Скритият пожар

Глава 34

Сам натисна звънеца до входната врата и отстъпи назад, оглеждайки обширната фасада на къщата, в която живееше Найджъл Барнс.

— Не личи рецесията да е засегнала Найджъл.

— Все още ли работи в банка? — попита Карол.

— Не, преди пет години се е прехвърлил в застрахователния бизнес. Нямам представа с какво точно се занимава. Кой ги знае какво правят тези копелета.

Карол само изсумтя. Беше тук против волята си. Когато Сам влезе в офиса й и предложи незабавно да се заемат с Найджъл Барнс, тя възрази:

— Девет часа вечерта е, при това е неделя.

— Именно. Ще го изненадаме. Освен това разследването на убийствата навлезе във фазата „затишие пред буря“. Чакаме хората, които събират улики, да попаднат на информация, въз основа на която да действаме. Чакаме Стейси да открие нещо, което да ни осигури напредък. Просто си седим и нервничим, защото засега не можем да направим нищо, за да спрем това копеле. Тъкмо затова е по-добре да запълним времето си с нещо полезно — кривата му усмивка можеше да се определи като сексапилна, ако Карол бе в състояние да прояви минимален интерес към Сам. Но тъй като не можеше, я определи просто като опит да преодолее съпротивата й. — Колко хубаво би било да го връчим на Блейк, вързан с панделка, просто така, съвсем изневиделица.

Беше намерил най-подходящите думи, за да я спечели — затова и беше дошла с него тук. Вместо да се наспи или да прочете докладите, които идваха от различните полицейски подразделения, стърчеше зад гърба на Сам на прага на някаква къща, във връзка с датиращо отпреди четиринайсет години разследване, по което разполагаха с много ограничени улики.

— Не си е вкъщи — измърмори тя.

Точно в този момент някой запали лампа в антрето. Сам й се усмихна тържествуващо, но веднага след това придоби изражение, подходящо за среща с човека, който отвори вратата.

Ако се съдеше от снимките в досието, времето се беше отнесло милостиво с Найджъл Барнс. Макар че беше на четиридесет и три години, нямаше и следа от сиво в гъстата му, буйна руса коса, с която напомняше на Майкъл Хезълтайн в разцвета на неговата кариера, когато всички го наричаха „Тарзан“. Кожата му беше гладка, нямаше торбички под очите, не се забелязваше никакво отпускане на кожата около челюстта. Линията на устата и брадичката му говореха за безхарактерност, носът му беше прекалено месест, но все пак явно успяваше да поддържа тази представителност, с която разполагаше. Според Карол приличаше на мъж, който посвещава повече от допустимото време на козметични процедури. Той ги изгледа учтиво и озадачено.

— С какво мога да ви помогна?

Карол представи себе си и Сам.

— Боя се, че имам лоши новини за вас, господин Барнс. Струва ми се, че ще е по-добре във всяко отношение да влезем.

Чертите му сякаш се вкамениха. Устните му почти не се движеха, когато произнесе:

— Намерили сте ги.

Карол кимна.

— Да, намерихме ги.

— Къде? — той поклати глава, сякаш още не можеше да възприеме станалото.

— Където сте ги оставили — каза Сам хладно и рязко.

Барнс отстъпи назад в инстинктивен опит да се скрие зад вратата.

— Не разбирам — каза той. — Какво искате да кажете?

Сам пристъпи напред и сложи крак на прага.

— Искаме да дойдете с нас в полицейския участък, за да отговорите на някои въпроси.

Барнс отново поклати глава.

— Да не сте се побъркали? Казвате ми, че сте открили телата на жена ми и дъщеря ми, и искате да идвам с вас в участъка? Третирате ме като заподозрян?

— Не съм споменала нищо за тела — подчерта Карол. — Казах само, че сме ги открили.

Барнс присви очи.

— Казахте, че носите лоши новини. Надали бихте се изразили така, ако ги бяхте открили живи и здрави в Брайтън.

— Съществуват различни видове лоши новини. Вие незабавно решихте, че говоря за жена ви и дъщеря ви. Моля, вземете си палтото, господин Барнс. Ще бъде много по-удобно да поговорим в участъка, отколкото на прага на дома ви.

— Нямам намерение да идвам с вас където и да било — той се опита да затвори вратата, но Сам му попречи. Мускулите му бяха значително по-яки от тези на Барнс, който явно поддържаше фигурата си с фитнес, но не му достигаше сила.

— Можете да дойдете доброволно, в противен случай ще се наложи да ви арестувам — каза Карол.

— Да ме арестувате? — повтори Барнс с привидно недоумение. — В случая аз съм потърпевш.

Той продължаваше да подпира отвътре вратата.

Карол извърна очи към небето.

— Найджъл Барнс, арестувам ви по подозрение, че сте възпрепятствали работата на полицията. Имате право да мълчите. Но ако по време на разпит премълчите данни, на които по-късно ще разчитате пред съда, това може да се отрази зле на защитата ви. Всичко, което кажете, може да се ползва като доказателство пред съда. Сам, сложи белезниците на господин Барнс.

Барнс отстъпи рязко назад, така че Сам залитна и не се просна на земята само благодарение на това, че се вкопчи в последния момент в рамката на вратата.

— Всичко това не е необходимо — каза той с усилие. — Отивам да си взема палтото.

— Сам, върви с него. Арестуван сте, господин Барнс — подвикна Карол след тях.

Изминаха двайсет минути, докато го закарат обратно до участъка, а се наложи да чакат и още един час, докато се появи адвокатът му. Карол беше толкова уморена, че й се искаше да положи глава на бюрото и да заплаче. Поне разпитът щеше да бъде воден от Сам. Той си мислеше, че тя му прави услуга, отчитайки работата, която бе свършил по случая; а всъщност тя се съмняваше, че ще събере сили да проведе разпита както трябва. Единствената приятна изненада беше третият опит за профил, съставен от Тим Паркър, който тя откри, докато чакаха да започне разпитът. Докато го четеше, усмивката й ставаше все по-широка. Ето как бе решил да постъпи с него Тони. Вероятно решението да му се даде възможност да учи още беше по-правилно от варианта да му откъсне едната ръка и да го удари с нея, към който я бе тласкал първоначалният й порив. На Тони винаги можеше да се разчита, че ще намери правилния подход.

А сега Карол можеше само да се моли Сам да направи същото.

Сервитьорът предложи кафе — двете жени си поръчаха еспресо. Елинор срещна погледа на Пола и се разсмя:

— Лекарите и ченгетата са единствените хора, които могат да пият еспресо след вечеря, без да се притесняват, че няма да могат да заспят.

Пола й отвърна с ленива усмивка, която се разля по лицето й като мармалад по лицето на доволно хлапе.

— От друга страна, аз рядко имам основателен повод да оставам будна.

— Аз също — Елинор допи червеното си вино и въздъхна доволно. Тази вечер тя като че ли бе отхвърлила умората от работата. Беше успяла да сплете косата си на плитка, а после да я вдигне на кок, и да облече морскосиня копринена блуза, която караше очите й да блестят като скъпоценни камъни. Елинор сияеше, сякаш озарена от някакъв вътрешен източник. Пола си каза, че дори кожата й блести. Удивляваше се на късмета си.

— Благодаря, че отдели време да се видим — допълни Елинор.

— Както вече казах, все пак и на двете ни се налага да се храним. А точно тази вечер няма какво друго да правя, освен да препрочитам показания на свидетели, докато стана кривогледа. Радвам се, че и ти се оказа свободна.

— Дори д-р Денби освобождава понякога робите си.

Кафето пристигна — беше силно и горещо, и те му се наслаждаваха в мълчание.

Пола не помнеше кога за последен път е прекарвала такава спокойна вечер. Беше въплъщение на всичките й желания, но тя все още не можеше да забрави старата полицейска максима: надявай се на най-доброто, очаквай най-лошото. И все пак този път като че ли беше улучила в десетката. Разговорът течеше непринудено. Имаха сходни вкусове по отношение на музиката, интересите им по отношение на четенето съвпадаха дотолкова, че да могат да обменят мнения, и по отношение на филмите имаха еднакви предпочитания. И двете обичаха червено вино и червено месо. Елинор дори си призна, че понякога си позволява да изпуши по някоя цигара.

— Не повече от две седмично — бе казала тя. — С чаша уиски преди лягане.

— Ако можех да пуша така, щях да съм доволна — каза Пола. — При мен е или всичко, или нищо. Иска ми се отново да се откажа, но ми е ясно, че още не мога да събера сили.

— Спирала ли си да пушиш преди?

— Да. Справях се доста добре, докато… Но това е дълга история. — „И не ми се иска да я разказвам, докато не се убедя, че между нас наистина ще възникне нещо“. — Мога да ти предложа петсекундната версия. Убиха един мой приятел — всъщност колега, но бяхме и приятели.

„Аз също едва не умрях, но тази вечер не искам да стигам дотам“.

— Съжалявам — каза Елинор. — Сигурно ти е било трудно. Странно колко често смъртта на близки хора ни подтиква към самоунищожително поведение.

Пола беше положително впечатлена и благодарна, че тя не каза нищо повече на тази тема.

Сега, когато допиха кафето и си поделиха сметката, между двете възникна осезаемо напрежение. Пола изпитваше желание да докосне кожата на Елинор, да изпита усещането, че между пръстите им потича електричество. Не че искаше да прибързва. Имаше прекалено много задръжки — по отношение на себе си, не на Елинор.

Леден вятър връхлетя срещу тях, когато излязоха от ресторанта.

— Божичко, като че ли идва откъм Северния полюс — възкликна Елинор. — Кога успя да стане толкова студено? Когато дойдохме, времето беше доста меко.

— Времето лети, когато човек се забавлява. Всъщност вече е сряда.

Елинор се засмя и хвана Пола подръка.

— Знаеш ли какво ми се иска най-много сега?

Пола почувства някакво стягане в гърдите. Изпитваше смесица от наслада, желание и страх.

— Прекалено добре съм възпитана, за да предположа — отвърна тя.

Елинор стисна ръката й над лакътя.

— Харесва ми това, че не си самонадеяна. А освен това много ми се иска да се опознаем по-добре.

— Да — отвърна Пола предпазливо, питайки се как ще се развият събитията нататък.

— И не ми се иска вечерта да свърши сега. Знам, че е късно, но би ли дошла с мен у нас — да пием по още едно кафе и да поговорим?

Двете спряха за миг под тентата на някакъв магазин.

— Бих искала да дойда — отвърна Пола. — Много, много бих искала. Но моля те, не ме разбирай погрешно. Каниш ме на кафе и наистина нещата не бива да стигат по-надалеч. Утре рано сутринта трябва да бъда в офиса, да съм отпочинала, да съм успяла да взема душ и да се преоблека.

Елинор се засмя.

— В такъв случай ще е по-добре да отидем у вас, не мислиш ли?

И преди Пола да успее да отговори, Елинор я притегли към себе си. За Пола мигът беше вълшебен. Тялото й трептеше, ушите й писнаха. Стори й се, че чува тих стон и осъзна, че е простенала самата тя. Искаше й се тази целувка да продължи безкрайно.

Когато най-сетне се разделиха, и двете се бяха задъхали.

— Мили боже — каза Елинор.

— Да тръгваме ли? — попита Пола пресипнало. Покашля се и потупа джобовете си. — Може да вземем такси. — После се закова на място и допълни: — Чакай малко. — Отвори чантата си и започна да рови в нея. — Не мога да повярвам — забравила съм проклетите ключове в офиса. Толкова бързах да не закъснея за срещата… Да, сетих се — седят си на бюрото ми пред компютъра.

Елинор сви рамене.

— Няма проблем. Централата ви е наблизо. Ще отидем дотам, ще вземе ключовете и после ще вземем такси.

— Нали нямаш нищо против?

— Не, при това така ще мога да видя работното ти място.

Десет минути по-късно двете излизаха от асансьора на третия етаж в централата на брадфийлдската полиция. Нощният дежурен остана невъзмутим, когато Пола записа и въведе Елинор. Това я накара да се запита колко ли от колегите ползват офисите за среднощни любовни срещи.

— Офисът ни е ето там — каза тя и поведе Елинор, като продължаваше да я държи за ръка.

В единия ъгъл на офиса светеше настолна лампа, към чиято светлина се добавяше и призрачното зарево от мониторите на Стейси.

— Стейси? Тук ли си още? — подвикна учудено Пола.

— Работя върху записите от гарата — отвърна Стейси. — Не бива да се целуваш с гаджето си в асансьора, всичко се записва от камерите за вътрешно наблюдение.

— О, по дяволите — каза Пола. — Утре всички ще си препращат записа по интернет.

— Не, няма — отвърна разсеяно Стейси. — Изтрих го вече.

Тя се изправи. Главата й едва се виждаше над стената от монитори.

— Аз съм Стейси — каза тя. — Приятно ми е да видя, че Пола има шансове за личен живот. За отбелязване е, че се случва вече на трети човек от екипа.

Пола не помнеше кога за последен път Стейси бе произнасяла толкова дълга реч за нещо, което не беше свързано с компютри.

— Това е Елинор — каза тя.

— Помня ви от разследването на случая „Роби Бишоп“ — отвърна Стейси. — Вие се досетихте за отровата. Работата ви беше много впечатляваща.

Пола я слушаше стъписано. Възможно ли бе Елинор да има еднакво въздействие върху всички?

— Благодаря — отвърна Елинор, която крачеше безцелно из помещението, оглеждаше таблата по стените и се опитваше да възприеме атмосферата. — Това място има положително излъчване. Спокойно и уравновесено.

Пола се разсмя.

— Не би казала същото, ако се озовеш тук в девет сутринта.

Стейси отново бе заела мястото си пред мониторите.

— След като така или иначе си тук, Пола, ела да видиш нещо. Работя от доста време над тези кадри и ми се струва, че имам находка.

Пола погледна към Елинор, за да се убеди, че тя не възразява. Елинор й се усмихна и махна с ръка.

— Работи спокойно — каза тя. — Аз съм си добре тук.

Стейси изключи четири от мониторите, оставяйки да работят само два.

— На този монитор се виждат кадрите с подобрено качество. Ето, виж, тук е отбелязан часът — четири и трийсет и три минути. По това време Сет спокойно може да е стигнал от училище до гарата. — Тя кликна с мишката и маркира една от фигурите, които преминаваха през входа на гарата. Останалите потънаха на фона. Още едно кликване и образът стана още по-точен и ясен.

— Мисля, че това е Сет.

— Според мен си права. Кейти ми го показваше днес следобед на видеозаписи. Бих казала, че със сигурност е той. Е, накъде се е упътил?

Последваха още кликвания. Стейси бе успяла да свърже кадри от различни камери, на които се виждаше как Сет се движи сред тълпата. Мина покрай кафенето „Коста“ и изчезна.

— Къде пропадна? — попита Пола.

— Между „Коста“ и ресторанта на „Симпли Фуд“ има една отсечка, която не влиза в обсега на камерите. Там се пада коридорът, който води към паркинга. Предполагам, че на това място го е посрещнал някой и двамата са излезли заедно.

Пола изпъшка.

— И това ако не е лош късмет!

— На случайност ли го отдаваш?

— Ами да, на какво друго?

— Имаме си работа с човек, който знае отлично къде са разположени камерите и какво е покритието им.

Настана продължително мълчание. После Пола каза:

— Това е много интересна идея.

— Знам. Хубавото в случая е там, че той не е чак такъв хитрец, за какъвто се има. — Стейси натисна няколко клавиша и вторият монитор просветна. В продължение на няколко секунди по него преминаваха черно-бели кадри, после Стейси пак кликна с мишката и една фигура се открои на екрана. — Струва ми се, че това пак е Сет.

— Не е изключено.

— Времето и мястото съвпадат. Съгласна съм, че може да е и някой друг. Но заради идеята и заради съвпадението на време и място, нека предположим, че е Сет, А сега гледай тук — последва ново кликване. Открои се друга фигура. Виждаше се само половината от човека, защото другата половина бе скрита от витрината на „Симпли Фуд“. При това човекът бе заснет отзад, лицето му не се виждаше изобщо. Но той несъмнено бе поставил ръка над лакътя на другия, който можеше да е Сет.

— Това е той — каза Пола, внезапно обзета от ловна страст.

— Нямаме кой знае каква полза от това, но може би ще успеем да преценим приблизително ръста му. Вижда се и че има дълга коса, която стига до яката му, но вероятно става дума за перука. И това е всичко.

— Опита ли се да го засечеш на другите записи?

Стейси въздъхна.

— Знам, че според всички вас съм способна да правя магии, но и моите възможности си имат граница. Това е точно търсене на игла в купа сено. Опитах, но възможностите са прекалено много.

— Е, поне може да се обърнем със запитване към обществеността. Можем да цитираме точния час и точното място. От това също може да излезе нещо — Пола прегърна Стейси през рамо и я притисна към себе си. — Ти наистина си блестяща. — Погледна към Елинор, която прехвърляше някакви документи, оставени на бюрото на Кевин, и допълни: — Тази жена е гений.

— Все някой трябва да бъде. Но е добре, когато се случи да работи в твоя екип. Браво, Стейси — каза Елинор някак разсеяно и вдигна очи. Между веждите й се беше вдълбала тънка бръчица. — Има ли някаква причина, за да премълчавате връзката между жертвите?

За момент Пола не можа да разбере думите на Елинор.

— Е, известно ни е, че случаите са свързани — поради еднаквия почерк на извършителя. Съобщихме публично, че според нас убийствата са дело на един и същ човек.

Елинор поклати нетърпеливо глава.

— Не, нямам предвид това. Имам предвид по-тясна връзка. Роднинска връзка.

— Какви ги говориш? Те не са роднини. Какво те кара да мислиш така?

Елинор вдигна два листа от документите на бюрото.

— Нали това са техните ДНК-профили?

— Сигурно, щом на бележката от лабораторията пише така. Това е рутинна работа — на всички жертви на убийство се прави задължително ДНК-профил.

Пола вече прекосяваше стаята, Стейси я следваше по петите.

Елинор продължаваше да гледа ту единия, ту другия лист.

— Е, освен ако предположим, че в лабораторията са объркали нещо, това са профили на близки кръвни роднини. Нали разбираш, аз не съм експерт, но бих казала, че са братовчеди или полубратя.