Скритият пожар

Глава 1

Сводестият таван действаше като гигантски усилвател, прехвърляйки насам-натам из залата шумовете от разговорите. Джазовият квартет полагаше усилия, но музиката беше прекалено крехка за такава мощна конкуренция. Въздухът беше натегнал от гъста смес на миризми: храна, алкохол, пот, тестостерон, одеколон и дъха на стотина души. Доскоро цигареният дим би прикривал до голяма степен човешкия мирис, но както собствениците на заведения успяха да установят след забраната на пушенето, събиращите се на едно място хора далеч не излъчват толкова приятен аромат, колкото са склонни да си представят.

В залата имаше много малко жени и повечето от тях разнасяха подноси със сандвичи и напитки. Както се случва винаги на празник по случай пенсионирането на полицейски служител, вратовръзките бяха вече разхлабени, а лицата — зачервени. Затова пък никой не си позволяваше закачливи жестове в присъствието на толкова много висши служители. Не за първи път доктор Тони Хил си задаваше въпроса какво, по дяволите, търси на мястото, където се намираше. Вероятно нямаше да му е и за последен път.

Жената, която в този момент си проправяше път през тълпата към него, беше сигурно единственият човек в помещението, с когото той действително желаеше да прекара част от времето си. Това, което ги свърза, бяха убийствата; убийствата станаха основа на възникналото между тях взаимно разбиране, убийствата научиха всеки от тях да уважава мисълта и морала на другия. Така или иначе, от години насам главен инспектор Карол Джордан бе единствената сред колегите му, която успя да прекоси границата и да навлезе в територията на нещо, което вероятно трябваше да се окачестви като приятелство. Понякога той признаваше пред себе си, че „приятелство“ не е точно определение на онова, което ги свързваше така здраво, въпреки сложната история на близостта им, но дори при неговия дългогодишен опит като клиничен психолог той като че ли не беше в състояние да намери подходяща дефиниция. Особено пък сега, на това място, където бе дошъл с нежелание.

Карол се справяше много по-добре от него с избягването на неща, които не искаше да прави. Освен това тя съумяваше да определи много точно какви са тези неща и да действа съответно. Но в действителност тази вечер бе дошла по свой избор. За нея присъствието й тук имаше стойност, която Тони не можеше да оцени. Наистина, Джон Брандън беше първият старши полицейски служител, който го прие сериозно, измъкна го от света на научните изследвания и медицината и го постави на предна линия в профилирането на престъпници. Но ако не беше той, щеше да е някой друг. Тони ценеше това, че Брандън държеше на необходимостта от психологическо профилиране. Но отношенията им така и не надхвърлиха границите на професионалните контакти. Той би отклонил поканата за тази вечер, ако Карол не бе настояла, че хората биха счели отсъствието му за странно. Тони си знаеше, че е странен. Но все пак предпочиташе другите хора да не могат да преценят докъде стига странността му. И ето го, стоеше тук, а леката усмивка се появяваше на устните му, веднага щом той срещнеше нечий поглед.

Карол, напротив, сякаш беше родена за тази работа — промъкваше се умело през тълпата в тъмносиня рокля от лъскава материя, която подчертаваше точно както трябва извивките на тялото й, от раменете през гърдите, чак до бедрата и прасците. Русата й коса изглеждаше по-светла, но Тони знаеше, че това се дължи на сребърните нишки сред златото, а не на усилията на някой фризьор. Докато се движеше сред залата, лицето й грейваше, когато поздравяваше някого, устните й се усмихваха, веждите й се повдигаха, очите се разтваряха по-широко.

Най-сетне тя се добра до него и му подаде чаша вино. После отпи от своята.

— Пиеш червено — отбеляза Тони.

— Бялото е под всякаква критика.

Той отпи предпазливо.

— А това е по-добро, така ли?

— Можеш да ми вярваш.

Като се имаше предвид, че тя пиеше доста повече от него, той беше склонен да й вярва.

— Ще има ли речи?

— Заместник-началникът ще каже няколко думи.

— Няколко ли? Ако са само няколко, ще му е за първи път.

— Именно. И като че ли това не стига, ами са извадили от нафталина и Богоизбраното ченге1 да поднесе златния часовник на Джон.

Тони отстъпи ужасено — и жестът му не беше изцяло театрален.

— Сър Дерек Армтуейт? Той жив ли е още?

— За съжаление да. Тъй като той беше началникът на полицията, който навремето подкрепи Джон при издигането му в йерархията, са решили, че ще бъде добре да поканят и него.

Тони потръпна.

— Напомни ми да не позволявам на твоите колеги да организират партито за моето пенсиониране.

— Няма да ти организират парти, нали не си един от нас — каза Карол, а усмивката й отне остротата на думите й. — Единственото, което можеш да очакваш, е аз да те заведа да хапнем най-хубавото къри в Брадфийлд.

Преди Тони да успее да отговори, звукът от мощните усилватели прекъсна разговора им с представяне на заместник-началника на полицията в град Брадфийлд. Карол допи чашата си и потъна отново в тълпата в търсене на нова напитка, а както предполагаше Тони, и на някои контакти. Тя беше главен инспектор от няколко години, а отскоро водеше и свой екип за особено тежки престъпления. Тони знаеше, че тя се разкъсва между желанието да използва уменията си в пряко преследване на престъпници и желанието да се издигне в йерархията до такова ниво, от което би могла да въздейства върху политиката на институцията. Той се питаше дали сега, когато Джон Брандън излизаше от картината, правото на избор нямаше да й бъде отнето.

Религията му го учеше, че всеки живот има еднаква стойност, но инспекторът от криминалната полиция Стюарт Патърсън така и не успяваше да се придържа към тази догма в отношението си към мъртвите. Някой мърляв наркоман, наръган в безсмислено сбиване, никога не би могъл да го трогне така, както това мъртво и обезобразено дете. Той стоеше в единия край на бялата палатка, която защитаваше местопрестъплението от упорития дъжд, който барабанеше цяла нощ по нея. Беше оставил специалистите да вършат работата си и се опитваше да не прави сравнения между мъртвото момиче и собствената си дъщеря, която също наближаваше четиринайсет години.

Момичето, което сега беше в центъра на вниманието, спокойно би могло да бъде някоя от съученичките на Лили — разликата беше само в униформата. Въпреки разпилените гнили листа, които вятърът и дъждът бяха налепили по прозрачния найлонов плик върху лицето и косата й, тя изглеждаше чиста, с добре поддържано тяло. Майка й беше съобщила за изчезването й малко след девет вечерта, което подсказваше, че дъщеря й е била доста по-дисциплинирана от Лили, и че семейството спазва доста строг дневен режим. Теоретично все още бе възможно това да не е Дженифър Мейдмънт, тъй като тялото бе открито, преди да бъде регистрирано съобщението за изчезналото момиче, и на местопрестъплението все още не разполагаха със снимката му. Но инспектор Патърсън не вярваше две момичета от едно и също училище в центъра на града да са изчезнали в една и съща вечер. Такова нещо бе възможно, само ако едната бе свързана по някакъв начин със смъртта на другата. А в наши дни човек не можеше да изключи и такива хипотези.

Платнената завеса на входа на палатката се отметна рязко и един мъж, на вид същински колос, се промъкна с усилие вътре. Раменете му бяха толкова широки, че така и не успяваше да закопчае най-големия защитен костюм, който полицията на Уест Мърсия бе в състояние да осигури на своите служители. Капчици дъжд блестяха по остриганата му глава с цвят на силен чай и се стичаха по лицето му, което подсказваше, че голяма част от бурната си младост той бе прекарал на боксовия ринг. Мъжът стискаше прозрачен найлонов плик с някакъв лист в него.

— Тук съм, Алвин — каза Патърсън. В гласа му се прокрадваше меланхолия и дълбока безнадеждност.

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз мина внимателно по специално очертаната пътечка, за да стигне до шефа си.

— Дженифър Мейдмънт — каза той и му поднесе плика, в който се виждаше снимка, разпечатана на обикновена хартия. — Тя ли е?

Патърсън огледа овалното лице, обрамчено от дълга кестенява коса, и кимна мрачно.

— Тя е.

— Хубавичка — каза Амброуз.

— Вече не е.

Убиецът бе отнел красотата й, както бе отнел и живота й. Макар винаги да внимаваше да не стига до прибързани заключения, Патърсън предполагаше, че кръвонасяданията по кожата, подутият език, излезлите от орбитите очи и здраво пристегнатият найлонов плик говорят с голяма сигурност за смърт чрез удушаване.

— Пликът е бил пристегнат с лепенки около шията й. Ужасно шибан начин да си отидеш.

— Няма следи, говорещи, че е била връзвана. Ще научим повече, когато ни я върнат от моргата.

— Била ли е подложена на сексуално насилие?

Патърсън не можа да се въздържи и потръпна.

— Рязал я е с нож. Първоначално не забелязахме, полата й го скриваше. После лекарят погледна. — Той притвори очи и се подаде на желанието да произнесе една кратка, безмълвна молитва. — Копелето я е сякло като касапин. Не знам дали това нещо може да се окачестви като сексуално насилие. По-скоро е нещо като заличаване на пола. — Той се обърна и тръгна към изхода. Подбираше думите си внимателно, поставяйки трупа на Дженифър Мейдмънт на везните срещу всички смъртни случаи, които бе разследвал някога. — Най-ужасното нещо, което съм виждал.

Извън палатката се оказа, че времето е отвратително. Това, което следобед бе започнало с пристъпи на хапещ, студен дъжд, носен от поривите на вятъра, междувременно се бе превърнало в истинска буря. Жителите на Устър се бяха научили в такива нощи да се боят от надигането на река Севърн. Това, което всички очакваха с боязън, бе наводнение, а не убийство.

Тялото бе открито в края на една отбивка, създадена при изправянето на този участък на главния път преди няколко години. Старият остър завой сега изпълняваше нова роля, очертавайки мястото, където спираха тирове и камиони, привлечени от присъствието на фургона, предлагащ бързи закуски през деня. Нощем мястото служеше като импровизиран паркинг за камиони, побиращ обикновено четири-пет тира, чиито шофьори предпочитаха да спят при по-примитивни условия, за да спестят пари. Холандският шофьор, слязъл същата вечер от камиона си, за да се облекчи, се бе натъкнал на нещо, което съвсем не бе очаквал.

Отбивката не се виждаше от преминаващите коли, скрита зад горичка от високо израсли дървета и гъст храсталак. Бурният вятър виеше в клоните на дърветата и навяваше дъжд, така че Амброуз и Патърсън подгизнаха, докато тичаха обратно към волвото. Когато влязоха в колата, Патърсън заговори, отмятайки точките на пръсти:

— Свържи се с пътна полиция. Те имат две контролни камери на това шосе, но не знам къде точно. Нуждаем се от пълни описания на всяко превозно средство, преминало по тази отсечка вечерта. Свържи се с полицаите, които отговарят за връзка със семействата на жертвите. Искам някой от техния отдел да се срещне с мен пред дома на родителите й. Свържи се с директора на училището. Искам да знам кои са били приятелите й, кои са учителите й, искам да разговарям с тях рано сутринта. Поискай от полицая, който е приел първоначалното съобщение за изчезването й, да ми прати подробности по електронната поща. Свържи се с прессекретариата и уточни подробностите. Ще разговаряме с пресата утре, в десет сутринта. Ясно ли е? Забравих ли нещо?

Амброуз поклати глава.

— Ще се заема. Ще помоля някой от пътна полиция да ме върне. Вие ли ще отидете в дома на момичето?

Патърсън въздъхна.

— Няма да е приятно. Но дъщерята на тези хора е мъртва. Заслужават вниманието на старши полицейски служител. Ще се видим в централата.

Амброуз излезе от колата и се упъти към полицейските коли, спрели пред входа на отбивката. Шефът му го проследи с поглед. Като че ли нищо не бе в състояние да разтърси Амброуз. Той поемаше тежестта върху масивните си рамене и прегазваше непоклатимо през всичко, което им поднасяше поредното разследване. Каквато и да бе цената на тази поне привидна невъзмутимост, тази нощ Патърсън би я платил на драго сърце.