Скритият оазис

20.

Оазисът Дакла

Фрея се върна в къщата на Алекс късно следобед. Не беше успяла да се убеди, че в края на краищата смъртта на сестра й е наистина самоубийство.

Прекара почти четири часа в полицейския участък на Дакла — безлична боядисана в кремаво сграда, оградена с наблюдателни кули, съвсем близо до болницата. Отначало я изслуша местен полицай. Изглежда, разбираше съвсем малко от онова, което му казваше, така че накрая доведоха един командирован от Луксор, който говореше английски свободно.

Инспектор Юсуф Халифа беше любезен, интелигентен и се отнесе много сериозно към подозренията, което — колкото и да е странно — ги направи да изглеждат неоснователни. Изслуша всичко, което Фрея вече беше казала на доктор Рашид за фобията на Алекс към иглите, като си водеше записки и палеше цигара от цигара — сигурно изпуши поне пакет „Клеопатра“ по време на разговора, — преди да разшири обхвата на въпросите си.

— Сестра ви имаше ли някакви врагове?

— Ами ние не се бяхме виждали години — отвърна Фрея, — но не мисля… Нищо не е споменавала в писмата си. Тя не беше човек, който да си създаде врагове. Всички…

Щеше да каже „обичаха Алекс“, но спря и очите й се напълниха със сълзи. Халифа извади кърпичка от бюрото и й я подаде.

— Извинете — смутено промърмори тя.

— Моля ви, госпожице Ханън, не е нужно да се извинявате. Самият аз загубих брат си преди години. Знам какво е. Не се притеснявайте.

Търпеливо изчака Фрея да се съвземе, после поднови въпросите си, задаваше ги бавно и внимателно. Чувала ли е сестра й да е имала някакви неприятности? Видяла ли е признаци, че някой е нахлувал в дома на сестра й? Забелязала ли е подозрителни лица около дома? Може ли да си представи причината някой да иска да нарани сестра й?

Разглеждаше въпроса от всички страни, мъчеше се да изясни всеки възможен сценарий и всеки мотив. В края на четирите часа пролича колко малко знае Фрея за собствената си сестра. А и колко неубедителни изглеждат подозренията й, когато на тях се погледне обективно и безпристрастно. Изглеждаше, че всичко — белегът на рамото на Алекс, ужасът, който изпитваше от инжекции, липсата на прощално писмо, съображението, че не е изглеждала като човек, който може да посегне на живота си — можеше да намери рационално обяснение, точно както твърдеше доктор Рашид в кабинета си преди това.

Вече почти отчаяна, Фрея спомена и за Махмуд Гаруб, който я беше качил на магарешката каручка, как й се беше хилил и как бе докоснал крака й, обясни, че са й казали да няма нищо общо с него.

— Може би той е замесен по някакъв начин — предположи тя в опит да намери нещо друго, за което да се хване.

Халифа обаче направи справка в участъка и това доведе до отпадане и на това подозрение.

— Полицията познава добре този Гаруб — съобщи той на Фрея. — Известен е, хм… с любопитството си.

— Искате да кажете, че е воайор?

— Да. Нечистоплътен, но безобиден според колегите ми. В никакъв случай не може да е убиец.

Запали поредната цигара и добави:

— В неговия случай агресивната е жена му. Най-вече по отношение на него.

Накрая всичко се сведе до въпроса как Алекс си е поставила инжекцията — или възможно ли е човек с парализирана лява ръка да забоде игла в дясната. Това беше най-озадачаващият момент и причината разговорът да се проточи толкова. А после доктор Рашид, който се бе върнал в болницата, се обади по телефона и разговаря с Халифа. Свързал се с колеги невролози, обясни Рашид, от Обединеното кралство и Съединените щати, които имали далеч по-голям опит в тази област от него, и те му съобщили — противно на това, което вече бил казал на Фрея, — че имало случаи с пациенти, страдащи от Малбург, при които се срещали внезапни ремисии. Един от тях даже по злокобен начин приличал на случая с Алекс. Преди три години някакъв швед загубил моторните функции на четирите си крайника, но една сутрин установил, че може отново да си служи с дясната ръка — възможност, която използвал, за да извади пистолет от нощното шкафче и да си пръсне мозъка.

А защо Алекс, след като е била деснячка, е предпочела да се инжектира с лявата ръка, лекарят не можел да обясни. Въпросът бил, че от медицинска гледна точка, Алекс спокойно би могла да се инжектира по този начин. Наистина било необичайно, но напълно възможно.

Халифа предаде всичко това на Фрея, след като затвори телефона.

— Чувствам се глупаво — призна тя.

— Недейте, недейте — енергично я спря той. — Имахте пълно право да задавате въпроси. И съмненията ви бяха напълно оправдани.

— Загубих ви времето.

— Напротив, дори ми направихте услуга — ако не бяхте вие, щях да си загубя следобеда в полицейска конференция за района. Много съм ви задължен.

Тя се усмихна, доволна, че подозренията са се оказали безпочвени.

— Ако все още нещо ви тревожи… — започна той.

— Не, аз… аз изобщо…

— Тъй като има и други обстоятелства, които могат да се изследват. Какво е станало с ампулата морфин и спринцовката, откъде е купен морфинът…

Вече изглеждаше, че той е човекът, който се опитва да я убеди, че смъртта на Алекс трябва да се разследва още.

— Честно казано — започна тя, — вие направихте повече, отколкото беше нужно. Сега искам само да се върна в къщата на Алекс. Изгубихме толкова време.

— Разбира се. Ще ви намеря шофьор.

Детективът я заведе на приземния етаж и заговори нещо на арабски с дежурния служител — навярно искаше кола. Вместо отговор дежурният кимна към главния вход. Захир бе спрял ланд крузъра на улицата и барабанеше с пръсти по кормилото. Фрея нямаше представа как е разбрал, че е в полицията, но щом я видя, той скочи и й отвори да се качи, като междувременно хвърли не особено доброжелателен поглед на Халифа.

— Познавате ли този човек? — попита детективът.

— Работил е заедно със сестра ми — отвърна Фрея. — Той се…

Канеше се да каже „грижи за мен“, но се поколеба и продължи:

— … грижи за транспорта ми.

— Тогава ще ви оставя на него. — Халифа я изведе от участъка. — И не се колебайте, ако искате да ни запознаете с някои други ваши безпокойства.

— Благодаря — усмихна се Фрея. — Помогнахте ми много. Съжалявам само, че…

— Няма нищо. Приятно ми беше да се запозная с вас — увери я Халифа, докато тя се качваше. — И приемете още веднъж съболезнованията ми за смъртта на…

Преди обаче да довърши, Захир даде газ и потегли рязко, като наблюдаваше полицая в огледалото.

— Полицията не струва — съобщи след секунди, докато едва не блъсна каруца, натоварена с дини. — В Полицията нищо не разбират.

Беше необичайно приказлив и я засипа с всякакви въпроси за смъртта на Алекс — защо е имала подозрения, какво са й казали в полицията, — а очите му през цялото време я стрелкаха в огледалото. Това я накара да се чувства неловко, особено след резервираното му поведение предния ден, затова отговорите й бяха сбити и уклончиви, и съвсем кратки, макар да не беше сигурна какво точно се стреми да избегне. Когато колата накрая спря пред къщата на сестра й, Фрея се измъкна максимално бързо, измънка едно „благодаря“ и доволна да се отърве от Захир, се завтече в къщата, тресна вратата и я подпря с гръб.

След като вече бе сама, я заля изтощение, като че ли — след като сестра й бе погребана и подозренията й се оказаха неоснователни — собственото й тяло каза „стига“! За първи път от три дни Фрея усети, че вече няма конкретни неща, за които да се тревожи. Беше дошла до Египет, беше погребала сестра си, беше разрешила въпросите, свързани със смъртта й. Всичко необходимо бе направено. Освен тъгуването. И вината. Те никога нямаше да свършат.

Покрай бързането сутринта беше забравила закуската си и от нея се носеше остър мирис на сирене. Тя прогони мухите, сложи в една чиния малко хляб, домати и краставица, замъкна един фотьойл до верандата, отпусна се в него, сви крака под себе си и докато се взираше в пустинята, почна да яде. Изненада се, че е гладна, но не се бе хранила както трябва от три дни. Изпразни чинията за минути. Би хапнала и още, но самата мисъл да ходи до кухнята я спря. Тя сложи чинията на пода, сви се в мекия фотьойл, опря глава на ръцете си, затвори очи и заспа почти в същия миг.

— Салам.

Фрея рязко се събуди. Имаше чувството, че е затворила очи само за миг. А после забеляза колко червено е станало слънцето и колко ниско се е спуснало, почти до хоризонта. Сигурно беше спала цял час, ако не и повече. Протегна замаяно крака, опъна ръце, прозя се и тъкмо се канеше да стане, когато забеляза мъжа, на три метра от себе си, в края на верандата. Замръзна.

— Салам — повтори дрезгавият мъжки глас. Лицето на непознатия беше увито с памучен шал и се виждаха само очите.

За миг двамата само се гледаха и не казваха нищо. Фрея стана, направи няколко стъпки назад и сви ръце пред гърдите си, стисна ги в юмруци, а очите й се спряха върху големия извит нож, стърчащ от колана на непознатия. Той навярно се досети какво си мисли, защото вдигна ръце, протегна ги с дланите нагоре и измърмори нещо на арабски.

— Не разбирам — заяви Фрея с по-писклив глас, отколкото й се искаше. Отстъпи още една крачка и се огледа за оръжие, което да използва, ако непознатият я нападне. На едно дърво вляво беше подпряно гребло. Тя внимателно пристъпи натам. Мъжът, изглежда, отново отгатна мислите й, тъй като се пресегна, откачи ножа от колана си, сложи го на земята и отстъпи от него.

— Няма опасен — заяви на английски със силен акцент. — Няма опасен за тебе.

Продължаваха да се взират един в друг. Във въздуха се носеше чуруликане на птички и цвърчене на насекоми. Мъжът бавно махна памучния шал. Откри се дълго брадато лице, черно като абанос и набраздено с дълбоки бръчки, с високи издадени скули, под които бузите изглеждаха хлътнали като изгребани с лъжица. Очите му бяха зачервени от преумора, а в брадата му имаше набити песъчинки.

— Той не опасен той. — И посочи гърдите си с пръст. — Той приятел.

Ръцете на Фрея се поотпуснаха, макар да останаха свити в юмруци.

— Кой сте вие? — попита тя с малко по-уверен глас. — Какво искате?

— Той идва за доктор Алекс. Той…

Очите му се свиха, докато се опитваше да намери думата. С раздразнено цъкане с език показа, че се е отчаял, и с жестове показа как е чукал на вратата.

— Няма никой… — обясни той. — И се върна в къща, ти…

С още жестове показа възглавница под главата. Че така е намерил Фрея — заспала.

— Съжалява. Не е искал уплаши.

Вече беше ясно, че не й мисли злото, така че Фрея разтвори юмруци и отпусна ръце. Кимна му, че може да си вземе ножа. Той се наведе и го вдигна, закачи го на колана си, после свали от рамото си платнена торба и я протегна към нея.

— Открил това — каза и кимна към пустинята. — За доктор Алекс.

Фрея прехапа устни. Гърдите й се стегнаха.

— Алекс е мъртва — заяви тя, но думите й прозвучаха глухо и безчувствено като че ли се опитваше да се разграничи от тях. — Почина преди четири дни.

Човекът явно не я разбираше. Фрея опита пак, с други думи, но отново без успех. Отчаяна, тя прокара пръст през шията си — единственият начин да изрази смъртта, който й хрумна. Веждите му рязко се вдигнаха, той промърмори нещо на арабски и вдигна ръце към небето в израз на изумление и потрес.

— Не, не е убита — побърза да го успокои тя, като видя как схваща нещата. — Тя сама се е убила — самоубийство.

И този път думите не означаваха нищо за него, така че й трябваше още половин минута, преди той да схване. Последва широка усмивка — зъбите му бяха кафяви.

— Доктор Алекс заминала — тържествуващо заяви човекът. — Почивка.

Как беше успяла да създаде това впечатление у него, нямаше представа, но тъй като не й се искаше да го поправя отново, тя просто кимна.

— Да — съгласи се тя. — Доктор Алекс замина.

— Ти окт?

— Моля?

Той плесна с ръце и притисна длани, за да покаже близост, връзка.

— Окт? — повтори той. — Сестра?

— Да — потвърди тя и неволно се усмихна на абсурдната ситуация. — Да, аз съм сестрата на доктор Алекс, Фрея.

И вдигна ръка за поздрав. Той изкопира жеста, после отново й подаде торбата.

— Дадеш на доктор Алекс.

Фрея пристъпи напред и взе торбата.

— Това на Алекс ли е?

Той се намръщи объркано, но като схвана какво му казва, поклати глава.

— Не на доктор Алекс. Той намерил. В пясък. Далече.

Протегна едната си ръка към пустинята.

— Далече-далече. Половината път до Гилф Кебир. Човек.

Прекара пръст през гърлото си, както Фрея преди малко. Човекът, за когото говореше, сигурно беше мъртъв, макар тя да не беше сигурна дали е убит, или е умрял от естествена смърт.

— Доктор Алекс дава пари — продължи той. — Доктор Алекс казва открие човек в пустиня, той открива ново нещо, той носи.

Бръкна в джоба на наметалото си, извади един ролекс и й подаде и него.

— Не разбирам — намръщи се Фрея, държеше торбата в едната си ръка, а часовника в другата. — Защо са й притрябвали тия неща на Алекс?

— Дадеш на доктор Алекс — повтори той. — Тя знае.

Фрея не спираше да го разпитва — защо Алекс му е платила, кой е човекът от пустинята, за какво става дума изобщо, — но той явно реши, че си е свършил работата, и с едно последно „дадеш го на доктор Алекс“ се поклони, обърна се и изчезна зад ъгъла, а Фрея остана загледана безпомощно след него.