Специална част

(Едно)

Сред многото неща, които младши лейтенант Кастило научи като адютант на тогавашния бригаден генерал Макнаб, бе, че Макнаб вярва, че независимо колко благородни са нечии намерения, да работиш, когато си уморен, води до грешки и недоглеждания, най-често и до двете.

Започваше събрания и разговори като това, след като преценеше състоянието на участниците и колко дълго могат да продължат.

Затова Кастило не се изненада, когато подполковник Питър Удс прекъсна Макнаб по средата на изречението и обяви:

— След трийсет секунди ще бъде полунощ, господин генерал-лейтенант.

Когато влизаха в апартамента след вечерята в „Макгуайър“, Макнаб бе погледнал Удс и бе казал „Полунощ“. Подполковник Удс бе кимнал с разбиране.

Тази вечер всички научиха, че генерал-лейтенантът не обича да бъде прекъсван. Всички, освен Удс и Кастило, очакваха да се разрази буря, когато Удс съобщи колко е часът.

Вместо това Макнаб се обърна към Светлана.

— Както гаджето ти — би трябвало да кажа господин приятелят ти, но няма да е точно, Сюзън — вероятно ти е казал, щом удари полунощ, преставам да бъда мил човек и наставник и се превръщам в трол.

— Не мога да повярвам — усмихна се Светлана.

С тези думи си спечели нова усмивка.

Тя бе от четиримата в стаята, които се осмеляваха да прекъсват Макнаб и дори да оспорват мнението му, без да предизвикат грубостта му. Другите бяха брат й и Финеас Деуит.

— Продължаваме в девет — обяви Макнаб. — Накратко. Основният ни проблем е незнанието. Не знаем какво точно замислят гадните иранци и руските им наставници, знаем единствено, че има нещо. Няма и да знаем за какво става въпрос, докато полковник… — Замълча и погледна Удс.

— Хамилтън, господине. Полковник Дж. Портър Хамилтън — довърши вместо него Удс.

— Дж. Портър Хамилтън от Армейския институт за медицински проучвания във Форт Детрик не пристигне. — Погледна отново Удс.

— В осем и петнайсет с полет на „Делта“ „616“ от Атланта — довърши отново Удс.

— И ще го посрещне…

— Подполковник Ричардсън, господине.

— Когато пристигне, ще ни разкаже всичко, което знае по въпроса. Няма смисъл да избързваме, след като не знаем достатъчно и не можем да планираме как да изпратим хората си в Демократична република Конго. Дали по суша през Руанда, както казва Финеас, или по въздух, но това не е много разумно, тъй като няма да знаем къде точно да ги спуснем, за да не се окажат в средата на джунглата без всякакво превозно средство. Хората ни ще действат тайно, господин Левърет заминава за Браг без много шум. Във връзка с това, брат Бритън предполага, че онези, които държи да нарича Афроамерикански луди глави, знаят полезни неща и че може да научи необходимото от тях, следователно трябва да го изпратим…

— Заедно с прекрасната му съпруга — прекъсна го Сандра.

Макнаб се подразни, но не избухна.

— Заедно с прекрасната му съпруга във Филаделфия възможно най-скоро и без много приказки, което може да се окаже доста трудно, защото Тайните служби са го поставили под наблюдение. Ако все пак успеем да се справим с това, нашите хора ще бъдат транспортирани до… — погледна Кастило.

— Международно летище „Грегоар Кайбанда“ в Руанда или до международно летище „Буджумбура“ в Бурунди — довърши Кастило.

— В зависимост от това, кое място се стори по-добро на Финеас, който ще проучи и двете, след като влезе във всяка една страна поотделно от Уганда, той може да успее да убеди угандийското посолство във Вашингтон да му издаде виза. Малко пари няма да са излишни. И така, Финеас, с подходящо количество пари ще купи автомобили, които ще чакат хората ни или…

— На „Буджумбура“ или на „Грегоар Кайбанда“ — довърши отново Кастило.

— Или ще ги спуснем — обади се Левърет.

— Благодаря, чичко Рем. Може ли да продължа?

— Извинете, господине.

— Автомобилите ще ни чакат, когато влязат някак в страната или с наш „727“, — пребоядисан като някой полуразпаднал се африкански товарен самолет — това ще реши полковник Джейк Торине, или, както предложи чичко Рем, ще ги спуснем. След като вземат автомобилите, Финеас ще даде подкуп на охраната на моста в южния край на езерото Киву, откъдето ще поемат по национален път номер три. Колко далече ще стигнат, зависи от това, къде точно се намира лабораторията. Надяваме се, че брат Бритън, след като се откъсна от бившите си приятелчета в Тайните служби, ще успее да изкопчи от Афроамериканските луди глави поне някакъв бегъл намек за местонахождението на лабораторията. След като се справим и с този незначителен детайл, ще можем да ги насочим накъде да тръгнат, те ще навлязат в района на завода, за да потърсят каквото… — Погледна подполковник Удс.

— Полковник Дж. Портър Хамилтън.

— Полковник Дж. Портър Хамилтън (притесняват ме хора, които се срамуват от първите си имена) им каже да търсят. След това измъкват откритото от Конго и го отнасят на място, което все още не сме определили. Щом материалът и хората ни са в безопасност на борда на нашия танзанийски товарен самолет „727“ на път към Съединените щати, полковник Кастило ще престане да търси по пясъка в Козумел интересни миди или каквото там смята да прави с Том и Сюзън, връща се в Щатите и предава на президента доказателството, че злите иранци и руснаци наистина се занимават с онова, което според разузнаването на ЦРУ е най-обикновен завод за рибни консерви.

— Господине — обади се Кастило, — мисля, че мога да замина с Деуит за Уганда и да направлявам операцията оттам.

— Не помня да съм те питал за мнението ти, подполковник, но след като си решил да ми размътваш водата, държа да ти кажа, че не можеш.

— На това му се казва авторитет! — възкликна Светлана.

— Обзалагам се, мила моя, че сред другите тайни, които нашият Карлос е споделил с теб, е и тази, че не обичам да бъда прекъсван.

— Не е казал нито дума.

Макнаб погледна Дешамп.

— Кажи ми, Едгар, защо ми се струва, че тези двамата са напълно подходящи един за друг?

— Защото в полунощ се превръщате от мил, приятелски настроен човечец в трол, а вече е дванайсет и пет.

— Така си е — съгласи се Макнаб. — Чарли, ако заповедта на ФБР да бъдеш открит, но не и задържан е издадена на базата на някакво обвинение, цялата операция е застрашена. Учудвам се, че досега не си се сетил. Второ, а може би дори трето, ще трябва да поддържаш непрекъсната връзка с Едгар и Дарби, така че човекът, който ти управлява вестниците, и унгарецът да ни дадат всички материали, с които разполагат. Колкото повече информация представиш на президента, толкова по-добре.

— Разбира се, господине.

— По-наблюдателните от вас са забелязали, че има още проблеми, които не са разрешени. Единият е как да прекараме Чарли и Сюзън — и брат й, разбира се, който да бди над целомъдрието им — до слънчевия Козумел, тъй като съм готов да се обзаложа на десет към едно, че някой агент от ФБР в момента се мотае на летището в Пенсакола и не откъсва поглед от един самолет „Гълфстрийм“ в напрегнато очакване кой ще се появи. А те със сигурност знаят кой е Карл Госингер.

Въздъхна дълбоко.

— Но… за тази вечер стига. Опитайте се да измислите някое полезно предложение до утре сутринта.

Той удари с юмрук по масата.

— Разпускам съда. Вървете си в мир.

(Две)

Кастило, стиснал в ръка чисто бельо и несесер с тоалетните си принадлежности, тихо затвори вратата на втората, неизползвана спалня на апартамента, след това се обърна към банята. Веднага забеляза, че вътре в спалнята има някого.

Макс се беше изтегнал — не беше свит на кълбо, както обикновено — на леглото.

— Не исках да те притеснявам, приятелче. Днес съм в добро настроение и нямам намерение да будя спящите.

Чарли не бе събудил и Светлана, която спеше дълбоко в голямата спалня. Беше му минало през ума — не й каза, разбира се — че спи също като Макс, напълно отпусната, сякаш се сливаше с чаршафите и матрака.

Щом чу думите му, Макс затвори очи — единствената част от кучето, която се раздвижи, когато Кастило влезе в стаята — и заспа отново.

Кастило пристъпи към банята. На мивката, до сешоара, бе оставена кафеварка. Той я включи, след това се зае с обичайните утринни грижи като бръснене и студен душ.

Кафето бе готово, когато приключи, и имаше отвратителен вкус, точно както предполагаше.

Единият вариант бе да позвъни на рум сървис, вторият, да го изпие. Ако се обадеше, щеше да пристигне сервитьор, който да вдигне шум и да събуди Свет. Може би дори по-лошо. Нямаше гаранция, че кафето на рум сървис щеше да има по-добър вкус от това.

Излезе от банята, стиснал в ръце кафеварката и пластмасова чаша, и излезе на балкона с изглед към плажа.

Макс го последва.

Денят бе прекрасен. Доста хладен, но ако се върнеше в спалнята, за да си вземе хавлиения халат, сигурно щеше да събуди Свет. А във втората баня нямаше хавлиени халати; вече бе проверил.

Отпи нова глътка кафе, намръщи се, докато преглъщаше, остави чашата, подпря се на перилата и погледна надолу към плажа.

Група ентусиасти по тениски и къси панталонки тичаха по плажа, водени от генерал-лейтенант Макнаб.

Спомените веднага се върнаха и Кастило си припомни как тичаше след бригаден генерал Макнаб из живописния Форт Браг. Генерал-лейтенант Макнаб държеше на физическата форма и най-вече на ранните сутрешни кросове.

— Не мога да повярвам, че не съм призован да търча тази сутрин — обърна се той към Макс, който не отговори.

Бързо се сети за отговора. „След като генерал-лейтенантът мисли, че хора на ФБР наблюдават самолета, за да ме открият, не, за да ме задържат, значи има голяма вероятност да наблюдават и спа център «Портофино» пак по същата причина.“ Някой звънна на вратата и прекъсна мислите му.

— Това, Макс, са или хората на ФБР, или по-малката вероятност е Макнаб да е изпратил някой да ме изкара да търча по плажа.

Кастило доста се притесняваше от първата възможност — защото тя бе особено опасна за Светлана — и тръгна с бърза крачка да отвори, преди да се звънне отново.

Отвори широко.

— Добро утро, господине — поздрави тъмнокос четиринайсетгодишен младеж. Беше в зелени панталони и чисто нова тениска с крила на военноморската авиация и надпис „АМЕРИКАНСКИ МУЗЕЙ ПО АВИАЦИЯ“.

— Да не би да ви събудих, господине? — попита любезно Рандолф Дж. Ричардсън IV.

— Не, Ранди, трябваше да стана, за да отворя. Влизай.

Стиснаха си ръцете доста официално.

— Благодаря, господине.

Макс се изправи на задните си лапи, а предните опря на раменете на Ранди и доволно облиза лицето му.

— С баща си ли си? — попита Кастило.

— Наложи му се да дойде, за да вземе автомобил и да посрещне някого на летището.

— Да, така беше, забравил съм.

„Полковник Дж. Портър Хамилтън от Армейския институт по медицински изследвания щеше да кацне в 08:15.“

„Макнаб е изпратил Праведния Рандолф да го посрещне.“

— Казах му, че сте звънели и сте казали, че искате да ме запознаете с генерал Макнаб.

„Какво, по дяволите, трябва да означава това?“

— Защо, Ранди?

— Иначе нямаше да ме доведе.

— А ти защо искаше да дойдеш?

— Имам два въпроса, господине.

Кастило даде знак на момчето да седне на едно от канапетата.

— Закусвал ли си?

— Не съм, господине.

— И аз не съм. Менюто на рум сървис е на масата — посочи Чарли. — Ти избери.

— Благодаря, господине.

Взе менюто от масичката и се зачете.

— Хареса ли нещо? — попита след малко Кастило.

— Да, господине. Имат палачинки с черно брашно и истински кленов сироп от Върмонт, не е обикновеният с меласа, дето го наричат сироп за палачинки.

— Звучи добре. Значи това ще похапнем. — Той замълча. — Какви са въпросите, Ранди.

— Какво става тук, господине?

— Не те разбирам.

Ранди сви рамене.

— Последното, което чух, беше, че ви изритват от армията.

„Мили боже!“

— Това откъде го чу?

— Миналата седмица татко се прибра…

„Той не ти е баща.“

„Аз съм истинският ти баща.“

— И каза на мама, че ви изритват от армията. Негов познат, който работел в Пентагона… полковник Ремли…

— Познавам полковник Ремли — отвърна спокойно Кастило.

— Той му казал, че генерал-лейтенант Макнаб го бил изпратил в Аржентина, за да ви накара да подпишете документите.

Кастило мълчеше.

— А сега ви намирам заедно с генерал-лейтенант Макнаб.

— Ранди, онова, което си разбрал, онова, което баща ти е разказал, се нарича „неточно съобщение“. Аз се пенсионирам.

— А снощи, когато се върна в мотела, бях в банята. Чух го да казва на мама, че не било за вярване, но сте били направили парти с Макнаб в ресторант „Макгуайър“.

— Това е така. И баща ти беше поканен, разбира се, но предпочете да остане с теб и майка ти.

— Как ще се пенсионирате? Та вие нямате достатъчно години служба, за да се пенсионирате. Нали сте съученици с татко?

„Как ли пък няма да лъжа собствения си син, като му кажа, че съм «психически нестабилен», затова не мога да остана на активна служба.“

„Дяволите да ги вземат бюрократите и тъпият копелдак Ремли!“

— Пенсионирам се по здравословни причини.

— Какво ви е?

„Мама му стара!“

Вратата се отвори и двамата автоматично се обърнаха натам.

— Добро утро — поздрави Светлана от вратата на спалнята.

Беше се увила в хавлиен халат и прокарваше четка през лъскавата си коса.

Ранди любезно скочи на крака.

— Ранди, това е госпожица Барлоу — представи я Кастило. — Свет, това е…

— Знам кой е — усмихна се топло тя и погледна от единия към другия. — Щом видях тези очи, веднага се сетих.

„Мама му стара!“

Светлана забеляза изражението по лицата и на двамата, но не разбра. Усмивката й изчезна.

— А, значи не си синът на Карлос, който живее с майка си и съпруга й?

„Това пък откъде го е разбрала?“

„От мен, разбира се, как откъде, глупако?“

„Нали аз й казах — и сигурно Певснер и кой ли още не — че имам син, който живее с майка си.“

— Е, това отговаря на повечето от другите ми въпроси — призна Ранди.

— Какво? — попита Кастило.

Ранди го погледна в очите.

— Като например защо съм истинско копие на баща ви, подполковник Кастило? Защо бабчето настоява да й казвам „бабче“. Защо…

— Той не знаеше ли? — възкликна ужасената Светлана. — О, Карлос!

— Не, госпожо. Не знаех. Но ми се струва, че всички останали знаят. Дядо Уилсън е знаел още открай време. Предполагам, че и мама знае…

— Ранди! — започна Кастило.

— Защо, по дяволите, не ми е казал никой? — попита момчето.

Кастило забеляза, че е готов да се разплаче.

— Според мен баща ти не знае — обясни тихо той.

„Самата истина.“

„Едва ли Праведния Рандолф ще повярва, че съпругата му е преспала с мен.“

„Още по-малко би приел, че детето, за което вярва, че е направил по време на медения им месец, е мой син.“

— Това признание ли е, подполковник Кастило? Наистина ли съм вашето копеле?

— О, Ранди! — ахна Светлана.

— Защо, по дяволите, не си ми казал? — попита той с разтреперан глас. — Що за човек би…

— Млъкни! — нареди Кастило.

И Светлана, и Ранди го погледнаха шокирани.

— Често казвам, че когато не знаеш какво да кажеш, най-добре е да кажеш истината. Ще можеш ли да приемеш истината, Ранди?

Момчето кимна.

— Добре, да започнем с тази работа, че си копеле.

— Карлос! — възмути се Светлана.

— Родителите ми не бяха женени. Така че аз съм копеле. Човек се научава да живее с този факт. Мама много ме обичаше, аз нея също. Сигурен съм, че и баща ми щеше да ме обича, но така и не е разбрал за мен. Бил е убит, преди да се родя.

Чарли погледна Светлана.

— Бил е пилот на хеликоптер във Виетнам, Свет. А дядото на Ранди му е бил втори пилот.

— Във Форт Райкър — обади се Ранди — има снимка на двамата, сложена на сградата, наречена на името на бащата на подполковник Кастило — или може би трябва да кажа на другия ми дядо? Спечелил е Медал на честта. Много приличам на него. Да не би да си мислил, че никой няма да разбере?

— Аз самият не знаех, допреди да дойда заради срещата със семейство Мастърсън и семейство Лоримър — да, Свет, нашият посланик Лоримър — скоро след урагана Катрина.

Погледна Ранди.

— Кълна ти се, че не знаех за теб, Ранди. Стана още по-зле, когато бяхме край Мисисипи и посланик Лоримър ми каза: „Синът ви има вашите очи.“ Тогава му казах, че нямам син.

— Господи! — въздъхна Светлана. — Ти наистина не си знаел.

— Така разправя — подхвърли саркастично Ранди.

— Отклоних се — рече Кастило. — Исках да кажа, Ранди, че не ти съчувствам кой знае колко. Майка ти те обича, все още е до теб. Моята почина, когато бях на дванайсет. Не познавам баща си, докато ти имаш до себе си един добър човек, който си мисли, че ти е баща, и те обича.

— Ти, кучи сине…

— А, не — отвърна Кастило по-спокойно, отколкото очакваше. — Не съм кучи син, нито пък ти. Майка ми беше точно обратното на кучка, също и твоята. Можеш да мислиш за мен каквото пожелаеш, но никога не ме наричай по този начин. И не позволявай никой да те нарича така.

Момчето го погледна гневно, но не отговори.

— Разбра ли ме, Ранди? Отговаря се с: „Да, господине!“

След дълго мълчание момчето кимна.

— Да, господине.

— Това съвсем не означава, че съм човек на принципите и чиста душа — продължи Кастило. — По-скоро обратното, както много хора, включително и майка ти, са научили от горчив опит. И тъкмо затова майка ти, когато е открила, че ти си на път…

Чарли замълча. Намръщи се и се опита да си събере мислите.

— Лъгал ли съм майка ти? Да. Наливах ли я с мартинита, след като много добре знаех как ще й подействат? И още как. Оставих ли я да си мисли, че след като съм възпитаник на „Уест Пойнт“, имам морални задръжки също като баща й и лейтенант Рандолф Ричардсън III — че няма да лъжа, да мамя и да открадна от нея онова, което исках? Да, точно така стана. Сега разбираш ли?

Ранди го наблюдаваше с напълно безизразно лице.

— Майка ти е трябвало на направи труден избор. Трябвало е да реши кой ще бъде по-добър баща на детето, което носи — един почтен човек, който я обича, или…

— Теб — довърши Ранди.

— Или човек, който ще я лъже и ще получава каквото иска, без дори да се замисли. Очевидно е, че е направила добър избор.

Момчето продължаваше да го гледа.

— Така че сега и ти, Ранди, трябва да вземеш решение. Можеше да потънеш в самосъжаление — „горкичкият аз“ — и да разкажеш на абсолютно всички: на майка си, на дядо си, на мен, на бабчето, че мъжът, когато наричаш чичо Фернандо, те е насилил. Тогава ще бъдеш наранен, много наранен, не само ти, но и мъжът, който е напълно невинен, който ти е бил баща през целия ти живот. Той не го заслужава.

Кастило остави момчето да помисли.

— Или пък… можеш да запазиш тайната.

След като наблюдава Кастило цели десет секунди, Рандолф Дж. Ричардсън IV се намръщи и изломоти:

— Трябва да отида до тоалетната.

Кастило посочи вратата на банята и момчето хукна натам.

Едва затворил вратата и го чу как повръща.

Кастило погледна Свет.

— Мили боже — рече тихо той.

— Каква част от всичко, което му разказа, е истина? — попита тихо тя.

— Не знам, мила. Дори не знам какво точно казах, нито пък откъде дойдоха тези приказки, устата ми се движеше на автопилот.

Тя докосна бузата му.

Чуха, че момчето пуска водата няколко пъти, след това Ранди излезе. Новата му тениска беше почти мокра.

„Не е стигнал до тоалетната, преди да повърне. Изцапал се е.“

„След това е изпрал тениската.“

„Какво направих?“

— Да ти дам ли тениска? — попита Кастило.

— Тогава баща ми ще пита какво е станало с тази — отвърна той. — Тя бързо ще изсъхне.

— Логично. Ти решаваш.

Момчето го погледна в очите.

— Ти наистина си невероятен кучи… копеле, както сам каза, защо да ти вярвам?

— Ти решаваш, Ранди — отвърна спокойно Кастило.

Ранди се замисли и кимна.

— Въпреки всичко не мисля, че си лъжец.

— Ако включим бабчето, Макс и Светлана, ставате трима срещу целия свят.

— Това ли е истинското ти име? Светлана?

— Да.

Той погледна отново Кастило.

— Ще ми кажеш ли какво става тук?

— Не.

— Трябваше да се сетя, че приказките, дето уж те изхвърляли от армията, са пълни глупости.

— Защо?

— Когато бяхме в къщата на бабчето, дядо Уилсън каза, че не трябва да те разпитвам какво точно правиш в армията. Каза, че не можеше да говориш по този въпрос, че си разузнавач. Каза още, че генерал-лейтенант Макнаб му е казал, че си един от най-добрите, които познава.

На Кастило му трябваха цели петнайсет секунди, за да се овладее.

Най-сетне заговори:

— Ранди, дядо ти и генерал-лейтенант Макнаб, това е само между нас двамата, доста обичат да си пийват. А когато си пийнат, говорят какво ли не.

Момчето му се усмихна.

Чарли се обърна към Светлана.

— Двамата с Ранди се канехме да закусваме. След това ще открия трола в пещерата му и ще го запозная с Ранди. Искаш ли да закусиш с нас и да дойдеш после при него?

— Трол ли каза? Наричаш генерал-лейтенант Макнаб трол? — ахна Ранди.

— Само зад гърба му — призна Кастило.

— Тук предлагат ли от онези палачинки с дървесна кръв? — полюбопитства тя.

Ранди я погледна учудено, след това се сети.

— Ако питате за палачинки с истински кленов сироп, да, госпожо, предлагат.

— Би ли звъннал на рум сървис, Ранди? — помоли Кастило.

— Да, господине.

— А докато той звъни, Карлос, любими, ти си обуй панталоните.

(Три)

Не се наложи да търсят трола в пещерата му.

Тъкмо довършваха закуската си, когато на вратата се почука. Кастило отвори и генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб влезе в камуфлажни дрехи, последван от подполковник Питър Удс и майор Хоумър Фостър, и двамата облечени като шефа си.

— Виждам, че греша — рече вместо поздрав Макнаб. — Случва се от време на време, макар да се говори друго.

— Кое, господине?

— Не си лежиш в леглото. Обзаложих се с Фостър десет към едно, че ще трябва да те изхвърлим от леглото и да те чакаме да се натъпчеш.

Макнаб влезе в хола.

— Имате вид на човек, който се кани да щурмува Багдад — отбеляза Светлана.

— Добро утро — поздрави Макнаб. — Вече съм го правил два пъти. — Обърна се към Удс. — Викни и останалите тук.

— Слушам, господине, отвърна Удс и се насочи към телефона.

Макнаб забеляза Ранди.

— А пък аз си мислех, че младите дами се обличат в мокри фланелки — изви вежди той.

— Господин генерал-лейтенант — започна Чарли, — това е Рандолф Ричардсън Четвърти.

— Наистина ли? — попита Макнаб. Погледна Кастило. — Познавам баща ти.

„Мили боже!“

„Всички ли са знаели освен мен?“

Макнаб отново насочи вниманието си към момчето.

— И дядо ти, разбира се. Ако обещаеш да предадеш на генерал Уилсън много поздрави, аз ще ти обещая да запазя в тайна предпочитанията ти към мокрите тениски.

Ранди се ухили, когато Макнаб стисна ръката му.

— Добре, господине.

— Докато чакаме останалите, много ти благодаря за чашата кафе, която се канеше да ми предложиш, подполковник Кастило.

— Разбира се, господине. Ще поръчам веднага, господине.

— Нека Удс се заеме. — Обърна се към адютанта си. — Питър, поръчай, ако обичаш, кафе и нещо сладко за закуска. Поничките да са с много захар.

— Слушам, господине.

— Захарта влияе по ужасен начин на тялото ти, Рандолф. Нали не те наричат Рандолф?

— Ранди, господине.

— И така, Ранди, избягвай я, доколкото е възможно. Но пък захарта те зарежда. Получаваш неочакван прилив на енергия. А неочакваният прилив на енергия е точно това, от което се нуждае разнородният ни екип.

Погледна Кастило.

— Както на подполковника му е известно, сутрешното тичане зарежда мозъка с кислород. Тогава мозъкът функционира по-ефикасно. Някои хора, Ранди — нищо лично — са си седели в хотелската стая и са се тъпкали, докато други са тичали по плажа.

В 08:50 всички, присъствали на последното събрание, се бяха събрали и пиеха кафе.

В 08:55 на вратата се звънна. Майор Фостър отвори. Двама офицери с колосани ризи, изгладени панталони и сака, влязоха в апартамента.

Единият бе подполковник Рандолф Дж. Ричардсън III. Другият бе много слаб, много висок, с лице като на аскет, по-черен дори от чичко Рем. Униформата бе безупречна и личеше, че е полковник от Армейски медицински център, спечелил три отличия. Носеше отличителния знак на парашутист.

Полковникът се огледа, за да открие човека с най-висок чин, на когото да отдаде чест, огледа насъбралите се, които сърбаха кафе и дъвчеха понички, и най-сетне забеляза висшия офицер. Той бе на длани и колене, стискаше нещо в зъби и ръмжеше заедно с Макс.

— Господине — излая полковникът и вдигна ръка, за да отдаде чест. — Полковник Дж. Портър Хамилтън се явява по ваша заповед, господине.

Макнаб се изправи чевръсто и отвърна на поздрава. Макс се приближи, за да подуши новодошлия.

— Свободно, полковник — нареди Макнаб и се обърна към Чарли.

— Време е да му изнесеш обичайната си реч, подполковник.

— Добре, господине. — Кастило погледна Хамилтън. — Длъжен сте да…

— Обърнете внимание, подполковник Ричардсън — прекъсна го Макнаб. — Това се отнася и за вас.

Даде знак на Кастило да продължи. Ранди наблюдаваше с широко отворени очи.

Кастило забеляза, че Праведния Рандолф е във възторг, че ще бъде посветен в онова, което ставаше.

Кастило повтори:

— Длъжни сте да запазите в тайна всичко, което чуете и видите тук. По заповед на президента всичко, казано тук, е строго секретно и нямате право да го коментирате или предавате на никого без мое разрешение или разрешение от президента.

— Разбрахте ли добре и двамата? — попита Макнаб.

— Да, господине — отвърнаха в един глас и двамата.

Полковник Хамилтън погледна любопитно Кастило, който бе в панталони защитен цвят, но бос.

— Ричардсън — нареди генерал-лейтенант Макнаб, — ще направиш следното. Върви да се видиш с командващия генерал в Хърлбърт. Трябва ти само той. Кажи му да ти даде картите.

— Добре, господине.

— Провери дали са добре опаковани, след това върви в базата и ни чакай там. Идваме след малко.

— Слушам, господине. Ами транспорт?

Макнаб се замисли над въпроса в продължение на цели две секунди.

— Нали нямаш нищо против да вземат „Мустанг“-а, Чарли? Ранди с удоволствие ще се повози със спуснат покрив.

— Не, господине — отвърна той и подхвърли ключовете за кабриолета на Ранди.

— Ще се видим в Хърлбърт, Ричардсън — нареди Макнаб. Обърна се към Ранди. — За мен беше удоволствие да се запознаем, синко. Прати поздрави на дядо си.

Стиснаха си ръцете.

— Беше ми много приятно да се видим, подполковник Кастило — заговори Ранди и протегна ръка.

„Никога не съм имал желание да прегърна някого, включително Светлана, но сега най-силното ми желание е да прегърна Ранди.“

„Само че е невъзможно.“

Преглътна с усилие.

— И аз се радвам, че се видяхме, Ранди. Много поздрави на майка ти. Накарай дядо ти да те доведе в ранчото. Двамата с Фернандо ще те качим за по-дълго на „PT-22“.

— С удоволствие, господине — отвърна с напрегнат глас Ранди, докато си стискаха ръцете.

Светлана не се притесняваше.

— От мен целувка и прегръдка, Ранди. — След това стана, за да го прегърне и целуне.

Трийсет секунди по-късно Ричардсън и Ранди излязоха.

— Заключи вратата, Питър — нареди Макнаб.

Обърна се към полковник Хамилтън.

— Полковник, казаха ми, че сте най-изключителният експерт в армията — дори в страната — по токсините. Така ли е?

— Това е специалността ми, господине, и имам известни познания.

— Предполагам, не знаете много за Африка, нали, полковник? По-точно за бившето Белгийско Конго.

— Не, господине, не знам много за Демократична република Конго, някои неща са ми известни, макар да предпочитам да не бях чувал за тях — за Руанда и Бурунди, които със сигурност са ви известни, а и двете страни граничат с Конго.

— Полковник, ще повторите ли, ако обичате?

— Господине, казах, че знам някои неща за Руанда и Бурунди. Бях там…

— Били сте там?

— Да, господине. През 94-та, по време на най-ужасния геноцид, който жителите на Руанда упражняваха над тутси — избиха стотици хиляди.

— Какво правехте там?

— Наблюдавах, господине.

— За кого?

— Господине, нямам право да говоря по този въпрос.

Макнаб изви едната си рошава червена вежда.

— Полковник, нали знаеш кой съм?

— Да, господине.

— Въпреки това не можеш да ми кажеш, така ли?

— Не, господине. С цялото си уважение, не мога да говоря по този въпрос.

— Кой може да ти даде разрешение?

— Господине, мога да се свържа с някои хора и да поискам разрешение да ви разкажа всичко, което искате да научите за геноцида. Сигурен съм, че те ще вземат под внимание кой сте, генерал Макнаб.

— Нали не говорим за ЦРУ, полковник?

— Не, господине, нито за някоя друга от разузнавателните агенции.

— Не може да бъде! — възкликна Макнаб.

Кастило се изненада, че Макнаб не избухна.

— Господине, мога да позвъня на един номер в Ню Йорк Сити и да им съобщя, че ми се налага да говоря. Те ми звънят, обикновено почти незабавно, винаги до час и ме насочват към обезопасен телефон. Искате ли да пробвам, господине?

Генерал-лейтенантът се замисли за двайсет секунди.

— Вие офицер на служба ли сте?

— Да, господине. Аз съм от випуск 83-та на Академията, господин генерал-лейтенант.

— Щом намерим време, двамата с теб и босоногия ще изпеем химна на Академията. Но сега се налага да изслушаш онова, което имам да кажа на събралите се тук. То е единствено, за да си в течение. Забранено ти е изрично да разказваш на тайнствените хора какво си чул, когато им позвъниш.

— Тъй вярно, господине.

— След това си хапни поничка, налей си чаша кафе и слушай внимателно.

— Добре, господине.

— Никак не съм изненадан, дами и господа — заяви Макнаб, — че повишеният приток на кръв към мозъка ми след сутрешното тичане ми даде някои идеи на проблемите, с които се сблъскахме снощи. Вече не е проблем как ще скрием подполковник Кастило и двамата Барлоу на Козумел, без да ги забележат зорките очи на ФБР и граничен патрул. Трябва да благодарим за щедростта на Алойшъс Франсис Кейси. Подполковник Кастило, нали не греша, че можеш да ръководиш операцията от фермата си в Мидланд? Не греша, нали?

— Мога, господине. Въпреки това предпочитам…

— Не съм те питал за предпочитанията ти — сряза го Макнаб. — Тъй като майор Портър потвърди, че твоят „Гълфстрийм“ се наблюдава от служители на ФБР, въпросът е „Как да прекараме босоногия и приятелите му до ферма в Тексас, без ФБР да разберат?“ Ако вземем „Гълфстрийм“-а или някой друг граждански полет, те веднага ще се усетят. И така, тичах аз по брега, докато други, които няма да споменавам, си лежаха кротко, и отговорът дойде сам. Щом излязох от душа, се обадих на полковник Джейк Торине.

Макнаб погледна полковник Хамилтън.

— Полковник Торине, макар да е от Военновъздушните сили, е един от нас.

Хамилтън кимна.

Генерал-лейтенантът продължи:

— Полковник Торине често се съгласява както с анализа, който правя на различни проблеми, така и с разрешението, което предлагам. Докато разговаряме, полковник Торине или вече е, или в най-скоро време ще бъде на международно летище „Балтимор/Вашингтон“, където ще подпише едномесечен наем за „Лиърджет“ от „Сигнъчър Хлайт Съпорт“. Самолетът ще бъде ползван от благотворителен фонд „Лоримър“, на който той е директор. Щом свърши тази работа, „Лиър“-ът ще бъде докаран на летище „Пенсакола“ от капитан Ричард М. Спаркман от Военновъздушните сили и оставен тук. По принцип са необходими двама пилоти да управляват „Лиър“, но съвсем спокойно може да се мине и само с един добър пилот. Спаркман ще бъде в цивилно облекло и ще пътува като цивилен пилот. Ще отиде в залата за пътници, където ще го посрещне майор Дик Милър, също в цивилни дрехи, и господин и госпожа Джак Бритън. Спаркман ще пусне летателен план до североизточното летище в града на братската обич21 който ще бъде за „Гълфстрийм“. За „Гълфстрийм“ са необходими двама пилоти, затова изпращаме Милър. Напълно възможно е по този начин да избегнем нежеланото внимание от страна на ФБР. Дори да не успеем, техните хора много скоро ще научат, че след като се е появил пилот, изпратен от фонд „Лоримър“ да вземе самолет „Г-III“, трима чернокожи, единият пилот, пристигнали с такси или от „Хилтън Гардън Ин“ — намира се малко по-надолу от нас, на плажа — са се качили в „Г-III“ и са поели към Филаделфия. След като разберат, че обектът, който дебнат, не е нито един от триото на борда на „Г-III“ — подполковник Кастило трябва да се е сдобил с доста впечатляващ тен по време на краткия си престой на плажа — те ще решат, че той или се е промъкнал на борда на самолета, докато не са наблюдавали, или че е напуснал щата по друг начин, като например с автомобил. Сигурно ще гледат да замажат положението, като пратят свои колеги на летището във Фили. Колегите ще видят как господин и госпожа Бритън слизат от самолета и ги посрещат полицаи от Филаделфия. Тогава господин и госпожа Бритън ще отидат в хотел „Фор Сийзънс“ — домът им е надупчен, полковник Хамилтън; настаняването им ще бъде покрито за колкото време е необходимо от благотворителен фонд „Лоримър“, но от ФБР няма да знаят, че е така, тъй като господин Бритън ще е казал на бившите си колеги от полицията „разкарайте федералните“ или нещо подобно. Истината е, че филаделфийските ченгета и агентите на ФБР не се обичат много, така че бившите колеги на господин Бритън ще изпълнят молбата му с огромна радост. След това „Гълфстрийм“-ът излита за международно летище „Балтимор/Вашингтон“, където ще бъде оставен за поддръжка. По-наблюдателните сред вас сигурно са забелязали, че господин Бритън остава във Филаделфия, където ще се опита да научи нещо полезно за химическия завод в Конго от Афроамериканските луди глави. Капитан Спаркман и майор Милър остават във Вашингтон, където Милър ще поеме задълженията на полковник Торине, който ще пътува известно време.

Макнаб замълча и погледна Милър.

— Майоре, нали не си въобразявате, че след като са ви простреляли в пустинята, някой ще ви пусне да обикаляте конгоанската джунгла с Финеас и чичко Рем?

Обърна се към полковник Хамилтън.

— Едрият е чичко Рем, полковник, грозният е Финеас Деуит. — Той ги посочи. — Едва ли има някой, който да знае повече от тях двамата за тази част на Африка. С вас стават трима.

— Всъщност, господине — призна Хамилтън, — помня господин Деуит. Бяхте в хотел „Ла“ в Буджумбура, нали, господин Деуит?

— Да, господине — потвърди Деуит. — Често отсядах там. Само че аз не ви помня.

— Стараех се да се представям за тутси — обясни Хамилтън.

— Значи ставаме двама, господине. Не говорех киняруанда, затова гледах да си затварям устата.

— Господин генерал — започна да обяснява Хамилтън, — сигурен съм, че господин Деуит знае не по-малко за района от мен, следователно аз…

— Не разбирате защо сте ни необходим ли? Моля ви, полковник, имайте малко търпение.

— Добре, господине. Споменахте за химически…

— Помолих ви любезно, полковник, да проявите още малко търпение.

— Разбира се, господин генерал-лейтенант.

— И така, Бритън е във Филаделфия. Милър е във Вашингтон, а подполковник Кастило — и „Лиър“-ът — са тук, в Пенсакола. Вечерта, поне така предполагам, хората на ФБР ще имат по-важни задачи, отколкото да се мотаят на летището в Пенсакола и да се оглеждат за вас. Вече ще са научили, че „Гълфстрийм“-ът е в Балтимор. Както казах, на хората в нашия бизнес често им се налага да будуват в тъмните нощи. И така, Чарли, изчакваш да стане тъмно и заедно с двамата Барлоу, ефрейтор Брадли и Джак Дейвидсън отивате на летището.

— Добре, господине.

— Имам два въпроса. Ще разполагате ли с достатъчно охрана? Можеш ли да кацнеш във фермата по тъмно?

Кастило погледна Дейвидсън.

— Както знаете, господине, открай време се притеснявам заради Джак, но след като до мен е ефрейтор Брадли, всичко ще бъде наред.

Присъстващите се разсмяха. Дейвидсън му показа среден пръст.

— Ще звънна на някого — най-вероятно на братовчед си Фернандо — и ще помоля да осветят пистата. В най-лошия случай ще се отклоня до Мидланд. Там „Лиър“-и кацат незабелязани както „Хатерас“ и „Бъртрам“ в Лодърдейл. Няма проблем.

— Сега остават те двамата — кимна Макнаб към Едгар Дешамп и Алекс Дарби. — Ти решаваш, Чарли, кой идва с теб.

— Според мен Едгар решава — заяви Кастило.

— Алекс отива във Фулда или ако предпочиташ, Марбург, за да се оправи с твоя човек там — отвърна незабавно Дешамп. — Аз заминавам за Виена или Будапеща, или където се е заврял чичо ти Били. Става ли така, Алекс?

Дарби кимна.

Кастило едва сега забеляза, че Дешамп за пръв път проговаряше тази сутрин.

„Не че е притеснителен, нито пък Дарби.“

„Никой от присъстващите не е притеснителен, напротив.“

„Означава, че са съгласни с казаното от Макнаб.“

„Господи, какъв човек!“

— Комуникации? — попита Макнаб.

— Има радио в офиса на Гьорнер — отвърна Кастило, — и Шандор Тор има радиостанция.

— Трябва да направим нещо за Алойшъс. — Погледна Удс. — Питър, изпрати на господин Кейси нова Зелена барета.

Подполковник Питър Удс се усмихна.

— Слушам, господине.

— Старата му е доста оръфана — намеси се Чарли.

— Всички комуникации ще минават през Д’Алесандро — продължи генерал-лейтенантът. — Щом излезем оттук, няма да знам къде се намирате, нито пък какво правите, освен че сте пръснати къде ли не.

— Така е, господине.

— Вие двамата няма да се затрудните да отидете до Германия, или където е, Кочиан.

Дешамп и Дарби кимнаха.

— А, да, шефче, предполагам, благотворителният ти фонд ще се погрижи двамата динозаври да пътуват в първа класа.

— Разбира се, Едгар. Как сте с парите?

— Засега не са отказали да приемат кредитната ми карта.

Макнаб погледна Кастило.

— Още нещо, подполковник, още няколко подробности. Деуит, чичко Рем заминават за Браг с нас. В Браг… — Той се обърна към Хамилтън. — Откога не си шетал в женското царство, подполковник?

— Ами… от известно време, господин генерал-лейтенант.

Кастило не успя да прецени дали Хамилтън е ядосан, дали му е забавно, или е решил, че въпросът изобщо не е на място.

— Докато чакаме да уточним последните подробности, ще се погрижим да се поразвъртиш. Чичко Рем, трябва да си избереш стрелци от Делта Форс.

— Слушам, господине.

— И да се погрижиш „Еър Танзания“ да се пребоядиса.

— Слушам, господине.

— Погрижи се за военните изисквания, чичко Рем. Ваксини, завещания, застраховки и всичко необходимо. Финеас и полковник Хамилтън ще разкажат на останалите каквото трябва да знаят за Африка.

— Слушам, господине.

— Най-добре, каквото правиш, да го правиш извън Браг.

— Слушам, господине.

— Не се сещам за друго. Някой има ли предложения?

Всички мълчаха.

— Сега, полковник Хамилтън, бих искал да ви благодаря за търпението. Имаш ли някакви въпроси?

— Имам. Правилно ли разбрах, че планирате някаква операция в Демократична република Конго?

— Точно така.

— Ще ми кажете ли каква?

— Имаме причини да вярваме, че иранците, с помощта на руснаците, са си направили химическа лаборатория, за да започнат биологическа война, и искаме да открием доказателство, което да представим на президента, преди мръсниците да предприемат действия.

— Честно да ви кажа, господине, изключително се радвам, че някой е съгласен с мен.

— Моля?

— Преди известно време подадох на ЦРУ сведение, че в Конго има вероятност да съществува биохимична лаборатория. Те разгледаха въпроса и стигнаха до заключението, че греша.

— Обясни по-подробно, полковник — помоли Макнаб.

— Ами… — започна той, след това спря. — Доколко сте запознат с въпроса?

— Не знам почти нищо — отвърна Макнаб.

— Както вече казах, това е моята област и имам известни познания. Преди известно време забелязах аномалия в производството на някои химикали, които се произвеждат в Германия, което ме наведе на мисълта, че или се използват за опити, или се складират, или и двете.

— Какви химикали? — попита тихо Макнаб.

— Имената им ще ви бъдат ли от полза?

— Какви химикали?

— С прости думи, все химикали, които се използват за биологична война. Забранени са според международните споразумения. Например зарин. Вниманието ми беше привлечено от завишеното производство на диизопропилкарбодиамид.

— Какво е това?

— С прости думи, дава възможност да се натрупва зарин в алуминий.

— Както в бойните глави ли?

— Или в кафеварка. Важното е, че притежанието на зарин е незаконно, така че защо му трябва на някого алуминий, в който да го съхранява?

— Разбирам.

— И друго привлече вниманието ми — необичайно производство в Германия и Индия на химически производни на полипептидите, доксициклини, трихотецени, микотоксини и какво ли още не.

— Все отровни субстанции.

— Точно така.

— И вие информирахте ЦРУ.

— Дори им предложих, че ако се проверява, възможното производство е в бившата германска ядрена лаборатория или на река Нава, или на река Аруими в Конго, недалече от Кисангани, навремето Стенливил. Знаете ли кой е Хенри Мортън Станли? „Предполагам, вие сте доктор Ливингстън?“ Стенливил е създаден на мястото, където Станли открива Ливингстън.

— И аз така знам — кимна Макнаб. — Защо решихте така?

— Защото и двете лабораторни дейности, атомната и химическата, изискват огромни количества вода и за охлаждане, и за други цели. Сигурно затова в ЦРУ са решили, че в старите немски лаборатории се занимават с риба. Охладителните цистерни сигурно се използват за тази цел.

— С кого от ЦРУ се свързахте, полковник? Помните ли неговото или нейното име?

— С никого не съм се свързвал. Просто написах каквото трябваше, прикрепих го към меморандума и подчертах, че трябва да бъде изпратено в ЦРУ, след което го пъхнах в общата поща. Аз съм учен, нямам нищо общо с разузнавателната общност.

— Значи нямате представа дали докладът ви е стигнал до ЦРУ.

— Просто реших, че е изпратен. Чух — вече не помня откъде — за теорията на ЦРУ за рибния завод.

— Полковник — продължи Макнаб, — току-що казахте, че сте учен. Носите униформа на медицинския корпус…

— Доктор съм.

— И носите отличителните знаци на полковник, казахте, че сте завършили „Уест Пойнт“ през 84-та, което означава, че сте войник. Каква е истината, полковник?

— Действащ офицер съм, завършил съм „Уест Пойнт“, полковник съм, но също така съм и доктор. Биохимик съм, през 86-та защитих докторска степен в Оксфорд. През 93-та защитих докторска степен по физика в Масачузетски технологичен университет.

Макнаб кимна.

— Впечатлен съм и в никакъв случай не го казвам подигравателно или саркастично.

— Господин генерал-лейтенант, най-добре да позвъня на въпросните хора веднага — предложи Хамилтън.

— И аз се канех да предложа същото. Само че при моите условия, полковник, не при вашите. Ако искате, ми кажете кои са и ще им позвъня лично.

— Господин, отново с цялото ми уваже…

— Да, това вече го чух. Преди да накарам чичко Рем и Финеас да те тръшнат на пода и да те държат неподвижен, докато босоногият ти изтръгва ноктите, за да ми кажеш кои са въпросните хора, защо не пробваме следното. Ти се свързваш с тези хора, съобщаваш им, че си с мен, че съм разбрал, че иранците и руснаците са намислили нещо в Конго. След това питаш въпросните хора дали ти позволяват да ми сътрудничиш и доколко, включително да ми кажеш кои са тези въпросни хора. Какво ще кажеш?

— Добре, господине — примири се Хамилтън. — Какво ще кажете за обезопасения телефон?

— Кажи им, че нямаш време да се занимаваш с обезопасен телефон. Кажи им, че ако имат номер, на който можеш да им позвъниш, ще минем през телефонната централа на Белия дом, която е достатъчно сигурна.

— Звучи логично, господине.

— Заповядай — посочи Макнаб телефона.

— С ваше позволение, господине, предпочитам да използвам моя — заяви полковник Хамилтън.

Извади мобилен телефон от джоба на панталона, излезе на балкона и затвори плъзгащата се врата след себе си. Забелязаха как набра дълъг номер.

— Помни го наизуст — отбеляза Дмитрий Березовски. — Не е записан.

— Забелязах — кимна Макнаб.

— Нали се шегувахте за ноктите? — попита Сандра Бритън.

Макнаб я погледна.

— Ако си мислех, че ще има някакъв смисъл, в момента щеше да изглежда така, сякаш се е намазал с лак „Червена страст“.

— Интересен човек — подхвърли Светлана.

— С тези думи си спечели наградата „Баналност на годината“, Йети.

— Йети ли? — повтори с раздразнение тя.

— Нали Карлос те нарича така.

— Той ми казва Свет. Това е…

— Спипа те, Йети! — обади се Дешамп.

— Много ме бива в тази работа — усмихна се Макнаб. — Наш Карлос не ти ли е казал?

— Какво толкова говори? — любопитстваше Березовски.

— Прекалява — обади се Дарби.

Полковник Хамилтън пъхна телефона в джоба на панталона, отвори вратата и влезе в стаята.

— Ще ми позвънят — заяви той. — Страхувам се, че ще настояват за обезопасена линия.

— Докато чакаме — предложи Макнаб, — защо не ни разкажеш как се сдоби с всички тези дипломи, полковник.

Хамилтън кимна.

— Добре, господине. След като завърших „Пойнт“, спечелих стипендия „Роудс“ за Оксфорд. Записах се в колеж „Мансфийлд“. Имах намерение да взема диплома по биохимия. Трябваше да завърша за една година. Стори ми се смешно лесно, а когато ми казаха, че мога да защитя докторат, прекарах още една година. Помолих армията да ми даде тази година. След това завърших офицерски курс в Бенинг и подадох молба за школата по парашутизъм. След като изкарах, ми дадоха командването на химически взвод в 82-ра военновъздушна в Браг.

Кастило срещна погледа на чичко Рем. И двамата си представиха как са се слисали хората от взвода, когато са научили, че новият им командир е висок, кльощав чернокож с докторска степен, който говори с английски акцент и едва вчера е завършил школата по парашутизъм.

— Докато бях в Браг — продължи Хамилтън, — записах задочен курс в Масачузетс…

Замълча, когато телефонът му звънна.

— Да — обади се той, след това с изненада добави: — Добре.

Подаде телефона на Макнаб, който прецени шока по лицето на полковника и включи на спикър.

— Генерал-лейтенант Макнаб? — прозвуча непознат глас.

— Да, кой се обажда?

— При създалите се обстоятелства, господин генерал-лейтенант, няма нужда от обезопасена линия.

— Както прецените.

— Наредих на полковник Хамилтън да ви съдейства във всичко, особено в настоящия ви проект.

— Благодаря.

— Не му е позволено да разкрива нищо за нас.

— Добре.

— Пожелаваме ви успех в начинанието, господин генерал-лейтенант.

Макнаб протегна телефона на една ръка разстояние и го погледна.

— Копелето гадно ми затвори! — Огледа присъстващите. — Някой от вас позна ли гласа? Чувал съм го и преди. По дяволите!

В продължение на трийсет минути крачи пред стъклената врата към терасата. Очевидно се опитваше да си спомни.

След това се обърна, подпря ръце на кръста и заяви:

— Добре, деца. Времето за игри и закачки свърши. Тръгваме.

— Ура! — провикна се Кастило.

Подполковник Удс се разсмя.

— Ще си платиш, Питър! — обеща Макнаб и без да каже и дума, излезе от стаята.