Скритият пожар

Глава 30

Диктофонът на кухненската маса беше първото, което привлече погледа на Тони, когато слезе долу да закуси.

— Още не — каза той на глас, докато зареждаше кафемашината. Имаше нужда от време, за да си изясни заключенията от онова, което Карол му беше разказала предния ден. Искаше да разбере какво означава за него разказът на Ванеса, преди да изслуша Артър и да прецени убедителността на двете версии — ако предположим, че между двете имаше някакви съществени различия.

Но Карол, която по принцип имаше верен инстинкт за тези неща, му беше напомнила, че няма основание да вярва на Ванеса. Жена, която се беше опитала да отнеме с измама наследството на единственото си дете, надали би имала скрупули, ако решеше да лъже за минали събития.

И все пак…

За да стои надалеч от изкушението, той включи лаптопа и влезе в сайта на вестник „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Телеграф“. Може и да не беше „Гардиън“, но беше един от добрите местни вестници. И, разбира се, вероятно в него убийствата, по които работеше Карол, щяха да бъдат най-обширно отразени.

Оказа се, че убийствата са тема на водещата статия на първа страница. Тони кликна на линка и прочете материала. Имаше доста пълнеж, но откъм конкретни данни разказът беше доста беден. Две четиринайсетгодишни момчета, между които не съществуваше каквато и да било връзка, бяха изчезнали по необясним начин — сякаш се бяха изпарили. Обезобразените им трупове били открити впоследствие на усамотени места извън града. Полицията беше на мнение, че може да са били примамени на среща с убиеца посредством контакти в социалните мрежи.

Невъзможно бе той да не се замисли за случая с Дженифър Мейдмънт. Но убийството бе извършено на сто мили разстояние от Брадфийлд, при това жертвата не беше от същия пол. Тони завъртя глава в израз на категорично отрицание.

— Преувеличаваш — каза той. — Иска ти се да откриеш връзка, за да имаш основание да работиш по случаите на Карол. Я се стегни!

Той отвори снимките на двете момчета — първо снимката на Даниъл, после на Сет. Започна да гледа ту едната, ту другата, питайки се дали не си внушава нещо. Взе лаптопа и отиде в кабинета си, свърза го с принтера и разпечата двете снимки — в черно-бял вариант, така щеше да му бъде по-лесно да направи сравнението. След като поразмисли, въпреки мърморенето на критичния вътрешен глас, разпечата и една снимка на Дженифър.

Отнесе трите снимки обратно в кухнята и ги подреди на масата. Наля си кафе и започна да се взира в тях, смръщил вежди. Не, не си внушаваше. Съществуваше подчертана прилика между трите деца. Една обезпокоителна мисъл започваше да си проправя път към повърхността на съзнанието му, и той вече не можеше да я пренебрегва. Известно бе, че серийните убийци често се придържат към един определен физически тип при избора на жертвите си. Ако се предположеше, че за този убиец от значение е не полът, а физическият тип, може би хрумването на Тони да свърже убийството на Дженифър с убийствата на двете момчета не беше чак толкова налудничаво.

Имаше нужда от още сведения. А Карол със сигурност нямаше да му ги даде. Не и след като му изнесе онази лекция в смисъл, че отказва да експлоатира способностите му.

Но имаше друг човек, към когото можеше да се обърне за информация. Тони взе телефона и набра един номер. На третото иззвъняване някой отсреща вдигна слушалката и попита предпазливо:

— Тони? Ти ли си?

— Аз съм, Пола — после той си припомни как е прието да се държат един с друг хора, свързани от взаимна симпатия, и попита: — Как се чувстваш?

— Разследваме две убийства едновременно, Тони, Как мислиш, че се чувствам?

— Ясно. Слушай, Пола, искам да те помоля за нещо.

— Ако молбата ти е свързана с разследваните случаи, отговорът е „не“. Последния път, когато поиска от мен помощ, шефката щеше да ме разкъса, задето съм действала зад гърба й.

— Но ние бяхме прави — настоя той. — Кой знае още колко хора биха загинали, ако ти не беше направила това, за което те помолих? А те помолих да го направиш, защото аз самият нямах възможност.

„При това все още си ми длъжница, задето те спасих от отчаянието, в което беше затънала“.

— И така да е, нали сега си добре? Кракът ти не е в шина. Можеш сам да си вършиш работата.

— Непреклонна жена си ти, Пола — каза Тони. Възхищението в тона му беше искрено.

— Налага ми се, след като общувам с хора като теб.

— Слушай, аз не искам да свършиш някаква работа вместо мен. Моля те само да ми отговориш на един въпрос, това е всичко. На един простичък въпрос. Нима не искаш да направиш това за мен? След всичко, което сме преживели заедно?

Отсреща се чу нещо, което би могло да бъде смях или отвратено изсумтяване.

— Господи, Тони, ама ти май никога не се предаваш!

— Не, не се предавам. Същото важи и за теб, така че би могла да се отнесеш с разбиране.

Настъпи дълго мълчание, после се чу как Пола въздъхна.

— Да чуя въпроса. Имай предвид, че не обещавам нищо.

— Става дума за двете жертви на убийствата, с които се занимавате. Във вестника пише, че телата им били обезобразени. Напълно кастрирани ли бяха? Имам предвид, и пенисът, и тестисите ли бяха премахнати?

Пола въздъхна отново.

— Обещай, че няма да кажеш на никого.

— Обещавам.

— Да, бяха изцяло кастрирани. Трябва да тръгвам, Тони. Този разговор между нас никога не е бил провеждан.

Но той вече не я чуваше. Мислите му вече препускаха и той се питаше как да обясни на Карол, че двата трупа от нейното разследване не бяха първите жертви на този убиец.

Кевин погледна към Пола, която стоеше пред бюрото му.

— Тони? Да не би да имаш предвид нашия Тони?

Говореше тихо, за което тя му беше благодарна.

— Единственият и неповторим Тони — отвърна тя. — Очевидно шефката отказва да го държи в течение.

— А на него това не му харесва, така ли?

Пола хвърли бърз поглед към Карол, която си седеше в кабинета, погълната от някакъв телефонен разговор.

— Определено. Не казвай на никого, че към говорила с него, обещаваш ли?

Кевин се засмя.

— Аз не се казвам Сам. Тайната ти е на сигурно място при мен.

Преди някой от тях да успее да каже още нещо, телефонът му иззвъня.

— Криминална полиция, сержант Матюс — каза той.

— Обажда се сержант Джед Търнър от криминалния отдел на южната регионална полиция. — Името беше непознато, човекът говореше със силен шотландски акцент.

— С какво мога да ви бъда полезен, Джед?

— Нали вашият екип се занимава с убитите тийнейджъри? Морисън и Вайнър?

Тонът му беше небрежен и безразличен, което не се понрави на Кевин.

— Да — отвърна той.

— А всичко започна с това, че бяха обявени за изчезнали, нали?

— Така е. Да не би да имате някакви новини за нас?

— Честно ви говоря, с голяма радост бих прехвърлил работата на вас — смехът от другата страна на линията прозвуча като излайване.

— Нямах точно това предвид.

— Разбирам, приятел, и не си правя никакви илюзии по въпроса. Работата е там, че май имаме ново постъпление за вашата бодра група.

— Труп ли сте открили?

— Все още не. Но при нас обявиха за издирване четиринайсетгодишно момче на име Нийл Куонтик. Майка му ни вади душите от сутринта. Минало е известно време, докато тиквениците от приемната съобразят, че по характеристики случаят може да се вписва във вашето разследване. Прехвърлиха го при нас едва преди половин час. Е, проявявате ли интерес или не?

Кевин се поизправи на стола си и взе една химикалка.

— Какви са подробностите?

— Хлапето е от квартала с общинските жилища. Живее с майка си в комплекса „Брусхил“. Тя казва, че синът й тръгнал към центъра вчера следобед. Не й е казал нито къде отива, нито с кого смята да се срещне. Така и не се прибрал. Опитала се да го търси по мобилния телефон, но той бил изключен. Типичен случай на немарлива майка, няма никаква представа нито какви са приятелите на сина й, нито с какво се занимава той, когато не си е у дома. И ето ни сега в тази неделна утрин, от хлапето все още няма и следа. Искате ли да се заемете със случая?

„Искаме вероятно повече, отколкото вие искате да се отървете от него“.

— Трябва да видим с какъв материал разполагате. Звучи така, като че ли е по нашата част. Трябва да прегледам данните и да ги представя на шефа, нали знаете как е.

— Ясно, приятел. Така да бъде, пращам веднага материалите — тоест съобщението, че е обявен за издирване с описанието и една снимка. Ще ме уведомите, щом вземете решение, нали?

Кевин затвори телефона с мрачно изражение. Пола срещна погледа му и повдигна въпросително вежди. В отговор Кевин насочи палеца на едната си ръка към пода.

— По всичко личи, че е изчезнало още едно дете — каза той потиснато. Мислеше за сина си и изпитваше желание да подкара колата към къщи, да затвори момчето у дома и да не го пуска навън, докато всичко това не приключи.

— О, не! — изпъшка Пола. — Горките му родители!

Кевин предпочиташе да не мисли по въпроса.

— Трябва да поговоря с шефката.

Когато работиш в екип за разследване на убийства, усещането за „дежа вю“ никога не е свързано с нещо приятно. За Карол то подчертаваше предчувствието за провал. Не бяха заловили убиеца — въпреки усилията на блестящия й екип, съставен от най-добрите специалисти. Убиецът беше още на свобода, беше се добрал до нова жертва и кой знае още колко щяха да последват? В непълен състав, под напрежение и с ясното съзнание какъв е залогът в настоящия случай, екипът за разследване на особено тежки престъпления никога не се беше изправял пред по-сериозно предизвикателство.

Карол огледа подчинените си, съзнавайки дълбоко в себе си, че вече са закъснели и няма да спасят Нийл Куонтик. Ако Гриша бе преценил правилно часът на настъпване на смъртта — а нямаше причини той да е сгрешил — убиецът убиваше жертвите си почти незабавно. Не рискуваше да ги държи в плен, докато задоволи желанията си. Карол си каза, че това само по себе си беше необичайно. Обикновено такива убийци се стремят да получат максимално удовлетворение от злодеянието си. Това беше едно от нещата, които трябваше да направят впечатление на Тим Паркър. Той току-що беше представил втория си опит за профил, който не беше по-успешен от първия, в смисъл, че не съдържаше никакви стойностни заключения и нищо, което би помогнало на разследването. Тя не бе имала възможност да разговаря с него, а той се навърташе в дъното на помещението като малко дете, което очаква похвала от родителите си. Едно беше сигурно — нямаше да дочака похвала от нея.

— Така — поде тя, опитвайки се да прикрие умората си. — Вероятно вече всички знаете, че е постъпило ново съобщение за изчезнал тийнейджър. Не е изключено майката да е изпаднала в неоснователна паника. Доколкото разбирам, снощи са постъпили три-четири подобни съобщения, но после се оказвало, че е ставало дума за фалшива тревога. Данните по последното обаждане като че ли налагат да го приемем по-сериозно, така че на първо време приемаме, че става дума за трети случай от серия.

Думите й бяха посрещнати с приглушени изрази на съгласие.

— Разпитите на свидетелите и търсенето се водят от полицията на южната градска част. Кевин, искам ти да поддържаш връзка с тях. Пола, тръгваш с Кевин. Ако има основания предположението ни да се потвърди, държа да започнете незабавно с повторни разпити на свидетелите. Не искам нещо да бъде пропуснато само защото служителите, водили първоначалните разпити, не разполагат с вашата подготовка. Сам, засега се налага да отложим въпроса с Найджъл Барнс — ти се заемаш с майката. Уведомяваш ни незабавно за всичко, което успееш да научиш от нея, но се постарай колегите от южната градска част да получат копия от същите сведения. Освен това — Стейси, съжалявам, знам, че си затрупана със задачи, но трябва да отидеш със Сам, за да видиш дали не може да се открие нещо в компютъра на Нийл.

— Няма проблем — отвърна Стейси. — Повечето от търсенията ми вървят на автопилот. Ако се появи резултат, ще изчака, докато се върна.

— Жалко, че и жените не могат да бъдат програмирани по същия начин — отбеляза Сам.

— Шегата ти е неуместна — каза Пола.

— А кой казва, че се шегува? — попита Кевин. — Е, хайде, аз тръгвам — и той навлече якето си и взе ключовете си от бюрото.

— Той вече е мъртъв, нали? — попита Пола, обръщайки се към своето бюро, за да направи същото.

Откъм вратата се разнесе гласа на новодошъл участник в разговора.

— Това е почти сигурно — каза Тони. — Въпреки това трябва да действате така, като че ли момчето, което търсите, е още живо.

Карол изви очи към тавана.

— Доктор Хил — изпъшка тя. — Както винаги, точно навреме.

Той пристъпи в стаята. Карол не помнеше да го е виждала така елегантно облечен и толкова спретнат — сякаш се опитваше да направи добро впечатление, нещо, което преди изобщо не би му минало през ума.

— Между другото си напълно права — каза той и кимна, минавайки покрай Тим Паркър. — Тим, нещата са доста по-различни, когато става дума за действителен случай, нали?

Кевин го потупа по рамото, когато се разминаха. Останалите последваха примера му — всеки докосваше Тони, сякаш той беше някакъв талисман. Дори Стейси докосна ръкава му с пръсти.

— Добре дошъл отново сред нас, доктор Хил — каза тя с обичайната си въздържаност.

— Да не прибързваме, Стейси — отвърна Тони, продължи нататък и влезе в кабинета на Карол, изправяйки я пред избора да го последва или да го остави да седи там. При това тя знаеше отлично, че той няма да уважи неприкосновеността на служебната информация. Оставеше ли го сам, незабавно щеше да нападне данните по случая. Така че Карол го последва и хлопна вратата зад себе си.

— Какво търсиш тук? — попита тя, застанала с гръб към вратата, така че Тим Паркър да не вижда изражението й, скръстила ръце на гърдите си.

— Дойдох да помогна — отвърна Тони. — И преди да почнеш да повтаряш същото, което каза вчера, моля да ме изслушаш.

Карол прокара пръсти през косата си и се отдалечи от вратата. Смъкна щорите, после отиде при бюрото си.

— Надявам се основанията ти за всичко това да са сериозни, Тони. Не знам каква част от разговора ни си успял да подслушаш, но е изчезнало още едно момче и аз би трябвало да се съсредоточа върху усилията на хората ми да го открият и върнат у дома.

Тони въздъхна.

— Това е похвално желание, Карол. Но ние и двамата знаем, че няма защо да бързаш толкова. Момчето вече е мъртво.

Карол почувства как желанието й да спори се изпарява. Понякога Тони я вбесяваше със способността си да облича в думи това, което другият само чувстваше, така че спорът ставаше безсмислен. А точно сега тя не искаше да престава да спори. Искаше да продължи да му се сърди, задето не се беше вслушал в това, което тя му беше казала вчера.

— Защо си тук?

— Ами в известен смисъл имам това право. Поради факта, че вече работя за полицейското подразделение, което се занимава с първата жертва на този убиец.

— Какво? — Карол все още не беше в състояние да схване смисъла на думите му.

— Даниъл Морисън не е първата жертва.

Всеки криминалист на ръководна служба храни един страх в сърцето си. Тъй като няма постоянен обмен на цялата постъпваща информация в различните полицейски подразделения из Обединеното кралство, всяко убийство, което не можеше да бъде определено като „битово“, криеше възможността да не е първа проява на убиеца. Преди няколко години двайсетина регионални полицейски централи направиха съпоставки между документациите си по неразрешени убийства от изминалото десетилетие. Работейки с Тони и други профайлъри, криминалистите сравняваха досиетата, за да проверят дали няма да открият свързващи ги следи. В резултат на това бяха стигнали до извода, че на територията на Обединеното кралство действат поне трима серийни убийци. Трима убийци, за чието съществуване дотогава никой не беше подозирал. Резултатът ужаси всички криминалисти, занимаващи се с убийства. Тогава Тони бе казал на Карол: „По принцип първото убийство е най-информативно за нас, защото тогава убиецът още изпробва похвата си, за да разбере какво точно иска. Следващия път вече е рафинирал метода си и действа по-умело“.

А сега идваше да й каже, че тя не разполага дори с предимството да работи върху първото убийство. Искаше й се да му възрази, а можеше и да успее, но първо имаше нужда от отговорите на няколко въпроса.

— Кое е първото убийство? Къде се е случило? Кога си работил по него?

— Работя по него в момента, Карол. Става дума за убийството на Дженифър Мейдмънт.

Първоначално Карол само го гледаше безмълвно, удивена и невярваща.

— Не ти вярвам — каза тя накрая. — Наистина ли толкова отчаяно държиш да работиш по тези случаи? Заради Тим Паркър ли е всичко това? Никога не съм предполагала, че си от хората, които имат нужда от постоянно признание за професионалните си умения.

Тони покри лицето си с ръце и потри очи.

— Опасявах се, че ще реагираш така — каза той, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам няколко сгънати листа. — Това няма никаква връзка с мен. Ако продължаваш да държиш да не работя с вас, така да бъде. Мога да живея с тази мисъл, повярвай ми. Но е много важно да изслушаш това, което имам да кажа. Моля те.

Карол се разкъсваше между уважението и привързаността си към него и раздразнението поради начина, по който той се натрапваше в нейното разследване. Каквото и да кажеше, тя бе убедена, че причината е присъствието на Тим Паркър. Господи, колко й се искаше да пийне нещо!

— Добре — отвърна тя рязко. — Слушам.

Той разгъна листовете и постави пред нея трите снимки, които бе разпечатал сутринта.

— Нека на първо време забравим въпроса за пола на жертвите. Защото в този случай той не играе никаква роля. Засега не мога да преценя защо е така, но това е истината. Само погледни лицата на тримата. Между тях съществува подчертана прилика. Той има предпочитания към определен физически тип. Не си ли съгласна?

Тя не можеше да отрече това, което виждаше с очите си.

— Съгласна съм, приличат си донякъде. По тази точка присъствието на Дженифър в групата може да се обясни със съвпадение.

— Прието, но все пак не бива да забравяш, че предпочитанието към определен физически тип е характерно за серийните убийци. Помниш ли Джако Ванс?

Карол потръпна. Като че ли беше възможно да забрави.

— Той избираше момичета, които приличаха на някогашната му приятелка.

— Точно така. Убийци с подобни фиксации са склонни да подминават някои удобни за тях жертви, защото не отговарят на желания тип. Затова пък отделят време и полагат старания да се доберат до онези, които наистина ги привличат. А сега ти припомням, че аз не знам за твоите случаи нищо повече от хората, които са чели вестници и слушали новините по радиото. Така ли е?

— Освен ако пак не си се свързвал зад гърба ми с колеги от екипа, както направи с Пола, когато разследвахме убийството на Роби Бишоп — отвърна тя сухо.

— Не съм разпитвал твоите детективи, Карол. Но сега ще ти кажа някои неща за твоите две убийства, които знам само защото те са извършени от същото лице, което е убило и Дженифър Мейдмънт. Познавам това поведение, Карол. Този човек има обособен почерк, чиито отлики аз мога да различа. — Той започна да изрежда на пръсти. — Първо: всички жертви са изчезнали без обяснение в късния следобед. Не са споделили нищо с никого — нито с приятели, нита с близки, нито с гаджета. Второ: имали са контакти в РигМароул с неизвестно лице извън кръга на своите познати. Това лице им е предлагало нещо, което те явно не са можели да получат от друг. Най-вероятно човекът е ползвал инициали, състоящи се от еднакви букви — BB, CC, DD и така нататък. Последното е само предположение, но и то може да има някакво значение, до което все още не съм в състояние да се добера. Трето: причината за смъртта във всички случаи е задушаване с помощта на плътен найлонов чувал, залепен здраво за шиите на жертвите. Четвърто: не са регистрирани никакви признаци те да са се съпротивлявали, което говори, че най-вероятно са били упоени. Най-вероятно с гама-хидроксибутират, макар че в твоите случаи това би било по-трудно за установяване, защото е изминало повече време до откриването на телата. Били са мъртви от доста време, когато сте ги открили, нали? Не са били убити току-що — поради петата обща черта: убивал ги е много скоро след като е успявал да ги отвлече. Как се справям до тук?

Карол се надяваше, че е успяла да прикрие удивлението си. Откъде можеше Тони да знае тези неща?

— Продължавай — каза тя спокойно.

— Шесто: телата са били изхвърлени извън града, в местности, които не се наблюдават от каквито и да било контролни камери. Не е правен сериозен опит да бъдат скрити телата. Седмо: телата са обезобразени след настъпването на смъртта. Осмо: били са кастрирани. Девето: няма никакви следи от сексуално насилие. О, има и десето: като че ли няма свидетели те да са били отвлечени насилствено, както са си вървели по улицата, така че най-вероятно срещата с убиеца е била съвсем приятелска, отсъствала е всякаква принуда. И така, Карол — ясно ли ти е за какво говоря? Броят на приликите е прекалено голям, за да могат да бъдат отдадени на съвпадение. Така ли е?

Той срещна спокойно погледа й.

— От къде си разбрал всичко това? — попита тя.

— Знам го, защото същото се е случило с Дженифър Мейдмънт. Само че в нейния случай е изрязана вагината — отбележи, моля те, че става дума само за вагината без клитора. Затова твърдя, че полът в случая е без значение. Тези убийства нямат сексуален мотив.

Карол почувства, че губи почва под краката си. Всичко, което й беше известно за серийните убийства, подсказваше, че убиецът е имал сексуални подбуди за действията си. Тъкмо той я беше научил да предполага това. Дори в момента да не можеше да разбере каква е причината убиецът да търси сексуална наслада по този начин, причина сигурно съществуваше.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Става дума за обезобразяване на гениталната област — това би трябвало във всички случаи да има някакъв сексуален подтекст.

Тони се почеса по главата.

— Ти би била права в деветдесет и девет от сто случая. Но ми се струва, че сега си имаме работа със стотния, извънредния, който разбива на пух и прах принципите на профилирането, защото не се води по закона за вероятностите. — Той скочи на крака и закрачи из стаята. — Казвам всичко това по три причини, Карол. Той не отделя много време, за да бъде насаме с жертвите…

— Забелязах това — каза тя. — И на мен ми се стори необяснимо. Защо му е било да полага такива усилия да ги примами, след като ги убива практически още при залавянето?

— Именно! — възкликна той разгорещено, обърна се рязко и удари с длан по бюрото й. — Какво удоволствие би могъл да изпита от това? Втората причина е отсъствието на всякакви доказателства за сексуално насилие — нито следа от сперма или пък от анални травми. Предполагам, че при Сет и Даниъл положението е същото?

Карол кимна.

— Няма нищо подобно — каза тя и в същия момент осъзна, че той я е подвел да го каже с аргументите си, въпреки намеренията й да не издава нищо. Защото в казаното от него имаше някаква ужасна логика. — Ти спомена три причини.

— Убиецът иска да каже „Това е краят. Ти не си просто мъртъв, с теб се слага край на всички такива като теб.“ На когото и да са му напомняли те, убиецът иска да заличи този човек от лицето на земята.

Думите му я накараха да потръпне.

— Звучи страшно — каза тя. — Такава безчувственост!

— Така е. Но подобна позиция обяснява всичко по начин, който нито едно друго обяснение не предлага.

Въпреки всичко Карол изпита приятно вълнение. Това бяха моментите, които придаваха смисъл на работата й. Прекрасните мигове, когато всички зъбци на ключа попадаха в точните жлебове на секретната ключалка и вратата към разбирането се отваряше. Как да не обичаш усещането, когато внезапно непроницаемото става достъпно? Тя му се усмихна, благодарна за прозорливостта и търпеливото упорство, които бяха негов принос в работата им. После каза:

— Съжалявам, дължа ти извинение. Знам, че никога не си бил дребнав и мнителен, не знам откъде ми хрумна, че Тим Паркър би предизвикал у теб подобна реакция.

Тони отвърна на усмивката й.

— Тим Паркър остава в историята. Каквото и да каже Блейк, това вече е мой случай. Устър има предимството на първо престъпление — той извади от джоба на сакото си картичката на Стюарт Патърсън. — Това е човекът, с когото трябва да поговориш.

Карол взе картичката.

— Първо ще се наложи да поговоря с някой друг — усмивката й стана заплашителна. — И можеш да ми вярваш, че този разговор ще ми достави удоволствие.