Скритият пожар

Глава 2

Карол можеше да прецени, че речта на Джон Брандън отива към своя край. Лицето му, напомнящо със скръбното си изражение на муцуна на блъдхаунд, бе по-оживено, отколкото тя го бе виждала някога в работно време. Обичната му Маги стоеше редом с него, с онази примирена усмивка, която Карол често бе виждала на устните й, когато бе вечеряла със семейството им, а Брандън се вкопчваше в някоя тема като териер, захапал заек. Тя остави празната си чаша, взе пълна от подноса на преминаваща край нея сервитьорка и се упъти отново към нишата, където бе оставила Тони. Изражението му беше по-подходящо за погребение, но пък тя не бе и очаквала нещо по-добро. Знаеше отлично, че той приемаше подобни събития като безсмислена загуба на време и за него това вероятно беше истина. Но що се отнася до нея, нещата стояха по-различно.

Залавянето на престъпници не беше основният двигател в работата на съвременната полиция. Светът се движеше напред от политиката — както ставаше във всяка голяма институция. Навремето подобна вечер щеше да послужи като повод за безпаметно напиване, включително с поръчване на стриптийзьорки. А сега такива събития се ползваха за установяване на контакти, връзки, за провеждане на разговори, които нямаше как да се проведат на работното място. Това не й се нравеше, също както не се нравеше и на Тони, но тя имаше известен талант за подобни занимания. Ако това бяха изискванията, за да затвърди мястото си в неофициалната йерархия, тя щеше да понесе изпитанието с усмивка.

Някой постави ръка на рамото й. Тя спря и се обърна. Детектив Пола Макинтайър от нейния екип приведе глава към ухото на Карол.

— Току-що пристигна — прошепна тя.

Не беше необходимо Карол да пита за кого става дума. Човекът, който щеше да заеме мястото на Джон Брандън, беше известен по име и с репутацията си, но тъй като идваше от другия край на страната, в Брадфийлд почти никой не разполагаше със сведения от първа ръка за него. Не бяха много полицейските служители, пожелали да бъдат преместени от полицията на Девън и Корнуол в Брадфийлд. Защо някой би пожелал да замени относително спокойния живот в красива курортна местност за постоянния тормоз, свързан с полицейската работа в постиндустриален град на север, където на човек можеше да му се доплаче от високия процент на престъпления с употреба на огнестрелно и хладно оръжие? Освен ако, разбира се, не ставаше дума за амбициозно ченге, по чиято преценка ръководенето на четвъртото по големина полицейско подразделение в страната би било добър ход за издигане в кариерата. Карол предполагаше, че думата „предизвикателство“ бе присъствала неведнъж в интервютата при кандидатстването на Джеймс Блейк за този пост. Тя обходи с поглед залата.

— Къде е?

Пола хвърли поглед през рамо.

— Нареждаше нещо пред втория заместник-началник, но е отишъл някъде другаде. Съжалявам, шефе.

— Няма значение. Благодаря, че ми каза — Карол вдигна чаша за поздрав и продължи към Тони. Докато успее да си проправи път през тълпата, успя отново да изпразни чашата си.

— Имам нужда от ново питие — каза тя, облягайки се на стената до него.

— Това е четвъртата ти чаша — отбеляза той миролюбиво.

— И кой брои?

— Очевидно аз.

— Ти си мой приятел, не мой психоаналитик — тонът на Карол беше леден.

— Именно затова изказвам предположение, че може би пиеш прекалено много. Ако бях твой психоаналитик, не бих бил толкова категоричен. Бих оставил преценката на теб.

— Виж какво, Тони, с мен всичко е наред. Имаше един период след… признавам, че имаше период, когато пиех прекалено много. Но вече отново мога да се владея. Това стига ли ти?

Тони вдигна ръце с обърнати към нея длани в опит да я успокои.

— Изборът си е твой.

Карол въздъхна дълбоко и остави празната си чаша на една маса наблизо. Тони можеше да стане вбесяващ, когато започнеше да се държи така благоразумно. А при това тя не беше единствената, която мразеше да се вадят на бял свят гадните моменти от живота й. Да видим как ще му се отрази. Тя се усмихна сладко.

— Да поизлезем на чист въздух, какво ще кажеш?

Усмивката му беше озадачена.

— Добре, щом искаш.

— Открих някои неща за баща ти. Хайде да отидем някъде, където бихме могли да поговорим като хората. — Тя забеляза как усмивката му отстъпи място на унила гримаса. Самоличността на бащата на Тони се изясни едва след неговата смърт, благодарение на решението му да завещае състоянието си на своя син, с когото така и не се бе запознал приживе. Карол знаеше, че отношението на Тони към покойния Едмънд Артър Блайт беше в най-добрия случай двойствено. Беше точно толкова склонен да разговаря за своя наскоро открит баща, колкото тя — да обсъжда предполагаемата си зависимост от алкохола.

— Предавам се. Отивам да ти донеса още едно питие.

Но когато той взе чашата, на пътя му се изпречи някакъв човек, който се измъкна от блъсканицата и застана точно пред тях.

Карол го огледа по навик. Още преди години тя бе развила привичката да пази на ум описания на хората, които срещаше, изграждайки им словесен портрет, сякаш предназначен за художниците, работещи за полицията, или за поместване в плакатите за лица, обявени за издирване. Този човек беше нисък за професионален полицай, набит, но без следи от затлъстяване. Беше добре избръснат, спретнатата бяла линия на страничен път разделяше светлокестенявата му коса. Кожата му беше бяло-розова, със свежестта на човек, който често участва в лов за лисици из графствата, лешниковите му очи бяха оградени от мрежа ситни бръчици, които подсказваха, че на възраст е в края на четиридесетте или началото на петдесетте години. Носът му беше малък и месест, устните — плътни, брадичката му беше кръгла като топче за тенис на маса; властното му излъчване би било подходящо за някой едновремешен лидер от партията на торите.

Тя съзнаваше, че човекът срещу нея я подлага на същата преценка.

— Главен инспектор Джордан — каза той. Гласът му беше плътен баритон с далечни следи от типичния за Югозападна Англия акцент. — Аз съм Джеймс Блейк, вашият нов началник.

Той протегна ръка към Карол. Тя я стисна и установи, че ръката му е широка, топла и суха като хартия.

Също като усмивката му.

— Приятно ми е да се запознаем, сър — каза Карол. Блейк не сваляше очи от лицето й. За да представи Тони, тя отклони поглед. — Това е доктор Тони Хил, той работи за нас от време на време.

Блейк хвърли поглед към Тони и кимна леко, приемайки представянето.

— Исках да се възползвам от тази възможност да разчупя леда. Много съм впечатлен от това, което чувах за вашата работа. Смятам да въведа тук някои промени, и един от приоритетите ми е вашият ареал. Ще ви очаквам утре в десет и половина сутринта в кабинета си.

— Разбира се — отвърна Карол. — Очаквам с нетърпение тази среща.

— Добре тогава, уговорено. До утре, главен инспектор Джордан.

Той се обърна и започна да се промъква през тълпата, разбутвайки с рамене хората.

— Забележително — заяви Тони. Думите му биха могли да означават дузина различни неща и всяко едно от тях би било валидно. И не задължително в оскърбителен смисъл.

— Наистина ли каза ареал?

— „Ареал“ — повтори Тони безпомощно.

— Сега вече наистина имам нужда от това питие. Хайде да се махаме оттук. В хладилника имам бутилка чудесен „сансер“.

Тони се взираше в гърба на Блейк.

— Нали си спомняш какво казва героинята от филма „Мухата“ — „страхувай се, много се страхувай“? Струва ми се, че сега този съвет се отнася за нас.

Шами Пател, отговорникът за контакти с близките на жертвите, поясни, че работи отскоро в местната полиция, прехвърлена на този пост от полицията на Уест Мидландс — което бе и причината Патърсън да не я познава. Каза си, че би предпочел да бъде с човек, който е запознат с неговите методи на работа. Общуването със семействата на жертви на убийство винаги е трудно; скръбта ги тласкаше да реагират непредсказуемо, а понякога и враждебно. В този случай щеше да е двойно по-трудно — отчасти защото съчетаното със сексуално насилие убийство на тийнейджър само по себе си представлява ужас в емоционално отношение. Но в този случай допълнителни затруднения щяха да възникнат от проблема с краткия период между изчезването на детето и намирането на тялото.

Те се бяха скрили от дъжда в колата на Патърсън, докато той й даваше инструкции.

— В този случай имаме повече проблеми от обикновено.

— Невинна жертва — отбеляза лаконично Пател.

— Нещо повече от това — той зарови пръсти в посребрените си къдрици. — Обикновено изминава определен период от време между момента, в който човекът изчезва и момента, когато ние откриваме тялото. През това време успяваме да получим сведения от семейството, информация за обичайните занимания на изчезналото лице. Хората помагат, изпълнени с отчаяно желание да повярват, че съществува възможност да открием изчезналия жив. — Той поклати глава. — Но сега няма да е така.

— Разбирам — отвърна Пател. — Те още не са свикнали с мисълта, че тя е изчезнала, а сега ние идваме, за да им кажем, че е мъртва. Ще бъдат съсипани.

Патърсън кимна.

— Моля ви, не мислете, че не съчувствам на положението им. Но за мен съществува проблемът, че няма да са в състояние, подходящо за разпит. — Той въздъхна. — А при разследване на убийство първото денонощие е периодът, през който е най-необходимо да отбележим някакъв напредък.

— Разполагаме ли с това, което е казала госпожа Мейдмънт, когато е съобщила за изчезването на Дженифър?

Беше разумен въпрос. Патърсън измъкна своя „блекбери“ от вътрешния си джоб, намери очилата си за четене и отвори мейла на полицая, отговорил на обаждането на Таня Мейдмънт, който Амброуз му беше препратил.

— Не е дошла в участъка, а се е обадила по телефона — каза той, четейки от малкия екран. — Не искала да оставя къщата, за да не би Дженифър да се прибере и да я намери заключена. Дженифър имала ключ, но майка й не била сигурна, че го е взела. Майка й не я била виждала от сутринта, когато тръгнала на училище… — той превъртя текста нагоре. — Трябвало да гостува на своя приятелка, да пие чай там, да подготвят заедно домашните си и да се прибере у дома в осем — нищо необичайно, двете момичета често го правели, ту в дома на едната, ту на другата. Майка й решила да приеме малко закъснение, но се обадила в дома на приятелката в осем и четвърт. Приятелката не била виждала Дженифър, откакто си тръгнали от училище, нямали уговорка нито да пият заедно чай, нито да правят заедно домашните си. Дженифър не била споменавала нищо за някакви планове — казала само, че ще се отбие в кооперативния магазин на път за вкъщи. Тогава госпожа Мейдмънт се обажда на нас.

— Надявам се, че колегите са приели обаждането й сериозно — каза Пател.

— Слава богу, да. Полицай Билингс взема описанието й и го разпраща до всички патрули. Затова и успяхме да идентифицираме толкова бързо тялото. Така, да видим… Четиринайсетгодишна, ръст 165 сантиметра, стройна, кестенява коса до раменете, сини очи, пробити уши с обици, които представляват обикновени златни халки. Облечена с униформата на Устърската девическа гимназия — бяла блуза, тъмнозелена жилетка, пола и блейзър в същия цвят. Черен чорапогащник и черни обувки. Над униформата носела черен шлифер. — И добави на себе си: — Не го видяхме на местопрестъплението.

— Единствено дете ли е? — попита Пател.

— Нямам представа. Не знам и къде е господин Мейдмънт понастоящем. Както вече казах, гаден случай. — Написа набързо съобщение до Амброуз, нареждайки му да разпита приятелката на Дженифър, с която се предполагало, че е прекарала следобеда, после затвори телефона и разкърши рамене под палтото си. — Готови ли сме?

Излязоха на дъжда и тръгнаха по алеята към дома на семейство Мейдмънт, триетажна къща близнак от епохата на крал Едуард VII, с тухлена фасада и добре поддържана градина отпред. Лампите вътре горяха, завесите на прозорците бяха дръпнати. Двамата полицаи можеха да видят дневната и трапезарията, обзаведени по начин, който нито един от тях двамата не би могъл да си позволи, навсякъде се виждаха полирани повърхности с наситени отблясъци, скъпи тъкани и картини, които със сигурност не бяха купени от ИКЕА.

Пръстът на Патърсън едва бе докоснал звънеца, когато вратата се отвори рязко.

Състоянието на жената, която застана на прага, би предизвикало реакция при каквито и да било обстоятелства. Но Патърсън бе виждал достатъчно отчаяни майки, за да се стъписа от разчорлените коси, размазания грим, изпохапаните устни и трескаво стиснатите челюсти. Когато тя ги видя, застанали пред нея с мрачни физиономии, подпухналите й клепачи се отвориха по-широко. Притисна с една ръка устата си, а с другата сърцето си и каза:

— Господи!

Гласът й трепереше от напиращите сълзи.

— Госпожа Мейдмънт? Аз съм главен инспектор…

Рангът подсказа на Таня Мейдмънт това, което не искаше да разбере. Писъкът й прекъсна Патърсън насред представянето. Тя залитна и щеше да падне, ако той не бе пристъпил бързо към нея, обвивайки с ръка отпуснатите й рамене, така че тя се подпря тежко на него. Той почти я внесе обратно в къщата, а детектив Пател влезе след тях.

Когато я положи на удобно тапицирания диван в дневната, Таня Мейдмънт вече трепереше като премръзнала.

— Не, не, не — повтаряше тя, а зъбите й тракаха.

— Толкова съжалявам! Открихме тяло, което по наша преценка е на дъщеря ви Дженифър — каза Патърсън, хвърляйки отчаян поглед към детектив Пател.

Тя разчете правилно погледа му и седна до обезумялата жена, поемайки ледените й пръсти в топлите си ръце.

— Има ли някой, на когото бихме могли да се обадим? — попита тя. — Някой, който може да остане при вас?

Госпожа Мейдмънт поклати глава — макар да трепереше, жестът й беше недвусмислен.

— Не, не, не — тя преглътна, сякаш се давеше. — Баща й… Той трябва да се прибере утре. От Индия. Вече лети. Няма представа дори, че е изчезнала.

После сълзите рукнаха в истинска буря от давещи хлипове. Патърсън не се бе чувствал по-безполезен през живота си.

Той изчака да утихне първият пристъп на скръб. Стори му се, че е изминало ужасно много време. В крайна сметка майката на Дженифър се изтощи. Пател, обвила с ръка раменете й, му кимна едва забележимо.

— Госпожо Мейдмънт, налага се да хвърлим един поглед на стаята на Дженифър — каза Патърсън.

Знаеше, че думите му звучат безсърдечно. Скоро тук щяха да пристигнат специалисти от лабораторията по съдебна медицина, които щяха да преровят стаята до последния детайл, но той искаше първи да огледа личното пространство на мъртвото момиче. Нещо повече, сега майката може и да беше извън себе си, но често се случваше родителите да решат, че в живота на децата им може да има неща, които не биха искали да стават обществено достояние. Това не означаваше, че те искаха да попречат на разследването — по-скоро невинаги бяха в състояние да схванат значимостта на някои неща, които по тяхна преценка нямаха връзка със случилото се. Патърсън не искаше това да се случи и сега.

Без да изчака отговор, той се измъкна от стаята и тръгна нагоре по стълбите. Патърсън считаше, че човек може да си състави добра преценка за живота в семейството от средата, в която той протичаше. Докато се качваше по стълбите, започна да си съставя мнение за дома, в който бе живяла Дженифър Мейдмънт. Наоколо всичко сияеше с мек блясък, който говореше за пари, но не се забелязваше маниакална стерилност. На една масичка в антрето имаше разпиляна поща, върху решетката на парното бяха хвърлени небрежно чифт ръкавици, увехналите цветя във вазата на прозореца на стълбищната площадка не бяха изхвърлени.

Когато се озова на първия етаж, видя пред себе си пет затворени врати. Следователно в този дом уважаваха правото на лично пространство. Първата врата водеше към голямата спалня, следваше семейната баня, след нея имаше кабинет. Всички стаи тънеха в мрак и не издаваха тайните си. Зад четвъртата врата той откри това, което търсеше. Преди да запали лампата, той вдъхна за миг аромата, съпътствал живота на Дженифър Мейдмънт — сладък мирис на праскова с лек цитрусов привкус.

Стаята трогателно напомняше на стаята на собствената му дъщеря. Ако той разполагаше с достатъчно средства, за да изпълни желанията на Лили, тя вероятно би избрала същото обзавеждане, същите мебели в пастелно розово и бяло. По стените имаше плакати на групи — млади момчета и момичета, тоалетката свидетелстваше за безброй неуспешни опити да се постигне желания грим, имаше и малък шкаф с книги, някои от които бе виждал да се търкалят в собствената си дневна. Предположи, че едната от вратите в далечната стена на стаята води към дрешник, който сигурно беше натъпкан с куп вещи — някои практични, други модерни. Лаборантите щяха да разполагат с достатъчно време да преровят всичко това. Самият той се интересуваше от тоалетната масичка и от малкото бюро, разположено в един ъгъл на стаята.

Патърсън нахлузи чифт гумени ръкавици и се зае да преглежда чекмеджетата. Сутиени и бикини, елегантни, с панделки и воланчета, но всъщност трогателно невинни. Чорапогащници, няколко чифта свити на топки чорапи, в които нямаше нищо скрито. Камизолки и корсажи с тънки презрамки, тениски с ликра, на вид невероятно тесни. Евтини обици, гривни и колиета, подредени спретнато в един поднос. Купчина стари коледни картички и картички за рожден ден, които Патърсън взе и премести встрани. Щеше да се наложи някой да ги прегледа заедно с госпожа Мейдмънт, когато тя си възвърнеше способността да мисли за нещо друго извън скръбта си.

Нищо друго не привлече вниманието му и той премина към бюрото. Задължителният лаптоп „Епъл Макинтош“ беше затворен, но светещият индикатор подсказа на Патърсън, че не е изключен, а е в режим „слийп моуд“. Последен модел Айпод беше свързан с компютъра, слушалките със заплетени кабели лежаха до него. Патърсън изключи компютъра от контакта, написа разписка, че го взема като доказателство, и го пъхна под мишница. Озърна се бързо, за да се убеди, че не е пропуснал нищо очебийно, после излезе и заслиза обратно надолу.

Госпожа Мейдмънт бе престанала да плаче. Тя седеше с изправен гръб, свела очи към пода, стиснала здраво ръце в скута си, а по бузите й още блестяха сълзи. Без да повдигне очи, тя каза:

— Не разбирам как е могло да се случи.

— Никой от нас не разбира — отвърна Патърсън.

— Дженифър не лъже, като ни казва къде отива — каза жената. Болката караше гласът й да звучи по-плътно и по-ниско от обикновено. — Знам, всички родители си въобразяват, че децата им не ги лъжат, но Дженифър наистина не лъже. Те двете с Клеър правят всичко заедно. Или са тук, или в дома на Клеър, все заедно. Не разбирам.

Пател потупа госпожа Мейдмънт по рамото.

— Ще разберем, Таня. Ще разкрием какво се е случило с Дженифър.

Патърсън си каза, че би искал да изпитва нейната увереност. Угнетен и изтощен, той седна и се приготви да започне да задава въпроси, предполагайки, че голяма част от тях ще бъдат зададени напусто. И все пак трябваше да ги зададе. А после щяха да преценяват отговорите — кое е истина и кое — лъжа. Защото щеше да има и едното, и другото. Винаги ставаше така.