Скритият оазис

19.

Кайро — Маншиет Насър

— Дами и господа, почетният ни гост днес не се нуждае от специално представяне. Както знаете, той е роден в нашата общност и си остава неин почитан и уважаван член, макар животът да го е отвел другаде.

През годините щедростта му постави началото на множество здравни и образователни програми тук, в крайбрежния Маншиет Насър, сред които тази амбулаторна клиника е последната. Макар да постигна успех и богатство, той никога не забрави корените си, нито пренебрегна събратята си забали. Той е едновременно приятел, благодетел и — убедена съм, че ще се съгласите — баща за всички нас. Моля, приветствайте сърдечно господин Романи Гиргис.

Разнесоха се ръкопляскания и един човек с кисело изражение, тъмни очила и безукорно ушит костюм се изправи. Сплъстената му сивееща коса, прилепена с брилянтин към скалпа, му придаваше вид на гущер — жълтеникави бузи, тънки като чертици устни. Той лизна с език крайчето на устата си, кимна на събралите се видни хора, наведе се да целуне бузата на коптския епископ, който седеше на стола до него, отиде при жената, която го бе представила и й стисна ръката.

— Благодаря — обърна се към публиката с дълбок плътен глас като боботенето на тежък камион; гласът изобщо не подхождаше на човек с толкова крехка физика. — За мен е голяма чест, че присъствам на откриването на новия медицински център. На госпожица Михаил… — той кимна към жената до себе си, — на негово високопреосвещенство епископ Маркос, на съвета и настоятелите на забалския фонд за развитие на столицата… повтарям отново — благодаря на всички ви.

Последва принудително мълчание, докато фотографът правеше снимки на Гиргис и останалите гости.

— Както спомена и госпожица Михаил, аз съм забал и се гордея с това. Роден съм в Маншиет Насър, само на няколко преки от тук. Като дете обработвах заедно с родителите си, каруците за смет и макар положението ми, хвала богу, да се е променило и подобрило… — Той хвърли поглед към епископа, който се усмихна и кимна, докато прокарваше ръка през брадата си. — … Маншиет Насър си остава мой дом, а обитателите му — мои братя и сестри.

Любезни ръкопляскания. Нови щракания на фотоапаратите.

— През последните петдесет години става събиране, подреждане и рециклиране на сметта по начин, който позволява тя да се контролира. А тъй като го правят на ръка, постигат стандарт на ефективност, който е несравним с механизираната обработка. Поради това обаче те са и твърде податливи към инфекции на хепатит от нараняванията и драскотините, получавани по време на работа. И баща ми, и дядо ми умряха от тази ужасна болест, така че това е причината да участвам с гордост в проект, който ще помогне да се понижат инфекциите и да се осигури безплатна ваксинация срещу хепатит на всички нуждаещи се.

Разнесоха се одобрителни възгласи.

— Вече казах достатъчно, така че просто искам още веднъж да ви благодаря за присъствието днес и да обявя, че Центърът за ваксинации „Романи Гиргис“ в Маншиет Насър…

Той разпери ръце и с жест обхвана вътрешния двор, където се бяха събрали, околните сгради и стъклените врати с червени кръстове.

— … е открит!

Гиргис пое от ръцете на г-ца Михаил ножиците и — докато гостите ръкопляскаха — пристъпи към опънатата през двора лента. Фотографът бе коленичил, за да увековечи събитието. По някаква причина лентата не се поддаде на остриетата и Гиргис опита пак. После отново, стръвно, бореше се с нея. Лентата обаче не искаше да се предаде и докато Гиргис се мъчеше с нея, ръкоплясканията затихнаха, спряха и на тяхно място се чу смутен шепот, а тук-там и хихикане. Ръцете на Гиргис затрепериха, на лицето му се изписа първо досада, а после и гняв. Госпожица Михаил му се притече на помощ и опъна лентата, докато Гиргис продължаваше да щрака с ножиците.

— Аз ви давам пари, а вие ме правите на глупак — изсъска той.

— Ужасно съжалявам, господин Гиргис — измънка тя; ръцете й се разтрепериха повече и от неговите.

— И кажете на ония мърльовци да не правят повече снимки.

Ядосан, той отново се нахвърли върху лентата и тя най-сетне се предаде. Гиргис пак лепна великодушната усмивка върху лицето си, обърна се към събраните гости и вдигна ножиците във въздуха. Ръкоплясканията се подновиха и проехтяха из вътрешния двор. Гиргис остана неподвижен за миг, после сложи ножиците в ръката на госпожица Михаил, но така, че върховете им се забиха във възглавничката под палеца й, без никой друг, освен тях двамата да забележи.

— Да не си ме изложила друг път така, дебелано глупава — изръмжа той, без да спира да се усмихва, натисна ножиците още малко, за да покаже колко е сериозен, и накрая ги пусна в ръката й и тръгна към стола си. С разтреперана долна устна жената събра ръце пред скута си и се приближи към микрофона.

— Господин Романи Гиргис! — викна високо, като се мъчеше да възвърне самообладанието си. — Нашият любим меценат. Моля, покажете благодарността си!

Силата на ръкоплясканията се удвои, а Гиргис отиде до мястото си, поклони се и после седна, със скромно сведена глава. Епископът се наведе и сложи длан върху ръката му.

— Вие сте пример за всички ни, Романи. Какво щастие за тия бедни души да имат защитник като вас.

Гиргис поклати глава.

— Аз съм щастливецът, ваше високопреосвещенство. Защото имам средствата да помогна на тези… на своите хора, да подобря живота им… Това наистина ме кара да се чувствам благословен.

Повдигна десницата на епископа, целуна пръстена му, после, като че ли смутен от онова, което е казал за себе си, отново се обърна напред. Група момиченца с еднакви рокли и забрадки излязоха отпред и започнаха да пеят.

Това бяха глупости, разбира се. Маншиет Насър… неговият дом, забалите — неговите братя, пълни глупости. Гиргис мразеше това място, когато израстваше тук, мразеше го още повече сега, когато бе успял да се отърве от него. Гадно, мръсно, пълно с лайна, смрадливо, населено от безграмотни простаци, които работеха до оскотяване, подчиняваха се на закона, казваха си молитвите — и за какво? Осакатяващо тежък живот, прекаран в ровене из купищата смет и обитаване на гъмжащи от хлебарки коптори. Забалите бяха отхвърлени от обществото, най-низшите от низвергнатите. „Горд съм, че съм забал?“ Със същия успех би могъл да каже и горд съм, че съм болен от рак.

За лице — това и само това беше причината все още да идва тук, да спонсорира различни програми за помощ, на които да дава и името си, да се прави на смирен син на църквата. Защото всичко това го караше да изглежда добре — нищо повече, нищо по-малко. Отвличаше вниманието от по-неблагоприличните неща, в които беше замесен. Усмихна се вътрешно. Всъщност удивително е колко може да допринесе за имиджа ти малко филантропия. Клиника тук, училище там — господи, дори Сюзан Мубарак му беше почитателка (беше го нарекла „стълб на египетското общество“). А към самите забали той не изпитваше по-топли чувства, отколкото към стадата прасета, ровещи из бунищата на Маншиет Насър. Бизнесът — единствено това имаше значение. Затова и беше това, което е — мултимилионер, — а те си оставаха онова, което бяха: смрадливи просяци, чиито дни преминаваха в ровене из боклука, а умираха от жълтеница.

Песента свърши и момичетата си тръгнаха. Очите на Гиргис, скрити зад тъмните очила, следяха движенията им. Бяха хубави — с големи зелени очи и малки щръкнали гърдички; реши, че трябва да издири имената и адресите им. Коптите в публичните му домове, особено по-младичките, винаги получаваха по-високо възнаграждение от арабките мюсюлманки. Макар от години да не се занимаваше пряко с тази страна от бизнеса си — предпочиташе по-важните му страни като сделки с оръжие, контрабанда на антики и пране на пари, — той все пак обичаше от време на време да казва думата си и там. Чрез подкупване на родителите на момичетата, а ако не — чрез отвличане, те щяха да бъдат изкарани на пазара и да му донесат известен приход. Нямаше да изтраят дълго при ширещия се СПИН и при грубостта, която проявяваха доста от клиентите му, но това не беше негова грижа. Неговата грижа беше печалбата. Пък и бездруго, при сегашния живот на забалите, момичетата не биха изкарали дълго и тук. Усмивката му се поразшири — лицето му доби остро, неприятно излъчване, като че ли беше разсечено от бръснач.

Песента на момичетата бе последвана от още речи и безкрайно изпълнение на цигулка от някакво свръхдебело сляпо хлапе. Гиргис направи каквото можа да изглежда възторжен, макар все по-често да си поглеждаше часовника. Когато рециталът най-накрая свърши, всички се изправиха и тръгнаха към вратите за закуски и за да огледат клиниката. Единствено Гиргис се отказа от обиколката — обясни, че го чака работа, че много съжалява и т.н. Прие благодарностите на медицинския персонал — като многозначително пренебрегна госпожица Михаил — и доволен, че най-после се маха, пресече вътрешния двор, мина под високата дървена порта и излезе на улицата; ноздрите му потрепнаха от сладникаво вкисналата смрад на гниещия боклук.

Щракна с пръсти и двама души мигом се отделиха от стената и дойдоха при него. Бяха закръглени, но явно яки, със сиви костюми „Армани“, но с червено-бели тениски на футболния клуб „Ел-Ахли“ под саката. Единият беше със сплескан боксьорски нос, а другият — с разкъсано ляво ухо. Иначе бяха напълно идентични, дори огледални образи един на друг: същите обсипани с пръстени пръсти, същата рижа коса, вчесана плътно встрани, същото излъчване на неприязнена заплаха. Гиргис затисна носа си с кърпичка и тръгна. Двамата тръгнаха в крак от двете му страни.

Вървяха по стръмна непавирана уличка, обсипана с боклуци. От двете страни се редяха разкривени къщи, от балконите висяха гирлянди многоцветно пране. Магарешки каручки тракаха покрай тях с товара си от гигантски полиетиленови чували, натъпкани с хартия, парцали, пластмаса, стъкло и други отпадъци; торби с подобно съдържание бяха струпани покрай всички къщи и задръстваха и без това тясната уличка. Миришеше на пушек и бучаха гранулатори, жените бяха с черни роби и с ярки шалове за глава, а навсякъде — във всички входове, по всяка странична уличка, на всички прозорци и по стъпалата на всички стълбища — на купчини се ширеше гниещ зловонен боклук, като че ли целият квартал беше огромен контейнер, в който безжалостно се хвърляше цялата градска смет.

Това беше светът, в който Романи Гиргис беше прекарал първите шестнайсет години от живота си, а следващите петдесет бяха преминали в безуспешни опити да го изтрие от съзнанието си. Парижки лосиони за след бръснене, италиански кремове за лице, сапуни, балсами и ароматизирани омекотители — колкото и пари да харчеше, колкото да се миеше и да се стържеше, вонята не изчезваше. Той никога нямаше да се изчисти истински, да се освободи от адската мръсотия на младостта си: от смрадта, микробите, плъховете, хлебарките. Хлебарки навсякъде. Беше мултимилионер, но би дал и последния си пиастър, за да се почувства чист.

Ускори крачка, без да маха носната кърпичка от носа си. Бодигардовете му близнаци разблъскваха хората от пътя му. Улицата продължи да се спуска по стръмния наклон, после зави надясно. След завоя сградите от двете й страни изведнъж изчезнаха и тримата се озоваха на широка, огряна от слънце тераса, врязана в склона. Отгоре, като изпъкнали резени на торта, се издигаха скалите Мукатам, изрисувани с многоцветни изображения на Христос и светците. Отдолу смесицата от сгради и купчини боклук продължаваше да се спуска, преди да спре рязко пред магистралата Ал-Наср и Северните гробища.

Една лимузина — дълга, черна, с матови стъкла — беше паркирана край пътя, на най-близкото възможно място до клиниката. Шофьорът с черен костюм, който стоеше до нея, бързо отвори задната врата. Гиргис се вмъкна вътре и с облекчение въздъхна, когато вратата се затвори и той се озова сред хладната, дъхаща на кожа чистота на колата. Извади от джоба си пакетче тоалетни кърпички и трескаво започна да търка ръцете и лицето си.

— Отвратително — промърмори и настръхна при мисълта за миниатюрните същества, лазещи по кожата му. — Отвратително!

Продължи да се бърше, а през това време близнаците и шофьорът се наместиха отпред и лимузината потегли внимателно по тесните улички. Отвъд прозорците преминаваше светът — черни от мръсотия мъже, мъкнещи огромни торби боклук; жени и деца, които подреждаха купища пластмасови шишета; кочина, претъпкана с мазни черни прасета. Гиргис започна да се отпуска едва когато стигнаха края на склона, излязоха на магистралата и колата набра скорост към центъра на града. Избърса за последен път ръцете си, хвърли кърпичките, извади мобилния си телефон и провери гласовата поща. Едно съобщение. Натисна клавиатурата и заслуша. Минаха трийсет секунди. Намръщен, той отново натисна бутона и изслуша съобщението за втори път. Усмивката се върна на лицето му и той набра някакъв номер.

— Излезе нещо — каза на английски, когато се свърза. — Изглежда, е някой от екипажа. Обади се на обичайния ми номер.

Затвори и вдигна вътрешния телефон на лимузината.

— Агуста да ни чака. Близнаците да се стягат за Дакла.

Затвори и този телефон и се облегна на кожената седалка.

— Двайсет и три години — въздъхна. — Двайсет и три години и накрая… накрая…