Скритият оазис

41.

Кайро, Маншиет Насър

— Всеки ден през последните десет години съм мечтал да видя подобни изображения — призна Флин, докато гледаше снимките в ръцете си. — Но като ги гледам сега, не мога да си представя нещо, което бих погледнал с по-голямо нежелание.

Размеси снимките като тесте карти и започна да ги преглежда отново една по една.

— Това може да е снимано навсякъде — изстена и безпомощно тръсна глава. — Абсолютно навсякъде.

Фрея изви шия и се взря към града през безстенната празнота в другия край на стаята. Чувстваше се необяснимо спокойна, като се имаше предвид, че двайсетте им минути бяха почти изтекли. Зад нея тримата им пазачи играеха карти до стълбището и явно напълно бяха забравили за тях. До нея Флин съсредоточено мъдруваше над снимките, както правеше от мига, в който Гиргис си тръгна. Очите му сякаш се мъчеха да вникнат в изображенията, а ръцете му трепереха.

Някои снимки бяха панорамни — на тясна, обрасла с дървета долина, чиито отвесни скали се въздигаха към ивицата бледо небе високо горе; изглеждаше така, сякаш някой е прорязал със скалпел дълбока цепнатина в скалите. Останалите снимки бяха по-конкретни — извисяващ се обелиск с огнения знак седжет, врязан върху всяка от четирите му страни. Широка алея със сфинксове. Величествен паметник на седнала фигура с човешко тяло и глава на сокол. Имаше колони и фрагменти от стени, както и още три снимки на портата — всичко беше обвито с много растителност: цветя, дървета и храсталаци, като че ли тухлените и каменните постройки, сътворени от човешка ръка, с времето бяха започнали да се връщат към природата, към първичното си състояние.

Тухли, гравирани каменни блокове, дървета, скали — нищо обаче не загатваше за мястото в по-широк план, за действителното местонахождение на оазиса. А времето им вече почти беше изтекло.

„Ще ми отрежат ръката“, мислеше Фрея, но изобщо не изпитваше ужас. Почти като че ли наблюдаваше сцената отстрани. Като че ли чужд крайник, а не нейният, щеше да бъде надробен. „Ще ми отрежат ръката и вече няма да мога да се катеря“.

Но… по някаква необяснима причина я напушваше смях.

Хвърли поглед към часовника си — оставаха само няколко минути, — премести се до ръба на грапавия бетонен под и погледна към улицата долу. Замисли се дали да не скочи, но реши, че падането ще е прекалено дълго. Улицата беше на поне трийсет метра, по-вероятно дори трийсет и пет. Или щеше да се убие, или да си натроши костите като кибритени клечки. Нямаше и надежда да изпълзи по стената — първата й работа бе да надникне навън и да я огледа. Просто нямаше как да стане. Пък и така или иначе пазачите щяха да скочат веднага, ако опиташе.

— А не мислиш ли, че той просто искаше да ни сплаши? — попита тихо тя. — Това… гранулаторът… смяташ ли, че наистина ще…

Флин вдигна глава, но веднага я сведе над снимките — не се престраши да я погледне в очите.

Този отговор й стигаше.

Оставаше само минута.

Далече вдясно се чуваше боботене и светеха фарове — някакъв голям открит камион маневрираше бавно, за да завие в горния край на улицата. Подскачаше и се тресеше, а шофьорът ту натискаше, ту отпускаше спирачките, за да не изтърве тежкото превозно средство. Фрея се зачуди дали да не се провикне, да помоли за помощ — но какъв смисъл? Дори шофьорът да я чуеше и да я разбереше, какво би могъл да направи? Да извика полицията? Да се качи по стълбите и да ги спаси с голи ръце? Положението беше безнадеждно, наистина безнадеждно.

Тя обгърна раменете си с ръце и се зачуди колко ли ще я боли, дали изобщо ще я боли, или просто ще припадне.

— Ще можеш ли да ме отведеш до болница? — попита тихо. — Има ли болница наблизо?

— За бога! — изстена Флин измъчено. Странно, но изглеждаше по-притеснен от нея.

Камионът най-после се справи със завоя и сега бавно се спускаше към тях със скърцащи и стенещи спирачки. Беше натоварен с нещо, което отдалече приличаше на пясък или чакъл, макар че в тъмнината не можеше да се различи ясно — светеха единствено жълтеникавите улични лампи.

Единият от пазачите нададе тържествуващ вик, размаха картите пред двамата си съперници и потри пръсти в недвусмисления знак, че му дължат пари. Те с мърморене му подадоха сумите и тъкмо щяха да раздадат картите отново, когато отвън отчетливо долетяха три изсвирвания на автомобилен клаксон.

Часът бе дошъл. Като че ли я бяха зашлевили по лицето, Фрея изведнъж осъзна положението си. Разтрепери се и едва се сдържа да не повърне. Обърна се към Флин.

— Ще трябва да ми стегнеш ръката с турникет — прошепна плахо, очите й бяха пълни със страх. — Когато… когато вече я няма. Трябва да ме стегнеш с нещо над лакътя, иначе ще ми изтече кръвта.

— Няма да ти направят нищо — отсече Флин. — Имаш думата ми. Само стой зад мене. Ще…

— Какво? Какво ще направиш?

Той, изглежда, не знаеше какво да отговори.

— Просто стой зад гърба ми — повтори уморено.

Тя пристъпи към него, а той хвана ръката й и я стисна. За миг останаха така. После тя се пресегна и откопча токата на колана му. Флин стоеше неподвижно. Тя измъкна колана от гайките на дънките му и му го подаде.

— Турникет — прошепна. — След като… трябва да го стегнеш над лакътя ми. Обещаваш ли?

Той отново не отговори.

— Моля те, Флин.

След кратка пауза той кимна, взе колана с лявата си ръка, а с дясната я погали по бузата.

— Просто стой зад мене.

Охранителите бяха прибрали картите и се взираха към стълбището, от което се чуваше шум от изкачващи се хора. Единият погледна Фрея и се захили, престори се, че отсича лявата си ръка в китката с дясната, й заръмжа, все едно е бучащата машина. Фрея потрепери и се извърна, отстъпи до ръба и отново погледна камиона долу. Той беше вече само на четиридесетина метра и все така се движеше като охлюв. Може би пък трябваше да извика? Да проглуши квартала с крясъци? Така или иначе нямаше какво да губи. Пое дълбоко дъх и отвори уста… но не издаде и звук. Само стоеше и гледаше как камионът идва все по-близо, ето, сега минаваше точно под една от мъждукащите улични лампи… Не беше натоварен, както й се бе сторило, с пясък или чакъл, а с парцали — дрехи, изрезки от килими, мръсни валма памук, нещо като дунапренов дюшек…

— Флин — прошепна тя, раменете й се стегнаха, по гръбнака й протече ток. Повтори по-настойчиво: — Флин!

— Да?

Той се приближи към нея.

Фрея кимна към камиона, който вече беше на по-малко от двайсет метра от сградата.

— Гледал ли си „Бъч Касиди и Сънданс Кид“? — попита тя. — Епизода, в който двамата…

— … скачат от скалата — довърши той. — Господи, Фрея, няма да стане. Прекалено е високо.

— Ще стане — настоя тя; опитваше се да изглежда по-убедена, отколкото беше.

— Няма да го улучим.

— Аз пък няма да им дам да ми отрежат ръката, Флин.

Зад тях изкачващите се стъпки се приближаваха. Флин я погледна, после камиона долу, после пак нея.

— Окей. — Но се намръщи, като че ли му предстоеше да изпие нещо много отвратително.

Пъхна снимките под ризата си, закопча я до яката и я набута добре в дънките. Единият пазач беше отишъл до гранулатора. Останалите двама все така гледаха към стълбището. Никой не им обръщаше внимание.

— Като преброя до три — промърмори тя, когато камионът се озова почти под тях. — Едно… две…

— Във филма те оцеляват след скока, нали?

Тя кимна, но добави:

— Макар че по-нататък и двамата ги застрелват. Три!

Хванаха ръце и скочиха.

За миг светът изгуби очертанията си, превърна се в неясен калейдоскоп от стени, покриви, балкони и простори за пране, преди да се намести отново, когато тупнаха в каросерията като върху дюшек. Фрея политна към задния капак, блъсна се в някакъв мокър дунапрен и почти си изкълчи врата, но иначе беше невредима. Флин нямаше такъв късмет — отскочи от един навит стар килим, излетя през канатата, размахал ръце във въздуха като пиян гимнастик, сгромоляса се върху купчина пластмасови бидони и след това по очи в купчина боклук.

Над тях се чуха викове.

Фрея се прекатери през задния капак на все така бавно движещия се камион и се смъкна на улицата. Флин със залитане се изправи. Левият му ръкав бе подгизнал от кръв — явно си беше порязал ръката на нещо остро в боклука.

Флин се огледа и посочи една тясна уличка между сградите срещу зданието, в което ги бяха държали. На виковете отгоре отвърнаха други — откъм близкия ъгъл. Двамата изтичаха до уличката и хлътнаха в черната й паст. Забързаха слепешката в мрака, сбърчили носове от вкисналата, задушаваща смрад на боклук. Под краката им скърцаха и пльокаха какви ли не гадости.

— Тук има плъхове! — изпищя Фрея, като усети нещо — много неща — да се движи около глезените й.

— Не им обръщай внимание! — нареди Флин. — Просто продължавай напред.

Вървяха упорито в мрака — повече по усет, отколкото с ясно съзнание къде отиват; мъглявата светлина на уличните лампи не помагаше особено. Флин се подхлъзна, с мъка се изправи и се изплю с отвращение. Фрея настъпи нещо, което отвратително приличаше на умряло куче или котка. Продължи напред, въпреки че мракът се сгъстяваше, а смрадта ставаше все по-отвратителна. След трийсетина метра уличката зави рязко вляво и започна стръмно нанадолните. Отпред нещо светеше — някакъв тесен процеп в долния край на уличката. Отзад, откъм ъгъла, се чуха виковете на преследвачите — псувни, крясъци и от време на време изстрели. Двамата продължиха с препъване напред, колкото можеха по-бързо, боклукът по краката им постепенно падаше от отъркването в стари консервени кутии и разни ламарини. Процепът светлина се приближаваше все повече и повече и накрая стените отляво и отдясно изчезнаха и те се озоваха на ръба на почти отвесен триметров насип. Заобикаляха ги неугледни сгради, някакъв прожектор вляво от тях светеше с ярка, ледена светлина и към всичко това се прибавяше воня на фекалии.

— Скачай — извика Флин.

— Това е някаква гадна кочина!

— Скачай, за бога!

Бутна я в гърба, тя се хлъзна надолу и падна в лепкава каша от кал и слама. Ръцете й потънаха в мръсотията почти до лактите, а негодуванието й премина в тревожни писъци, когато някакви мазни неща започнаха да се лепят по нея. С мъка се изправи, обърна се и погледна нагоре, като пътьом плесна една покрита с лиги муцуна, която се опитваше да я захапе за крака. Флин още стоеше на насипа, стиснал юмруци, лявата му ръка беше цялата в кръв. Дрънченето на консервени кутии ставаше по-силно — преследвачите им наближаваха.

— Иди там. — Флин й посочи няколко бали слама в края на кочините. — Бързо!

— Ама защо…

— Просто иди там.

Тя нагази в калта, стигна до балите, изкатери се на четири крака по тях и надникна към уличката точно когато се появи първият преследвач. Изглежда, беше изпреварил останалите, защото се обърна и извика нещо. В същия миг Флин се хвърли върху него и със серия изненадващи крошета го запрати с главата напред към кочината. Ясно се чу звук на нещо строшено.

Флин клекна в калта, взе пистолета от отпуснатите му пръсти и набързо претърси джобовете му. Намери резервния пълнител, прескочи кочината, метна се на балите слама и натисна Фрея надолу, защото главорезите на Гиргис тичешком излязоха на улицата. Спряха се и се огледаха и макар да не видяха никого, откриха безразборна стрелба. Прасетата се разквичаха от ужас и се заблъскаха в кочината. Флин продължаваше да натиска Фрея с лявата си ръка, а с дясната стискаше пистолета и очакваше подходящия момент. В мига, когато той дойде, Флин без колебание натисна главата на Фрея още по-надолу, пусна я, коленичи и също почна да стреля — пръстът му ритмично натискаше спусъка, а ръцете му насочваха оръжието към различните цели. Изпразни пълнителя, смени го и изстреля още няколко куршума. После бавно свали оръжието. Ответен огън нямаше.

— Окей — въздъхна той. — Свърши се.

За миг Фрея не помръдна. Ехото от стрелбата постепенно заглъхна и остана само квиченето на прасетата и тракането на прозорци — хората надничаха да видят какво става. Фрея бавно се изправи на колене и надникна. Точно пред нея, проснати върху осветения насип, лежаха четири трупа.

— Господи… — прошепна тя. — Господи, господи!

Чуха се нови гласове и викове, далечен вой на сирена. Флин изчака още няколко секунди, взрян в уличката да не би да се покажат още преследвачи. После пъхна пистолета в дънките си, издърпа ризата си върху него и помогна на Фрея да се изправи.

— Как успя? — почна тя, гласът й бе изпълнен със съмнение. — Толкова много хора… Как може…

— После ще говорим — отсече той. — Да се махаме от тук. Хайде.

Преведе я покрай кочината и през ниска ограда от сгуробетон. Хората от прозорците им крещяха и ръкомахаха, воят на сирената ставаше все по-силен. Те бързо заобиколиха купчина смет и поеха по тясна тъмна улица. И двамата бяха още в шок и не им се говореше.

След петдесетина метра тропот на тичащи крака ги принуди да се мушнат в някакъв смрадлив вход. Спотаиха се в сенките, докато някакви деца минаха тичешком покрай тях — бърбореха развълнувано и бързаха да видят какво става. Фрея и Флин ги изчакаха да изчезнат, после продължиха по-бързо, тъй като улицата стана нанадолна и макар да криволичеше — значително по-широка. Подминаха ярко осветен магазин, после сергия за плодове, окичена с разноцветни лампички, след това кафене; все повече хора изникваха покрай тях, стана още по-светло и оживено, улицата се изпълваше с живот, колкото повече се спускаха по наклона. От погледите на хората разбираха, че са чули престрелката, а покритите с кал дрехи на Фрея и окървавената риза на Флин бяха свидетелство, че са свързани с нея. Ускориха крачка: чувстваха се болезнено видими и искаха час по-скоро да се махнат. Сочеха ги с пръсти, шушукаха зад гърба им, на два пъти някакви хора се опитаха да ги спрат, но Флин ги разкара. След още малко улицата се изравни и излезе на голямо сметище. Имаше паркирани камиони, гигантски контейнери за смет и жп линия, а отвъд нея — като сърдита река, отделяща тази част на Кайро от останалия град — натоварена магистрала с три платна, по която фучаха автомобили. Те затичаха натам, излязоха на аварийното платно и с енергично махане спряха такси.

На шофьора никак не му се искаше да ги качи. Колата му била току-що почистена, обясни им той, а и съвсем скоро я бил претапицирал и не му се искало да я омаскаряват. Когато обаче Флин извади портфейла си и му тикна в ръката няколко банкноти, се примири и им махна да се качват. Флин седна до него, а Фрея, бледа и изтощена, се настани отзад.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Накъдето и да е — отвърна Флин. — Само да се махнем от тук. Просто карай. Бързо.

Шофьорът хвърли още един поглед на окървавената риза на клиента, сви рамене, завъртя стартера и се включи в движението. Флин се извърна и погледна Фрея, очите им се срещнаха за миг, после той отново се обърна напред, взе пакетче тоалетни кърпички от таблото, отвори го, затисна с тях раната на ръката си и се облегна на евтината пластмасова тапицерия. Фрея се наведе към него и каза в ухото му:

— Искам да ти благодаря, че ми спаси живота.

Той изсумтя снизходително и започна да обяснява, че той всъщност трябвало да й благодари.

— Искам също така да спреш да ме будалкаш — прекъсна го Фрея с внезапно рязък тон, пресегна се между седалките, измъкна пистолета от дънките му и опря дулото в бъбреците му. — И да ми кажеш кой си ти всъщност, каква е цялата тази история и как, по дяволите, си замесил сестра ми във всичко това. Защото ако не го направиш, бог да ми е на помощ, на шофьора ще му се наложи да направи много по-голямо чистене, отколкото налагат свинските лайна по новата му тапицерия. Хайде, почвай.

Близнаците никак не бяха доволни, когато им позвъни Гиргис, ама никак. Току-що бяха дали продължение на мача след вкарания като по чудо гол на Мохамед Абутрейка в осемдесет и осмата минута и „Ел-Ахли“ изравни резултата — 2:2. А сега им се заповядваше да зарежат всичко и да отидат незабавно в Маншиет Насър. Ако се беше обадил който и да е друг, веднага щяха да му кажат да върви на майната си. Но Гиргис си беше Гиргис и макар да не го харесваха — а и мразеха да ги прекъсват по време на мач, адски го мразеха това, — все пак беше шефът. Колкото и да бяха недоволни, те прибраха DVD-то, завиха майка си с одеяло, провериха има ли храна и разхладителни напитки за сутринта, оставиха пари на кухненския бюфет и излязоха.

— Говедо — измърмори единият, докато слизаха по стълбите.

— Говедо — съгласи се брат му.

— Ще останем още няколко месеца…

— И после тръгваме по свой път.