Скритият пожар

Глава 9

Дори навлизането в пубертета не наруши навика на Сет Вайнър да бъде откровен с родителите си. Не си спомняше някога да е изпитвал желание да запази нещо в тайна от някоя от двете си майки. Е, понякога наистина му беше по-лесно да разговаря с едната или с другата. Джулия беше по-практичен, по-земен човек. Умееше да посреща по-спокойно кризите, по-склонна бе да изслушва всичко докрай. Но тя винаги претегляше внимателно наученото и в резултат невинаги се изказваше в негова полза. Кейти беше емоционалната, тази, която винаги клонеше към прибързани преценки. Но пък тя винаги си оставаше на негова страна — това е моето дете, няма значение криво ли е или право. От друга страна именно тя го приучаваше да не се отказва лесно, да не се измъква от трудните положения. Но тъй или иначе, той нито веднъж не беше съжалил, че е споделил нещо с някоя от тях, дори неща, които будеха у него притеснение. Те го бяха научили, че не е редно да пазиш нещо в тайна от хората, които обичаш най-много на света.

От другата страна на уравнението стоеше фактът, че те винаги бяха изслушвали въпросите му и бяха се старали да му дадат исканите отговори — на всички въпроси, от „Защо небето е синьо?“ до „За какво се сражават в Газа?“. Никога не се опитваха да го залъгват. Понякога учителите му намираха това за странно, понякога то ставаше причина и съучениците му да го гледат опулено, но той знаеше какво ли не просто защото беше решил да пита, а пък на Джулия и Кейти не би им минало през ум да не му отговорят. Сет предполагаше, че това има нещо общо с твърдото им решение да бъдат напълно честни с него, когато му обясняват как така има две майки.

Още много отдавна, той не помнеше кога, беше започнал да осъзнава, че е доста странно да имаш две майки, в сравнение с по-традиционните случаи — майка и баща или майка и втори баща, или самотна майка и куп баби и дядовци, чичовци и детегледачки. Първоначално всеки приема собственото си семейство за нормално, защото няма с какво да го сравнява. Но когато тръгна на училище, Сет вече знаеше, че неговото семейство е по-различно. И то не само заради цвета на кожата на Кейти. Странно или не, но това почти не правеше впечатление на другите деца. Той помнеше как веднъж Джулия беше дошла да го вземе от училище по време на първия срок. Обикновено идваше да го прибере Кейти, защото тя се занимаваше с дизайн на уебсайтове и работеше у дома, но този път имаше някаква среща в града, затова Джулия си беше тръгнала по-рано от работа и дойде да го вземе. Тя тъкмо му помагаше да си обуе гумените ботуши, когато Бен Роджърс попита:

— А вие коя сте?

Ема Уайт, която живееше на тяхната улица, бе казала:

— Това е майката на Сет.

Бен се беше намръщил.

— Не, не е. Познавам майката на Сет, не е тя — бе казал той.

— Това е другата майка на Сет — бе настояла Ема.

Бен беше приел съвсем невъзмутимо обяснението й и бе преминал към някаква следваща тема на разговор. Нещата си останаха така — темата не привличаше внимание, явно децата я приемаха като естествена част от заобикалящия ги свят — докато Сет не стана на девет-десет години, когато страстта му към футбола го свърза по-тясно с деца, които не бяха израснали със съзнанието, че да имаш две майки е просто един по-различен аспект на семейния живот.

Едно-две от по-големите момчета се опитаха да използват необичайното семейство, в което растеше Сет, като средство да придобият надмощие над него. Но скоро установиха, че не са избрали подходяща мишена. Той сякаш се движеше, защитен от някаква непроницаема капсула. Оскърбленията отклоняваше с учудена добронамереност. А повечето момчета го харесваха прекалено много, за да допуснат физическо насилие над него. Стъписани от неговата самоувереност, побойниците се отказаха от него и започнаха да си търсят по-лесни жертви. Но дори тогава Сет успя да попречи на намеренията им. Той съумяваше да уведоми овластените, когато се случваше нещо нередно, но по такъв начин, че никой не го обвиняваше в доносничество. Явно беше добър приятел, а пък нямаше никакъв смисъл да го избираш за свой враг.

И така той навлезе без проблеми в пубертета — дружелюбен, харесван от всички и откровен. Като че ли единствената му слабост беше постоянната му тревога да не се провали. Джулия и Кейти чакаха със затаен дъх логичната поява на някоя неприятна изненада. Те като че ли я чакаха от деня, когато Джулия се подложи на оплождане „инвитро“. Около тях имаше достатъчно мрачни пророци, които ги обсипваха с предупреждения. Но Сет се оказа кротко, лесно за гледане бебе. Имаше колики веднъж — един-единствен път. Престана да се буди през нощта, когато беше едва на месец и половина, колкото и невероятно да звучи. Успя да подмине почти всички детски болести, с изключение на някоя и друга настинка. Така и не се превърна в дете кошмарче, донякъде и защото още първия път, когато се опита да се държи така на обществено място, Кейти просто си тръгна и го остави да стои насред супермаркета, зачервен от рев. Тя го следеше иззад щанда с корнфлейкс и мюсли, но тогава той не знаеше това. Ужасът, че може да бъде изоставен, се оказа достатъчно силно лекарство против капризничене. Понякога хленчеше и врънкаше като всички деца, но нито Кейти, нито Джулия реагираха по желания начин, затова той се отказа и от това.

Сет имаше една отлика, която го предпазваше от опасността да бъде прекалено добър, за да е истински — дърдореше непрекъснато, най-често от момента, когато отвореше очи, до вечерта, когато си легнеше и отново ги затвореше. Той дотолкова се интересуваше от всичко, свързано със света и собственото си място в него, че не разбираше как някой не би искал да получи най-подробно описание на всяко негово действие и мисъл, удивително подробни преразкази на последния филм, който бе гледал, при това колкото по-тъп беше сценарият, толкова по-ентусиазирано го разказваше. Случваше се понякога да забележи, че слушателите му поглеждат отчаяно към тавана или се взират в него изцъклено с явното желание най-сетне да стигне до поантата на разказа си. Но той оставаше непоколебим. Продължаваше с повествованието до горчивия край, дори когато Кейти отпускаше с жалостиво пъшкане глава на кухненската маса.

Общо взето, не можеше да се твърди, че това е най-неприятната характеристика, която би могъл да развие. Майките му бяха забелязали, че тя очевидно не въздейства на приятелите му по същия начин, както действаше на тях. А пък и бяха благодарни, че настъпването на пубертета не беше превърнало красивото им момче в нацупен, безсловесен дръвник. Повечето му приятели напоследък изглеждаха така, че видът им караше и двете да потръпват ужасено. Сладките, очарователни хлапета, които бяха вилнели из къщата им, увлечени от всевъзможни фантастични игри, се бяха превърнали в сумтящи, излъчващи доста остра миризма същества, които явно считаха разговора с възрастни за проява на слабост. Това, че Сет бе успял да не стане жертва на този аспект от прехода към мъжественост, според Кейти бе истинско чудо.

— Е, все пак вкусът му по отношение на музиката наистина е ужасен — изтъкваше обикновено Джулия, опитвайки се да намери противовес на положителните му качества. Не можеше да разбере откъде Сет прихвана този вкус към ранния гръндж и беше благодарна, че засега това не се отразява прекалено зле на начина му на обличане.

— Би могло да бъде и по-зле — отбелязваше в такъв случай Кейти. — Можеше да слуша мюзикъли.

Пълната неспособност на Сет да задържи нещо в тайна караше Кейти и Джулия да не се притесняват прекалено за контактите му в интернет. Не бяха чак толкова спокойни, че да не настояват на обичайния родителски контрол, плюс всички допълнителни мерки за сигурност, с които Кейти оборудваше уебсайтовете, които изготвяше. Но не му висяха над главата, образно казано, макар че Кейти редовно хвърляше по един поглед на профила му в РигМароул, за да се убеди, че там не са се появили някакви съмнителни и нежелани събеседници.

Не че имаше кой знае каква нужда от това. На масата Сет говореше почти постоянно за „Риг“ — с кого е разговарял, какво са казали събеседниците му за разговорите на други общи познати в „Туитър“, за всякакви фантастични нови приложения, които му бяха описвали.

Когато описваш непрекъснато всички свои занимания в най-малки подробности, проблемът е там, че в даден момент хората около теб свикват да „изключват“ в опит за самозащита. Напоследък Джулия и Кейти слушаха само с половин ухо ежедневните новинарски прегледи на Сет. Голяма част от това, което той разказваше, потъваше в разбърканата размяна на реплики около масата в кухнята. Първия път, когато той спомена, че е намерил нов приятел в „Риг“, чийто ник бил JJ, Кейти запомни прякора и го проследи в страницата на Сет, но JJ се държеше като всеки друг погълнат от интернет тийнейджър, анализираше текстовете на „Пърл Джем“ и „Мъдхъни“, изпълнен с обичайната смесица от перчене и страхове. Нямаше никакъв повод за безпокойство.

И така JJ се превърна в елемент от обичайния словесен фон, просто още една от звуковите вълни, които ги заливаха. Затова и беше съвсем естествено, че когато Сет спомена между другото, че щял да се срещне с JJ, за да търсят редки записи в брадфийлдските магазини за дискове на втора ръка, и двете изобщо не се разтревожиха.

Когато човек е привикнал с искреността на събеседника си, никога не би му минало през ум, че чува нещо, което не отговаря на истината.

Тони намери в „Гугъл“ сайта на агенцията за недвижими имоти и натисна на бутона „Нови предложения“. Служителката на агенцията, с която беше разговарял, му напомни на някои от пациентите му с биполярно депресивно разстройство в манийна фаза, и то когато не си бяха взели лекарствата. Преди два дни го беше уверила, че снимките ще бъдат направени още същия следобед и подробностите за къщата щели да бъдат поставени на сайта „след броени часове“. Едва сега той успя да събере сили, за да прегледа информацията за къщата, която продаваше, без дори да я е видял.

Като се вземе предвид цената, която брокерът предложи, на Тони му беше ясно, че става дума за голяма къща, но все пак не беше подготвен за вида на внушителната вила от епохата на Едуард VII, която се появи на екрана. Фасадата от тухли в мек червеникав цвят беше широка, развита симетрично с дълбоки прозоречни ниши около открояващия се внушителен вход, боядисан в бледожълто. Виждаха се тежки завеси, прибрани в края на прозорците, градината изглеждаше пищна и старателно проектирана.

„Уникална възможност за покупка на чудесна семейна къща с изглед към парка Гелувелт“ — съобщаваше възторжено банерът над снимките. „Четири спални, три приемни, три бани. Напълно обзаведена домашна работилница с електрическа инсталация.“

Тони повдигна вежди и изду устни. Къщата му изглеждаше направо огромна за мъж, който е живеел сам. Може би е обичал да кани много гости. Или пък просто му е било приятно да демонстрира това, което е постигнал. Беше очевидно, че Едмънд Артър Блайт не е бил принуден да се ограничава в нещо.

Тони осъзна, че след тази продажба същото щеше да може да се каже и за него. В банковата му сметка вече бяха постъпили 50 000 паунда от наследството, но това беше само малка част от сумата, която щеше да му донесе продажбата на къщата. Никога не беше предполагал, че ще има на разположение такива средства, затова и никога не се беше опитвал да си представи какво би правил с тях. Той нямаше скъпи предпочитания. Не колекционираше произведения на изкуството, не караше бързи коли, не носеше скъпи костюми. Дори когато беше в най-добра форма, не го биваше да ходи на почивка в чужбина и нямаше никаква слабост към екзотични дестинации, където обикновено беше прекалено горещо, канализацията беше съмнителна, и се налагаше да забиват игли в ръцете и задника ти, преди да се качиш на самолета, за да отпътуваш натам. По някакво стечение на обстоятелствата му плащаха, за да върши това, което му доставяше най-голямо удоволствие — а именно, да лекува пациентите си и да съставя психологически профили на хора с болна психика. Но скоро той щеше да бъде богат човек, без значение дали това му се нравеше или не.

— Винаги мога да раздам парите — каза той на глас. Имаше предостатъчно благотворителни организации, които биха направили нещо полезно, ако получеха изневиделица такава внушителна сума. Само че тази идея не му се стори толкова привлекателна, колкото бе предполагал първоначално. Очевидно Синди Лопър беше права, когато казваше в песента си, че парите променят всичко. Раздразнен, Тони насочи вниманието си отново към екрана.

Имаше още снимки — достатъчно беше да кликне с мишката и можеше да ги разгледа. Пръстът му се въртеше колебливо над бутона. Беше решил съвсем съзнателно да не разглежда жилището на човека, комуто дължеше половината от генетичното си наследство. Не му се искаше да открие следи от един щастлив и пълноценен живот, да установи, че собственикът на къщата е бил уравновесен и обичан, да разбере, че е бил пренебрегнат от човек, който е можел да превърне изпълнената със страдания безплодна пустиня на детството му в нещо сходно с нормален начин на живот. Натъкнеше ли се на такава истина, тя само би породила у него горчивина и гняв. Израстването като син на Ванеса му беше осигурило пряк път към окаяно състояние на духа. Майка му, както и баба му, която бе поела по-голямата част от ежедневните ангажименти по отглеждането му, съумяха да го убедят, че е напълно безполезен и ненужен, че носи у себе си зародиша на грях и неморалност, и че може да се превърне единствено в някакво жалко подобие на мъж. Впоследствие, когато стана психолог по професия, той научи, че преживяванията му през детските години са идеална почва за развитието именно на такива хора, за чието издирване спомагаше, съставяйки психологическите им профили. Той приличаше на тях повече, отколкото някой би могъл да предположи — дори Карол не беше съвсем наясно с това. Тези хора преследваха жертвите си, а той преследваше тях. Те съставяха профили на жертвите си, а той съставяше техните профили. Според него нуждата, която ги движеше, беше една и съща.

Нуждите му биха били съвсем различни, ако Блайт беше приел да бъде част от живота му. Тони не искаше да обмисля какво би означавало това за него. Затова и бе уговорил всичко по телефона и електронната поща и бе помолил адвоката на Блайт да прати ключовете направо в агенцията за недвижими имоти. Адвокатът бе приел нарежданията му, сякаш това беше нещо нормално, но Тони знаеше, че не е така. Разбираше отлично, че се опитва да изгради стена между себе си и човека, който не бе проявил желание да бъде негов баща. Нямаше никакво основание да излага на риск крехкото си душевно равновесие заради човек, който бе намерил сили да признае бащинството си едва след собствената си смърт.

Но някъде в главата му продължаваше да се обажда настоятелно един глас, който му казваше, че ще настане време, когато ще съжалява, че е съхранил тази дистанция.

— И така да е — каза той на глас. — Но сега не мога да го направя.

За миг се запита дали да не задържи продажбата, така че да има на разположение дома на Блайт в оригиналното му състояние, за да може да го разгледа, когато прецени, че е готов за такова преживяване. Отхвърли идеята още преди тя да се беше оформила напълно. Възможно бе никога да не успее да събере сили за такова нещо, пък и имаше нещо неморално в това да оставяш къщи да пустеят, когато толкова хора се нуждаеха от жилища.

Раздразнен от собствената си неспособност да заеме твърда позиция, той затвори страницата с описанието на къщата и придърпа една папка, която съдържаше болничната история на пациент. В това отношение поне беше способен да промени нещо, да се намеси в живота на хора, чието поведение бе започнало да се отклонява катастрофално от линията, която повечето хора приемаха за нормална. Историята на собствените му отношения с майка му му бе дала възможност да знае от собствен опит колко различен може да изглежда светът, когато погледът към него е драматично деформиран. Знаеше отлично какво е да се чувстваш различен, колко ужасяващ може да бъде контактът с един свят, чиито правила и норми се оказваха толкова различни от онези, благодарение на които си успял да оцелееш. И тъй като Тони бе съумял да се научи „да се представя за човешко същество“, вярваше, че може да помогне и на други да преодолеят последиците от душевните си травми. Голяма част от пациентите му бяха неизлечимо болни, но имаше и такива, които можеха да бъдат спасени, възстановени и възвърнати към нещо, наподобяващо нормален начин на живот.

Звънът на телефона го откъсна от заниманието му. Все още погълнат от мисълта за прочетеното, той вдигна слушалката.

— Ало?

Карол нерядко му беше казвала, че в такива случаи гласът му звучеше стъписано и неуверено, сякаш се беше стреснал от вида на звънящия къс пластмаса, който проговаря, когато го вдигнеш.

— Напомняш ми на едно стихотворение, което съм чела навремето — бе казала тя. — „Марсианец изпраща картичка вкъщи“7, така се казваше.

Човекът от другата страна явно се колебаеше. Вероятно щеше да бъде склонен да се съгласи с преценката на Карол, ако му се дадеше възможност.

— Доктор Хил ли е? Доктор Тони Хил?

— Да? С кого разговарям?

— Аз съм инспектор Патърсън от криминалната полиция на Уест Мърсия.

— Не се познаваме, нали?

Тони винаги държеше да изясни този въпрос. Беше добър физиономист, но лесно забравяше имена. Неведнъж му се беше случвало да си мисли, че разговаря с непознат, а впоследствие да установи, че е вечерял със събеседника си преди месец.

— Не, не се познаваме. Бяхте ми препоръчан като най-подходящия човек, с когото бих могъл да се свържа, ако ми трябва профайлър.

— Е, несъмнено съм един от хората, които се занимават с това — отвърна Тони и направи гримаса. — Имам известен опит в тази област.

— Ние тук имаме един случай, за който вероятно ще ни бъде необходима помощта ви.

— Уест Мърсия? Това е Устър, нали? — сега вече дори сам можеше да прецени, че по тона му си пролича как застана нащрек.

— Да, и областта около него. Но убийството е извършено в покрайнините на града. Може би вече сте чели за него? Затова ли питате?

Патърсън говореше бързо и припряно, но въпреки това Тони успя да долови акцент, характерен за Запада на централните графства, толкова добре познат от прочутия радио сериал „Семейство Арчър“.

— Не, просто не бях съвсем сигурен… Географията не е една от силните ми страни. Е, какво в този случай ви кара да мислите, че имате нужда от човек като мен?

Патърсън пое дълбоко дъх.

— Става дума за четиринайсетгодишно момиче, убито, с жестоки осакатявания в гениталната област. Работим по случая повече от седмица и все още не сме открили нищо, което да може да се определи като насочваща улика. Работим по всички подразбиращи се за такъв случай направления, но не можем да открием нищо. Положението е отчайващо, доктор Хил. Искам да приключа това разследване, но със стандартния подход не стигаме доникъде. Явно имаме нужда от нещо по-различно — Патърсън замълча, но и Тони мълчеше, съзнавайки, че има и още нещо. — Казаха ми, че вие можете да ни предложите такъв различен подход.

За втори път Патърсън споменаваше, че така му е било казано. Явно не се обръщаше към Тони по лично убеждение, а защото беше притиснат от обстоятелствата. Попаднеха ли на престъпление като това, което му беше описано току-що, Карол Джордан и известен брой други криминалисти, с които Тони беше работил, биха му се обадили почти незабавно. Това се дължеше на факта, че те вярваха във възможностите на професията му. Когато се случеше профайлърът да работи със скептично настроен криминалист, това удвояваше бремето му. От друга страна, в такъв случай нямаше никаква опасност профайлърът да успее да прокара нещо друго, освен абсолютно сигурни, подкрепени от доказателства изводи. Винаги имаше нещо добро в това да се върнеш в изходно положение.

После Тони си каза „Устър“, и реши, че долавя следи от намесата на Карол Джордан. „Мисли си, че не може да ме убеди да проявя интерес към Блайт, затова се опитва да ми уреди работа по някакво убийство в Устър, за да ми се наложи да отида там. Мисли, че ако съм там, няма да успея да устоя на желанието да отида и да видя“.

— Имате ли нещо против да ми кажете кой ви насочи към мен? — попита той, убеден, че знае отговора.

Патърсън се покашля.

— Малко е сложно.

— Аз не бързам.

— Наша служителка, отговорник за връзките със семействата на жертвите… приятелят й работи в полицията на Уест Мидландс. Едно момче от криминалната полиция в Брадфийлд, детектив Сам Еванс, работил с приятеля й по случая с бомбения атентат в Брадфийлд миналата година. Така или иначе, двамата продължили да поддържат връзка, срещали се понякога да хапнат по нещо. Та въпросният детектив Еванс непрекъснато ви славословел. Моят помощник се свърза с детектив Еванс и взе телефонния ви номер от него. — Патърсън се покашля леко. — Тъкмо помощникът ми ме убеди, че е време да се откажем от стандартното мислене.

— Не сте разговаряли с главен инспектор Джордан, така ли? — Тони просто не можеше да повярва.

— Не познавам главен инспектор Джордан. Той ли е шефът на детектив Еванс?

Предположението, което в друг случай би могло да подразни Тони, сега го убеди, че Патърсън говори истината. Тази история не беше скроена от Карол Джордан.

— Каква е причината за смъртта? — попита Тони.

— Задушаване. На главата й е бил нахлузен найлонов плик. Не се е съпротивлявала, била е упоена с гама-хидроксибутират8.

— Как можете да бъдете сигурни? Доколкото знам, гама-хидроксибутиратът е труден за откриване, защото по принцип се съдържа в човешкия организъм?

— Но не и в такива количества. Открихме я много скоро след като е била убита, поради това и присъствието на препарата беше по-лесно за установяване — каза унило Патърсън. — Все още чакаме за пълните резултати от токсикологията, но на този етап по всичко личи, че й е било дадено достатъчно голямо количество от веществото, за да бъде улеснен убиецът.

Тони беше започнал автоматично да си води записки, докато слушаше.

— Казахте „жестоки осакатявания в гениталната област“.

— Рязал я е с нож. Нож с дълго острие, така ми казаха. Направо е унищожил вътрешностите й. Какво ще кажете, докторе? Можете ли да ни помогнете?

Тони остави химикалката и побутна очилата си за четене нагоре, за да потрие носа си.

— Не знам. Можете ли да ми пратите по електронната поща снимките от местопрестъплението и обобщаващия доклад? Ще ги прегледам и ще се свържа с вас още утре рано сутринта. Тогава вече ще знам дали ще мога да ви бъда от полза.

— Благодаря. А ако се окаже, че ще можете, налага ли се да дойдете при нас?

„Явно вече се тревожи за бюджета“.

— Необходимо е да видя лично местопрестъплението — каза Тони. — А вероятно ще трябва да разговарям и с родителите. Ще ми отнеме най-много два дни. А може да се справя и с една нощувка. Максимум две — каза той, показвайки, че разбира проблема. Даде на Патърсън адреса на електронната си поща, записа неговия телефонен номер и обеща да му се обади сутринта.

Тони остави слушалката, облегна се в стола си и притвори очи. От полицията на Уест Мърсия го повикаха да отиде в Устър в същия ден, когато беше предприел необходимото за продажбата на къщата на Едмънд Артър Блайт в Устър. Познаваше достатъчно хора, които биха изградили цяла теория за предопределението въз основа на този факт. Но той не се впечатляваше от съвпадения. Имаше пациенти, които откриваха всевъзможни съдбовни знаци в съвпаденията; по време на кратката си кариера на университетски преподавател той винаги предупреждаваше студентите си да не се поддават на подобни фантазии. Какво им казваше тогава?

„На всички ни се е случвало. По време на ваканцията, в някое забравено от Бога село или на плаж, който не се споменава в нито един от популярните пътеводители, или в някое чудесно малко ресторантче, където предлагат морски дарове, препоръчано ни от местните жители. И тогава срещаш някой, който играе футбол с брат ти, или човек, с когото всяка сутрин се качваш заедно на автобуса, или някой, който разхожда кучето си в същия парк, където и ти разхождаш своето. Слисан си. Разказваш го на всички, когато се прибереш: «Няма да повярвате, ако ви кажа кого срещнах…». А сега се опитайте да помислите малко за милионите мигове от всеки отделен ден, когато НЕ СТЕ срещали някой познат. От математическа гледна точка съществува реален шанс да срещнете някой, когото познавате, където и да отидете. Светът се смалява по отношение на контактите. С всяка изминала година шансовете за такива срещи с някакъв привиден подтекст нарастват все повече. Но те нямат такъв подтекст — освен ако, разбира се, някой не ви следи, но в такъв случай просто не трябва да се занимавате с това, което ви казвам сега, а да се обадите в полицията.

Затова, ако някой от пациентите ви представи някаква версия на мисията си, в която се придава значение на произволни събития, не забравяйте, че съвпаденията не означават нищо. Просто се случват. Приемайте ги и не им обръщайте внимание.“

Откъм компютъра му се разнесе сигналът за новополучен мейл. Вероятно инспектор Патърсън незабавно беше предприел необходимото. Тони се отпусна напред върху бюрото си, отвори очи и изпъшка:

— Приемайте ги и не им обръщайте внимание.