Скритият пожар

Глава 39

Още със събуждането си Юан Макалпайн почувства гъделичкането на приятна възбуда. Днес, щеше да се случи днес! Най-сетне щеше да има възможността да изживее нещо, за което копнееше толкова отдавна. След обяд вече щеше да препуска по пресечен терен, възседнал кросов мотор, потънал в облак прах, с кърпа на устата като каубой сред хълмовете.

Никога не му бяха позволявали да върши нещо, което според майка му и баща му беше опасно. През целия му живот се бяха опитвали да го повиват в памук, като че ли можеше да се счупи, ако падне. Още не можеше да забрави тоталното унижение, което преживя на първата си ученическа екскурзия с преспиване. Тогава беше осемгодишен и замина със съученици за един туристически център в Пенините. Заедно с учителите бяха дошли и някои родители, за да е сигурно, че ще има достатъчно възрастни, които да наблюдават децата. И, разбира се, сред родителите беше и неговата майка. Всеки път, когато той понечеше да се включи в някое от заниманията, предлагани от центъра — спускане по скала с въже, катерене, гребане с каяк или спускане с планински тролей, тя се намесваше и така и не му позволи да направи нещо интересно. Наложи му се да прекара два дни на пистата за бягане с препятствия и край мишените за стрелба с лък. А това, разбира се, беше дар божи за враговете му.

Юан съзнаваше, че майка му го прави за добро. Но благодарение на усилията й той от години беше прицел на постоянен присмех, а понякога и на по-лошо. За негов късмет в началното училище, което посещаваше, си бяха поставили за цел да не допускат тормоз и издевателства между учениците. После, когато се премести в частното училище, той започна много старателно да се прави на невидим. Момчетата, които се занимаваха активно със спорт, не му обръщаха никакво внимание, затова и не бяха забелязали, че не му позволяват да се занимават с неща, свързани дори с най-дребен риск.

И все пак Юан мечтаеше за възможност да се занимава с нещо вълнуващо. Обичаше да гледа екстремни спортове по телевизията, а през последните две години много се стараеше да развива физиката си и да трупа мускули. Дори майка му не можеше да възрази срещу тренировките в приземния етаж на къщата, където баща му беше обзавел малка зала за фитнес. Това, което му липсваше, беше възможност да подложи тялото си на екстремно натоварване.

Положението беше такова, когато срещна BB в „Риг“. Копелето беше късметлия, живееше във ферма, където имаше кросови мотори, имаше и свое АТВ. Още по-хубаво бе това, че избра Юан за свой приятел. И сега, днес следобед, Юан най-сетне щеше да има възможност да осъществи на живо мечтите си.

Майка му мислеше, че заминава на състезание по дебати в Манчестър. Щеше да очаква той да се прибере чак към девет вечерта, което го устройваше идеално. BB беше казал, че ще му даде да облече нещо, и че ще може да си вземе душ, преди да потегли обратно с автобуса в осем и половина. Всичко щеше да бъде прекрасно.

Юан имаше чувството, че ще се пръсне от нетърпение, докато чака да стане следобед. Но щеше да се овладее. Той умееше да държи живота си под контрол.

На една миля оттам, в полицейския участък, който се намираше най-близо до дома на семейство Макалпайн, Карол даваше последни инструкции на екипите, които щяха да осъществяват наблюдението. В него щяха да участват три коли, един мотор и множество пешеходци, а в допълнение и микробус, в който щяха да могат да сменят дрехи, шапки, перуки, бради и мустаци.

— Очаква ви дълъг ден — каза Карол. — Докато Юан е на училище, реално няма да има кой знае какво за вършене, но училището ще трябва да се наблюдава от всички страни, за да сме сигурни, че той няма да се измъкне по-рано. Няма основания да го направи — всички знаем каква е уговорката. Но може да избърза от нетърпение. Така че ще трябва да бъдем нащрек. Има ли въпроси?

Пола вдигна ръка.

— Знаем, че този убиец действа бързо. Ще се намесим ли незабавно след като той вземе със себе си Юан?

— Няма да вземам решение за арест, докато операцията още не е в ход — отвърна Карол. — Прекалено много неща могат да се променят. Няма спор, че най-важно за нас е спасяването на Юан. Но освен това трябва да сме сигурни, че разполагаме с доказателство за отвличане. И така, ако всички са готови, трябва вече да заемаме позиции. Докато го следваме по пътя към училище, всички ще имаме възможност да запомним добре чертите му, а и да отрепетираме действията си. Е, да тръгваме. Успех на всички!

Отиването до училище не създаде проблеми. Една кола се движеше пред аудито на майката на Юан, друга я следваше отзад, най-отзад се движеше микробусът. Госпожа Макалпайн го остави на един ъгъл на около четвърт миля разстояние от училището и двама от пешеходците го поеха оттам. Оставиха на пост трима полицаи — двама пеши и един в кола, после се върнаха в участъка. Чакането винаги беше най-тежката част от тези операции. Някои играеха карти, други четяха, трети, отпуснали глави върху скръстените си ръце, спяха. Когато Тони се появи, вече беше три и половина и всички бяха готови за действие.

— Не очаквах да се появиш — каза Карол.

— Обичам да те държа в напрежение.

— Ще стоиш в микробуса с мен — каза тя, избутвайки го встрани от останалите участници в наблюдението.

— Прекрасно. Не се опитвам да ти създавам допълнително затруднение — каза той. — Но си казах, че мога да бъда от полза. Разбираш ли — ако се наложи да вземаш трудни решения, кога да се намесвате и кога да се държите настрани. Нали знаеш, че ме бива с тези психологически трикове — и той й отправи онази хлапашка усмивка, която едновременно я забавляваше и дразнеше. — Защо да не се възползваш от присъствието ми. В края на краищата, колкото повече работа ти свърша, толкова по-лесно ще ти бъде да спориш с Блейк следващия път, когато се опита да те накара да работиш с Тим Паркър.

— Всички ли са такива некадърници като него? — попита Карол.

Тони седна на едно от бюрата.

— Не. Един-двама от тях имат истински талант за тази работа, има и още един-двама, които са сравнително компетентни. После идват онези, което са изучили всичко, което трябва да се учи по въпроса, но нямат способност да съпреживяват, да се поставят в положението на другия. Те не подлежат на допълнително обучение. Човек или има тази способност, или я няма. Още първия път, когато изпълнява такава задача в действителност, си проличава дали има необходимата съобразителност и способност за съпреживяване — ако я има, трябва да се заеме с клинична практика. Ако тези неща му липсват, трябва да се ориентира към академична работа. — Тим има потенциал да стане по-добър, но никога няма да бъде блестящ. Стана така, че ти просто нямаше късмет. Ако Блейк отново се опита да ти погоди такъв номер, не позволявай друг да избира вместо теб. Ще ти дам имената на двама души, които ще ти свършат добра работа.

— Но няма да са добри като теб.

— Не отричам. Но аз може да не съм винаги до теб, Карол — тонът му беше сериозен и събуди у нея страх. Всъщност така и не беше разбрала какво се е случило с него в Устър — не знаеше какво се е случило в душата му. Но откакто се върна оттам, той беше в особено настроение. Нещата, които не успяваше да разбере, я дразнеха, а това бе нещо, което не можеше да разбере.

Затова реши да се пошегува.

— Не си ли малко млад за пенсия? Или си лъгал за възрастта си през всички тези години?

Той се позасмя.

— Не съм от хората, които се пенсионират. Вероятно ще се влача на работа, кретайки, подпрян на проходилка. „Човекът, когото търсите, е мъж, принадлежи към бялата раса, на възраст от двайсет и пет до четиридесет години, и има проблеми да поддържа лични отношения“. И някоя млада и талантлива инспекторка от криминалната полиция ще мисли, че съм голяма работа.

— Е, това ще ти е за първи път — каза тя заядливо. После направи крачка встрани и повиши тон. — Всички да внимават. Време е да заемем позиции. — Обърна се отново към Тони и попита: — Разбра ли, че намерихме връзка между Уорън Дейви и жертвите? В националната база данни на полицията откриха близост между техните ДНК-профили и ДНК-профила на Бил Кар, братовчеда, когото Дейви използва като пощенска кутия.

— Това е добре. Винаги е успокоително, когато ние, профайлърите, разберем, че не сме ви насочили по погрешна следа. Вече наистина ще трябва да почерпя Фиона Камерън.

Двамата тръгнаха заедно към вратата.

— Никога ли не си обмислял да се заемеш с географско профилиране? За да обогатиш арсенала си?

Той поклати глава.

— Да се занимавам с изчисления? Няма да се справя с такова нещо, Карол. Ще прекарвам цялото си време в спорове с компютъра. Достатъчно лошо е това, че си говоря сам, та да въвличам и неодушевени предмети в разговора.

Докато Юан вървеше към автобусната спирка, не се случи нищо особено. По нищо не личеше той да е забелязал, че го наблюдават. Двама от проследяващите се качиха в автобуса с него — жена на средна възраст, облечена с шлифер, и млад мъж с кожено яке и аленочервена бейзболна шапка, чиято козирка беше придърпана ниско над лицето му. Когато автобусът потегли, Карол се обади по телефона. Двама детективи вече чакаха в Бароудън. Единият щеше да се качи на автобуса там, а другият щеше да се постарае да го изпусне в последния момент и щеше да остане да разучава разписанието в заслона на спирката. Увериха я, че и двамата били на място, и че в селото не се забелязвали никакви признаци на живот, с изключение на двама старци, които играели на домино в кръчмата.

— Никак няма да е лесно — каза Карол на Тони. — Отидох снощи там, за да проуча какво е положението — прилича на някакъв шибан град на призраци. Четири улици, селски магазин, който приключва работа в шест следобед и кръчма, в която човек би влязъл само ако не разполага с никаква друга възможност. Ще трябва да стоим много надалеч.

— Ще пуснеш ли още пешеходци?

— Не. Имаме двамата в автобуса — те ще слязат в Бароудък. Тя ще влезе в кръчмата, а мъжът ще остане на спирката и ще се заговори с онзи, който ще е изпуснал автобуса. Станат ли повече, ще изглежда подозрително. Освен това сме монтирали камера в бръшляна по стената на методисткия параклис. — Тя посочи зад него, той се обърна и забеляза черно-белия монитор, на който се виждаше задната част на плексигласовия заслон на автобусната спирка и част от островърхата стреха на кръчмата. С изключение на мъжа, който стоеше на автобусната спирка, наоколо нямаше жива душа.

— Очакваш ли Дейви да се появи на АТВ, както самият той спомена в „Риг“?

— Мисля, че ще дойде с кола. Ще предпочете момчето да бъде в затворено пространство.

Не разговаряха повече, докато микробусът пътуваше по тесните междуселски пътища. Не виждаха автобуса пред себе си, но тримата техници в микробуса поддържаха постоянен контакт с проследяващите. Най-сетне Джони, ръководителят на техническия екип, се обърна към Карол и каза:

— Автобусът навлиза в Бароудън.

Карол и Тони погледнаха към монитора и видяха, че автобусът е вече близо до спирката.

Самите те вече бяха в покрайнините на селото и шофьорът спря микробуса в отбивка, от която тръгваше път към частен имот.

— Вчера взех съгласието на собствениците — поясни Карол. — Ще останем тук, ще слушаме и ще наблюдаваме.

Автобусът спря. Юан пропусна учтиво жената пред себе си, после слезе и той. Мъжът с бейзболната шапка се наведе, за да завърже връзката на обувката си; човекът на спирката се качи на автобуса. Юан се озърна, по-скоро любопитно, отколкото тревожно. Погледна часовника си, после се отдалечи от автобусната спирка и спря по средата между спирката и кръчмата, така че да може да бъде видян от всички посоки. Жената влезе забързано в кръчмата, а автобусът потегли. Точно когато той набра скорост, от едната странична улица се появи тичешком някакъв човек. Когато видя, че автобусът отмина, той спря, задъхан, и подпря ръце на коленете си. Мъжът с бейзболната шапка се насочи към него — явно се познаваха. Двамата се заговориха, после се върнаха обратно на спирката и продължиха да обсъждат оживено разписанието.

Не беше минала и минута, когато едно волво комби, тъмно на цвят, навлезе в селото, идвайки откъм Манчестър. Колата премина бавно, почти пълзешком покрай моравата в центъра на селото и автобусната спирка. Направи обратен завой пред кръчмата и спря до Юан.

— Той е — каза решително Карол.

Джони отдели слушалката от едното си ухо.

— Шофира жена — каза той.

— Какво?

— Жена е — и той върна слушалката на мястото й.

Карол погледна към Тони.

— Жена? Ти не си споменавал нищо за жена.

Той разпери ръце, не по-малко озадачен от нея. На екрана се видя как Юан пристъпи напред и се наведе към отворения прозорец на колата.

Джони отново проговори.

— Тя казва нещо в смисъла, че АТВ-то на BB било развалено… че тя е майка на BB и е дошла да го вземе…

— Той се качва — каза Карол. — Втори етап, Джони, уведоми ги.

— Волво комби, тъмно на цвят, излиза от селото и се насочва обратно към Манчестър. Първите знаци на регистрационния номер са ММ-07. Засега не мога да разчета останалото. Пешеходците в микробуса!

После излязоха отново на пътя. Беше мъчително да се движат толкова по-назад, но Джони подаваше непрекъснато информация.

— Насочва се уверено към Манчестър… Танго Лима две го следва… Моторът наближава отзад, изпреварва много умело Танго Лима две… сега моторът води. Шофьорът със сигурност е жена… момчето пие нещо от метална кутия… наближават разклона… моторът продължава направо, волвото зави вляво, без да подаде сигнал. Танго Лима две завива надясно, Танго Лима три поема следенето… заобикаляме града, насочваме се на юг… моторът се връща и се движи зад Танго Лима три.

— Изглежда, че се насочваме към фермата на Дейви — каза Карол. — Където се предполага, че той не е стъпвал вече цяла седмица — още от миналия петък.

— Може би приятелката му лъже по-умело, отколкото би могъл да предположи Амброуз — каза Тони. — Ако предположим, че тя е жената, която шофира.

— Кажи на Танго Лима две да ги изпревари. Може да продължи да ни води, да подмине фермата на Дейви и да чака по-нагоре по пътя. Танго Лима четири да следва неотстъпно — нареди Карол.

Двайсет минути по-късно вече не можеше да има съмнение каква е крайната им цел. Тесният междуселски път, по който се движеха, водеше практически единствено към централата на „Ди Пи Ес“.

— Танго Лима три и моторът да изостанат. Не забравяйте какво каза Амброуз — че цялата територия на тяхната собственост е покрита от контролни камери. Засега не бива да се оставяме да бъдем засечени. Танго Лима четири да продължи и да се присъедини към Танго Лима две на една миля след фермата.

Спряха зад мотора. Джони продължаваше да говори:

— Волвото завива към портата… Танго Лима три е извън обхвата на камерите им — така поне мисли той. Излязъл е от колата си и се е качил на покрива… извадил е бинокъл. Вижда как волвото спира точно до къщата… Жената излиза. Според него вратата на пътника до шофьора е отворена… Вратата на фермата е отворена. Той не вижда нищо, тя сигурно влачи детето, за да го вкара вътре… Жената отново излиза, затваря вратата на колата, откъдето го е извадила, връща се в колата, придвижва я и спира така, че да блокира вратата на един хамбар. Връща се към къщата пеш… Влиза. Затваря вратата. — Джони погледна към Карол. — Чисто отвличане, бих казал.

Карол отвори задната врата на микробуса и изскочи навън. Тони я последва.

— Разполагаме единствено с доказателства за отвличане — каза тя. — Не знаем дали Уорън е там вътре, или предстои да пристигне.

— Той може да е бил в къщата и когато Амброуз е идвал тук — каза Тони. — Не са претърсвали нищо, нали?

— Не. А тогава нямахме и основание да установяваме наблюдение над фермата. Пък и с техните системи за сигурност не бихме могли да приближим достатъчно, без да бъдем засечени. Освен това отвъд фермата се простират цели мили пусти хълмисти земи. Човек, който познава терена, би могъл спокойно да стигне дотук по тъмно и да влезе, скрит от мрака. — Колкото повече говореше, толкова по-неподготвена се чувстваше. — Затова пък знаем, че той е бил в Брадфийлд вчера сутринта, защото е пратил на Амброуз мейл от градската библиотека.

— Трябва да влезем, Карол. Знаем, че този убиец не обича да се бави. Момчето вече е в безсъзнание. Ако Уорън е там вътре, той вероятно вече нахлузва найлоновия чувал на главата му. Не можеш да допуснеш това дете да умре. Никога няма да си го простиш. А Пола най-вероятно ще те убие — допълни той. Нищо в тона му не подсказваше, че се шегува.

Тя кимна.

— Прав си — наведе се назад, през отворената врата на микробуса, и извика. — Влизаме, Джони. Всички да се насочат към портата. — После скочи обратно в невзрачния бял микробус и подаде ръка на Тони, за да му помогне да се качи. Минаха пред колата и мотора и се заковаха първи пред портата. Карол излезе и отиде до интеркома.

— Полиция! Отворете! — извика тя. — Ще броя до три… едно… две… — крилата на тежката порта бавно се отвориха. Карол затича по тревата край входната алея. Микробусът, последван от останалите превозни средства, се движеше бавно успоредно с нея.

Оставиха колите в двора и всички се скупчиха пред входа на къщата. Карол пристъпи първа и отвори рязко вратата. Закова се на прага, видяла картината, която се разкри пред нея. Юан Макалпайн лежеше върху голямо парче найлон, прострян върху каменния под. Момчето беше в безсъзнание, но още дишаше. На масата се виждаха плътен найлонов чувал, ролка опаковъчни лепенки и скалпел. Притиснала с ръце главата си, една жена седеше край масата и ридаеше конвулсивно.

— Толкова съжалявам! — хлипаше тя. — Съжалявам, ужасно съжалявам.