Специална част

(Едно)

Щом слязоха от асансьора, Херман и Уили Гьорнер хукнаха право към апартамента на чичо Били, където спяха Медхен и кутретата. Чичо Били и останалите бяха отишли на бара.

Службата в „Света Елисавета“ продължи почти час. Ото Гьорнер произнесе слово, от което Кастило не чу почти нищо. Не бе имал представа — тъй като Ото не бе намерил за необходимо да спомене какво възнамерява да прави — че Ото има намерение да се превърне в чудесна мишена в продължение на цели десет минути.

Кастило си мислеше, че е напълно възможно — макар и малко вероятно — да застрелят Ото пред момчетата.

Не се случи. Нищо непредвидено не се случи в църквата, нито по-късно на гробището, ако не се брои наглостта на противните журналисти. Когато започнаха да прекаляват — както в църквата, така и на гробището — Кастило неочаквано се сети, че човек лесно може да се снабди с фалшив журналистически пропуск, че в камерата лесно може да се скрие оръжие, дори нещо модифицирано с компресиран въздух, което да изстрелва стрелички с рицин или друга смъртоносна отрова.

И това не се случи.

Единствената необичайна случка бе на гробището, когато Ерик Кочиан призна пред Ото Гьорнер, че не му достига въздух и му се вие свят, и прецени, че е най-добре да се прибере, без да се отбива в дома на семейство Фридлер.

Гьорнер настояваше да повикат линейка, но Кочиан заяви, че ще се почувства по-добре, стига да полегне за няколко минути, затова помоли Карлхен да го закара в Бад Херсфелд.

Веднага щом Кастило потегли с Били, Макс и Джак Дейвидсън, той се обърна към Кочиан и го попита не е ли по-добре да отидат в болница, или поне да направят консултация с лекар.

— Лекарството ми е в къщата. Сега просто се размърдай и ме закарай, гледай да не караш като луд и ми спести притесненията си. Знам от какво имам нужда.

На Кастило му се стори, че чува сподавен смях откъм задната седалка, но в огледалото за обратно виждане забеляза, че Макс е положил глава в скута на Дейвидсън, а Джак разглежда с огромен интерес германския пейзаж.

Когато Макс въведе Кастило, Кочиан и Дейвидсън в къщата, Дешамп, Торине, Юнг и Дохърти се бяха разположили в голямата стая.

Всички погледи се насочиха към Кочиан, който отиде право до барчето и си сипа пълна водна чаша сливовица, изпи половината, премлясна и остави чашата.

— Да ти донеса ли лекарството, преди да си изпил остатъка? — попита Кастило.

Кочиан поклати възмутено глава, надигна отново чашата и допи сливовицата.

— Току-що си изпих лекарството, Карлхен, благодаря ти много за загрижеността.

Кастило се разсмя.

— Стар мошеник! Нито ти е било лошо, нито си имал проблеми с дишането!

— Карлхен, кое щеше да е по-добре: да кажа на Гертруд Фридлер, че вече съм проявил достатъчно внимание и че е дошло времето да се заема с откриването на мръсниците, които са го убили, или да заявя, че не се чувствам добре?

— Прав си.

— Та в тази връзка, Карлхен, предлагам на сутринта двамата с теб — и кучетата, разбира се — да се качим на бързия влак в девет и пет от Касел за Виена.

— Така ли?

— Точно така. Ще обядваме във влака и малко след пет ще бъдем на „Вестбанхоф“.

— Не искаш ли два вземем самолета?

— Не обичам да летя и точка по въпроса. Освен това кучетата се нагледаха на чудото, наречено летене.

— Поне ми кажи какво предлагаш да направя със самолета.

— Освен очевидното ли? — попита невинно Кочиан и огледа самодоволно останалите. — Джейкъб и Ричард могат да закарат останалите до „Швехат“, те ще се настанят в хотела си, „Бристол“, и ще ни изчакат там. Освен, разбира се, ако не пристигнем преди тях, което е напълно възможно. Щом пийна още няколко глътки сливовица, ще звънна по телефона, за да помоля фрау Шрьодер да ни направи резервация за влака. — Обърна се към Дейвидсън: — И още нещо, Джак, ще звънна на управителя на „Бристол“, той ми е приятел, за да го помоля да не ви настанява в отвратителните стаи, които пази специално за американците.

Дейвидсън се разсмя развеселен.

— Само че аз ще пътувам заедно с вас с влака, Били. Ще ми трябва стая там, където ще отседне Чарли.

Кочиан се намръщи страховито.

— С риск да прозвуча грубо, Джак, не си спомням да съм те канил с нас.

— Не е нужно да го правиш. Макнаб вече се е разпоредил.

Кастило се разсмя.

— И кой е Лудия Макс? — попита Кочиан.

— Макнаб, Били. Ако ти кажа, ще трябва да те убия — отвърна Дейвидсън.

Торине и Дешамп се разсмяха. Кочиан ги погледна вбесен.

— Приеми го за добрата фея на Чарли, Били — подхвърли Дешамп.

— Това — обади се Дейвидсън, — е доста опасен подбор на думи.

— Така си е — съгласи се Дешамп. — Връщам си думите назад и ги заменям с „ангела пазител на Чарли“.

— А пък аз си мислех, че малкият пехотинец му е ангел пазител — зачуди се Дейвид Юнг.

— Ефрейтор Брадли е ангелчето пазител на Чарли, Пищовлия — продължи Торине. — Генерал-лейтенант Макнаб е истинският ангел пазител на Чарли.

Всички се разсмяха.

— И това е доста опасен подбор на думи, Пищовлия — реши Дейвидсън.

— Но пък изключително точен! — възкликна Дешамп. — Ангелчето на Чарли!

— Едгар, ти нали си имаш предсмъртно желание? — попита Дейвидсън. — Ако Брадли чуе как го наричаш, ще се сдобиеш не с една, ами поне с две от бенките по челото, дето ги раздава Александър Певснер.

— Не разбрах нито дума от всичко, дето издрънкахте дотук — оплака се Кочиан.

Дейвидсън го съжали.

— Били, генерал Брус Дж. Макнаб — започна да обяснява той — е човекът, за когото работя. Когато ме изпрати при Чарли, ми нареди да не позволявам на Чарли да се забърква в неприятности и да не го изпускам от поглед. Това и правя и не подлежи на коментар.

Кочиан погледна Кастило и младият мъж кимна.

— Джак идва с нас — заяви Кастило. — Джейк, ще имаш ли проблем да закараш самолета във Виена?

— Няма да стане днес. Пийнал съм малко. Ако отида на летището по обяд, със сигурност ще съм във Виена, когато вие пристигнете. Освен ако времето не се скапе.

Кастило се обърна към инспектор Джон „Джак“ Дохърти.

— Джак, има ли някаква причина ФБР — ти и Пищовлията — да оставате тук?

— Човекът от следствието ни показа каквото имаха и материалите на местните ченгета. Заключението ни — моето и на Пищовлията — е, че ударът е извършен от професионалисти — по всяка вероятност от бивши кадри на Щази, които са знаели чудесно какво правят и които сигурно вече са някъде в Русия.

— Значи можете да заминете за Виена с Джейк? — попита Кастило.

Дохърти кимна.

— Добре, Били — реши Кастило. — Обади се на фрау Шрьодер. Уреди пътуването ни.

— Благодаря ти — въздъхна Кочиан. — А това — той посочи малката масичка близо до асансьора, — можеш да използваш за телефонния си разговор или за разговори.

— Няма ли да ми кажеш на кого трябва да се обадя? — попита саркастично Кастило.

— Карлхен, предполагах, че ще се поинтересуваш и ще научиш каквото можеш за Дмитрий Березовски. Да не би единствено ти да подаваш информация на ЦРУ, а те да ти казват само онова, което преценят за необходимо?

Погледите на двамата се преплетоха за момент и в стаята се възцари пълно мълчание.

Най-сетне Кастило си пое въздух.

— Бих казал, че ме разби отново, Били, но ударът съвсем не беше лек. Ти направо ме закова и ме остави кръвта ми да изтече. — Замълча. — Май за момент забравих какъв си гадняр.

— Мръсник би било по-точно, Карлхен. Ставам истински мръсник, когато преценя, че някой не е толкова настоятелен като мен да открие изчадията, убили скъп за мен човек.

Кочиан пристъпи към масичката за кафе, взе слушалката и седна на малкото канапе. Остави телефона в скута си и започна да набира.

Кастило се надигна от стола, пристъпи към телефона до вратата и набра дълъг номер, който помнеше наизуст.

— Лестър — заговори Кастило след трийсет секунди, — обажда се подполковник Кастило. Случайно майор Милър или госпожа Форбисън да са там?

— Това май е ангелчето — обади се Дешамп.

Никой не се разсмя.

(Две)

Имаха запазени два спални вагона в първа класа. Кастило, Джак Дейвидсън и Макс се настаниха в единия, а Кочиан, Шандор Тор и Медхен с кученцата в другия.

Медхен усещаше липсата на едното кутре, мъжкото, което си бяха избрали Херман и Уили. Бе решила, че виновникът е Макс и всеки път, когато се видеха, тя или ръмжеше или оголваше зъби и даваше ясно да се разбере, че много й се иска да откъсне поне едното му ухо, а също и други части от тялото.

Макс се отнасяше към тази враждебност с напълно разбираемо високомерие и готовност да се защитава. Очевидно не бе сторил нищо лошо на майката на потомството си, затова се чувстваше длъжен да оголва зъби и да й даде ясно да разбере, че и тя не му е любимка.

При тези обстоятелства, „приятният обяд“, който Кочиан бе обещал да се състои между Мюнхен и Виена, се оказа проблем. Тъй като нямаше начин да оставят кучетата сами, най-сетне решиха Дейвидсън и Кастило да обядват първи. Шандор Тор щеше да се прехвърли в тяхното купе, за да държи Макс. После, след като Кастило и Дейвидсън се нахранеха, Кастило щеше да остане при Медхен и кутретата, а Дейвидсън с Макс.

От вагон-ресторанта ги деляха два други вагона. Кастило и Дейвидсън забелязаха, че задната част прилича на закусвалня, а масите са с пластмасови плотове. По-напред, отделено от закусвалнята с бар и плот за сервиране, се виждаше по-елегантно заведение. Масите бяха с покривки, върху които бяха поставени бутилки вино, наоколо кръжаха сервитьори.

Кастило и Дейвидсън се насочиха към предната част на вагона.

Чарли видя нещо, което го накара да се закове на място. В мига, в който Дейвидсън се блъсна в него, той видя защо Чарли е спрял, и го сръчка.

На последната маса се бяха настанили четирима души: мъж и три жени. По-точно казано, след като огледаха четворката добре — мъж, две жени и тийнейджърка.

Мъжът срещна погледа на Кастило и задържа вилицата между чинията и устата си. След това, когато Кастило отново пое напред, той лапна хапката.

„Изглежда по-възрастен от снимката“, помисли си Кастило.

„Но това е нещо обичайно.“

„Той е.“

Кастило приближи до масата и заговори високо на английски:

— Мътните ме взели, та това е самият Том Барлоу! Къде, по дяволите, се изгуби, Том?

Кастило протегна ръка.

— Карлос Кастило, нали? — обади се Дмитрий Березовски. Стана, пое протегнатата ръка и я разтърси енергично.

— Просто Чарли, Том, не че има кой знае какво значение! Джак, това е Том Барлоу. Споменавал съм за него.

— Да, помня — отвърна Дейвидсън и също стисна ръката на Березовски. — Аз съм Джак Дейвидсън, Том. За Виена ли пътуваш?

— На бизнес конференция — отвърна Барлоу и погледна Кастило. — Чарли, май не познаваш половинката ми.

— Не се познаваме — кимна Кастило.

— Мила, това е Чарли Кастило — представи го Березовски. — Чарли, това е съпругата ми, Лора, дъщеря ни София и сестра ми, Сюзън.

„Момичето е приблизително на възрастта на Елена, дъщерята на Александър Певснер“, помисли си Кастило.

„И на моя Ранди.“

„Само дето моят Ранди няма представа.“

Съпругата и дъщерята се усмихнаха, без да крият, че се чувстват неловко, подадоха ръце, но не казаха и дума. Сестрата бе по-общителна:

— Как сте? Приятно ми е да се запознаем — каза тя, когато протегна ръка.

„Добър английски, помисли си Кастило. Само че руският акцент прозира.“

В този момент забеляза колко е красива.

„Как е възможно да не забележа досега?“

„Станал съм като кон с капаци.“

— Знаеш ли, Чарли — продължи Березовски. — Щях да те потърся във Виена. Искаше ми се да обсъдя с теб една сделка.

— Чудесно! Винаги съм готов за изгодни сделки.

— Остават ни още два часа до Виена. Защо не поговорим някъде… Гледам да не занимавам семейството с бизнес делата си.

— Разбира се — кимна Кастило. — Какво ще кажеш за моето купе? Освен ако не понасяш кучета.

— Какво?

— Кучето ми е с мен. Някои хора се страхуват от кучета.

— Напротив, много обичам кучета — отвърна Березовски.

— Ние сме два вагона по-назад — посочи Кастило.

Дейвидсън извади билетите от джоба си и ги погледна.

— Купе четири, трети вагон — уточни той.

— Купе четвърто, трети вагон — повтори Березовски. — Да се видим след трийсет минути?

— Става — съгласи се Кастило. — Отново подаде ръка на съпругата на Березовски, след това и на сестра му. — Беше ми приятно. Може пак да се срещнем.

Усмихна се на момичето и то отвърна със срамежлива усмивка. Съпругата на Березовски продължаваше да мълчи.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна сестрата.

— Виенският им шницел тук е чудесен — заяви Березовски. — А бирата е чешка, от Пилзен.

Кастило му се усмихна, след това даде знак на Дейвидсън да седнат на маса от другата страна на пътеката.

Сервитьорът пристигна почти веднага. И двамата си поръчаха виенски шницел и по препоръка на сервитьора две бутилки „Гамбринус“, от Източна Бохемия, която човекът предпочитал пред по-известната пилзенска бира.

Донесоха им пивото веднага.

Три минути по-късно, когато сервитьорът донасяше поръчката, Березовски и семейството му станаха и си тръгнаха.

Кастило изчака да излязат от вагон-ресторанта и едва тогава погледна приятеля си.

— Какво мислиш, Джак?

— Сестрата има готино дупе.

— И готини цици, но нямах това предвид.

Дейвидсън отпи замислен глътка бира.

— Чакай да видим какво ще стане. Имам чувството, че този тип е от тежката артилерия.

— Май си прав. Притеснявам се, че тази работа не ми е по силите. Как само ми се иска Дешамп да беше тук.

(Три)

Кастило и Дейвидсън се бяха върнали в купето си преди не повече от пет минути, когато на вратата се почука.

Дейвидсън първо открехна, след това я отвори цялата.

Първа влезе сестрата. Държеше четири чаши бира за дръжките.

Макс стана, погледна я и размаха късата си опашка.

— Здрасти — заговори сестрата.

— Здрасти — отвърна Дейвидсън.

След нея влезе Березовски. Във всяка ръка държеше по две бутилки „Гамбринус“. Макс се напрегна, оголи зъби, изръмжа гърлено и настръхна, готов да скочи върху Березовски.

— Сядай, Макс — нареди строго Кастило на унгарски.

Макс седна, все още оголил зъби.

Березовски, който не смееше да помръдне, се усмихна с неудобство.

— Нали знаеш, Том — обясни Кастило на английски, — че кучетата били страхотни познавачи на характера.

— Ама аз нося дарове — оправда се Березовски и повдигна бавно бутилките бира.

— А не си ли чувал старата приказка: „Пази се от руснаците, които носят дарове“ или май беше за гърците, а?

— Много добре знаеш, че беше за гърците.

„Хубав глас. Хубави зъби.“

Тя седна и кръстоса крака.

„Хубави крака.“

— Пусни горкия човек да влезе, Макс — нареди Кастило на унгарски. — Ще ти позволя да го ухапеш по-късно.

— Унгарският ти е безупречен — отбеляза Березовски на унгарски. — Все едно си от Будапеща.

— Така е — съгласи се Кастило.

Сестрата се усмихна.

Кастило също се усмихна.

— Може ли да седна? — попита Березовски.

— Настанявай се удобно — отвърна Чарли.

Березовски седна. Дейвидсън затвори вратата.

Сестрата се приведе напред и остави чашите на малката масичка пред прозореца. Березовски отвори първата бутилка почти тържествено и напълни до половината две от чашите. След това отвори и втората бутилка и наля в другите две. След това подаде на всеки по чаша.

„Аз щях да отворя всичките бутилки, си помисли Кастило, и да подам на всеки чаша и бутилка. Защо обръщам внимание на подобно нещо?“

— Какво казват в Ню Йорк? — попита Березовски на руски. — „До дъно.“

— На някои места в Ню Йорк — отвърна Кастило на руски — казват: „Да пием за успеха на начинанието.“

— Не само че руският ти е безупречен като унгарския, но знаеш и как да вдигнеш тост по нашенски.

— Така е — съгласи се Кастило.

Сестрата отново се усмихна.

Чарли също й се усмихна.

— Не че не сте добре дошли — заговори й той на руски, — но доколкото си спомням, старият ми приятел Том каза, че не говорел за бизнес пред семейството си.

— Е — отвърна вместо нея Березовски, — има семейство, Чарли, и семейство. Позволи ми да се представя, а също и сестра си — това, в случай че все още не знаеш кой съм.

— Знам кой искаш да мисля, че си — отвърна Кастило. — Когато пристигнем във Виена, очаквам да разбера не само дали паспортът ти е истински, а и много повече за теб.

— Сигурен съм, че в Ленгли разполагат с повече от достатъчно информация както за мен, така и за сестра ми.

— Къде?

— В централата на ЦРУ в Ленгли.

— Може и да имат, но нямам намерение да те заблуждавам, Том, аз не съм от ЦРУ, ако това си мислел.

Кастило забеляза изненадата в очите на Березовски.

— Разузнаване към Министерство на отбраната, може би?

— Нямам нищо общо с отбраната.

Кастило забеляза нарастващата изненада.

„По дяволите, той си мисли, че го лъжа, и не може да се начуди.“

„Да не би да се притесни?“

Кастило вдигна дясната си ръка и изпружи средните три пръста.

— Какво е това? — попита обхванатият от подозрение Березовски.

— Честна бойскаутска. Не съм служител нито на ЦРУ, нито на Министерството на отбраната, нито на ФБР, за да сме наясно отсега, нито на военноморското разузнаване, нито пък на небезизвестните данъчни.

Дейвидсън се разкиска и Березовски го погледна намръщено.

— Играеш си с мен, Кастило — заяви студено Березовски. — А става въпрос за нещо много сериозно.

— Казвам ти самата истина — отвърна Кастило.

— Тогава за кого работиш?

— Това вече не мога да ти кажа.

— Ако ти каже, Том — подхвърли небрежно Дейвидсън, — ще трябва след това да те убие.

Березовски го изгледа гневно и се изправи.

— Да вървим, Светлана. Губим си времето с тези глупаци.

Макс се надигна и изръмжа тихо.

— Струва ми се, че Макс не те харесва, Том — отбеляза Кастило.

Сестрата, все още седнала, се усмихна на Кастило, след това погледна брат си.

— Седни, Дмитрий.

— Ти не се ли казваше Сюзън? — попита невинно Дейвидсън.

Тя му се усмихна и поклати глава.

— Позволете ми да се представя — заговори тя. — Аз съм подполковник Светлана Алексеева от служба Внешней разведки. Предполагам, знаете за какво говоря?

— Руското външно разузнаване — отвърна Кастило. — СВР е новото име на същия отдел от Службата за защита на конституцията. Ако не знаех истината, щях да реша, че някой се опитва да ми замаже очите.

Изражението на подполковник Алексеева подсказа на Кастило, че тя не разбира чувството му за хумор.

— В момента аз съм резидентът в Копенхаген. Брат ми, полковник Дмитрий Березовски, е резидент на СВР в Берлин. Освен това е член на Службата за защита на конституцията. Искаме, стига да ни предложите подходящи условия, да преминем от другата страна.

— Я виж ти! — възкликна Кастило и повтори: — Стига да ни предложите подходящи условия.

— Хайде, Светлана — настоя Березовски, — не е нужно да ги търпим.

— Често казват, че Дмитрий досега щеше да е станал генерал, ако не беше толкова нетърпелив — обясни Светлана, след това се обърна към брат си. — Сядай!

Обърна се към Кастило и го погледна право в очите.

— Интересуваш ли се? — попита напълно спокойно тя. — А ако се интересуваш, можем ли да се споразумеем с теб?

„И тя има пронизващия поглед на Александър Певснер.“

„Това качество по рождение ли го притежават, или някой ги е научил как се прави?“

„И нейните очи са като на Алек. Светлосини, небесносини. Много са красиви.“

— А ще ми кажете ли защо искате да минете на наша страна? — попита напълно сериозно Кастило.

— Ако ти кажа истината, няма да ми повярваш — отвърна тя. — Затова ще изтъкна финансовите причини.

— Каква сума ще представлява интерес?

— Два милиона долара — отвърна тихо тя.

— А ние какво ще получим за нашите два милиона?

— Това означава ли, че разполагаш с толкова пари?

— Ако разполагам, какво мога да си купя с тях?

— Пълното ни сътрудничество.

— И какво точно включва то?

— Например името на офицера, който ще замести подполковник Виктор Жданков — отвърна тя. — Други имена…

— Виктор чий?

— Мъжът, който… — започна тя, след това замълча. — Много добре знаеш за кого ти говоря, подполковник.

— И двата милиона са единственото, което искате, така ли? — попита Кастило.

Тя погледна брат си. Той поклати глава.

— Докато вие двамата се чудите как да отговорите на този въпрос, подполковник — каза Кастило, — защо не ми кажете причината да искате да преминете от другата страна, онази, на която съм нямало да повярвам.

Тя отново срещна погледа му.

— Ще ти я кажа, когато преценя, че ще ми повярваш — заяви тя. — След като постигнем някакво разбирателство. Ако изобщо постигнем разбирателство.

— Това до голяма степен зависи от другите ви условия — отвърна Чарли.

— Пътуваш с влак — предизвика го Березовски. — Къде ти е самолетът?

— Ако летище „Швехат“ е отворено, би трябвало вече да са кацнали — отвърна Кастило.

— А възможно ли е да осъществите дълъг полет без предварително предизвестие?

„Което, преведено на простичък език, означава, че не само искаш да избягаш, но искаш да стане незабавно.“

„Което на свой ред означава, че някой подозира, че се каниш да станеш предател.“

„А това ще рече, че те спипах, Том, стари приятелю.“

„Ако Службата за защита на конституцията и борба с тероризма са те погнали, не е нужно да ти плащам двата милиона, за да преминеш на другата страна.“

„Просто трябва да ти осигуря условия да побегнеш и да не спираш.“

„Не трябва ли в такъв момент да изпитвам задоволство?“

„Да не би да се удавих в бездънните небесносини очи на Светлана?“

„Какво пък толкова? Джеймс Бонд вечно спасява някоя закъсала красавица, а после тя му се хвърля на врата. Защо и при мен да не се получи?“

— Дишат ти във врата значи? — попита Кастило и този път сам се вгледа в сините очи на подполковник Алексеева от СВР.

— Няма ли да ми отговориш на въпроса? — попита гневно Березовски.

— Не знаем дали ни дишат във врата — отвърна Светлана.

— Но смъртта на семейство Кул ви е накарала да предвидите подобна възможност.

По очите й разбра, че се е докоснал до истината.

— Кой? — попита неубедително Березовски.

— Я, стига, полковник — сряза го Кастило. — Много добре знаеш за кого говоря.

— Нали разбираш, че току-що призна, че работиш за ЦРУ — засече го Березовски. — Иначе откъде ще знаеш за него?

— След като ти изнася да мислиш, че работя за Агенцията, добре. Само че, когато споменах семейство Кул, по очите на Светлана ми стана ясно, че съм близо до истината.

Березовски стрелна сестра си с поглед.

„Този поглед те издаде, Том, стари приятелю.“

— Така че ми отговорете на въпроса. Дишат ли ви във врата?

Березовски го погледна ледено.

— Не знаем — повтори напълно спокойно Светлана.

Кастило срещна погледа й.

— Но смъртта на семейство Кул ви подсказва, че има реална опасност, нали?

— Много възможно е случилото се със семейство Кул да е послание към някого. Може да е за нас.

— Подполковник, вярваш ли, че обикновено се случва най-лошият сценарий? — попита Кастило. — Кажи, подполковник Алексеева?

— Понякога е полезно да си предпазлив — отвърна тя.

— Те знаят ли, че пътувате за Виена?

Тя кимна.

— Ермитажът заема на Музея на историята и изкуството восъчната статуя на Петър Първи от Бартоломео Растрели. Виждали ли сте я?

Кастило кимна. Бе виждал восъчната фигура, съвсем като в Мадам Тюсо, в музея в Санкт Петербург.

— Учудвам се, че Ермитажът е позволил да се изнесе — изви вежди Кастило.

— В знак на приятелство и надежда за мир между стари врагове — обясни напълно спокойно тя. — Сега господин Путин е приятел на запада, в случай че не си чул.

— Сега, като спомена, започвам да си спомням нещо подобно.

Тя отново му се усмихна.

— Опакована е много внимателно и е придружена от тежка охрана. От Виена заминава за Берлин, след това за Копенхаген… и други градове. Така имаме възможност да се срещнем с хора, с които в друг случай пътищата ни не биха се пресекли.

— Най-лошият сценарий е да ви отвлекат на „Вестбанхоф“.

— Или да чакаме за потвърждение, че вече се знае за предателството ни, когато свръзката ни се опита да се свърже с нас. Както и да е, предполагаме, че намеренията ни са им известни.

„Значи решението да преминат от другата страна не е от вчера, така ли излиза?“

„Трябваше сам де се сетя, че не…“

— Кой е свръзката ви във Виена? — попита Кастило.

— Отговорих на всичките ти въпроси — прекъсна го Светлана. — Сега е твой ред да отговориш на въпроса на брат ми за самолета.

— Добре. Какво точно ме питаше, Том?

— Първо, ти ли решаваш закъде пътувате?

Кастило кимна.

— Можете ли да осъществите дълъг полет без предварителна заявка?

— Какво разбираш под „дълъг полет“?

— Дванайсет хиляди километра.

— Не и без да спрем някъде за презареждане. Обсегът ни е приблизително три хиляди и седемстотин морски мили. Къде искате да отидете?

— На дванайсет хиляди километра от Виена — отвърна Березовски.

— Буенос Айрес — отговори Светлана.

„Този отговор не би трябвало да ме изненада — тя спомена Жданков — въпреки това съм изненадан.“

— Защо точно там?

— Това вече не ти влиза в работата — сряза го Березовски.

— Влиза, след като искате да ви закарам там…

— Имаме роднини там — обади се Светлана, — които ще ни помогнат да изчезнем.

— Ще трябва да ми разкажете повече подробности — настоя Кастило.

— Когато сме на път — реши тя. — Ще ти кажа по време на презареждането.

„Дали да й повярвам?“

— Нали ще ни закараш? — попита тя.

„Пак ми отправя този тъжен поглед.“

„Добър опит, сладурано.“

„Някой сигурно ти е казал, че не се удържам, когато някоя красавица в беда се вгледа така жално в очите ми.“

„Кой беше казал, че най-важният сексорган се намирал между ушите?“

„Само че в момента не е никакъв проблем да се удържа, така че губиш, малката.“

„Сега май трябва да ги постресна тези двамцата.“

— Сега двамата с господин Дейвидсън трябва да си поприказваме и да решим дали онова, което аз ще направя за вас, не със значително повече от онова, което вие предлагате — измъкна се Кастило.

Забеляза разочарованието в очите на Светлана.

„Много зле ме накара да се почувствам, сладурче.“

„Само че в момента ще постъпя както е редно.“

Кастило продължи:

— Сега е най-добре да се върнете в купето си. Обърнете внимание дали някой не ви следи. След двайсет минути един от вас — в никакъв случай и двамата — да се върне, след като решите какво друго сте готови да ми кажете, освен името на заместника на мъртвия офицер от СВР, за да ме убедите да си сложа главата на дръвника заради двама агенти на СВР, които не съм виждал никога досега, и да ги откарам на другия край на света точно когато бившите им другарчета ги преследват по петите.

Изправи се и заговори на унгарски:

— Сядай мирно, Макс — след което пристъпи към вратата, дръпна резето, отвори едва-едва и почти шеговито даде знак на Березовски и Светлана да излязат.

— Двайсет минути са достатъчно време, през което да поговорите — каза той.

Березовски го изгледа злобно, докато излизаше. Светлана изобщо не го погледна.

Кастило затвори вратата след тях и погледна Джак Дейвидсън.

— Деветдесет секунди, за да се прехвърлят в съседния вагон, след това ще поговорим с Шандор да видим дали ще измисли как да слезем от влака.

— А имаш ли трийсет секунди, за да ме изслушаш, Чарли?

— Разбира се?

— Искам да ти кажа, че се справи забележително добре с тези двамата, което, като се има предвид, че дамата подполковник ти се слагаше, не беше никак лесно…

— Джак, ако ще казваш нещо важно, казвай.

— Макнаб ме прати, като ме накара да се закълна в децата си…

— Ти нямаш деца.

— Е, ако имах… Нали разбираш какво искам да ти кажа. Обещал съм на Макнаб — говоря напълно сериозно, че ще съм до теб, когато ентусиазмът ти започне да надига глава. Мисля, че моментът настъпи.

Кастило го погледна за момент.

— Я ми кажи, Джак, кога за последен път ентусиазмът е взел връх над здравия ми разум?

— Престани, Чарли! Не помня кога беше последният път, но я си спомни случая, когато открадна хеликоптера.

— Не съм го крал. Просто го взех назаем. И ако не ме лъже паметта, ти нямаше търпение да провериш способностите на „Гатлинга“ на същия този хеликоптер, докато търсехме Дик Милър.

— Знаех, че няма начин да те спра, Чарли.

— И сега не можеш, Джак. Според мен тези двамата са точно каквото ни трябва.

Дейвидсън срещна за момент погледа му, след това сви рамене.

— Добре, поне опитах. Ще отида да проверя дали Шандор знае някакъв начин да свалим Мата Хари и брат й от влака.

(Четири)

Кастило остана учуден, когато петнайсет минути по-късно отвори вратата на купето и завари Березовски и Светлана застанали в коридора.

Очакваше Березовски да е сам — все пак той бе полковник, а тя подполковник и по-малката му сестра — или пък Светлана сама, за да му разиграе сценката дама в беда.

Погледна през рамо към Джак Дейвидсън, намръщи се и си каза: „Какво пък толкова“, след това им даде знак да влязат и дръпна резето от вътрешната страна.

— Ако ще продължаваме — заяви остро той, — ще се научите да изпълнявате заповеди. Казах да се върне единият от вас, не и двамата. Сега единият да излезе.

— Не искам брат ми сам да взема решения за живота ми — заяви спокойно Светлана. — Или оставаме и двамата, или си тръгваме.

Той срещна погледа й с надеждата притеснението му да не проличи.

След малко кимна.

— Добре. Какво предлагате освен синьото небе? — попита той.

— „Синьото небе“ ли? — повтори Светлана.

— Ако искам да разбера кой е сменил полковник Жданков, е напълно достатъчно да се обадя по телефона. Не е нужно да рискувам каквото и да било.

Братът и сестрата се спогледаха, след това Березовски попита:

— Какво искаш, подполковник?

— Имената на хората, които елиминираха Фридлер, а след това и семейство Кул.

— Както сам си се сетил, Фридлер е бил очистен от бивши кадри на Щази — отвърна Березовски. — Мога да ти кажа имената, които са използвали, но те няма да ти свършат абсолютно никаква работа. Документите им са били фалшиви. Взех ги от Специалния център. Нямаше причина да знам истинските им имена, затова никой не ми ги каза.

— Ти ли си организирал акцията?

Березовски кимна.

— Не исках да излагам собствените си хора за тази работа. Генерал Сиринов се съгласи и ми изпрати хора на Специалния център.

— Защо премахнахте Фридлер?

— Ако питаш защо е бил убит, подполковник, мисля, че знаеш много добре. Задаваше грешните въпроси за когото не трябва — Марбургската група — за дейността им в миналото в международната търговия с петрол и лекарства. Ако обаче питаш защо съм провел тази операция, направих го, защото ми бе наредено от генерал Сиринов.

— Искам имената на хората ти.

— Това ми е ясно. Само че те няма да са ти от кой знае каква помощ. В мига, в който изчезна, тях ще ги прехвърлят на друга работа. А пък нещастниците, които не успеят да научат къде съм, ще ги разстрелят.

— Ами семейство Кул?

— За семейство Кул не мога да ти помогна. Знам само, че резидентът във Виена се е занимавал с тази работа, а той също получава заповедите си от Сиринов. По всяка вероятност е използвал унгарци. Предполагам, защото в доклада прочетох, че е била използвана метална гарота.

— И не знаеш нищо за самата операция, така ли?

Березовски поклати глава.

— Не.

— И мислиш, че може и да е било предупреждение към теб.

Този път Березовски кимна и погледна сестра си.

— Светлана мисли, че може и да е предупреждение. Възможно е. От друга страна, може да е било взето решение, че е крайно време семейство Кул да бъдат възнаградени за дългогодишната им работа в ЦРУ.

„Вие наистина сте студенокръвни мръсници.“

Кастило погледна Светлана.

„Ами ти?“

„Студенокръвна кучка от същото котило.“

— Какво друго можете да ми предложите? — попита Кастило.

— Аз ще ти отговоря — двамата със Светлана ще ти отговорим — на всеки въпрос, по който знаем нещо.

— И, разбира се, няма да ми кажете нищо, без да съм питал — досети се Чарли. — Досега не чух нищо, което да струва два милиона долара и заради което да рискувам собствените си операции в Южна Америка.

— Онова, което имам да ти казвам, струва два милиона — заяви Березовски. — Дори повече.

— За съжаление, Том, стари приятелю, последната дума има купувачът — сопна се Кастило. — А този купувач съм аз.

— Кажи му — подкани го Светлана.

Березовски мълчеше.

— Какво да ми каже, Светлана? — попита Кастило.

— В някогашното Белгийско Конго има химическа фабрика — започна тя.

— В Хобокън, Ню Джърси, са няколко. Какво от това? — попита той.

— Там се произвеждат химически оръжия за масово поразяване — уточни тя.

Кастило усети как мускулите по врата му затрепкаха.

— Излитаме към синьото небе — въздъхна той.

— Ако си решил да ни помогнеш — продължи Светлана, — бъди така любезен да ни кажеш.

— Разкажи ми още за Конго.

— Знаем кои германски фабрики им продаваха химикали, преди Ирак да падне — каза с нежелание Березовски, недоволен, че играта се разширява. — Знаем кои германски компании продават химикали в момента. Знаем и кой управлява фабриката, разбира се.

— Управлява я от чие име?

— А ти как мислиш, подполковник? — попита саркастично Березовски.

— Или отговаряй на въпросите ми, полковник, или се разкарай.

Березовски го изгледа гневно.

— Иран, разбира се.

— А защо онова, което се прави за иранците в джунглите на Конго…

— Не съм казал, че е в джунглата — прекъсна го Березовски.

— Защо не се произвежда в Иран? — попита Кастило.

— Колко си скромен — отвърна Березовски. — Нали тогава Ленгли щеше да разполага с пълна информация още преди години. В ЦРУ не са чак толкова некадърни и некомпетентни, колкото се опитват да се изкарат.

Кастило стрелна с поглед Дейвидсън. По изражението му разбра, че и той е убеден в правотата на казаното.

— А ти знаеш ли къде се намира фабриката? — попита Кастило.

Березовски кимна.

— Някъде между Кисангани и езерото Албърт.

— Това е огромен пуст район.

— Затова е бил избран.

— Кой го е избрал?

— Някакви фабриканти от бившата Източна Германия. Казват, че искали да отглеждат различни растения за медицински цели.

Кастило погледна Дейвидсън и му даде знак да хвърли монета, за да види какво ще се падне.

— Печелиш, полковник — каза той. — Новините са добри. Лошата е, че ако открия, че си пропуснал нещо да ми кажеш, гарантирам ти, че лично ще те предам на ФСБ.

Березовски кимна спокойно.

— И аз като теб съм офицер, подполковник — отвърна той. — Имаш думата ми.

„Господи, той да не би да си вярва? Може би си въобразява, че аз ще му повярвам.“

— Ти чувал ли си, че римските католически свещеници, изпращани в Конго — едно време — били освобождавани от клетвата си за безбрачие? — попита Кастило.

Березовски погледна сестра си и се изсмя.

— Истина е, Светлана.

— Същото е и с възпитаниците на „Уест Пойнт“ като мен. Когато ни назначават на работа като моята, ние имаме разрешение да лъжем, да мамим, да крадем и да се сприятеляваме с други такива като нас.

На Березовски му се стори много забавно. Затова пък по погледа на Светлана личеше, че на нея не й е никак забавно.

— Сега, щом влакът намали на „Вестбанхоф“, на всеки перон ще видите вагони на „Тагес Цайтунг“.

— На всеки перон ли? — повтори Светлана.

— Нали познавате гарата? — попита Кастило.

И двамата кимнаха. Виенската западна гара бе най-големият железопътен терминал в Австрия.

— Между пероните има два коловоза. На всеки ще има по един вагон. Няма нищо подозрително, защото те спират там всеки ден, за да натоварят вестниците за дълбоката провинция. Когато влакът спре, вие ще бъдете в самия край, готови с багажа. Ако всичко е наред, двама мъже ще се приближат от спрелия вагон към вашия перон. Те ще ви качат във вагона. Ако обаче се окаже, че на перона ви търсят, мъжете ще послужат за отвличане на вниманието и тогава ще слезете от влака от другата врата, което означава, че ще се наложи да скочите на релсите, да се прехвърлите на другия перон и да влезете във вагона от другата му страна.

— Ами ако има някой и от другата страна? — попита Светлана.

— Тогава някой ще ви помогне — заяви Кастило.

— Къде ще ни отведат? — попита Березовски.

— Честна дума, нямам представа — призна Чарли. — На сигурно място. Човек на име Шандор Тор ще бъде с вас. Не е разумно да ни виждат заедно.

— Тези хора знаят ли какво правят? — попита Березовски.

— Той е бил полицейски инспектор в Будапеща, а преди това е служил във Френския чуждестранен легион.

— Много ми се иска да дойдеш с нас — обади се Светлана.

„И на мен, скъпа!“

„Да не би да го казваш, за да ти спася сладкото задниче?“

„Или може би тези небесносини очи се опитват да ми подскажат, че говориш истината, че си падаш по мен?“

„Внимателно, Дон Жуан!“

— Според мен излезте един по един — предупреди Кастило. — Тръгвай първа, Светлана.

(Пет)

На „Вестбанхоф“ коридорът на „Бела Барток“ се падаше от страната на перона.

Кастило изчака, докато види и двата вагона с надписи „Тагес Цайтунг“, и едва тогава излезе в коридора. И двата вагона се оказаха по-малки, отколкото очакваше. Щеше да е доста тясно за четирима човека с багажа.

Докато Дейвидсън чакаше в купето, Кастило огледа внимателно перона, за да се увери, че няма подозрителни лица.

„Щеше да е от голяма помощ, 007, ако беше попитал хората в кое купе са!“

И тогава видя нещо, което нямаше никакво желание да вижда.

Пътник, който слизаше, добре облечен едър господин на около четирийсет, бе неочаквано ударен в корема от стек вестници, новото издание на „Тагес Цайтунг“. Вестниците попаднаха право в слънчевия му сплит и той избълва порой ругатни към вестникарския вагон.

Кастило се пъхна бързо в купето. Дейвидсън посочи нещо.

Березовски насочваше съпругата си към съседния перон, а Шандор Тор помагаше на момичето. Светлана вече бе прехвърлила багажа си на перона. Мъж в черен гащеризон пое багажа и го качи във вагона на „Тагес Цайтунг“.

Березовски и Тор се качиха на перона едновременно. Тор побутна Березовски към вагона, след това протегна ръка на Светлана.

Тя се справяше успешно и без негова помощ. Беше вдигнала полата си чак до кръста и отдолу се виждаха дантелени бикини и малък пистолет, прикрепен от вътрешната страна на бедрото.

Тя скочи на платформата като газела, дръпна полата си и затича бързо към вагона.

— Винаги съм бил изключително съпричастен към жени в червени бикини — отбеляза Дейвидсън.

— Тъй като аз се отнасям по-професионално, интересът ми бе насочен към пистолета.

— Не забеляза ли червените бикини?

— Между другото.

— Аз пък забелязах пистолета между другото. За мен не е никакъв проблем да се разхождам и да дъвча дъвка. Според мен беше модел „1908 Колт Вест Покет“, а още по-вероятно „.25 ACP“, въпреки че има и „.32 ACP“.

— А пък според мен бельото е „Виктория Сикрет“, модел „17B“, на който има етикет с предупреждение, че няма достатъчно материал дори за да си издухаш носа.

— Не й ли е студено?

— На руските жени им се носи славата, че са с гореща кръв.

— Не го забравяй, Чарли. Тази дама ще ти донесе единствено неприятности.

Кастило изпъшка.

— Това е повече от ясно.

Той взе куфарчето си и даде знак на Дейвидсън да мине пръв.

В коридора се бяха събрали трима яки мъже. Двама носеха клетката с кученцата. Сега вътре бе и Медхен.

„Това е много добра идея, помисли си Чарли. Ако Медхен и Макс се сбиеха, нямаше да успеем да отвлечем вниманието.“

Третият мъж пазеше, докато Били Кочиан излизаше от купето.

Излязоха на перона и се качиха по стълбите към автомобилите, които ги очакваха на улицата. Кастило забеляза четири различни групи мъже — две двойки, едно трио и квартет — които очакваха Березовски и останалите. Възможно бе да чакат и други пътници.

Тройката прояви огромен интерес към Били Кочиан и го последва. Това до голяма степен се дължеше на присъствието на Макс и Медхен, които не спираха да ръмжат един срещу друг.

Сребърен мерцедес „S600“ с номера от Будапеща ги очакваше край тротоара. Кочиан отвори клетката, даде знак на Медхен да влезе на задната седалка на автомобила, взе по едно кученце във всяка ръка и също се качи. Едър мъж затвори вратата и колата потегли веднага.

Значително по-малък мерцедес спря на мястото на първия. Едрият мъж отвори вратата и даде знак на Дейвидсън и Кастило да се качват. Макс влезе пръв и се настани на задната седалка.

— Къде отиваме? — попита Дейвидсън, когато потеглиха.

— В „Сахер“ — отвърна Кастило.

— Като торта „Сахер“ ли? Тортата с много пластове ли?

Кастило кимна.

— Там е била създадена. Били има апартамент там.

— А има ли достатъчно място?

— И за нас, и за още шестима.

(Шест)

Полковник Джейкъб Торине остана изненадан, когато завари Кастило да дава на Макс чипс на бара. Не се стърпя и попита:

— Да не би да пускат кучета тук?

— Само ако те харесат — отвърна Кастило.

Спаркман и Дешамп се разсмяха, а Торине поклати глава.

— Да си намерим маса — предложи Кастило и кимна към маса в ъгъла на залата с винени завеси и тапети.

— Кога пристигнахте? — попита Чарли. — По-важният въпрос е дали ми носите нещо.

Дешамп му подаде подплатен плик, специално за пренасяне на сидита.

Кастило извади лаптопа от куфарчето, постави го на масата и го включи. След това извади сидито от плика и го пусна.

— Пристигнахме в „Бристол“ в единайсет — обясни Торине. — Как мина пътуването с влака?

— Беше изключително интересно — отвърна Кастило.

Дешамп се премести, за да вижда екрана на лаптопа.

— Тъкмо се канех да те предупредя, че съдържанието на диска е засекретено — подхвърли Дешамп. — Виждам, че не беше нужно да си хабя приказките. Не работи. Какво, по дяволите, е това?

— „Централно разузнаване на Съединените щати“ — прочете Кастило на екрана. — „Оценка на международно разузнаване. Строго секретно. Материалът не може да се презаписва или прожектира без писмено одобрение от експерт на «Международно разузнаване».“

— Аз защо не го виждам?

— Старост — нерадост, Едгар. Кога за последен път си ходил на очен лекар?

— Престани, Чарли!

— На екрана има филтър — обясни Кастило. — Ако не си точно срещу него — отстрани не става — не можеш да прочетеш какво пише на екрана. Още по-важно е, че хората наоколо не виждат какво има на екрана ти.

— Откъде го намери?

— Уредих се — отвърна Кастило. — От приятел. Май струва четиристотин деветдесет и пет. — После добави. — Я, ето го досието на подполковник Алексеева.

— Ти си научил за нея? — не се стърпя изненаданият Дешамп.

— Двамата с Чарли дори можем да ти кажем какъв цвят бельо носи — обади се Дейвидсън. — Наблюдавахме я чисто професионално, разбира се.

Дешамп го погледна, поклати глава, но не реагира, както двамата мъже очакваха.

— Имахме проблеми, докато се сдобием с диска, Чарли — призна той.

— Хайде, разказвай — подкани го Кастило, без да сваля очи от екрана на лаптопа.

— Свързахме се в мига, в който излетяхме от Франкфурт. Казах на Милър какво искаш. „Няма проблем“, отвърна той. „Ще кача Лестър в един «Юкон» и ще го изпратя веднага. И без това се оплаква, че не вършел нищо.“

— После какво стана? — попита Кастило.

— Дик ми се обади тъкмо преди да кацнем и каза, че в Ленгли мотаели Лестър, затова най-сигурният начин бил да отиде лично. Тогава се сетихме, че няма начин да получим информацията, без да вземем една от преносимите радиостанции в хотела и да я монтираме.

— Тогава Спаркман каза, че ще остане…

Спаркман изсумтя.

— Реши да остане на „Швехат“, за да презареди самолета и да направи каквото там трябва, тъкмо ще е около радиостанцията.

— Това се получи преди около час, подполковник — намеси се Спаркман. — Майор Милър каза, че трябвало да звъни на посланик Монтвейл, за да го помоли лично да се обади на директора на Централното разузнаване.

— Нали Монтвейл трябваше да уредил този въпрос и Ленгли да ни предоставят всичко, от което се нуждаем? — попита Кастило.

— И аз бях останал със същото впечатление, шефче, но Милър това е казал на Спаркман — обади се Дешамп.

Спаркман кимна и продължи:

— Майор Милър каза, че някакъв тип, не го познавал, казал нещо от сорта, че не искал да се намесва в текуща операция от най-висок приоритет. Не казал каква е информацията. Милър разправя, че му потекла слюнка от яд и от злоба, когато директорът на Централното разузнаване се разпоредил да предаде досиетата. Та тогава — най-сетне — му дали информацията за жената. Каза, че докато директорът на Централното разузнаване бил в архива, му казал, че ти искаш всичко, и директорът наредил: „Дайте им всичко.“ Много хубава жена. Коя е тя, подполковник?

— Сестрата на Березовски — отвърна Кастило и продължи да пита: — Едгар, как мина с местния шпионин?

— Кофти карма, шефче. Славата ти те предшества.

— Това пък какво трябва да означава? — изви вежди Кастило.

— Шпионинът е всъщност от женски род. Госпожица Елинор Дилуърт, води се съветник по консулските въпроси. Приятелка е на Алекс Дарби, поне така твърди. Ще ми се да попитам Алекс дали наистина е така, но пък не съм чул и една лоша дума за нея. От друга страна, не мога да кажа, че беше готова да ми сътрудничи, когато я попитах какво знае за семейство Кул. А този разговор се провеждаше, преди да съм споменал името ти.

— А защо се наложи да споменеш името ми?

— Тя ме попита какво правя във Вашингтон, и аз й обясних, че работя за теб. — Той замълча. — Шефче, в отговор на киселата ти физиономия, искам да ти кажа, че Звеното за организационен анализ вече не е тайна за разузнавателната общност.

— Мама му стара! Май ще трябва да свикна. Добре де, тя как реагира, когато спомена името ми?

— Ще повторя почти дословно: „Всичко знам аз за този копелдак и не желая да имам нищо общо с него.“ Аз, разбира се, попитах дамата какво има предвид, и тя обясни, че първо си съсипал блестящата кариера на нейна близка приятелка от Ленгли и си я натопил, за да я уволнят.

— Нима? — подхвърли саркастично Кастило. Погледна Дешамп. — Тя спомена ли име?

— Не, а и не беше моя работа да разпитвам.

— Въпросната дама е госпожа Патриша Дейвис Уилсън. Беше от аналитиците в Ленгли и когато скапа работата, която трябваше да свърши с откраднатия самолет, се опита да прехвърли вината на местния шпионин. Заяви, че бил некомпетентен пияница, че докато бил на градус, й се пускал, макар да знаел, че е омъжена. Сигурно щеше да й се размине, но за съжаление, по времето, когато се предполага, че Дик Милър се е опитал да я изнасили…

— Нашият Дик Милър ли? — прекъсна го Дешамп.

Кастило кимна.

— По същото това време тя се чукаше с мен. Излъга, че Милър се опитвал да я тръшне в леглото. Тогава я прехвърлиха на друга работа. После тя отишла при Хари Уилън-младши, небезизвестния журналист, и се опитала да ме натопи. Уилън отишъл при Монтвейл с цялата насъбрана мръсотийка и изпял всичко, което бил научил от госпожа Уилсън. Монтвейл — много съм му задължен за тази работа и се налага често да си го напомням — не само че свил перките на Уилън, но записал разговора, в който журналистът повтаря няколко пъти, че госпожа Уилсън била „личната му къртица в Ленгли“.

— Боже господи! — възкликна възмутеният Дешамп.

— Накрая Монтвейл пуснал записа пред директора на Централното разузнаване и тогава я уволнили.

— Винаги става опасно, когато в този бизнес работят жени — отбеляза Дешамп.

— И аз казах същото на Чарли — заяви невинно Дейвидсън.

Кастило обърна лаптопа към него.

— Погледни, Джак, и ми кажи какво мислиш.

Дешамп се намеси отново.

— Да ти кажа, Чарли, не мисля, че истината ще впечатли много госпожица Дилуърт. Носи ти се славата на чистокръвен мръсник. Според мен да се свържем с Алекс Дарби и да го накараме да се заеме с дамата. След това аз ще поема. Ще потвърдя, че и аз съм изпитал на собствен гръб какъв си мръсник.

Кастило вдигна ръка, за да накара Дешамп да почака. Не откъсваше поглед от Дейвидсън.

Най-сетне Дейвидсън вдигна очи от екрана на компютъра.

— По всичко личи, че Големият лош вълк и малката Червени гащи са точно, които твърдят.

— Май да — кимна Чарли. — Джейк, след колко време можем да излетим?

— Нали ти казах, трийсет минути след като пристигнем на летището. Закъде потегляме?

— Едгар, ще имаш възможност да обсъдиш госпожица Мънипени лично с Алекс — заяви Кастило.

— Какво ще правим в Буенос Айрес, Чарли? — попита уморено Едгар.

— Там искат да отидат полковник Березовски и подполковник Алексеева, шпионите, които дойдоха от студа15.

— Свърза ли се вече с теб? Господи, кога успя, току-що пристигнахте.

— Аз работя бързо — отвърна Кастило. — Тази вечер ще успеем ли да излетим, Джейк?

Торине кимна и повтори:

— Трийсет минути след като стигнем на летището.

Кастило погледна часовника си.

— Седем и четирийсет. Да пробваме да излетим в десет. Спаркман, тръгвай и пусни летателен план за Престуик, Шотландия. След това пусни нов за Мароко или за друго място, откъдето е най-безопасният път за Буенос Айрес. Нали ще стане, Джейк?

Торине кимна.

— Чакай малко. Правилно ли разбрах, че въпросният Березовски ще пътува с нас?

— И съпругата му, и дъщеря му. И, разбира се, малката Червени гащи.

— Това пък какво трябва да означава? — полюбопитства Дешамп. — Защо наричате така сестра му?

Кастило погледна многозначително Дейвидсън и се ухили.

— Това е тайният код на шпионите, Едгар. Ти не ги разбираш тези работи.

— А ако ти кажа, трябва да те убия — добави Дейвидсън.

— До този момент, Джейк, ми се струваше, че ни бъзикат — рече Дешамп. — Сега вече не съм толкова сигурен. — Погледна Кастило. — Да не би наистина да си пипнал берлинския резидент?

— Плюс резидента от Копенхаген, агент на СВР.

— Ще повярвам, когато се уверя лично — заинати се Дешамп.

— Тома неверни! — поклати глава Чарли.

— Ако си въобразяваш, че в Ленгли те мразят, шефче — рече Дешамп, — чакай да видиш какво ще стане, когато чуят за тази работа.