Скритият пожар

Глава 13

В моменти на най-черна потиснатост Карол си представяше възможно най-лошата съдба, на която би могъл да я осъди Джеймс Блейк. Повишение — но не такова повишение, което би й дало възможността да води хората си в сражение. Той би имал предвид за нея нещо, което би я приковало зад някое бюро, би я осъдило да се безпокои за политиката на институцията, докато истински важната работа щеше да се върши другаде.

Като в някой от тези редки, за щастие, случаи, когато всички нейни подчинени бяха ангажирани с някакви преки задачи, и сега например вършеха всичко, което трябваше да се направи във връзка с издирването на убиеца на Даниъл Морисън, а тя седеше в кабинета си и се чудеше с какво да запълни времето до часа, в който трябваше да присъства на аутопсията на момчето. Обикновено в такива случаи се опитваше да ангажира съзнанието си с административна работа и обработка на документи. Но днес имаше предвид нещо по-важно.

Докато ръководеше хората си в работата им по студени досиета, Карол Джордан прибави нови умения към своя арсенал на криминалист. Винаги бе имала способността да се рови дълбоко в предисторията на жертвите и заподозрените, но сега вече се беше научила да насочва археологическите си способности към едно време, когато още не е имало такива неща като въведени в компютър архиви и разпечатки на разговорите по мобилните телефони, които улесняваха търсенето. Като например годините, през които Едмънд Артър Блайт беше живял, а вероятно и работил в Халифакс. Най-плодотворни източници бяха библиотеките — там често срещаше истински експерти, които бяха в състояние да й осигурят забележително подробна информация. Съществуваха и някои не толкова добре известни електронни източници на информация. А Карол имаше пряк достъп до най-доброто в това отношение.

Стейси беше заобиколена от цяла батарея монитори. Междувременно беше успяла да изгради истинска барикада между себе си и останалите членове на екипа. Беше започнала с два монитора, после се появи и трети, а сега пред нея бяха подредени шест монитора и всеки от тях показваше различен етап от различен процес. Въпреки че в момента Стейси се беше съсредоточила в проверката на кадрите, заснети от контролните камери в центъра на града, прекарвайки ги през програма за разпознаване на лица, останалите машини също работеха, но това, което се случваше на екраните, си оставаше пълна загадка за Карол. Стейси вдигна поглед, когато Карол се приближи до бюрото й.

— Засега нямаме късмет — каза тя. — Проблемът със заснетото от тези контролни камери е там, че кадрите са все още с много ниска резолюция.

— Просто трябва да продължим да се ровим — отвърна Карол. — Стейси, има ли някаква възможност за онлайн достъп до стари телефонни указатели?

Наум се обзаложи със себе си, че на Стейси няма да й мигне окото, когато чуе странното й питане.

— Да — каза Стейси и се загледа отново в мониторите. Пръстите й се задвижиха бързо по клавиатурата и на един от екраните се появи карта с просветващ курсор на нея.

— И как може да стане това?

— Зависи колко назад искаш да се върнеш.

— Трябва ми началото на шейсетте години.

Пръстите на Стейси за миг застинаха над клавишите, после тя отново продължи да пише нещо.

— Най-сигурно е да се търси в някой от генеалогичните сайтове. Те са въвели голяма част от общодостъпната информация от рода на телефонни указатели, избирателни списъци и карти с показалци на улиците. Освен това те са много удобни за ползване, защото са ориентирани към…

— Идиоти като мен, така ли? — попита усмихнато Карол.

Стейси също си позволи нещо като полуусмивка.

— Исках да кажа хора, които не са компютърни специалисти. Просто напиши в „Гугъл“ „стари телефонни указатели“ и „предшественици“ и може да попаднеш на нещо. Не забравяй, че в началото на шейсетте години много хора са нямали домашни телефони, така че може и нищо да не излезе.

— Мога само да се надявам — отвърна Карол. Тя разчиташе на факта, че Блайт се беше появил в Устър вече като предприемач. Възможно бе по времето, когато е ухажвал Ванеса, вече да е бил положил основите на бизнеса си.

Половин час по-късно тя установи с радост, че предположението й е било основателно. Данните бяха пред нея, на екрана, черно на бяло в един телефонен указател от 1964 година. „Блайт & Ко. Специализирани метални покрития“. Карол провери и установи, че компанията е присъствала в търговския регистър само в продължение на три години. Тоест заминаването на Блайт е означавало и край за фирмата. Като че ли се беше озовала в задънена улица. Какви шансове би мота да има да открие човек, работил там преди трийсет и пет години, който на всичкото отгоре да е познавал достатъчно добре Блайт, за да може да си спомни нещо, представляващо интерес за нея?

Все пак се беше заемала и с по-безнадеждни задачи. Сега вече беше време да се обърне към библиотеката. Потърси и намери номера на библиотеката на Халифакс. Когато се обади там, обясни, че търси човек, запознат с историята на града, който би могъл да й обясни нещо повече за малките местни фирми през шейсетте години. Библиотекарката започна да хъмка, посъветва се с някого и накрая каза:

— Вероятно трябва да разговаряте с един човек на име Алан Майлс. Той е пенсиониран учител по дървообработка, но открай време се занимава и с индустриалната история на региона. Момент, сега ще ви дам телефонния му номер.

Телефонът звъня десетина пъти, преди Алан Майлс да отговори. Карол вече беше готова да се откаже, когато някой вдигна слушалката и каза подозрително:

— Ало?

— Господин Майлс? Алан Майлс?

— Кой се интересува?

По тона си личеше, че човекът е стар и кисел.

„Прекрасно, точно това ми трябваше“.

— Казвам се Карол Джордан и съм главен инспектор в криминалния отдел на брадфийлдската полиция.

— Полиция ли? — тя долови тревога в гласа му. Контактът с полицията будеше тревога у повечето хора, дори у такива, които нямаха защо да се притесняват.

— Дадоха ми телефонния ви номер от вашата библиотека. Служителката там беше на мнение, че можете да ми помогнете в едно проучване, с което съм се заела.

— За какво проучване става дума? Не разбирам нищо от работата на криминалната полиция — по тона му си личеше, че бърза да приключи разговора.

— Търся сведения за един човек на име Едмънд Артър Блайт, който е управлявал в Халифакс фирма за специализирани метални покрития в началото на шейсетте години. Библиотекарката каза, че вие сте най-подходящият човек, към когото бих могла да се обърна.

Карол се постара думите й да прозвучат колкото бе възможно по-ласкателно.

— Защо? Искам да кажа, защо ви интересуват тези неща?

„Да пази Бог от мнителни старци“.

— Нямам право да давам информация, мога само да кажа, че екипът ми работи по студени досиета.

Което си беше истина, макар и не цялата истина.

— Не обичам телефонните разговори — отвърна Майлс. — По телефона не можеш да си съставиш правилна представа за събеседника си. Ако искате да дойдете в Халифакс, бих се срещнал с вас, за да поговорим.

Карол извърна очи към тавана и потисна въздишката си.

— Значи ли това, че можете да ми дадете някакви сведения за „Блайт & Ко“?

— Да кажем, че мога. Има някои неща, които мога да ви покажа и така нататък.

Карол се позамисли. Тук всичко беше под контрол. Нямаше изгледи нито за скорошен арест, нито за предстоящ разпит или за каквото и да било от този род. Освен ако на аутопсията не възникнеше някаква извънредна ситуация, тя можеше спокойно да изчезне за няколко часа вечерта.

— Имате ли някакви ангажименти тази вечер? — попита тя.

— Довечера ли? Добре, в седем часа. Ще се срещнем пред гарата. Аз ще нося светлокафяво яке и каскет от туид.

И той незабавно затвори телефона. Карол изгледа мрачно слушалката, после осъзна смешната страна на положението и се усмихна на себе си. Ако това щеше да й бъде от полза в търсенето на бащата, когото Тони не приемаше за баща, разговорът със сърдиткото Алан Майлс си струваше усилието.

Когато Амброуз пристигна, за да го отведе за срещата с родителите на Дженифър Мейдмънт, Тони едва съумя да скрие облекчението си. След обиколката на къщата с брокера от агенцията, той бе положил сериозни усилия да насочи мислите си към видяното на местопрестъплението, което бе посетил преди това. Съзнаваше, че има нещо около този убиец, което го смущава, но не можеше да прецени какво точно е то, и колкото повече се опитваше да се досети, толкова повече в съзнанието му нахлуваха картини от видяното в дома на Артър Блайт. Тони рядко се влияеше от обстановки и никога не беше проявявал съзнателен интерес към идеята за вътрешно обзавеждане. Тъкмо затова беше удивен от неоспоримия факт, че завиждаше на Артър Блайт за дома, в който той бе живял. Тук не ставаше дума за обикновено удобство. Къщата имаше излъчването на дом, на среда, органично свързана с представите на един човек за нещата, които са имали значение за него. И въпреки че не му беше приятно да си го признае, Тони се измъчваше от мисълта, че Артър Блайт е могъл да го отхвърли и после да си създаде такъв съвършен дом. Никой никога не би описал така неговото жилище. Самият Тони със сигурност не го считаше за такова. Нямаше непоклатимото съзнание за собствената си личност, каквото явно бе изпълвало човека, когото той и така не бе успял да нарече свой баща.

Така че появата на Амброуз го изтръгна от мъчителните му размисли. Но облекчението не продължи дълго.

— Донесохте ли разпечатките на разговорите в РигМароул? — попита Тони веднага щом седнаха в колата. Още щом научи за ZZ, той беше помолил Амброуз да му донесе разпечатки на всички открити разговори, за да може да ги разучи.

Амброуз гледаше право пред себе си.

— Шефът не позволява да ги изнасям от офиса. Няма нищо против да ги прочетете, но държи да го направите на място.

— Какво? Няма ми доверие, така ли? И какво предполага, че ще направя с разпечатките?

— Не знам, просто ви предавам това, което той каза — ръцете на Амброуз стискаха здраво волана. Притеснението му беше осезаемо, като вибрация във въздуха.

— Явно не се тревожи, че имам намерение да ги продам на „Дейли Мейл“ — каза Тони, реагирайки прекалено остро на обидното отношение. — Вероятно е въпрос на контрол — страхува се да не изгуби контрол над разследването. — Той вдигна ръце нагоре. — Не мога да работя по този начин. За мен е чиста загуба на енергия да се занимавам с такива дребнави заяждания. Вижте, Алвин, аз работя така, както съм свикнал. Не мога да се съсредоточа достатъчно, ако някой наднича над рамото ми. Имам нужда да съм далеч от всякакъв шум и суетене насам-натам. Необходимо ми е да проуча тези текстове и държа да го направя по своя начин.

— Разбирам — отвърна Амброуз. — Инспектор Патърсън не е свикнал да работи с хора като вас.

— В такъв случай е крайно време да почне да се учи — каза Тони. — Вероятно би било по-лесно, ако беше проявил желание да се срещне с мен. Ще успеете ли да уредите това, или ще се наложи да разговарям с него?

— Оставете тази работа на мен — измърмори Алвин. — Ще видя какво мога да направя.

През останалата част от пътя двамата мълчаха. Тони се опитваше да пропъди от мислите си всичко, което стоеше между него и следващия етап от този процес на постепенно разкриване. Точно сега най-важно от всичко бе да успее да изтръгне семейство Мейдмънт от мъката, в която бяха затънали, за да успеят да му кажат това, което го интересуваше.

Човекът, който им отвори вратата, стоеше много изправен, но изглеждаше трошлив като изсъхнала тръстика. Амброуз ги запозна и двамата последваха Пол Мейдмънт в дневната. Тони често бе чувал твърдението, че хората посрещат по различен начин скръбта, но не беше много склонен да се съгласи с него. Външните реакции на хората действително биваха много различни, но това, което им причиняваше скръбта, в основата си бе едно и също — разкъсваше живота им на две части, преди и след понесената загуба. Това разделение винаги съществуваше. Някои хора даваха воля на скръбта си, други я скриваха дълбоко в себе си и сякаш я затискаха с каменна плоча, трети се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се беше случило. Но разговаряш ли с тях, дори години по-късно, те датираха спомените си, ориентирайки се по датата на сполетялата ги загуба. Казваха „Баща ти тогава беше още жив“, или „Това беше след като нашата Маргарет почина“. Определенията функционираха точно — като преди и след Христа. И като си помисли човек, и тази отправна точка бе свързана със скръб и загуба, независимо от това кой какво мислеше за това дали Исус е бил Син Божи.

В работата си като профайлър той най-често се запознаваше с хора, преминали вододела на скръбта. Рядко му се случваше да знае какви са били, преди животът им да е бил разкъсан на две. Но често имаше възможност да си изгради доста реална представа за това, което е съществувало от другата страна на бездната. Способността му да предполага онова, което е останало в миналото, беше съществена съставна част на способността му да съпреживява, да се поставя в сегашното положение на тези хора, изхвърлени след крушението на непознат бряг, опитващи се да се ориентират без компас.

Първото му впечатление от Пол Мейдмънт беше, че този човек е решил да сложи кръст на смъртта на дъщеря си и да продължи напред. Беше очевидно, че той полага усилия да изпълни това свое решение. Тони прецени, че всеки момент добрите му намерения ще рухнат за пореден път.

— Жена ми… тя ще слезе всеки момент — каза Пол Мейдмънт и се озърна като човек, който вижда обстановката за първи път и не е съвсем наясно как се е озовал тук.

— Днес сте решили да се върнете на работа — каза Тони.

Мейдмънт сякаш се стресна.

— Да. Мислех… Толкова много неща трябва да се свършат. Не мога да ги оставя на друг. Работите не вървят… особено добре точно сега. Не бива да губим и фирмата след всичко… — той замълча, объркан и измъчен.

— Вината не е ваша. Това щеше да се случи, без значение дали сте си били у дома или не — каза Тони. — Вие двамата с Таня нямате никаква вина за станалото.

Мейдмънт го изгледа яростно.

— Как можете да твърдите такова нещо? Всички казват, че за деца на тази възраст контактите по интернет са опасни. Трябваше да я пазим по-добре.

— Това не би променило нищо. Хищници като този действат много целенасочено. Не бихте могли да направите нищо, за да предотвратите случилото се — освен ако не бяхте решили да заключите Дженифър у дома и да не й позволявате да общува с когото и да било. — Тони се приведе напред, опитвайки се да създаде у Пол Мейдмънт усещането, че споделят общо пространство. — Не трябва да обвинявате себе си.

— Да не обвиняваме себе си? — зад него се разнесе женски глас, произнасящ думите малко неясно, като под влияние на алкохол или медикаменти. — Какво, по дяволите, знаете вие за това? И вие ли сте изгубили детето си?

Мейдмънт отпусна глава в ръцете си. Жена му пристъпи в средата на дневната, подчертано внимателно като човек, който се владее достатъчно, за да прецени, че не успява да се владее напълно. Тя погледна към Тони.

— Явно вие сте психологът. Доколкото ми е известно, работата ви е да анализирате психиката на копелето, което уби дъщеря ни, не нашата.

— Аз съм Тони Хил, госпожо Мейдмънт. Дойдох тук, за да науча нещо повече за Дженифър.

— Малко сте закъснели — тя се отпусна на най-близкия стол. Лицето й, старателно гримирано, приличаше на маска, но косата й беше сплъстена и неподдържана. — Малко сте закъснели, ако желанието ви е да опознаете хубавото ми момиче — тя продължаваше да произнася внимателно думите, но гласът й затрепери леко.

— Искрено съжалявам за това — каза Тони. — Но може би вие ще можете да ми помогнете. Как бихте я описали?

Очите на Таня Мейдмънт овлажняха.

— Красива. Умна. Добра. Всеки би казал това за мъртвото си дете, нали? Но когато става дума за Дженифър, това отговаря на истината. Тя не създаваше никакви проблеми. Не съм толкова глупава, за да казвам неща от рода на „Бяхме като сестри“ или „Аз бях най-добрата й приятелка“, защото не беше така. Аз си оставах родител — майка й. Но в повечето случаи се разбирахме. В повечето случаи тя споделяше с нас какво прави и с кого го прави. Ако ми бяхте задали този въпрос преди девет дни, сигурно щях да кажа, че споделя винаги. Но очевидно щях да сгреша. Така че не е изключено да греша и за всичко останало. Кой би могъл да каже сега?

Пол Мейдмънт вдигна глава. По бузите му блестяха сълзи.

— Тя наистина беше такава, дори още по-добра. Ние мечтаехме за дете като Дженифър. Умно, талантливо, жизнерадостно. И детето ни беше точно такова. Дъщеря — мечта. А сега мечтата я няма, и е много по-страшно, отколкото ако никога не се беше сбъднала.

Възцари се продължително мълчание. Тони съзнаваше, че всичко, което би могъл да каже, би прозвучало банално. Амброуз беше този, който промени атмосферата.

— Не можем да направим нищо, за да ви върнем Дженифър, но сме твърдо решени да открием човека, който я е убил. Затова и доктор Хил е тук.

Благодарен за подкрепата, Тони каза:

— Знам, че вече сте разговаряли с хора от полицията, но исках да поговоря с вас за това, което Дженифър е разказвала за РигМароул. С какво чувство говореше за социалната мрежа, споделяше ли за какво я ползва.

— Непрекъснато говореше за това — каза майката на Дженифър. — Нали знаете какви са тийнейджърите. Дежурната реплика е „Мамо, всички имат…“ еди-какво си. А като поразпиташ наоколо, установяваш, че никой още няма въпросното нещо, но пък всички отчаяно искат да се сдобият с него. Така беше и с Дженифър, копнееше да има свой профил в РигМароул. С Клеър беше същото. Поговорих и с нейната майка, после и двете разговаряхме с момичетата. Казахме им, че могат да имат профили, при условие, че се съгласят да включат всички възможни филтри на достъп.

— И те се съгласиха — допълни Мейдмънт с горчивина. — Но цялата работа продължи от ден до пладне. Или по-скоро достатъчно дълго, за да се убедим, че проявяват чувство за отговорност в това отношение.

— Но те са считали, че постъпват разумно — поне от своя гледна точка, Пол — каза Таня. — Просто не са осъзнавали рисковете, на които са се излагали. На тази възраст всички смятат, че са неуязвими. — Гласът й секна и тя се задави, сякаш късче храна беше заседнало в гърлото й.

— Казвала ли ви е някога, че в „Риг“ се е случило нещо, което я е притеснило?

И двамата завъртяха отрицателно глави.

— Тя обичаше „Риг“ — каза Мейдмънт. — Казваше, че пред нея и Клеър се отварял цял нов свят. Разбира се, всички разбирахме думите й в положителен смисъл.

— Случвало ли се е и преди да се среща с някой, с когото се е запознала в мрежата?

Мейдмънт поклати глава, но Таня кимна.

— Никога не си ми го казвала — каза той. В тона му се долавяше неизбежното обвинение.

— Защото беше нещо съвсем безобидно — възрази Таня. — Двете с Клеър се срещнаха с две момичета от Солихъл. Отидоха за един следобед в Бирмингам, обикаляли „Селфриджес“11. Преди това разговарях с майката на едно от момичетата. Забавлявали се добре, казаха, че смятат пак да го направят.

— Кога се случи това? — попита Тони.

— Преди около три месеца.

— И са били само те четирите? Сигурна ли сте?

— Разбира се. Дори отново питах Клеър за това. След като вашите хора започнаха да се занимават с контактите на Дженифър по РигМароул. Тя се закле, че с тях не е имало никой друг.

Но някой можеше да е „подслушвал“ уговорките им. Не беше изключено и пети чифт очи да са чели всички реплики, които момичетата са разменяли. Тони не намери достатъчно суровост у себе си, за да облече в думи тези свои мисли.

— По всичко личи, че Дженифър е била много разумно момиче.

— Такава беше — каза нежно Таня, а пръстите й галеха страничната облегалка на стола, сякаш това беше косата на дъщеря й. — Но от друга страна беше прекалено жизнена, за да е някакво досадно добродетелно дете. И все пак съзнаваше, че светът може да бъде и много опасно място. — Лицето й се сгърчи. — Тя беше толкова безценна за нас. Стараех се да й обясня, че понякога е необходимо да бъде предпазлива.

— Мога да разбера това — каза Тони. — Но какво тогава би я подтикнало да се срещне тайно с някого? Какво би я накарало да пренебрегне това, което й е подсказвал здравият разум и да отиде на среща с непознат? Какво би я изкушило да излъже най-добрата си приятелка? Искам да кажа, всички ние сме лъгали родителите си от време на време, така върви светът. Но момичетата на тази възраст не лъжат най-добрите си приятелки, освен ако нямат много основателна причина за това. И аз се опитвам да си представя каква би могла да бъде тя. Имаше ли нещо — каквото и да е то — което Дженифър би могла да иска така отчаяно, че да е готова да обърне гръб и на предпазливостта, и на разумното поведение?

Съпрузите Мейдмънт се спогледаха озадачено.

— Не мога да се сетя за нищо подобно — каза Таня.

— Ами ако е нещо свързано с момчета? Възможно ли е да е била силно влюбена в някого? Някой, който би могъл да я убеди да запази самоличността му в тайна?

— Щеше да каже на Клеър — каза Таня. — Знам, че разговаряха за момчетата, които харесваха. За нея споделянето с Клеър не би било равносилно на нарушаване на обещание.

Тони си каза, че тя вероятно е права. Това, което бе описала, беше съвсем стандартно поведение на дете от женски пол в пубертетна възраст. Той се изправи. Не можеше да научи нищо повече тук. От полицията бяха претърсили основно стаята на Дженифър. Сега вече първоначалната атмосфера бе нарушена и стаята не би могла да му подскаже нищо полезно.

— Ако се сетите за още нещо, моля ви да ми се обадите — каза той и подаде на Пол Мейдмънт визитна картичка с номера на мобилния си телефон. — Обадете се дори ако просто ви се иска да говорите за Дженифър. Ще бъда готов да ви изслушам.

Таня и Пол Мейдмънт изглеждаха учудени от рязкото прекратяване на разговора. Тони си каза, че вероятно са очаквали съчувствени речи. Но каква полза би имало от тях? Той не би могъл да им помогне да се почувстват по-добре, дори да имаха такова желание. Въпреки това точно сега Таня Мейдмънт явно нямаше намерение да приема безропотно всичко, което се случваше около нея.

— И това е всичко, така ли? — попита тя. — Отделихте ни пет минути от безценното си време и сега си тръгвате? Как, по дяволите, си въобразявате, че за пет минути бихте могли да узнаете каквото и да било за дъщеря ми?

Тони се стъписа. Когато мъката накараше близките на жертвите да реагират агресивно, те обикновено насочваха нападките си към полицията, не към него. Той беше свикнал да съчувства на Карол, не сам да понася ударите.

— Занимавам се с тази работа от дълго време — каза той, полагайки усилия думите му да не звучат така, сякаш се оправдава. — Ще разговарям с приятелката й Клеър, ще прочета съобщенията в електронната й поща. Вие сте само един от източниците, които ще ползвам, за да си съставя представа за Дженифър.

Таня сякаш не вярваше на ушите си. Издаде някакъв звук, който в друг случай би могъл да се определи като презрително изфучаване.

— Значи и дотам стигнахме, така ли? Аз съм просто само един от източниците на сведения за живота на дъщеря ми.

— Съжалявам — каза сухо Тони. Нямаше никакъв смисъл да стои повече тук, това само би изострило допълнително мъката на семейство Мейдмънт. Ако искаше да направи нещо за тях, трябваше да отиде другаде. Затова просто им кимна и излезе от стаята, без да чака Амброуз, който забърза подир него.

Детективът го настигна на половината път към колата.

— Не мина много добре — каза той. — Те като че ли решиха, че сте прекалено рязък.

— Не ме бива да водя учтив разговор. Казах това, което трябваше да кажа. Сега могат да помислят над думите ми и това може да разбуди нещо в спомените им. Понякога това, което върша, изглежда отстрани като проява на жестокост. Но дава резултати. Искам утре да поговоря с Клеър. Възможно е все пак Дженифър да й е казала нещо — той се усмихна кисело. — Обещавам да се държа добре.

— Какво ще правите сега? — попита Амброуз.

— Смятам да прочета съобщенията, които сте свалили от нейния компютър. Най-добре ще е да ме оставите в хотела и да ми донесете разпечатките, веднага щом успеете да убедите шефа си, че ако иска да получи нещо срещу отделените от бюджета ви средства, би трябвало да ме остави да работя така, както знам, че ще бъде най-ефикасно. — Той докосна леко ръката на Амброуз над лакътя, съзнавайки, че тонът му беше доста рязък. Все още много често допускаше грешки, когато се опитваше да реагира като всички останали. — Наистина ценя помощта ви. Не е много лесно да се обяснят работните методи на един профайлър. Но едно от нещата, които правя, е да се опитам мислено да вляза в кожата на друг човек. Предпочитам около мен да няма хора, когато се занимавам с това.

Амброуз плъзна ръка по гладко обръснатата си глава и го загледа угрижено.

— Мога да си представя, че не бихте искали такова нещо. Да ви кажа честно, цялата тази история ми изглежда малко плашеща. Но вие сте специалистът.

Той произнесе последните думи, като че ли това даваше основание за задоволство. Тони вдигна поглед към къщата на семейство Мейдмънт, питайки се колко деформирано би трябвало да е съзнанието на човека, който бе съсипал живота им. Скоро щеше да му се наложи да намери път към това съзнание и да открие причината. Перспективата не беше особено приятна. За миг изпита такава нужда от Карол Джордан, че чак му прилоша. После се обърна отново към Амброуз.

— Все някой трябва да бъде.