Специална част

(Едно)

Макс не успяваше да събуди дълбоко заспалия Кастило. Той не реагираше нито на внимателното побутване с муцуна, нито на лапата, положена върху гърдите му. Накрая Макс стисна със зъби възглавницата и без особено усилие я изтегли изпод главата на Кастило.

Най-сетне успя.

Чарли отвори очи, видя кучето, посегна и го почеса зад ушите.

В следващия миг отвори широко очи.

Погледна към другата половина на леглото. Беше празно.

— Къде, по дяволите, беше снощи, Макс? Правеше се на воайор, а?

Кастило се изправи и спусна крака от леглото.

Макс му подаде лапа.

— Добре, де, добре — въздъхна той и тръгна с неуверена стъпка към вратата за коридора, отключи я и излезе навън.

— Кой е дежурен? — провикна се той.

— Аз, пазачката — отвърна веселият глас на Сандра Бритън. — Камбаните дръннаха седем пъти и всичко в затворническия сектор е нормално.

— Би ли пуснала Макс навън, ако обичаш?

— Желанието ти е заповед за мен — разсмя се тя. Последва пронизително изсвирване. — Хайде, Макс, сладурче.

Макс доволно припна по коридора към стълбите.

Кастило се върна в стаята си, затвори вратата и пристъпи обратно към леглото. След това се върна при вратата и я заключи, защото реши, че преди някой да се вмъкне неканен при него, трябва да заличи следите на снощната посетителка, за да не предизвиква излишно любопитство.

Спомни си, че по едно време през нощта тя бе станала, за да си донесе цигарите и пепелник. Когато я видя да се връща през банята, чисто гола, реши, че е най-красивата жена, която някога бе виждал.

А ето, че сега от нея нямаше и следа.

В леглото нямаше нищо, около него също, абсолютно нищо и в банята.

„Може би, защото подполковник Алексеева от СВР, отлично обучен разузнавач, много добре знае как да заличи всички следи от посещение в чужда стая.“

Натисна бравата на свързващата врата. Оказа се заключена.

„Може би изобщо нищо не се е случило, просто е бил необикновено реалистичен мокър сън — въображението ми се е развихрило, след като пих на екс онова вино.“

„Това трябва да е. Не бях пил така от «Уест Пойнт». Щом погледнах щръкналите зърна, загубих ума и дума.“

„Чарли, губиш почва под краката си.“

„Просто се случи.“

Доказателството бе пред него, когато вдигна поглед към огледалната стена над мивката. На меката кожа между дясното рамо и подмишницата ясно се бе откроила лилава синина.

Спомни си кога тя го ухапа.

— Защо, по дяволите, го направи? — бе попитал той след няколко минути.

— Не исках всички да дотичат, за да разберат кой пищи. Знаех, че няма да мога да гъкна, ако устата ми е пълна с теб.

Той нежно докосна белега с показалец.

„Нямам никаква представа как да скрия тази синина. Освен да плувам с тениска.“

„Нямам и представа какво да правя с подполковник Светлана Алексеева.“

„Може да е невероятно, може да е пълна лудост, но май съм влюбен в нея.“

„Не, това е най-обикновена похот.“

„Не, любов е.“

„Няма да мога да гъкна, ако устата ми е пълна с теб.“

„Леле, как звучи.“

Той свали бельото, също както последния път, когато бе влязъл тук, за да си вземе душ, и този път хвърли и боксерките, и тениската в коша.

После влезе под душа. Този път дори не си направи труд да пусне горещата вода. Просто затвори очи и остави ледената струя да се стича по главата му, докато зъбите му не загракаха.

Едгар Дешамп, Алекс Дарби, Джак Бритън и Тони Сантини го чакаха, когато слезе пет минути по-късно, облечен в блуза с копчета отпред и бански.

— Трябва да поговорим, шефче — заяви сериозно Дешамп. — Нали става?

„Мама му стара, знаят!“

Кастило кимна, посочи към вратата на библиотеката и изви въпросително вежди.

— Добре — съгласи се Дешамп.

„Какво, по дяволите, да кажа?“

„Съжалявам, момчета, няма да се повтори.“

„Извинете глупостта ми.“

„Или може би: «Знаете, така е, момчета. Кога за последен път сте отказвали на готина фуста?»“

„Не, това не става.“

„Тя не е просто фуста. Не знам каква е точно, но е много повече от най-обикновена фуста, с която се изчукваш набързо и я пращаш да си ходи.“

„Напълно обърканият ми мозък току-що роди безумната лиготия «сродни души».“

Кастило остана изненадан — „Не чак толкова, защото обслужващият персонал тук си върши работата като за световно. Трябва да благодаря на господ за това… имах нужда от кофеин“ — когато откри кана топло кафе и шест порцеланови чаши на поднос в средата на масата в библиотеката. На челно място на масата бе поставено червено кожено кресло. Кастило си наля кафе, седна на коженото кресло и махна с ръка, за да подкани останалите да говорят.

— Чарли, ние си поговорихме — започна Дешамп.

„Естествено, че сте си поговорили. Решихте, че за мен самия е най-добре да ме тикнете в някоя лудница.“

— Мислим, че има нещо с тази химическа фабрика в Конго — довърши Дешамп.

„Какво каза той?“

— Нещо голямо — добави Дарби.

— Ти питал ли си се, Чарли, защо онези с чалмите не ни удариха повторно след единайсети септември? — попита Сантини.

— Освен че ние добрите се справяме блестящо и осуетяваме всичките им опити ли? Последния път, когато се поинтересувах, „Либърти Бел“ беше все още на мястото си.

— Това е така — отвърна Дешамп. — Има и още.

— Още ли? — попита Кастило.

„Не знаят за нас със Светлана.“

— Да не би да си решил, че са се изповядали, получили са опрощение и са се заклели повече да не вършат подобни неща? — засече го Сантини.

— Накъде биеш, Тони? — попита Кастило.

— Чакай малко, шефче — спря го Дешамп и даде знак на Бритън.

— Подполковник — попита Бритън, — ти някога питал ли си се кой стоеше зад откраднатия „727“, който трябваше да се разбие в любимата ти „Либърти Бел“, и защо въпросният човек е включил Афроамериканските луди глави от Филаделфия, след като на пръсти се броят онези от тях, които са в състояние да вървят и да дъвчат дъвка в същото време?

Кастило вдигна безпомощно ръце.

— Пак ще задам същия въпрос — заяви Кастило. — Къде…

— Пак ще ти отговоря по същия начин — спря го Дешамп. — Изчакай малко.

— Добре — примири се Кастило, облегна се назад и отпи глътка кафе.

— Да ти е минавало през ума, че руските ни приятели вече бяха на път за Виена, за да се предадат, когато ти буквално им падна в ръчичките? — попита Дешамп.

— Минавало ми е през ума — отвърна Кастило. — Най-много ме притеснява, че те знаеха, че съм Госингер…

— Те знаят кой си, шефче, защото Березовски е много добър в работата си и върти цялата им дейност в Германия.

— А откъде са знаели, че ще бъда на погребението на Фридлер?

— Отговорът е съвсем лесен, шефче. Беше написано в „Тагес Цайтунг“, на първа страница. „Издател на «Тагес Цайтунг» ще присъства на погребението.“ Или нещо подобно.

— Ще ми кажеш ли какъв е сценарият, или ще ме оставиш сам да познавам?

— Березовски е в Марбург, за да следи убийството на Ото Гьорнер, след което ще тръгне за Виена, за да се срещне с хората с восъчната статуя на… как се казваше онзи?

— Петър Първи — довърши вместо него Чарли.

— След това двамата с Червени гащи ще избягат при врага. Чакай още малко, не бързай.

— Давай по-бързичко със сценария, Едгар — нареди Кастило.

— Предишния ден, може би все още в Берлин, може би в Марбург, той научава, че семейство Кул са били убити. Уплашен е до смърт. Не е имал представа, че се подготвя подобен удар.

— Малко разяснение. Кул не се е опитвал да го вербува. Березовски е ходил при Кул. Знаел е кой е. Знаел е с какво се занимават и двамата.

— Погнали ли са ги били? Това пък какво общо има?

— Той продължил да си следва задачите, а именно, да подготвя ликвидирането на Ото Гьорнер. След това научава, че вие с Кочиан също ще присъствате на погребението на Фридлер…

— Чакай да те попитам нещо. Защо е бил елиминиран Фридлер? До какво се е бил доближил? Да не би да е германското участие в африканския химически завод?

— След това, след като Березовски нарежда вие двамата с Били да бъдете премахнати, започва да премисля. Може би — което е по-вероятно — на Червената шапчица й хрумва друго. Тя е умна…

— Червените гащи — поправи го Кастило, без дори да се замисля, и в същия момент си припомни как изглежда без бельо.

— Ама каква е тази мания по бельото на жената?

— Не сега — сряза го Кастило. — Давай нататък.

— Та госпожица Червени гащи е също толкова умна, колкото и Големия лош вълк. Тя казва: „Ако са ни погнали, може би Госингер/Кастило ще ни бъде от полза. Стига да остане жив, разбира се. Има самолет. Ако СВР са по петите ни, значи те са пречукали Кул и е въпрос на време да се заемат с представителя на ЦРУ във Виена.“ Затова Березовски те предупреждава какво ще се случи. Така печели червена точка. След това има намерение да те открие във Виена…

— Вместо това се оказваме на същия влак — прекъсна го Кастило.

— Точно така — съгласи се Дешамп. — По това време той вече е наистина много уплашен. Отменя убийството ти, също и убийството на Гьорнер, въпреки че това е била задачата му. Освен това няма представа какво го чака във Виена. Тъй като няма други възможности, освен да се застреля, на него му се налага да се възползва от услугите ти. Затова ти предлага най-важното, което може да предложи за размяна — химическата фабрика в Конго-Киншаса.

„И по всяка вероятност, тъй като сексът върти целия свят, предлага и малката си сестричка.“

„Прекалено дълго време ти трябваше, за да се усетиш, Ромео!“

— Мислиш ли, че това е важно? — попита Кастило.

— Чарли, ти имаш ли представа какво има там, какво е имало там? — попита Дарби.

Кастило поклати глава.

— В мрачните отминали времена, западногерманците са имали там ядрена лаборатория — обясни спокойно Дешамп. — Тази част на Африка е била на Източна Германия преди Версай. Ние се преструваме, че не знаем, но когато стената падна, ги накарахме да я закрият. Това е друга причина, поради която швабите вече не ни обичат; израелците си имат ядрена бомба, а те нямат.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че там има ядрена лаборатория?

— Казвам, че там има химическа лаборатория, шефче, и завод.

— Какво се произвежда?

— Може да е нещо простичко като бактерии, причинителки на туларемия — отвърна Дарби. — Или пък… много добре знаеш за какво говоря, Чарли.

— Може и да съм чел същите неща като теб — заяви Кастило. — Характеризираше се с треска, главоболие, коремни болки, повръщане, диария, болки в гръдния кош и увеличаваща се отпадналост.

Дарби кимна.

— Може да е нещо друго — антракс, ботулинов токсин, чума…

— Алекс, нямам желание да ти противореча, но това, колкото и да е страшно, не е чак толкова опасно. Единствено антраксът и туларемията оцеляват във вода, а обикновеното хлориране на водата убива и двете.

— И двете се филтрират през нула цяло един микрон и дори по-ситни филтри, нали? — попита Дешамп, след това заяви: — Готов ли си да рискуваш и да оставиш мръсниците да създадат бактерия, устойчива на хлор, или нещо, което спокойно ще преминава през филтрите?

— Според теб заплахата е истинска, така ли?

Дешамп не отговори направо. Вместо това вдигна пръст, за да накара Чарли да замълчи, после продължи:

— Просто помисли.

Кимна към Джак Бритън.

— Още едно отклонение с въпросителна, подполковник — започна Бритън. — Но и то пасва в картинката. Питах се защо се опитаха да ни очистят двамата със Сандра във Фили. Първо, дали са си много зор, докато разберат кой е Али Абид ар-Разик, защото един ден аз просто изчезнах от джамията, нали помниш, нямаше обяснения, нямаше въпроси, по нищо не са могли да разберат, че съм ченге. Въпреки това ме бяха открили. Те просто не са достатъчно умни, за да се оправят сами. Някой с повечко акъл ме е открил.

— И това важно ли е? — попита Кастило.

— Знам кои от братята молла са заминали за Африка, включително за Конго, и кой е платил за това удоволствие — обясни Бритън. — Едно от нещата, които вършех в името на Аллах, беше да снимам водохранилища, за да могат да ги отровят. Когато предадох тази информация и на отдела, и на Вътрешна сигурност, отговорът бе да не се притеснявам, защото водата се хлорирала, имало филтри и дрън-дрън, та пляс.

— Джак, преди малко ме попита дали съм си задавал въпроса защо онези, които са отговорни за…

— Защо крадците на „727“ са се занимавали с онези тъпаци ли?

— Това е.

— Имам теория по въпроса, с която никой не е съгласен, освен Сандра, и то понякога.

— От снощи и аз — обади се Сантини.

— И ние с Дарби — добави Дешамп. — Това ни разтревожи, Чарли. Изслушай го. Хайде, Джак, казвай.

— Хората, които стоят зад тази работа, Чарли, нямат за цел да ликвидират половината население на Филаделфия, като отровят водата, както и не са очаквали тъпаците, дето откраднаха самолета, да открият „Либърти Бел“, камо ли да забият цял самолет в него.

— А какво?

— Идеята им е да създават неприятности. Първо, когато гадовете се забиха в кулите близнаци, това не бе най-голямото зло, а разрухата, съсипаната икономика. Ще последва масова истерия, паника, хаос — наречи го както искаш — ако се разбере, че някакви гадости са били изсипани във водохранилище. Ако пък хванат някой от афроамериканците да сипват нещо във водата, тогава отношението към всички чернокожи ще бъде същото както към арабите след единайсети септември. Не помниш ли, че всеки път, когато погледнехме човек, който по някакъв начин приличаше на арабин, се питахме дали няма да взриви нещо. Така че, ако хванат чернокож — а онези тъпаци не стават за нищо друго, освен да ги жертваш — ще уредят цялата джамия да бъде заразена със спори на антракс и ще пръснат вътре снимките на водоизточниците, които снимах — всеки път, когато видиш чернокож, ще си казваш „Внимавай сега с това негро, че ще вземе да те отрови.“

— Леле — въздъхна Кастило.

— Джак е прав, шефче. Никой няма да каже и дума, но ще стане точно така.

— Добре — кимна Кастило. — Съгласен съм, че трябва да проверим тази работа, а не сме подготвени за нея. Да не би да предлагате да грабна телефона, да позвъня в Ленгли и да им кажа, че в ръцете ми се намират двама пропели руснаци?

— Не. Точно това се канехме да те убеждаваме да не правиш, поне докато не проверим всичко и не разполагаме с нещо, което Ленгли — и Вътрешна сигурност, и ФБР — могат да проверят и покровителствено да заявят: „А, знаем всичко за тази работа, няма нищо важно.“

— Нещо не разбирам — призна Кастило.

— Добре. Да предположим, че съм прав и Березовски и червенокосата са се били отправили към Виена, след като са направили съответните уговорки да преминат от другата страна. Кой е можел да им помогне?

— Приятелката ми госпожица Мънипени — отвърна Кастило.

— Точно така, шефче. Само че така и не се появили, просто изчезнали. Затова госпожица Мънипени — тя не се казва така, ама и аз защо ти позволявам да си правиш каквото искаш? — госпожица Елинор Дилуърт, представителката на ЦРУ, която потривала ръце, доволна, че ще се прочуе в Ленгли като жената, успяла да привлече на наша страна резидентите от Берлин и Копенхаген, изведнъж започва да нервничи. Трябвало е да държи Ленгли в течение, затова е помолила някого да й помогне. Със сигурност има на какво да разчитат — самолет на тяхно разположение, някой е в Чесапийк Бей, където оправя леглата и лъска сребърните прибори. Не бих се учудил, ако директорът на Централното разузнаване си е бил приготвил реч, в която небрежно да вмъкне: „Между другото, господин президент, представителят ни във Виена току-що е довел резидента на СВР в Берлин.“ И така нататък, и така нататък. Но ето, че Березовски го няма никакъв. Покрива се. Изчезва. Директорът на Централното разузнаване се обръща към госпожица Дилуърт. „Какво стана? Напоследък да се е случило нещо необичайно?“ Дилуърт отвръща „Абсолютно нищо“, но се замисля и си казва: „Освен че Чарли Кастило беше в града, но съвсем за кратко.“

— Добре, тя подозира, че са при нас. И какво от това?

— Не е хубаво да се крадат предателите, подполковник. Може да ти се размине с предупреждение, ако побързаш да ги предадеш на когото трябва и обещаеш подобно нещо да не се случва никога повече. Само че чакай, има още. Ако ги предадеш, се връщаме на друг въпрос. „Вече знаем за Конго, там няма абсолютно нищо.“

— И какво да правя? — сви рамене Кастило.

— Ако двамата с Алекс разполагаме с още четирийсет и осем часа, минимум четирийсет и осем, мисля, че ще успеем да измъкнем от Березовски още много. Един от проблемите — знам, че сега ще се наежиш, шефче, но не мога да премълча — е методът ти на разпит. Той те има за глупак с твоето „Дай да поплуваме, да похапнем пържоли и да се сприятелим“, а това означава, че и останалите от нас са глупаци.

Кастило помълча, след това остави с трясък чашата кафе.

— Прав си, Едгар. Наистина съм готов да се наежа. Само че няма да ти позволя да го сложиш — нито него, нито нея — гол на един стол, да го заливаш с леденостудена вода и да пуснеш прожектор в очите му.

Дешамп поклати глава.

— Подценяваш ме, шефче. Подценяваш и мен, и Алекс, и Сантини. Подобни методи не вървят при Березовски и сестрата и ние го знаем. Ще му дадем повод да се потормози, докато го разпитваме на смени, без прекъсване.

„Мама му стара. Точно тук новата ми връзка започва да куца.“

— А той за какво ще започне да се притеснява? — попита Кастило.

— Къде се намира сестра му и какво ни е казала.

„Къде му е умът?“

— А сестра му къде ще бъде?

— Където си и ти, шефче.

„Какво каза той?“

— Какво?

— Където и да е другаде, стига да не е тук, шефче, когато посланик Монтвейл позвъни, за да те попита защо си пропуснал да му съобщиш за Березовски. Барилоче е доста добра идея. Нали ще ходиш до там, за да се видиш с Певснер?

— Искаш да я взема със себе си ли? Това ли намекваш?

„Да се отдадем на малко романтика в Барилоче ли?“

„Господи, май все пак знаят.“

„Това ли се опитват да ми кажат?“

„Искат да ме разкарат от пътя си, защото се представих като най-забележителния глупак, като изчуках агентка на СВР.“

„Тъй като няма друг начин да се отърват от мен, ми предлагат сексмаратон в Барилоче.“

„Най-сетне здравият ми разум се върна.“

„Светлана, любов моя, сега вече разбирам какво се случи. Не ти се сърдя. Ти направи онова, което беше длъжна да направиш, при това го стори невероятно умело. Няма да го забравя — за дупето ти говоря, защото е невероятно — докато съм жив.“

„Но… Да, видях светлината в края на тунела. Благодаря ти, господи, за просветлението, старият Чарли вече няма да съгрешава.“

— Добре, Едгар — реши Кастило. — Стига глупости. Защо искаш да ме пратиш някъде?

Въпросът изненада — може би дори шокира — не само Дешамп, но и останалите. Пролича по израженията им.

— Шефче, вече ти казах. Искаме да разпитваме мръсника в продължение на четирийсет и осем часа.

— Можете да го направите и докато съм тук. Знаете, че обикновено не ви се бъркам. Какво има? Или ми казвате истината, или ще чакам, докато от Агенцията ни изпратят хора, които да ги приберат.

— Мили боже! — възкликна Дарби.

— Казах ви аз, че ще стане нещо такова — обади се Дешамп.

— Казвайте — настоя Кастило.

Дарби вдигна ръце.

— Кажете му.

— Няма да ти стане никак приятно, шефче.

— Хайде.

— Става дума за егото ни — отвърна Дешамп.

— Какво?

— Никой в Агенцията не би трябвало да знае какво правят останалите, нали така? Ако те гръмнат, слагат ти звезда без име на стената. Това обаче са пълни глупости. Всеки, който има достатъчно мозък в главата, знае какво става.

— Накъде биеш? — попита Чарли.

— Ще ти кажем, докато това фиаско, но нека да не го наричаме фиаско… докато не докараме ситуацията докъдето трябва.

— Снощи, след като говорихме, двамата с Дарби пийнахме по едно, защото, както ти е известно, шефче, in vino Veritas18 и аз му казах, че имаме достатъчно за Агенцията, въпреки че работя за теб.

— Все това повтарям, но досега нищо не разбрах.

— Добре. Ако бях лоялен на Агенцията, когато ми каза, още във Виена, че си осигурил тези двамата, трябваше да настоявам да следваме правилата и да ги предадем на госпожица Мънипени, тъй като тя е представител на ЦРУ, който отговаря за предателите, поне според девети параграф. Ако не го беше направил, трябваше да я уведомя, че не спазваш правилата, с които се съобразяваме в ЦРУ.

— Ти не каза нищо.

— Защото ти постъпи правилно, шефче. Беше грабнал топката и я беше насочил към вратата.

— Чарли — намеси се Дарби, — когато ми каза, че отново съм ма работа при теб, че нямам право да казвам на никого, аз не казах.

Кастило го погледна и зачака да чуе и останалото.

Дарби мълчеше. Дешамп обясни вместо него:

— Въпреки че имаше нареждане лично от Франк Ламел, заместник-директора на Централното разузнаване, да му съобщи — или на директора — незабавно, лично, ако отново влезе в контакт с теб. Ти, разбира се, не трябваше да знаеш абсолютно нищо по този въпрос.

— Мама му стара — възкликна Кастило.

— Ти да не би да си въобразяваш, че добрият стар Франк дойде в болницата просто така, за да се увери, че си добре и се възстановяваш? Той искаше да е наясно кои са хората около теб.

— Същото е наредил и на семейство Сиено, и на Боб Хауъл — продължи Дарби, като включи и представителя на ЦРУ в Монтевидео.

Дешамп отново взе думата:

— Няма свидетели. Нищо не е написано. Копеленцето дори е разговаряло с двамата Сиено поотделно, за да се получи, но после той ми каза, тя също ми каза. — Замълча за момент и продължи: — Ако разкажеш нещо от цялата тази работа на Монтвейл — предполагам, вече ти е минало през ума — я помисли какво ще стане, шефче? Абсолютно нищо и ти го знаеш. Можеш да се обърнеш и към президента и ще го изправиш пред избора да уволни директора на Централното разузнаване, заместник-директора на Централното разузнаване, посланика или подполковник Чарли Кастило. Нали се сещаш кой ще изхвърчи?

Дешамп отново замълча, докато се убеди, че Кастило е наясно какво става.

— Добре, да се върнем сега на причината, поради която искаме да изчезнеш оттук. Казах на Алекс, че ще разрешим това… тази ситуация, а след това ще се пенсионирам.

— Да си чувал приказката, че великите умове мислят еднакво, Чарли? — попита Дарби. — Казах на Едгар, че мисля да приключа с тази работа още от мига, в който Ламел се разпореди какво да правя. Не се обадих на гадняра, когато ме назначи отново, и по всичко изглежда, че и аз съм взел решение за себе си.

— И това сложи началото на бунта — намеси се Сантини. — Казах им да броят и мен. Ако ми нямат доверие и не вярват, че мога да защитя президента, защото съм се подхлъзнал на заледено стъпало, тогава майната им.

— И — заяви Джак Бритън, — по същата причина, която изтъкна колегата ми, подполковник, аз също реших, че кариерата ми в Тайните служби е изтръгната от корен. Някой се опита да ме очисти, стреляха по мен, а това се оказа, че не било позволено.

Кастило поклати глава.

— Защо не ми каза?

— Не съм приключил, шефче.

— Докато разрешим това положение, ще се случат няколко неща. Според мен заводът е тежка категория. Мнението на Алекс е същото. Ако сме прави и може да се направи нещо, това ще бъде чудесен начин да ни запомнят с Алекс и Сантини. В най-лошия случай ще се окаже, че грешим, че всичко е пълна заблуда. Но сега излиза, че — да знаеш, че тази работа ще се разчуе — ти си пипнал Березовски и сестра му, измъкнал си ги изпод носа на ЦРУ с помощта на криминални типове, ренегати от Тайните служби и разузнаването. Във всеки друг случай ще искат да ни разпънат на кръст за назидание на другите, но този път няма да стане. Случаят може дори да стигне до пресата и Агенцията и Тайните служби да бъдат представени като пълни глупаци. Ние ще напуснем. Тихо и кротко ще свием перки и ще потънем в нощта.

— Всички ли? Ами Пищовлията?

— Пищовлията и да иска не може да се върне във ФБР, както и…

Той замълча.

— Довърши си мисълта — настоя Кастило.

— Както и ти не можеш да се върнеш в армията, шефче, но говорим за най-лошия възможен сценарий. Знаеш, че си трън в очите на Монтвейл още от създаването на Звеното за организационен анализ. Сега, след като директорът на Централното разузнаване припне при него — или пък тръгне да се жалва направо на президента — при това има основателна причина, ти сам му я даде, като отмъкна Березовски — и да каже: „Още от самото начало знаех, господин президент, че ще се случи нещо подобно. Кастило е неуправляем“ и така нататък.

— Прав си — съгласи се Чарли.

— За теб има шанс, шефче, ще можеш с чиста съвест да заявиш, че никога не си разпитвал полковник Березовски, че при първа възможност си го предал с цялото му семейство на ЦРУ. Дори не си имал представа, че сестра му е разузнавач.

— Защо реши, че искам да се измъкна?

— Защото си много добър в работата, която вършиш, шефче. Прекалено млад си, за да се пенсионираш, и ще бъдеш от полза на президента в бъдеще.

— Мама му стара, много добре знаеш, че няма да стане — сопна се Кастило. — Да вземем руснаците с нас, беше моя идея. Ако нещата се разсмърдят, аз ще му бера гайлето.

Дешамп кимна.

— Да знаеш, шефче, че те чакат неприятности. Независимо дали тази работа се разсмърди или не. Казах ти същото и във Виена. Да допуснем, че… — той посочи другите — да допуснем, че си прав. Березовски ни разказва всичко, което знае. Тогава вече Агенцията ще излезе посрамена, също и Монтвейл, и ще те погнат.

— Вече сте решили да напуснете, нали?

Те кимнаха.

— Чарли, нямаме друг вариант — разсмя се Дарби. — Нито едно добро дело не остава ненаказано. Да си чувал тази приказка?

— Дъфи тук ли е? — попита Кастило.

Дешамп поклати глава.

— Заминавам за Барилоче. Ще ми трябва „Аеро Командър“-ът на приятеля му.

— Дъфи е на „Хорхе Нюбъри“, за да уреди въпроса — обясни Дешамп. — След малко при него ще бъдат и Дейвидсън, и ефрейтор Брадли. Одеве отиде да го вземе от „Езейза“. Дейвидсън каза, че ангелчето ще пази Червени гащи, докато си на гости на Певснер.

— Значи сте били убедени, че ще се съглася с вас, така ли? — попита Кастило.

— Дейвидсън каза да не се притесняваме. Той също е от размирниците, шефче.

— Той разправя, че вече е дал двайсет години на страната — намеси се Сантини. — Било му писнало да го подмятат разни скапаняци и току-що пръкнали се подполковници, които са дори по-млади от него.

— Не се връзвай, Чарли — обади се Бритън. — Сигурно се е шегувал.

— Ами какво ще правим с Лестър? — попита Кастило.

— Срам ме е да призная, че дори не споменахме ангелчето — призна Дешамп. — Едва ли от морската пехота ще му позволят да се пенсионира на деветнайсет. Все ще измислим нещо.

— Сега предлагам да отидем да закусим с гостите — реши Дарби. — През това време икономката ще събере малко багаж на подполковник Алексеева, колкото за ден-два забавление и романтика в красивия курорт и казино „Лао Лао“.

Кастило го погледна и след малко реши, че думата „романтика“ е била употребена съвсем невинно от Дарби.

(Две)

— Подполковник Кастило — обади се подполковник Светлана Алексеева, — следят ни трима мъже в пежо седан.

Пътуваха в служебната кола на Дарби, бронирано беемве с дипломатически номера, снабдено с късовълново радио. Шофираше Дарби. Кастило бе на предната седалка, гушнал кученцето, по съвет на Сандра Бритън постлал в скута си днешния брой на „Буенос Айрес Хералд“, за да остане сух.

Макс и Светлана Алексеева бяха на задната седалка. Дарби довери на Кастило, че е включил детските заключалки, при което Чарли го погледна в пълно недоумение. Наложи се Алекс да обясни, че така децата — а също и агентите на СВР — са в безопасност, ако решат да правят лудории.

— Не се притеснявай, подполковник — отвърна Дарби. — Те са от Националната жандармерия. Комендант Дъфи не би искал нещо да ви се случи, преди да му кажете кой е поръчал покушението срещу него и семейството му.

— Нямам никаква представа какви ги говорите — заяви жално Светлана.

— Точно така — кимна Дарби. — Ами какво стана с обещанието ви пред подполковник Кастило да разкажете всичко, което знаете?

Тя не отговори веднага, след това пусна в действие същия жален глас.

— Не знам нищо за никакъв комендант Дъфи.

— Както кажете, подполковник Алексеева — примири се Дарби.

С изключение на едно „добро утро“ към всички насядали на масата за закуска, Кастило не бе проговорил на Светлана — нито пък тя — откакто се качиха в автомобила.

Причината не бе, защото тайно й бе дал сигнал — или тя се бе сетила сама — че сега вече той разбираше най-великата любовна история от времето на „Анна Каренина“, или може би „Доктор Живаго“, — а защото бе наясно, че тя е пуснала в действие всичко, на което е била научена, като например „Как жената да се представи като успешен шпионин и да изчука когото трябва, за да се измъкне от проблемен разпит.“

„Тя сигурно си мисли, че съм й в кърпа вързан, че се опитвам да скрия от останалите любовната ни нощ.“

„Това на свой ред означава, че е имала достатъчно опит в това отношение и много добре преценява настроението на разпитващия на следващата сутрин.“

„Само че греши.“

„На глупака най-сетне му дойде умът в главата.“

(Три)

Когато беемвето на Дарби влезе на пистата, Кастило видя комендант Лиъм Дъфи, старши сержант Джак Дейвидсън и ефрейтор Брадли — очакваше да ги види — заедно с Алфредо Мунц и капитан Дик Спаркман от американските Военновъздушни сили — когото не очакваше да види — застанали край носа на източен двумоторен „Аеро Командър 560“.

— Дръж я в колата, докато разбера какво става — нареди Кастило, прихвана кутрето в една ръка и вестника в друга, преди да слезе.

Макс се прехвърли на предната седалка и изскочи през вратата на Кастило, хукна към ефрейтор Брадли и прескочи високата до кръста ограда без всякакво затруднение.

Докато Кастило стигне до вратата в оградата, охранявана от полицаи, двама от мъжете в пежото седан, което ги следваше, слязоха и се отправиха след него.

— Аз ще взема вестника, подполковник, и ще го изхвърля.

Кастило му го подаде. Беше изненадан от това, колко мокър е станал вестникът за краткото пътуване от „Пилар“ — „Копеленце дребно, помисли си той и почеса кученцето, сигурно цялото ти тяло се състои от пикочен мехур“ — и от неочакваното любезно отношение на офицера от жандармерията.

„Обикновено стоят настрани и се упражняват да гледат лошо.“

Причината бързо се изясни. Командващият им офицер тръгна към Кастило, след това затича и когато пристъпи към Чарли, го прегърна мечешката, а после го целуна и по двете бузи.

— Приятелю, Чарли — възкликна той. — Радвам се да те видя!

„Каква е цялата тази работа?“

— Полковник Мунц ми каза, че ще проявиш разбиране — заяви комендант Лиъм Дъфи. — Само че това няма да оправи нещата.

— Убиха трима и раниха шестима освен двамата, които гадовете ликвидираха. — Той замълча, усмихна се и премина на английски: — Когато започна мелето. — След това отново премина на испански: — После трябваше да се организират погребения, а аз да давам обяснения на семейството.

— Разбирам, Лиъм.

— Не можех да тръгна веднага за Уругвай, а когато най-сетне тръгнах, ти вече беше заминал за Щатите.

Стисна ръката на Кастило между дланите си.

— Трябваше да намеря начин да уредя заминаването за Монтевидео — продължи той. — Та ти проля кръвта си заедно с нас! Вече си един от нас, Карлос!

След тези думи се стегна.

— Нали помниш заместник-комендант Мартинес и сержант Перес? — попита Дъфи и посочи жандармите, които бяха отворили вратата, за да може Кастило да мине, и бяха изхвърлили напикания вестник.

„Струва ми се, че последния път, когато видях тези двамата, те бяха в камуфлажно облекло, лицата и ръцете им — омазани в черна боя.“

— Как мога да ги забравя? — отвърна с широка усмивка Кастило, протегна ръка, но след това се усети: „Когато си в Рим, по-точно Буенос Айрес!“, прегърна ги и ги целуна по бодливите от наболата брада бузи.

— Имате ли багаж, mi coronel?19 — попита по-младият. „Сигурно той е сержантът“, помисли си Кастило.

— В багажника има два сака — отвърна той.

— Рускинята в колата ли е? — попита Дъфи.

Кастило кимна.

— Много ми се иска да я запозная със съпругата си и децата — продължи Дъфи, — след това да я убия бавно и болезнено.

„А това, реши Кастило, изобщо не беше хипербола.“

— Лиъм, тя е била в Европа, когато са ви нападнали — отвърна Кастило.

— Тя е една от тях — отвърна простичко Дъфи.

— С брат й имат информация, която ми е необходима.

— Същото каза и Алфредо. Искам имената на хората, които се опитаха да убият жена ми и децата ми.

— Първо трябва да разбера кой е поръчал покушението — отвърна Кастило. — След това, ако успееш да го заловиш, ще разбереш от него кой е осъществил покушението срещу теб и семейството ти.

— Ти разбери кой е и аз ще го пипна или пък нея — наежи се Дъфи.

— Ще направя всичко по силите си, Лиам.

Мунц, Спаркман, Дейвидсън и Брадли приближиха.

— Добре ли пътува, Лестър?

— Никога досега не бях летял в първа класа, господине — призна Брадли.

— Това вече е грешка. Ще ти удържа разликата от заплатата.

Брадли се сви при тези думи, но почти веднага след това разбра, че Чарли се шегува.

— Имаш ли пистолет, Лестър?

— Не, господине.

— Намери му, Джак — нареди Кастило. — Когато му го даваш, гледай Червени гащи да те види, а ти, Лестър, го зареди така, че тя и това да види.

— Слушам, господине — отвърна Брадли. — Червени… какво казахте, господине?

— Госпожата в колата е офицер от СВР, Лес. Подполковник. Според мен няма да хукне да бяга — няма представа къде отиваме, да не говорим, че всичките й документи са в моето куфарче, но може и да се пробва. Не ми трябва мъртва.

— Слушам, господине.

— По една случайност нося пистолет — рече Дейвидсън и извади „Колт“, модел „1911A1“ от колана си. Подаде го на Брадли. — Има един в цевта.

— Благодаря, старши сержант — отвърна любезно Брадли, след това бързо и прецизно, за учудване на жандармите, извади пълнителя, след това и куршума в цевта, хвана го във въздуха, огледа внимателно пистолета, за да е сигурен, че е празен, върна пълнителя на място, остави го да щракне, спусна ударника и накрая го намести на колана си.

— Обикновено е по-бърз — отбеляза сериозно Дейвидсън.

— Брадли… — започна Кастило.

— Може ли за момент, подполковник? — прекъсна го Алфредо Мунц.

Кастило го последва към „Аеро Командър“-а. По изражението на Дъфи стана ясно, че не му е никак приятно Мунц и Кастило да си говорят тайно.

„Само че не може да направи абсолютно нищо.“

Мунц, застанал с гръб към Дъфи, му доказа, че греши.

— Преброй някакви пари, отдели част от тях и ми ги подай — нареди Мунц. — Ще действам така, все едно не искам Лиъм да види.

Кастило не се поколеба.

— Чарли, според мен е най-добре да дойда с теб в Барилоче — подхвърли Мунц.

— Ще се справя с нея, Алфредо.

— А пък аз ще се справя с жандармите на Лиъм в Барилоче — заяви Мунц. — За съжаление, предполагам, че ще се окажат по-услужливи, отколкото ни се иска.

Мунц пъхна парите в джоба си, отпусна ръка на рамото на Кастило, благодари му за получената сума и го поведе при останалите.

— Подполковник — пристъпи към него Спаркман и му подаде летателния план. — Съвършено временце и в двете посоки.

— Благодаря — отвърна Кастило.

„Ами какво ще стане с теб, Дик, ако — когато — се нахакаме на най-лошия сценарий?“

„Това ще бъде краят на кариерата ти във Военновъздушните сили. Да изгориш заради връзките си със Звеното за организационен анализ, е още по-зле, отколкото близостта ти с въздушните командоси.“

— Подполковник — подвикна Дейвидсън, — монтирах устройство за автоматично откриване на честотите.

— Благодаря.

Мунц подаде на Дейвидсън пачката стодоларови банкноти, които Кастило му беше дал.

По изражението на Дъфи бе ясно, че се пита какво точно става.

— Лестър — нареди Кастило, — върви с полковник Мунц и настани дамата на една от задните седалки в самолета.

— Слушам, господине.

Докато минаваше покрай него, подполковник Алексеева попита Кастило къде отиват. Той не й отговори.

(Четири)

Управителят на луксозния курорт — облечен във фрак с раирани панталони — ги посрещна на входа, стисна ръката на Мунц, не обърна абсолютно никакво внимание на останалите и го поведе през фоайето, където десетки служители сменяха празничната коледна украса с новогодишна, към асансьорите и накрая ги въведе в апартамент на последния етаж.

— Ще ни свърши работа — кимна Мунц, след като разгледа четирите стаи. — Ще ми трябват ключове за всичките врати, разбира се.

Управителят му подаде връзка ключове.

— Лодката е на кея, полковник — поклони се той и излезе.

— Може ли да използвам банята? — попита Светлана.

Мунц посочи една от вратите.

— Чакай я пред вратата, Брадли — нареди Кастило. — Ако се опита да избяга, постарай се да не я застрелваш, но…

— Разбрах, господине.

Светлана не погледна Кастило, когато мина покрай него. Макс заситни след двамата. Кастило остави кутрето на пода и кученцето незабавно последва баща си към вратата на банята, след това вдигна крак до крака на малката масичка и направи локва на килима.

— Не мога да се начудя откъде се взе всичко това — ахна почти възхитен Чарли.

— Нали ще го вземеш със себе си? — полюбопитства Мунц.

Чарли кимна.

— Той е за Елена. За нея, за Сергей и Александър, но най-вече за нея.

Мунц кимна.

— Все си повтарям, че го правя, за да покажа, че съм свестен човек — обясни Кастило, — но все се питам дали не го правя заради Певснер.

— И аз харесвам децата — призна Мунц. — А ти си свестен човек, независимо дали си го признаваш или не.

Кастило го погледна мълчаливо.

„Ами какво ще стане с теб, Алфредо, ако попаднем на най-лошия сценарий?“

„Една хубава кръгла сума ще ти се отрази добре, ами после?“

Мунц отметна сакото назад и отдолу се показа кобур.

Кастило веднага се сети какво означава жестът, и поклати глава.

— Отивам с мир, а дори да ги взема, те ще бъдат много по-добре въоръжени от мен.

— Не се притеснявай за Мата Хари. Аз ще се оправя с нея — обеща Мунц, усмихна се и добави: — Ако аз не мога, Лестър ще се справи.

Кастило се изсмя.

„Тя вече се е сетила. Може и да е любопитна за Лестър, но е наясно, че умее да държи пистолета. Тя самата умее да се справя и много добре знае, че ако се опита да избяга, има голям шанс да я уцели тежкокалибрен куршум.“

„Освен това вече е наясно, че макар отначало успешно да ми завъртя главата, нещата са коренно променени. Вече се отказа да ме гледа жално и милно в очите.“

— Нали знаеш как да стигнеш до лодката? — попита Мунц.

— Качваш се в асансьора, натискаш копчето „Минус 2“, след това тръгваш по коридора.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Напълно.

Кастило тръгна към вратата на банята, пое кутрето в ръце и подкани Макс:

— Хайде, Макс. — Кимна на Мунц и излезе от стаята.

Когато Кастило излезе на кея, чу тихото боботене на двигателя на лодката. Видя я едва когато стигна до мястото, където беше вързана.

Остана малко изненадан. Очакваше малка яхта с кабина, докато пред него бе моторна лодка, по-скоро скутер. Когато беше дете, имаха такава на Мексиканския залив. На двамата с Фернандо им беше забранено да изкарват сами моторната яхта „Крис Крафт“ — но те, разбира се, не слушаха — тъй като дядо им мислеше, че е опасно, когато са сред океана.

Тази бе направена от махагон и имаше две пътнически отделения, едно в предната и едно в задната част, а двигателят се намираше между тях. В предната кабина бе контролният пулт и рул, който приличаше на автомобилно кормило. В задната се виждаха кожени седалки за трима с нисък стъклен параван, който трябваше да пази пътниците от пръските вода, но така и не успяваше.

Мъжът, застанал на кея, го насочи.

— Настанете се на задната седалка, mi coronel. За да запазите равновесие.

— Благодаря — отвърна Кастило, притисна кученцето до гърдите си, качи се в лодката и се настани. Макс скочи без всякакво усилие на борда, огледа отпред, след това се върна и седна до Кастило.

Остави кутрето на пода. Така и не се сети да донесе вестник или някоя от хавлиените кърпи с монограм от „Лао Лао“.

Мъжът развърза лодката, скочи на борда и яхтата се заклати. Приклекна до Кастило и му подаде мобилен телефон.

— Знам, че полковникът сигурно ви е казал, mi coronel, но със седем избирате моя телефон, а четири е за полковника.

Мунц не му бе казал нищо.

— Благодаря — кимна Чарли.

— Ще ви откарам до кея. След това нямате нужда от помощта ми, нали?

— Да.

— Ще се дръпна от прожекторите, които, ако не се включат, когато приближим към кея, ще светнат, щом слезете. Има датчици за движение.

— Добре.

— Има кабинка за охраната, обикновено пази само един човек в края на кея.

Кастило благодари отново и се постара да не се изпусне със: „Знам. Това не е първото ми посещение в «Каринхол».“

Мъжът излази на ръце и колене до предната кабина. Кастило чу и усети вибрациите, когато перките се завъртяха.

Трийсет секунди по-късно моторът изрева и Кастило усети как лодката потегля. След десет секунди лицето му бе обляно в пръски вода. Макс се просна на пода до кутрето, а Кастило се опита да се сниши зад стъклото.

Моторната лодка намали и почти спря толкова неочаквано, колкото и когато тръгна.

Кастило надигна глава и забеляза мъждукаща светлина, когато наближиха кея. Хвана кученцето за гънка на кожата на врата и се изправи.

Мъжът акостира умело и задържа моторницата достатъчно дълго, за да скочи Кастило на брега. Щом Макс се озова до него, човекът даде газ и пое навътре в езерото.

Чарли едва бе нагласил скимтящото кученце в ръката си, когато прожекторите блеснаха.

Трябваха му двайсетина секунди, за да се адаптират очите му.

На двайсетина метра от него, полуприведен, някакъв мъж стискаше „Узи“ и напредваше бавно. Застаналият между тях Макс ръмжеше с настръхнала козина.

Мъжът се прицели.

— Ако застреляш кучето — предупреди Кастило на испански, — ще умреш!

Повтори същото и на руски, след това и трети път на унгарски:

— Свали оръжието! — прозвуча заповеднически глас на унгарски.

Кастило едва сега забеляза втория мъж, който също стискаше „Узи“.

— Здрасти, Янош — провикна се Кастило на унгарски към бодигарда на Александър Певснер. — Какво търсиш тук?

Янош закрачи към тях и Чарли нареди на унгарски.

— Долу Макс! Седни!

Макс се подчини, макар че така и не спря да ръмжи.

Янош се огледа.

— Сам ли си? — попита той, след това продължи, без да дочака отговора: — Значи не водиш червенокосата?

— Ти видя ли я, Янош?

— Той не те очаква — обясни бодигардът, след това се поправи: — Не очакваше да те види.

— Знае не по-зле от мен, че животът е пълен с изненади — отвърна Чарли.

Янош му даде знак да го последва. Бяха по средата на кея, когато прожекторите угаснаха и вместо тях заблестяха малки лампи, които осветиха пътеката.

— Добре ли си вече, подполковник? — попита тихо Янош.

— Още ме боли, когато седя — отвърна честно Кастило. — Кракът ми обаче е добре.

— Жената казва, че сега си имам цип. — Янош посочи от кръста си към подмишницата. Помълча за кратко и добави: — Така и не ти благодарих, подполковник, така че, благодаря.

— Пак заповядай, Янош.

Чисто нов джип „Вранглер“, сякаш току-що изкаран от автосалона, чакаше в края на кея. Зад волана седеше шофьор. Макс скочи на предната седалка и зачака.

— Отзад, Макс — нареди Кастило.

Макс се подчини с неприкрито нежелание едва след като стопанинът му повтори командата три пъти.

— Ще ме ухапе ли, ако седна отзад? — попита Янош.

— Сигурно — отвърна Чарли и с нежелание седна до кучето.

(Пет)

Александър Певснер, висок, тъмнокос мъж в ленени панталон и сако и жълта блуза с яка, ги очакваше под големия полилей в просторното антре.

— Доста килограми си свалил, Херман — поздрави Кастило на немски, — май и косата ти е пооредяла. Да не би тук, в „Каринхол“, да са те сложили на диета? Само вурстчета, а?

Певснер се усмихна с известно нежелание.

— Честно да ти кажа, има моменти, когато на човек му се иска да не вижда никога повече скъпите си стари приятели — отвърна Певснер на руски. — Сега моментът е точно такъв.

— Обичам те, Александър — рече Кастило. — Надявам се да не тръгнеш да ме целуваш.

— Не се бой. Къде е червенокосата?

— Каква червенокоса?

— С която пристигна в малкото самолетче.

— Един джентълмен никога не обсъжда любовния си живот. Майка ти не те ли е научила? — Вдигна кученцето и посочи Макс. — Освен това, вече имам доверие единствено и само на кучетата.

Певснер не обърна внимание на думите му.

— Как е… раната ти?

— Кракът ми е добре, докато задникът ми не съвсем. Благодаря ти, че попита.

— Ти си напълно невъзможен!

— Това означава ли, че няма да ми предложиш напитка?

— След като се убедих, че не ми водиш някой навлек, за мен ще бъде чест, ако изпиеш с нас с Ана по чаша шампанско. — Певснер посочи отворената врата на библиотеката.

— Къде е статуята? — попита Кастило, докато оглеждаше фоайето. — Не трябваше ли да е край стълбите?

— Каква статуя? — попита веднага Певснер, след това усети, че Чарли се шегува.

— На Ленин — обясни Кастило. — За да докажеш, че не си купил имението от възхищение към вече покойните Reichsforst-und-Jogermeister.

Той козирува като истински нацист.

— Чарли, да не би още отсега да започна с шегите? — попита на руски слаба, висока блондинка тъкмо когато влизаха в библиотеката.

— Шеги ли? — ахна Кастило, пристъпи към нея и я целуна по бузата. — Що е то? Ходи като пате, говори като пате, има си къща, направена по плановете на ловната хижа на Херман Гьоринг…

— Научихме едва след като я купихме. Знаеш много добре — прекъсна го тя и се разсмя. Премести поглед към ръцете на Кастило. — Какво ще правиш с това кученце?

— Опитвам се да се отърва от него — отвърна Кастило. — Случайно да ви се намира някоя млада госпожица, за предпочитане на тринайсет, която ще му се зарадва?

— Сериозно ли говориш? Донесъл си го за Елена? Какво е?

Кастило посочи Макс.

— Малко Макс-че. Обиколило е Марбург, Германия и Виена — обясни Кастило, без да откъсва поглед от Певснер, и никак не се учуди, когато забеляза, че очите на руснака станаха леденостудени.

— Дай да го видя. — Ана протегна ръце, пое кутрето и потри носа си в неговия. — Чарли, страхотен е! Елена ще полудее от радост. Много ти благодаря!

— Малкото конче бащата ли е? — попита Певснер и посочи Макс. — И това ли ще стане същото?

— Абсолютно.

Ана посегна към телефона, изчака момент и нареди:

— Помоли децата да дойдат в библиотеката, ако обичаш. — Затвори и се обърна към Кастило. — Алек каза, че сигурно ще доведеш някого и…

— Знам — прекъсна я той. — Съпругът ти винаги мисли най-лошото за мен.

— Ходи като пате, говори като пате… — повтори думите му Певснер.

Кастило се разсмя.

Една прислужница внесе количка, отрупана с напитки.

— Какво да ти предложим, Чарли?

— Днес се чувствам като руснак. Това водка ли е?

— Как я искаш? — попита Певснер.

— Ако ми налееш в чаша, няма да е зле — отвърна напълно сериозно Кастило.

Ана се разсмя.

— Питам студена, с лед или стайна температура — поклати глава Певснер.

— Студена, ако обичаш — кимна Чарли.

Певснер вдигна заповеднически пръст към прислужницата и й нареди на испански да донесе бутилката от фризера.

— Испанският ти е станал по-добър — отбеляза Кастило.

— По-добър от какво? — попита подозрително домакинът.

— По-добър, отколкото беше преди — отвърна Кастило.

— То с какво се храни? — попита Ана.

— С бебешки глезотии — отвърна Кастило и извади от джоба на сакото си плик и го остави на малката маса. — Имам още в хотела. Увериха ме, че такава храна се продавала в супермаркетите. Марката е „Ройъл Канин“ за много големи кучета. Макс я харесва.

— Трябва да си запиша — отвърна Ана и отиде до старинното писалище, което сякаш бе взето от Лувъра.

— Нещо не мога да си те представя, приятелю Чарли, как обикаляш земното кълбо и разнасяш кутре — призна Певснер.

— Малкият събужда бащинските ми инстинкти — избъбри бързо Кастило.

— Какво си правил в Германия? Да не би да си решил да навестиш родния дом?

— Ходих на погребение.

— Колко тъжно — отвърна Ана. — На близък човек ли?

— Служител — отвърна Чарли и срещна погледа на Певснер. — Починал внезапно.

Трите деца влязоха в стаята и много любезно и срамежливо поздравиха Кастило. Момичето го целуна по бузата, а по-голямото момче му подаде ръка.

— Ами това кученце откъде се взе? — попита Елена Певснер. Пое мъника от майка си, вдигна го, за да му огледа коремчето, и заяви: — Великолепен е. Как се казва?

— Ти решаваш, миличка — отвърна Чарли.

Трябваше й почти цяла минута, за да разбере смисъла на думите му.

— Наистина ли?

Той кимна.

— О, Чарли, много ти благодаря.

— Миличка — продължи Чарли и взе плика с кучешка храна. — Занеси го някъде, намери две купички, сложи ги върху вестник, в едната налей вода, а храната пресипи в другата.

— Колко да му дам?

— Миличка, имаш късмет. Кучетата са като хората. Някои са истински прасета и ядат всичко, което им се даде, след това им става лошо и повръщат. Другите, като Макс и безименното кутре, са джентълмени. Ядат само колкото им е необходимо и когато са гладни.

„Господи, очите й греят!“

„Също като на Ранди.“

„Направих нещо чудесно.“

„Само че нали хората са казали, че нито едно добро дело не остава ненаказано…“

Прислужницата се върна с бутилка водка, поставена в охладител, пълен с лед.

— Макс може ли да дойде? — попита Александър, голямото момче.

— Стига да ми го върнеш — съгласи се Кастило.

Децата излязоха от стаята. Макс заситни след тях.

— Направи нещо чудесно, Чарли — призна Певснер, докато подаваше на Чарли малка чаша водка. — Благодаря ти.

— Братчето му е при сина ми — обясни Кастило. — Мислех, че на Елена ще й допадне.

— Видял си се със сина си? — попита Ана.

— Дядо му го доведе в ранчото ни, за да ловят пъдпъдъци. Отидох с тях, а после започнах да го уча да лети.

— Той не знае, нали? — попита тихо Ана.

Кастило поклати глава.

— О, Чарли! — възкликна Ана, погали го по бузата и го целуна. — Много съжалявам.

Кастило сви рамене.

— И аз, но няма друг начин.

— Ще бъде ли цинично, ако призная подозрението си, че не си дошъл единствено за да донесеш кучето на децата? — попита Певснер.

— Алек! — повиши глас Ана.

— Не знам дали си циничен. Подобно отношение се очаква от един опричник. Знам, че сте предпазливи дори когато става въпрос за приятели. Може би най-подозрително се отнасяте към приятелите си.

„Ако погледите могат да замразяват, досега да съм по-студен от бутилката водка.“

Той вдигна чашата и я изпи на един дъх.

— Да си жив и здрав, Алек!

Ана бе пребледняла.

— Какво каза? — попита студено Певснер.

— За кое?

— Върви по дяволите, Чарли!

— Не би трябвало да имаш тайни от приятелите си — заяви Кастило. — Ти си ми казвал тези думи. При това неведнъж.

— Стъпил си върху много тънък лед, приятелю Чарли.

— Като стана дума за лед — вдигна чашата си Кастило. — Точно от лед имам нужда. Може ли още една?

Той пристъпи към бутилката и си наля пълна чаша.

— Да ти налея ли и на теб? Май имаш нужда — заяви Чарли, след това попита: — Защо не си ми казал, че си виден член на опричнината?

— Беше — поправи го тихо Ана.

Певснер я погледна гневно и премести очи към Кастило, който продължи:

— Добре. Бил си опричник. Официално ли подаде оставка, или просто един ден не се появи на работа тъкмо когато стените на Кремъл са се сривали?

— Какво искаш, Чарли? — попита тихо Певснер.

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за полковник Дмитрий Березовски.

Ана си пое рязко въздух. Устните й бяха побелели.

„Господи, дано не припадне.“

— Става въпрос за полковник Дмитрий Березовски, берлинския резидент — уточни Кастило. — Високопоставен деятел на опричнината. Моля те, Алек, разкажи ми за него.

— Защо се интересуваш от Березовски?

— Добър въпрос. Той е поръчал убийството на журналиста, който работеше за мен в „Тагес Цайтунг“. Освен това се опита да убие двама мои близки. А, между другото, и мен. Проявявам живо любопитство към хората, които се опитват да ме убият.

— Ако Березовски е искал да те… елиминира… нямаше да си тук — отвърна Алек.

— Грешиш. Не успя, затова съм тук. Не вярвай на рекламата на старите си другари, Алек. СВР не са чак толкова добри.

— Защо се е опитал да те убие, Чарли? — попита Ана.

Забеляза, че вече не е чак толкова бледа.

Имаше нещо в стойката и изражението й, които издаваха, че не е просто съпруга, която няма представа какво става.

„Певснер също забеляза и не се опита да я накара да млъкне.“

— Не знам. Изглежда, се е опитал да намекне нещо на СВР. Изпратил е нещо като послание. „Върнахме се и ще избием всички, които ни се изпречат на пътя.“

Той замълча за момент, за да могат слушателите му да осмислят чутото, след това продължи:

— Знам защо е очистил репортера от „Тагес Цайтунг“. Доближил се е прекалено до марбургската група, които са завъртели колелата на машината за изпращане на лекарства и храни за Ирак и онова, което се случва в химическия завод в Африка. Ще ми се и за него да ми разкажеш каквото знаеш.

„Това беше изстрел в тъмното.“

„Само че очите му — ами как само се облизва — издават, че попаднах където трябва.“

Доказателството дойде веднага.

— В замяна на какво?

— Първо, ще запазя професионалната ни връзка, каквато си е. Агенцията и ФБР ще те оставят на мира… стига да не нарушаваш американските закони.

„Това са пълни дивотии.“

„Агенцията и ФБР ще се подчинят на заповедта на президента да го оставят на мира точно толкова, колкото се подчиниха на Монтвейл, когато им нареди да не се занимават с мен. Ще направят всичко по силите си, за да му запушат устата, защото знае мръсните им тайни.“

— Циник ли си, приятелю Чарли!

— Не колкото би трябвало. Но пък се уча бързо.

— Имам лични причини да не ти кажа всичко, което знам за Дмитрий Березовски. Няма да ти кажа кои са и това не подлежи на обсъждане. Ще ти кажа онова, което знам, не че е много — за химическата лаборатория в Белгийско Конго, а цената е съвсем ниска. Няма да казваш на никого, включително и на Агенцията, откъде имаш тази информация.

„Значи Березовски не е излъгал. Наистина има химическа лаборатория. Това е бил козът му за пред мен. Да не би пък Светлана да е била козът?“

— Много си добър с мен, Алек.

— Затова те попитах дали си циник. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че онова, което вършат там, е отвратително?

— Какво имаш предвид, като казваш отвратително?

— Говоря за война, която ще убие милиони невинни хора. Това е отвратително. Не си ли съгласен?

— И защо не се знае?

— Знае се. Мюсюлманите се бият в гърдите, че ще направят халифат от Мадрид до Багдад и че ще избият милиони християни — и евреи, разбира се — защото е необходимо, за да постигнат целта си. Никой не иска да повярва, затова всички се преструват, че не са чули. Както не са искали да чуят, че Хитлер избива милиони, а Сталин кара руснаците в ГУЛАГ да гладуват и че Саддам Хюсеин използва химически оръжия, за да избие няколкостотин хиляди от собствените си хора.

— Значи според теб не може нищо да се направи, просто трябва да си седим и да чакаме да ни смачкат?

— Според мен най-доброто, което могат да направят хора като мен и теб, е да се постараят да опазят живи хората, които обичат.

— Да не би това да е гласът на опита? — попита, без да се замисля Кастило, и в мига, в който чу тона си, съжали за сарказма.

Леденият поглед на Певснер му подсказа, че не му е станало никак приятно.

В продължение на цели двайсет секунди той мълча.

— Точно така. Говоря, защото имам натрупан опит и наблюдения.

Замълча отново, пак за кратко.

— Приятелю Чарли, бива те в онова, което вършиш. Господ ти е дал способности, които малцина притежават.

„Откъде, по дяволите, се взе господ?“

„В думите му нямаше и следа от сарказъм.“

„Да не би Алек да вярва в господ?“

„Не може да бъде?“

— Не си дошъл тук, за да ми навреш в лицето факта, че знаеш за опричнината, без да си дочул нещичко — най-вероятно доста, но не чак толкова, колкото си въобразяваш.

Замълча очевидно за да помисли, след това продължи:

— Ти знаеш ли кога е създадена?

Кастило кимна.

— Иван Грозни.

— Ужасен, измъчван, жесток и безбожен човек, в сравнение с когото Сталин, Хитлер и Саддам Хюсеин приличат на свети Франциск от Асизи — рече Певснер. — Само че не всички, които е прибрал в тази държава вътре в държавата, били като него. Сред тях имало добри, богобоязливи хора, които тръгнали с него, защото, ако не проявели безпрекословна вярност към Иван, семействата им щели да бъдат одрани живи и хвърлени на озверелите от глад кучета.

— Твоите прадеди ли?

— Не ми се подигравай, Чарли.

— Изобщо не ти се подигравах. Просто зададох въпрос.

— Нашите прадеди, Чарли — вмъкна тихо Ана.

— Някои от онези, които последвали Иван, били дребни благородници, някои били войници като мен и теб.

— Бил си войник? — ахна Чарли.

— Бившият полковник Певснер от съветските Военновъздушни сили на твоите услуги, подполковник Кастило. По същото време бях и полковник в КГБ. Баща ми и бащата на Ана бяха генерали. Майка ми никога не е служила, но баща й, както трябва да се очакваше, беше военен. Схващаш картинката, нали? Има ли нужда да продължавам?

— Какво си правил? — попита Чарли.

— Има ли значение?

— Ако се чувстваш неудобно да ми разказваш, недей.

— Работата ми беше да следя за верността на екипажите от „Аерофлот“ и да се грижа за безопасността на дипломатическите пратки, независимо как са били изпратени.

— За целия „Аерофлот“ ли отговаряше?

— Аз бях един от доверените хора — призна Певснер. — Наистина им бях верен. Но да се върна на онова, за което говорех. В началото жените опазили вярата — не говоря за църквата. След като Иван Грозни наредил московският свети митрополит Филип да бъде удушен — погледна Кастило, за да се увери, че следи мисълта му, след това продължи — жените осъзнали, че ако си прекалено добър християнин, е също толкова опасно, колкото и ако таиш нещо срещу Иван, затова, докато се молели в църквата, както се очаквало от тях, с помощта на някои свещеници, те опазили истинската си вяра в семейството. Разбираш ли?

— Мисля, че да — кимна Чарли.

— Било невъзможно да си истински християнин — да се опълчиш на Иван и останалите, на които служихме години наред, би било равносилно на самоубийство — но било напълно възможно на места, от време на време, стига да се действа много предпазливо, да бъдат предупредени евреите за предстоящ погром, така че някои от тях да успеят да се спасят. Някои били екзекутирани, други изпратени в ГУЛАГ, трети избягали от Русия в Китай или Финландия. Разбираш ли ме?

Кастило кимна.

— Това исках да ти кажа, приятелю Чарли, когато подхвърлих, че най-доброто, което хора като нас с теб могат да направят, е да променят по нещо дребно от време на време.

— Защо напусна?

— Защото имах възможност. Половината хора от ФСБ напуснаха, когато Съветска Русия започна да се разпада.

— Половината опричници са напуснали, така ли?

— Не всички. Може би по-малко от една четвърт, една пета от ФСБ — или ЧК, или НКВД, независимо кое име използваш са били опричници.

— С други думи, държава в държавата.

— Именно.

— Добре — рече Кастило. — Защото тогава, вие богопомазаните опричници, сте напуснали?

— Казах ти вече, защото имаше възможност.

— За да замениш хубавия си живот за живота на контрабандист на оръжие, заради което повечето полиции по света биха искали да те тикнат в затвора, да не говорим за бившите ти приятелчета в Москва и Санкт Петербург, които са готови да очистят теб и да ликвидират семейството ти, за да дадат пример на les autres20? Стига, Алек!

Този път минаха много повече от двайсет секунди, преди Певснер да отговори.

— Едва наскоро — ако трябва да сме честни, приятелю Чарли, откакто те срещнах — със семейството ми сме застрашени от дългата ръка на ФСБ.

— „Той е приятел с Кастило. Убийте мръсника!“, а? — подхвърли саркастично Кастило.

Певснер погледна съпругата си.

— Кажи му, Александър — настоя тя. — Ако не му кажеш ти, ще му кажа аз. Жив си благодарение на Чарли. Той е вече част от семейството.

Певснер мисли дълго, след това махна с ръка, сякаш се примири. „Добре. След като искаш, ще му кажа.“

— Комунистическата партия, Чарли, беше изключително богата — започна Ана. — Поредната държава в държавата, може и така да се каже. Имаха повече от сто милиарда — никой не знае колко са точно, при това говоря за долари; по онова време рублите бяха едно нищо — в брой, част в злато и платина. Говоря за тонове злато и платина. Комунистите нямаха никакво намерение да ги предадат на демократично избраното правителство. Намерението им беше отново да завземат властта и за целта щяха да имат нужда от пари. Първото, което направиха, бе да дадат правомощия на тогавашното КГБ да върти бизнес в Москва — говоря за нормален бизнес, за търговия с автомобили, недвижими имоти, всичко. Идеята не е била да се изкарат пари — въпреки че точно така се получи — а да се скрият парите. Само че какво да направят със златото и платината? Трябвало да се изнесе от страната и да се скрие някъде.

— Как да го направя? — попита реторично Ана, след това посочи съпруга си. — Попитай другаря полковник Певснер от КГБ и „Аерофлот“. Той бе прекарал повече време извън Съветския съюз и е ходил на повече места от всеки друг.

— Бях уважаван опричник — намеси се Певснер, — на когото всички имаха доверие. Когато се обърнаха към мен, казах, че знам къде могат да скрият златото и платината. Или в Саудитска Арабия, или в Щатите, на някое такова място. Аз дори си имах прикритие. Щях да напусна КГБ, те щяха да уредят да купя няколко самолета „Илюшин“ и щях да забогатея, като превозвам дребни оръжия до различни точки на света, а след това да внасям луксозни автомобили и френско шампанско в Русия. Никой нямаше да забележи — и наистина никой не забеляза — че когато моите „Ил“-ове излитат от Москва или Санкт Петербург, няколко от дървените сандъци, вместо да са пълни с „Калашников“ и муниции, съдържаха златни кюлчета. Или платинени.

— Мили боже! — ахна Кастило.

— За да бъдат убедени всички, че съм напуснал опричнината, уредих Ана и децата също да избягат.

— А какво направи със златото и платината?

— След като си прибрах полагаемата ми се печалба от пет процента…

— Прибрал си пет процента от милиард долара в злато?

— Прибрах пет процента от много повече от един милиард в злато, Чарли, и почти двойно повече от платината.

Забеляза изражението на Чарли.

— Истина е — разсмя се той. — Когато приключих, започнах да харча огромни суми, за да съм сигурен, че нито един от хората, които познавах, няма да чуе за мен или да ме види. Така че разбираш причината за раздразнението ми, приятелю Чарли, когато научих за някакъв млад американски подполковник — не, грешка, млад американски майор — ме търси, защото е решил, че съм откраднал стар и скапан „727“ от писта в Ангола. По онова време купувах четири чисто нови „777“ — имах си посредници, разбира се — направо от „Боинг“.

Той се усмихна, протегна ръка и я отпусна на рамото на Кастило.

— Онази вечер, когато се срещнахме във Виена, никой от нас не би предположил, че ще се озовем в другия край на света и ще се чувстваме, както каза Ана, като едно семейство.

— Мили боже, Алек! — ахна Кастило.

— Ако ти кажа онова, което знам — и всичко, което успея да науча — за химическия завод край Кисангани, нали няма да кажеш на никого откъде си научил информацията?

— Имаш думата ми.

— Може пък да успееш да убедиш шефовете си да направят нещо по този въпрос.

— Ако трябва, ще отида лично аз.

Певснер кимна одобрително.

— От някой журналист ли научи за завода? Така ли започна всичко? „След като има нещо гнило и смрадливо, значи Александър Певснер има пръст в тази работа.“

— Всъщност полковник Дмитрий Березовски ми разказа.

Певснер настръхна при тези думи.

— Беше достатъчно да кажеш, че не ми влиза в работата. Изобщо не е смешно. Едно време познавах Березовски. Независимо от онова, което се е опитал да ти стори, той е добър човек.

— Полковник Дмитрий Березовски ми разказа за завода — повтори Кастило. — Не лъжа приятелите си. Ако не ми вярваш, попитай братовчедка си Светлана.

— Вече ти казах, че не е никак забавно. Понякога, когато се правиш на клоун, ми идва да те убия.

— Братовчедка ти Светлана с червена коса ли беше последния път, когато се видяхте?

На Певснер му трябваше цяла минута, за да схване смисъла на думите му.

— Светлана е с теб? — попита най-сетне той.

— Помислих си, че ако Ана няма нищо против, можете да я поканите да вечеря с нас. И аз съм поканен, нали?

— Алфредо ли е с нея? — продължи да разпитва Певснер.

— И бодигардът ми — отвърна Кастило. — Нали го помниш?

— Момчето с патлака — уточни Алек.

Кастило кимна.

— Той уби приятеля ти подполковник Евгени Комогоров в гаража на „Шератон Пилар“, когато Комогоров се опитваше да те очисти.

— И едва не убиха Янош — довърши Певснер. — Да, Чарли, помня.

Кастило извади мобилния си телефон.

— Да се обадя ли на Мунц и да му поръчам да я качи на лодката?

— Къде е лодката му?

— Носи се в езерото, настрани от прожекторите.

— Винаги имам лодка в хотела — отвърна Певснер. — Би ли се свързал с него, Чарли, искам да го чуя?

Трийсет и пет минути по-късно, Певснер и съпругата му бяха застанали под огромния полилей във фоайето. Кастило седна настрани.

Янош влезе пръв, последван от Мунц, след него крачеше Светлана, а най-отзад пристъпваше Лестър Брадли. Следваха ги двама мъже, носеха багажа, включително и радиостанцията.

Обърканата Светлана огледа фоайето, забеляза Кастило и заговори жално:

— Чарли?

В същия миг Ана изхлипа, Светлана я видя и едва сега я позна. Ана разпери ръце и Светлана хукна към нея.

Кастило усети, че е станал от стола.

Ана пусна Светлана и тя се хвърли в прегръдката на Певснер. Чарли забеляза, че по бузите на Алек се стичат сълзи.

Най-сетне Певснер пусна Светлана, извади кърпичка от джоба си и попи очи.

Светлана погледна Кастило, след това затича към него.

Кастило реши, че ще бъде невъзпитано да отхвърли тази проява на благодарност, макар да бе наясно, че предишното й благоволение е било продиктувано от професионални причини.

Тя се притисна в него.

— Чарли, моят Чарли, благодаря ти, много ти благодаря. Да знаеш само колко те обичам!

В следващия миг притисна устни към неговите.

След малко Кастило чу гласа на Ана.

— Ако двамата сте приключили, децата чакат да се видят със Светлана.