Специална част

(Едно)

— Значи разбрахме се — отбеляза Том Барлоу, — че довечера ще вечеряме с приятели и няма да разговаряме, няма дори да мислим за работа до утре.

„Не си спомням да съм се разбирал с теб за каквото и да било, помисли си Кастило, но защо пък не.“

— Няма проблем — отвърна той.

— Ти знаеш някои неща за семейството ни, Чарли, но Сузана ми каза, че не знае абсолютно нищо за твоето — продължи Барлоу.

— Деветима сме — започна Кастило. — Бяхме десет, но брат ми Фриц го обесиха преди две години за кражби на добитък в Тексас.

Барлоу поклати глава.

— Александър ме предупреди, че имаш… интересно чувство за хумор — призна Барлоу.

— Чарли, ако нямаш нищо против — прекъсна ги Алфредо Мунц, — ще пропусна вечерята. Жена ми има странната идея, че от време на време трябва да вечерям с нея и с момичетата.

„В превод въпросът означава дали ще бъда в безопасност, ако ме остави сам.“

— Върви, Алфредо. Морската пехота е тук и положението е под контрол.

Дейвидсън и Лестър разбраха намека и се усмихнаха. Лестър имаше доволен вид, че ролята му на самоназначил се бодигард на Кастило е призната.

Дейвидсън забеляза изражението на Светлана/Сузана.

— Сузи… — започна той.

— Сузана — поправи го тя.

— Вече си имаме една Сузана. Какво ще кажеш за простичкото Сюзън?

Тя погледна Кастило.

— Здрасти, просто Сюзън — усмихна се Кастило.

— Канех се да кажа, че има нещо, което не знаеш, за Чарли — продължи Дейвидсън.

— Ами?

— Нали знаеш онзи стих от библията „Гдето идеш ти…“

— Да, разбира се. — Тя погледна Чарли отново. — От Рут е. „Гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана, твоите люде ще бъдат мои люде…“

— Именно — кимна Дейвидсън.

Кастило знаеше какво следва и се почувства неловко.

— Е, просто Сюзън, що се отнася до Чарли, нашият стих гласи: „Гдето иде Чарли, отиваме и двамата с Лестър, гдето Чарли остане, оставаме и двамата с Лестър“ и така нататък.

— Ти се подиграваш със Светото писание! — сопна се тя и погледна към Кастило за помощ.

Кастило вдигна безпомощно ръце.

— Каква е тази работа? — попита гневно Сюзън.

— Просто Сюзън, ти си невероятна жена — отбеляза Дейвидсън. — Може би най-невероятната жена, която някога съм срещал. Само че не си на нивото на генерал-лейтенант Скоти Макнаб. А неговата заповед беше изрична. Да не изпускам Чарли от поглед. Амин.

— Единственото изключение е затворената врата на спалнята — заяви Кастило.

— Така е — съгласи се Дейвидсън. — Сигурно Макнаб ще одобри.

— И докога ще продължава това? — попита Сюзън.

— Докато, просто Сюзън — започна Кастило, след това погледна Барлоу: — Прости ми, Том, знам, че обещах да не говорим по работа. — Отново се обърна към Сюзън. — Докато се върнем ОТ Африка. Тогава Джак се връща към обичайните си задължения да къса крилцата на мухите и да се задява с красиви жени.

— Сюзън — поправи го тя. — Не просто Сюзън.

— Както предпочиташ — съгласи се великодушно Кастило.

Сюзън се замисли за секунда, след това започна да обяснява:

— Няма абсолютно никаква причина да стоят тук. Нали видя охраната…

— Според мен — прекъсна я с усмивка Барлоу, — сега ще станем свидетели как неустоимата сила се среща с предмет, който не може да бъде мръднат.

— Няма начин да ме накарате да остана, за да чуя края на тази дивотия — заяви Мунц. — Том, подай ми телефона, ако обичаш. Ще звънна на жената да й кажа, че ще се прибера.

Барлоу му подаде слушалката и Мунц се протегна. Преди да я поеме, телефонът звънна. Той се стресна, отдръпна ръка, след това пое слушалката.

— Да — каза Мунц. Кимна, сякаш очакваше обаждането. Срещна любопитния поглед на Кастило. — Доведете комендант Дъфи, ако обичате — помоли той и затвори.

Чарли отново си напомни, че Мунц не е свикнал да моли за разрешение, нито да пита за съвет, преди да предприеме нещо.

— За бога, Алфредо. Не можа ли да задържиш топката, докато измисля какво да правя?

— Карл, вече съм помислил как да се справим с него. Най-добре е още тук и сега да разберем дали ще се получи.

— Става въпрос за полицая, който беше на летището, нали? — попита Сюзън.

— Комендант на жандармерията — поправи я Мунц. Усмихна се на Дейвидсън и добави: — Невероятен човек. Ако реши, ще ни създаде страхотни проблеми. Той е умен, честен и истински патриот. За хората в нашия бизнес, тази комбинация често пъти намирисва на неприятности.

— Преди да ни докараш неприятностите — подхвърли саркастично Кастило, — би ли ни казал как ще се справим с него?

Мунц кимна. Очевидно не бе обърнал никакво внимание на сарказма.

— Доколкото мога, Карл. Просто ще последвам съвета ти. „Когато всичко друго пропадне, кажи истината.“

Кастило премълча напиращия отговор. Моментът не бе подходящ да се разправя с Мунц.

„Истината е, че нямам по-добра идея как да се справя с комендант Дъфи. Май ще трябва да му кажем истината, пък да видим какво ще стане.“

— Добре, Алфредо — каза той. — Кажи ни как да се справим с Дъфи. Само че по-бързичко, защото след две минути той ще нахлуе.

— Ние да останем ли? — попита Сюзън.

— Според мен — отвърна Мунц — най-добре да останем Чарли, полковник Березовски, сеньор Лий-Уотсън и аз. Кабинетът на горния етаж ли е?

Березовски и Лий-Уотсън кимнаха. Чарли се учуди, че нито Дешамп, нито Светлана — най-вече Светлана — не възразиха.

(Две)

Кабинетът — по-точно библиотека, защото стените на стаята бяха покрити с полици — не бе включен в обиколката със Светлана. Четири кожени фотьойла бяха подредени около широка ниска маса, върху която бе поставен пепелник и огромна посребрена запалка.

Кастило седна на единия стол, след това извади пура и започна да я подрязва. Посребрената запалка не работеше. Затова той извади „терористичното си оръжие“ — запалка за пури с бутан, с която бе заменил онази, която инспекторите по сигурността на националното летище във Вашингтон му отнеха с такъв ентусиазъм, сякаш бе „Узи“, и запали пурата.

Погледна към вратата, за да провери дали Дъфи е пристигнал. Погледът му попадна на една от книгите. Нещо не беше наред тук, имаше нещо странно. Стана и се приближи до библиотеката. Дръпна една от книгите и неочаквано нещо като дълъг чаршаф, целият изрисуван с книги, падна отгоре.

— Това, приятелю — разсмя се Лий-Уотсън, — е камуфлаж, както казват американците. Целта е да привлича потенциалните купувачи към скъпите къщи, които са все още недовършени.

— Значи затова водата в тоалетната не работи — отбеляза Кастило.

Лий-Уотсън бе ужасен.

— Хитрата сврака с двата крака! — разсмя се Чарли.

Лий-Уотсън въздъхна.

— Да, наистина.

Минута по-късно, Лиъм Дъфи влезе със самоуверена крачка в библиотеката. Под разкопчаното му двуредно сако се подаваше огромен полуавтоматичен пистолет в кожен кобур.

Той огледа бързо присъстващите и веднага забеляза Березовски.

— Виждам, че всички са тук — подхвърли той престорено весело. Погледна Том Барлоу. — Включително полковник Дмитрий Березовски.

Кастило го поправи:

— Това е сеньор Барлоу, Лиъм. Сеньор Томас Барлоу, позволете да ви представя комендант Лиъм Дъфи.

— Mucho gusto, Senor Barlow — отвърна Дъфи. — Държа да ви кажа, че приличате на човека от снимката, когото търсят от Интерпол. Въпросната снимка е на полковник Дмитрий Березовски и съвсем случайно попадна на бюрото ми.

— Грешите, господин комендант — обади се Лий-Уотсън.

— Как ли пък не — сопна се Дъфи и едва тогава погледна Лий-Уотсън.

— Познаваш ли се със сеньор Седрик Лий-Уотсън, Лиъм? — попита Мунц.

Дъфи не благоволи да отговори.

— Знам кой сте, сеньор — отвърна той. — Държа да отбележа, че съм силно изненадан да ви заваря в тази компания.

— Приятно ми е да се запознаем, господин комендант — отвърна Лий-Уотсън.

— Лиъм, изслушай ме внимателно — заговори отново Мунц. — Ще приемеш ли думата му, че това е сеньор Барлоу, или ще се наложи сеньор Лий-Уотсън да позвъни във Външно министерство, за да те уверят оттам, че грешиш?

Дъфи не отговори веднага. След малко каза:

— Алфредо, изглежда, имаме проблем.

— Сигурен съм, че ще го разрешим — отвърна Мунц.

— Единият начин, Алфредо, е да ми кажеш името на мръсника, който се опита да убие съпругата и децата ми. Тръгвам си, щом ми го кажеш, и ще забравя, че някога съм виждал… сеньор Барлоу.

— За съжаление, не е толкова просто.

— Ще науча името, Алфредо. Не подлежи на преговори.

— Лиъм, знам много за теб. Ти си не само добър полицай, но и честен, а двамата отлично знаем, че в Аржентина това невинаги е възможно. Искрено ти се възхищавам.

Дъфи го изгледа.

— Но?

— Но има сили в тази игра, които ти просто не разбираш.

— Какви например?

— Изпитах две неща, когато научих за теб и семейството ти — започна да обяснява Мунц. — Първото чувство бе лично — че това е достойно за презрение, че е долна постъпка.

— Ами второто? — попита тихо Дъфи.

— Че реакцията ти ще създаде на двама ни с Карлос огромни неприятности.

— Не ми трябва нито твоята помощ, нито помощта на Карлос, за да убия мръсниците.

— Това ни е известно, Лиъм — прекъсна го Кастило. — Защо не ни оставиш да ти кажем защо не искаме да елиминираш мръсниците точно в този момент?

Дъфи го погледна гневно.

— Слушай ме внимателно, Лиъм — нареди Кастило. Ведрият тон се бе стопил. — Можем да решим въпроса като приятели, цивилизовано, или по другия начин.

— Ти да не би да ме заплашваш, Карлос?

— Изтъкнах фактите, не отправих заплаха — заяви Кастило. — Готов ли си да ме изслушаш?

В продължение на двайсет секунди двамата не откъснаха погледи, след това Дъфи кимна.

— В деня, когато са нападнали семейството ти, Лиъм — започна Чарли, — в Германия е бил убит немски журналист, австрийска двойка са били убити с гарота във Виена, направен е бил опит да бъде убит американски полицай и съпругата му във Филаделфия.

Дъфи се замисли за момент и попита тихо:

— Има ли връзка помежду им?

— И генерал Сиринов поръча елиминирането на полковник Кастило — добави Березовски, — когато отиде на погребението на журналиста, няколко дни по-късно.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Дъфи и продължи, без да дочака отговор: — Генерал кой? И теб ли са се опитали да убият, Карлос?

Кастило кимна.

Березовски продължи:

— Генерал-лейтенант Яков Сиринов ръководи отдел „С“ на СВР. Той поръча на резидентите на СВР в Берлин, Виена, Ню Йорк и Буенос Айрес да елиминират въпросните хора.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Дъфи.

— Защото, господин комендант, по онова време бях резидентът в Берлин. Това със сигурност е написано в материала от Интерпол.

Дъфи се замисли.

— Твърдиш, че този човек, въпросният генерал Сиринов… нали така се казва?

— Генерал-лейтенант Яков Сиринов — уточни той.

— Значи той е поръчал убийството на жена ми и децата?

— Твоето убийство — уточни Березовски. — Едва ли някой е споменал нещо за семейството ти. Но едва ли в заповедта е било изтъкнато: „Гледайте семейството да не пострада, докато елиминирате коменданта.“ — Замълча, за да е сигурен, че полицаят го е разбрал, след това продължи: — От друга страна, ако се замислим над онова, което мислим, че е била втората му цел, той може и да е поръчал да бъде избито цялото ти семейство.

— Каква е тази „втора цел“? — намръщи се Дъфи.

Отговори Кастило:

— Основната връзка между тези покушения, Лиъм — и успешните, и неуспешните, може би с изключение на твоето — е, че обектите или са знаели, или много скоро са щели да разберат подробности за ислямска терористична операция, за която от СВР са искали те да не научат.

— Каква е тази терористична операция? — попита Дъфи.

Кастило не обърна внимание на въпроса.

— Убийството на немския журналист — казваше се Фридлер — бе извършено, защото той се бе доближил прекалено много до германците, участвали в мошеничествата на „Петрол срещу храни“.

— Чували ли сте поговорката, господин комендант — обади се Березовски, — че е невъзможно да излъжеш честен човек?

— Какво? — попита Дъфи.

— С други думи можеш да излъжеш или пък да откраднеш от някой нечестен.

— Нямам представа какви ги говориш — отвърна напълно обърканият Дъфи.

— Докато в Ирак действаше програмата „Петрол срещу храни“ — продължи Березовски, — много хора забогатяха от нея. Единият от начините човек да получи добра печалба бе да вдигне цената на хранителните продукти и лекарствата, които се изпращаха в Ирак. Така някои се охлаждаха…

— Облажваха, Том — поправи го Кастило.

— Облажваха — продължи Березовски и по тона и изражението му стана ясно, че не е свикнал да го поправят и не е никак благодарен за намесата. — Съответните власти нямаха нищо против. Например един микроскоп, от онези, които използват в началните училища, за да разглеждат крилцата на мухите, и в магазина може да се купи за петдесет долара, се изпращаше в Ирак като последна дума на техниката и струваше хиляда пъти по петдесет долара. Човекът, за когото говоря, е член на така наречената Марбургска група. Той е прибрал чек за петдесет хиляди долара, осребрил го е и е направил малък подарък — например пет хиляди долара — на чиновника, който се занимава с товарителниците, след това е прибрал разликата, без да споменава за нея пред данъчните власти, и е бил предоволен от себе си, защото се е проявил като далновиден бизнесмен. Не говорим единствено за медицинска апаратура. В Ирак е изпращана много храна за гладуващите. Поне десет процента е била изкупена на безобразно високи цени. Сто кашона консерви с пиле са се превърнали в хиляда кашона пиле, тъй като по грешка някой е добавил една нула към товарителницата. Чиновникът, както трябва да се предполага, е пропуснал грешката. Разбирате ли каква е работата, господин комендант?

Дъфи кимна.

Продължи Кастило:

— На всичко това бе сложен край, Лиъм, когато се отървахме от Саддам Хюсеин. Тогава крадците решиха, че трябва да разчистят след себе си, за да са сигурни, че важните клечки, които са се облагодетелствали — бе споменато името на синчето на генералния секретар на ООН Кофи Анан — няма да бъдат заловени. Човек, за когото знаем, че не само се е облагодетелствал с цели шестнайсет милиона долара, но е знаел на кого е било платено и защо, работеше в ООН. Казваше се доктор Жан-Пол Лоримър и живееше в Париж. Само че Лоримър усетил накъде духа вятърът и избягал в Уругвай, където си купил имение, сменил си името и си избрал за професия търговец на антики. Сестрата на Лоримър бе омъжена за втория човек в американското посолство в Буенос Айрес, Дж. Уинслоу Мастърсън. Когато така наречените „чистачи“ не успели да открият Лоримър, решили, че сестра му сигурно знае къде се намира. Затова я отвлекли от паркинга на ресторант „Канзас“ в Сан Исидро. Тогава се намесих аз, Лиъм.

— Как стана? Защо?

„Ако не друго, то поне успях да привлека вниманието му.“

„Да видим сега как ще му хареса следващото.“

— Работя за президента на Съединените щати, Лиъм, и се занимавам с подобни въпроси. Сигурно сам си се сетил.

— Когато хеликоптерите излетяха от самолетоносача…

— От „Роналд Рейгън“ — довърши вместо него Кастило.

— Тогава заподозрях, че не си най-обикновен подполковник.

— Досега, Лиъм, не можех да обясня нищо повече.

— Разбирам, Карлос — кимна Дъфи.

— Щом дойдох тук — продължи Кастило, — „чистачите“ подмамиха Джак Мастърсън близо до реката, където са го убили хладнокръвно пред очите на съпругата му, за да докажат, че ако тя не им каже къде се намира брат й, са в състояние да убият и децата й. Проблемът беше, че госпожа Мастърсън нямаше никаква представа къде се намира брат й. За щастие, аз имах някаква представа. Заедно с хората си отидохме в имението в Уругвай…

— Как го откри, Карлос?

Кастило погледна мълчаливо Дъфи.

„Истината, Лиъм, е, че си беше чист късмет.“

„Господ бди над глупаците и пияниците — а аз влизам и в двете категории.“

„Само че не мога да ти кажа, защото се опитвам да те впечатля, че съм нещо средно между 007 и Брус Уилис.“

— Ако можех да ти кажа, Лиъм, щях да го направя — заяви накрая той. — Разбираш ме, нали?

Дъфи вдигна ръце.

— Карлос! — възкликна той. — Разбирам в какво положение си. Извинявай, че попитах.

Кастило продължи:

— Стигнахме в имението на Лоримър десетина минути преди „чистачите“. Бяха шестима, вероятно бивши агенти от Щази, източногерманската Тайна полиция, ръководени от майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.

— Чувал съм това име — призна Дъфи, след това си спомни повече и добави развълнувано: — Беше шеф на сигурността на Фидел Кастро, когато Кастро дойде в страната. Помниш ли, Алфредо?

Мунц кимна.

— Ние, разбира се, бяхме готови да ги посрещнем — продължи Кастило, — и за съжаление се наложи да ликвидираме майор Винченцо и хората му. По време на престрелката, доктор Лоримър бе убит.

„Истината, Лиъм, е, че нямахме никаква представа, че ни дебнат, още по-малко, че имаме работа с професионалисти, които работят за шибаните руснаци.“

„Разбрахме едва когато гадовете пръснаха главата на Лоримър. Следващият куршум щеше да е за мен, ако Лестър не бе ликвидирал стрелеца с един-единствен точен изстрел.“

„Тъй като съм некомпетентен и глупав, Сиймор Кранц сега е в националното гробище «Арлингтън».“

„Нямахме никаква представа кои са тези типове, дето за малко не ни избиха. Нямахме и представа защо видяха сметката на Лоримър.“

„Само че това не е образът на Чарли Кастило, който Мунц каза, че трябва да представим пред теб.“

„А като те гледам, ти приемаш всичко за чиста монета.“

„Да видим докъде ще я докараме.“

— Оттогава следата ни отведе на много места, Лиъм — рече Кастило. — Честно да ти кажа, трябваше ни много време, за да сглобим картинката. Нямаше да се справим без помощта на полковник Бер… господин Барлоу и сестра му. Те потвърдиха подозренията ни.

— Какви подозрения?

— Че в момента се разработва грандиозен план — не говорим за убийства лице в лице, а за терористични актове — да бъдат изтровени милиони американци, като се отровят водоизточниците.

„Защо това обяснение прозвуча глупаво и изкуствено?“

„Това е единствената чиста истина, която му казах, неподправена истина.“

„Защото е страховито — това е най-подходящата дума — а човек трудно проумява подобни неща.“

„Не може да приеме подобна истина, както не може да приеме, че един брадат изрод в провиснала роба иска да избие всички неверници — и християни, и евреи, и будисти, и каквито още има — като се взриви на парчета, ако се налага.“

— В отдалечен район в Демократична република Конго — започна Березовски, след това замълча, разбрал по изражението на Дъфи, че комендантът няма никаква представа за какво говори.

— Непрекъснато променят името — обясни Березовски. — Едно време е било Белгийско Конго, след това Заир…

— Ясно — прекъсна го Дъфи.

Березовски кимна.

— Между Стенливил — сега се казва Кисангани — и границите на Судан и Уганда, се намира химически завод, много добър, в който се разработват химикали за отравяне на водата, които или ще минат през филтриращата система и ще се запазят активни дълго време, или ще устоят на опитите да бъдат неутрализирани по химически път. След като успеят, заводът ще произведе необходимите количества, които ще бъдат изсипани във водоизточниците на всички големи американски градове.

Дъфи се замисли и попита:

— Простете ми, полковник, но това е… — вратата се отвори и влезе Светлана — направо невероятно.

Тя пристъпи към Кастило. Всички в стаята бяха впили очи в нея. Той си помисли: „Трябваше да се сетя, че няма да остане в бара като послушно момиче.“

— Не исках да ви прекъсна — извини се тя и приседна на страничната облегалка на фотьойла на Кастило. — Кое е невероятно?

Дъфи не скри изненадата си, но се съвзе бързо.

— Вие сигурно сте подполковник Алексеева — започна той, след това продължи саркастично: — Много ли са жените с вашия чин в руската Тайна полиция?

— Казвам се Сюзън Барлоу, господин комендант. Сестра съм на Том. Нямам представа за какво говорите.

„Майната му, помисли си Кастило, и аз мога да играя игрички.“

— Интересно ми е, Лиъм — каза той, — колко висши офицери жени има в жандармерията. Не знаех, че има.

— Карлос — сряза го Дъфи. — Нали нямаш намерение да отричаш, че тази жена е избягалата рускиня?

— Карлос ли? — попита Светлана. — Защо наричате подполковник Кастило Карлос, господин комендант?

Той я погледна навъсен и подхвърли саркастично:

— Защото така се казва, подполковник.

— Не знаех — измърка тя. — Карлос ми харесва много повече от Чарли. Здравей, Карлос.

Кастило не се сдържа и се усмихна на Свет. Това напълно обърка Дъфи и подразни силно Мунц.

— Продължавай, Алфредо — обади се Светлана. — Наистина не исках да ви прекъсвам. Казваше, че нещо е невероятно. Не, господин комендантът го каза.

„Точно така, любима, изобщо не искаше да ни прекъсваш.“

„Просто си решила да объркаш Дъфи.“

„Да го накараш да се почувства неуверен, да скапеш част от самоувереността му, да му покажеш, че не е чак толкова важен, колкото си мисли.“

— Ако сте приключили с подмятанията — заяви вбесеният Мунц, — може ли най-сетне да продължим?

— Сюзън — обясни Кастило, — за комендант Дъфи е невероятно, че в Конго има химическа лаборатория, където ще бъдат произведени химикали, които да отровят водните запаси на големите американски градове.

— Напротив — опъна се Дъфи.

Светлана се усмихна.

— И на мен ми се стори невероятно, господин комендант, когато чух за пръв път. Трябва да си много отворен към новостите в политиката, за да повярваш.

— Отворен ли? — повтори Дъфи.

— Замислете се, господин комендант — продължи Светлана. — В деня преди атомната бомба в Хирошима, колко човека са вярвали, че американците са създали невероятна бомба с мощността на хиляди тонове динамит? Или пък единадесети септември. Наистина е било невероятно, че религиозни фанатици ще блъснат пътнически самолет в стоетажна сграда.

Дъфи се замисли за момент.

— Разбрах, подполковник. Но това не означава, че изведнъж повярвах в съществуването на завода в Конго.

Кастило погледна Мунц, след това и Березовски.

„И те го чуха.“

„Дъфи я нарече «подполковник» без следа от сарказъм, без дори намек за сарказъм.“

„Сега идва ред на истината…“

— Замислете се — продължи Светлана, — защо ни е да съчиняваме подобно нещо.

Дъфи бе готов да спори.

— Ако има истина в тази работа, ЦРУ със сигурност имат представа…

— Допреди няколко часа, Лиъм — прекъсна го Кастило, — в ЦРУ не виждаха никаква заплаха от страна на Конго. Освен това в ЦРУ вярват, че там се преработват рибни продукти.

— А откъде да знаем, че те грешат? — попита разумно Дъфи.

„Важното е, че каза. «Откъде да знаем?»“

„Спипахме го.“

„Само че той в най-скоро време ще попита: «Това какво общо има с Аржентина? Всичко това не влиза в работата на Аржентина.»“

— Знаем, господин комендант — започна да обяснява Березовски, — благодарение на Марбургската група. Тези бизнесмени — тях човек лесно може да излъже и манипулира, защото самите те са нечестни — бяха моя отговорност, докато бях резидент в Берлин.

Дъфи го погледна. Очевидно очакваше да продължи.

— Лабораторията в Конго — разказваше Березовски, — има нужда не само от химикали, които не се намират в Иран, нито пък на друго място в арабския свят, но и от лабораторно оборудване, центрофуги и други подобни, с които да обработват въпросните химикали. Те също не се намират в арабския свят. Говори се, при това с основание, че мюсюлманите мразят Запада, защото Западът е поне четиристотин години по-напред от тях в научно отношение. Онова, от което се нуждае лабораторията, суровините, се намират единствено на три места — Русия, Китай и Индия. И също така в Съединените щати, Великобритания и Германия. В Съединените щати и Великобритания, тъй като и двете страни са забранили използването на химически и биологически оръжия за масово поразяване, пазят зорко запасите си от химикали и необходимото оборудване. Не искат никой друг да разработи химически и биологически оръжия, след като те са унищожили своите. Не включвам Германия, защото тя изгуби всичките си способности да произвежда химическо и биологическо оръжие, когато изгуби войната, но пък там разполагат с химикали и оборудване за медицински цели.

Замълча за момент, след това попита:

— Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа, господин комендант?

Дъфи кимна.

— Мисля, че да.

— Идва ред на СВР — продължи Березовски. — Службите за външно разузнаване знаеха кои германски бизнесмени са се облагодетелствали от продажбата на химикали, необходими за медицината, и на оборудване, като са надували цените в програмата „Петрол срещу храни“…

— Откъде знаеш? — прекъсна го Дъфи.

— Работата ни беше да знаем. Имахме информатори навсякъде. — Березовски замълча за кратко, след това продължи: — В наш интерес беше да се погрижим операцията в Конго да разполага с всичко необходимо. Затова се срещнахме — аз лично се срещнах с Марбургската група — с нечестните бизнесмени. Аз им обясних, че могат да изкарат много повече пари, като се сдобият с определени химикали и лабораторно оборудване, някои от тях дори произвеждаха оборудване, и тайно го превозят до някое пристанище, най-често в Египет, Сирия или Ливан, също и на други места.

— И те нямаха нищо против, така ли?

— Разбира се, че нямаха. За тях това бе поредната златна възможност да изкарат куп пари, които нямаха намерение да обявят пред държавата. После обаче, когато не им бе платено, те разбраха, че „аванта“, както казват американците, няма.

— Не сте им платили — заяви Дъфи.

— Не, разбира се — отвърна Березовски. — Беше достатъчно да им кажем, че ако надигнат глас, германското правителство ще научи не само за мошеничествата им по време на „Петрол срещу храни“, ами и за участието им в превозването на химикали и оборудване без необходимите лицензи. Щеше веднага да се разбере, че са укривали данъци. В СВР решиха, че имат по-голяма нужда от парите, които иранците са платили за стоката, отколкото ултрабогатите нечестни германски бизнесмени.

— Значи до правителството така и не стигна нищо.

— Ние, разбира се, обмислихме този сценарий — продължи Березовски. — Подадохме на журналист от „Тагес Цайтунг“ достатъчно информация, за да привлечем интереса му към един от по-дребните играчи. Знаехме, че те ще разберат, когато той започне да рови.

— „Ние“ ще рече генерал Сиринов — уточни Сюзън. — Той се гордее с това, че лично поема по-интересните операции. Да се подаде информацията на господин Фридлер, беше негова идея. Не обърна никакво внимание на препоръките ни по случая и нареди да бъде извършено. Получи се зле. Фридлер се приближаваше все повече до сърцето на операцията — не само към човека, към когото бе насочен.

— Затова е трябвало да бъде убит ли? — попита Кастило.

Сюзън срещна погледа му.

— И това бе решение на генерал Сиринов.

— Сега вече имах достатъчно време да помисля — заговори Березовски, — и ми се струва, че Сиринов — трябвало е да се сетим навреме, Сюзън — по препоръка на Евгени, който открай време е убеден, че убийството е най-доброто разрешение на всеки проблем…

Кастило не можа да се сдържи и заговори на руски:

— За нейния Евгени ли говориш?

Березовски кимна.

— Не е мой от години, Карлос — отвърна Светлана също на руски. — Вече ти казах.

— Говоря за полковник Евгени Алексеев — продължи на руски Березовски и се усмихна, — който е в отдел „С“. Исках да кажа, че генерал Сиринов е решил — вероятно посъветван от полковник Алексеев — че господин Фридлер се е превърнал в заплаха и трябва да бъде ликвидиран. След като това решение е било взето — и тук ясно личи намесата на Евгени — е било решено да бъде елиминиран и полицаят от Филаделфия.

— Защо? — попита Кастило.

С крайчеца на окото си забеляза, че Дъфи не разбира нито дума.

— Защото Сиринов знае…

— Да не оставяме комендант Дъфи на тъмно — прекъсна го Кастило. — Може ли да говорим на английски?

— Карлос, ти започна да говориш на руски — засече го на английски Сюзън.

— Извинявай — отвърна той.

— Аз, разбира се, не разбрах нито дума — обади се Лий-Уотсън. — Но пък езикът е толкова мелодичен. Мислех си, че е по-гърлен, нещо като немски.

— Господин комендант — започна Березовски на английски с американски акцент, — обсъждахме възможността, че когато е бил подготвян списъкът с хората, срещу които е било извършено покушение, генерал Сиринов е получавал съвети от полковник от СВР, който работи към отдел „С“, оглавяван от генерала. Мъжът се казва Евгени Алексеев и двамата със сестра ми го познаваме много добре. Казах, че след като е било взето решението хер Фридлер да бъде елиминиран, Алексеев е настоял да бъде ликвидиран и полицаят от Филаделфия.

— Това го разбрах — отвърна Дъфи.

— Защо? — попита отново Кастило.

— Защото знае, че чернокожите във Филаделфия се финансират с пари от „Петрол срещу храни“. Сиринов сигурно е научил, че полицаят вече работи за теб. Това обяснява защо и ти си бил включен в списъка.

— Не съм сигурен, Том — отвърна с огромно съмнение Кастило. — Не е ли малко прекалено? Когато са се опитали да очистят Бритън, той не работеше за мен. Беше в охраната на президента.

— Може и да греша, но нека довърша сценария. Работехме почти на тъмно. Опитвам се да наглася нещата. Според мен решението да бъдат елиминирани двама е отворило вратата към елиминирането и на други. Не знаем дали Сиринов е имал представа — за нас със Светлана — че сме влезли във връзка със семейство Кул. С тях се срещнахме само два пъти и е малко вероятно да са ни забелязали. В СВР знаеха за тях много отдавна. Предполагам, че Евгени е решил, че моментът е подходящ, за да се отърве от тях веднъж и завинаги.

— Приятен човек, Сюзън — отбеляза Кастило.

Березовски продължи:

— Подполковник — нали може да те наричам Карлос? — той е амбициозен и безскрупулен. Не го забравяй нито за миг. Освен това си гони своите цели.

— Какви цели?

— Трябва ли да се задълбочаваме чак толкова? — попита Сюзън.

— Според мен се налага — отвърна Березовски. Погледна я, тя кимна едва забележимо и той продължи: — Евгени се срамуваше, че Съветският съюз се е разпаднал. Срамуваше се, че КГБ се е разпаднало. Срамуваше се от безобразното поведение на Александър — а като Александър имаше много — който не само че напусна блестящата си кариера в КГБ, ами избяга от Русия, за да стане неприлично богат. Той бе решил да остане на всяка цена, да покаже верността си към отечеството, да положи всички усилия, за да възстанови Съветския съюз, така и не прие новото име Руска федерация, и да върне старата му слава и величие. Също така искаше да възобнови КГБ, да го възкреси за нов живот. Не беше единственият. Такива като него бяха хиляди: от редници в граничен патрул до високопоставени офицери от КГБ. Да вземем полковник Владимир Путин. Всички се стекоха в „новото“ СВР. Не беше както едно време — много от най-умните офицери бяха напуснали — въпреки това Путин и останалите можеха да създадат ядро, около което да градят по-добра и силна организация. Бяха решени да успеят. Почти всички верни хора, които не бяха пълни тъпаци, получиха повишение. Ситуацията ми напомни за Хитлер, след като Франция паднала, когато направил генералите си маршали. Сред повишените бе и Евгени Алексеев. Първо стана подполковник, а след като съпругата му също бе повишена в подполковник, той стана полковник. Аз не бях повишен, въпреки че не съм тъпак, но подозирам, че Путин не ме одобряваше. Едно време бях негов командващ офицер и докладите ми за него не бяха много ласкави. Само че имах твърде много приятели и Путин нямаше как да ме освидетелства, за да ме тикне в лудницата, както стана с много други. Според мен е подозирал, че може да замина при Александър, където и да се намираше той. Затова отказвах назначенията зад граница. Накрая бях назначен за резидент в Берлин, а истината е, че бях готов да убия за този пост. Междувременно Евгени си имаше семейни проблеми. Съпругата му искаше развод. В новото СВР, както и в старото КГБ, офицерът трябва да контролира жена си. На разводите не се гледа с добро око. Ако тя го напуснеше, това щеше да се отрази пагубно на кариерата му.

— А той нямаше доказателство, че тя му е изневерила — заговори Светлана, — защото никога не му бе изневерявала. Ако той се бе усъмнил дори за миг, че тя е припарила до чуждо легло, това щеше да е идеалното разрешение на проблема. Тогава просто щеше да я убие и проблемът щеше да е решен веднъж и завинаги.

Кастило вдигна поглед към нея. „Ако си въобразяваш, че като говориш в трето лице, просто Сюзън, любов моя, ще заблудиш Дъфи, мисля, че много бъркаш.“

„Изпуснахме кравата много отдавна.“

— И така — продължи Березовски, — те се държаха така, сякаш всичко е наред, продължаваха да живеят заедно. Тогава на Евгени, който открай време ме ненавижда, му хрумна нещо гениално. Кой може да следи берлинския резидент по-добре от сестрата на резидента, която по една случайност е съпруга на Евгени?

„Споменах ли, че изпуснахме кравата?“

— Не беше тайна, че аз не мога да го понасям, че бях предупредил сестра си да не се омъжва за него. За хората тя бе вярната му предана съпруга, която не бе разговаряла със семейството си, откакто отказаха да отидат на сватбата й.

— И я поставиха в крайно неудобно положение — вметна Светлана. — Жените не забравят подобни обиди.

— И така, съпругата на Евгени бе назначена за резидент в Копенхаген — продължи Березовски. — Това, разбира се, ни даде възможност да избягаме. В тази работа има божия намеса.

— Моля? — опули се Дъфи.

Кастило забеляза изражението му.

„Запиши си го, Лиъм, защото ще има препитване.“

„Всички комунисти са безбожници, но не всички руснаци — дори не всички висши офицери от СВР — са комунисти. Някои от тях са предани на вярата също като папата.“

— Трябва да е имало божия намеса — повтори Березовски. — Бе прекалено голямо съвпадение, дори бих казал серия от съвпадения. Мен ме назначават в Берлин и аз влизам в контакт с Марбургската група. След това изпращат Светлана да ме следи, тя вижда снимката на Чарли в „Тагес Цайтунг“ и… — замълча и погледна Кастило — ме убеди, че ако те убия, няма да спечеля нищо. Накрая ти се оказваш на „Бела Барток“.

— Какво? — попита Дъфи.

— Влакът за Виена от Марбург — обясни Березовски. — Двамата със сестра ми бяхме на път към Виена. Бягахме. Чарли…

— Карлос — поправи го Светлана.

— Той беше във влака. Имаше самолет. Можеше да е отлетял за Виена — би трябвало да замине за Виена със самолет, но той се оказа във влака. Ако не беше във влака, за да ни спаси от некомпетентната представителка на ЦРУ във Виена, двамата със Светлана щяха да ни арестуват във Виена. Нашият Спасител е накарал Карлос да се качи на влака.

Карлос премести поглед от Дъфи към Березовски и си помисли:

„Всъщност Били Кочиан ме накара да се кача на влака. «Кучетата страдаха достатъчно във въздуха», каза той.“

„След като искаш да припишеш всичко на божествена намеса, Дмитрий…“

„Защо пък не?“

„Той е прав. Това са доста странни съвпадения.“

„Очаквах да се срещна с него или във Виена, или в Будапеща. Ако бяхме летели до Швехат, СВР щяха да ги спипат на гарата във Виена.“

„Никога повече нямаше да видя него или Светлана.“

„Тя нямаше да седи на страничната облегалка на фотьойла, пръстите й нямаше да си играят с косата на врата ми.“

„Нима е имало нещо повече от загрижеността ни с Джак за кутретата? Нима това е продължение на серията от събития?“

„Мили боже! Да не би да започвам да вярвам на подобни глупости?“

— Християнин ли сте, господин комендант? — попита Березовски.

— Римска католическа църква — отвърна Дъфи.

— Братът на татко беше свещеник — обясни Березовски. — Той ме научи, че има само два гряха. Човек извършва грях. Или пък не успява да направи онова, за което е призван — грехът на пропуска. В този случай знам, че бог ме призовава да помогна на Карлос да се справи с химическия завод. Ще устоя на изкушението на греха, както възнамерявах да сторя.

— Моля? — попита Дъфи.

„Опа.“

„Да не би пресвети Березовски да прекали?“

„На Дъфи май нещо му намирисва.“

— По време на дългия полет насам реших да разкажа на Карлос всичко за химическия завод. Това щеше да е отплатата ми, задето ни измъкна живи и здрави от Виена. След това просто щях да изчезна и да започна нов живот със семейството си. След това обаче разбрах, че тук има божия намеса и…

„Какво ли е намислил бог?“

— Не ми се наложи да търся братовчед си Александър. Карлос отведе Светлана при него. Александър й каза, че дължи живота си на Карлос. Също като вас, господин комендант, аз съм силен човек, с опит. Нямаше да повярвам дори на една дума от онова, което ми кажеше Карлос, ако Александър не беше потвърдил пред Светлана, че го приема като част от семейството, като свой брат.

„По дяволите! Струва ми се, че пиеската е към края си. Дъфи няма да повярва и на дума от тази работа.“

— Както е казано в Светото писание — прекъсна мислите му Дъфи. — Не ми се иска да продължа да те наричам полковник. Може ли да се обръщам към теб на малко име?

— Разбира се. Дмитрий.

— Знам — отвърна Дъфи.

„Естествено, че знаеш, Лиъм.“

„Нали всичката тази информация си я прочел в ставката на Интерпол, сигурно написана до снимката на избягалата от обора крава.“

— В името на сигурността ти — продължи Дъфи и погледна Светлана — и на семейството ти, ще те наричам Томас.

„Вратата на обора е отново заключена.“

„Дъфи не е глупак…“

— И така, Томас, в Светото писание се казва: „Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си.“ — цитира Дъфи.

Березовски кимна.

— Приятелят ми, брат ми, Карлос — продължи Дъфи, гласът му разтреперан от вълнение, — вече показа на какво е готов за мен. Не мога да му откажа нищо, което поиска.

„А стига, бе!“

— Името му е Лаврентий Тарасов — заяви спокойно, дори студено Светлана.

— Какво? — попита Дъфи.

— Лаврентий Тарасов — повтори Светлана, след това погледна брат си. — Имам доверие на този човек. Очите му са добри. Той е истински християнин.

— Благодаря — кимна Дъфи.

— Тарасов е подполковник от СВР — уточни Березовски, — резидент за Парагвай и Аржентина. Прикритието му е търговски аташе в руското посолство в Асунсион.

— За Парагвай и Аржентина ли? — попита Мунц.

— Алфредо — усмихна се Березовски, — доколкото разбирам, вашето ДРУ отделя много време и усилия, за да държи под око човека, когото са ви подвели да мислите, че е резидент в Буенос Айрес.

— Той не върши нищо нередно — обясни Мунц.

Березовски кимна.

Мунц поклати глава.

— Лиъм — обади се Кастило, — нека да изясним нещо. Не искам да се случи абсолютно нищо с въпросния Лаврентий Тарасов, преди да се върна от Африка.

Дъфи го погледна.

— Разбрахме ли се? — настоя Кастило.

— Надявам се, нямаш намерение да се застояваш в Африка, Карлос.

— Няма да остана дори десет секунди по-дълго от необходимото.

— Така може — съгласи се Дъфи.

(Три)

Много внимателно, за да не събуди Светлана, Кастило стана от леглото, зашляпа по плочките към банята и затвори вратата. Тя бе доста дебела. Едва ли Светлана щеше да чуе плющенето на струите от душа.

Беше видял банята, докато Светлана му показваше къщата, и втори път, преди да си легнат, но не бе обърнал много внимание. Сега огледа внимателно и си каза, че в сравнение с тази баня, другата, мраморната, в президентския апартамент във „Фор Сийзънс“, която навремето му се стори образец на пищността, изглеждаше като най-обикновен кенеф от онези, които познаваше в Ирак, Афганистан или на някое друго подобно място.

Клубът — където всички, включително Макс и Марина, отидоха да вечерят в конвой от електрически голф колички — бе също толкова зашеметяващ. Приличаше на някой от дворците на Саддам Хюсеин в Багдад, вместо на ресторанта в кънтри клуб „Съдърн Хилс“ в Тълса. А пък ако сравнеше мебелите и обслужването тук с „Петролиум Клъб“, далаският елитен клуб приличаше на обикновен мотел.

Спомни си как баба му разказваше, че преди Втората световна война, когато хората искали да опишат някой безобразно богат, казвали „богат като аржентинец“. Освен това бабчето му бе разказвала, че Хуан Доминго Перон успял да профука по време на диктаторския си режим най-големия златен резерв в света.

Само че част от това огромно богатство, ако можеше да съди по луксозните апартаменти в Буенос Айрес и сградите, вдигнати покрай плажовете на Пунта дел Есте, бяха успели да се изплъзнат от лапите на Перон.

След това се сети за друго. Спомни си документите, които бе чел — все още засекретени, шейсет години след края на войната — за прехвърлените в Аржентина огромни суми от видни членове на нацистката партия. В тази връзка се сети за Александър Певснер и неговата къща, точното копие на ловната хижа на Гьоринг, Каринхол. Вероятността да е построена от някой обикновен скотовъдец бе минимална, дори никаква.

Това бе последната му мисъл, преди да се отдръпне от тоалетната на мраморната стена и да се пъхне в приятно осветената душ кабина. Присветна червена лампичка в позлатена кутия и водата се пусна.

— Господи, как съм живял цял живот, след като ми се е налагало сам да пускам водата в тоалетната — попита на глас той и пусна душа.

Погледна новия си ръчен часовник. Имаше приблизително час, докато Дешамп и Дейвидсън, които се бяха върнали в Нуестра Пакеня Каза след вечеря, доведат всички — надяваше се с тях да е и чичко Рем, и Дик Милър, които трябваше да са пристигнали по някое време снощи и да са се настанили в квартирата, за да обсъдят как ще процедират в Африка, и още по-важно — как да осъществят мисията.

— Господи! — възкликна отново той. — Как съм познавал времето цял живот без „Ролекс“?

Отвори едната от двете врати на душ кабината, съблече се и влезе вътре. Посегна към сапуна и започна да се къпе. След това се помириса и реши, че сапунът е страхотен.

— Господи! — възкликна той за пореден път. — Как съм се къпал цял живот без такъв сапун?

Насапуниса се целия, след това затвори очи и изплакна косата и лицето си.

— Господи! — възкликна той, когато усети чужди ръце.

— Ако ми позволиш да те изкъпя, ще те оставя да ме изкъпеш — обеща Светлана и плъзна език в ухото му.

(Четири)

Бяха превърнали бара в конферентна зала.

Всички — включително Дик Милър и чичко Рем — бяха насядали, когато Кастило и Светлана влязоха.

— Да не би да се успа, шефче? — бяха първите думи на Дешамп.

— Извинявам се — кимна Кастило. — Всички ли се познавате?

Присъстващите закимаха.

— Това е Светлана, по-точно Сюзън — представи я Кастило. — Миличка, това са двама мои стари приятели, Колин Левърет и Дик Милър.

Милър и Левърет се изправиха и един след друг поеха протегнатата й ръка. И двамата измърмориха: „Приятно ми е.“ След това седнаха.

Светлана прибра ръката си, погледна ги и сви рамене.

— Добре, да изясним нещата. Да, аз съм противна рускиня, която примами невинния ви приятел в будоара си и му направи какви ли не непозволени неща. Тъй като това няма нищо общо с ликвидирането на химическия завод в Конго, предлагам да се заемем с важната задача.

— Браво на теб, Сузи — разсмя се Дешамп.

Левърет стана.

— Подполковник, приятелите ме наричат чичко Рем. А приятелите на Чарли…

— Благодаря — отвърна Светлана. — Доскоро бях подполковник, чичко Рем. Сега съм Сюзън.

— Добре, Сюзън — отвърна Левърет и седна. Сръчка Милър в корема. — Готин, сега е твой ред да станеш и да се подмажеш на дамата. Ако не го направиш, ще ти счупя здравото коляно.

— Държа да подчертая — обади се Дешамп, — че чичко Рем е достатъчно едър и ще го стори, без да му мигне окото.

Милър се изправи.

— Щом трябва, извинявам се.

— Приемам — отвърна Светлана.

— Когато се запознахме — Милър кимна към Кастило, — бяхме още деца, които щяха да се превърнат в издънки на Академията. Оттогава все се опитвам да го измъквам от неприятностите, в които се забърква. Вършил е какви ли не щуротии и все си казвах, че повече от това няма накъде. Само че не знаех какво става допреди двайсет минути.

— Изненадан ли си? Никой не е по-изненадан от Карлос… освен мен. Това е. Приключихме ли с драматичната конфронтация?

Милър кимна и седна.

Дешамп плъзна един лист към Кастило.

— Ще спестим време, ако погледнеш това, преди да започнем — рече той. — Останалите са го прочели.

— Добре — рече Кастило и започна да чете.

Когато прочете написаното, той подаде листа на Светлана.

— Откъде го намери? — попита той.

— Трябва да благодарим на приятелчетата ни от ЦРУ — отвърна Дешамп.

— Господи, ти ли ги помоли?

— „Ало, здрасти! Каним се да вдигнем във въздуха един химически завод в Конго, който вие твърдите, че не съществува, затова ни трябва малко помощ.“

— Какви ги приказваш?

— Спипах те, шефче — подсмихна се Дешамп. — Порових се в интернет. В ЦРУ имат подобни данни за всяка страна по света. А пък в уебсайта на Държавния департамент се намират карти, данни, дори любимото ти място далече от дома, американското посолство.

— Най-странното, Чарли, е — обади се чичко Рем, — че Едгар свали от нета почти същото.

Левърет подаде на Кастило кафяв плик. Той го отвори. Документът бе отпечатан на бланка на ЦРУ, бе засекретен и заглавието гласеше: „КОНГО, Демократична република, условия към 1 януари 2005.“

— Виждаш ли? Пише почти същото — настоя Левърет. — Д’Алесандро ми го даде. Не знам откъде го е измъкнал, но никой няма да го проследи до теб.

Кастило го прегледа бързо и го подаде на Светлана.

— Само едно летище ли има? Не мога да повярвам — отвърна Кастило.

— Нищо в Демократична република Конго не е за вярване — отвърна Левърет.

Мобилният на Кастило започна да вибрира в джоба.

— Hola? — започна той и се заслуша.

— Господи, благодаря ти, Лиъм. Ще ти звънна.

Пъхна мобилния в джоба на ризата и погледна Светлана.

— Много интересно — отбеляза той. — Комендант Дъфи току-що ми каза, че на борда на полета на „Луфтханза“ от Франкфурт тази сутрин е бил руският дипломат Евгени Алексеев, посрещнат от руския дипломат в Парагвай Лаврентий Тарасов.

— Трябва да бъде ликвидиран, Карлос — заяви спокойно Березовски.

— Не — настоя Кастило. — Налага се да се изнесем от Аржентина.