Скритият пожар

Глава 43

Тони свали връзката си още когато отвори вратата и я окачи на перилата на стълбата. Отиде право в кухнята, наля си чаша вода и я изпи на един дъх. Остана така, облегнат на умивалника, вперил поглед в празното пространство. Беше оставил Карол и хората й да си допиват в задното помещение на любимия й тайландски ресторант. Разбираше нуждата им да се разтоварят от страхотното напрежение, свързано с разследването на няколко убийства. Но не беше в състояние да се включи в празненството.

Той не можеше да види нищо радостно в окончателното рухване на Даян Патрик. Тази пищяща, ломотеща безсмислици развалина доскоро бе живяла като компетентна делова жена с успешна кариера и уреден личен живот. Но едно-единствено страстно желание я беше завладяло и бе изместило всичко останало от съзнанието й. А когато в крайна сметка бе разбрала не само че мечтата й няма да се сбъдне, но и че тя й е била отнета от единствения човек, когото е обичала искрено, нещо в душата й се бе прекършило. За повечето хора в нейното положение смъртта на Уорън Дейви би била достатъчно отмъщение. И ако с това всичко бе приключило, тя би могла да срещне разбиране от страна на системата, поради факта, че душевното й равновесие е било трайно и тежко нарушено от предателството на любимия човек.

Но страстното желание на Даян Патрик се бе оказало толкова всепоглъщащо, копнежът бе пуснал такива корени в душата й, че у нея се бе породило желанието да заличи и последната следа от обичания мъж. А това за нея е означавало, че трябва да унищожи и децата, носещи неговите гени. Беше едновременно напълно безумно и съвършено разбираемо. Но системата не можеше да се адаптира към безкрайното многообразие на човешките фиксации, не и когато те водеха до убийството на деца. Даян Патрик никога нямаше да излезе на свобода. Щеше да свърши в някое място като психиатричния изолатор на „Брадфийлд Мур“, ако имаше късмет, а ако нямаше — в някой затвор с особено строг режим.

Не че Тони не бе убеден, че е редно да я постигне възмездие за престъпленията й. Но въпреки това бе склонен да изпитва към нея по-скоро съжаление, отколкото ненавист. Питаше се как ли би се почувствал, ако съдбата бе поставила в ръцете му карти като нейните.

Нямаше сили дори да се опита да си представи.

Тони смъкна сакото си и го остави на облегалката на един от кухненските столове. Извади една бира от хладилника и седна край масата. Лъчите на лампичките, монтирани под горния ред кухненски шкафове, се пречупваха в нещо, останало полускрито сред хартиената лавина, затрупала масата. Той посегна натам, без да се замисля, и измъкна диктофона, който Артър бе оставил за него. Загледа се продължително и неотклонно в него. Напомни си, че целият случай, който приключи току-що, се въртеше около бащи и деца — а в основата му се криеше незнанието.

Нищо разумно не можеше да има в нежеланието да узнаеш истината. Тони беше наясно с това от самото начало. Но просто досега не се беше чувствал готов да я узнае. Той взе бирата и отиде в кабинета си, където имаше удобни слушалки с уплътнение. Включи ги в диктофона и се разположи на любимото си кресло. Срещу него все още стоеше другото кресло, така, както го беше изместил онази вечер, по време на опита си да проникне в мислите на убиеца. Представи си, че сега в креслото срещу него седи Артър, и включи диктофона.

— Здравей, Тони. Аз съм Артър. Или Еди, както ми казваха, когато излизах с майка ти в Халифакс — така започна записът. Гласът беше не много плътен, мелодичен, със следи от акцента на родния му Йоркшир. — Благодаря ти, че прояви желание да изслушаш това, което имам да ти разкажа.

Не бих могъл нито да кажа, нито да направя нещо, с което да те обезщетя за оттеглянето си от твоя живот. В началото дори не подозирах за съществуванието ти. Когато напуснах Халифакс, изгорих всички мостове зад себе си. След малко ще обясня защо. Така че нямаше откъде да разбера за раждането ти. Четиринайсет години по-късно бях на почивка на остров Родос, когато срещнах случайно една семейна двойка — те и двамата бяха работили във фабриката ми в Халифакс. Разбира се, познаха ме веднага. Нямаше смисъл да се опитвам да се представя за някой друг. Настояха да ме поканят да пийнем по нещо и да ми разкажат какво се е случило с някогашните ми служители.

Бяха се преместили в Шефийлд, за да работят за новите собственици, но роднините им бяха останали в Халифакс, затова знаеха какво става и там. Помнеха, че навремето съм бил сгоден за Ванеса, и не пропуснаха да споменат колко възпитан бил синът й, не като повечето тийнейджъри, така казаха. Не бяха необходими кой знае какви изчисления, за да преценя, че ако момчето на Ванеса вече е тийнейджър, съществува сериозна възможност то да е мой син.

Но аз никога не съм бил привърженик на прибързаните решения. Затова и не си позволих да храня надежда, не повярвах истински. Но щом се върнах в Англия, наех частен детектив и му възложих да узнае всичко за теб. Той успя да открие акта ти за раждане, а освен това ми предостави и твои снимки. Датите потвърждаваха предположението ми, а и ти доста приличаше на мен, такъв, какъвто съм бил на същите години. Бях удивен. Изпаднах във възторг. Вече бях напълно убеден, че си мой син. — Гласът на Артър затрепери и Тони натисна клавиша за „пауза“. Очите му бяха овлажнели и му беше трудно да преглъща. Насили се да отпие малко от бирата и пусна отново записа.

— И тогава осъзнах, че няма какво да направя по този въпрос. Очевидно Ванеса бе решила ние с теб да не знаем нищо един за друг. Боях се, че ако опитам да се появя в живота ти, тя по някакъв начин би си отмъстила на теб. А аз вече знаех на какво е способна — Артър се покашля. — Боях се и от ефекта, който би оказала върху теб появата ми. Ти се учеше добре и не ми се искаше нещо там да се обърка. Четиринайсет години е трудна възраст. Можеше да се окаже, че не искаш да ме приемеш в живота си. Би имал сериозни основания да се гневиш на човека, оставил те на грижите на Ванеса. Затова се държах на разстояние. Предпочитам да мисля, че съм го правил само заради теб, но вероятно освен това съм изпитвал и страх. Веднага ще поясня какви причини съм имал за това.

Сега идва най-трудната част от разказа ми. Възможно е да решиш, че си измислям. Може да решиш и че не съм наред с главата. Но такава е истината. Кълна се. Можеш да ми повярваш, можеш и да не ми повярваш, изборът е твой. Ти познаваш майка си вероятно дори по-добре, отколкото я познавах аз. Ти ще прецениш дали разказът ми звучи достоверно или не.

Навремето бях способен млад човек, твърдо решен да се издигне в живота. Винаги ме е бивало да изобретявам разни неща. Повечето идеи си оставаха само идеи, но някои се развиха много добре. Първата фирма, която основах, имаше успех поради изобретения от мен процес за нанасяне на специални покрития върху хирургически инструменти с помощта на електролиза. Работата ми вървеше добре, имаше вече две големи компании, които предлагаха сериозни суми, за да откупят патента ми. Бях доста доволен от себе си. Знаех, че съм стъпил вече на пътя към успеха и богатството, а това беше много нещо за момче от работническите квартали на Соуърби Бридж.

По онова време излизах с майка ти. Бях напълно, покорен от Ванеса. Не бях срещал жена като нея, тя имаше заряд на истинска звезда. В сравнение с нея всички останали момичета в Халифакс изглеждаха безцветни. Знаех, че има труден характер. Баба ти беше сурова жена и беше възпитала дъщеря си като свое копие. Но когато отношенията ни станаха сериозни, Ванеса като че ли започна да омеква. Беше изключително забавна събеседница. А освен това беше красива — сега вече гласът му трептеше от вълнение, бе станал по-силен и плътен. Тони бе наблюдавал достатъчно често как хората стават подвластни на чара на майка му, затова и му беше ясно, че е успяла да зароби Артър. — Когато я помолих да стане моя жена, не можех да пропъдя убеждението, че тя ще откаже, без дори да се замисли. Но тя прие. Бях на седмото небе. Обмисляхме сватба през пролетта, а Ванеса предложи да си направим и завещанията, като всеки завещае собствеността си на другия. По онова време тя работеше в една адвокатска кантора и можеше да издейства да изготвят завещанията ни безплатно. Разбира се, тя се канеше да напусне работа след сватбата ни, така че беше логично да се възползваме от тази възможност, докато беше още на работа. — Артър се позасмя сухо. — Вероятно мислиш, че съм постъпил като истински йоркширец. Авантата е чиста печалба, нали така? Е, завещанието действително не ми струваше нищо, но в други отношения можеше да ми излезе дори прекалено скъпо.

Направихме завещанията, по силата на които всеки завещаваше цялата си собственост на другия. По онова време с мен се свързаха представители на една компания от Шефийлд. Искаха да изкупят не само патента, но и цялата ми фабрика. Предлагаха много пари, плюс доживотни отчисления от продажбите. Това би било отлична сделка за човек, който няма амбиции за по-нататъшното си развитие. Но аз имах амбиции. Имах много мечти и проекти за бъдещето, и в тях включвах и фирмата си, и хората, които работеха за мен. В очите на Ванеса се държах като побъркан. Тя считаше, че трябва да продам всичко и да си живея царски с припечеленото. „А какво ще стане, когато парите свършат?“, питах я аз. Тя казваше, че ме познава и че е убедена, че тогава ще ми хрумне друга умна идея и ще направим с нея пак същото. Но аз не бях убеден. Бях чел за много изобретатели, които така и не са успявали да попаднат на втора приложима идея.

Е, ти вероятно знаеш каква става майка ти, като си науми нещо. Все едно да се опитваш да застанеш срещу парен валяк. Но аз не се подадох. Ставаше дума за моята работа и аз нямах намерение да се откажа от нея заради Ванеса. Казах си, че не трябва да отстъпвам, защото направех ли го, вероятно цял живот щях да правя само това, което иска тя. Така че се озовахме в патово положение — или поне така си мислех аз.

Една вечер се прибирахме към къщи през Савил Парк. Беше късно, беше тъмно, наоколо нямаше жива душа. Ванеса отново започна да настоява за продажбата на фирмата. Спомням си, че отвърнах: „Само през трупа ми“ — и веднага след това почувствах ужасна, разкъсваща болка в гърдите. После сякаш всичко около мен започна да се движи в забавен каданс. Ванеса стоеше пред мен, в ръцете й имаше нож, потънал в кръв. Погледнах надолу и видях голямо червено петно на ризата си. Почувствах, че падам и се кълна, че я чух да произнася: „Ти го каза, Еди“.

Дойдох на себе си в болницата, лекарят все повтаряше, че съм оцелял по някакво чудо. Ванеса седеше до мен, държеше ръката ми и се усмихваше сладко. Мислех, че полудявам. Но когато лекарят ни остави насаме, тя каза: „Обясних на полицаите, че са ни нападнали, за да ни оберат. Ако се опиташ да кажеш нещо различно, ще решат, че си полудял“.

Нали разбираш, искала е да умра, за да постигне своето. Но аз не умрях — само избягах. След като се възстанових, продадох всичко и напуснах града. Учих една година металургия в Канада, после се върнах и се установих в Устър. Градът ми се стори приятен, пък и никой от дотогавашните ми познати нямаше близки тук. Никога не завързах сериозна връзка с друга жена. Ванеса унищожи завинаги желанието ми за такива неща. Трудно е да се влюбиш, ако последната жена, която си обичал, се е опитала да те убие.

И все пак аз успях да си осигуря прилично съществуване. А после узнах за теб. От мига, в който научих за съществуването ти, винаги съм следил дискретно развитието ти. Следях с гордост кариерата ти. Знам, че не мога да претендирам за никакви заслуги, и въпреки това се гордея, че си такъв, какъвто си. Искаше ми се да се задомиш, но за това не е късно и сега. Научих, че си близък с криминалистката, с която работиш, Карол Джордан. Ако тя е жената за теб, не я оставяй да си отиде.

И така, казах всичко, което исках да кажа. Не съм престанал да съжалявам, че така и не можах да бъда твой баща. Надявам се, че сега поне ме разбираш, дори да не си склонен да ми простиш. Надявам се освен това, че ще харчиш с удоволствие парите, които ти завещавам. Желая ти късмет през целия ти живот, синко.

Настана мълчание. Разбира се, последната дума нанесе големия удар.

Тони смъкна слушалките от ушите си и прехапа долната си устна. Огромната тежест на скръбта го притискаше така, че чувстваше болки в гърлото и гърдите си. Не знаеше кое е по-лошо — това, което бе научил току-що, или съзнанието, че не се съмнява в истинността на разказа. Повечето хора биха изпаднали в неистова ярост, ако някой им разкажеше подобно нещо за майките им. През ум не би им минало да повярват на чутото. Първата им реакция би била да определят такъв разказ като злонамерена измислица. Защото повечето хора нямаха майки като Ванеса.

Откакто се помнеше, Тони се бе чувствал като човека, описван от Даян Патрик. Човекът с лоша наследственост. Човекът, съзнаващ, че носи семето на злото в себе си. Една от причините да избере тази професия бе твърдото му убеждение, че много лесно би могъл да стане като някой от онези хора, които първо се опитваше да залови, а заловеше ли ги, се стараеше да им помогне. Способността му за съпреживяване все трябваше да се корени в нещо и той винаги бе мислил, че тя се корени в собствения му потенциал да тръгне по тъмните пътища.

Освен това, разбира се, Ванеса никога не бе пропускала възможност да му напомни колко малоценен е като личност. Сега вече той можеше да прецени колко дълбоко е подкопала неговата самоувереност, но дори професионалната подготовка не му позволяваше да прехвърли вината за всичко на възпитанието и условията, при които бе израснал. Не можеше да се отрече и присъствието на генетичния компонент, равновесие между природната даденост и външното въздействие, между предпоставките и обстоятелствата. А сега вече знаеше точно в какво се изразява лошата наследственост при него.

Но за първи път бе успял да се убеди и в друго — бе разбрал неоснователността на представите, които бе имал за баща си. Винаги бе считал, че човек, който е обърнал така категорично гръб на детето си, трябва да има сериозен дефект на психиката. Тони бе виждал себе си като продукт от съюза на хора с нездрава душевност, обременили го с наследственост, която той не бе в състояние да надрасне в емоционално отношение. Сега вече се налагаше да промени нивото на очакванията към собствената си личност. Защото половината от това, което бе унаследил, той дължеше на един почтен човек, носил през целия си живот бремето на мисълта, че го е изоставил. На човек, който бе изпитвал гордост от съзнанието, че Тони е негов син.

Това щеше да наложи сериозна пренастройка. Още докато обмисляше това, Тони съзнаваше, че промяната има нужда и от подходяща среда. Наложително бе да намери някъде в живота си външен израз на тази трансформация.