. Голямата скала е там. Много е висока. На четиристотин-петстотин метра в пустинята. Като тръгнете на юг от ал-Бахт, не можете изпуснете.

Вдигна очи и тръсна глава, като че ли искаше да каже: „Нямате представа в какво се забърквате“.

След като нямаше причина да проточват разговора, те му благодариха, сбогуваха се и тръгнаха към вратата. И тъкмо да излязат, ги настигнаха думите му:

— Аз се опитвам да помогна. Гилфът е много далече, триста и петдесет километра пустиня, много е опасно. Опитвам да ви помогна, но вие не разбирате.

Беше станал и беше протегнал ръка към тях, в погледа му имаше нещо почти умолително. За миг и тримата постояха в смутено мълчание. После, след като му благодариха отново, Флин и Фрея излязоха.

Те си тръгнаха, а Захир остана още дълго загледан в снимката на стената. После мина през къщата, влезе в спалнята, бръкна под леглото и измъкна пушката. Седна и я постави върху коленете си. Прокара едната си ръка по цевта, а с другата бръкна в джоба на наметалото и извади мобилния си телефон.

— Тя беше при мене — каза, когато му отговориха. — С Броуди. Знаят за скалата и тръгнаха натам.

Гласът от другата страна каза нещо.

— Нямаме избор — отвърна Захир. — Това е наш дълг. С мене ли си?

Гласът каза още нещо.

— Добре. Ще те взема след трийсет минути.

Захир затвори телефона и се изправи с пушката в ръка.

— Ясмин! — извика. — Мохсен! Трябва да изляза! Елате да си кажем довиждане!