Скритият оазис

29.

Кайро

Онези, които работеха за Романи Гиргис, усещаха кога ще избухне. Знаеха, че в тия моменти е по-добре да не му се мяркат пред очите, а ако не могат да избегнат това, да си държат главите смирено сведени и да не привличат вниманието към себе си.

Бурята се усещаше още от сутринта. Малко след разсъмване позвъниха на Гиргис по телефона и той се обади от терасата в задната част на къщата. Според стария градинар, който по онова време поливал саксиите с мушкато наблизо, разговорът го разстроил. Разстроил го сериозно, защото Гиргис започнал да крещи на събеседника си, да удря с юмрук по дървената масичка така силно, че чашката му с кафе се преобърнала и се строшила, като оставила грозно петно върху белите мраморни плочки. Градинарят по-късно разказа на свой приятел от готвачите, че не чул какво точно се казва, защото не посмял да надигне глава или да се приближи, но определено чул Гиргис да казва думите „оазис“ и „вертолет“. Както и нещо за черна кула и за някаква арка, но било възможно да не е чул добре.

Това беше само началото. По-нататък, с напредването на сутринта, настроението на Гиргис се влошаваше все повече. Още към осем часа и тримата му помощници — Бутрос Салах, Ахмед Осман и Мохамед Касри — вече се бяха появили и бяха отишли в кабинета му. Една от прислужниците съобщи, че е чула звук от разбито стъкло и крясък: „А ти твърдеше, че картата ще ни е достатъчна!“ Един час по-късно, в девет часа, някакъв майстор, който поправяше електрически контакт в долния край на парадното стълбище, за малко не бе повален, когато Гиргис профуча покрай него, без да спре да нарежда в мобилния си телефон: „Не ме интересува проклетото гориво! Продължавайте да търсите. Чуваш ли? Просто продължавайте!“

Гиргис ставаше все по-гневен, а обстановката все по-напрегната. В ранния следобед загърмяха вертолетни витла и хеликоптерът кацна на площадката в градината, близнаците слязоха и тръгнаха към Гиргис, който ги чакаше на моравата. Повечето служители вече знаеха, че нещо не е наред, и надничаха иззад прозорците на голямата къща, но само старият градинар беше достатъчно близо, за да чуе какво казва на близнаците господарят им.

— Намерете я! — кресна той. — Намерете и лентата, а на оная й извадете очите и я захвърлете в пустинята. Ясно ли е? Намерете тая кучка!

— Сега ще си намери изкупителна жертва — прошепна градинарят на помощника си, без да вдига глава от лехата, която почистваха. — Помни ми думите.

Същото си мислеха и всички останали, когато Гиргис влетя в къщата. Прислужниците, като рибки, бягащи от акула, се оттеглиха на безопасно разстояние, а той мина през вестибюла като вихрушка и тръгна по стълбището към кабинета си на най-горния етаж.

Всички, освен Адара Хауари. Тя беше на работа в голямата къща само от три дни и нямаше представа нито за собственика, нито за нрава му; беше просто благодарна, че си е намерила работа. За нея, като за шейсетгодишна вдовица, беше изключителен шанс да се устрои в такава прекрасна обстановка, пък било и само за петдесет пиастра на час — това изглеждаше като дар от самия Аллах. Адара от три дни чакаше случай да благодари лично на новия си работодател, да му каже колко е признателна за добротата му. И ето го — сега се качваше по стълбите право към нея, докато тя лъскаше перилата от тиково дърво на площадката на първия етаж. Беше срамежлива жена и не беше свикнала да се обръща към такива издигнати и важни личности. Мислеше обаче, че това е нейно задължение, затова, когато той стигна площадката, тя пристъпи към него, докосна с длан гърдите си и с боязлив глас смирено му благодари за вниманието към една стара вдовица. Гиргис не й обърна внимание и я подмина по коридора към кабинета си. Но насред път изведнъж спря, върна се с бързи крачки до нея и с всички сили я зашлеви през лицето.

— Не ми говори! — изсъска вбесено. — Ясно ли ти е? Никога не ми говори.

Адара Хауари стоеше смаяна, на бузата й се появи голямо червено петно. Мълчанието й, изглежда, го вбеси още повече и той я зашлеви още веднъж и й разкървави носа. Тя залитна към перилата; кръвта закапа по килима.

— Как се осмеляваш да ми говориш! — кресна той и сякаш целият му гняв и чувството му за безпомощност се съсредоточиха върху разтрепераната жена. — Как си позволяваш! Как си позволяваш!?

Удари я още един път, по слепоочието, измъкна пакетче влажни кърпички от джоба си и започна енергично да си бърше ръцете.

— И непременно почисти мръсотията си — продължи задъхано и посочи петната кръв по пода. — Ясно ли ти е? Искам мръсотията да я няма! Искам да стане съвършено чисто! Съвършено чисто!

Захвърли кърпичката си по разтрепераната и ужасена Адара Хауари и я остави да мълчи и да се чуди дали работата при Гиргис е наистина такъв голям дар.