Скритият оазис

21.

Египет — между Кайро и Дакла

Хеликоптерът „Агуста“ се носеше бързо и ниско, само на няколкостотин метра над пустинята, сянката му се плъзгаше по дюните. Свистенето на перките, тласкани от мощния мотор, отекваше глухо в пясъците. Всичките осем места бяха заети: едно от пилота, пет от мъже със сурови физиономии с автомати в скута и две, най-задните, от близнаците охранители на Гиргис със сивите костюми „Армани“ и червено-белите футболни фланелки. Двамата гледаха съсредоточено футболното списание върху коленете на единия и изглеждаха напълно погълнати от него. Пилотът погледна през рамо, за да се увери, че не го чуват, побутна човека до себе си и прошепна:

— Досега никой не е разбрал как се казват. От седем години са с Гиргис и никой не им знае имената. Явно не ги знае и той.

Човекът не отвърна нищо, само тръсна лекичко глава, за да покаже, че сега не е нито времето, нито е мястото за подобни разговори.

— Убиха един от сводниците му — продължи пилотът, без да се съобразява с предупреждението, защото темата му беше интересна. — Заклали го и го хвърлили в Нил, защото казал, че играчите от „Ел-Ахли“ са боклуци, а Хафийз да го духа. Това така се харесало на Гиргис, че ги назначил на работа.

Още едно тръскане на главата, този път по-енергично, придружено от режещо движение на дланта като сигнал, че разговорът не бива да продължава. Но пилотът и този път не си взе бележка.

— Майка им е наркоманка, това е ясно, но те просто я боготворят. Вече са убили четиридесет души и още…

— А бе затвори си плювалника и карай — обади се глас отзад.

— Или ще станеш четиридесет и първият — добави почти същият глас от същата посока.

Ръцете на пилота се стегнаха около лоста за навигация, лицето му стана бяло като платно, а бедрата му се свиха, сякаш да предпазят слабините му. Не каза и дума до края на пътуването.