Специална част

(Едно)

— Обичам те, Чарли — заяви подполковник Алексеева и го целуна бързо, макар и много страстно, а след това продължи: — Обичам и тази стая! Ще си имам същата!

Скочи от леглото и пристъпи боса към прозореца. Дръпна прозрачното перде и той усети как желанието му се надига.

— С изглед към езеро, също като това, и планини.

Бяха в „Синята стая“, поне така пишеше на телефона на нощното шкафче; стените бяха покрити с бледосин брокат — когато видя стаята за пръв път, Кастило реши, че цветът е същият като на аржентинското знаме и се запита дали е случайно, или нарочно.

Разполагаше с три минути, за да мисли по този въпрос и за много други неща, когато вратата към съседната стая се отвори и подполковник Алексеева, облечена по същия начин както сега — дойде при него.

Доста по-късно той забеляза, че стените в съседната стая са в тъмнозелен копринен брокат, и се запита дали тя не се казва „Зелената стая“.

По това време вече си бе направил няколко философски извода.

„Живей за деня, тъй като утре може да умреш“, бе единият.

„Нещо толкова хубаво не може да е лошо“, бе другият.

„Значи напълно съм се побъркал“, бе третият.

Светлана пусна пердето и погледна Кастило.

— По изражението ти личи, че всичко, което си струва да притежаваш, е скъпо — заяви тя.

Хвърли се обратна в леглото.

— Не ти ли харесва стаята? — попита тя.

— Харесва ми.

— Тогава ще ти купя точно такава — заяви тя и побърза да се поправи: — За нас, мой Чарли.

Той я прегърна през раменете, тя се отпусна на гърдите му и захапа зърното.

Остана му време за един-единствен философски извод: „Няма такова нещо като прекалено хубаво“, когато някой почука на вратата.

— О, не! — възмути се Светлана и вдигна глава.

— Може ли да вляза? — провикна се Ана Певснер.

— Момент — извика Светлана, претърколи се на гръб и дръпна чаршафа (Кастило едва сега забеляза, че и той е светлосин), за да завие и двамата. — Влизай!

Ана влезе и застана пред леглото, скръстила ръце.

— Много ми е трудно — започна тя, — но децата…

— Какво има, Ана?

— Знаеш не по-зле от мен какво е казал свети Йоан Златоуст за „светостта на брака“.

— Добре — отвърна Светлана. — Тогава не го прави.

„Това пък какво е, дяволите да го вземат?“

„Кой е този свети Йоан нечий си?“

— Искате ли да… ъъъ? — попита Кастило и посочи вратата на банята.

— Въпросът засяга и теб, Чарли — заяви Ана.

Светлана кимна за потвърждение.

— Може ли тогава да ми кажете кой е този свети Йоан? — помоли той.

— Нали си християнин, Чарли? — попита Ана.

— Не съм в добра форма.

— Жалко — отвърна Ана.

— Аз ще оправя тази работа — обеща Светлана.

— Та какво стана със свети Йоан който и да беше?

— Свети Йоан Златоуст казва, че човек трябва да избягва… — започна Ана.

— Точните му думи са, че човек никога не бива да осъжда брат си или сестра си — поправи я Светлана. — Никога не бива.

— Старая се. Ако си решила… да имаш интимни отношения… с мъж, който не ти е съпруг, това е между теб, господ и Евгени.

— Между мен и господ, да, но на Евгени не му влиза в работата.

— Евгени ти е съпруг.

— Беше ми съпруг. Ако е все още жив, значи се опитва да ме открие, за да ме убие.

— Независимо от това ти е съпруг — настоя Ана.

„Но не каза и дума за това, че се опитва да я открие, за да я убие. Какво става, Ана?“

— Независимо от това. Не спя в леглото му от четири години.

„Четири години ли?“

— Не можеш да нарушиш споразумението.

— Вече съм го нарушила. Знаеш, че свети Йоан Златоуст е написал, че е по-добре да пристъпиш дадената дума, отколкото да изгубиш душата си.

— Това е между теб и господ.

— Точно така. А що се отнася до Чарли, ще се позова на първото послание на апостол Павел към коринтяни.

— Ти решаваш.

— Май съм позабравил коринтяните — обади се Кастило. — Какво точно е казал апостол Павел?

Ана го погледна с неудобство. Светлана се изчерви.

— Кажете? — настоя Кастило.

— Защо не. Ти сигурно си чувал думите, че ако не могат да се владеят, да се оженят. Още щом те видях във влака, знаех, че няма да мога да се овладея.

— Апостол Павел го е казал за неомъжените и вдовиците — поправи я Ана.

— Вече ти казах, че наруших спогодбата. Не съм омъжена — заяви Светлана. — Когато видях моя Чарли за пръв път, вече се бях владяла в продължение на четири дълги, прекалено дълги, години. Трябва и ти да пробваш, Ана.

— Така няма да стигнем доникъде — отвърна Ана.

— Поне не се правим, че въпросът не съществува — каза Светлана.

— Просто предлагам да опиташ да… да се държиш прилично пред децата. Най-вече пред Елена. Тя помни Евгени.

— Последния път, когато е видяла Евгени, беше още в пелени. Няма да го познае, дори да дойде.

„Тогава ще стане наистина интересно.“

— Ще закусваме след половин час — предупреди Ана. — След това ще украсим новогодишната елха. — Погледна Кастило. — Благодаря ти, че прояви разбиране, приятелю Чарли. — След тези думи излезе.

Светлана изчака вратата да се затвори, скочи от леглото, отиде до вратата, заключи и се върна в леглото.

Плъзна ръка между краката му, стисна нежно члена му и усети незабавната реакция.

— Доволен ли си, мой Чарли, че не мога да се владея?

Преди да го завладеят по-еротични мисли, на Кастило му остана време да си каже: „И двете са предани на вярата. Как е възможно?“

(Две)

— Простете ми, че започнах закуската, без да ви дочакам — започна неискрено Александър Певснер. — Добре ли спахте?

— От години не съм спала толкова добре — призна Светлана, докато сядаше. След това попита: — Какво, за бога, ядете?

— Американски палачинки — отвърна Певснер. — Мислех, че на Чарли и ефрейтор Брадли ще им бъде приятно. Получават сиропа, като пускат кръвта на дърветата.

— Какво?

— Ти й кажи, нали си американец?

— Става въпрос за кленовия сироп, подполковник — обясни Брадли. — В кленовите дървета, типични за Северна Америка, има ги и в Канада, се слага нещо като канелка. Може да ги има и в други страни със сходен климат, но не знам. Когато през нощта температурите паднат под нула, а през деня се вдигнат, сокът започва да капе през канелката в контейнер. След това се вари, докато добие желаната гъстота.

— Сега вече знаеш — намеси се Кастило. — Благодаря ти, Брадли.

— Пак заповядайте, господине. Достатъчно точно ли беше обяснението, подполковник?

— Напълно — отвърна Светлана. Обърна се към прислужницата и заговори на испански: — Донесете ми, ако обичате, чисто кафе и някакъв сладкиш. Най-добре кроасан.

— Пробвай палачинка с дървесен сироп — предложи Кастило. — Живей опасно.

— Аз си мислех, че живея опасно — отвърна тя. — Но, добре. И за мен една, но малка.

Кастило се усмихна на Елена, която гушкаше кученцето.

— Как е безименният, миличка?

— Не спря да плаче, докато не го взех при мен в леглото — призна тя. След това млъкна. — Когато на сутринта се събудих, Макс се беше настанил при нас и не пусна прислужницата в стаята.

— Това животно е спало при теб? — попита слисаният й баща.

— И не позволи на Долорес да влезе, докато не му се разкрещях — обясни тя. — А пък кученцето вече си има име. Казва се Иван.

— Защо пък Иван? — полюбопитства майка й.

— Защото първото, което направи, когато го отнесох в стаята си, беше да се изпишка на пода. Заведох го отвън да си свърши работата, внесох го и щом го оставих на скута си… нали се сещате. Затова му казах, че е грозник, и оттам се взе Иван Грозни.

— Много подходящо — отвърна Кастило.

— Веднага след като закусим, ще украсим новогодишната елха — побърза да се намеси Ана. — Знаеш ли какво е това, Чарли?

— Не, но Лестър със сигурност знае. — Кастило посочи Брадли.

— Според мен, подполковник — започна Брадли, — това е руският вариант на коледна елха и е символ на Нова година, вместо на Коледа. Най-отгоре се слага звезда и се украсява с бонбони и дребни сладки. Дядо Мраз, нещо като руския Дядо Коледа и дъщеря му…

— Внучка — прекъсна го Певснер. — Снегурочка, внучката на Дед Мороз, е снежната принцеса.

— Благодаря за уточнението, господине — отвърна Брадли. — Не го знаех. Поправяйте ме, когато сбъркам.

— Справяш се чудесно, ефрейтор — похвали го Ана. — Продължавай. Съпругът ми повече няма да те прекъсва толкова невъзпитано.

Брадли кимна и продължи:

— Дядо Мраз и снежната принцеса разнасят подаръци за добрите деца и ги оставят под новогодишната елха. Те са като подаръците, които се оставят под коледната елха. Не знам друго, господине.

— Благодаря ти, Лестър — отвърна Кастило.

— Пак заповядайте, господине.

— Тъй като бях много добро момиче години наред — обади се Светлана, без да откъсва поглед от Ана, — а Дядо Мраз и Снегурочка знаят колко ми е било трудно, те ми донесоха подаръка по-рано. Снощи.

Кастило усети ръката й под масата.

— Какъв подарък, лельо Свет? — попита Елена.

— Обещах да не казвам; ако другите момичета разберат, ще започнат да ми завиждат. Имах нужда от този подарък. Затова ще се грижа добре за него.

Ана я наблюдаваше с безизразно лице.

— Докато Ана и децата украсяват елхата — намеси се бързо Певснер, сякаш се опитваше да прекъсне разговора, — искам да си поговоря с полковник Мунц и Чарли. И с теб, Светлана, освен ако не предпочиташ да украсяваш елхата.

— Вече ти казах, че получих подаръка си — отвърна тя и стисна доволно подаръка си. — Идвам с вас.

Прислужницата остави чиния с една палачинка пред Светлана и купчина с десет други и четири резена бекон пред Кастило.

Светлана го наблюдаваше как маже палачинките с масло и ги залива със сироп. Намаза и своята палачинка с масло, заля я с кленов сироп, след това отряза малка хапка и я лапна.

После се протегна към чинията на Чарли и си открадна две палачинки и два резена бекон.

Повика прислужницата.

— Ще ни донесете ли още?

(Три)

Янош беше в библиотеката, когато Певснер, Кастило, Мунц и Светлана влязоха, последвани от прислужница, която вкара количка със сребърен самовар, сребърен поднос за кафе и всичко необходимо.

Певснер зачака нетърпеливо тя да излезе, след това даде знак на Янош да подреди столовете в кръг около малка ниска масичка. Всички седнаха.

Янош сервира. Наля кафе на Кастило и Мунц, без да ги пита, посочи чая и кафето, без да откъсва очи от Светлана, и наля на двамата с Певснер чай.

— Тъй като обстоятелствата се промениха… — започна Алек. — Господи, дрънкам глупости — прекъсна се сам той, след това продължи: — Тъй като обстоятелствата се промениха, трябва да обсъдим някои въпроси.

— Ще започна с Янош. Свет, Янош защитава мен и семейството ми от години. Едва не загинахме заедно. Съвсем наскоро бях подмамен и едва не ме убиха в подземния гараж на „Шератон Пилар“ — близо до тайната квартира на Чарли — където подполковник Евгени Комогоров, когото познаваш, и неколцина от приятелите му се опитаха да ни убият. Янош беше тежко ранен. Хората на Чарли ни спасиха. Момчето, което преди малко изнесе лекцията за дървесния сироп и новогодишната елха, се погрижи за Комогоров.

Той посочи с пръст точно под окото.

— Застреля го от поне петнайсет метра с пистолета си. Брадли е много интересен младеж.

— Защо му е било на Комогоров да те елиминира? — попита Светлана. Очевидно не остана никак изненадана от уменията на Брадли.

— Ще стигнем и дотам. Остави ме да доразкажа. Така че, Свет, можеш да имаш пълно доверие на Янош.

Светлана кимна.

— Сега минавам на Алфредо. Малко съм засрамен — призна Певснер. — Той ме съветваше. Не става въпрос за бизнес, а как да изчезна в Аржентина, как да защитя Ана и децата, разбираш, нали? Отплатих му се за вярната служба по време, когато други ме предадоха, като заподозрях, че и Алфредо е един от тях. Оказа се, че Чарли преценява хората много по-добре от мен; знаеше, че Алфредо не е способен да извърши предателството, в което го подозирах. Освен това Чарли бе наясно на какво съм способен, когато някой застраши семейството ми, че вярвам в онова, което се казва в Стария завет, в Изход, „Око за око, зъб за зъб“ и че няма да обърна другата си буза. Чарли изпрати съпругата и децата на Алфредо при баба си в Щатите, за да ги защити от мен. А Алфредо започна работа при Чарли. Когато настъпи моментът, когато Алфредо имаше пълно основание да приложи казаното в Изход спрямо мен, той се позова на свети Матей и обърна другата си буза.

Мислите на Кастило течаха в съвсем друга посока. „Лекцията по теология на преподобния Певснер е много интересна — а Светлана попива всяка дума, сякаш носи от планината Синай божието слово, гравирано върху камък — но истината е, че ако Алфредо можеше да стреля, когато главорезите ти го преследваха, нямаше да се поколебае. После ти се усети, че той е свестен човек, и отзова лошите, а той не те ликвидира, защото първо: не обича да убива хора, освен ако не му се налага, и второ: защото щеше да предизвика много повече неприятности, отколкото спокойствие и задоволство.“

„Да не би да съм единственият езичник тук? Да не би Алфредо да е прикрит християнин?“

„Като добър християнин, Александър, аз ти прощавам. Върви и повече не съгрешавай.“

„Да не би това да е грехът, че съм се погледнал в огледалото? Само защото не вярвам на някои неща, които ми разправят в църквата не означава, че и Алфредо мисли като мен. А пък Светлана и Александър ми се струват напълно искрени и сериозни.“

„Господи, какво каза тя, когато разбра, че не съм много по християнските притчи?“

„Аз ще оправя тази работа, нали това каза?“

„Мили боже!“

— Алфредо, ще можеш ли да ми простиш? — попита Певснер.

— Разбира се — кимна Мунц. — Мислеше, че защитаваш семейството си, и знам как си се чувствал.

— Ще се върнеш ли да работиш за мен?

— Не.

— Ще ти дам каквато заплата пожелаеш.

— Много добре знаеш, че не става въпрос за пари. Не би трябвало да става въпрос за пари. Както и да е, вече не става. Сега работя за полковник Кастило.

— Има ли причина да не можеш да работиш и за двамата?

Мунц се изкиска.

— Има и ти я знаеш не по-зле от мен — отвърна Мунц, след това цитира, без да се замисли: — Свети Матей, глава шеста, стих двайсет и четири: „Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не можете да слугувате на бога и на мамона.“ Това е библията на крал Джеймс. Няма голяма разлика между нея и вашата версия на светото писание.

„Направо да не повярваш.“

„Значи си гледал в огледалото, глупако!“

— Прав си, разбира се — съгласи се след малко Певснер. — Само че това създава малък проблем.

— Какъв? — изви вежди Мунц.

— Тъкмо се канех да накарам Янош да позвъни на всички и да им съобщи, че си се върнал и че говориш от мое име.

Мунц се замисли за миг.

— Стига подполковник Кастило да няма нищо против, идеята е добра.

— Защо реши така, Алфредо? — попита Чарли.

Певснер отговори вместо него:

— Преди резидентът в Буенос Айрес да научи, че си довел Дмитрий и Светлана тук, ще трябва да преместим Дмитрий в твоята обезопасена квартира. Кубинците вършат по-голямата част от работата му, причините са очевидни — вече видяхме доказателствата — и макар да не знаят голяма част от подробностите, кубинците са наясно, че американците най-вероятно си имат обезопасена квартира в кънтри клуб „Майерлинг“, а ако кубинците научат, научава и резидентът.

Мунц кимна в знак на съгласие.

„Научили са и в Централното разузнавателно управление и в най-скоро време ще хукнат да търсят Березовски и семейството му, а те знаят за Нуестра Пакеня Каза.“

— Къде да ги преместим? — попита Кастило. — Тук ли?

— Не — сряза го Мунц. — Алек и семейството му остават тук. Доколкото ми е известно, знае само, че Алек има къща в Барилоче, но няма представа коя.

— Повече от една ли имаш? — попита Кастило.

Певснер кимна.

— И още две, които са по-подходящи, намират се в Сан Мартин де лос Андрес, на няколко часа с кола и на четирийсет минути с хеликоптер — призна той. — Едната от тях е риболовна хижа. Когато не е сезонът на риболова, пускаме гости срещу малка такса. Те намират къщата за красива, романтична, отдалечена от всичко.

Мунц кимна доволно.

„Пак се появи думата «романтичен». Това да не би да се окаже намек, че преподобният Певснер одобрява греховната ни връзка? Мунц кима, но просто защото е съгласен, че мястото е подходящо за скривалище.“

— Има и още едно място в кънтри клуб „Буена Виста“ в „Пилар“, а също и къщата в „Поло енд Голф“ — уточни Мунц. — Сигурен съм, че кубинците държат под око голямата къща.

— Тя много ми липсва — призна Певснер и се обърна към Кастило. — Сега вече разбираш, Чарли, защо съветите на Мунц са ми необходими и защо да говори от мое име е не просто полезно, ами абсолютно задължително. Ще приемеш ли едно изключение на думите на свети Матей?

— Защо изобщо се колебаете? — обади се Светлана. — Всички сме…

— Той питаше мен — прекъсна я Кастило.

Тя го погледна, без да крие, че е ядосана, а не обидена.

— Нямам намерение да оспорвам думите на свети Матей — продължи Кастило. — Това добре ли е? Алфредо ще те съветва, ще говори от твое име, като се разберем още отсега, че има един-единствен господар и това съм аз.

— Че това се подразбира — обади се отново Светлана.

Кастило я погледна така, че да й подскаже, че започва да го дразни.

— Кажи, Алек — настоя той.

— Разбрахме се — потвърди Певснер.

— Добре, Алфредо, да чуем съвета ти.

— Веднага щом има как, ще прехвърлим полковник Березовски в малката къща в „Буена Виста“. За предпочитане в автомобил, който няма да привлече много внимание. Алек, къде е ванът за доставки на супермаркет „Кото“?

— В гаража — отвърна Певснер. — Янош?

— Там е, но акумулаторът може и да е паднал.

— Тогава звънни по телефона и поръчай да го заредят.

Янош кимна.

— Ако не стане — продължи Мунц, — Дарби ще уреди една от черните коли на посолството.

— Нали Дешамп и Дарби ще го придружат? — попита Кастило.

— Разбира се.

— Ами радио?

— Остави радиото на Дейвидсън — разпореди се Мунц. — Ако наблюдават Нуестра Пакеня Каза и забележат, че се изнасят прекалено много хора и раздвижването…

— Какво радио? — попита Светлана.

— Ако исках да ти кажа, досега да съм го направил — сряза я Кастило.

Певснер се разсмя.

— Този мъж е само за теб, Светлана — заяви той. — Изобщо не си в състояние да го стреснеш.

— Няма да е зле полковник Березовски да си поговори и с Алек, и със Светлана — прецени Кастило.

— Наистина — съгласи се Певснер. — И поради лични причини, и за да престане да разиграва Дарби и Дешамп.

— Ако наблюдават къщата на Чарли и тази, значи вече подслушват телефоните — заяви презрително Светлана.

— Благодаря ти, че ни светна по този въпрос, подполковник — озъби се за пореден път Кастило. След това притисна пръст към устните си. — Шшш!

Янош и Мунц потиснаха смеха си, но Певснер се изсмя гръмко.

— Янош, Брадли какво направи с радиото? — попита Кастило.

Янош посочи през прозореца.

— Сложи ли го вече? — изненада се Кастило.

— Още снощи, след като ти си легна.

— Върви да го доведеш, ако обичаш — помоли Кастило.

Янош излезе.

— Какво е това радио? — попита настоятелно Светлана.

— Нали попита веднъж — обади се Чарли.

— Аз съм подполковник от СВР! — сопна се гневно Светлана. — Няма да позволя да се държите с мен като с някоя глупава жена!

— Беше подполковник от СВР — поправи я грубо Певснер. — С държанието си доказа, че наистина си глупава жена.

— Това е между нас с Чарли. Не ти влиза в работата.

— Изобщо не разбирам какви ми ги говориш, Свет — продължи Певснер. — Исках да кажа, че само глупавите жени не умеят да се владеят, когато разберат, че не могат да направят нищо, за да променят онова, което ги е подразнило. А знам от личен опит, че когато приятелят ми Чарли реши да се майтапи с теб, най-доброто, което можеш да направиш, е да се усмихваш.

Ефрейтор Лестър Брадли влезе, за да донесе слушалки за радиото.

— Ако кажете, господине, ще прокарам и кабел за обезопасена връзка — предложи той. — Съмнявам се обаче, че в радиус от сто метра има прихващачи. Разбира се, кодиране „Клас едно“ е активирано. Според мен, господине, кабелът за обезопасена връзка не е необходим.

— Щом така си преценил, Лестър — съгласи се Кастило. — Преди да се свържеш с Дешамп… Предполагам, че си забелязал известна промяна в отношенията ни с подполковник Алексеева.

— Не съм, господине. Трябва ли да знам нещо?

— Позволете да се намеся — обади се Мунц.

— Не е нужно да питаш, Алфредо.

— Мислех си за онова, което каза Дейвидсън, когато изпрати Брадли в лагера на Делта във Форт Браг, за да го скриеш. Помниш ли какво каза той?

— Каза, че да се опитваш да скриеш Лестър в „Макол“, било все едно да скриеш жираф на поляната пред Белия дом.

Певснер се ухили.

— Аз ли съм жирафът? — попита подозрително Светлана.

Певснер постави пръст пред устните си, за да я накара да млъкне.

— Разбрах те — отвърна Кастило. — Да извадим всичко на светло. Не мога да обясня какво се случи между нас. Но е факт, че се случи. Дори не се чувствам виновен пред присъстващите и хората от нашия бранш, които ще приемат действията ми за адски глупави и — напълно основателно — като предателство и престъпно отклонение от задълженията ми, да не говорим, че поведението ми е напълно неприемливо за офицер и джентълмен. Накратко, ще се опитам да изпълня задълженията си, всъщност сигурен съм, че ще успея. Също така съм наясно, че не давам пет пари кой какво мисли, за мен е важно единствено онова, което Светлана мисли за мен.

— Милият ми Чарли — възкликна Светлана, скочи от стола и се хвърли да го целува.

— Очевидно другите ще разберат — продължи след малко той. — Колкото по-късно, толкова по-добре. Ще преминем по този мост, когато му дойде времето.

— Ако позволите, господине — обади се Брадли, — не съм видял нищо в отношението ви към подполковник Алексеева, нито пък в нейното към вас, което да намеква по някакъв начин за непристойно поведение.

— Същото мога да кажа и аз, Чарли — намеси се Мунц. — Нещо друго?

Кастило поклати глава.

— Лестър, свържи се с квартирата, ако обичаш, да викнат господин Дарби — нареди Мунц.

— Питах се кога ще се сетиш да звъннеш, шефче — прозвуча гласът на Едгар Дешамп трийсет секунди по-късно. — Приятелят ти, посланикът, те търсеше.

— Посланик Силвио ли? По дяволите. Какво иска?

Хуан Мануел Силвио беше американският посланик в Аржентина. На няколко пъти бе рискувал кариерата си, за да помага на Кастило, и бе вършил неща, за които нито един посланик не бива да помисля. Кастило не искаше да го въвлича в сегашния проблем.

— Не, говоря за другия, който не те понася. Монтвейл. Сети ли се за кой посланик става въпрос?

— Какво иска този посланик?

— Освен да говори с теб ли? — попита Дешамп и продължи: — Искаше да разбере къде се намираш.

— И?

— Казах му, че си отишъл в Андите с една червенокоса, за да проучвате геоложки формирования, и ще се върнете след новогодишните празници. Може и да съм оставил у него впечатлението, че се опитваш да скриеш салама в червенокосата.

По изражението на Светлана стана ясно, че са й трябвали цели пет секунди, за да разбере смисъла на казаното. След това се нацупи възмутено. Накрая поруменя.

— А той какво каза?

— Нещо от сорта, че ако в миналото си бил в състояние да си държиш салама в гащите, сега нямаше да имаме неприятности. Не, всъщност каза: „Нямаше да имаме сегашните неприятности.“

— Спомена ли за какви неприятности намеква?

— Стана въпрос за абсурдното твърдение на шефката на ЦРУ във Виена — тя е докладвала лично на директора на Централното разузнаване — и неофициално на бивша колежка от ЦРУ, някоя си госпожа Патриша Дейвис Уилсън, която на свой ред случайно споменала нещичко на Хари Уилън-младши от „Уошингтън Поуст“.

— Каза ли какво е абсурдното твърдение?

— Да, каза. Госпожица Дилуърт — тя е шеф на ЦРУ за Виена — била останала с нелепото убеждение, че си се домъкнал във Виена и си измъкнал от страната двама много важни руснаци, които тя отдавна убеждавала да минат на наша страна, и то тъкмо когато се били съгласили. Посланикът каза, че не може дори да допусне ти да извършиш подобно нещо, тъй като двамата с него сте се били договорили, ако се каниш да вършиш нещо необичайно, да му съобщиш. Та много му се иска да си побъбрите и да изясните положението.

— Значи най-добре да му звънна в идващите ден-два. Вие с Алекс как се справяте с полковник Березовски?

— На руски ли ще си говорим, а? Да разбирам ли, че отношенията ти с подполковник Алексеева се развиват в желаната посока?

— Отговори на въпроса ми, Едгар.

— Не особено добре. Голям е дръвник, Чарли. Вече нямаме време.

— Не бързай да се отчайваш. Викни го да се обади.

— Виж ти. Да не би да си измъкнал от Червени гащи нещо, което да използваме срещу него?

— Викни го и се погрижи всички да чуят.

— Като те слушам, имам чувството, че май няма да ми се наложи да си правя харакири, сепуку или както там се казва.

Чарли случайно погледна Светлана. Тя бе вбесена.

— Седнете, полковник, и говорете съвсем естествено. Добре, шефче, събрали сме се всички в очакване да станем свидетели на чудото.

— Полковник Березовски, чувате ли ме? — попита Кастило.

— Чувам ви.

Кастило посочи Александър Певснер.

— Господ бе милостив, Дмитрий, и отговори на молбите ти — заговори Певснер. — Майките ни се усмихват от рая. Добре че вие се измъкнахте от ада.

„Сега ще запеем четвърти химн «Напред, воини на Христа».“

Кастило съжали за тези мисли, когато чу дрезгавия от вълнение глас на Березовски.

— Александър?

Почувства се още по-зле, когато забеляза, че Певснер говори с усилие.

„Не ми е никак приятно да ти кажа, Едгар, но в момента нито един от двамата не ми прилича на дръвник.“

— Съжалявам, че не си тук, Том Барлоу, стари приятелю. Можеше да ни помогнеш да украсим новогодишната елха.

Светлана отново го изгледа сърдито.

Певснер най-сетне заговори:

— Дмитрий, положението се промени драстично. Слушай ме много внимателно. Прави каквото господин Дарби — или който и да е от хората на Чарли Кастило — поискат. Кажи им каквото искат да научат. Слушай ги.

— Ти познаваш ли този Кастило?

— Той е като част от семейството ми — отвърна Певснер. — Наистина е част от семейството, ако питаш Ана.

— И мен, Дмитрий — обади се Светлана. — Той е моето семейство и пред бога, и пред света.

— Той познава ли Алфредо? — обърна се Певснер към Кастило и другият мъж кимна.

— Дмитрий, полковник Мунц не е само мой приятел, той говори от мое име — обясняваше Певснер. — Ще те преместим на по-безопасно място. Алфредо ще ти обясни.

Мунц заговори на Дарби:

— Алекс?

— Слушам те, Алфредо.

— Има втора квартира в кънтри клуб „Буена Виста“. Полковник Кастило иска с Дешамп да отидете там — останалите остават в Нуестра Пакеня Каза — с полковник Березовски и семейството му. До час, ван за доставки на супермаркет „Кото“ ще бъде при вас. Качвате се всички.

— На кого е ванът?

— На Певснер. И хората са негови. Имаме още една къща в кънтри клуб „Голф енд Поло“. Тя е за всеки случай.

— Идеята на Чарли ли е? — попита със съмнение Дарби.

— Да, поне докато не измислим нещо по-подходящо — обясни Кастило. — Докато се върна в Буенос Айрес…

— Кога смяташ да се върнеш, шефче? — попита Дешамп.

— Тръгвам, щом се съмне. Ще бъда на „Хорхе Нюбъри“ — някой трябва да дойде да ме посрещне — четири часа по-късно. С мен се връщат Алфредо и Лестър.

— И аз — обади се Светлана.

— Ще оставя полковник Алексеева тук. Най-вероятно ще прехвърлим госпожа Березовски и София тук.

— Разумно ли е да я оставиш там, Чарли?

— Няма начин — обади се отново Светлана. — „Гдето идеш ти, и аз ще ида“… Чети Библията, мой Чарли, това е от първа глава на Рут.

— Нямам намерение да държа всички яйца в една кошница.

— Точно така. Нали имаш доверие на Певснер? — попита саркастично Дешамп.

— Аз съм с Чарли, Алекс — напомни Мунц. — Разумно е да я оставим тук.

— Щом и двамата сте на едно мнение — отвърна Дешамп.

— Ще се опитам да разбера от нея всичко за парите. Алек ще ми разкаже каквото знае за операцията в Конго, но не знае много, затова говорете с полковника.

— Дмитрий, разкажи им всичко, което знаеш — нареди Певснер.

Березовски мълча дълго.

— Сигурен ли си, Александър?

— Разбира се, че съм сигурен. Можем да направим нещо с помощта на Чарли.

— Ако се притесняваш за двата милиона, полковник — успокои го Кастило, — Алек ще те увери, че съм човек на думата си. Обещал съм и ще ти ги платя.

Кастило забеляза, че Светлана клати глава, сякаш не може да повярва колко са глупави мъжете.

„Ама какво става тук?“

— Един бърз въпрос, полковник, след като вече не играем игрички. Нали не играем?

— Вярвам на преценката на Александър, подполковник — рече Березовски. — Както се изрази, вече не играем игрички.

— Ти ли отиде при семейство Кул, когато реши да вдигнеш гълъбите, или те се обърнаха към теб?

— Аз отидох при него. Познавах се и с двамата от много години.

— Той свърза ли те с шефа на ЦРУ във Виена?

— Най-накрая.

— Разкажи ми за нея.

— Предполагам, че искаш честен отговор, вместо любезен и възпитан, нали?

— Точно така.

— Тя представляваше проблем. Не смееше да направи нещо без разрешение.

— Това ли имаше предвид, когато каза „най-накрая“?

— Исках да кажа, че тя най-накрая ни позволи да се свържем с нея. Двамата със Светлана рискувахме, не тя.

— Затова ли реши така ненадейно да се обърнеш към мен?

— Имаше възможност, подчертавам, че беше само възможност, вече да са ни погнали. Според двама ни със Светлана, ако нещо се объркаше, независимо какво, тя щеше да ни остави да се оправяме сами.

— Много ти благодаря за откровеността — отвърна Кастило.

— Като говорим за Виена, Чарли — намеси се Дешамп, — Милър каза, че онзи, дето искаше да го наблюдаваме… как, по дяволите, се казваше?

— Алексеев ли?

— Някакъв роднина на Червени гащи.

— Какво той?

— Милър каза, че някой вече е поръчал на Националната агенция по сигурността да го държи под око. Не е ясно кой, но по всяка вероятност става въпрос за Агенцията. Както и да е, той се е качил на „Еър Франс“ — не на „Аерофлот“ — от Рим за Москва днес следобед. След това има резервация за влак за Виена.

— Значи са му позволили да елиминира Светлана — отбеляза полковник Березовски. — Внимавай, Свет!

— Да не би да мислиш, че няма да погне и теб? — попита Светлана.

— Аз мога да се оправя с Евгени. Притеснявам се за теб.

— „Гордостта предшествува погибелта“ — цитира тя.

— Обзалагам се, че и това е от Библията — подхвърли саркастично Кастило.

— Притчи, 16:18 — отвърна спокойно тя.

— Няма да е зле всички да разберем за какво става въпрос — заяви Дешамп.

— Този тип е тръгнал да ликвидира новите ни приятели. Кажи на Милър да се свърже с Националната агенция и да им каже да го държат под око. Искам да знам докога е във Виена и кога заминава от Виена. А, да, и накъде тръгва след това.

— Да не занимаваме Агенцията, така ли?

— В никакъв случай.

— Нещо друго?

— Засега не се сещам.

— Да звъннем ли, за да докладваме докъде сме стигнали?

— Не, освен ако нещо не се обърка.

— Добре. Ще се видим вдругиден на „Хорхе Нюбъри“.

(Четири)

— Напълно възможно е, Александър — обясни Светлана, — ако досега не са ни проследили, вече да са пуснали хора по петите ни, да са научили за парите. Ако не са, със сигурност в най-скоро време ще разберат. Запомнила съм номерата…

Замълча, когато една от прислужниците влезе в библиотеката. Бяха само тримата. Мунц беше отишъл някъде, сигурно говореше по телефона, а пък Ана повика Лестър, за да измисли какво да правят с Макс, който крадеше сладките от елхата, а след това ръмжеше на всеки възрастен, който приближеше.

Разговорът им бе прекъснат за четвърти път от човек от прислугата.

— Стига — викна на руски Певснер и жената на средна възраст го погледна стреснато.

— Щом приключиш онова, което вършиш, веднага кажи на мадам Певснер, че ще бъдем в Зелената стая и не желаем да бъдем безпокоени, освен ако не е второто пришествие или лично Господ Бог Спасителя.

Прислужницата кимна.

„Само дето не се просна пред цар Александър. Държа се също като… Кастило се опита да си припомни думата, крепостна селянка. Съвсем като крепостна селянка. Освен това е рускиня. Как ли се е озовала руска крепостна селянка в Барилоче?“

— В Зелената стая има достатъчно място — обясни Певснер, — широко е. Ще продължим там. И ще заключим вратата.

— И аз искам такъв — Светлана посочи лаптопа, който Кастило тъкмо отвори. — Ще ми намериш ли, Чарли?

— Не — отвърна направо той.

Певснер се изкиска.

— Тогава ще си купя сама.

— Малко вероятно — отвърна Чарли. — Като говорим за пари, нали ни прекъснаха, когато говорехме за пари…

— Какво за тях?

— Банковите сметки, които каза на Алек, че знаеш наизуст…

— Какво те?

— Записал съм ги тук — посочи той лаптопа. — Ще ги прехвърля на сиди, може да потрябват на Алек. — Той я гледаше в очите и се надяваше поне донякъде да е усвоил ледения поглед на Певснер.

„Успях. По очите й личи.“

— Да не би да говорим за банкови сметки, които съвсем случайно си пропуснала да споменеш, докато ми разказваше всичко?

— За бога, Чарли, щях да ти кажа за тях.

„Този поглед на искрено разкаяние или е истински, или тя ще направи изключително успешна кариера на сцената?“

Светлана погледна към Певснер за подкрепа, но както Кастило видя, не се получи.

— Преди да поговорим за онова, което си забравила да споменеш — продължи той, — кажи ми пак сметките, които знаеш наизуст.

— Там са повечето пари — отвърна тя. — Повечето са в Лихтенщайн, но някои са в Швейцария, а други на Каймановите острови. Сметките са пет.

— А номерата, които ми каза?

— В тези сметки бяхме заделили малко пари, в случай че ни разкрият, да попаднат на тях и да престанат да търсят. Разбираш ли?

— Какво ще рече „малко пари“?

— Не повече от четвърт милион долара.

— Не е толкова лесно да измамиш някого, Светлана. Не съм чак толкова глупав, че да ти повярвам.

— За бога, казвам истината.

Той пресметна, преди да продължи.

— Да не би да очакваш да ти повярвам, че онзи, който търси мръсни пари в Русия, ще се натъкне на мижавите ти осем хиляди долара и ще си каже: „Еврика, напипахме ги. Прекратете търсенето.“

— Осем хиляди долара ли? — попита тя, напълно объркана.

Певснер се разсмя.

— Изобщо не е смешно, дяволите да го вземат, Алек. Първо ме лъже, след това се опитва да ме направи на глупак. Какво стана с гръмките приказки, че сме били семейство и разни подобни дивотии?

— Преди малко, приятелю Чарли, ти й дължеше извинение. Сега дължиш и на двамата.

— Защо?

— Първо, аз не излъгах, когато казах, че си като част от семейството ми.

— Е, и?

— Какво направи, Чарли, раздели четвърт милион долара на броя на сметките и така реши, че във всяка има по осем хиляди долара ли?

— Точно така.

— Според мен Светлана се опитваше да каже, че във всяка една от сметките има по четвърт милион.

Имаше чувството, че сам се е направил на глупак, благодарение на нескопосаната си сметка.

— Господи, че това са почти осем милиона долара — въздъхна той. — Ти си била готова да подхвърлиш осем милиона долара на СВР, за да ги отклониш от следата ли?

Светлана кимна. Той забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

„Господи, не го прави!“

— Кълна се в господ, че казвам истината — разхлипа се тя. — Не е честно да ме гледаш с такова подозрение!

— Миличка — чу гласа си Чарли.

След миг тя беше в прегръдките му и продължаваше да хлипа.

— Ще отида да видя какво са направили с елхата — надигна се от мястото си Певснер. — Няма да е зле да заключите вратата, след като изляза.

— Това бе първата ни кавга — вдигна поглед Светлана. — И първото ни сдобряване, и първият път в моето легло. Досега го правехме все в твоето легло.

— Скъпа, много съжалявам.

— Знам, усещам го — призна тя. — Може ли да ти кажа нещо?

— Каквото искаш.

— Знам защо не ми вярваше.

— Защото съм глупав ли?

— Защото си мъж. И както всички други мъже, си изпълнен с несигурност. Когато една жена ти се хвърли на врата, ти просто не можеш да повярваш на късмета си. Смяташ, че не заслужаваш онова, което ти се дава, и решаваш, че жената има някакъв скрит мотив.

— Ти да не би да ми предаваш урок по психология?

— Това е самата истина — отвърна Светлана. — Искам да ти кажа още нещо. Не съм глупава жена. Сигурно съм значително по-умна от останалите жени, които познаваш. И аз като теб съм обучена да премислям най-неблагоприятните сценарии. Бях ги премислила, когато оставих четката си за зъби в банята ти.

— Кой е най-лошият сценарий?

— Три са — призна тя и се подпря на лакът, за да го погледне, при което гърдата й се отри в него. — Първо, че греша за онова, което забелязах в погледа ти, че не изпитваш нищо към мен. Вторият, че професионализмът ти ще измести всичко останало и ще ме отблъснеш, независимо какво чувстваш. Това много ме притесни.

— Ами третият?

— Той все още не е проверен, Чарли. Знаеш много добре какви са шансовете ни да прекараме живота си заедно, нали? Дори не си се замислял.

— Напротив — отвърна тихо той.

— Шансът е по-малко от едно на хиляда.

— Добре. Какво предлагаш?

— Ще се моля. И досега се молих. Ти молиш ли се, Чарли?

— Отдавна не съм го правил.

— Това е между теб и господ. Баща ми никога не се молеше. Казваше, че господ знае какво мисли, затова нямало смисъл. Господ щял да направи с живота му каквото пожелае.

— И аз мисля така — призна Кастило. — Ако господ умее да чете мислите ми, значи знае какво изпитвам към теб.

— Значи има един неуточнен сценарий. В такъв случай прогонваме всички мисли, че няма да остареем заедно, и се преструваме, че отсега нататък ще бъдем все двамата.

Тя изви въпросително вежди.

— Става — съгласи се той.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Добре. Тогава заминавам с теб за Буенос Айрес и ти ще ми намериш компютър като твоя.

— Май успешно ме омота — призна Кастило.

Тя кимна доволно.

— Може ли да попитам нещо?

— Каквото искаш, стига да не е за пари.

— Точно за пари исках да поговорим. Колко пари има в сметките, които помниш наизуст?

— Това ли било? Значи си жиголо? Искаш парите ми.

— Много повече от осемте милиона, които си решила да хвърлиш на вятъра, за да си покриеш следите.

— Ако ти кажа четирийсет, петдесет пъти повече от това, ще останеш ли доволен? Пари ли искаш да ти дам, Чарли? Само кажи.

— Не съм от същия калибър, но няма да ми се наложи да продам Макс, за да си платя наема. Чудех се за двата милиона, които поискахте, докато бяхме във влака.

— Причините да ги поискаме са две. Ти искаше да чуеш някаква причина — веднага — защо искаме да минем на страната на врага, при това искаше причина, в която да повярваш. Ако мислеше, че имаме нужда от пари, нямаше да търсиш пари.

— Още един въпрос.

— Само един.

— Имаш ли представа как ми въздействаш, като си триеш гърдата в мен?

Тя се изчерви, след това призна:

— Надявах се да се получи.

(Пет)

Предишната вечер Чарли научи, че Нова година се отбелязва с две празненства. Първото бе семейното, обилна вечеря — на огромната маса бяха поднесени две печени гъски и прасе сукалче — което започна в десет и трийсет.

В началото на вечерята Певснер прочете дълга молитва (много подобна на американската), в която отправи благодарност не само към бог, но и към дълъг списък от светци (Чарли бе чувал само някои от тях) за проявената от тях щедрост към семейството, включително „срещата със Светлана и в най-скоро време с Дмитрий, Лора и София с онези, които ги обичат“, а също и за „присъствието на масата и в живота ни на Чарли, Лестър, Алфредо и Янош, които са готови да рискуват живота си за нас и един за друг.“

В този момент Светлана стисна ръката му — жестът не беше интимен — под масата и когато той я погледна, забеляза, че по бузите й се стичат сълзи.

След това се преместиха в голямата стая, където бе подредена новогодишната елха. Някои от прислугата, облечени като дядо Мраз и Снегурочка, потанцуваха на музиката, изпълнявана от квартет балалайки. Балалайките бяха с различна големина, най-голямата колкото чело.

Чарли се засрами малко от първоначалната си реакция, защото реши, че костюмът на Дядо Мраз е като на Дядо Коледа, че Снежанка е госпожа Коледа и най-вероятно са шити от будисти някъде в Китай.

Остана силно развълнуван и го призна.

Децата — Елена притискаше Иван Грозни до себе си — изпяха няколко коледни песни, след което дядо Мраз и Снегурочка с танци въведоха останалите от прислугата, които подредиха подаръците под елхата.

Светлана му каза, че децата ще получат подаръците си на сутринта.

Тогава Чарли, вероятно под въздействието на шампанското, което се лееше по време на обяда, стигна до философското заключение, че идеята на руснаците е по-добра и че е по-разумно подаръците да се дават на Нова година, вместо на Коледа, тъй като Коледа беше християнски празник — свят ден — в който Дядо Коледа едва ли одобряваше подобно пиршество.

Сподели наблюденията си със Светлана, а тя го погали по бузата и го целуна.

Пет минути преди полунощ, всички излязоха на кея, последвани от слугите, които носеха огромен часовник и количка с десетки бутилки шампанско.

Точно в полунощ часовникът отмери дванайсет удара.

Певснер брои високо до едно.

Когато и последният удар заглъхна, се чу глух взрив, който стресна Кастило, последван от още един и още един.

Изпита облекчение, когато разбра, че това са фойерверки, които продължиха да ги радват цели петнайсет минути.

Остана много доволен, когато Светлана го целуна, а Ана целуна съпруга си.

Днешното празненство, както се изрази Певснер, било както при „другите хора“.

Състоя се в голямата стая, която Кастило реши — вероятно заради изпитото шампанско, след което винаги имаше махмурлук — че е направена като тронната зала на цар Александър I, императрица Ана, великата херцогиня Светлана, императорските деца и гостуващите благородници като него, ефрейтор Брадли и полковник Мунц.

Троновете не бяха истински, но столът на Певснер беше с по-висока облегалка, отколкото на съпругата му, а той пък бе с по-висока облегалка, отколкото на останалите. Янош го нямаше и Чарли се запита къде е.

Дядо Мраз и Снегурочка се появиха отново, както и квартетът балалайки. Дядо Мраз и Снегурочка застанаха край огромната купчина пакети. Квартетът засвири. Появи се Янош, въведен от поне осемдесет човека, от брадати възрастни до деца, след това се приближи до Дядо Мраз.

Дядо Мраз взе малък пакет от купчината, подаде го на Певснер, който го разопакова, отвори малка кутия, извади часовник и го вдигна високо, за да го видят всички. „Хората“ замърмориха одобрително.

След това Дядо Мраз подаде пакет на Ана и тя вдигна наниз перли, за да ги видят всички. Следващата бе Светлана, която също получи наниз перли.

Кастило реши, че децата са получили подаръците си по-рано. Погледна Елена и забеляза наниз перли, който не бе виждал досега.

„Сега пък какво следва?“

Дядо Мраз му подаде малка кутийка.

„Мили боже, «Ролекс».“

— Вдигни го, вдигни го! — изсъска Светлана.

Той го вдигна.

Ефрейтор Брадли получи своя пакет и след малко вдигна своя „Ролекс“, за да го видят хората.

И полковник Алфредо Мунц получи „Ролекс“.

„Сигурно Певснер получава отстъпка, ако купува по десетина, ако не и повече.“

„Какво каза: «Взех много повече от един милиард в злато, Чарли. И три пъти повече от платината.»“

Накрая и Янош получи „Ролекс“.

Един старец се отдели от групата, пристъпи към трона и буквално заскуба коса пред Певснер. Певснер кимна. Дядо Мраз подаде пакет на стареца и той го отвори. Вътре имаше малък телевизор с плосък екран. Хората замърмориха одобрително.

Янош повика млада жена и тя пристъпи към трона, заскуба коси, след това пое пакет от Дядо Мраз.

Мина повече от час, докато и последният излезе от тронната зала, стиснал доволно новогодишния си подарък.

Цар Александър стана от трона.

— Ана няма да остане много доволна — заяви той, — но независимо от часа ми се иска да пийна една чаша. Тази работа винаги ме отегчава. Само че хората очакват да го направя. Нали ще пийнете с мен?

„Сега е моментът да кажа: Алек, двамата с Лестър не можем да приемем часовниците «Ролекс».“

Кастило забеляза, че Лестър разглежда новия си часовник.

„Какво пък толкова? Той все пак спаси живота на Певснер.“

— Само една чаша — съгласи се Кастило. — След това отивам да поспя. Утре сутринта ме чака полет.

— Честита Нова година, Чарли! — рече Певснер, вдигна чашата с леденостудена водка и се чукна с Кастило.

— Честита Нова година — отвърна гостът. — Алек, тези хора бяха руснаци, нали? Поне повечето от тях.

Певснер кимна.

— Откъде се появиха?

— От Русия — отвърна Певснер, очевидно доволен от себе си. Когато забеляза изражението на Кастило, продължи: — Научих го от теб. Ако кажа подобно нещо на Ана, ще ме замери с нещо.

— А как са дошли тук?

— Повечето са евреи. Работили са за хора от опричнината години наред. Когато комунистите решиха да пуснат голяма част от тях да се върнат в Израел, ние ги предупредихме, че там едва ли ще им хареса, след това уредихме пътуването им. Наистина не им хареса. Културният шок, климатът — какво казвате вие американците: „Поредният противен слънчев ден в Ел Ей“; в Тел Авив е още по-зле — видяха бомбаджиите, самоубийствата и разбраха какво ще бъде бъдещето им. Искаха да се махнат, но не искаха да се върнат в Русия. Затова уредих да дойдат тук. Един ден децата им ще се присъединят към всички руски евреи в Аржентина. Тук живеят четирийсет хиляди еврейски гаучос, по произход от Източна Европа. Това знаеше ли го?

Кастило кимна.

— Чувал съм.

— Засега родителите им работят за мен.

— Алек, не знам какво да кажа за „Ролекс“-а.

— Можеш да кажеш „благодаря“.

— Наистина си нахитрял.

— Хората, евреите, казват: „Носи го със здраве.“

— Благодаря ти.

(Шест)

Докато „Аеро Командър“-ът рулираше по частната писта, той забеляза, че отстрани са спрели два самолета „Гълфстрийм“ един до друг.

Единият беше неговият. На другия се виждаше емблемата на американските Военновъздушни сили и президентския екип.

— Мама му стара — възкликна той.

Спря „Аеро Командър“-а до правителствения.

— Виждам Дейвидсън — заяви Мунц. — Там са и някои от хората на Певснер. И на Дъфи.

— А пък аз виждам „Гълфстрийм“-а. Алфредо, ще заведеш ли Светлана във втората квартира, която спомена? В „Голф енд Поло“ или „Поло енд Голф“, както там се казваше.

— Идвам с теб — настоя Светлана.

— Ще вършиш, каквото ти се каже. Времето за игри и закачки свърши. Разбра ли?

Тя кимна.

— Сега ще си поприказвам с пилота — каза Кастило. — Вие оставате — всички, освен Макс — в самолета. Ако отида при Дейвидсън, оставате в самолета, докато тръгнем, след това завеждаш Светлана и Лестър в „Поло“ нещо си. Разбрахме ли се?

— Какво става, Чарли?

— Подозирам, че положението не е никак добро. Ще стане още по-зле, ако ме видят със Светлана.

— Да не би да мислиш, че Монтвейл е тук?

— Или той, или лакеят му — отвърна Кастило. — След малко ще разбера. — Отвори вратата, ако обичаш.

Светлана не го целуна, когато той мина превит почти на две покрай седалката й. Спря го, положи ръка на бузата му и се вгледа в очите му.

„Това бе точно толкова интимно, колкото и целувка.“

До носа на „Гълфстрийм“-а бяха застанали двама в униформи на Военновъздушните сили. Единият показа на другия Макс, който се спусна към колесника за ритуала си, а след това към мъж в зелен панталон и блуза с копчета, който се бе отправил към тях.

Кастило забеляза, че по-високият беше подполковник от авиацията, а другият просто пилот.

— Говорите ли английски, господине? — попита подполковникът.

— Опитвам се — отвърна Кастило.

— Хубаво куче — отбеляза той.

— Благодаря.

Макс дотича при тях, седна и подаде лапа.

Подполковникът приклекна и почеса Макс по ушите.

— Хубав самолет — отбеляза Кастило. — На президентския екип е, нали?

Подполковникът вдигна поглед към него, изправи се, но не отговори.

— Аз съм резидентът на СВР в Буенос Айрес, подполковник. Бихме искали да сме наясно какво правят американските ни приятели.

След тези думи подаде на подполковника личната карта на подполковник К. Г. Кастило от Специалните части на американската армия.

Подполковникът веднага позна картата, усмихна се и я огледа внимателно.

— Канех се да ви кажа, подполковник — започна той, — по възможност по-тактично, че не ми е позволено да говоря за мисията на самолета. Но след като вие сте мисията…

— Моля?

— Съвсем неофициално ще ви призная, че сте затънали до ушите.

— Защо?

— Посланик Монтвейл току-що наряза посланика като кисела краставица. Посланик Монтвейл каза, цитирам почти дословно: „Току-що прелетях почти осем хиляди километра, за да се видя с проклетия подполковник Чарли Кастило, а вие не само твърдите, че нямате представа къде се намира копелето, ами че дори не сте чул, че е в Аржентина.“

Обърна се към капитана и попита:

— Нали това бяха думите на посланика, Сам?

— Почти дословно, господине — потвърди капитанът. — Не мога да обясня защо, но ми се стори, че посланик Монтвейл не харесва особено много подполковник Кастило.

— Знам, че посланик Монтвейл не харесва никого, но не помня някога да съм го виждал толкова вбесен — призна подполковникът. — Какво, за бога, сте направили, подполковник?

— Бях много лошо момче — отвърна Кастило. — И не сме водили този разговор, подполковник.

Макар много добре да знаеше, че отдаване на чест, докато е в цивилни дрехи, се забранява от американската армия, Кастило козирува.

Подполковникът и капитанът отвърнаха.

Кастило се обърна към „Аеро Командър“-а с намерение да помаха с ръка.

Вместо това изпрати въздушна целувка.

След това подкани Макс.

— Хайде, Макс.

Тръгна към Джак Дейвидсън.

— Изпусна посланик Монтвейл — обясни Дейвидсън, докато се ръкуваха.

— Той видя ли те? — попита Кастило.

— Не. Жандармерията бяха предупредени, че пристига „Гълфстрийм“ на Военновъздушните сили, затова реших да съм по-предпазлив и останах да чакам в колата на Дарби. — Посочи беемве с черни прозорци и аржентински номера. Джипът мерцедес до него беше на Дъфи. Само ако се вгледаш внимателно, ще забележиш дупките от куршуми.

— Сигурен ли си, че Монтвейл не те видя?

Дейвидсън кимна.

— Освен това той не знае кой съм, нито пък как изглеждам.

— Никога не подценявай Монтвейл. Сам ли беше?

— Водеше трима. Двама сигурно са от Тайните служби…

— Които е много вероятно да те познаят.

— Ако ме бяха видели, но те не ме видяха, защото бях много внимателен, подполковник, господине.

— Извинявай, Джак, изморен съм. Ами третият?

— Метър и осемдесет и пет, може би и деветдесет, четирийсет и няколко годишен, подстрижка на военен, костюмиран. Сигурен съм, че е военен. Най-вероятно от армията.

— Защо?

— Офицерите от братските служби в цивилно облекло си приличат на цивилни. Нашите офицери в цивилни дрехи приличат на офицери от армията в цивилни дрехи.

Кастило се разсмя.

— Кой ли е? — Въпросът на Кастило беше реторичен. — Какво стана?

— Веднага след като се направих на предпазлив и се качих в беемвето, се появи посланик Силвио с джип на посолството. И преди да попитате, подполковник, господине, не ме е видял, защото бях особено предпазлив.

— Добре, Джак — усмихна се Чарли.

— Може да е познал колата на Дарби, защото е умен човек, но не дойде да каже „Здрасти“. След това „Гълфстрийм“-ът кацна, всички слязоха, посланиците проведоха разговор, при който Монтвейл поаленя и заразмахва ръце. Затова предположих, че говорят за теб.

— После?

— Качиха се на джипа и отпрашиха.

— Да имаш представа къде отидоха?

— Да, господин подполковник, имам. В беемвето, в което се бях притаил, защото, както ви казах, бях особено предпазлив…

— Стига, Джак, дяволите да те вземат — сряза го Кастило.

— Има радио на посолството и аз ги подслушвах, за да мога да ти докладвам, че отиват в посолството.

— Значи не са в квартирата.

— Само предполагам, Чарли. Не мога да чета по устни, но си мисля, че една от причините, поради която Монтвейл беше толкова вкиснат, беше, че попита посланика за квартирата и посланикът отговори: „Каква квартира?“

Кастило се обърна към „Аеро Командър“-а.

Всички бяха излезли.

„Защо не се сетих, че в един по обед, в слънчев летен ден в Аржентина, кабината на самолета се превръща в пещ?“

Даде знак на Алфредо Мунц да се приближи. Сам.

„Защо не се учудвам, че всички идват с него?“

Когато хората на Певснер видяха Мунц, Светлана и Брадли да вървят към Кастило и Дейвидсън, слязоха от автомобилите си и също тръгнаха към тях. Когато жандармите видяха, че хората на Певснер тръгват към Кастило и Дейвидсън, слязоха от автомобилите и също тръгнаха към тях.

Дейвидсън разбра какви мисли се въртят в главата на Чарли.

— Може да решат, че Червени гащи е актриса, а ние сме й почитатели и придружители.

— „Гълфстрийм“ на Военновъздушните сили е докарал посланик Монтвейл — заяви Кастило, когато се събраха всички. — Отишли са в посолството, където се налага да отидем двамата с Джак. Алфредо ще закара Светлана до „Пилар“. Лестър, вземи радиото и върви с тях.

— Слушам, господине.

Кастило се обърна към офицера от жандармерията.

— Какви са заповедите ви?

— Да съм на ваше разположение, mi coronel.

— Имате ли две коли?

— Si, mi coronel. Мерцедес и форд.

— Изпрати едната с мен, а другата с полковник Мунц. Следвайте него и другите господа, но само до входа на кънтри клуба. Не искаме да привличате излишно внимание.

— Si, mi coronel.

Обърна се към хората, които Мунц беше нарекъл „хората на Певснер“, и заговори на руски:

— Магистрала „Панамерикана“ е толкова натоварена по това време, че ще бъде трудно да ви проследят.

Един от „хората на Певснер“ кимна с разбиране. Трябваше да се отърве от жандармерията.

Подполковник Светлана Алексеева очевидно прецени, че след като за подполковник Кастило е безопасно да говори на руски, за нея също е безопасно и тъй като имаше въпроси, побърза да ги зададе на родния си език.

— Чарли, мили, ти кога ще дойдеш?

Кастило погледна изражението на Джак Дейвидсън.

„Мама му стара, изпуснахме котката от торбата. Всъщност все някога трябваше да му кажа.“

— Щом успея, любима — отвърна той също на руски и срещна погледа на Дейвидсън. — Нали можеш да караш, Джак? Струва ми се, че си в шок.