Специална част

(Едно)

Бе приказно красива Бъдни вечер.

Земята бе покрита със сняг. През целия ден не спря да вали, дори сега продължаваше да се сипе.

Витражите на старата църква „Св. Елисавета“ трепкаха заедно с разгорелите се пламъчета, а самата църква сякаш бе обхваната от светъл ореол на фона на блясъка от свещите на богомолците, твърде закъснели, за да си намерят място вътре, скупчили се притихнали навън.

Черен „Мерцедес Бенц 600SL“ бе спрял сред тълпата на „Елизабетщрасе“, чистачките му свистяха по предния прозорец и разпиляваха сипещите се снежинки.

Предната врата се отвори и отвътре излезе висок, румен, шейсетинагодишен мъж. Огледа насъбралите се вярващи, вдигна очи към двете кули на църквата, сетне поклати възмутено и нетърпеливо глава и се качи отново в автомобила.

— Седемстотин шейсет и девет скапани години и още висят да чакат скапаната дева — изломоти Ото Гьорнер, обзет колкото от възмущение, толкова и от възхищение.

— Какво казахте, хер Гьорнер? — попита притеснено шофьорът.

Седналият зад волана Йохан Шмит, едър, четирийсетгодишен мъж, облечен в униформа, много подобна на полицейска, беше шеф на охранителната фирма, която се грижеше за безопасността на персонала и имуществото на „Госингер“. Ото Гьорнер бе изпълнителен директор на холдинговата компания, сред чиито многобройни активи бе и охранителната фирма.

Шмит отговаряше за безопасността на централата, както биха се изразили в Америка, на „Госингер“ във Фулда, малък град в провинция Хесен, разположен на приблизително сто километра от Марбург на Лан. Шефът му се бе появил у тях преди час и половина и веднага бе обяснил за какво става въпрос.

— Хер Гьорнер иска да отиде в Марбург — бе заявил той, застанал на вратата на Шмит. — Ти ще го закараш.

Двата жеста на шефа бяха достатъчно показателни — с едната ръка посочи към улицата, където зад „SL600“ бе паркиран охранителен автомобил, а с показалеца на другата докосна устни.

Шмит веднага разбра какво означават двата жеста. Трябваше да закара хер Гьорнер до Марбург в „SL600“, защото хер Гьорнер — който обикновено шофираше сам шестлитровия си ягуар „XJ Ванден Плас“, дванайсет цилиндъра — бе пил. Гьорнер с гордост заявяваше, че никога не сяда зад волана осем часа след като е помирисал тапа. Мерцедесът бе на госпожа Гьорнер, защото господинът не позволяваше абсолютно никой да кара ягуара му.

На външен вид, Гьорнер бе типичен баварец; от него сякаш се излъчваше gemutlichkeit1.

Единствено зад гърба му смееха да кажат, че само трима на този свят не се страхуват от него. На първо място бе съпругата му, Хелена, която, колкото и невероятно да изглеждаше, бе баварка, но приличаше на берлинчанка и се обличаше като берлинчанка, може би дори като нюйоркчанка. Човек не можеше да си представи Хелена Гьорнер в богато набрана традиционна рокля, сплела коса на плитки, да дъвче в захлас wurstchen2.

Знаеше се, че Фрау Гертруд Шрьодер, секретарката на Гьорнер, не се колебае да му каже „не“ и да кресне, когато се налага.

Третият човек, у когото Гьорнер не будеше страхопочитание, бе хер Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, главен акционер на фирма „Госингер“. Гьорнер работеше за него, поне на теория. Госингер живееше в Съединените щати, където, всички се преструваха, че вярват, че той е вашингтонският кореспондент на вестникарската верига „Тагес Цайтунг“ — вестниците бяха няколко, издаваха се в цяла Германия, Австрия, Чехословакия и Унгария и представляваха малка част от дейността на фирма „Госингер“.

Хората бяха убедени, че наследникът на богатствата на фамилия Госингер не е в състояние да напише нищо, освен подписа си на някой чек, и прекарва по-голямата част от времето си, като преследва филмови звезди, манекенки и красавици из крайбрежните барове на Флорида и Калифорния или по пистите на Колорадо и други известни ски курорти.

— Казах, че са минали седемстотин шейсет и девет скапани години, а тези продължават да чакат скапаната дева — повтори Гьорнер.

— Така е, господине — отвърна Шмит, който искрено съжаляваше, че е попитал.

— Нали знаеш легендата? — продължи Гьорнер.

Шмит устоя на изкушението да отвърне: „Естествено“ с надеждата това да сложи край на разговора, защото се страхуваше, че шефът му ще го накара да я разкаже.

— Не съм сигурен, хер Гьорнер.

— Не бил сигурен — изсумтя презрително Гьорнер. — Или я знаеш, или не я знаеш.

— За изкривените кули ли става въпрос? — попита на сляпо Шмит.

— Кула, в единствено число — поправи го другият мъж и продължи: — Църквата била построена в чест на Елисавета Унгарска, 1207 до 1231. Тя била дъщеря на унгарския крал Андрей II. Била на дванайсет, когато баща й я омъжил за Людовик IV — един от наследниците му бил лудият крал Лудвиг Баварски, който изгубил трона си, защото започнал връзка с американска актриса, дори не й помня името, сигурно защото преди да заговоря по този въпрос, обърнах няколко чашки. Но както и да е, Людовик IV (за него се предполага, че бил нормален) тръгнал нанякъде в името на бог и на император Фридрих II от Свещената Римска империя. И докато най-съвестно изпълнявал дълга си, взел, че пипнал някакъв вирус и умрял. И така, вдовицата Елисавета решила, че това е знак от бога, и посветила живота и богатството си на светата майка църква и се опитвала да твори добри дела. Поради причини, които никой не можа да ми обясни досега, дошла тук и отворила болница за бедните, точно зад църквата — където впрочем отиваме, нали така?

— Знам къде отиваме, хер Гьорнер.

„Да видим един мъртвец, помисли си той. Един убит.“

„Много интересно, защо е нужен този Gottverdammt3 урок по история? Сигурно защото на него му е крив светът.“

„Или може би защото не му се иска да мисли за истинската причина, поради която сме тук.“

— Всичко това става, преди църквата да бъде построена — уточни Гьорнер. — Издигат църквата след смъртта й през 1231. Тогава тя вече е станала францисканска монахиня и е дарила всичките си пари и имоти на църквата. Та затова църквата решава да я канонизира. Папа Григорий IX свършва тази работа през 1235 и през есента на същата година полагат основите на църквата. За две години я вдигнали и никой не посмял да спомене, че една от кулите е изкривена. Независимо от това всички я виждали и така се родила легендата — по всяка вероятност с малко помощ от Ватикана — че господ сам ще изправи кулата, веднага щом костите на света Елисавета бъдат заровени под олтара. Това било извършено през 1249. Кулата така и не помръднала. И така, легендата се променила и се чуло, че кулата ще бъде оправена, когато първото девствено момиче се венчае в църквата. — Замълча и добави сухо: — Ти решаваш, Шмит — или девствениците, тръгнали към олтара, са на свършване, или легендата е пълна измишльотина.

Шмит изви едната си вежда, без да каже и дума.

— Кулата си стояла крива триста години по-късно — продължи Гьорнер, — когато ландграф Филип Хесенски изхвърля католиците от църквата и я предава на протестантите. Ако не ме лъже паметта, това се случило през 1527, а паметта рядко ме лъже. Изхвърлил той доминиканците от манастира им на върха на хълма — Гьорнер се извърна леко и посочи през рамо — приблизително по същото време и го превърнал в университет, който скромно нарекъл на свое име. Там съм учил навремето.

— Чувал съм, хер Гьорнер.

— Стига толкова — отсече Гьорнер.

— Господине?

— Горкият Гюнтер е мъртъв, няма смисъл да бързаме — отвърна Гьорнер. — Но също така няма смисъл да чакаме, докато висят стиснали тъпите си свещи, за да чакат да се появи някоя заблудена девица. Надуй клаксона, Шмит, карай през тях.

— Хер Гьорнер, сигурен ли сте…

Гьорнер се пресегна към волана и натиска клаксона безкрайно дълго, поне така се стори на Шмит.

Богомолците със свещите ги погледнаха шокирани, обзети от възмущение, въпреки това тълпата почти веднага се отдръпна и мерцедесът запълзя напред.

Шмит паркира неправилно в пресечка зад църквата, точно под надпис „PARKEN VERBOTEN!“4 пред главния вход на болницата, до поочукана сребриста „Астра“ на полицията със синя лампа на покрива.

(Две)

В коридора седяха двама мъже. Единият беше набит, напълно плешив, прилично облечен, около петдесет годишен, а другият — трийсетинагодишен, напомняше на невестулка — бе облечен в син костюм, който не бе виждал химическо чистене прекалено отдавна.

Станаха веднага, щом видяха Гьорнер, първо по-възрастният.

— Хер Гьорнер — започна той.

Ото кимна и подаде ръка.

— Къде е? — попита той.

— Жертвата ли искате да видите, хер Гьорнер?

Ото едва удържа напиращия отговор.

— Стига да е възможно.

— „Моргата“, ако мога така да я нарека, е по този коридор — посочи по-възрастният. — Наредиха ми да преместя тялото тук от моргата на съдебния лекар.

Гьорнер кимна. Той лично бе настоял за преместването.

Когато дежурният охранител се обади на хер Ото Гьорнер, за да му съобщи, че току-що са го информирали, че хер Гюнтер Фридлер е открит мъртъв „при подозрителни обстоятелства“ в стаята му в „Европайшер Хоф“ в Марбург, Гьорнер на часа бе наредил някой да докара колата на съпругата му и шофьорът да го откара до Марбург. Веднага след това бе звъннал на свой познат — не можеше да го нарече приятел — във Вътрешно министерство. Вътрешно министерство контролираше и федералната полиция, и федералната следствена служба, известна като БКА. Познатият дължеше на Ото Гьорнер няколко големи услуги.

След като заяви: „Да, Стутман, известно ми е, че е Бъдни вечер“, Гьорнер „поиска“ две неща.

Първото бе в Марбург на Лан незабавно да бъде изпратен висш офицер от БКА, който да „помага“ на полицията в Хесен по време на разследването на смъртта на Гюнтер Фридлер, и второ, докато пристигне човекът, да бъде наредено на хесенските полицаи да преместят тялото от моргата на съдебния следовател. Болница „Света Хелена“ бе напълно подходящо място.

— Какво става, Ото?

— Не е за по телефона. По всяка вероятност те подслушват.

Нямаше кръв нито по чаршафа, който цивилният полицай с лице на невестулка отметна от голия труп на покойния Гюнтер Фридлер, нито по тялото на мъртвия. Виждаха се множество прободни рани, а на лявото му око очевидно бе нанесен толкова тежък удар, че бе извадено.

„Някой е положил доста старание, за да те почисти, Гюнтер.“

— Весела Коледа — поздрави Ото Гьорнер и даде знак на цивилния отново да покрие трупа.

Плешивият полицай махна на цивилния да излезе.

— Какво е официалното заключение? — попита Гьорнер веднага щом вратата се затвори.

— Всъщност, хер Гьорнер, от време на време попадаме на подобни случаи.

Гьорнер зачака той да продължи.

— Страстите често се разгарят, когато се скарат любовници хомосексуалисти. И когато някой извади нож… — Той поклати глава и се намръщи, след това продължи: — Търсим „добър приятел“, дори не става въпрос за мъжка проститутка.

Гьорнер не откъсваше очи от него.

— В момента разпитваме мъжките проститутки — добави полицаят.

— Вие… — започна Ото.

— Разбира се. Става дума за убийство, хер Гьорнер…

— Канех се да попитам вие кой сте — прекъсна го Гьорнер.

— Капитан Лъм, хер Гьорнер, от хесенското полицейско управление.

— Капитане, който и да е причинил това на хер Фридлер, може да е престъпник, но в никакъв случай не е бил нито „добър приятел“ на Фридлер, нито мъжка проститутка.

— Вие откъде…

— Следовател от БКА — прекъсна го отново Ото — пътува насам, за да ви помогне с разследването. Докато пристигне, предлагам да направите необходимото, за да защитите както трупа, така и местопрестъплението.

— Когато директор Ахтер каза да ви очаквам, ме уведоми, че ще дойде човек от БКА.

— Добре.

— Няма ли да ми кажете какво става?

— Фридлер работеше за мен. Беше в Марбург и правеше проучване за статия. Убеден съм, че е бил убит, защото се беше натъкнал — или поне е бил много близо — до факти, които могат да изпратят някого в затвора или да злепоставят високопоставени лица.

— Разполагате ли с име? Имена?

— Доколкото знам, капитан Лъм, вие сте образец за честен полицай, но аз лично не мога да заложа на този факт, тъй като до тази вечер не ви познавах, така че не мога да ви кажа имена.

— При цялото ми уважение, хер Гьорнер, мога да интерпретирам думите ви като отказ за съдействие по време на полицейско разследване.

— Можете. Ще ме арестувате ли?

— Не съм казал подобно нещо, господине.

— Ще ми се да го бяхте казали. Ако ме бяхте арестували, нямаше да ми се налага да ходя в дома на Гюнтер Фридлер на Бъдни вечер, за да съобщя на вдовицата му, че напълно почтеният й съпруг — двамата имат четири деца, Лъм, две учат тук, във „Филипс“, другите две са по-големи и си имат собствени семейства — няма да закъснее на Бъдни вечер, защото е бил убит от някакви мръсници.

(Три)

След като погледна внимателно в огледалото за обратно виждане, Джон М. „Джак“ Бритън, сравнително строго облечен трийсет и две годишен чернокож, зави със сребърната си мазда „MX-5 Миата“ от „Морел Авеню“ към „Уест Краун Авеню“, след това почти веднага изви волана надясно към „Чърчил Лейн“.

„Чърчил Лейн“ — и от двете страни на улицата се виждаха двуетажни къщи, скупчени по пет до осем — завиваше на почти деветдесет градуса наляво след втората група къщи. Бритън караше напред, след това спря кабриолета с две врати (тъй като бе зима, бе вдигнал хард топа) пред къщата в средата, точно пред дома си.

Бритън слезе, огледа се, не забеляза нищо особено, заобиколи автомобила отпред, отвори вратата и пое пакетите от съпругата си, Сандра, слаба, висока жена с остри черти, по-възрастна от него с цели шест дни.

Връщаха се от парти с колеги в близък ресторант, на което всеки носеше по един-единствен подарък. Джак Бритън вече не работеше с тях, въпреки това двамата със съпругата му бяха поканени. Носеха двата подаръка, които бяха получили, и една от спечелените награди, електрически миксер, който, изглежда, бе направен от олово и нямаше да им бъде необходим. На път към къщи решиха да го подарят на брата на Сандра, Елуд, който скоро щеше да се жени.

Сандра знаеше, че съпругът й няма да може да отключи вратата с пълни ръце, затова мина пред него покрай еднометровата тухлена стена, над която се издигаше метър и двайсет метална решетка, за която Бритън не спираше да мърмори, че струвала цяло състояние, въпреки това така и не спирала съседските кучета да си вършат работата на безупречно поддържаната трева отпред.

Сандра тъкмо бе пристъпила в градината, когато Джак отново се огледа.

Този път забеляза онова, от което се страхуваше — бледозелен миниван крайслер „Таун енд Кънтри“. Ванът бавно завиваше по „Чърчил Лейн“. След това даде рязко газ.

— Санди, залегни зад стената! — нареди Бритън.

— Какво?

Той хукна към съпругата си, изблъска я от пътеката и тя се просна на земята зад стената, преди той да я закрие с тялото си.

— Какви, по дяволите, ги вършиш? — попита тя отчасти разгневена, отчасти уплашена.

Чу се свистене на гуми.

Бритън бръкна под сакото си и извади пистолет „Смит и Уесън“ модел „29.357 Магнум“ от раменния кобур. Претърколи се по гръб, стисна пистолета с две ръце и се прицели към горната част на стената, готов да стреля, ако някой се покаже.

В следващия миг долетя пукотът на автоматично оръжие — „«Калашников», помисли си той, два са“ — два рикошета, шум от счупено стъкло и потракването на гилзите по асфалта на „Чърчил Лейн“.

Последва ново свистене на гуми и автомобилът потегли с много газ.

Бритън пропълзя до вратата, за да надникне какво става на улицата. Забеляза вана да завива по „Уесекс Лейн“, но знаеше, че не му остава време да стреля. В следващия миг си даде сметка, че дори да имаше време, пак нямаше да може да стреля, защото съседната група къщи щеше да му попречи. Изправи се, прибра пистолета в кобура и помогна на Сандра да се изправи.

— Какво, по дяволите, стана, Джак? — попита тя глухо.

— Влизай вътре — отвърна той. — Слез в мазето.

Стисна я за ръката и я поведе към вратата на къщата.

— Изпуснах проклетите ключове — рече тя.

Той хукна към оградата, междувременно извади пистолета, откри падналите ключове и отново затича към къщата.

На вратата се виждаха десетина малки дупчици, а един от прозорците беше счупен.

Той отключи, побутна Сандра през хола към вратата на мазето, където бе инсталиран широкоекранен телевизор, канапе на ъгъл и барче.

— Мила — започна той напрегнато, — не излизай оттук, докато не ти кажа. Ако искаш да ми помогнеш, направи по нещо за пиене, докато повикам кавалерията.

— Дяволите да те вземат, Джак, изобщо не ми е до шеги.

— Излизам навън. Когато пристигнат ченгетата, наистина искам да пийна нещо.

Той затвори вратата към мазето, след като тя заслиза по стълбите. После се отправи бързо към входната врата и зае място, така че да може да наблюдава улицата. Не видя нищо обезпокоително.

Дръпна мобилния телефон от калъфчето на колана и набра 911.

Не последва иззвъняване, директно се включи гласът на дежурната.

— Спешни случаи деветстотин и единайсет. Говори дежурна четири седем едно. Слушам ви.

— Имам нужда от помощ. Стреляше се. „Чърчил Лейн“ трийсет и шест деветдесет. Адресът е „Чърчил Лейн“ трийсет и шест деветдесет. — Той повтори адреса, за да е сигурен, че дежурната го е записала правилно. — Двама въоръжени, може би повече, в бледозелен крайслер миниван „Таун енд Кънтри“. От „Чърчил“ завиха на запад по „Уесекс“. Използваха автоматично оръжие, по всяка вероятност „Калашников“.

Той затвори, след това погледна отново през прозореца и този път забеляза нещо, което досега не бе видял.

Пасажерската врата на „MX-5“ бе надупчена от куршуми. Металът бе щръкнал навън, което означаваше, че куршумите са минали първо през вратата на шофьора.

„Ако бяхме в колата, щяха да ни видят сметката.“

„Мама му стара! Колата няма и два месеца.“

Когато чу воя на сирените, прекрачи навън. Огледа се наляво и надясно, извади отново пистолета от кобура и излезе на тротоара, за да огледа по-добре пораженията по маздата.

„DJ 811“ от Осми район първи откликнаха на сигнала и пристигнаха с доста поочукан форд „Краун Виктория“. Сирената заглъхна, когато завиха по „Чърчил Лейн“, и щом Бритън ги видя да приближават, забеляза, че сигналните светлини не са включени.

Бритън насочи вниманието си към „Миата“. Стъклото от страната на шофьора бе счупено и няколко куршума бяха пробили предното стъкло. То не бе счупено, но Бритън си каза, че дупките в него приличат много на евтините лепенки, които имитират дупки от куршуми, същите, които се продаваха във всеки сервиз.

Мина пред автомобила и забеляза, че предната броня също е надупчена, както и предната дясна гума и предният капак. Замириса му на бензин. „По дяволите! Пробили са резервоара!“ В следващия миг чу как нечий глас излая:

— Пусни оръжието! Пусни оръжието! Вдигни ръце! Вдигни веднага ръце!

Бритън видя, че са пристигнали две ченгета с патрулна кола.

И двамата изскочиха от автомобила и насочиха служебните си полуавтоматични пистолети „Глок“ към него, приклекнали зад предните врати, подпрели ръце на капака.

И двамата изглеждаха така, сякаш бяха завършили полицейската академия миналата седмица.

Думите им напомниха на Бритън, че все още стиска своето оръжие „Смит и Уесън“. Беше го отпуснал към земята. Въпреки това си беше оръжие.

„Къде ти е акълът, Джак? Къде ти е акълът?“

— Три шест девет! Три шест девет! — провикна се Бритън, използвайки стария код на радиочестотите, за да покаже, че е полицай.

В този момент младите полицаи, все още насочили оръжията си към него, неочаквано му се сториха по-възрастни и отговорни.

Прикрилият се зад вратата на шофьора повтори заповедта.

— Пусни оръжието! Пусни оръжието! Горе ръцете! Горе ръцете!

Проблемът бе, че Бритън не можеше да изпълни нареждането.

— Пусни оръжието!

„Смит и Уесън“ модел „29“ е с дабъл екшън спусък, което означаваше, че може да се натисне спусъкът, когато ударникът е отпуснат напред или дръпнат назад. В първия случай не бе нужно да се натиска силно с пръст.

Бритън бе убеден, че един точен изстрел е по-ефективен от цяла канонада, насочена към престъпника. Освен това знаеше, че изстрелът при единичен режим — когато ударникът е изтеглен назад — бе по-вероятно да порази целта, отколкото изстрелите, произведени със силен натиск, когато ударникът е изтеглен напред. Допълнителното усилие пречеше на точността.

Затова си бе създал навик всеки път, когато вади оръжието с мисълта, че може да му се наложи да стреля, да изтегля ударника назад. Така бе направил и одеве, докато излизаше на улицата.

„Ако пусна това чудо, ударът ще освободи ударника и то ще започне да стреля, което ще накара двете полицайчета да изпразнят в мен «Глоковете» си.“

— Няма да повтарям, копеле! Пусни оръжието! Пусни го веднага!

— Може ли да го оставя на земята! Ударникът…

— Пусни проклетия пистолет!

— Спокойно, момчета — намеси се нов властен глас.

Бритън видя други две ченгета от Фили, капитан и сержант. Не бе разбрал кога са пристигнали, едва сега забеляза, че на „Чърчил Лейн“ са се събрали четири полицейски автомобила. Воят на сирените в далечината оповести пристигането и на други.

— Здрасти, Джак — поздрави капитанът.

Бритън го позна. Преди години му беше сержант по времето, когато полицай Бритън беше на служба в трийсет и пети участък.

— Ако пусна оръжието, ударникът е изтеглен и…

— Приберете оръжията — нареди високо капитанът. — Познавам го. Наш човек е.

Щом полицаите се подчиниха — нито секунда по-рано — капитанът пристъпи към Бритън и стисна приятелски рамото му, сякаш казваше: „Радвам се да те видя, приятел.“

— Господи, Джак, яко са надупчили колата, а?

— Още нямаше два месеца — отвърна Бритън.

— Какво, по дяволите, става тук, Джак?

— Двамата със Сандра бяхме в „Роузуд Кейтърърс“ на „Франкфорд Авеню“ на коледното парти на детективите от североизточния участък. Стори ми се, че ни следят — крайслер „Таун енд Кънтри“ от 2002, може би 2003, бледозелен. Така и не успях да видя номера.

— Томи — нареди капитанът, — пусни автомобила за търсене…

— Чернокожи, облечени като мюсюлмани — уточни Бритън. — Въоръжени бяха с автоматични „Калашников“, последно ги забелязах, когато завиваха на запад по „Уесекс Лейн“.

— Слушам, господине — отвърна сержантът. Посегна към микрофона на ревера, натисна копчето за връзка и започна да предава информацията.

— „Калашников“ значи? — попита капитанът и поклати глава. — Напълно автоматични ли?

Бритън кимна.

— Като капак са уцелили резервоара — посочи той.

Капитанът изруга приглушено и се обърна към младите полицаи.

— Обадете се на пожарната — опасност от изтичане на бензин — нареди той и отново погледна Бритън.

— За кратко реших, че не ме следят, но се оказа, че греша — продължи Бритън. — Показаха се от завоя — той посочи — тъкмо когато двамата със Сандра бяхме влезли през градинската порта. Блъснах я зад стената и тогава адът се отприщи…

— Тя добре ли е?

— В мазето е. Силно разтърсена, но иначе е добре.

— Защо не прибереш това пушкало и не отидем да си поприказваме с нея?

— Господи — въздъхна Бритън смутен, че досега не се е сетил да прибере пистолета „Смит и Уесън“.

Капитанът раздаде заповеди да се провери дали има ранени съседи, след това да се огради местопрестъплението и най-сетне даде знак на Бритън да го отведе в къщата.

Сандра бе излязла от мазето и се бе отпуснала на канапето в хола. На масичката бе поставила тумбеста чаша пълна с тъмно уиски. Тя също си бе наляла.

— Миличка, нали помниш капитан Донъли?

— Да, разбира се. Отдавна не сме се виждали. Честита Коледа.

— Добре ли си, Сандра? — попита Донъли, без да крие притеснението си.

— Защо да не съм? Първо съпругът ми ме просна на земята, след това онези ААГ-та надупчиха и къщата, и новата ни кола — всичко е съвсем наред.

— Не е хубаво да ги наричаш ААГ-та, Сандра — ухили се капитан Донъли.

— Мога — настоя тя и посочи кожата си. — Мога да казвам афроамерикански гнусляри. Мога нещо още по-цветисто да кажа, но тъй като съм дама, ще премълча.

— Спокойно, миличка — опита се да я успокои Бритън.

— Мислех, че Джак е приключил с тях — продължи тя. — Ама и аз каква съм глупачка.

Бритън се пресегна към чашата уиски.

— Да ти предложа питие? — обърна се той към Донъли.

— Не, разбира се. Капитан съм, отговарям за цяло управление, при това съм на работа. Но пък, от друга страна, нали е Бъдни вечер!

— Ще ти донеса. — Сандра се надигна от канапето. — Занесох бутилката в кухнята. Знаех си, че няма да се разминем само с по едно.

Донъли погледна Бритън.

— Стегната работа — заяви с възхищение той.

— Да. Мръсници! Разбирам, че искат да ме очистят, но…

— Джак, дай да изясним някои неща.

— Какви неща?

— Чух, че си напуснал управлението, но друго почти нищо не знам. Все още ли си в силите на реда?

— Може и така да се каже — отвърна Бритън, извади малък кожен калъф от вътрешния джоб на сакото и го подаде на Донъли. Капитанът го отвори, разгледа внимателно съдържанието му и го върна на Джак.

— Тайните служби, така ли?

— Ако някой те пита, достатъчно е да кажеш: „Жертвата се идентифицира, като ми показа документите си на специален агент от Тайните служби…“

— „… и има право да носи оръжие“ — довърши цитата Донъли. — Въоръжен си със „Смит и Уесън .357“, ако не греша.

— Точно така.

— Какви си ги вършил, Джак?

— Разпределен съм към Вътрешна сигурност.

— Значи затова Сандра каза, че си въобразявала, че си приключил с Афроамериканските луди глави.

Бритън кимна и в този момент му хрумна нещо.

— Като спомена Вътрешна сигурност, най-добре да съобщя за станалото, преди да научат от „Фокс Нюз“. Извинявай.

Извади мобилния телефон от калъфчето му и набра номер.

(Четири)

Съветничката по консулските въпроси към Посолството на Съединените щати във Виена, госпожица Елинор Дилуърт, беше наясно, че мнозина — в това число повечето американски граждани — съвсем не са очаровани от качеството на услугите, които предлага консулството, и от отношението на служителите.

Американски гражданин, който имаше нужда от услугите на консулството — например да добавят страници към паспорта му, да регистрира раждането на дете, да бъде насочен към нотариус — можеше да разчита на тези услуги единствено от осем до единайсет и половина всеки предобед от понеделник до петък — при условие, разбира се, че въпросният ден не е нито американски, нито австрийски национален празник.

Служителите в консулския отдел не биха проверили за нищо на света състоянието на визата на когото и да било — включително по молба на американски гражданин, който се чуди дали съпругата му, чужденка, ще получи визата, за която е кандидатствала и която има законно право да получи.

Госпожица Дилуърт бе наясно, че недоволството към тези услуги е същото навсякъде по света.

Неин колега — Алекс Б. Дарби, търговски аташе в американското посолство в Буенос Айрес, Аржентина — й бе казал, че известен американски художник, който живее в Буенос Айрес, разказва на всички, които нямат нищо против да го изслушат, че всеки път, когато влезе в посолството, служителите от консулски отдел го карали да се чувства като регистриран сексманиак, който се опитва да пренощува в детски лагер.

Елинор и Алекс си разказваха разни ужасии в продължение на цял един час, когато се засякоха във Вашингтон. Дори намериха обяснение защо на служителите в консулствата в чужбина им е простено и арогантното поведение, и некомпетентността.

Решиха, че става въпрос за пропуск от страна на конгреса… или престъпно недоглеждане.

Ако местният кмет например се отнесе с неуважение към някой фермер, фермерът спокойно може да позвъни на конгресмена си или на сенатора, за да се оплаче, при което конгресменът или сенаторът ще се обадят на министъра на земеделието, за да изразят недоволството си, като му напомнят, че е негово задължение да служи на хората, не да ги настройва срещу себе си.

Лекарите — по-точно казано адвокатите — не предприемат нищо, когато някой се отнася към тях с неуважение и отнася недоволството си направо към главния лекар или към прокурора. Затова пък банкерите вдигаха шум до бога пред министъра на финансите, бизнесмените пред министъра на търговията и така нататък.

И недоволството им даваше резултат.

Единствените хора, които обръщаха някакво внимание на консулските служби, бяха членовете на Конгреса. Те си изпълняваха задълженията, като посещаваха посолствата по цял свят — обикновено места като Париж, Лондон и Токио — и пътуваха във ВИП самолети на американските Военновъздушни сили или в първа класа на гражданските самолети, придружавани от съпругите си. Когато пристигаха, ги настаняваха в най-добрите хотели и им обръщаха специално внимание, като всички разходи се покриваха от посланика и влизаха в графа „представителни“, с други думи, за тях се грижеха американските данъкоплатци. След това те се качваха отново на самолета и се прибираха, след като вече можеха спокойно да се нарекат „Експерти по международните въпроси“, и не пестяха хвалбите си за очарователните служители на Държавния департамент, които благородно и всеотдайно служат на страната си от чужбина.

Имаше, разбира се, и изключения. Алекс Дарби говореше само суперлативи за посланика в Буенос Айрес, макар да не можеше да направи кой знае какво, когато американските служители в консулството успешно вбесяваха американците в Аржентина — да не говорим за местните.

Алекс и Елинор бяха единодушни, че обслужването може да се подобри значително, ако всеки дипломат, който пристига на работа в автомобил с шофьор, скрит зад тъмни стъкла и дипломатически номера, които му даваха възможност да пренебрегва напълно ограниченията за скоростта и да паркира където му скимне, бъде окошарен, а останалите се стегнат и започнат да си вършат работата, ако ли не и те да вървят зад решетките.

На пръв поглед може и да изглеждаше, че съветник Елинор Дилуърт и търговски аташе Алекс Б. Дарби открито изразяват недоволството си и е било грешка да бъдат назначени на служба в чужбина.

Истината бе, че нито единият, нито другият бе от Министерството на външните работи, въпреки че се полагаха много усилия, за да бъде прикрит този факт. Истината бе, че и Дилуърт, и Дарби бяха от Централното разузнавателно управление, изпратени съответно във Виена и Буенос Айрес, и че чековете със заплатите им се изпращаха от отдел „Тайни операции“ на Централното разузнавателно управление в Ленгли, Вирджиния.

Тъкмо в тази си роля — съвсем истинска — Елинор Дилуърт седеше в офиса на генералния консул и чакаше да си каже няколко думи с истински дипломат от кариерата, Роналд Дж. Спиърсън, който бе, тъй като в момента нямаше посланик в Австрия, шарже д’афер в американското посолство.

— Елинор, може би не си забелязала, но днес е Бъдни вечер — заяви Спиърсън, когато влезе в кабинета. Беше висок строен мъж в началото на четирийсетте.

— В такъв случай ти желая честита Коледа, Рони.

Според Спиърсън персоналът в посолството трябваше да се обръща към него с „господине“ и не му бе никак приятно да го наричат „Рони“ дори когато собствената му съпруга си го позволяваше.

Той я погледна навъсено.

— Не съм в настроение за сарказма ти — сряза го тя. — Много добре ми е известно кой ден е и нямаше да настоявам да дойдеш, ако не беше важно.

— Не исках да те обидя, Елинор — заяви след малко той. — Ако едно извинение е достатъчно, смятай, че съм го казал.

Тя се замисли за миг, накрая кимна.

— Кърт Кул и съпругата му са били убити — съобщи тя.

— Кърт Кул от „Кулхаус“ ли? За този Кул ли говориш?

Тя кимна.

— Към шест и половина тази вечер — уточни тя. — Телата са били открити зад статуята на Йохан Щраус в Щатпарк.

Тя посочи към прозореца, от който се разкриваше изглед към Паркринг и Щатпарк.

— Ами… аз…

— Убити са с гароти — продължи със спокоен глас тя, — метална гарота от онези, които използвали в миналото унгарската Тайна полиция.

— Елинор, какво общо има всичко това с мен? Каква е връзката с посолството?

— И сега — продължи тя, без да отговаря на въпроса му, — на стената в Ленгли ще бъде поставена още една звезда. Освен това държа да подчертая, че и Гертруд Кул заслужава звезда.

Спиърсън прикова очи в нея.

— Елинор, да не би да искаш да кажеш, че Кърт Кул е един от вашите…

— Казвам, че Кърт Кул служи тайно на страната си повече години, отколкото са твоите.

— Просто не мога да повярвам — заяви Спиърсън.

— Знаех си, че няма да повярваш. Въпреки това вече си уведомен.

— Господи, че той беше старец!

— На седемдесет и пет — уточни тя. — На същата възраст като Били Уо.

— Били Уо ли?

— Човекът, който спипа Карлос Чакала. Последното, което чух за него, бе, че обикаля Афганистан и се опитва да спипа Осама бин Ладен.

Той отново впи поглед в нея, преди да отговори.

— Ако онова, което казваш, е истина…

— Казах ти го, за да живнеш малко на Коледа — сопна се саркастично тя.

— Защо не съм бил уведомен досега?

— Защото нямаше необходимото ниво на достъп до секретна информация. Сега, поне според мен, се налага да научиш.

— Ами посланикът? Той знае ли?

— Не, и той няма необходимото ниво за достъп до секретна информация.

— Искаш да кажеш, че сама си взела решението да ми кажеш, така ли?

— Имам право да му кажа, ако преценя, че е необходимо. Можех и да не му казвам.

— Това е нарушение на принципа за работа в екип.

— Държавният секретар одобри всичко, което ми бе казано от директора на Централното разузнаване.

— Какви задачи е изпълнявал Кул за ЦРУ?

— В общи линии ли да ти разкажа, или искаш да чуеш за целия сценарий?

— Най-добре ми разкажи всичко.

— Добре. Кул беше унгарски евреин. Семейството му отдавна било в сладкарския бизнес, още отпреди Първата световна война. Усетили те накъде духа вятърът и през 1939-та избягали от Унгария в Щатите. По онова време Кърт бил на десет години, най-малкият от децата на семейството. Вече имало „Кулхаус“ в Ню Йорк Сити и още една в Чикаго. Семейството отново подхванало бизнеса си. Когато започнала войната, по-големият брат, Густав, постъпил в армията, бил вербуван от Управлението на стратегическите служби и бил в един от първите джедбъргски екипи5.

— Първите какви?

— Агенти на Управлението на стратегическите служби, обучавани в Джедбърг, Шотландия, които били прехвърляни със самолети в окупираната от германците Европа. Бил Колби, за него сигурно си чувал, става директор на Централното разузнаване през 73-та, е един от тях. Густав е заловен във Франция, изпратен в концлагера „Заксенхаузен“ и екзекутиран непосредствено преди пристигането на руснаците. През 1946-та, едва навършил седемнайсет, Кърт, по това време американски гражданин, постъпва в армията. Една от причините да иска да замине за Европа е, за да провери дали може да се спаси нещо от имуществото им. Втората е да отмъсти за брат си.

— Говорел немски, унгарски, словашки. Бил назначен за преводач в командването — Съюзническата контролна комисия. „Четирима мъже в джипа“. Помниш ли?

Спиърсън поклати глава.

— Към края на пътуването те открили, че ефрейтор Кул души из тогавашна Чехословакия, Унгария и Източна Германия. Това, което ти разказвам, се случва през 1949-та. Би трябвало да го предадат на военен съд, но някой в ЦРУ имал достатъчно ум в главата и се сетил да му предложи сделка. Ако бил готов да служи, не се уточнява естеството на службата, когато бъде повикан, не само че няма да бъде предаден на военен съд, но ще му позволят да остане във Виена, за да спаси, каквото е възможно, от бизнеса на семейството, дори ще му бъде оказана помощ и съдействие. Той се съгласил. Нямам представа какво е правил между 49-та и 56-та, но бил от такава огромна помощ по време на въстанието в Унгария, че Агенцията започнала да му плаща редовна заплата, като на редови служител, и така продължило чак досега.

— Значи е бил шпионин през всичкото това време, така ли?

— Не е в смисъла на Джеймс Бонд. Работата му — ако се замислиш за момент, ще разбереш колко ценна е била — била да набелязва хора, които могат да бъдат вербувани. Той не се занимавал със самото вербуване. Просто набелязвал обектите. Сприятелявал се с тях, научавал какви са достойнствата и слабостите им, след което предавал информацията в централата. Дипломатическите и разузнавателните служби на бившия Съветски съюз и сателитите му, както и западните страни, имат склонност — също като нас — да местят хората си в тази сфера на дейност. В този случай, Източна Европа. Една задача била във Варшава, следващата във Виена, за третата ги изпращали в Рим, по-късно в Будапеща, накрая отново във Виена…

— Значи ние не ги вербуваме на място, а някъде другаде.

— Именно. Бил му издаден австрийски паспорт. Същото се случило и с много бивши унгарци, които така и не успели да получат унгарски документи. Установил се във Виена като наследника на сладкарска верига „Кулхаус“. Прикритието било съвършено. Когато Стената падна, никой не се учудил, че „Кулхаус“ започват да се появяват в Прага, Будапеща и къде ли още не, и на никого не му минало през ум, че в пътуванията на Кърт Кул из цяла Източна Европа има нещо подозрително. Нали трябвало да следи как върви бизнесът му.

— Очевидно някой е надушил нещо — отбеляза Спиърсън. — След като е бил убит.

— Никой не обвинява никого в глупост или недоглеждане. Трябваше обаче да се сетим, че той ще изгори… Господи, та той вършеше тази работа вече петдесет години. Но пък не възприемаше нещата по този начин. Опитах се да го предупредя какво да очаква.

— Ти си поддържала връзка с него?

Тя кимна.

— Веднъж в седмицата. Срещахме се в сладкарница „Кулхаус“ в Грабен. Често ме канеше в задната стая, за да пием кафе със сметана. Ще отида на погребението му. Сигурно службата ще се проведе в „Свети Стефан“. През годините той си бе създал доста влиятелни приятели. Смятам да отида като редовна клиентка, не като съветничка по консулските въпроси.

— А аз какво да правя?

— Надявам се да не направиш нищо. Просто прецених, че е редно да знаеш кой е бил в действителност и с какво се е занимавал, вместо да останеш неприятно изненадан, когато прочетеш пикантериите на първа страница на виенския „Тагес Цайтунг“.

(Пет)

Според Лиъм Дъфи — нисък, мускулест, рус трийсет и девет годишен мъж — в ресторант „Ока“ имаше много неща, които да препоръчаш в адски горещата Бъдни вечер, като се започне с факта, че беше отворен чак до седем. Повечето от другите ресторанти в тази страна на убедени католици затваряха веднага след като минеше обедът, за да празнуват нощта преди святото Рождество Христово.

Храната бе добра, но основната причина, която той изтъкна пред Моника, съпругата му, когато предложи да отскочат до „Ока“ в „Пилар“, вместо да остават в апартамента в Барио Норте, бе гъската.

„Ока“ се намираше непосредствено до кънтри клуба „Фарм“. Точно отстрани на вратата на охраняемия квартал от просторни къщи, непосредствено зад ресторанта се намираше малко езерце, в което отглеждаха огромно ято гъски.

Те се бяха научили да цапат през водата до задната част на ресторанта, и да просят корички хляб. На децата на семейство Дъфи — две момичета и две момчета от две до седем — никога не им омръзваше да ги хранят.

Това означаваше, че Лиъм и Моника могат да си изядат десерта на спокойствие и да си изпият кафето, без да се налага да разтървават децата след поредната им разправия. Разправиите се случваха често, особено когато малките бяха развълнувани, както на Бъдни вечер, и когато температурата и влажността бяха потискащи като днес.

Дъфи се постара да не обръща никакво внимание на застаналия наблизо сервитьор, стиснал в ръка сметката им, но накрая не издържа и го повика. Моника пък повика децата, докато съпругът й чакаше рестото.

Оттук тръгваха към дома на родителите на Моника в Белграно, за да пият традиционния коледен „чай“. На Коледа щяха да обядват с неговите родители и още четири семейства Дъфи в апартамента им в Палермо.

Моника се появи с децата, стиснала ръката на най-малкото момче и ухото на най-голямото. Другите две, изглежда, бяха очаровани от подобно развитие на събитията.

Дъфи стисна ръката на собственика, който се усмихваше измъчено, след това излезе от ресторанта и се качи в колата. Подаде на момчето, което паркираше автомобилите, банкнота от пет песо, вместо обичайните две. Все пак бе Коледа.

Освен това шофираше джип „Мерцедес Бенц 320“ на една година, което предполагаше, че е заможен и може да си позволи да даде бакшиш от пет песо. Не беше точно така. Автомобилът бе служебен. Момчето, което работеше на паркинга, нямаше представа, че е така.

За да излезе на южния ръкав на магистрала „Панамерикана“, трябваше да мине през тунел. Дъфи тъкмо излизаше от тунела и се канеше да завие по рампата, когато стар очукан бял пикап форд „F-150“ застана пред него, при което Лиъм Дъфи зареди думи, които Моника побърза да подчертае, че не е редно да употребява в присъствието на деца.

Дъфи последва пикапа до рампата, където мръсникът, който шофираше, рязко удари спирачки.

Дъфи успя да спре, без да го удари.

В следващия момент погледна през рамо и усети как целият настръхва.

„Света Дево, божия майко, не и на Бъдни вечер!“

Включи на първа, изви волана надясно и настъпи газта. Удари задницата на форда. Гумите на пикапа изсвистяха, докато Дъфи го изблъскваше от пътя. Джипът — тъкмо затова го бе избрал Дъфи — бе четири по четири.

Моника изпищя.

В следващия миг Дъфи чу как куршумите барабанят по мерцедеса. Докато стигне най-отдалечената точка на отбивката, бе изрекъл молитва за спасението на семейството си и бе извадил изпод ризата полуавтоматичен пистолет, аржентинската версия на „Колт“, модел „1911 A1 .45 ACP“.

Натискаше клаксона с ръката, в която бе пистолетът, докато криволичеше между колите на магистралата.

Моника изпищя отново.

— Децата? — изрева той.

Тя престана да пищи и се опита безуспешно да се прехвърли на задната седалка.

— Моника, кажи, за бога!

— Добре са — съобщи тя след минутка. — За бога, намали!

„Да, и да оставя мръсниците да ни настигнат!“

Не намали, но престана да преминава от лента в лента.

Пет километра по-напред забеляза автомобил на федералната полиция, паркиран на бензиностанция „Шел“.

Отби от магистралата и спря до патрулката. Полицаите го погледнаха по-скоро с раздразнение, отколкото с любопитство.

Дъфи спусна прозореца.

— Комендант Дъфи от Националната жандармерия! — изрева той към полицая. — Току-що ни бе устроена засада. Стреляха по нас. Търсете очукан бял форд „F-150“.

Полицаите не се колебаха.

Шофьорът, млад офицер, изскочи от автомобила, извади пистолета си и заоглежда магистралата. Седналият до него сержант приближи към джипа.

Дъфи вече стискаше микрофона на радиостанцията.

— До всички от жандармерията. На комендант Дъфи бе устроена засада на четирийсет и шести километър на „Панамерикана“. Патрулките, най-близо до бензиностанция „Шел“, трийсет и осми километър, посока юг, да се отправят насам незабавно. По пътя следете за стар бял форд „F-150“ и оглеждайте задницата на автомобила за следи от удар.

„Това е напълно безсмислено, помисли си Дъфи. Копелетата отдавна са духнали.“

„Важното е, че никой не е ранен, а колегите идват.“

„Света Дево, майко божия, благодаря ти, че отговори на молитвите ми.“

Дъфи слезе от колата, прибра пистолета в кобура под ризата и отвори задната врата на мерцедеса.

Пое на ръце седемгодишния Хосе.

— Да влезем да си вземем по една кола, след това отиваме при баба ви.

Съпругата му, прегърнала най-малкото дете, го погледна.

— Поне ще има за какво да говорим, когато отидем у майка ти — обади се той.

— Върви по дяволите, Лиъм — отвърна Моника.