Скритият оазис

13.

Кайро — Американският университет

В края на следобеда, след като приключи лекциите си за деня — курс за напреднали по йероглифика, Теория и практика на полевата археология, древна египетска литература, както и заместването на един колега с английски език за начинаещи, Флин се вмъкна в кабинета на „интересния“ Алан Пийч да се опита да научи още нещичко за срещата му с Хасан Фадауи.

— Явно самият Мубарак е настоял да го освободят по-рано — замислено предположи Пийч, втренчен в бюрото пред себе си, където бяха наредени парченцата от голямо пръстено гърне. — С приказки за заслугите към египтологията и така нататък. Все пак и три години е лошо. Би ли…

Пийч кимна към тубичката лепило за порцелан и стъкло в ъгъла на бюрото и Флин отви капачката и му я подаде. Пийч намаза с тънък слой една от отломките и силно я притисна към друга.

— И разбира се, повече никога няма да работи — продължи Пийч. — След онова, което направи. Изобщо не мога да си го обясня. Абсолютна трагедия. Толкова способен човек. И толкова да разбира от керамика…

Докато говореше, оглеждаше парчетата на светлината на настолната лампа, за да се убеди, че са залепени точно както трябва.

— Купа за хляб? — реши да рискува Флин със съзнанието, че най-добрият, може би единственият начин колегата му да се развесели, е да се заговори за любимата му керамика. Пийч кимна, постави внимателно залепените парчета на бюрото, взе следващото и обясни:

— От селището на работниците в Гиза. Погледни това.

Върху парчето имаше много избелял печат с йероглифи — слънчев диск, колона джед като символ на стабилността, пясъчна усойница. Едва се различаваха.

— Джедефре — разчете Флин.

— Освен в подобни надписи по лодките, това са единствените надписи с пряко споменаване на сина на Хуфу, намирани в Гиза — със светнало лице заяви Пийч. — Жестоко, нали?

— Много — съгласи се Флин.

Пийч остави надписаните отломки и започна да търси други съвпадащи парчета. Флин попита:

— И какво още ти каза?

— Ммм?

— Фадауи. Когато си го видял. Какво още ти каза?

— А, Фадауи.

Пийч, изглежда, малко се обърка от въпроса, като че ли за него тази тема беше приключила и не го интересуваше повече.

— Е, откровено казано, той говори малко безразборно. А и изглеждаше ужасно горкият, слаб като клечка. Знаеш колко държеше на вида си, беше и малко женкар… Както и да е, ако човек го погледне сега… брр!

Вдигна още две отломки. Назъбеният ръб на едната пасваше идеално на другата.

— Фадауи ли? — попита Флин, като се опитваше да не го отклонява от работата му.

— Какво? О, да, да. Непрекъснато ме убеждаваше колко е невинен. Че цялата тази история била недоразумение, че го въвлекли нарочно. Много печално. Като се има предвид колко уличаващи са доказателствата. Дори е задигнал вещи от времето на Тутанкамон, всички го казват. Просто не мога да си обясня какво му е станало.

Пийч поклати глава, приведе се, прокара лепилото по ръба на едната отломка, притисна я до другата и ги поднесе под настолната лампа, за да се убеди, че са напаснати добре.

— Каза ли нещо за мен?

Флин се опитваше да говори незаинтересувано, дори небрежно.

— Ммм? — Пийч гледаше залепените парчета, въртеше ги от всички страни.

— Каза ли нещо за мен? — повтори по-високо Флин.

— Да, наистина каза.

Пийч го стрелна с поглед, после отново наведе очи към парчетата.

— Всъщност каза някои неприятни неща. Много неприятни. Е, аз знам, че ти си разгласил цялата работа, ама…

И млъкна, понеже видя, че залепеното място е неравно. Изпръхтя отегчено, наведе се до самата лампа и внимателно се опита да намести парченцата.

— И какво каза? — попита Флин.

Отговор нямаше.

— Какво ти каза Фадауи, Алан?

— Никак не ми се иска да повтарям точните му думи — промърмори колегата му и намести парченцата както трябва. — Беше доста изнервен и… о, по дяволите!

Парченцата в ръката му се бяха разместили. Той ги изгледа раздразнено, като че ли се канеше да каже: „Това нямаше да стане, ако ти не ме отвличаше с тим идиотски въпроси“, после посегна към лепилото. Преди да успее да го вземе обаче, Флин се наведе и го премести встрани, като по този начин принуди Пийч да го погледне.

— Какво ти каза, Алан?

За миг погледите им се срещнаха. Пийч с ядосана въздишка остави двете парчета и се облегна в стола си.

— Ако слуховете, които стигат до мене, са верни, горе-долу същото като на делото, когато са го осъдили. Сигурен съм, че си го спомняш.

Флин определено си спомняше. И би ли могъл да забрави?

„Ще те убия, Броуди! — крещеше Фадауи. — Ще ти отрежа топките и ще те убия, мръсна предателска гадина!“

— Но не го приемай лично — посъветва го Пийч.

— А как иначе мога да го приема, по дяволите?

— Съвсем ясно е, че не го е мислил. Нали все пак е археолог, а не гангстер. Е, бивш археолог. Никога вече няма да работи след онова, което направи. Наистина не мога да си представя какво го е прихванало. Може ли?

И посочи тубичката с лепило. Флин му я подаде и Пийч отново се наведе над парчетата.

— Ще ходиш ли довечера на премиерата на книгата на Доналд? — попита Пийч, за да смени темата. — Сигурно ще е много весело, ако онзи противен приятел не се появи.

Флин тръсна глава и се изправи.

— Трябва да хвана самолета за Дакла в пет сутринта. Приятна работа.

Вдигна ръка за довиждане и тръгна към вратата.

— Спомена и за някакъв оазис.

Флин спря и се обърна. Пийч все още беше наведен над чирепите си и явно нямаше представа колко силно ще бъде въздействието на последната му, подхвърлена просто така реплика.

— Откровено казано, не можах да схвана смисъла — продължи той, без да вдига глава от работата си. — Бръщолевеше нещо и много се вълнуваше. Твърдеше, че бил открил нещо. Дали пък не беше, че знаел нещо? Не си спомням точно. Едно от двете, така или иначе. Ставаше дума за оазис все пак. Но нямало да каже на никого — това било отмъщението му. Много напрегнат беше, много притеснен. И слаб като клечка. Ако се замислиш, във всичко това има нещо трагично. Разказвал ли съм ти за жреческите винени амфори от Втората династия в Абидос? Независимо дали е крадец, той разбира от керамика, това не може да му се отрече.

Пийч вдигна глава, но Флин вече го нямаше.