Специална част

(Едно)

Жълт миниван крайслер такси с надпис „Таксиметрови услуги Ал до всички летища в окръг Колумбия“ на задното стъкло си проправяше път през снежните улици към извитата алея пред огромна къща, за да спре най-сетне пред затворените четири врати на приземния гараж.

Единственият пътник — спретната жена, която изглеждаше към шейсетте, в действителност цели десет години по-възрастна, с гарвановочерна коса, стегната в кок, на места прошарена отвори вратата, преди шофьорът да успее да слезе.

Пътека водеше от алеята към къщата, но по снега не се виждаха стъпки, следователно никой не бе влизал или излизал.

Шофьорът извади малък кожен куфар от багажника на вана и се замисли за момент — „Какво пък толкова, Коледа е“ — И заяви:

— Ще ви изпратя до вратата, госпожо.

— Много сте мил.

Тя го последва по пътеката. Когато остави куфара пред вратата, жената му подаде прегъната на две банкнота.

— Благодаря ви — усмихна се тя. — И весела Коледа.

Той взе парите. Беше му дала сто долара.

Сметката бе трийсет и три и петдесет.

— Госпожо, не мога да ви върна.

— Честита Коледа — повтори тя и натисна звънеца.

— Много ви благодаря. Честита Коледа и на вас.

Той се качи във вана, изчака, за да е сигурен, че някой ще й отвори, и едва след това пое.

Отвори й едър, мускулест млад мъж в еднореден костюм.

— Да, госпожо.

— Честита Коледа. Търся подполковник Кастило.

— Тук няма такъв, госпожо.

— Напротив, има — заяви тя любезно, но убедено. — Кажете му, че баба му е дошла.

Мускулестият мъж се замисли за момент, след това заговори в ревера на сакото. Тя не за пръв път виждаше подобно нещо.

— Разбрано — отвърна той. — Твърди, че е бабата на Дон Жуан.

Деветдесет секунди по-късно едър, светлокос, синеок, трийсет и шест годишен мъж се появи на вратата. Подполковник Карлос Г. Кастило от Специалните части на американската армия бе облечен в кафяв кадифен панталон и суичър с надпис „Американска военна академия“. В ръка държеше чаша с напитка, която приличаше на доматен сок, а в другата стискаше дълга черна пура.

До него пристъпваше огромно сребристочерно куче, поне веднъж и половина по-голямо от едър боксер. В първия момент кучето — фландърско бувие, наречено Макс — често плашеше хората, дори почитателите на кучетата, като мускулестия млад мъж в костюма, който отвори вратата и се гордееше, че не се страхува от нищо на този свят.

Той остана с отворена уста, когато възрастната дама, вместо да се свие от ужас, когато Макс се втурна към нея, се отпусна на колене и загука:

— Здравей, миличък! Радваш ли се да видиш старата си бабка?

След тези думи прегърна Макс през якия врат. Макс въртеше доволно задница, а отрязаната опашка се мяташе като перка на хеликоптер.

Възрастната дама погледна към мъжа със суичъра.

— Ами ти, Карлос? Не се ли радваш да видиш старата си баба?

— Радвам се, и още как — отвърна той. — Шокът ще го оставя за по-късно. Какво по… Ти защо си тук?

— Фернандо, Мария и децата прекараха Бъдни вечер с мен вкъщи. Днес трябваше да избирам или да прекарам Коледа със семейството на Мария, или да се кача на самолета, за да те видя.

— Как откри къщата, бабче?

— Казах на Фернандо, че искам да ти изпратя порция пуйка, и той ми каза адреса.

— С други думи, той няма представа, че си тук.

— По всяка вероятност няма — призна доня Алисия Кастило, докато се изправяше. — Доколкото ми е известно, миличък, аз съм бабата, а вие с Фернандо — внуците, което ще рече, че не ми е нужно разрешението ви.

— Заповядай, бабче, добре дошла — усмихна се Кастило, прегърна я и я завъртя.

— И аз се радвам не по-малко — долетя дълбок глас с източноевропейски акцент. — Докато не ви зърнах, доня Алисия, едва успявах да свикна с мисълта, че ще ми се наложи да прекарам празника с тези варвари.

Ерик Кочиан, висок стегнат мъж с гъста посребряла коса, който изглеждаше в края на шейсетте, въпреки че бе на осемдесет и две, бе в колосана бяла риза, грижливо изгладени вълнени панталони и готварска престилка на сини райета. Пристъпи към нея, пое ръката й и се наведе да я целуне.

— Преброй си пръстите, бабче — обади се Кастило. — Сега погледни дали пръстените ти са все още на място.

— Честита Коледа, Били — рече доня Алисия, използвайки прякора му, и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Никога досега не те бях виждала с готварска престилка.

— Когато те хранят недодялани диваци, трябва да държиш под око готвача.

— Радвам се да те видя. Защо бях решила, че си се върнал в Будапеща?

Кочиан въздъхна театрално.

— Всеки ден отправям горещи молитви да бъда освободен от това зло. За съжаление, господ все още не е чул молитвите ми.

— Нямах представа, че живееш при Карлос.

— Не живея при него — побърза да отвърне той. — Двамата с Медхен… и кученцата, които Карлхен така и не взе… сме в „Мейфлауър“.

— Четири от тези очарователни кученца, предполагам сам знаеш, че е така, Били, озаряват Коледата на мили и много приятни хора.

Кочиан не обърна внимание на думите й.

— Позволете да ви предложа чаша шампанско, доня Алисия. Добре че съобразих да донеса, защото, като знам какви са обитателите на този манастир, дори да имаха, сигурно на вкус щеше да е като оцет.

— Манастир ли?

— Те така го наричат — кимна Кочиан към Кастило. — Чувството им за хумор е точно толкова изкривено, колкото и вкусът им към храната и виното.

— С удоволствие бих изпила чаша шампанско — усмихна се доня Алисия.

— Заповядайте с мен.

Доня Алисия видя, че кухнята е просторна — дори огромна — и че плъзгащите се врати се отваряха към съседния хол, също огромен, и се запита защо й е на внука й — и останалите — тази огромна къща. В кухнята се бяха събрали седем души, шест мъже и една жена, без да брои Ерик Кочиан и Чарли Кастило. Повечето се бяха отпуснали на столове с чаши леденостуден доматен сок (Доня Алисия се сети, че пият „Блъди Мери“). Жената и двама от мъжете бяха до печката, разположена на островче в центъра на кухнята.

На пода, до нещо като детска люлка, в която спяха четири кутрета, се бе проснало още едно фландърско бувие, по-малко от Макс. Очевидно това бе майката, Медхен. Тя се надигна разтревожена, когато вратата се отвори.

Кастило посочи жената и един от мъжете край печката. Облечени небрежно в дънки и пуловери, те бяха около четирийсетгодишни, приятна двойка, която никой не би забелязал сред тълпата на която и да е улица.

— Бабче — започна Кастило, — това са Даян и Харолд Сандърс. Те се грижат за нас. Това е баба ми, госпожа Алисия Кастило. Имаме ли достатъчно храна, за да не остане гладна?

— Няма проблем, подполковник — отвърна Харолд Сандърс, докато бъркаше кафявия сос в огромна тенджера. Погледна новодошлата и кимна. — За мен е удоволствие да се запознаем, госпожо.

— Останалите ги познаваш, нали, бабче? — продължи Кастило.

— Престани — сряза го тя и се приближи до Даян Сандърс. — Внукът ми трябваше да ви освободи за Коледа.

— Ако не им сготвим, госпожо — отвърна Харолд Сандърс, — като нищо ще се изтровят и тогава ще останем без работа.

— Щом казвате — усмихна се тя.

Обърна се към останалите, целуна мъжете, които познаваше, стисна ръка на онези, които виждаше за пръв път, и каза, че й е приятно да се запознаят.

Сред тях бе млад американец от китайски произход, Дейвид Юнг; невзрачен мъж в края на петдесетте, в смачкани панталони и разкопчано сако, който се представи като Едгар Дешамп; добре сложен мъж, приблизително на възрастта на Кастило, Джон Дейвидсън; румен мъж, който каза, че е Том Макгуайър, и друг мъж на средна възраст — Шандор Тор. Повечето бяха в костюми, свалили саката.

В къщата имаше още двама: костюмираният мускулест мъж, който й отвори, и друг млад мъж, също костюмиран и мускулест, който спокойно можеше да мине за брат на първия, ако не беше чернокож.

Двамата мускулести бяха специални агенти към Тайните служби на Съединените щати. Мисията им бе да пазят персонала на Звеното за организационен анализ. Тъй като и Тайните служби, и Звеното за организационен анализ бяха към департамент Вътрешна сигурност, почти никой не знаеше за съществуването на Звеното и кои са членовете му.

За тази секретност си имаше причина — най-точно казано, всичко, което Звеното вършеше, бе строго секретно — като основната беше, че Звеното бе създадено преди пет месеца по настояване на президента на Съединените щати.

Първоначално Звеното имаше един-единствен член — Кастило, който се бе върнал от Афганистан наскоро и бе назначен за секретар на секретаря на Вътрешна сигурност Матю Хол, но скоро персоналът набъбна.

За да има кой да води младия майор от армията през тресавището на вашингтонската бюрокрация и да го защитават, доколкото това бе възможно, от хищниците, които се спотайваха на всяка крачка, секретар Хол се бе лишил от двама от собствения си екип — госпожа Агнес Форбисън и Томас Макгуайър.

Госпожа Форбисън, на петдесет и девет, сивокоса, леко закръглена жена, имаше най-високия достъп до секретни сведения. Тя бе една от изпълнителните асистентки на Хол, преди да бъде прехвърлена като заместник административен ръководител на Звеното за организационен анализ.

Том Макгуайър, старши специален агент от Тайните служби бе прехвърлен в Звеното, защото познаваше добре разузнавателната общност и защото — това не му бе казано — Хол знаеше, че каквото и да се канеше да направи Кастило, то ще отведе Макгуайър далече от Вашингтон и няма да му остава време да мисли за смъртта на съпругата му. Когато тя почина от рак, той бе съсипан.

Търсенето на убийците на Дж. Уинслоу Мастърсън бе отвело Кастило от Буенос Айрес до американското посолство в Монтевидео, Уругвай. Там се бе запознал с Дейвид У. Юнг, един от десетината „правни аташета“ в посолството — в действителност агенти на ФБР — които разследваха прането на пари в малката република и съседните страни, наричани от американския Държавен департамент Южния конус.

Приблизително по времето, когато Юнг насочи Кастило към уругвайски търговец на антики — който се оказа самият доктор Жан-Пол Лоримър, американски служител в Обединените нации, брат на Елизабет Мастърсън и тясно свързан с иракския скандал „Петрол срещу храни“ — Кастило бе научил, че Юнг — който говореше пет езика, нито един ориенталски — е бил назначен в посолството в Уругвай със задача, за която не знаеше нито един от останалите „правни аташета“.

Държавният секретар и главният прокурор му бяха възложили задачата да разследва известни американци, свързани с прането на пари, придобити от „Петрол срещу храни“.

Когато разследването на Юнг помогна Лоримър да бъде разобличен, Кастило прецени, че трябва да репатрира Лоримър в Съединените щати — независимо дали виновникът искаше или не — където да бъде разпитан от хора като Том Макгуайър.

Тогава Кастило организира атака над имението на Лоримър, „Шангри-Ла“. Взе назаем хеликоптер от Александър Певснер, руски търговец на оръжие, който живееше тайно в Аржентина. Разчиташе на неколцина човека, на които имаше доверие, включително Юнг и един млад — съвсем млад — морски пехотинец, ефрейтор Лестър Брадли.

Кастило бе изпратил Брадли — който работеше като охрана в американското посолство в Буенос Айрес и бе най-подходящ да бъде използван като шофьор по време на тайната мисия — в Уругвай с „Юкон XL“, за да откара незабелязано два варела гориво за хеликоптера.

Нападението над имението, макар осъществено предимно от аматьори, първоначално бе тръгнало добре. Тъкмо когато Кастило се канеше да съобщи на Лоримър, че ще бъде върнат в Щатите — малко след като Лоримър бе отворил сейфа си — неочаквано прозвучалите изстрели разкриха, че и други се интересуват от доктор Жан-Пол Лоримър. Той бе убит по време на престрелката.

През следващите пет минути имението бе осеяно с трупове, включително двама войници от Специалните части, приятели на Кастило. Сержант Сиймор Кранц бе убит с гарота. Останалите шестима, започнали престрелката, се оказаха напълно непознати. Дейвид У. Юнг-младши, който за пръв път в кариерата си вадеше пистолет по жива мишена, бе застрелял един от тях, а ефрейтор Лестър Брадли се справи успешно с други двама със снайперска пушка, макар да бе заел позиция на повече от сто метра.

По-късно Брадли скромно призна, че е бил „отличен като снайперист“ по времето, когато пехотинците влизали в Багдад и можел успешно да разцепи косъм на две.

Екипът на Кастило веднага се изтегли от „Шангри-Ла“ с хеликоптер, като остави тялото на доктор Лоримър, но взе трупа на сержант Кранц, убития с гарота войник от Делта Форс; Дейвид У. Юнг-младши, ефрейтор Лестър У. Брадли от морската пехота и шестнайсет милиона в облигации, които Юнг бе открил в сейфа на Лоримър.

Кастило бе наредил на Юнг да се качи в хеликоптера поради две причини.

Първо, Юнг — дори по онова време да не знаеше — разполагаше с информация за скандала „Петрол срещу храни“, който бе в основата на убийството на Мастърсън, и Кастило държеше да научи истината. Второ, майорът се страхуваше, че Юнг няма да си държи устата затворена по време на разпитите, които щяха да започнат от мига, в който властите откриеха в имението облечените в черни дрехи застреляни нападатели.

При ефрейтор Брадли положението бе още по-тежко. Ако Брадли се върнеше към задълженията си в посолството без джипа, бе напълно в реда на нещата сержантът му в Буенос Айрес да попита „Къде е «Юкон»-ът?“

Ясно бе, че Брадли не може да отговори на подобен въпрос, защото щеше да се наложи да разясни как майор от Специалните части е взривил автомобила с термитна граната по време на тайно нападение над имение в Уругвай. Точно това трябваше да бъде отговорът на Брадли, когато го попиташе сержантът.

Пехотинците на Парис Айлънд ги учеха, че когато висшестоящ задава въпрос, трябва да кажат истината, цялата истина без следа от колебание.

Докато се върнат във Вашингтон, Юнг вече бе измислил какво обяснение да дадат за парите и защо са нападнали имението: доктор Лоримър — вече идентифициран като един от касиерите на подкупи и комисионни в „Петрол срещу храни“ — бе откраднал шестнайсетте милиона от все още неизвестните си работодатели.

Въпросните хора бяха отвлекли сестрата на Лоримър — госпожа Дж. Уинслоу Мастърсън — и бяха убили съпруга й пред очите, за да я убедят, че няма да се поколебаят да убият и нея, и децата й, освен ако не им каже къде да открият Лоримър и шестнайсетте милиона. Тя не им бе казала, защото нямаше представа къде се е скрил брат й.

Лошите бяха открили имението „Шангри-Ла“ сами.

Фактът, че бяха пристигнали там, за да си приберат парите и да елиминират Лоримър десет минути след екипа на Кастило, бе най-обикновено съвпадение и ужасно лош късмет.

— Не очакваха да заварят никого в имението, господин президент, освен доктор Лоримър и облигациите на стойност шестнайсет милиона — бе обяснил Кастило на следващия ден, докато докладваше в президентския апартамент в Белия дом.

— Каква изненада, а? — отвърна президентът. — Кажи, Чарли, значи нямаш никаква представа кои са тези хора.

— Не бяха южноамерикански бандити, господин президент. Но като изключим това…

— Открий кои са, майоре — прекъсна го президентът, — и ги обезвреди.

Кастило забеляза официалното обръщение. Това означаваше, че току-що е получил заповед.

— Слушам, господине.

— Има ли друго, Чарли?

— Господин президент, какво да правим с парите?

— Каза, че са шестнайсет милиона, нали така? Къде са? Сигурен ли си, че можеш да осребриш тези облигации?

— Господине, за да сме сигурни, че ще опазим парите, вече ги осребрихме. Сега са прехвърлени в банка „Ригс“.

— Не искам да имам нищо общо с мръсни пари — заяви президентът. — Разбираш ме, нали?

— Разбира се, господин президент.

— По отношение на парите, единствено на парите, Чарли…

— Слушам, господине.

— Отпуснах на звеното два милиона от личния си неограничен фонд. Сумата не беше чак толкова голяма, освен това имам представа колко скъпи са операциите ви. Рано или късно ще ти се наложи да поискаш още пари от мен и вече се питах откъде ще ги взема. Не го забравяй.

— Господине, да не би да намеквате, че…

— Майоре, нямам никаква представа какво ти минава през ума. За какви шестнайсет милиона ми говориш?

Така бе създаден благотворителен фонд „Лоримър“, по чиято сметка на следващия ден постъпи анонимно дарение от шестнайсет милиона долара.

Същия ден Дейвид У. Юнг-младши и ефрейтор Лестър Брадли бяха назначени в Звеното за организационен анализ.

По онова време имаше един-единствен доброволец в редиците на Звеното, като причината бе, че много малко хора бяха чували за него. Старши сержант Джон К. „Джак“ Дейвидсън бе научил за съществуването на Звеното за организационен анализ от ефрейтор Брадли, когото Кастило, може би не бе най-разумното му решение, бе изпратил в „Кемп Макол“ — тренировъчната база на Специалните части/Делта Форс, разположена близо до Форт Браг, Северна Каролина — уж „за обучение“, но в действителност се бе опитал да го покрие някъде, за да не му се налага да отговаря на въпросите на сержанта и други висшестоящи. Това бе краткотрайно разрешение, за да може Кастило да измисли какво да прави с него по-нататък.

Задълженията на Дейвидсън в „Макол“ бяха да оценява курсантите и да проверява дали са психологически и физически годни за скъпото обучение. Щом бе зърнал деветнайсетгодишния ефрейтор Брадли, дребен и слаб, той бе решил, че някой с извратено чувство за хумор е изпратил момчето в „Макол“, за да се пошегува за чужда сметка.

Дейвидсън бе намерил работа за Брадли на компютъра.

На следващия ден генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, командващ генерал на център „Джон Ф. Кенеди“ за специални бойни операции, бе извадил Дейвидсън от заблуждението, че малкият не става за боец.

Генералът бе отишъл до „Макол“ с хеликоптер, за да вземе ефрейтор Брадли и да го заведе на погребението на сержант Кранц на националното гробище „Арлингтън“. Дейвидсън нямаше право на достъп до секретна информация, но двамата с генерал-лейтенант Макнаб се познаваха отдавна и си имаха доверие, затова генералът му разказа какво се бе случило с Кранц по време на атаката, организирана от Кастило, и как, ако не е бил ефрейтор Брадли, Чарли щеше да лежи до Кранц в очакване на собственото си погребение.

Дейвидсън, както сам напомни на генерал-лейтенант Макнаб, се познаваше отлично с Чарли Кастило. Напомни на генерал-лейтенант Макнаб факта, който бе добре известен на генерала, че Чарли е великолепен офицер, макар да имаше склонност да върши неща, за които не би и помислил, ако имаше до себе си трезвомислещ наставник като Дейвидсън, който щеше да го съветва и вкарва в правия път.

Генерал-лейтенант Макнаб, който се бе запознал с Кастило по времето, когато Чарли бе младши лейтенант и го познаваше чудесно, се замисли над тези думи и се съгласи с правотата им.

Старши сержант Дейвидсън бе изпратен в Звеното за организационен анализ.

Дейвидсън повика Даян и Харолд Сандърс да се грижат за квартирата на Уест Булевар Драйв. Сержант Харолд Сандърс, който се познаваше много добре и с Джак Дейвидсън, и с Чарли Кастило, бе нещастен, след като го пенсионираха по болест. Все разправяше, че следва войската и й диша прахта, тъй като сержант Даян Сандърс бе останала на служба. Когато разбра колко силно се измъчва съпругът й, тя напусна.

Тихият спокоен живот във Файетвил, Северна Каролина, бе отегчил и двамата до смърт и ги бе докарал до лудост.

Възползваха се от шанса да работят отново с Чарли и Джак, без да се замислят, въпреки че задължението им бе да охраняват входа на пещерата. И двамата подозираха, че рано или късно на Чарли ще му дотрябват услугите на криптограф, а Даян бе призната за една от най-добрите в разбиването на кодове.

Едгар Дешамп бе представителят на ЦРУ в Париж по времето, когато Кастило проверяваше всички връзки на доктор Лоримър. Едгар бе посветил трийсет години от живота си на разузнаването и се отнасяше с пълно презрение към младите трийсет и шест годишни офицери от армията. Така стана и когато Дешамп видя за пръв път майор К. Г. Кастило.

След като получи одобрение от шефовете си в Ленгли, той бе разкрил пред Кастило, че е представител на ЦРУ в Париж. От Агенцията никак не им се искаше Дешамп да се пенсионира, защото тогава можеше да се разприказва за стари провалени операции, за които никой не желаеше да си спомня и се молеше да не бъдат споменавани при никакви обстоятелства. В Ленгли си казваха, че ако Дешамп бъде изпратен в Париж — единственото назначение, на което той би се съгласил — няма да създава големи неприятности. Париж не бе важно място според представите на разузнавателната общност.

— Не се подвеждай по името ми, шефче, аз съм франкофоб — бе казал Дешамп на Кастило. — В досиетата, които съм събрал, се казват доста обидни неща за жабарите. Изпращам си докладите в Ленгли, разбира се, където отрядът франкофили припява „Последния път, когато видях Париж“, докато ги прекарват през шредера.

Дешамп открито бе заявил, че няма никакво желание да се замесва със Звеното за организационен анализ. Когато преди месец Кастило реши, че има спешна нужда от него, Дешамп бе незабавно прехвърлен, но преди това се отби в Ленгли, за да си подаде оставката и молба за пенсия.

Кастило го разубеди, като му призна, че е погнал замесените в скандала „Петрол срещу храни“ тъй като президентът му е дал картбланш да постъпва както прецени, а пък директорът на Централното разузнаване е осигурил достъп на Звеното до всички разузнавателни сведения — необработени, предадени за анализ или потвърдени — с които ЦРУ разполагаше. Кастило прецени, че Едгар Дешамп е най-подходящият човек, който да порови в тайните на Ленгли. А това бе предложение, на което Дешамп не успя да устои.

В кухнята имаше и мъж, който не бе нито американец, нито член на Звеното за организационен анализ. Шандор Тор бе шеф по сигурността на „Тагес Цайтунг“ в Будапеща, където Ерик Кочиан бе изпълнителен директор и главен редактор. Всеки би се притеснил да не би Тор да се чувства неловко сред опитните офицери от разузнаването. Само че преди да започне работа във вестника, той бе работил като инспектор към полицията в Будапеща, а преди това, на млади години, бе служил като сержант във Френския чуждестранен легион.

Имаше и други хора на работа в Звеното за организационен анализ, но онези, които имаха семейства — ефрейтор Лестър Брадли например, майор Х. Ричард Милър-младши (в пенсия), колега на подполковник Кастило от „Уест Пойнт“, сега административен директор на Звеното — бяха в отпуска, за да празнуват Коледа с близките си.

(Две)

Един от двата телефона в кухнята звънна малко след два.

Младият мускулест агент от Тайните служби се обади.

Кастило се запита кой ли досажда. Нито един от двата номера не беше включен в указателя. Използваха ги много рядко, защото всеки си имаше мобилен телефон, някои дори по два. Имаха и два обезопасени телефона, единият в спалнята на Чарли, а другият в така наречения му кабинет, с други думи, преддверието към просторния хол.

Кастило остана изненадан, когато агентът от Тайните служби му подаде слушалката. Търсеха го. Той прекоси стаята, пое слушалката и след като закри микрофона с длан, повдигна въпросително вежди.

— Господин Гьорнер, подполковник. Включен е в списъка.

Кастило кимна и заговори весело на немски.

— Честита Коледа, Ото!

„Много се радвам, че бабчето е тук, помисли си Кастило и погледна към нея. Двамата с Ото могат да си поговорят.“

— Надявам се, знаеш къде се намира Били Кочиан — продължи Гьорнер, без да губи време. В гласа му нямаше и следа от коледно веселие.

Кастило изви поглед.

— В момента е пред очите ми.

— Слава богу! — възкликна Гьорнер, без да крие облекчението си. — В „Мейфлауър“ нямаше отговор.

— Защо ми се струва, че не се обаждаш, за да ми пожелаеш весела Коледа? — попита Кастило.

— Обаждам се, за да те предупредя да го пазиш.

— Разбира се, че го пазя. Непрекъснато се оплаква, че не може и крачка да направи, без да го последват двама мъжища със слушалки, които непрекъснато си говорят.

Кастило очакваше да чуе смеха на Ото, но така и не се получи. Очевидно приятелят му не бе в настроение.

— Гюнтер Фридлер беше убит — продължи Гьорнер. — Бил е обезобразен.

„Този пък кой е?“, запита се Чарли.

„Мама му стара! Очевидно е близък на Били…“

— Ти къде си? — попита бързо той и в гласа му се прокрадна тревога.

Останалите в кухнята усетиха напрежението и се спогледаха.

— Какво става?

— В офиса съм — отвърна Гьорнер.

— Затвори, аз ще те набера — нареди Кастило. — Не мога да говоря по този телефон.

Затвори, без да даде възможност на Гьорнер да отговори. Забеляза, че Едгар Дешамп не откъсва очи от него. Кимна му едва забележимо, за да му даде знак да го последва, след което излезе от кухнята и се прехвърли в кабинета.

Стаята бе достатъчно голяма, за да се сложи вътре малко бюро и най-обикновен стол, но поне вратата бе достатъчно дебела и не се чуваше почти нищо. Кастило стисна слушалката. Когато се налагаше, можеше да поиска обезопасена линия, а към апарата бяха прикрепени няколко чифта слушалки на дълги жици, така че и други да могат да слушат разговора. Освен това имаше и вградено записващо устройство, така че при необходимост да прослушват повторно разговорите.

Той натисна копчето за запис, след това набра дълга поредица от цифри, която помнеше наизуст.

— Гьорнер.

— Карл е. Кой е Гюнтер Фидлер?

— Фридлер — поправи го Гьорнер. — Беше репортер.

Кастило знаеше достатъчно за вестниците „Тагес Цайтунг“ и бе наясно, че репортер при тях е същото като репортер в „Асошиейтед Прес“, защото репортерите прехвърляха материалите си на всички вестници от веригата, не се ограничаваха само с изданието за дадената страна.

— Май не го познавам — заяви Кастило.

— Може и да не го знаеш — отвърна с лек сарказъм Гьорнер. — Били обаче го познаваше. Преди години той го назначи във виенския „Тагес Цайтунг“. Били беше кръстник на Петер, най-големия син на Гюнтер.

— Страхотна новина, тъкмо като за Коледа. Кой го е убил и защо?

— Работел над история за германското участие в скандала „Петрол срещу храни“. Това да ти говори нещо, господин Разузнавач?

Кастило се напрегна.

— Ото, престани или няма да говоря с теб, докато не се овладееш.

— Искам да кажа на Били, преди да научи от друг.

— Само че няма как да стане, ако не го повикам.

Последваха десет секунди мълчание — което се стори на Чарли още по-дълго — преди Гьорнер да заговори отново.

— Да, малко съм напрегнат. Гюнтер беше и мой приятел. Аз му възложих този материал, да не говорим, че идвам от тях. Точно на Коледа, както сам изтъкна.

Кастило разбра, че обяснението на Ото е най-близкото подобие на извинение, на което може да се надява.

— Добре. Някаква представа кой го е убил?

— Полицаите се опитаха да ми пробутат версията, че ставало въпрос за кавга между любовници. Господи!

— Каза, че бил обезобразен.

— Не успях да преброя прободните рани, които са му били нанесени.

Дешамп притискаше към ухото си една от допълнителните слушалки. Докосна Кастило по рамото и когато Чарли го погледна, той му подаде листче хартия, на което бе надраскал нещо. „Само това ли?“

Кастило кимна и отново попита.

— Каза „обезобразен“.

— Извадили са му окото. Затова казах, че е обезобразен.

Дешамп кимна, сякаш очакваше тъкмо този отговор.

— Според мен не казвай тези неща на Били — помоли той. — А и като знам в какво настроение си, май е най-добре изобщо да не разговаряш с него.

Замълча за момент, за да му даде възможност да обмисли чутото, след това продължи:

— Ако повикам Били, ще премълчиш ли за обезобразяването?

— Много добре знаеш, че няма да стане, Карл. Каквото и да му кажа, той ще провери. В мига, в който приключим разговора, той сам ще започне да звъни. А познатите му са много.

„По дяволите, каза си Кастило, прав е.“

Тъй като Чарли мълчеше, Гьорнер добави:

— И без това историята вече е на първите страници на франкфуртските вестници. Берлин и Мюнхен няма да останат назад. Щом Били прочете вестниците онлайн, ще разбере. Знаеш не по-зле от мен какво ще стане.

Замълча за кратко.

— „Репортер на «Тагес Цайтунг» убит. От полицията предполагат, че става въпрос за скандал между гейове.“ Честита Коледа, госпожо Фридлер, на вас и на цялото семейство.

Кастило се засрами от мисълта, която му хрумна. „Няма ли никаква колегиалност между журналистите?“ Веднага след това се сети за друго.

— Били сигурно ще иска да отиде на погребението.

— Господи! Дори не се бях сетил.

— В момента е заобиколен от агенти на Тайните служби. Как ще го защитавам, докато е във Фулда?

— Вецлар — поправи го автоматично Гьорнер. — Той живееше във Вецлар. От Вецлар е. — Последва ново кратко мълчание. — Няма ли начин да го задържиш?

Кастило не отговори.

„Ото бързо ще се сети, че единственият начин да накара Били да се откаже, е като го убеди, че не иска да отиде, а това няма да стане.“

След малко Гьорнер заяви:

— Обади ми се да ми кажеш кой полет ще вземе и аз ще изпратя хора от нашата охрана да го чакат на летището. Имам и приятели… кажи ми номера на полета и ще изпратя агенти от БКА да го поемат още преди да слезе от самолета.

— Ще го докарам с „Гълфстрийма“ — отвърна Кастило. — Първо, той няма да остави кучетата, а аз не искам…

— Нали не искаш да привличаме внимание? — прекъсна го Гьорнер.

— Веднага ще ти дам едно предложение за заглавие, Ото. „Редактор на «Тагес Цайтунг» се връща от Америка, за да отдаде последна почит на Фридлер.“

— Добре — въздъхна след малко Гьорнер. — Само недей да водиш разни типове от ЦРУ със скръбни лица.

Кастило погледна Дешамп и се усмихна.

Да отиде в Германия без него, бе все едно да тръгне без обувки, но сега не бе моментът да спори с Гьорнер или дори да му обяснява.

Преди да научи за трагедията, той имаше намерение да замине за Европа и да вземе Били Кочиан не само защото журналистът вече губеше търпение и не можеше повече да живее в хотел „Мейфлауър“ и да се опитва да си спомни факти, които да помогнат на разследването.

Дешамп и инспектор Джон Дж. Дохърти от ФБР — още един от кадрите на Звеното за организационен анализ, който нямаше никакво желание да постъпва на работа — бяха единодушни, че е време да изтеглят разследването от Ленгли и да се поразмърдат.

Имаха намерение да започнат от Будапеща. Предложението дойде от Дохърти и Дешамп се съгласи, а след това щяха да заминат за Виена, оттам за Берлин и Париж и където другаде ги насочеха следите. Преди заминаването им държавният секретар Натали Кохън и директорът на Националното разузнаване Чарлс М. Монтвейл щяха да наредят на всички посланици и представители на ЦРУ да осигурят необходимата подкрепа за Звеното и пълен достъп до разузнавателните сведения.

Заради случилото се, първо щяха да заминат за Хесен в Германия — и без това трябваше да се видят с Ото Гьорнер във Фулда — вместо за Будапеща. Налагаше се да заминат веднага, нямаше да чакат новата година.

— Ото, ако си се овладял — рече Кастило, — ще повикам Били.

Гьорнер се бе поуспокоил и отговори спокойно и възпитано:

— Благодаря.

Дешамп последва Кастило до вратата и го докосна по ръката.

— Шефче, нали си наясно, че да извадиш на някого окото в Близкия изток, означава — май същото беше и в Сицилия — „Това се случва с всички, които надничат там, където не им е работата.“

Кастило кимна.

— Но да представиш нещата така, че да изглежда, сякаш става въпрос за хомосексуална разправия, изобщо не е в стила на Близкия изток.

— Може да е послание за чичо ти Ото — подхвърли Дешамп. — Непрекъснато изпращат хора да ровят там, където изобщо не им е работа, а те ти го връщат, като унижават семействата им и „Тагес Цайтунг“.

Кастило се замисли за момент и кимна.

— Били, ела за момент, ако обичаш — повика го той и направи знак, че държи телефонна слушалка.

Кочиан се върна в кухнята след десет минути. Кастило знаеше, че е подложил Ото Гьорнер на подробен разпит, което означаваше, че старият журналист вече е запознат с грозните подробности около смъртта на приятеля си. От изражението му не се разбираше нищо.

„Стегнато копеле“, помисли си с възхищение Кастило.

Доня Алисия се оказа по-прозорлива.

— Били, надявам се новините да не са лоши? — попита тя.

— За съжаление, са лоши. Мой приятел е починал ненадейно.

— Много съжалявам — кимна тя. — Точно на Коледа!

— Налага се да отида на погребението — заяви той и погледна Кастило. — Много ли ще ти объркам плановете, Карлхен, ако тръгнем колкото е възможно по-скоро за Германия. По възможност утре, вместо след Нова година?

— Ще уредим всичко — отвърна Чарли и си помисли: „Защото знам не по-зле от теб колко бързо ще изчезне унгарският ти чар, ако си позволя да кажа, че не е удобно.“

— Много си мил, Карлхен. Сигурно си наследил тази черта от майка си. — Кочиан замълча. — Не ми се иска да развалям Коледата на всички. Така че, докато уреждаш каквото трябва, ще отворя една невероятна бутилка вино от лозе, което навремето е било собственост на Естерхази.

(Три)

Полковник Джейкъб Д. Торине от американските Военновъздушни сили се обади при третото позвъняване на мобилния.

— Торине.

— Честита Коледа, Джейк. Ходи ли ти се в Германия?

— Зависи кога — отвърна Торине и с известно закъснение добави: — И на теб честита Коледа, Чарли.

— Утре рано сутринта. Изникна нещо.

— Искаш ли да се прехвърля на обезопасена линия?

— Ще ти обясня, когато се видим.

— Тази работа ще ми струва двеста долара — заяви Торине.

— Какво?

— На вечеря взех, че казах, че поне веднъж ще прекарам празниците у дома, а булката заяви: „Залагам сто долара, че няма да си тук на Нова година“, а аз веднага се изрепчих: „Напротив“, а тя вика „Тогава удвоявам залога, ако телефонът звънне, преди да сме приключили с вечерята.“

— Съжалявам, Джейк. Проблемът е голям. Мога да накарам Милър да дойде от Фили.

— Благодаря ти, но нямам желание да обяснявам на шефа ти защо не съм пилотирал, когато вие двамата с онзи смешник се изгубите, свърши ви горивото и вземете да приводните птичката някъде в северната част на Атлантика, да не говорим, че никой повече няма да ви открие. В седем и половина ще ви чакам. Значи трябва да откъсна Спаркман от прегръдките на възлюбената му, но няма друг начин.

— Той нали не беше женен?

— Не е. Това какво общо има, Дон Жуан?

Кастило разбра закачката, усмихна се и се престори, че не е чул. Вместо това каза:

— До скоро, Джейк. Много е важно да стигнем до Рейн-Майн.

— Подполковник, сто пъти съм ти казал, че Рейн-Майн е спомен от младостта ти. Ще накарам Спаркман да подготви летателния план до „Флугхафен Франкфурт на Майн“.

— Съжалявам, че стана така, Джейк.

— Карай — отвърна Торине и затвори.

Капитан Ричард М. Спаркман от американските Военновъздушни сили бе най-новото попълнение към Звеното за организационен анализ. След като бе летял пет години на „AC-130H Спектър“, бе прехвърлен в президентската въздушна група, базирана във военновъздушна база „Андрюс“ в Мериленд.

Шефовете му от Пентагона, не от летище „Хърлбърт“, дома на командването на американските Военновъздушни Специални операции, бяха решили, че е крайно време да го спасят от строгите порядки в Специални операции и да го върнат в истинските Военновъздушни сили. Все пак той бе завършил военна академия и го очакваше блестящо бъдеще.

Бе решено, че да превозва важни особи — висши военни и високопоставени служители на правителството — на „C-20“ (военното название на „Гълфстрийм III“), щеше да му осигури по-голям опит и да му помогне да забрави нежеланите неща, които бе научил и вършил в Специални операции.

Когато бе попитал, доста колебливо, дали има право на избор, любезно му отвърнаха, че няма, и го посъветваха, че в най-скоро време ще бъде безкрайно благодарен за онова, което са направили за него.

Скоро след това той започна сериозно да се замисля дали да не напусне — седеше в дясната седалка на „Гълфстрийм III“ и возеше заместник-секретаря на господ знае кой департамент, а това бе много далече от представата му за светло бъдеще — и точно тогава се натъкна на полковник Джейк Торине.

Торине бе нещо като легенда в Специални операции. Спаркман бе летял на неговия „Спектър“ по време на тайна мисия, която Торине провеждаше в Централна Америка, и го уважаваше неимоверно много. Така че, щом се натъкна на Торине отново, той му се оплака и му съобщи, че има намерение да се прехвърли в гражданската авиация.

— Ако ще бъда нещо като такси, поне да изкарвам прилични пари.

Торине го бе посъветвал да не прави подобно нещо.

Спаркман послуша съвета му и много скоро след това се озова на дясната седалка на „Гълфстрийм V“, който „принадлежеше“ на директора на Националното разузнаване Чарлс У. Монтвейл, макар да не го познаваше лично.

Спаркман бе чул, че когато по-късно на Торине му възложили командването на „Локхийд Мартин C-5B Галакси“, той бил точно толкова въодушевен, колкото и Спаркман, когато му наредиха да остави „AC-130H“ и да седне на дясната седалка на „Гълфстрийм“, въпреки че Торине бе получил чин полковник заедно с преместването.

Спаркман разбираше как се чувства, след като знаеше какво му се налага да изостави.

Не бе тайна, че Торине отговаряше за военновъздушните операции на Делта Форс и секретните Грей Фокс. Също така не бе тайна, че „C-22“, военновъздушната модификация на „Боинг 272“, е прибран в строго охраняван хангар във военновъздушна база „Поуп“, близо до Форт Браг, Северна Каролина. Този самолет бе претърпял нечувани модификации; говореше се, че има двойно по-голям обсег от стандартния „727“, че може да презарежда във въздуха, а пътническата кабина е пригодена така, че да се разхерметизира на десет хиляди метра, така че Делта Форс и Грей фокс да скачат незабелязани.

Освен това се говореше, че за два часа, така нареченият „Делта Форс 727“, може да бъде пребоядисан в цветовете на която и да е авиокомпания в света.

Спаркман реши, че това е малко прекалено — пребоядисване за два часа? — но тъй като никога не бе виждал самолета, не бе сигурен в нищо във връзка с него, освен във факта, че „Делта Форс 727“ съществува.

Вярваше в друга история, която се разказваше: че Торине е използвал същия самолет в секретна операция с друг „727“, откраднат от ислямски фанатици, които възнамерявали да покажат неодобрението си към всичко американско, като блъснат самолета в „Либърти Бел“ във Филаделфия.

Спаркман знаеше някои неща. Бе втори пилот по време на организираната набързо мисия, която трябваше да отведе заместник-началника на щаба на Военновъздушните сили във военновъздушната база „Макдил“ в Тампа.

Докато рулираха на пистата в „Макдил“, Спаркман забеляза необичайно раздвижване по пистата. Жълти пожарни автомобили се бяха подредили покрай главната писта, което означаваше, че очакват самолет в беда. Край пожарните автомобили бяха спрели над десет „Хъмви“, пълни с хора от охраната на базата. Разполагаха с 50-милиметрови картечници, подготвени на „Хъмви“-тата. Беше видял всичко това с очите си.

Още по-интересни му се сториха двата вана с надписи „Управление на военните арсенали“.

Няколко минути по-късно, два „F-15“ прелетяха ниско над летището и Спаркман веднага си каза, че точно на такъв самолет бе очаквал да лети, след като постъпи във Военновъздушните сили, а не да се лашка на някакво такси за капризни ВИП персони.

След това се случи нещо още по-интересно. Костарикански транспортен „Боинг 727“ най-сетне се приземи.

„Транспортен костарикански самолет?“, си бе помислил той.

Нали „Макдил“ бе затворен за граждански полети?

„727“ кацна безпроблемно, но не му позволиха да се отдели от пистата. Насъбралите се аварийни автомобили — сега вече към тях се бяха присъединили коли на персонала с табели, които показваха, че вътре се возят генерали — се втурнаха да посрещнат самолета.

След това кацна армейски хеликоптер „Блекхоук“ на 160-ти полк от Специални операции тъкмо когато поставяха стълбата към корпуса на цивилния самолет.

Люкът се отвори и слязоха двама мъже. Бяха в камуфлажни униформи и ръцете и лицата им бяха омазани в черно, както обикновено се постъпваше по време на тайни операции в джунглите.

По-високият, когато видя събралите се високопоставени лица, отдаде чест и тогава Спаркман позна полковник Джейкъб Д. Торине от американските Военновъздушни сили.

Нямаше начин — покрай всички клечки — Спаркман да отиде просто така при Торине и да го попита какво става.

Когато чу слухове, че Торине и майор от Специалните части са откраднали „727“ от мюсюлманите фанатици, които имали намерение да се отдадат на насладите на райските хареми веднага щом го блъснат в „Либърти Бел“, той си каза, че трябва да има нещо вярно в клюките.

Освен това, две седмици по-късно научи, че Торине бил награден с почетен кръст, без да се уточнява за какви заслуги.

Следващия път, когато капитан Спаркман видя полковник Торине, двамата бяха в Андрюс и Спаркман рулираше със „Сайтейшън III“, готов за излитане. Този път возеше някакъв сенатор към Канзас, където щял да изнесе реч.

Торине бе в цивилно облекло и оглеждаше един „Гълфстрийм“. „Гълфстрийм III“ беше цивилен, което бе много интересно, тъй като на Андрюс също не се допускаха цивилни самолети.

И този път Спаркман нямаше представа какво става, но реши, че на всяка цена трябва да разбере. След като Военновъздушните сили настояваха да пилотира някакви измислени самолети, той сам щеше да провери дали има начин да се прехвърли при Торине.

Отне му доста усилия, но Спаркман бе изобретателен млад офицер и за няколко дни успя да научи, че Торине е назначен към Звено за организационен анализ към Вътрешна сигурност, чиято централа бе в комплекса на Небраска Авеню във Вашингтон.

Когато Спаркман отиде на място, хората от охраната заявиха, че не са чували нито за полковник Торине, нито за Звено за организационен анализ.

Това вече привлече вниманието на Спаркман. И той реши да рискува.

— Веднага грабвайте телефона и кажете на полковник Торине, че капитан Ричард Спаркман е дошъл да го види по много важен въпрос.

Охранителят се поколеба за момент, доста дълъг момент, след това посегна към слушалката. Спаркман не чуваше какво казва, но след една минута вратата на единия асансьор се отвори и оттам слезе мускулест мъж, на когото отдалече му личеше, че е специален агент от федералните.

— Капитан Спаркман?

Спаркман кимна.

— Документите ви, ако обичате.

Спаркман му ги подаде. Той ги огледа внимателно и даде знак на капитана да го последва в асансьора.

Полковник Торине, в цивилно облекло, го очакваше пред асансьора на последния етаж.

— Добре — обърна се Торине към агента. — Благодаря. — Подаде ръка на Спаркман. — Отдавна не сме се виждали, лейтенант. Заповядай.

— Вече съм капитан, господине.

— Рано или късно се сещат да бръкнат до дъното, а?

Кабинетът на Торине го впечатли силно. Зад огромно дървено бюро бяха поставени три знамена — националното, на Военновъздушните сили и още едно, за което Спаркман предположи, че е на Вътрешна сигурност.

Торине се настани на червен кожен президентски стол. Посочи на Спаркман единия от двата кожени стола пред бюрото.

— Добре… Дик, нали така?

— Да, господине.

— Какво е толкова важно?

— Господине, питах се дали не ви трябва втори пилот за вашия „Гълфстрийм“.

Торине изви вежди и мълча дълго.

— Ти откъде знаеш за самолета? — попита накрая той.

— Видях ви на Андрюс, господине, докато го оглеждахте.

Торине поклати глава.

— Запомни, капитане, че не си ме виждал край никакъв „Гълфстрийм“ нито на Андрюс, нито някъде другаде.

— Слушам, господине.

— Все още ли пилотираш стария си самолет, Спаркман?

— Не, господине, през повечето време съм на дясната седалка на „C-20“ към президентския екип.

— Как попадна там?

— Нямах никакво желание, господине.

— Колко летателни часа имаш на „Гълфстрийм“?

— Малко над шестстотин.

Торине докосна върховете на пръстите си и изчака петнайсетина секунди, след това сви рамене и набра някакъв номер.

— Шефче, имаш ли малко време?

— Разбира се — долетя гласът на непознат човек.

— Обуй си обувките и озапти звяра. Идвам.

Торине поведе Спаркман по вътрешен коридор към затворена врата. Почука, но така и не изчака отговор, преди да отвори.

Спаркман се озова в още по-впечатляващ кабинет. Вътре се бяха настанили много едър чернокож мъж и по-дребен бял, огромно куче, което стискаше футболна топка в уста със същата лекота, с която друго куче би захапало топка за тенис.

Когато кучето видя Спаркман, то пусна топката, тръгна към Спаркман и оголи два реда блестящи бели зъби.

Белият каза на кучето нещо на чужд език и то приседна, затвори уста и подаде на Спаркман лапа.

— Стисни лапата на Макс, Спаркман — нареди Торине.

Спаркман се подчини.

Торине посочи първо чернокожия, след това и белия и ги представи.

— Майор Милър, подполковник Кастило, това е капитан Дик Спаркман, за когото смея да кажа, че господ сам го изпраща.

Спаркман видя името и чина на табела на бюрото. „Подполковник К. Г. Кастило.“

„По-нисък чин, помисли си той, докато Торине, полковник, го нарича «шефе».“

„Да не говорим, че офисът му е по-хубав, отколкото на Торине…“

— За съжаление, Джейк, имам лошия навик да оглеждам добре зъбите на харизания кон — отвърна Кастило и извади дълга черна пурета от кутията на бюрото.

— Помниш ли капитан Спаркман?

— Сетих се. Ти пилотираше „Гълфстрийм“-а, който ме откара до Форт Райкър, нали?

— Да, господине.

— Капитан Спаркман има почти шестстотин часа в дясната седалка на „Г-III“ — обясни Торине.

— Ясно! — отвърна подполковникът.

— Преди това е летял на „AC-130H“ в Хърлбърт — продължи да обяснява Торине. — Веднъж двамата с него обиколихме тихо и кротко Централна Америка.

— Ясно! — повтори подполковникът.

— На Андрюс ме е видял да обикалям нашата птичка.

— На кого разказахте за наблюденията си, капитане? — намеси се майор Милър.

— На никого, господине — отвърна Спаркман.

— А как успя да откриеш полковник Торине, капитане? — полюбопитства подполковник Кастило.

— Поразпитах, господине.

— А как успя да се промъкнеш покрай рецепциониста на входа? — продължи майор Милър. — Инструктиран е да казва, че не е чувал за полковник Джейк Торине.

— Рецепционистът точно това му е казал, но капитанът е настоял да позвъни по телефона, защото трябвало да ме види по изключително важен въпрос.

— Ясно — въздъхна за пореден път подполковник Кастило.

— И кой е важният въпрос? — изви вежди майор Милър.

— Че след като летя на дясната седалка на „Гълфстрийм“ — обади се Спаркман, — по-добре да е с полковник Торине.

— Ясно — рече за пореден път подполковник Кастило и погледна майор Милър, който се замисли за момент, а накрая сви рамене.

— Кажи ми, капитане — заговори Кастило. — Имаш ли някаква неотложна работа, лична, или служебна, която не ти позволява да отлетиш за Буенос Айрес утре сутринта?

— В 8:30 трябва да съм на борда за полет до Сейнт Луис.

— Джейк, звънни и съобщи, че капитанът има други задължения — нареди Кастило и се обърна към Спаркман. — Предварително държа да те уведомя, че всичко, което чуеш и видиш от този момент нататък, е строго секретно по заповед на президента, а наказанието е кастрация с тъп нож плюс затвор до края на живота ти. Сега вече мога да те поздравя с добре дошъл в Звеното за организационен анализ. Ще бъдеш най-опитният жокей на „Гълфстрийм“ и ще изпълняваш всички останали задачи, които ти бъдат възложени.

— Просто така ли? — заекна Спаркман.

— Просто така, Дик — разсмя се Торине.

— Върви да си събереш сак с цивилни дрехи — униформата няма да ти трябва — за една седмица, след това се върни — нареди Кастило. — Майор Милър ще те уведоми за всичко.

В квартирата в Александрия, Кастило затвори мобилния след разговора с Торине, пъхна телефона в джоба на панталоните и вдигна слушалката на обезопасения телефон на бюрото. Натисна копче в основата и се представи.

— К. Г. Кастило.

Бяха необходими секунда, може би две — не повече — за да задейства системата за разпознаване на гласа и да го свърже с Белия дом.

— Белият дом — долетя приятният глас на млада телефонистка. — Честита Коледа, подполковник Кастило.

— Честита Коледа и на вас. Бихте ли ме свързали с посланик Монтвейл по обезопасена линия, ако обичате.

По правило, хората с достъп до специалната телефонна централа на Белия дом трябваше да се обадят до шейсет секунди. Чарлс У. Монтвейл, бивш заместник държавен секретар, бивш секретар на финансите, бивш посланик в Европейския съюз, сега директор на американското Национално разузнаване, се обади след точно двайсет и седем секунди.

— Чарлс Монтвейл — представи се той. Гласът му бе дълбок, с изискан акцент, звучеше приятно.

— Весела Коледа, господин посланик. Търси ви подполковник Кастило — уведоми го телефонистката от Белия дом. — Линията е обезопасена.

Кастило забеляза, че посланикът не честити Коледа на телефонистката.

— Честита Коледа и весела Нова година, господин посланик — поздрави весело Кастило.

Посланикът не отговори подобаващо.

— Тъкмо се канех да ти звъня, Чарли.

— Телепатия, господине.

— Името Кул говори ли ти нещо, подполковник?

Тонът на Монтвейл и фактът, че се обърна към него с чина му, подсказа на Чарли, че посланикът е недоволен от него.

Но пък всяко правило си има изключения. Изключението бе, че директорът на Националното разузнаване властваше над цялата разузнавателна общност, освен над Звеното за организационен анализ, което отговаряше единствено пред главнокомандващия.

За посланик Монтвейл този факт бе колкото нелеп, толкова и неприемлив, — той така и не успя да привлече под крилото си Звеното, но поне си бе извоювал правото да бъде своевременно информиран за действията на Кастило.

От страна на Кастило това означаваше често да напомня на директора на Националното разузнаване огромната разлика между това да му казва какво възнамерява да прави и да иска от него разрешение и одобрение за действията си — дори за съвети.

— Не, господине, нищо не ми говори. Кой е той.

Последва мълчание, преди Монтвейл да отговори.

— Кул беше от дълбоко засекретените кадри на ЦРУ във Виена.

— Говорите в минало време.

— Преди около час ме информираха, че двамата със съпругата му вчера са били открити убити с гароти зад статуята на Йохан Щраус в Щадпарк във Виена.

— Знаят ли кой го е направил?

— Надявах се ти да дадеш някакво предположение. Спомням си, че имаш известен опит с хора, които си служат с гароти.

— Съжалявам, но никога не съм чувал за него.

Последва ново мълчание, докато Монтвейл обмисляше чутия отговор, след това рязко смени темата.

— Какво те тормози, Кастило?

— Утре сутринта заминавам за Германия…

— Така ли? Имаш ли намерение да ми кажеш защо?

— Преди няколко минути се обади Ото Гьорнер, за да ми каже, че репортер на „Тагес Цайтунг“ е бил открит мъртъв при доста подозрителни обстоятелства.

— Много интересно.

— Тялото е било обезобразено. Първо, Ото мисли, че е направено нарочно, за да се създаде впечатлението, че става въпрос за разправия между хомосексуалисти… по тялото са нанесени много прободни рани.

— И второ?

— Окото на жертвата е извадено.

— За да намекне: „Това е резултатът, след като надничаш там, където не ти е работа.“

— Същото предположи и господин Дешамп. Очевидно е послание, защото Ото казва, че репортерът е разследвал скандала „Петрол срещу храни“.

— И какъв е твоят интерес в цялата тази работа, полковник?

— Ерик Кочиан настоява да отиде на погребението. Човекът му бил стар приятел.

— Няма ли начин да го разубедиш?

— Никакъв.

— Поне опита ли?

— Не съм. Щеше да е пълна загуба на време.

— Президентът подхвърли, докато обядвахме, че не те е виждал, откакто те посети в „Уолтър Рийд“, и се надяваше да се видите през следващите няколко дни. Какво да му кажа?

— Че за да има мир и разбирателство между нас, съм ви казал къде отивам и защо.

— Това ще забави ли разследването?

— Напротив, ще го ускори.

— Имаш ли нужда от нещо, Чарли?

— Поне не се сещам.

— Дръж ме в течение — помоли Монтвейл и затвори.

— Нещо друго, подполковник? — попита приятната млада телефонистка на Белия дом.

— Няма друго. Много ви благодаря. И весела Коледа.

— И на вас, подполковник.

Кастило остави слушалката и се замисли какво да предприеме.

След малко реши, че е направил необходимото и едва ли ще изникне нещо друго, което да му провали коледната вечеря.

Седемнайсет минути по-късно се оказа, че греши. Мобилният в джоба на панталоните му започна да вибрира тъкмо когато баба му отправяше молитва към господ от името на всички седнали на масата.

Той, разбира се, не можеше да се обади, преди баба му да приключи.

Шейсет секунди по-късно, телефонът, свързан с Белия дом, иззвъня. Един от агентите на Тайните служби стана от масата, за да се обади.

Трийсет секунди по-късно, Кастило не бе никак изненадан, агентът се върна, за да го повика.

Доня Алисия го погледна, когато стана от масата. Не бе сигурен дали е раздразнена, или го съжалява.

На екрана на телефона се бе изписало „ОБЕЗОПАСЕНА ЛИНИЯ ДЖОЕЛ ИСАКСЪН“.

Кастило вдигна слушалката.

— К. Г. Кастило — изрече той и зачака програмата да разпознае гласа му. — Какво става, Джоел?

Джоел Исаксън бе старши специален агент, който отговаряше за охраната на секретаря на Вътрешна сигурност Матю Хол. Само че високият слаб четирийсетгодишен Исаксън, втори в охраната на президента, бе много повече от това.

По време на реорганизациите, проведени след 11 септември, Тайните служби, дотогава под крилото на Министерството на финансите, бяха прехвърлени към новосъздадения департамент Вътрешна сигурност.

Шефът на Тайните служби бе назначил двама стари доверени приятели, старши специални агенти Джоел Исаксън и Том Макгуайър, за охрана на секретаря. Двамата бяха наясно, че мисията им е да защитават Тайните служби от новия шеф — бе известно, че всеки новодошъл грабва метлата и се отървава от добрите, а боклукът остава — а пък него да защитават от ислямските терористи.

Отначало тръгна добре. Секретарят бързо научи, че ако иска нещо от Тайните служби — за чиито операции не знаеше почти нищо — Исаксън или Макгуайър ще му го осигурят. Освен това шефът на Тайните служби бързо научи, че ако иска нещо от секретаря, най-лесно и бързо е да се обърне към Макгуайър или Исаксън, вместо да разговаря лично със секретаря, който вземаше решения за Тайните служби, без да се допитва до ничие мнение.

Когато президентът издаде указа за създаването на Звеното за организационен анализ — което според шефа на Тайните служби не бе от най-разумните му решения — Том Макгуайър бе един от първите назначени. Шефът нямаше пълно доверие на мнението на Исаксън и Макгуайър, че независимо от младостта, ниския чин и репутацията, майор К. Г. Кастило е най-подходящият човек, който да ръководи Звеното, което бе личното ЦРУ, ФБР и Делта Форс на президента.

Назначаването на Макгуайър в Звеното остави Исаксън единствената връзка със секретаря, но той щеше да се справи. Онова, което тревожеше шефа, бе, че Том Макгуайър ще изгори, ако някой реши да види сметката на Звеното за организационен анализ, а това, поне така мислеше шефът, бе въпрос на време.

„Мили боже, онзи лудият, Зелената барета, е организирал нападение в Парагвай, за да спаси отвлечения агент от Агенцията за борба с наркотиците.“

Операцията може и да бе успешна, въпреки това си оставаше най-голямата проява на лудост, на която бе ставал свидетел по време на дългата си кариера в Тайните служби.

— Джак Бритън и съпругата му пътуват към теб, Чарли — заяви Исаксън направо. — Трябва да поговориш с тях. Нали става? Направи ми тази услуга.

— За какво трябва да говорим? — попита Кастило и си помисли: „Защо пък и с жена му?“

— Наложи се да го махнат от охраната на вицепрезидента. Да знаеш, че е побеснял.

— Какво е сгафил?

— Някой, най-вероятно афроамериканските терористи във Филаделфия, вчера сутринта са се опитали да го ликвидират — и него, и жена му.

— Той добре ли е?

— Не са ранени, но следователят от Филаделфия ми каза, че е преброил шестнайсет дупки от куршуми по новата кола на Бритън. С още толкова е надупчена и входната им врата, панорамният прозорец и така нататък. Похитителите са използвали автоматичен „Калашников“.

— А това какво общо има с охраната на вицепрезидента?

Последва съвсем кратко мълчание, преди Исаксън да обясни.

— Помисли сам, Чарли. Тези хора ще се опитат отново да го очистят и ако се случи, докато е на работа, вицепрезидентът може да се превърне в косвена жертва.

— Въпросът ми беше тъп. Бритън не разбира ли?

— Не разбира защо го водим тук. Това е стандартната процедура, когато се случи нещо подобно. Така го изтегляме от огневата линия.

— И затова ли е побеснял?

— Побесня, когато разбра, че ще го сложат на административна длъжност — вече забравих къде смятат да го пратят, дали не беше Сейнт Луис — докато проблемът не бъде разрешен. Когато разбра, единственото, което каза на дежурния старши агент бе да си завре порядките на Тайните служби отзад.

— Всъщност Джак какво иска да направи?

— Изглежда, иска да се върне във Фили и да си поиграе на шериф от Дивия запад с изродите, които са стреляли по жена му — отвърна Исаксън.

— Може би не трябва да го казвам, но го разбирам.

— Не го казвай. Чарли, поех отговорност за тях. Големите шефове са категорични, че няма да го върнат във Филаделфия, защото искат да го задържат за свидетел — и двамата.

— Имат ли право?

— Нея могат да я задържат. Казах на шефа му, че ще им бъде безкрайно трудно да убедят съдията, че член на охраната на вицепрезидента — награждавано и много уважавано бивше ченге от Фили — ще изчезне, за да може да свидетелства срещу бандити, които са се опитали да очистят и него, и съпругата му. Тогава ги предадоха на мен. Предпочетоха аз да нося отговорност за цялата работа, когато излезе на първа страница на „Уошингтън Поуст“.

Тъй като Кастило не отговори веднага, Исаксън продължи:

— Или като лъсне някое заглавие във „Филаделфия Инкуайърър“ като например: „Агент от Тайните служби свидетелства срещу местни мюсюлмани, опитали се да убият него и съпругата му.“

— И какъв е проблемът? Да не се развали имиджът на Тайните служби ли?

— И това, и да не отиде Джак в затвора.

— Какво да ги правя?

— Убеди ги, че е тъпо да се връщат във Фили, след това ги заври някъде, докато уредя нещата.

— Готов съм да направя каквото трябва за Джак. Но защо точно аз?

— Защото на шефа на Тайните служби му е казано, ако е решил да предяви каквото и да е искане към Звеното за организационен анализ, да мине първо през мен.

— Мили боже!

— И аз така казах. Честита Коледа, Чарли. Моля те не ми казвай какво си решил да правиш с тях, защото, когато ме попитат какво става, с чиста съвест ще мога да кажа, че нямам никаква представа. А можеш да си сигурен, че ще питат.

— Мили боже! — възкликна отново Чарли.

Никой не го чу.

На екрана на телефона пишеше: „Разговорът прекъснат“.