Скритият пожар

Глава 21

Навън пееха птички. Скъсваха се да чуруликат. Едната скърцаше като колело на каруца, цвърченето на друга звучеше така, като че нещо е заседнало в гърлото й. Тони бавно изплува от дълбините на съня. Не помнеше откога не му се беше случвало да спи непробудно цяла нощ, несмущаван от сънища, далеч от всякакви тревоги. От години сънят му създаваше проблеми. Честно казано, още от момента, когато започна да се рови в главите на хора със сериозно деформирана психика.

Първоначално той просто се наслаждаваше на непознатото усещане, че е напълно отпочинал. Последва миг на дезориентация — когато отвори очи и не можа да разбере къде се намира. Не беше у дома, не беше в хотел, нито пък в стаята на дежурните лекари в „Брадфийлд Мур“… После спомените дойдоха на мястото си. Лежеше в леглото на Едмънд Артър Блайт, човекът, на когото дължеше половината от своето ДНК, в голямата спалня на внушителната едуардианска къща край парка в Устър. Малко като в приказката за Златокоска и мечките, каза си той.

Тони погледна часовника си, тръсна китка и отново погледна невярващо. Почти девет часа? Не беше възможно. Беше спал десет часа. За последен път му се беше случвало да спи толкова дълго без прекъсване през студентските години, след като бе работил до късно през нощта над някое есе. Другите студенти се веселяха, Тони учеше. Той се поизправи, облегна се на лакът и поклати глава. Ама че лудница! Алвин Амброуз трябваше да го вземе от хотела точно след половин час. Никога нямаше да успее да стигне навреме. Щеше да е по-добре да се обади на Амброуз и да промени уговорката. Имаше трийсет и три минути да измисли някакво обяснение, което нямаше да го представи като избягал от лудницата.

Тъкмо се канеше да посегне към телефона, когато той иззвъня и го тресна. Тони го придърпа от нощната масичка, притисна слушалката към ухото си и изграчи:

— Да. Ало? Ало?

— Събудих ли те?

След миг той успя да се ориентира и каза:

— Фиона. Не, напълно буден съм. Тъкмо посягах към телефона, за да се обадя. Стреснах се, това е всичко.

— Съжалявам. Казах си, че ще е добре да знаеш, че прехвърлих през моите програми всички места от списъка, който ми прати.

— Страхотно. На това му се казва бърза работа.

Фиона се позасмя.

— Все пак сме подминали времената на сметалото, Тони. В наши дни изчисленията се осъществяват доста бързо, дори на лаптоп в хотелска стая.

— Знам, знам. Влез ми все пак в положението, за мен всичко това продължава да изглежда като магия.

— Е, в този случай не се чувствам чак като магьосница. Не мисля, че резултатите са категорични, защото в случая механизмът на подбора е ориентиран не към места, на които е извършено престъпление. Изборът на места за извършване на реално престъпление се определя от достъпа до жертвата. Както знаем и двамата, някои престъпници имат много строги критерии по отношение на престъпленията си. Изнасилвачи, които харесват определен тип жени. Крадци, които обират само жилища на първия етаж…

— Дотук всичко е ясно, да — каза Тони. Знаеше, че Фиона не се опитва да го поучава, но му се искаше тя най-сетне да стигне до основното. Не му трябваше лекция, искаше само резултатите.

— Така че за извършването на престъпление престъпникът е ограничен от много повече изисквания, отколкото някой, комуто е необходим просто компютър на обществено място, което предполага свободен достъп до него. А те са навсякъде. Предполагам, че дори ти си го забелязал.

— Дори съм ползвал такива компютри, Фиона.

— Виж ти! Значи има изгледи да те въведем и в двайсети век, Тони. И така, с уговорката, че тези резултати не почиват на обширните проучвания, които са основна предпоставка за географското профилиране в криминалистиката, аз смея да твърдя, че лицето, ползвало интернет от споменатите точки, живее в Южен Манчестър, близо до магистрала М60. Ще ти пратя по електронната поща една карта, на която съм маркирала зоната с червено. Доколкото мога да преценя, това е мястото, където се срещат границите на предградията Дидсбъри, Уидингтън и Чорлтън — което налага и определени изводи в демографско отношение.

— Регион, обитаван предимно от хора от средната класа — там четат „Гардиън“, слушат „Радио 4“ и обмислят с копнеж покупките си в „Джон Луис“.19

Фиона се засмя доволно.

— Не е обичайната територия за извършител на убийства със сексуален мотив, нали?

— Не. Само че аз не вярвам в случая сексът да играе някаква роля. Очаква ни серия подобни убийства, но ми се струва, че в основата на случая има нещо друго, до което не мога да се добера. Нали ти е познато това чувство?

— И още как. Никак не е приятно. Е, добре, ако мога да ти помогна с още нещо, обади ми се.

— Благодаря, Фиона. Дължа ти едно голямо питие следващия път, когато се видим. Ще бъдеш ли на конференцията на Европол идущия месец?

Тони така и не разбра какво щеше да отговори Фиона. Без никакво предупреждение вратата, разположена точно срещу леглото, се отвори рязко и служителката на агенцията за недвижими имоти, която го беше развеждала предния ден из къщата, влезе, говорейки през рамо с някого.

— Струва ми се, ще се съгласите, че голямата спалня е наистина зашеметяваща — после тя погледна пред себе си и зяпна невярващо Тони, който притискаше завивката към гърдите си.

— Трябва да приключвам, Фиона — каза той в слушалката. После се опита да се усмихне и каза:

— Знам, че това ви се струва странно, но мога да обясня…

В този момент жената срещу него започна да пищи.

Бетани не събра сили да не допусне Карол в сградата, но очевидно нямаше желание да съобщава на Ванеса за появата й.

— Много е заета — твърдеше администраторката, която я посрещна в приемната. — Съмнявам се, че ще успее да ви приеме днес, защото дойдохте без предварителна уговорка. Това, че предишния път намери време за вас, беше голям късмет — бърбореше тя смутено.

Карол изобщо нямаше намерение да изпробва въздействието на чара си. Щом тази жена работеше за Ванеса, без значение откога, страхът сигурно й въздействаше по-силно, отколкото желанието да се хареса.

— Идвам по работа — заяви тя. — Предайте на госпожа Хил, че съм тук в качеството си на ръководител на екип, който разследва студени досиета.

Тя се извърна и Бетани нямаше какво друго да направи, освен да вдигне слушалката.

— Съжалявам, Ванеса — чу Карол жалостивия й тон, — но онази жена от полицията пак дойде. Твърди, че е дошла тук във връзка с полицейско разследване, нещо свързано със студени досиета. — Последва дълга пауза. После се чу как Бетани оставя слушалката на мястото й. — Ще дойде веднага щом има възможност — каза рецепционистката с тона на човек, който е наясно, че се е озовал между чука и наковалнята.

Времето минаваше. Карол поглеждаше ту часовника, ту телефона си, провери и електронната си поща. Беше се отбила на идване в сградата на северната регионална полиция, за да даде инструкции за днешните операции, и беше разпратила съобщения на подчинените си, променяйки часа на днешната оперативка от девет на десет. И все пак сама не можеше да повярва, че се занимава с това сега, когато на ръцете й бяха два тежки случая, да не говорим за претърсването на езерото Уостуотър.

Ако Блейк разбереше отнякъде с какво се занимава в такъв момент, когато трябваше да е изцяло съсредоточена върху текущите разследвания, той би имал абсолютно всички аргументи да прекрати ръководените от нея операции. Но дори съзнанието за това не можеше да я накара да промени решението си. Като че ли вече нямаше сили да играе ролята на ченгето, което поставя работата над всичко. В продължение на години бе вършила всичко, което се искаше от нея, и дори много повече от това. Беше излагала живота си на опасност, беше се сблъсквала с унижения и тежки физически травми, и въпреки това отново се беше върнала на фронтовата линия на криминалистиката. Върна се с цената на огромни усилия, но след като вече взе това решение, приемаше без колебание всички изисквания на работата си.

А сега изискванията, които поставяха пред нея чувствата й към Тони, напълно я бяха извадили от релси. Дали не държеше на него повече, отколкото на работата, която бе осмислила такава част от живота й? А може би причината беше друга, може би просто бе пожелала да хвърли ръкавицата в лицето на новия си началник, който искаше от нея да функционира като робот, да утвърди правото си да върши работата си така, както иска самата тя.

Какъвто и да беше отговорът, нямаше да го намери точно сега. Защото най-сетне Ванеса Хил се беше изправила пред нея, очевидно преливаща от трудно потискан гняв. Острият връх на обувката й с висок ток потупваше нервно по килима.

— Мислех, че вече сложихме точка на разговорите — каза тя тихо, но с остър тон.

Карол поклати глава.

— Аз никога не слагам точка, докато не съм стигнала до истината — отвърна тя. — А досега точно този артикул е много дефицитен в разговорите с вас. — Тя погледна към Бетани. — Струва ми се, че няма да ви е приятно разговорът ни да се проведе тук, където ще може да даде храна на служебните клюки.

Този път Ванеса не заведе Карол в кабинета си, а в една малка стая край фоайето. Два големи кожени дивана бяха поставени от двете страни на ниска масичка от полиран гранит. По стените висяха репродукции на пищните картини на Климт. Идеята на обзавеждането беше да впечатлява. Карол не беше впечатлена.

Ванеса се отпусна на единия диван.

— Струва ми се, че се изразих достатъчно ясно, когато казах, че няма да се занимавам с ексцентричната ви мисия — каза отегчено Ванеса.

Карол се насочи право към целта.

— Едно от задълженията ми като ръководител на екипа за разследване на особено тежки престъпления е да разработвам и студени досиета. Сега се занимавам с отдавнашно разследване, свързано с едно нападение в Савил Парк. Това говори ли ви нещо?

Нещо трепна едва забележимо по невъзмутимото лице на Ванеса.

— Нека стигнем до същината — каза тя.

— Били сте заедно с годеника си Едмънд Артър Блайт. На полицията сте разказали, че към вас се приближил някакъв мъж, който поискал Еди да му даде парите си. После събитията излезли от контрол и Еди бил намушкан с нож, което едва не му струвало живота. И веднага след това Еди напуснал града.

— Защо сте изровили всичко това? — в тона на Ванеса се прокрадна заплашителна нотка. Карол си припомни онзи стих на Боб Дилън за жената, която никога не залита, защото не може да си позволи да падне. В случая с Ванеса тя по-скоро никога не залиташе, защото отказваше да приеме, че дори съществува възможността да падне.

— Защото вие никога не сте го споменавали. Защото Тони има право да знае защо баща му е напуснал и вас, и него. Ако не ми кажете истината за това, което се е случило, ще задвижа с пълна сила ново разследване по случая. Вашият разказ ми се струва много неубедителен. Обещавам да обърна живота ви нагоре с краката, и да дам публично изявление, в което ще спомена, че години по-късно сте се опитали да отнемете наследството на сина си с измама. Такова нещо е достатъчна причина за подновяване на разследването. Вярвайте ми, Ванеса, не сте по-жилава от мен, и аз няма да ви оставя на мира, докато не получа от вас отговори на въпросите си.

— Това е тормоз. Ако се опитате да се държите така, мога да настоявам да ви отнемат полицейската карта — Ванеса вече не можеше да прикрие яростта, която разкриви чертите й. Карол беше наясно, че е спечелила. Тя сви небрежно рамене.

— Колко време ще удържи такова обвинение според вас? Аз от своя страна мога да ви карам да се чувствате неуютно в продължение на много дълго време. Струва ми се, че не бихте искали да се стигне до това. Не ми се вярва да искате репутацията ви да бъде опетнена — или да пострада доброто име на фирмата ви. Особено сега, когато икономическото положение е толкова тежко и хората броят всяко пени, което влагат в подбор и обучение на нови кадри.

— Би трябвало да сграбчи жена като вас с две ръце — заяви Ванеса. — Жалко подобие на мъж, също като баща му навремето. — Тя кръстоса крака, сключи ръце пред гърдите си и загледа мрачно Карол. — Какво искате да знаете?

— Искам да знам какво е това, което се е случило през онази нощ и е накарало Еди да избяга от града. Освен това искам да знам защо никога не сте говорили за това с Тони.

Ванеса изгледа Карол студено и оценяващо.

— А вие как бихте реагирали, ако мъжът, за когото сте се съгласили да се омъжите, се окажеше безгръбначен страхливец? В момента, когато онова момче извади ножа, Еди започна да се тресе като желе. Предлагаше му портфейла си, молеше го да не ни причинява нищо лошо. Дори заплака. Можете ли да си представите? Сълзи се стичаха по бузите му, от носа му потекоха сополи като на малко дете. Беше жалък. А онова копеле се наслаждаваше на ситуацията. Смееше се на Еди. — Тя помълча. Левият й крак се движеше нагоре-надолу, сякаш отмерваше някакъв неин вътрешен ритъм. Светлината се пречупваше в лъскавата кожа на обувката. — Той поиска бижутата ми. Годежният ми пръстен и една златна гривна, която Еди ми беше подарил. Аз го ритнах в пищяла, тогава той се обърна към Еди, намушка го и избяга.

— Чувствате ли вина за случилото се? — попита Карол, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Да чувствам вина ли? Да не би аз да съм се унижавала пред онова копеле? Аз бях тази, която му се противопостави, така, както беше редно да постъпи Еди. Еди беше страхливец и крадецът го знаеше. Не се обърна към мен, защото знаеше, че аз няма да се подам. Обвинявам се само, че първоначално не бях преценила що за шибано мекотело беше Еди.

Презрението капеше от думите й като кръв от ножа на касапин в кланица.

— Но защо Еди е разпродал всичко и е напуснал града?

— Чувстваше се ужасно. Благодарение на статията във вестника всички в града знаеха как се е изложил. И че не е успял да ме защити. Стана за посмешище. Големият бизнесмен, който не се е осмелил да се противопостави на някакъв нощен обирджия. Не можа да понесе позора. А междувременно и аз го бях напуснала, така че нямаше какво да го задържа тук.

— Уведомили сте го, че го напускате, докато е бил още в болницата?

Ванеса я изгледа невъзмутимо.

— Защо да чакам? Той явно не отговаряше на представата, която си бях изградила за него. Нещата са много прости.

Карол си каза, че безмилостният й егоизъм е наистина удивителен. Не можеше да си представи как някой разклаща абсолютната й увереност в себе си. Беше истинско чудо, че Тони все пак беше оцелял.

— Никой не е бил арестуван — каза тя на глас.

— Не, хората като вас и тогава бяха толкова безполезни, колкото сте вие сега. Честно казано, като че ли никой не полагаше особено големи усилия. Ако онзи човек се беше опитал да ме изнасили, може би щяха да се пораздвижат. Но за тях Еди беше просто някакво жалко богато копеле, което не знае да се грижи за себе си и заслужава да го отнесе.

На Карол й беше трудно да повярва в чутото. През шейсетте години, когато насилието не беше толкова често срещано като в наши дни, полицията би приела сериозно подобно нападение, дори да имаше нещо вярно в тази теория за класово разделение, която влизаше в пълно противоречие с думите на Алан Майлс, който описваше Еди като местно момче, преуспяло благодарение на способностите си. Затова пък версията на Ванеса й даваше повод за допълнителни въпроси и Карол не устоя на изкушението.

— Не сте им дали кой знае какво описание, с което да започнат търсенето.

Ванеса повдигна вежди.

— Беше тъмно, а и той избяга веднага. Говореше като местен жител. Но точно вие би трябвало да знаете колко малко забелязват всъщност свидетелите, когато биват нападнати.

В думите й имаше нещо вярно. Но това поначало важеше за аргументите на съобразителни хора като Ванеса.

— И защо никога не сте казали истината на Тони? Защо сте го оставили да вярва, че заминаването на Еди е имало някаква връзка с него?

— Не мога да попреча на сина си, ако е решил да мисли така — каза безразлично Ванеса.

— Можели сте да му разкажете цялата история.

Студена, злобна усмивка раздвижи ъгълчетата на устата й.

— Аз го закрилях от истината. Не исках да разбере какъв жалък човек е баща му. Първо, защото не събра сили да се противопостави на някакво момче, което вероятно беше не по-малко уплашено от него. И второ, защото толкова много се впечатляваше от мнението на околните, че побягна, вместо да остане в града и да приеме нещата такива, каквито са. Мислите ли, че би било от полза за Тони да знае, че баща му е явен страхливец? Че в сравнение с човека, който го е изоставил, лъвът от „Вълшебникът от Оз“ е истински герой?

— Струва ми се, че за него би било по-добре да знае това, отколкото да израсне с убеждението, че баща му си е тръгнал, защото не е искал да знае за сина си. Еди никога ли не е проявявал интерес към факта, че е имал син?

Ванеса издиша шумно през носа си.

— Не знаех, че той е бил наясно. Аз със сигурност не съм му го казала. Нямам представа как е успял да разбере.

Карол не съумя да прикрие удивлението си.

— Не сте му казали? Той не е знаел, че сте бременна?

— Когато това се случи, бях едва в третия месец, нищо не личеше. По онова време нямаше обичая да разправяш наляво и надясно, че си бременна. Оказа се, че решението ми е било за добро. Иначе той сигурно щеше да ме помъкне към олтара и щях да имам някакъв жалък страхливец за съпруг. Никога нямаше да успея да постигна всичко това — допълни тя с дълбоко убеждение и махна гордо с ръка в жест, който обхващаше цялата сграда. — Еди ни направи голяма услуга, като реши да изчезне.

Карол си каза, че тук вече самоувереността граничи със самоизмама.

— Не смятате ли, че е имал право да познава сина си?

— На този свят човек получава това, което сам си вземе. Дали имаш или нямаш право е без всякакво значение — с тази брутална максима на уста Ванеса се изправи и допълни: — Този път разговорът ни наистина е приключен. Аз нямам какво повече да ви кажа. Можете да споделите наученото с Тони, може и да не го направите. Все ми е едно — тя отвори вратата със замах. — Знаете ли, вие настина бихте могли да намерите нещо по-добро.

Докато излизаше, Карол й отвърна с усмивка:

— Знаете ли, аз почти съм склонна да ви съжаля. Нямате представа какво пропускате в този живот.