Скритият пожар

Глава 5

Бяха започнали да глезят Даниъл Морисън още от мига на раждането му. Трудно би могло човек да си представи по-желано дете, и в усилията животът му да бъде най-хубавият, който човек би могъл да си представи, не бяха пестени средства и бяха пренебрегвани всякакви странични съображения. По време на бременността си майка му, Джесика, се бе отказала не само от алкохол и наситени мазнини в храната, но не употребяваше лак за коса, дезодорант и репеленти за насекоми, не пращаше дори дрехите си на химическо чистене. Всякакви храни и препарати, набеждавани някога за канцерогенни, не бяха допускани до нея. Ако Майк се прибереше от кръчмата, вмирисан на цигарен дим, той трябваше да се съблече в килера и да вземе душ, преди да доближи до бременната си жена.

Когато Даниъл се появи след цезаровото сечение, избрано съзнателно от нея, с идеални резултати от Апгар-теста2, Джесика реши, че всички предохранителни мерки, които бе взела, са били напълно оправдани. Тя не се колебаеше да споделя това свое убеждение с всеки, който бе склонен да слуша, а и с някои хора, които нямаха такова желание.

Стремежът към съвършенство не се ограничи с това. Всеки етап от израстването на Даниъл беше съпроводен с подходящите за възрастта, съобразени с възпитателните принципи играчки, както и всякакви други стимули за правилно развитие. На четиригодишна възраст той вече беше записан в подготвителна група за най-доброто училище в Брадфийлд, носеше униформа, състояща се от сиви вълнени панталони, риза и вратовръзка, светлокафяв блейзър и каскет, който би изглеждал съвсем на място през петдесетте години на двайсети век.

От тук нататък всичко продължи в същия дух. Дизайнерски дрехи, подстригване при модни фризьори; на ски в Шамони през зимата, на почивка в Тоскана през лятото; бели костюми за крикет и екипи за ръгби; водеха го на представления на „Сирк дю Солей“, на театър, да слуша класическа музика. Щом Джесика решеше, че Даниъл се нуждае от нещо, Даниъл незабавно го получаваше. Друг мъж би се опитал да я възпре. Но Майк обичаше жена си — и сина си също, разбира се, но не с такова обожание, с каквото се отнасяше към Джесика — затова и предпочете да заеме такава позиция, че тя да се чувства възможно най-щастлива. Тъй като тя глезеше Даниъл, и той го глезеше. Майк бе имал късмета да пробие още в зората на бизнеса с мобилни телефони, в началото на деветдесетте години. Имаше периоди в живота му, когато той бе изпитвал чувството, че се е сдобил с разрешение да печата пари. Затова и фактът, че Джесика умееше да ги харчи, никога не бе представлявал проблем за тях.

Но Майк Морисън бе започнал постепенно да осъзнава, че четиринайсетгодишният му син не е особено мило момче. През последните месеци бе станало ясно, че Даниъл вече не е склонен да приема безропотно решенията на Джесика относно това кое е най-добро за него. Той започваше да развива собствени представи за това, което искаше, и благодарение на внушеното му от Джесика съзнание, че има право да получава каквото пожелае, очакваше незабавно и цялостно изпълнение на всички свои желания. Стигна се до някои много остри стълкновения, повечето от които приключваха по един и същи начин — Джесика избухваше в сълзи, а Даниъл се оттегляше в доброволно изгнание в стаите си, като понякога отказваше да излезе в продължение на дни.

Разправиите не притесняваха Майк, въпреки безпомощния гняв на Джесика. Той си припомняше подобни скандали с родителите си, когато самият той беше тийнейджър и се опитваше да утвърди собствената си личност напук на родителската съпротива. Това, което го безпокоеше, беше съмнението, преминаващо постепенно в твърдо убеждение, че няма и най-малка представа какво се върти в главата на сина му.

Спомняше си, че когато самият той беше четиринайсетгодишен, интересите му бяха доста елементарни. Футбол — обичаше и да гледа, и да играе; момичета — истински и въображаеми; сравнителни анализи на качествата на „Крийм“ и „Блайнд Фейт“; интересуваше го също въпросът колко още ще трябва да чака, докато успее да се добере до купон, на който има алкохол и се пуши трева. Навремето не беше послушно детенце, затова се бе надявал, че собствените му отклонения от очакванията на родителите му ще му помогнат да съхрани връзката си с Даниъл, когато той започнеше да възмъжава.

Оказа се, че е грешал дълбоко. Когато Майк се опитваше да споделя с Даниъл, за да установи някаква близост с него, синът му реагираше със свиване на рамене, присмиваше му се и категорично отказваше да бъде въвлечен в разговор. След като той го беше срязал за пореден път, Майк с нежелание прие, че няма и най-бледа представа от мислите на сина си. Мечтите и желанията на Даниъл, неговите страхове и фантазии, страстите и слабостите му бяха напълно неразгадаеми за неговия баща.

Майк наистина можеше само да гадае с какво се занимава синът му през дългите часове, когато двамата не бяха заедно. И тъй като представите, които се раждаха във въображението му, никак не му се нравеха, той бе предпочел да не мисли за тези неща. Предполагаше, че това устройва напълно и Даниъл.

Но нямаше как да предположи, че това устройваше напълно и неговия убиец.

Има срещи, които е по-добре да бъдат провеждани извън работното място. Карол винаги го бе чувствала инстинктивно, а Тони й беше дал рационалното обяснение: „Измъкнеш ли хората от естествената им територия, това размива йерархичните ограничения. Те се чувстват малко по-неуверени, но същевременно изпитват желание да се покажат, да утвърдят себе си. Това ги кара да мислят по-творчески, по-оригинално.“ А това е необходимо за всеки работен екип, чиято цел е да бъде водещ в професията. Едно от най-трудните неща за постигане е да поддържаш всички бодри, изпълнени с изобретателност като в началото, особено в строго йерархични структури като полицейската.

За екип като нейния, съхраняването на водещи позиции беше дори още по-важно. Както Джеймс Блейк й бе припомнил съвсем подчертано, елитните екипи неминуемо привличаха по-строг контрол от редовите работни единици. Подемането на нови инициативи, които впоследствие доказват своята ефективност, беше един от най-директните методи да обезоръжат онези, които ги критикуваха. Сега натискът беше по-силен от всякога, но Карол вярваше, че хората й ще се борят за позициите си така, както щеше да постъпи и тя самата. Именно затова сега тя събираше поръчките за напитки в частната зала за караоке в любимия си тайландски ресторант.

Нещо повече, сега се бе заела с нещо друго, което бе научила от Тони: изборът и начинът, по който бе направен, създаваха възможности за някои прозрения, макар и дребни. Така че сега тя имаше възможност да сравни прозренията си с това, което знаеше, да прецени дали това, което си мислеше, че знае за подчинените си, се потвърждава от това, което избираха и от начина, по който избираха.

Стейси Чен не влагаше никаква изобретателност в избора си. През трите години, откакто работеха заедно, Карол не бе виждала тяхната гениална специалистка по компютърни технологии да пие нещо друго, освен чай „Ърл Грей“. Тя си носеше отделни запечатани пликчета чай в елегантната си зелена кожена раница. В барове и клубове, които не предлагаха чай, тя си поръчваше вряла вода и слагаше в нея пликчето. Стейси беше жена, която винаги знаеше съвсем точно какво иска, а изяснеше ли си веднъж този въпрос, се стремеше безкомпромисно към постигане на желанието си. Нейната праволинейност не позволяваше лесно да се прецени душевното й състояние. Когато някой нито за миг не променяше предпочитанията си, трудно би могло да се предположи дали е притеснен или възторжен, особено когато този човек умееше да се прикрива така добре като Стейси. Такива квалификации напомняха неприятно на расови стереотипи, но нямаше съмнение, че Стейси умееше да бъде непроницаема по-добре от който и да било друг познат на Карол.

След толкова много време тя почти нямаше какво да добави към оскъдните факти от биографията на Стейси. Родителите й бяха китайци от Хонконг, преуспели в търговията на едро и дребно с хранителни продукти. Според слуховете самата Стейси бе натрупала милиони от продажбата на софтуер, който разработила навремето сама. Тя със сигурност се обличаше като милионерка — дрехите й създаваха впечатление, че са правени по специална поръчка за нея, а и в поведението й понякога имаше проблясъци на арогантност, които я представяха в доста по-различна светлина от образа на ненатрапчива изпълнителност, който обикновено представяше пред света. Карол признаваше пред себе си, че ако Стейси не беше такъв блестящ компютърен специалист, тя надали би се съгласила на толкова тесни служебни контакти с човек като нея. Но по някакъв начин между двете се бе развило чувство на взаимно уважение и работните им отношения бяха плодотворни. Карол не можеше да си представи своя екип, лишен от талантите на Стейси.

Детектив Пола Макинтайър съвсем явно се опитваше да се ориентира правилно — вероятно се питаше дали ще й стигне самоувереност да си поръча сериозно питие. Карол предположи, че Пола ще се откаже от тази идея поради съзнанието, че държи на доброто мнение на шефа си повече, отколкото на алкохола. „Пак познах!“ Беше си поръчала кока-кола. Между Пола и нейната шефка съществуваше връзка, която те предпочитаха да не обсъждат — професията бе нанесла и на двете травми, които далеч надхвърляха обичайните щети от прякото участие в преследване и залавяне на престъпници. В случая с Карол травмата бе утежнена и от предателството на хората, на които се бе предполагало, че трябва да разчита. Огорчена и гневна след всичко, което се случи с нея, тя бе почти готова да напусне полицията. Пола също бе обмисляла възможността да напусне, макар че в нейния случай причината не беше усещането, че е била предадена, а неоснователно чувство за вина. Общото между тях беше пътят, по който двете си възвърнаха способността да се чувстват на място в избраната от тях професия — и този път бе прокаран с помощта на Тони Хил. За Карол той бе работил като приятел, за Пола — неофициално като психотерапевт. Карол му бе благодарна и за двете, не на последно място и защото никой не умееше по-добре от Пола да измъква при разпит точно необходимите сведения. Но ако трябваше да бъде съвсем честна, по онова време дълбоко в нея се беше обадила и ревността. „Жалка картина!“, упрекна се тя.

Ето го и Кевин. Мина й през ума, че сега, след пенсионирането на Джон Брандън, детектив Кевин Матюс бе онзи от колегите й, с когото бе работила най-дълго. Двамата бяха работили заедно по първия случай на брадфийлдската полиция, свързан с издирване на сериен убиец. Резултатът беше стремително професионално издигане за Карол; кариерата на Кевин обаче бе провалена. Когато Карол се върна в Брадфийлд, за да създаде и оглави екип за разследване на особено тежки престъпления, тя беше тази, която реши да му даде втора възможност. „Но той така и не ми е простил докрай“.

Бяха минали толкова години, а тя все още не беше в състояние да му купи едно питие, без преди това да се убеди в предпочитанията му. Те се сменяха всеки месец — веднъж диетична кока-кола, друг път черно кафе, а следващия — горещ шоколад. Отидеха ли в кръчма, веднъж поръчваше наливен ейл, друг път ледена, светла немска бира, след това пък шприц с бяло вино. Карол все още не можеше да прецени дали лесно губи интерес към нещата, или е податлив на външни внушения.

Двама от екипа отсъстваха. Сержант Крис Дивайн се изтягаше на някой карибски плаж с приятелката си. Карол искрено се надяваше в мислите си Крис да е отдалечена на милион мили от всякакви преследвания на убийци, но знаеше, че в мига, когато тя разбереше какво се случва тук, незабавно щеше да си осигури място за първия полет към дома. Защото, също като всички останали, Крис обичаше работата си.

Нямаше обяснение за отсъствието на последния член на екипа, детектив Сам Еванс. Карол бе съобщила на всички за срещата или устно, или със съобщение по мобилния телефон, но никой нямаше представа къде е Сам, нито пък с какво се е заел.

— Още щом дойде на работа тази сутрин, му се обадиха по телефона, той си взе палтото и излезе — бе казала Стейси. Карол се беше учудила, че тя изобщо е забелязала случилото се.

Кевин се ухили.

— Неудържим е, а? Това момче е олимпийски шампион по пъхане на нос в работи, които никой не му е възложил.

„Но сега не е моментът да си проличи, че екипът за разследване на особено тежки престъпления не работи като екип, а като сборище от упорито държащи на собственото си мнение индивиди, които понякога, съвсем случайно, създават впечатление, че движенията им са съгласувани като в кордебалет.“

Карол въздъхна и каза:

— Отивам да поръчам пиенето. Дано и той дойде скоро.

— Вземи му минерална вода — обади се Кевин. — За наказание.

Кевин още говореше, когато вратата се отвори и Сам влезе забързано, със самодоволен вид и компютърен процесор под мишница.

— Съжалявам, че закъснях, шефе — той измъкна обемистата сива кутия изпод мишницата си и я издигна пред себе си, като че ли беше подобният на тава трофей, който се връчва на останалия втори на турнира в Уимбълдън. — Ето!

Карол подбели очи.

— Какво е това, Сам?

— Прилича на стандартна компютърна кутия, датираща вероятно от периода между началото и средата на деветдесетте години, като се има предвид, че има флопи за петинчова дискета, и още едно за три и половина инчова — заяви Стейси. — Много малка памет по съвременни стандарти, но достатъчна за основните функции.

Пола изпъшка.

— Шефката нямаше предвид това, Стейси. Искаше да го попита защо е донесъл това нещо.

— Благодаря ти, Пола, но появата на Сам все пак не ме е лишила от дар слово — Карол докосна рамото на Пола и се усмихна, за да не прозвучат думите й прекалено остро. — Та както каза Пола, Сам, защо си донесъл това нещо?

Сам тръсна процесора на масата и го потупа.

— Това нещичко е машината, за която Найджъл Барнс се кълнеше, че не съществува — той посочи с пръст Стейси. — И сега ти имаш шанс да намериш необходимото, за да го приберат за убийството на жена му.

— Аз все още не разбирам за какво става дума — каза Карол, съзнавайки, че всъщност нямаше предвид да каже точно това и че е почти готова да прости на Сам закъснението. Ясно й беше, че склонността на Сам да рискува и да работи като единак е опасна и че се отразява зле на солидарността в екипа, но й беше трудно да му се гневи безусловно. Прекалено много от неговите склонности, които го караха да се дели от групата, бяха именно тези, които тласкаха Карол така ожесточено напред в началото на кариерата й. Искаше й се само той по-скоро да излезе от фазата на голата амбиция и да осъзнае, че поговорката „пътуваш най-бързо, когато пътуваш сам“ невинаги отговаря на истината.

Сам преметна сакото си през облегалката на един стол и седна на масата до компютъра.

— Става дума за едно от студените досиета, шефе. Данута Барнс и петмесечната й дъщеричка изчезват през 1995 година. Изпарили се — нито едно от свидетелските обаждания, че са забелязани след това, не е било потвърдено. Навремето е преобладавало убеждението, че са били убити от съпруга на Данута, Найджъл.

— Спомням си първоначалното следствие — обади се Кевин. — Нейните близки бяха категорични, че той е убил и нея, и бебето.

— Абсолютно точно, Кевин. Той не искал детето, а и двамата постоянно се карали за пари. Криминалистите преровили къщата от мазето до тавана, но не успели да открият дори едно-единствено петно кръв. Не били открити трупове. Освен това гардеробът бил достатъчно опразнен, за да се потвърди неговата теория, че жена му просто е избягала с бебето. — Сам сви рамене. — Не мога да ги виня, прехвърлили са всички съществуващи възможности.

— Не съвсем всички, струва ми се — каза Карол и изкриви устни в лека, иронична усмивка. — Хайде, Сам, знаеш, че умираш от нетърпение да ни кажеш за какво става дума.

— Знаеше ли какво точно търсиш? — попита Кевин.

Сам почука с пръст по слепоочието си, обръщайки се към него.

— Всъщност да. Навремето, през 1997, един от лаборантите, обработвали местопрестъплението, се оказал с по-набито око и забелязал, че мониторът и клавиатурата не отговарят на самия компютър — различни модели, различен цвят. Найджъл Барнс се клел, че ги е купил точно такива, но кандидатът за поста на Стейси знаел, че Барнс лъже, тъй като точно този модел монитор и клавиатура се продавали по интернет, и то само в комплект с компютър. Стигнал до извода, че в даден момент в къщата трябва да е имало друг компютър. Но новите собственици твърдели, че когато се нанесли, в къщата нямало абсолютно нищо. Стиснатото копеле отвъртяло дори електрическите крушки, свалил бил и батериите от противопожарната инсталация. — Сам изкриви лице в театрално тъжна гримаса. — И аз реших, че нещата са приключени.

— Докато тази сутрин телефонът ти иззвънял — подсказа Пола. Междувременно те всички знаеха какви реплики да подхвърлят, когато си разказваха един на друг приключенията.

— Точно така. Оказа се, че новите собственици решили да разчистят основно мазето, което включвало и остъргване на старата мазилка — били всъщност покрити с мазилка шперплатови плоскости, и познайте какво било скрито зад една от тях!

— Нима е възможно — старият компютър! — Пола вдигна ръце в пародия на учудване.

— Старият компютър — Сам улови погледа на Стейси и й смигна. — И ако в него има скрити някакви тайни, всички знаем коя е жената, която може да ги разкрие.

— Не мога да повярвам, че не го е унищожил — намеси се Кевин. Морковеночервените му къдрици пробляснаха на светлината, когато той поклати невярващо глава.

— Вероятно е бил убеден, че е изчистил харддиска — каза Стейси. — По онова време много хора не са разбирали колко много данни остават недокоснати, когато преформатираш диска.

— Дори така да е, човек би си помислил, че ще го вземе със себе си. Или че ще го изхвърли на някое сметище. Или че ще го даде например на някоя от онези благотворителни организации, които рециклират стари компютри за Африка.

— Мързел или арогантност — можем само да предполагаме кое от двете. Слава богу за тези две качества, те са нашите най-добри приятели — Карол стана. — Добра работа си свършил, Сам. А през предстоящите три месеца ще ни трябва да бележим колкото е възможно повече подобни положителни резултати. — Израженията на подчинените й варираха от недоумение до примирение. — Нашият нов началник на полицията оценява екипа за разследване на особено тежки престъпления като излишен лукс. Счита, че не работим пропорционално на отделените за нас средства, защото се занимаваме със студени досиета, когато нямаме текущо разследване. И че нашите таланти трябвало да бъдат на разположение на цялата криминална полиция, без ограничения.

Незабавната реакция се изрази в безразборни възклицания, нито едно от които не изразяваше и минимално съгласие с позицията на Блейк. Гласовете им постепенно заглъхнаха, и се чу ясно последното, което каза Сам:

— Задник.

Карол поклати глава.

— С това няма да си помогнем, Сам. Аз искам да се върнем към рутинната полицейска работа също толкова малко, колкото и всеки от вас. Обичам работата си с вас, харесва ми начинът, по който организираме нашите разследвания. Харесва ми, че си позволяваме оригинален и творчески подход. Но не всеки е в състояние да оцени това.

— Така е, когато работиш в организация, която възнаграждава зачитането на йерархията. При нас не харесват утвърждаването на индивидуализма — каза Пола. — Такива, каквито сме всички — непригодни за колективен начин на живот, винаги ще бъдем обект на критика.

— Би могло да се предположи, че ще ни оценят по достойнство, като вземат предвид колко случаи сме решили — каза нажалено Кевин.

— Не, защото, когато ги сравняват с нас, работата им изглежда по-неефективна — отвърна Карол. — Така да е. Разполагаме с три месеца, за да докажем, че екипът за разследване на особено тежки престъпления е най-подходящата структура, в която можем да реализираме това, което умеем да вършим най-добре. Знам, че всеки от вас се раздава стопроцентово във всяко разследване, с което се заемем, но очаквам от вас да намерите нещо допълнително, за да ми помогнете да оправдая нашето съществуване.

Всички се спогледаха. Кевин се изправи и бутна стола си назад.

— Зарежи питиетата, шефе. По-добре да се хващаме на работа, нали?