Специална част

(Едно)

Прожекторите на пистата в „Дабъл Бар Си“ бяха запалени след доста груб и твърде невъзпитан разговор между двамата братовчеди — подполковник Чарли Кастило и господин Фернандо Мануел Лопес — проведен преди трийсет минути.

— Ало?

— Господин Фернандо Лопес, ако обичате. Звъня от Белия дом.

— Да, сигурно.

— Вие ли сте господин Лопес?

— Признавам без бой.

— Свързах ви с господин Лопес, подполковник.

— Фернандо?

— Мама ти стара, гринго. Тъкмо заспивах.

— Благодаря ти, че сподели този факт с мен.

— Не можа ли да почакаш до утре сутринта? Да не би вече да е съмнало?

— Трябва да включиш прожекторите на пистата в „Дабъл Бар Си“.

— Тогава позвъни в ранчото и кажи: „Пуснете прожекторите на пистата.“

— Нямам номера.

— Да не би да си на път към ранчото?

— Не, но мислех, че ще бъде доста забавно да те събудя, за да те накарам да пуснеш лично прожекторите и да уплашиш гърмящите змии, които се припичат на тях през деня.

— Не само че си дрънкало, гринго, ами си и пълен досадник, да знаеш.

— Имам трийсет минути, дебелако. Обади се в скапаното ранчо и накарай някой да пусне скапаните прожектори. И не казвай на никого, че си идвам.

— Защо ли не се изненадвам?

— Ако прожекторите не са пуснати, когато пристигна, ще кажа на Мария, че пак си щипал задниците на русокоси сервитьорки.

— Нещастник. Хайде, затваряй, за да се обадя в ранчото.

— За мен беше удоволствие да си побъбрим, тлъсто изчадие. Край на връзката.

В края на разговора Светлана Алексеева, която седеше на мястото на втория пилот в „Лиърджет“-а, попита, обзета от любопитство:

— Карлос? С кого говореше?

— С братовчед си Фернандо. Той ми е по-скоро като брат. Много готин човек.

След това включи микрофона и любезно помоли въздушен контрол за разрешение да не каца в Мидланд, а на частна писта наблизо.

Два „Юкон“-а ги чакаха пред хангара.

Кастило слезе последен от самолета. След като затвори вратата и сложи клинове под гумите, а след това затвори тежката врата на хангара, ниска едра мургава жена слезе от единия „Юкон“ и хукна към него.

— Карлос — провикна се тя, стисна лицето му между дланите си и го целуна с обич.

— Свет — представи я Кастило. — Това е Естела. Тя управлява това място от… открай време. Естела, това са приятелите ми Сюзън Барлоу и брат й Том. — Посочи Дейвидсън и Брадли. — Познаваш Джак и Лестър. Те ще останат у нас две седмици и не искаме никой да разбира.

Тя не се изненада никак. Без да каже и дума, подаде ръка на всички.

— Е, да вървим вкъщи и ще ви направя нещо за ядене. Ернесто ще ви донесе багажа.

— Съжалявам, че нямаше повече — обясняваше Естела, подпряла ръце на ханша, докато оглеждаше масата, след като групата се нахвърли върху пържолите, яйцата и салатата „Цезар“. — Само че Фернандо се обади преди малко.

— Беше прекрасно — кимна Светлана.

— Ще настаня Лестър и сержант Дейвидсън в стаите, в които обикновено спят — заяви Естела, — господинът ще бъде в последната стая отдясно, а дамата — в съседната.

„По дяволите, помисли си Кастило. Хващай бика за рогата.“

„Няма да се крия в собствената си къща. Освен това бабчето я няма.“

— Естела — започна той, — дамата ще остане при мен.

Естела го погледна ококорено, след това се прекръсти.

— Естела — обади се Дмитрий Березовски, — аз съм й брат и също като теб съм християнин. Знам как ти се струва, но открих спокойствие в Светото писание, което ни призовава да не съдим, за да не бъдем съдени.

Естела погледна първо единия, след това другия.

— Само доня Алисия да не разбере — заяви притеснено тя. — Или пък Фернандо. Или, да пази господ, Мария!

— Добре — заговори двайсет минути по-късно Кастило. — Радиото е монтирано. От утре сутринта до него да има човек по двайсет и четири часа на ден. Това означава, че трябва да научим Дмитрий и Свет да го използват.

— Само Дмитрий, Карлос. Свет вече знае как да работи с него.

— Тогава само Дмитрий има нужда от инструктаж — кимна Кастило. — Освен това, старши сержант, трябва да направим график за дежурствата.

Дейвидсън кимна.

— След закуска утре, когато имаме необходимото — принтери, скенери, касетофони и каквото още е необходимо, след като ефрейтор Брадли ги одобри, Дейвидсън или Брадли, или и двамата, отиват до Мидланд, за да открият магазин за офис оборудване или нещо подобно, откъдето да купят всичко, което ни е необходимо. След това се настаняваме в библиотеката. Чак след това можем да седнем да си клатим краката, докато чакаме доклад от другите за онова, което предпочитах да свърша сам.

— Стига, Чарли — обади се Дейвидсън. — Нали чу какво каза Финеас? Ако заминем, ще ни сварят в казана на някой канибал.

— Понякога си много задръстен, Карлос — вметна Светлана.

Кастило изви вежди. След малко се съвзе.

— И след като подхванахме този романтичен разговор, аз си лягам.

— Това ли е мястото, на което не би трябвало да спя? — попита Светлана пет минути по-късно.

Кастило не отговори. Влезе в банята. След десет минути, когато излезе, Светлана мина покрай него, без да каже и дума.

След още десет минути, тъй като тя не излизаше, Кастило се замисли дали да не отиде при нея.

Тъкмо се убеждаваше, че не е много разумно, когато тя се показа гола — след това се втурна към леглото и скочи до него.

— Тук е като в Сибир. Замръзвам. Ако си истински джентълмен, ще ме стоплиш.

„Това, Ромео, май е единственото предложение за мир, което ще получиш.“

Прегърна я.

— Не се главозамайвай — прошепна тя след малко, — но си бил очарователно момченце.

— Знам.

— Не трябваше да казваш подобно нещо. — Тя отпусна ледената си ръка между краката му.

Той се отдръпна рязко.

— Господи!

— Научи се да не произнасяш напразно името господне — заяви тя.

— А какво трябваше да кажа?

— „Ти откъде знаеш?“ След това аз щях да продължа: „Видях снимките ти на стената.“

— Накъде биеш?

— Винаги ли се свива така, когато му е студено?

— Защо не пробваш да сложиш топла ръка, за да видиш?

Светлана бързо потри ръце, за да ги стопли, и пробва.

След малко заяви.

— А-ха. Така вече е по-добре.

— И още как.

— Когато си бил малък, представял ли си си как един ден ще лежиш с красива жена и ще я караш да си сложи ръката върху… знаеш какво.

— Всяка вечер, откакто станах на тринайсет.

Тя го стисна.

— Когато аз бях на тринайсет, исках да стана монахиня. Исках да се венчая за Христос.

— А когато стана на четиринайсет, идеята вече не те блазнеше.

Тя изпъшка и след като мълча дълго, каза:

— Защо фермата ти е насред нефтено поле?

— Това е ранчо, не е ферма. В ранчото се отглежда добитък. А във фермата се отглежда жито. Ако пък имаш млечни крави, тогава е млекодобивна ферма.

— А след това са открили петрол ли?

— Всъщност прадядо е открил петрола. Имало го е през всичкото време, но той не е знаел, докато не е направил първата дупка. Нарича се Пермски басейн. За това ли искаш да говорим?

— Получаваш ли приходи от петрола?

— Естествено.

— Значи е твоят петрол. Не на правителството.

— На това му се казва частна собственост. Тя е неразривно свързана с капитализма. А като говорим за неразривно свързана…

— Престани! Какво си въобразяваш, че правиш?

— Поне ръцете ми са топли.

— А в Европа чух, че притежаваш онези вестници.

— Така ли разправят?

— Господи, не го прави! Ще ни чуят в цялата къща.

— Нека се изядат от завист.

— Ти богат ли си, Карлос, любими?

— Някои биха казали, че не съм беден.

— Много се радвам!

— Радвам се, че се радваш.

— Така няма да се притеснявам, че си с мен единствено заради парите ми.

— Всъщност ти притежаваш и други атрибути, които ме привличат.

— Господи, полудявам, когато го правиш.

— Забелязах.

(Две)

Светлана реши да остави Кастило да се наспи. Знаеше, че е изтощен както емоционално, така и физически, най-вече физически. Не само защото бе летял много за кратък период от време.

„Господи, колко го обичам!“

След като се любиха за последен път — когато и да беше това; може би в три, три и половина или четири сутринта — той се отпусна по гръб, затвори очи и не помръдна.

Не се събуди дори когато самолетът кацна, а той вдигна толкова шум, че я изтръгна от дълбокия сън.

Светлана нямаше представа колко е часът. Чувстваше се объркана от едночасовата разлика между Форт Лодърдейл и Пенсакола, които бяха в един и същи щат. След като се качиха на „Лиър“-а и полетяха на запад (Карлос каза, че самолетът е по-бърз от големия „Гълфстрийм“), тя отново се почувства объркана, защото бяха изминали повече разстояние, отколкото във Флорида — и бе напълно логично да са пресекли няколко часови зони — въпреки това в Мидланд и Пенсакола времето бе едно и също.

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че отчаяно й се пие чаша чай и й се похапваше препечена филийка или нещо подобно. След това щеше да се върне в леглото, за да си доспи, сгушена до нейния Карлос.

Щеше да си легне много предпазливо, за да не го събуди.

Така не само че не се налагаше да вземе душ, ами шумът, който щеше да вдигне, можеше да го събуди. Когато дръпна водата в тоалетната, имаше чувството, че изригва гейзер.

Ами как ще се облече? Нямаше смисъл да се облича, за да слезе тихо в кухнята, за да си направи чаша чай и да препече филийка, след това да се върне и отново да се съблече.

Огледа се и намери разрешение.

В първия гардероб, който отвори, откри халат, закачен на кукичка. Беше стар, износен и пооръфан по краищата, но пък бе толкова мек. Вдигна го, за да го огледа, и откри, че е чист. След това забеляза, че е останал от военния колеж на Карлос. На гърба му бе изписано „Американска военна академия“, а отпред, на гърдите, се виждаше герб.

Тя го облече и се усмихна, когато си каза, че е облякла халата на Карлос от студентските му години.

„Колко приятно.“

„Много интимно…“

Не си облече бельо. Не обичаше да слага същото бельо, което вече бе носила, а нямаше смисъл да облича чисто, преди да се е изкъпала, още повече че след няколко минути щеше да го свали.

Отвори вратата на банята, огледа се, ослуша се и едва след това излезе в коридора. Хукна боса към кухнята.

Ослуша се на вратата, за да е сигурна, че няма никой, след това влезе бързо и затвори тихо вратата.

Когато се обърна, погледът й попадна на трима непознати, насядали около масата в кухнята.

Единият беше много едър, мургав. Другите две бяха жени — мургава, привлекателна, с латино черти, малко по-млада от мъжа, и дама с посребряла коса, седнала с изпънат гръб, вероятно някъде в средата на шейсетте, може би дори по-стара.

Светлана се усмихна с неудобство и кимна.

Възрастната дама й се усмихна.

— Е, мила, виждам, че Ранди е бил прав. Каза, че доста си те бива.

Светлана мълчеше.

— Аз съм Алисия Кастило, мила. Бабата на Карлос.

Светлана продължаваше да мълчи.

Доня Алисия посочи.

— Това е другият ми внук, Фернандо, а това е съпругата му, Мария.

— Говорили сте с Ранди? — рече неочаквано Светлана.

— Обади ми се веднага щом се върна от Форт Райкър. Беше много развълнуван, когато ми каза, че Карлос „си има приятелка. Доста си я бива.“

Светлана мълчеше.

— Спомена, че се казваш Светлана — много красиво име! — и ми каза, че внукът ми вече не е сам и това било чудесно!

— Ранди е много мило момче — отвърна Светлана. — А вие сте му прабаба.

— Нарича ме бабче.

Светлана въздъхна.

— Бикът излезе на светло или каквото там Карлос казва. Като пълна глупачка го издадох, когато видях Ранди. Сега, като се замисля, съм доволна, че стана така.

— Изпуснахме кравата от обора — уточни Фернандо.

— Точно така — съгласи се Светлана.

— Значи Ранди знае — обади се отново Фернандо.

Светлана кимна.

— Господи! — ахна доня Алисия. — Как мина?

— Добре. Говориха си дълго и се разбраха да пазят тайна.

Фернандо изсумтя.

— Все някога щеше да излезе наяве. Нямаше начин да остане „тайна“ още дълго.

— Дяволите да те вземат, Фернандо — кипна Мария. — Аз знаех още от самото начало, а ти все повтаряше, че имам мръснишки мисли и съм прекалено подозрителна.

— Къде е грингото? — попита Фернандо.

— Фернандо! — надигна предупредително глас доня Алисия.

— Кой? — учуди се Светлана.

— Карлос Гилермо Кастило или Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, или каквото там име е решил да използва днес.

— Оставих го да спи. Беше изтощен.

— Сигурно — погледна я многозначително Мария, след това отпи глътка кафе.

Светлана сви рамене.

— И бика изпуснахме от плевнята, нали?

— Естела знае ли кой в коя стая е? — попита Фернандо.

Светлана кимна.

Той погледна доня Алисия и се ухили.

— Значи затова домакинката липсва, нали, бабче? Чула е, че кацаме, видяла те е, че слизаш от самолета, и е решила, че е най-добре да се спаси нанякъде.

Вратата на кухнята се отвори отново. Влезе ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота.

— Пехотинците са на линия — обади се Фернандо. — Само че въпросът си остава.

— Млъквай, Фернандо — нареди доня Алисия. — Здравей, Лестър.

— Госпожо — отвърна любезно Брадли.

- Semper Fi22, Лес — обади се отново Фернандо.

— Казах ти да мълчиш — повиши глас доня Алисия. — Какво да направим за теб, Лестър?

Брадли се обърна към Светлана.

— Подполковник, знаете ли къде е подполковникът?

— Как я нарече? „Подполковник“ ли? — полюбопитства Мария.

— Подполковникът си търси проклетата хавлия — провикна се Кастило от коридора, след това влезе в кухнята, докато закопчаваше ризата, с която бе предишния ден. Тя почти покриваше боксерките му.

Светлана затегна халата и скръсти ръце.

— О-па.

— Изненада, Казанова — поздрави Фернандо.

Брадли се намеси:

— Господине, господин Д’Алесандро се обажда. Каза, че било важно.

— Забаламосай го няколко минути, Лес.

— Слушам, господине.

Лестър бързо излезе.

— Не знаех, че си тук, бабче — призна Кастило.

— И на мен така ми се струва — обади се Мария.

— Нито пък ти — добави Чарли.

— Тъкмо си приказвахме със Светлана — обясни доня Алисия. — Фернандо и Мария бяха така любезни да ме докарат и тъкмо се канеха да си тръгват.

— Да не би ти да оставаш? — попита Фернандо.

— Трябва да поговоря с Карлос — заяви доня Алисия. — Насаме.

Фернандо започна да обяснява:

— И едно време казваше същото, когато спипаше грингото да върши някоя магария. Сега ще го завлече в обора и ще му съдере кожичката.

— Ще накарам някой да ме докара — продължи доня Алисия. — Вие с Мария се връщайте при децата.

— Няма да мръдна оттук, докато не науча как са се запознали подполковниците — заяви Мария. — Да не би да сте стари колеги от армията?

— Нещо такова — отвърна Кастило. — Аз имам самолет. Ще закарам бабчето.

— Видях един „Лиър“ в хангара — рече Фернандо. — Какво стана с твоя „Г-III“?

— Трябва да се обадя по телефона — заяви Кастило и избегна въпроса. — Извинете ме.

— Може ли да остана, Карлос? — попита доня Алисия.

Той я погледна за момент.

— Как може да питаш, бабче? — тросна се той.

(Три)

— Извинявай, че те накарах да чакаш, Вик — започна Кастило. — Още спях.

— Разбрах — отвърна Д’Алеснадро. — Кога ще ме запознаеш с нея?

— Скоро. Виж, Лестър събира останалите, само още минутка.

— Нали всички знаят всичко?

— Абсолютно.

— Беше още момче, когато те научих на тези мурафети — продължи Д’Алесандро.

— А ти, Вик, все още имаше коса. Беше доста отдавна.

— Всъщност мислех си за онези дни днес сутринта, докато тичах по Смоук Бомб Хил с полковник Хамилтън.

— И генерал-лейтенанта ли?

— Нямам представа за кого говориш, подполковник — заяви Д’Алесандро.

Кастило даде знак на Брадли да въведе останалите в стаята.

— Всички са тук, Вик — заяви Кастило.

„Включително баба ми, която не мога да изгоня, защото не е руска шпионка. Аз съм този, който спи с руска шпионка. Тя ще остане тук с брат си, също руски шпионин, който току-що стисна ръката на баба ми.“

— Здравейте всички — започна Д’Алесандро. — Проблемът ни е полковник Хамилтън, с когото, както тъкмо казвах на Чарли, потичах тази сутрин. Той остана съкрушен, когато научи, че казармата, в която навремето е командвал взвод, е разрушена много отдавна. Освен това заяви: „Разбира се, че заминавам за Конго.“

Кастило го прекъсна.

— Няма начин. Може да отиде до Буджумбура, но дори и при този вариант ще ми бъде крайно притеснено.

— Ще трябва сам да му го кажеш, Чарли.

— Аз съм най-обикновен подполковник. Той е полковник. Накарай Макнаб да му каже.

— Кого?

— Генерал-лейтенант Макнаб.

— Той не ти ли каза…

— Какво да ми е казал?

— Генерал-лейтенантът вече не те познава — уточни Д’Алесандро. — Не те е виждал, откакто си заминал за Вашингтон преди куп време, и единственото, което е чул, че си загазил яко. Знае, че си отвлякъл двама руски шпиони от ЦРУ и отказваш да ги върнеш. Мисли, че си срам за униформата, и вече действа, за да те изритат от армията. Дори не му минава през ум да говори с теб, така че да не си посмял да му звъниш.

Кастило забеляза изражението на Светлана, а след това и на баба си.

— Бях забравил — въздъхна той.

„Спомням си, че ми каза: «От мига, в който излезете, нито знам къде сте, нито какво правите, освен че нагазвате в дълбоки води.» Само че досега дори не се бях замислял какво се опитва да ми каже.“

— Не забравяй такива важни неща, Чарли — предупреди го Д’Алесандро.

— Къде е полковник Хамилтън?

— Пратих го с хеликоптер в „Кемп Макол“. Реших, че като види на каква зверска тренировка са подложени момчетата в последния стадий на обучението, ще се откаже. Не съм обаче много обнадежден, Чарли.

— Върни го. Нека да се обади. Колко време ще отнеме?

— Приблизително час.

— Добре. Нещо друго?

— „Еър Танзания“ е боядисан и готов. Чичко Рем избира стрелците и е почти готов. Получихме картите от Военновъздушните сили в Хърлбърт и ти ги изпратихме. Лестър не ти ли каза?

— Още не. Налага се да отидем да купим принтери…

— И допълнителен драйв. Тези неща направо поглъщат байтовете.

— Няма да забравя. Това ли е всичко?

— Ще ти звънна веднага, щом върна Хамилтън в цивилизацията. Край на разговора.

— Руски шпиони ли? — попита доня Алисия. — Генерал Нейлър спомена нещо такова.

— Генерал Нейлър е споменал нещо, така ли?

— Дойде да ме види. Беше много разтревожен.

— Бабче, аз съм не по-малко разтревожен от това, което ти каза, сигурно не по-малко от теб, когато си чула за руските шпиони. Сега обаче искам да си взема душ и ще се примириш, защото само ще ги посоча с пръст, за да знаеш кои са.

Той посочи.

— Господи! — ахна доня Алисия.

— Единият е не само руски шпионин, ами краде халатите на хората.

— Отивам да намеря Естела, за да я накарам да направи закуска — заяви доня Алисия.

(Четири)

— Всъщност, Карлос — заяви доня Алисия, докато наливаше чай в чашата на Светлана, — генерал Нейлър доста се разчувства към края. Каза, че се чувствал отговорен за всичко, което ти се е случило в армията.

— Как съм пропуснал този момент — въздъхна Кастило. — Старото Каменно лице нещо се е разнежил.

— Каза, че трябвало да се сети, че от армията ще направят нещо — заради баща ти и Медала на честта — като например да те изпратят на война в пустинята, преди да си достатъчно подготвен, а той е трябвало да направи нещо по въпроса.

Кастило поклати глава.

— И Фернандо беше с мен, а той беше още по-малко подготвен. Знаех по-добре от него как да летя на хеликоптер, а той нямаше представа как да командва танков взвод.

— После каза — това силно ме учуди, защото си мислех, че са първи приятели, — че най-много съжалявал, че те е изпратил на генерал Макнаб, след като са те свалили и си получил медал. Каза, че генерал-лейтенант Макнаб те е „развалил“, оттам произлезли всички беди. Стори ми се, че „развалил“ е доста силна дума.

— Само да уточня, бабче, дадоха ми медала, задето не са ме свалили. А Нейлър ме изпрати на Макнаб, за да не ме натикат в нов хеликоптер, както бяха намислили. Не бях достатъчно квалифициран, въпреки това не се отказах, което бе глупаво от моя страна, защото можех да се убия. Само че съвестта на генерал Нейлър е започнала да се обажда.

Тя го погледна, но не каза нищо.

Чарли продължи:

— А генерал Макнаб не ме е развалил, Джак Дейвидсън ме развали…

— Я върви по дяволите, Чарли — разсмя се Дейвидсън.

— Защото всеки младши лейтенант се обучава от по-висш офицер и следва примера му. Така че този развален тип ме научи как да разбивам сейфове и да крада уиски.

Дейвидсън се разсмя отново.

Доня Алисия поклати глава.

— Карлос, говорех напълно сериозно.

— Аз също, бабче. Хайде, Джак, признай си. Кажи на доня Алисия как ме убеди да закачим под „Хюи“-то на Макнаб бъги за пясък, за да „огледаме американското посолство в Кувейт и по въздух, и по земя, преди пехотинците да отидат“. А когато пристигнахме в посолството, ти взриви сейфа им и открадна уискито на дипломатите.

— Наистина ли? — попита Светлана.

Изглежда, не бе никак възмутена.

— Той е лош човек, Йети — обясни Кастило. — Гнила ябълка.

— Йети ли? — повтори доня Алисия.

— Кога се е случило? Преди или след като си накарал руснаците да пеят „Интернационала“? — полюбопитства Березовски.

— Какво? — ахна доня Алисия.

— Няколко дни след това, полковник — обясни Дейвидсън. — Трябваше да пийнем нещичко, за да отпразнуваме похвалата от Буш първи.

— Да не би да искате да кажете, че руските полковници са пели? — любопитстваше доня Алисия.

Березовски и Дейвидсън разказаха руската и американската версия на случилото се.

— Срамувам се от себе си — заяви доня Алисия. — Любопитството ми винаги надделява. Говорехме, че генерал Нейлър се чувства виновен заради… пенсионирането ти.

— Няма защо — отвърна Чарли напълно сериозно. — Съгласил се е с мнението на Монтвейл, защото е преценил, че това е негов дълг. И аз правех онова, което преценявах, че е мой дълг. Не съм му сърдит, бабче. Честна дума. Той винаги е бил от добрите.

— Какво ще правиш, когато всичко свърши и…

— Когато стана подполковник Кастило в пенсия ли? Сега си мисля, че ще се пренеса в новата къща на Йети в кънтри клуб „Голф енд Поло Пилар“ и може да започна да се уча как се играе голф. Може дори поло. Още по-добре и двете.

„Плановете ми за времето след пенсионирането са все още неясни, защото дори нямам желание да мисля за тях.“

„Какво, по дяволите, ще правя?“

„Не мога да си представя как играя голф или поло…“

— Защо не се върнеш тук? — попита доня Алисия.

Лестър влезе в кухнята и го спаси от отговора.

— Господин Д’Алесандро е върнал полковник Хамилтън и той ви очаква, подполковник.

„Ами какво ще стане с теб, Лестър, когато веселата ни банда се пръсне и всеки изчезне някъде?“

— Благодаря, Лестър.

Той даде знак на останалите да го последват в библиотеката, където Брадли беше монтирал радиото.

(Пет)

Когато Кастило влезе в библиотеката, забеляза, че първите стъпки да бъде превърната в команден пост на операция „Риба“, са предприети от ефрейтор Брадли. Радиото бе инсталирано на маса до прозореца. Отнякъде бе взето легло, където да могат да полегнат дежурните, тъй като тук трябваше да има човек по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. На друга маса до стената бе оставена кафеварка.

Около масата бяха подредени столове, имаше бележници и химикалки на всяко място. Друго на масата нямаше, освен компютрите на Кастило и Дейвидсън и слушалките на радиото. Трябваше да изчакат Лестър и Джак да отидат на пазар.

Кастило погледна към централното място, с гръб към камината, в която бе запален огън. Дмитрий Березовски се настани от лявата страна на масата. Дейвидсън се отпусна срещу него. Светлана и доня Алисия седнаха една до друга от лявата страна в другия край на масата, а Брадли срещу тях.

Пушката „Уинчестър“ .44–40 бе вдигната на стойка пред камината. Огромни точни модели на хеликоптери на американската армия „AH-64 Апачи“ за бойни мисии и танк „B1A1 Ейбрамс“ бяха поставени на камината над полицата. Кастило бе купил модела на „Апачи“ в книжарницата на Форт Райкър малко след като пилотира такъв хеликоптер. Фернандо направи същото с модела на „Ейбрамс“. Купил го бе от книжарницата на Форт Нокс и го бе изпратил вкъщи, преди да се върне от войната в пустинята.

„Уинчестър“ бе семейна реликва, използвана десетки пъти, за да защити „Дабъл Бар Си“ и добитъка от крадливите индианци апахи.

„B1A1 Ейбрамс“ бе наречен на един от най-видните генерали, Крейтън У. Ейбрамс. Още като подполковник, Ейбрамс пробил германския пръстен около Бастон и спасил 101-ва военновъздушна.

„AH-64“, както бе казал на Кастило един от инструкторите в Райкър, преди още да го допуснат до някой от тях, бил наречен на индианците апахи заради качествата им на воини. Кастило не можа да повярва, но поне замълча и не каза нищо.

Мислеше за въпросния инструктор всеки път, когато се качеше на „AH-64 Апачи“, и се питаше дали някой дебелогъз бюрократ в Пентагона, който е дал името на хеликоптера, го е направил заради качествата на индианците и дали изобщо е направил проучване по въпроса. Дали знаеше нещо, с което Чарли бе отдавна запознат, че апахите изразявали открито презрението си към заселниците, с които воювали, като ги залавяли и провесвали надолу с главата над малък огън и бавно изпичали мозъците им. Освен това просвали пленниците си под палещото пустинно слънце с отрязани клепачи и малки разрези в областта на гениталиите, за да привлекат пустинните обитатели.

Сега, докато посягаше към копчето на радиото, за да включи на спикър, Кастило отново се сети за дебелогъзите бюрократи.

— Добро утро, господине. Кастило се обажда.

— Така пише на това невероятно устройство — отвърна полковник Хамилтън. — Вярвам на думата на господин Д’Алесандро, че разговорът е кодиран.

— Да, господине, така е.

— Надявах се да се свържете с нас, подполковник Кастило, тъй като генерал-лейтенант Макнаб ме уведоми, че поради неотложни задачи прехвърля операцията в ръцете ви.

— Така е, господине.

— Сам ли сте, подполковник? Господин Д’Алесандро предположи, че ще искате да присъства на разговора, и остана с мен.

— Моите хора са с мен, господине, и съм включил на спикър.

— Предполагам, и новите ни руски приятели.

— Да, господине.

— Полковник Березовски, съжалявам, че не ми остана време да поговоря с вас и очарователната ви сестра, докато бяхме във Флорида — заяви Хамилтън. — Ако сте при нас до края на операцията, ще намерим време.

— Добро утро, полковник — заговори Березовски. — Ще бъдем тук.

— Има още неща, които трябва да се свършат незабавно, Кастило, преди с господин Деуит да заминем за Конго.

— Господине, тъкмо по този въпрос исках да разговарям с вас — обясни Чарли.

— Кой въпрос?

— Господине, според мен е по-добре да не заминавате за Конго.

— Невъзможно. Това пък откъде дойде?

— Мислех, господине, че е по-разумно да останете извън Конго — например в Танзания или Чад…

— Повтарям, че е невъзможно.

— Полковник, прекалено ценен кадър сте, за да рискуваме живота ви.

— Това ще реша аз, подполковник. Вече съм преценил. Та както казвах…

— Господине, с цялото си уважение, налага се да настоявам.

— Подполковник, не сте в положение да настоявате за каквото и да било.

— Господине, както сам ми казахте, генерал-лейтенант Макнаб е бил принуден да предаде цялата операция на мен.

— Генерал-лейтенант Макнаб ми каза, подполковник, че дори да имаме несъгласия, не можем да се обърнем към него, за да ги реши, така че се налага да се справим сами.

— Така е, господине. Разбирам. Господине, позволете да кажа, че се смятам за ръководител на операцията, а вие, господине, сте най-ценният кадър, следователно е моя отговорност да защитя най-добрия си кадър.

— Коя година сте завършили академията?

— Випуск 90-та, господине.

— Не мога да повярвам на онова, което казахте. Вие сте възпитаник на „Уест Пойнт“?

— Така е, господине.

— Е, подполковник, освен ако правилата в нашата Алма матер не са се променили драстично от наше време, там все още се твърди, че по-висшестоящият командва.

„Сериозно ли, бе, Хамилтън?“

„По-висш от главнокомандващия няма.“

„Президентът е главнокомандващият, но това няма да го кажа.“

„Трябва по някакъв начин да накарам това копеленце да ми се разкара от пътя… Как да стане?“

— С цялото ми уважение, господине, това не се прилага в случаите, когато единият от офицерите е от действащите части, а другият от медицинския корпус. В този случай чинът на действащия офицер е по-висш.

— Господи, Кастило! Ти да не би да си въобразяваш, че ще замина за Конго с червен кръст на гърдите и кадуцей? Кадуцей ли беше? Така и не можах да запомня кое е множественото число. Да не би да си мислите, че ще започна да настоявам да ми се осигури защита от Женева, като се позова на някоя конвенция? Заминавам тежковъоръжен. Щом приключим разговора, господин Д’Алесандро ще ме научи да стрелям с „Мини Узи“.

Березовски забеляза изражението на Кастило.

Стисна китката му, а когато Чарли вдигна поглед, той му даде знак, с който искаше да каже: „Бавно, спокойно, кротко“ и се усмихна с разбиране.

— Много мило от страна на господин Д’Алесандро, господине.

От спикъра се разнесе сериозният глас на Д’Алесандро.

— Винаги се опитвам да помогна, подполковник Кастило. Знаете го.

Хамилтън продължи:

— Така че да си изясним нещата, Кастило. Според мен, когато моите хора…

„Заври си твоите хора в задника, Хамилтън!“

„Писна ми от тайните ти «хора».“

— … ми позволиха да участвам в тази операция, се знаеше, че генерал-лейтенант Макнаб командва. След като се оказа, че той има други задължения, командването преминава в ръцете на следващия по ранг офицер, който съм аз. Ще се обръщам към вас за съвети, разбира се. Имате ли проблем, подполковник?

Березовски докосна китката на Кастило отново и поклати глава.

— Не, господине, нямам.

Березовски вдигна палци към Чарли.

Той погледна Светлана. Не можа да определи дали тя го съжалява, или мисли, че продължението на разговора е нелепо.

— Чудесно, подполковник Кастило. Като се замисля, доволен съм, че този въпрос се изясни още отсега. Какво ще правим оттук нататък?

— Слушам ви, господине.

— Двамата с господин Деуит заминаваме за Вашингтон. Моите хора са ни уредили визи — обикновено отнема седмици не само за Танзания, но и за Руанда и Бурунди и — това ще ти хареса, Кастило: за Демократична република Конго. Само че не са могли да заобиколят изискването собственикът на паспорта лично да представи документите. След това трябва да отида до Форт Детрик, за да си взема оборудването.

— Оборудване ли, господине?

— Да, ще го взема. Господин Д’Алесандро ме увери, че стрелците ще го прекарат до Африка. Досега не бях чувал за „стрелци“, но след като лично видях „Кемп Макол“, съм доста обнадежден.

— За какво оборудване става въпрос, господине?

— За тестово. Всичко е в три големи куфара с меки страни. Да се изнесат през митницата, щеше да е голям проблем, но самолетът на вашите стрелци разреши проблема. В момента проблемът ни е как да ги прекараме от Форт Детрик дотук.

— Господине, аз мога да…

— Господин Д’Алесандро предложи двамата с господин Деуит да летим от Браг за Вашингтон още днес. В 16:20 има полет на „Делта“ за Вашингтон през Атланта.

Кастило мислеше бързо.

— Както обикновено, полковник, господин Д’Алесандро знае какво трябва да се направи. Ще помоля майор Милър — нали го помните, господине?

— Да, офицерът с раненото коляно.

— Ще помоля майор Милър да посрещне самолета ви, господине.

— Много сте внимателен, подполковник, но мога и сам да стигна от „Рейгън“ до дома, а ще бъда в компанията на господин Деуит. Така ще се опознаем преди пътуването.

— Господине, с цялото ми уважение държа да подчертая, че това е моето поле на експертиза.

Хамилтън замълча за кратко, очевидно спомнил си собственото предложение да се вслушва в съвети.

— Слушам ви, подполковник.

— Ще изпратя майор Милър да ви посрещне, господине. Имаме къща в Александрия — също и хотелски апартамент в „Мейфлауър“ — където ще се чувствате удобно. Намира се в цен…

— Знам къде се намира, подполковник — прекъсна го Хамилтън. — В някои среди се нарича мотел „Моника Люински“.

— Да, господине, чувал съм това име. Майор Милър може да ви заведе до различните посолства, след това да се върне до Форт Детрик за оборудването ви.

— И как ще се върнем във Форт Браг? Кастило? За това помисли ли?

— Изслушайте ме, господине.

— Добре.

— След това майор Милър ще закара оборудването до Балтимор, където ще чака самолет, който да отведе двама ви с господин Деуит — и, разбира се, оборудването — в Браг.

— Има ли някаква причина, която не ми е известна и поради която двамата с господин Деуит трябва да се връщаме във Форт Браг?

„Мама му стара.“

— Не, господине. Не съм го обмислил.

— Очевидно. — Той замълча за повече ефект. — Щом си получим визите, можем да тръгнем.

— Добре, господине. Майор Милър може да уреди пътуването ви до Африка.

— Би било полезно.

— Господин Д’Алесандро ще информира Милър за часа, в който ще кацнете на „Рейгън“ — добави Кастило.

Последва дълго мълчание, докато двамата мъже мислеха. Най-сетне полковник Хамилтън заговори:

— Това е всичко, нали така, Кастило?

— Не се сещам за друго, господине.

— Ще се чуваме, разбира се.

— Добре, господине.

— Как се затваря това чудо, господин Д’Алесандро?

(Шест)

— Знам какво мислиш, Карлос — рече Дмитрий Березовски, след като Кастило се разбра с Милър. — Но тази работа можеше съвсем да се обърка, ала не стана.

— Справи се добре, Чарли — похвали го с възхищение Дейвидсън. — Той е просто един надут пуяк.

— Който ще си намери мястото в казана с вряла вода на канибалите.

Березовски се разсмя.

— Струва ми се, че полковникът знае как да се оправя с канибалите.

Кастило го погледна и поклати глава.

— След като безкрайният ти оптимизъм свали тази тежест от плещите ми, може ли да се върнем към списъка на Брадли за пазаруване? — Погледна го. — Какво измисли, Лес?

— Господине, знам какво ни е необходимо, но едва ли ще успеем да го купим в обикновен магазин.

— Което означава, Лес, че няма да си лягаш, докато не напазаруваш. Покажи ми какво си написал?

Брадли му подаде лист. Кастило го огледа внимателно и го постави на масата.

— Не знам какво да очаквам и току-що ми хрумна — някои от вас може и да са забелязали, че се справях доста добре като шеф — че когато не знаеш дали нещо ще ти бъде от полза, най-добре е да попиташ.

Той се наведе и натисна едно от копчетата на радиото.

— К. Г. Кастило. Доктор Кейси. Закодиран разговор.

— Един момент, подполковник — отвърна зноен електронен глас. — Ще опитам да ви свържа.

Гласът на доктор Алойшъс Франсис Кейси — интересна смес от бостънски ирландски и южняшки — прозвуча десет секунди по-късно.

— Здрасти, Чарли. Какво, по дяволите, правиш на трийсет и шест километра от Мидланд, Тексас?

„Той пък откъде знае?“

— Добро утро, доктор Кейси.

— Наречи ме още веднъж така и не само че ще затворя, ами ще направя така, че слушалката да гръмне в ухото ти.

— Извинявай.

— Простено ти е. Знам, че не носиш на алкохол. Не мога да взривя слушалката — но това е добра идея, ще поработя по този въпрос — но джипиесът работи безотказно, нали? Стига наистина да си на трийсет и шест километра от Мидланд, Тексас.

— Точно там съм.

— Мога да си поиграя с индикатора до една десета от километъра — може би до два метра — стига да ми остане време. Какво да направя за теб, Чарли.

— Тъкмо се канех да изпратя Лестър да пазарува в „Рейдио Шак“ или на някое друго подобно място…

— Момчето пехотинец с теб ли е? Semper Fi, Лес!

— Добро утро, доктор Кейси — отвърна Брадли.

— Ти можеш да ме наричаш така. Вие, пехотинците, трябва да се научите да проявявате уважение към хора като мен.

Брадли се ухили, когато чу думата „пехотинци“.

— Така си е, господине.

— Чарли, не ми каза какво трябва да купи Лес.

— Трябва ни нещо, на което да прехвърляме данните от едно радио на друго, може би няколко радиа. Така че трябва устройството да е бързичко.

— И преносимо. Да се самозахранва или да има източник на енергия поне за два часа.

— Точно така.

— Какво друго?

— Високоскоростни принтери с добра резолюция за снимки и карти. И подобен скенер, може би трябва да са три. Трябва да поддържам контакт с два, може би три екипа стрелци и двама, които ще обикалят сами.

— Чарли, сателитът ограничава скоростта. Аз ги поддържам много по-бавни от истинския им капацитет. Но разбирам, че готвиш операция.

— Да. Операция „Риба“.

— Знам какво ти трябва, Чарли. Няма проблем.

Последва дълго мълчание. След това Кастило каза:

— Ще ми кажеш ли какво, Алойшъс?

— Ще разбереш, когато дойда. Ако не се получи, ще действаме, докато стане.

— Обадих се, за да ми кажеш от какво имам нужда, не да те разкарвам.

— Има ли летище близо до там, където си в Мидланд? Къде да кажа на пилота да кацне?

— Вкъщи. Отиваш си вкъщи, след като ми кажеш от какво имам нужда. След това ще пратя Лес да купи нещата.

— Как ли пък не. Къде да кацне пилотът?

Кастило поклати глава, но не спря да се усмихва.

— Имаш координатите ми.

— Имам ги. Вече ти казах, че си ми ясен до петстотин метра.

— Има писта на няколкостотин метра на юг.

— „Гълфстрийм V“ може ли да кацне, или да пътувам с нещо по-малко?

— „Г-V“ става, но не мога да го побера в хангара, много е голям, а ако паркираш на пистата, хората ще започнат да любопитстват.

— Значи е от онези операции, така ли? Няма проблем. Ще ги накарам да ме оставят, те дори няма да запомнят къде и после ще се чудя как да се връщам във Вегас. Седемстотин морски мили. Сложи час, за да стигнем до летището, да излетим и час и четирийсет и пет минути във въздуха. Смятай, Чарли, и ще знаеш в колко пристигам. Край на разговора.

Кастило натисна копчето и изключи спикъра.

— Имаш много интересни приятели, Карлос — отбеляза Светлана. — Това да не би да е Кейси от корпорация „АФК“?

— Знаеш за него, а, Свет? Току-що разговарях с един много самотен човек — съпругата му почина — когото направих безумно щастлив. Седи сам-самичък в къща, два пъти по-голяма от твоята в „Голф енд Поло“ или обратното, разположена сред няколко декара безобразно скъпа земя с изглед към Лас Вегас и, разбира се, лабораториите и завода на „АФК“.

— Не разбирам.

— Когато Алойшъс бил млад и зелен, подполковник — започна да разказва Дейвидсън, — участвал във войната във Виетнам, в комуникациите, сержант в Специалните части, които действали в Камбоджа и на други места. Когато дойде, ще научиш как за малко да спечели войната сам-самичък. Така и не си е свалил униформата.

— Това пък какво означава? — попита Светлана.

— Мисли си, че е от Специалните части — уточни Кастило.

— А Чарли току-що му каза, че може да дойде и да си поиграе на война. Не, това не е игра. Това си е истинска битка. Най-хубавото е, че той може да ни каже на нас младите как да проведем операцията. За Алойшъс това е по-голям празник от Коледа, рождения му ден и деня на свети Патрик в едно.

— Вече не разговаря с Били Уо — издаде Кастило. — Чухте ли?

Дейвидсън кимна.

— А-ха.

— Не беше ли това човекът, който залови Карлос Чакала? — попита Березовски.

— Същият — потвърди Дейвидсън. — Алойшъс и Били били млади Зелени барети навремето, а Били все още е в действие — последно чух, че отново бил в Афганистан и преследвал лошите. Междувременно Алойшъс е зад бюро и не може да се примири, че Били не е в старческа инвалидна количка, вместо да скача с парашут.

— Те на колко години са? — попита Кастило. — Поне на седемдесет и пет. Някъде към осемдесет.

— Значи би трябвало да имат достатъчно акъл да не се навират между шамарите — заяви Светлана. — Ако наистина са толкова стари.

— И какво да правят? — попита Березовски. — Американският генерал Патън ясно е казал, Свет. Единствената смърт, подходяща за войник, е да загине от куршум, изстрелян в последната битка.

— Какво ще кажете, ако взема да получа удар на осемнайсета дупка в кънтри клуб „Голф енд Поло“? Тогава ще трябва да ме натоварите на количката за голф. Така можем да се забавляваме заедно, без да си търсим работа. Поне ще играем голф.

— Предпочитам куршума — призна Березовски. — Въпреки че вече нямам такава възможност.

— Можем да ходим за риба на езерото на Александър и някой ден да паднем от лодката и да се удавим — довърши Кастило.

— Вашият Уилям Колби е загинал така — подхвърли Березовски.

— Кой? — попита Светлана.

— Бил е директор на Централното разузнаване — обясни брат й.

— Паднал е от кану — добави Чарли. — И се удавил.

— Предпочитам куршума — повтори Березовски.

— И аз — съгласи се с него Кастило. — Просто не се виждам на някое игрище за голф.

— Повръща ми се и от двамата! — заяви побесняла Светлана. — Господи, прости им.

Тя изфуча от библиотеката.

— Ама на нея какво й става? — попита Чарли.

— Жена е — обясни Березовски. — Ще ти бъде интересно, докато научаваш някои неща за жените. Болезнено, но интересно.

(Седем)

„Гълфстрийм V“ на Кейси — Кастило си каза, че е не само красив, ами и снабден с най-новите чудеса на авиониката — кацна гладко в края на пистата и се насочи към хангара.

Вратата се отвори и доктор Алойшъс Франсис Кейси заслиза по стълбите, понесъл отворен лаптоп. Беше облечен по начин, който не се вижда често в Южен Бостън — широкопола шапка, ботуши от щраусова кожа, дънково яке, подплатено с кожа, и дънки.

Отдаде чест. Кастило отвърна.

— Отново измамихме смъртта — обяви доволно Кейси и кимна към компютъра. — Малкото копеленце си изплати парите.

Подаде лаптопа на Лестър Брадли.

— Можеш да го носиш. Не мога да рискувам някой пехотинец да се сецне в кръста, ако му дам нещо по-тежко.

— Добре, господине — примири се Брадли. Погледна екрана. — Доктор Кейси, защо показва, че сме в Далас?

Кейси бързо погледна екрана. Беше шокиран.

— Дребно копеленце, хвана ме! — възкликна развеселеният Кейси.

Мъж с нашивки на първи офицер заслиза по стълбите, понесъл огромен кашон, последван от капитана, който също носеше кашон.

— Това са деликатни неща — излая Кейси. — Да внимавате.

— Разбира се, господине — отвърнаха в един глас двамата и се насочиха към единия „Юкон“. Брадли пристъпи към по-близкия и отвори вратата.

— Откъде се сдоби с каубойските дрешки? — полюбопитства Кастило.

— Ти май не си обърнал никакво внимание, когато са те учили, че трябва да се слееш с местното население. Това е Тексас, нали? Далас поне е в Тексас, ако може да се вярва на пехотинчето.

Кастило се разсмя.

— Здрасти и на теб — обади се Кейси, когато забеляза Светлана.

— Много ми харесва каубойският ви костюм — заяви тя. — Карлос, искам и аз такъв.

— Алойшъс, това е Сюзън Барлоу — представи я Кастило. — А това е брат й Том.

— Не говориш като жителка на Тексас — засече я Кейси. — Но след като си такава красавица, можеш да говориш както пожелаеш.

— Баба е вкъщи, приготвя обяд — обясни Чарли.

— Баба ти ли?

— Имахме нужда от помощ — сви рамене Кастило.

— Ето ме, тук съм — наежи се Кейси. — Да свалим и другите боклуци от самолета.

„Боклуците“ напълниха и двата „Юкон“-а.

Приблизително час след като кацна, „Гълфстрийм“-ът на Кейси отново излетя.

— В най-скоро време ще ни трябват два големи, ама много големи монитора — заяви Кейси. — Най-добре да са три. Още по-добре, четири. Стига морската пехота да не скапе нещата още преди да ги извади от кашоните.

Кимна към Брадли, който бе наполовина скрит в един от кашоните, натрупани в библиотеката.

— Не се притеснявайте, господине. Знам колко са крехки вакуумните тръби.

— Вакуумни тръби ли? — попита удивеният Кейси, след това се усети. — Пехотинчето пак ме спипа.

— Така излиза — обади се Березовски.

— Внимавай, Том, може да реша, че не те харесвам, а дори не знам кой си.

— Кажи ми какви монитори искаш и ще отида до града да купя — предложи Кастило. — През това време Дейвидсън ще ти разкаже кой е Том и останалите подробности.

— Върви в „Рейдио Шак“ и купи поялници и други инструменти. Моите са в кухнята. Купи най-хубавите монитори, които имат. Остава да започна да оправям и монитори освен всичко, което ме чака.

Посегна към портфейла си.

— Чакай да ти дам кредитната си карта.

— Имам си кредитна карта. Благотворителен фонд „Лоримър“ плаща.

Кастило бе на вратата, когато се сети, че ако използва своята кредитна карта, ФБР веднага ще разберат къде се намира.

Баба му, Естела и Светлана чистеха кухнята, когато той влезе.

— Бабче, трябва да дойдеш с мен до града, за да купим някои неща. Вземи си и кредитната карта. После ще ти върна парите.

— Ти нямаш ли кредитна карта, Карлос? — сопна се възмутено тя.

— Имам, но ако я използвам, във ФБР ще разберат, че съм в Мидланд, а аз не искам да разбират.

Думите му никак не я притесниха.

— Тъкмо се канех да те попитам дали е безопасно Светлана да дойде в Мидланд.

Кастило я погледна.

— Защо искаш да отидеш, Свет?

Доня Алисия отговори вместо нея:

— Обещах да й покажа „Света Агнес“, където пееше в хора…

— Преди да пораснеш и да станеш безбожник — уточни Светлана.

— Иска да си купи дънки — продължи доня Алисия.

— Не съм нито безбожник, нито от римокатолическата църква — започна да се оправдава той.

— Не е така, както звучи, миличка. Той е протестант…

— Той не е никакъв — заяви Светлана. — Това ще бъде променено.

— Та си помислих, че докато ти купуваш каквото ти трябва в „Сам“…

— „Сам“ и „Рейдио Шак“.

— През това време Светлана може да си купи дънки. А „Рейдио Шак“ е точно срещу „Уестърн Уърлд“. Имат чудесни ботуши, блузи и какво ли не. Нали е безопасно да отиде до града?

„Малко вероятно е местните представители на ФБР да забележат издирвано от Интерпол лице в «Сам» или «Уестърн Уърлд» или да я забележат в «Юкон» с емблемата на «Дабъл Бар Си» на вратите.“

— Готови ли сте, дами? — попита той.

— Светлана ще пътува с мен. Така няма да привлечем излишно внимание — реши доня Алисия.

(Осем)

„Юкон“-ите се върнаха в „Дабъл Бар Си“, всеки натоварен с по два петдесет и шест инчови монитора с течни кристали, единият вързан за покрива, другия щръкнал от задната врата с вързани за кутиите флагчета, да не би да ги спре някое местно ченге, задето карат извънгабаритен товар.

Доня Алисия и Светлана носеха кутии с дънково облекло и други кутии с надписи „Уестърн Уърлд“.

Ернесто — синът на Естела — с Брадли и Кастило започнаха да разтоварват мониторите. След като пренесоха първия в библиотеката — която се бе превърнала в море от електронни уреди и части — Дейвидсън излезе, за да помогне с останалите.

— Чарли, обади се Милър.

— И?

— Полковник Хамилтън и Финеас пристигат на „Рейгън“ в девет и нещо. Ще ги заведе в мотел „Моника“. Том Макгуайър е изпратил момчета от Тайните служби да ги пазят довечера и утре. Няма да задават никакви въпроси. Той каза, че нищо, ама абсолютно нищо не ги свързва с нас. Дешамп е на полета в 21:30 на „Луфтханза“ за Мюнхен, а Дарби на американски полет до Франкфурт в 21:30 и двамата излитат от „Дълес“. Милър им е дал по 9 900 долара, сто кинта под допустимия лимит, защото суми от десет бона и нагоре се декларират.

Кастило кимна.

— Друго има ли?

— Осигурил е „Бийчкрафт Кинг Еър“, който утре по обед ще откара такъмите на Хамилтън до Браг. По-точно до Файетвил, където Вик ще изпрати човек да ги вземе. Не е имало реактивен самолет, но той каза, че било все едно, защото Торине не можел да излети без такъмите или стрелците, а пък чичко Рем все още не е подготвил документите на стрелците.

— Но вече ги е осигурил, нали?

— Каза, че е намерил осемнайсет чернилки, петима малко по-светлокожи и един, когото може и да се наложи да оставят в Танзания, защото бил прекалено светъл.

— Добре. Значи ни остава да монтираме играчките на Кейси и да чакаме.

— Имам чувството, че отсега нататък точно това ни предстои, Чарли. Ще чакаме.

— Кажи, Брадли, в морската пехота имат ли такива пипнати играчки? — попита Кейси и вдигна много остър поялник, купен в „Рейдио Шак“.

— Нямам представа с какво разполагат в комуникационния център на морската пехота, господине — отвърна Брадли. — Аз бях снайперист, не съм запознат с комуникационната система. В повечето случаи използват флагчета като за семафори.

Той размаха ръце.

Кейси поклати глава.

— Снайперът нещо като стрелец ли е?

— Не знам колко добре стрелят стрелците ви, доктор Кейси, затова нямам представа дали са квалифицирани като снайперистите на морската пехота. Ако питате обаче дали знам как се използва поялник, да, господине, няма проблем. Преди да постъпя в пехотата, бях в АЛР и се справях добре.

— И аз бях в Американската лига на радиолюбителите — призна Кейси. — Така ме напипаха от Специалните части. Имат нужда от хора, които знаят разликата между ом и ват.

Посочи гнездо оплетени жици, подхвърлени на масата.

— Я вземи да се оправиш с тази топка. — Обърна се към Кастило, Ернесто и Дейвидсън, които почиваха, след като бяха пренесли мониторите. — Момчета, онези от вас, които разбират нещо, да се захващат за работа.

Кастило и Дейвидсън влязоха в кухнята, понесли слушалки от радиото. Естела им предложи кафе. Кастило тъкмо посягаше към чашата.

Светлана бе в нов каубойски костюм, който включваше светлосива шапка, дънково яке върху прозрачна блуза — отдолу се виждаше бельото й — и ботуши от змийска кожа и, разбира се, дънкови панталони.

Завъртя се.

— Нищо ли няма да кажете? — попита тя.

— Как успя да обуеш тези дънки? Да не би да си ги нарисувала с четка?

— Не би трябвало да задаваш подобни въпроси на една дама, безбожнико.

— Господи, Чарли! — разкриви лице Дейвидсън. — Дори аз знам тази малка подробност.

Светлана се усмихна на Дейвидсън, приближи до Кастило, прегърна го и зашепна:

— Ако слушкаш като добро момче, ще ти покажа как ги обух.

(Девет)

Когато Кастило влезе в библиотеката, забеляза, че макар стаята да не можеше да спечели нито едно състезание за чисто и подредено помещение, беше много по-спретната, отколкото снощи, когато влезе за последен път.

Лестър Брадли бе дълбоко заспал в един фотьойл, докато Кейси, който едва гледаше от умора, бе седнал в другия.

— Отказа да си легне, когато приключихме към пет — поясни вместо поздрав Кейси. — Каза, че си имал „задължения“. Не е помръднал от пет и пет.

Кастило внимателно побутна Брадли по рамото и когато младежът отвори очи, нареди:

— Върви да си легнеш, Лестър.

Брадли скочи на крака.

— Господине, задрямал съм за малко.

— Върви да си легнеш, Лестър. Отговаря се със: „Слушам, господине“.

— Слушам, господине.

Кастило изчака съненият Брадли да излезе от стаята и попита:

— Какво ще кажете, доктор Кейси, господине, ако ви наредя същото и на вас?

— Бих казал: „Слушам, господине, каквото нареди подполковникът, господине“. След това ще ти предам онова, което каза Милър, и ще ви покажа какво сме направили.

— Какво каза Милър?

— Дешамп и Дарби са излетели, засега няма сведения да са паднали в Атлантическия. Каза, че Дохърти и Пищовлията Юнг са пристигнали. Щял да настани Дохърти в кабинета, за да държи под око ФБР, които пък държат теб под око, а Юнг ще бъде на летището в Мидланд в дванайсет и двайсет и пет. Според него, щял да бъде от помощ.

— Така е. Благодаря. А сега защо не отидеш да поспиш?

— Обърни внимание, че и четирите монитора излъчват едва забележима светлина — продължи Кейси. Посочи мониторите. Единият бе на малка, напълно неподходяща за него масичка, докато останалите бяха на пода. — Когато се натисне правилното копче, започват да показват разни неща. Например, местонахождението на съответното радио.

На един от мониторите се показа карта на света. Светещи точки показваха къде се намират радиата в Германия, Аржентина, Уругвай, Унгария и Съединените щати.

— Може да променим мащаба. Например в Щатите.

Вторият екран светна, на него се появи карта на Щатите и показа точки в Невада, Тексас, Северна Каролина и окръг Колумбия.

— Или още по-отблизо.

Първият екран остана за миг празен, след това на него се показа карта на района на Вашингтон със светли точки, които показваха комплекс „Небраска“, летище „Балтимор“ и квартирата в Александрия.

— Може и още по-отблизо.

Вторият екран показа карта на летище Балтимор и светеща точка в един хангар.

— Това е радиото в „Гълфстрийм“-а. Благодарение на приятелски настроените хора в Гугъл, имаме и картинка.

Третият екран светна и се показа триизмерен образ на хангара.

— Един господ знае дали тази снимка не е направена вчера, може би дори миналия месец, но е по-добре, отколкото ако не разполагахме с никаква снимка. А нямах никакво намерение да хаквам в компютрите на Форт Мийд.

— Ти можеш ли да ги хакнеш?

— Според теб, кой им изчисти образа? Когато трябва, мога. Просто не мисли, че е много разумно да го правя по средата на операция.

Кастило бе възхитен. Усмихна се.

— Върви да си легнеш, Алойшъс.

— А що се отнася до хората — той натисна още копчета по клавиатурата. Картата на света се появи отново, този път с хора на нея, — тук можеш да видиш последното местонахождение на всички, които те интересуват.

Кейси повтори още веднъж демонстрацията и този път завърши с триизмерен образ на ранчото, над който се виждаха различни символи. Схема от дясната страна поясняваше какви са. Кастило бе номер едно, Кейси бе две и така нататък.

— Нямам думи.

— Доста грубо направено, Чарли, но поне работи.

— Сега върви да спиш. Ще чакаме да видим какво следва.

— Май наистина ще си легна.

— Благодаря ти, Алойшъс.

Кейси се прозя, след това замахна пренебрежително с ръка и излезе от библиотеката.

Кастило седна във фотьойла, освободен от Лестър, и посегна към термоса с кафе, наля си чаша и зачака нещо да се случи.