Специална част

(Едно)

— Почти пристигнахме — обясни Кастило, когато ягуарът зави по покрит с чакъл път през гъста борова гора.

След малко наби рязко спирачки и зави надясно по друг път, също покрит с чакъл. Шофьорът на вана очевидно прецени, че не е разумно да прави същата маневра, затова подмина отбивката, даде заден и едва тогава последва другия автомобил.

Фаровете на ягуара осветиха два еднакви знака, поставени от двете страни на пътя. Бяха по шейсет сантиметра с нарисувани череп и кръстосани кости отдолу и надпис „Zugang Verboten10!!!“

— По всичко личи, че те очакват, шефче — обади се Едгар Дешамп. — Добре дошъл у дома!

В следващия момент фаровете осветиха едър мъж, застанал по средата на пътя. Той размахваше огромен фенер, сякаш сигнализираше да спрат. Беше облечен в тежък лоден, издут от едната страна, вероятно от автоматичен „Хеклер и Кох MP7A1“.

Мъжът приближи към автомобила и Чарли свали прозореца.

— Wie gehts11, Карлхен? — поздрави той и подаде на Кастило ръка.

Макс се надигна от задната седалка и протегна лапи между предните две седалки. Оголи зъби и изръмжа гърлено.

— Млъквай, Макс — нареди непознатият. — Нали ме познаваш?

Макс се отпусна на седалката.

— Guten Abend, Зиги — отвърна през смях Кастило.

— Радвам се да те видя, Карлхен.

— И аз.

— Виждам, че водиш Макс. Хер Гьорнер и Хер Кочиан отзад ли са?

— С мен са Макс и фамилията. Съпругата му, ако мога така да се изразя, и четирите им кученца са във вана отзад. Ото и чичо Били отидоха във Вецлар. Няма да се бавят.

— Фрау Гьорнер много ще се зарадва. Нали знаеш колко обича кучета.

Кастило се ухили доволно.

— Чакай да видиш какво ще стане, когато разбере, че едното кутре е за Уили и Херман.

Мъжът също се ухили.

— Това направо ще довърши Коледата й.

Мъжът забеляза приближаващия се зад ягуара ван. Отстъпи, за да направи място, и им даде знак да минават.

Пет минути по-късно къщата се появи на светлината на фаровете. Издигаше се на хълм, близо до върха, и приличаше повече на събрани близо една до друга най-различни постройки, отколкото на семеен дом.

Ягуарът и ванът спряха на калдъръма и в същия момент се включиха прожекторите. Кастило слезе, даде знак на хората да го последват и се качи на тясната веранда към огромна двойна врата, отвори дясната половина, без да чука, и влезе.

Фрау Хелена Гьорнер бе застанала във вестибюла заедно с две момченца, икономка и прислужница. Никой не се учуди на пристигането на Чарли.

Когато Кастило приближи, реши, че Зиги („Зиги, пазачът на дивеча, както бе обяснил в колата, спира всички, които посмеят да преминат покрай знака с черепа и костите, за да се увери, че не са бракониери, преди да ги отпрати.“) носи или мобилен телефон, или радиостанция, но след това се сети. „Зиги има и мобилен, и радиостанция и се е обадил и по двете.“

— Винаги се радвам на посещенията ти, Карл — започна Хелена и протегна двете си ръце, а след това подаде буза за целувка, хладна също като усмивката й.

— А ти изглеждаш прекрасно, както винаги, Хелена. — Той се обърна към спътниците си. — Господа, запознайте се с домакинята ни, фрау Хелена Гьорнер. А това са кръщелниците ми, Уили и Херман.

Макс пристъпи след Джак Дейвидсън към момчетата, които очевидно се радваха да видят кучето, колкото и то тях.

Хелена никак не се развълнува от гледката. Усмихна се измъчено и протегна ръка на Едгар Дешамп.

— Добре дошли в дома ни. Вечерята ви очаква. Сигурно сте… — Тя погледна към вана. — Какво, по дяволите, носят?

Трудно е да се каже кое се оказа по-голямо изпитание за доброто възпитание на фрау Хелена Гьорнер през следващите няколко минути — дали изненадата, че трябва да приготви вечеря за гостите, които побързаха да я уведомят, че са вечеряли в Марбург, или мисълта, че Макс ще прекара нощта — най-вероятно следващите няколко дни — в дома й заедно с поколението си; — или че едно от кутретата — което със сигурност щеше да достигне размерите на родителите си — остава завинаги.

Хелена обаче се гордееше, че е дама, и единствената нецензурна дума бе изречена тихо, докато разпитваше защо внасят клетката. Пет минути по-късно гостите се бяха настанили в хола с напитки, които да стопят леда.

Просторният хол се намираше на последния етаж — трети — на къщата и до него се стигаше или по внушителното стълбище, или с асансьор. Когато идваха гости, го използваха и като хол, и като трапезария. Семейство Гьорнер си имаха отделен хол и трапезария на долните етажи.

Една цяла стена на огромната стая бе покрита със завеси. Когато ги дръпнеха, отпред се виждаха ширналите се поля. Икономката и прислужницата започнаха да подреждат масата.

Дадоха на кученцата да похапнат в клетката и те се заиграха с момчетата пред камината. Макс се бе отпуснал до Кастило и скимтеше тихо, защото в мига, в който мръднеше, зъбите на Медхен му подсказваха, че не е поканен да участва в игрите.

Чу се тих звън и шумът от изкачващия се асансьор. После вратите се отвориха.

— Може ли да съсипят килима? — обърна се Хелена към Кастило.

— Ако не постелеш вестници, със сигурност ще го скапят — заяви Ерик Кочиан, докато слизаше от асансьора и се отправяше към кучетата.

Ото Гьорнер и Шандор Тор го следваха.

— Ото, скъпи — посрещна го Хелена с леден глас. — Мислех да направя място на кучетата в конюшнята.

— Няма да стане, Хелена — обади се Кочиан. — На кученцата ще им бъде студено там. Медхен и кутретата ще останат в моята стая. Засега предлагам да постелем вестници, поне ще оползотворим плагиатските материали на Карлхен.

Той приклекна до Медхен и я почеса зад ушите.

— Шандор — продължи Кочиан. — Донеси ми една сливовица от барчето, ако обичаш.

Той вдигна ръка над главата си, разделил широко палеца и показалеца, за да уточни колко унгарска сливова ракия иска. След това се изправи и се обърна към Кастило.

— Поне ще притъпи всички чувства, не че много обичам вкуса й.

— Зле ли беше във Вецлар? — попита Чарли.

— Сети се, без да питаш, Карлхен — сопна се Кочиан. Въздъхна шумно, след това продължи по-внимателно: — Накратко казано, иска ми се да спипам Gottverdammt копелдаци…

— Ерик, децата! — опита се да негодува Хелена.

Кочиан я погледна със студено безразличие и продължи:

— … които причиниха това на Гюнтер Фридлер и семейството му. А „Тагес Цайтунг“ ще направи всичко по силите си, за да постигне тази цел. Първо, ще увеличим наградата на сто хиляди евро. — Отпи глътка сливовица и добави: — И — не знам дали се налага да го кажа — като осигурим на разузнавача Карлхен и приятелчетата му всички материали, с които разполагаме, за да открием копелдаците.

— Ерик, не е редно децата да слушат подобни думи! — заяви Хелена и пристъпи към момчетата очевидно за да ги изведе.

— Те могат да четат, вече са видели какво пише във вестниците — сряза я Кочиан. — Та по повод на възмущението на Хелена, че използвам неприличен език, спомням си как ти, Ото и Уили научихте Карлхен на всички мръсни думи, когато беше много по-малък от двете ти момчета.

Шандор Тор подаде на Кочиан водна чаша, пълна почти догоре с бистра течност. Той я пое и изпи половината.

Погледна Хелена.

— Някой не каза ли, че като дойдем тук, ще има нещо за ядене?

Тя се изчерви и побърза да излезе от стаята.

Ото се почувства неловко.

Почувстваха се неловко и останалите, включително Уили и Херман.

Кастило се замисли. „Били си има извинение за поведението. Наистина има. Очевидно смъртта на Фридлер за него не е просто загуба на лоялен служител. Между тях двамата е съществувала силна емоционална връзка — може би нещо като баща и син — както и да е, очевидно двамата са били много по-близки, отколкото дори Ото е предполагал.“

„Да не би Били да обвинява Ото, че е поръчал на Фридлер да се рови в тази история, макар да е знаел колко е опасно? Но пък Били разполагаше с достатъчно време да премисли нещата и да се сети, че Ото няма как да знае, че Фридлер ще се окаже на прицел.“

„Ако Ото не е знаел, значи вината не е негова, а на Ерик.“

„Сега вече Били е наясно и не може да си намери място.“

„Ото е наясно с йерархията в «Госингер» още от мига, в който е постъпил. Той не е бил в «Госингер» от самото начало, докато Били работи във фирмата от основаването й.“

„Дори като дете бях наясно кой след кого се подрежда. Дядо — шефът — беше господ и повелител на вси и вся. След него идваше чичо Били. Той бе втори. Следваше чичо Уили. Номер три. После се нареждаше Ото, номер четири.“

„Ото може и да се озова на върха, след като чичо Уили се преби заедно с дядо. Само че дядо не му остави много пари и нито един дял във фирмата. А мама не се омъжи за него.“

„Тъй като тя нямаше никаква представа как се върти бизнес, се обърна към чичо Били, който не само че бе наясно какво трябва да се прави, ами притежаваше една четвърт от фирмата.“

„И това се потвърди, когато другият ми дядо се намеси след смъртта на мама. Ото се премести в офиса на шефа и задвижи нещата — за тази работа му се плащаха повече от добри пари. Дон Фернандо пътуваше до Виена на всеки два месеца, а Били до Сан Антонио или Мидланд и това нямаше нищо общо с факта, че дядо обожаваше виенски шницел, нито пък че Били проявяваше интерес към Дивия запад.“

„Дядо ми контролираше три четвърти от фирмата и двамата с Били бяха решили, че Ото, стига да го насочват в правилната посока, е достатъчно добре квалифициран, за да управлява фирмата. А двамата бяха решили — и имаха пълното право — да го насочват в желаната посока.“

„Получи се добре и заслугата е на Ото. Плаща му се огромна заплата и има какви ли не ползи. Но проблемът е, че не притежава нищичко от «Госингер».“

„Цялата компания е в ръцете на нас с Били.“

„Включително и тази къща.“

„Май трябваше да обясня тази част, докато пробутвах сапунения сценарий в колата. Ако им бях обяснил, нямаше да се чувстват неловко.“

„Но аз не казах нищо, а сега е прекалено късно, защото не мога да обяснявам пред Ото.“

„Може пък да излезе и нещо добро от тази проява на невъзпитание от страна на Били. Дава ми смелост да настоявам «Тагес Цайтунг» да направи всичко по силите си, за да разкрие истината. Първо, ще удвоим наградата на сто хиляди евро. Второ, ще дадем на Карлхен разузнавача и приятелите му всички материали, за да спипа мръсниците.“

Кочиан допи сливовицата и се огледа за Шандор Тор, който не се мяркаше наоколо — „вероятно качва багажа на Били в стаята му“, реши Кастило — измърмори нещо и се отправи към бара, който представляваше огромен античен шкаф. Очевидно щеше да си налее още.

Кастило се надигна и го последва.

— По-полека със сокчето, Били — предупреди го тихо той. Кочиан изви едната си рошава снежнобяла вежда.

— Какво каза?

— Казах да не прекаляваш със сливовицата.

— Не си позволявай да ми казваш какво да правя, Карлхен!

— И аз трудно я понасям, Били, но не е нужно да я унижаваш, нито пък Ото. Всички се почувствахме неловко. Включително Херман и Уили.

— Я си го начукай, Карлхен!

Кастило сви рамене.

— Както кажеш — примири се той. — Знам, че няма смисъл да се разправям със стар пияница, потънал в самосъжаление.

— Самосъжаление ли? Арогантен малък…

Кастило вече се бе върнал на мястото си.

„Това изобщо не беше от най-разумните ми постъпки“, помисли си Чарли.

„Защо ми трябваше да си отварям устата?“

„Изобщо не помислих.“

„Май благородното момче в мен реши да надигне глас.“

„Ако не друго, то скапах нещата още повече.“

Хелена се появи след няколко минути.

— След малко ще бъде готово, Били — рече тя.

Кастило погледна Кочиан, който го наблюдаваше с гневно блеснал поглед.

Ерик допиваше втората си чаша сливовица.

— Хелена — каза Кочиан, — преди малко ми натякнаха, че тази вечер съм се държал зле с теб и семейството ти.

— Какви ги говориш, Били? — попита тя.

— Остави ме да довърша. — Той изчака тя да кимне и продължи: — Единствено се надявам да простиш на стария пияница, който се е потопил в самосъжаление заради загубата на човек, който му беше като син.

— Били, нито си казал, нито си направил нещо, заради което да ми се извиняваш.

— Ото — продължи Кочиан, — съпругата ти изобщо не умее да лъже, но пък има добро сърце. Да знаеш, че не я заслужаваш.

Хелена приближи до Кочиан и го целуна. Старецът погледна Кастило.

— В случай че си любопитен, Карлхен, говорех от все сърце, а умът ми не е замъглен от сливовицата.

Чарли усети как гърлото му се стяга и очите му овлажняват. Той бързо стана от стола.

— Ти всичката сливовица ли изпи, чичо Били? Остана ли малко и за мен?

— Според мен — намеси се Ото Гьорнер — време е да поговорим за утре.

(Две)

Завесите бяха дръпнати и всички на масата виждаха онова, което Кастило описваше в така наречения си урок седми по модерна европейска история 202.

— Виждате ли онова, което прилича на контролна кула? Ето я, по средата на полето.

— Да не би там да е имало самолетна писта, Чарли? — полюбопитства Джак Дейвидсън.

— Не и не прекъсвай учителя, без да си вдигнал ръка и да си попитал дали може да говориш.

Херман и Уили, седнали на пода да си играят с кученцата, се разкискаха.

Кастило се обърна към тях.

— Да се смеете на кръстника си, е verboten!

Те се изкискаха отново.

— Та както казвах, преди да бъда прекъснат — продължи той, — онова, което прилича на контролна кула, е представлявало нещо като команден пост на десетина други, по-простички контролни кули, разположени по три от всяка страна. В по-малките имало телефони, а в големите били инсталирани и телефони, и радиостанции, с които да се свързват с командването…

Дейвидсън вдигна ръка.

— Добре, Джаки, можеш да отидеш до едното място — заяви Кастило. — Не забравяй — както обикновено — да си измиеш ръцете, след като приключиш.

Херман и Уили се изкискаха отново.

— Защо са още там? — попита Дейвидсън. — Да не би да е прекалено скъпо да ги съборят?

— Двамата с Ото решихме да ги оставим, да не би да забравим — обясни Кочиан. — Струваше ни малко състояние да сринем другите кули, да не говорим за оградата.

— Благодаря ви, професор доктор Кочиан — отвърна Кастило. — Хубаво, че спомена оградата. Виждате ли, на около триста метра от тази страна на кулата се вижда път, по-точно казано, остатъците от пътя.

Всички се вгледаха.

— Пътят е на няколко метра от истинската граница. Оградата беше на стотина метра навътре в Източна Германия. Те се възползваха от правото си — при това непрекъснато — да стрелят от тяхната страна на оградата. Освен това се опитаха да я минират, но така и не успяха, благодарение на чудесната американска изобретателност.

— Ти да не би да искаш… — започна капитан Спаркман, след това спря, вдигна ръка и се извини. — Съжалявам.

— И ти като Джаки трябва да се научиш да пишкаш, преди да влезеш в час, Спарки.

Както се предполагаше, Херман и Уили се изкискаха. Дори Ото се усмихна.

— Каква е тази американска изобретателност? — попита Спаркман.

— Докато моите герои, безстрашните войници от четвърти полк, патрулирали, те забелязали как източногерманските им колеги залагат мините, но нямало как да протестират. Щом си свършили работата, засели отгоре трева, така че противните западногерманци, решили да избягат от ужаса на капитализма и да нахлуят в комунистическия рай, да не видят мините и да се взривят…

— Чичо ви Карл използва сарказъм, момчета — поясни Ото. — Оградата била вдигната, за да не могат източногерманците да избягат на запад.

— Чичо Карл, защо каза „моите герои“? — попита Уили, вдигнал високо дясната си ръка.

— Когато бях на твоята възраст, Уили, най-голямото ми желание беше да ме вземат в кавалерията и да яздя покрай оградата или да обикалям в брониран джип, или дори още по-хубаво — той срещна погледа на Ото, след това се обърна и към Били Кочиан — в хеликоптер, за да защитавам западногерманците от злите им братовчеди, разположили се от другата страна на оградата. Не можех да споделя нито с мама, нито с никой друг, защото по неизвестни за мен причини те не обичаха особено много американците.

— Защо? — полюбопитства Уили.

Ото и Кочиан поклатиха глави.

— Да се върнем на минното поле — продължи Кастило. — Когато минното поле беше готово — скачаща Бети, много кофти мина…

— Скачаща Бети ли? — прекъсна го Херман.

— Не си вдигнал ръка, но този път ти прощавам. Когато някой стъпи върху скачаща Бети, тя се задейства, изскача от земята на около метър и се взривява. По този начин разпраща шрапнели в телата на хората от коленете нагоре. Гадна работа.

По израженията на момчетата стана ясно, че разбират.

— Хайде да пробвам още веднъж — продължи Чарли. — Когато минното поле било готово (народната милиция, граничарите от армията на Германската демократична република, се поздравили доволно), войник от полка от нашата страна си спомнил за едно от най-старите познати артилерийски оръжия катапулта.

Уили отново вдигна ръка.

— Какво е това?

— Ще ти покажа. — Кастило се протегна към захарницата, извади бучка захар и я постави в лъжичката си. — Какво, според теб, ще стане, ако ударя с юмрук обратната страна на лъжичката?

— Те вече се сетиха, Карл — обади се Ото. — Не е нужно да…

Прас!

Бучката захар описа дъга над масата и се удари в стъклото.

Херман и Уили се опулиха.

— На това му се казва катапулт — обясни Кастило. — Та войниците от нашата страна направили голям катапулт, достатъчно голям, за да хвърля четири павета заедно. Качили го на един джип и се поупражнявали, докато станали достатъчно добри. След това изчакали една тъмна нощ, промъкнали катапулта близо до минното поле и започнали да мятат камъни. Най-сетне един попаднал върху скачаща Бети. Тя се взривила. Съществува феноменът, наречен експлозия по симпатия, което ще рече, че една експлозия задейства втора. Скачащи Бетита започнали да се взривяват из цялото минно поле. Войниците се качили на джипа и се прибрали. Комунистите решили, че са заловили цял отряд мръсни капиталисти, които се опитвали да се промъкнат в комунистическия им рай. Пуснали прожекторите. Надули сирените. Районът бил обграден от войници. Открили няколко взривили се Бетита и пръснати тук и там камъни.

Херман и Уили бяха очаровани от разказа.

Кастило остана много доволен.

— След като това се случило няколко пъти — продължи той, — те започнали да слагат мините от другата страна на оградата, така че да са извън обсега на катапулта…

— Извинете, хер Госингер — прекъсна го прислужницата и подаде телефонна слушалка на Кастило. — Обаждат се от американското посолство в Берлин. Казаха, че е важно.

— Благодаря — кимна Кастило и пое слушалката. — Ало?

— С Карл Вилхелм фон унд зу Госингер ли разговарям? — попита мъжки глас на немски.

„Говори като берлинчанин, помисли си Чарли. Може да е някой от местните, които работят в посолството, на когото поредният надут бюрократ е поръчал да го свърже с мен, за да си придаде повече тежест.“

— Ja.

— Казвам се Том Барлоу, подполковник Кастило — представи се непознатият, този път на безупречен английски с американски акцент. — Съжалявам, че ви притеснявам толкова рано, но обстоятелствата го наложиха.

„Добре, американец, който говори перфектен немски. И аз го мога. Също и Едгар, и Джак.“

„Само че той ме нарече «подполковник Кастило».“

— За какви обстоятелства става въпрос, господин Барлоу? — попита Кастило, също на английски.

— Прецених, че трябва да ви уведомя, че днес ще бъде направен опит за покушение срещу вас, по време на службата в памет на хер Фридлер. Всъщност покушението е планирано срещу вас, хер Гьорнер и хер Кочиан.

— Да, много интересно, наистина. А сега бихте ли ми казали как успя американското посолство да се добере до тази информация?

— Всъщност в посолството не знаят нищо по този въпрос.

— Добре, вие как научихте?

— Аз поръчах покушението. Ще ви обясня всичко, когато се срещнем. Пазете се днес, подполковник. Изпълнителите са бивши служители на Щази и са изключително добри в работата си.

Чу се прищракване и разговорът прекъсна.

Кастило погледна кръщелниците си. Те го наблюдаваха нетърпеливо и го чакаха да продължи с веселите истории за някогашните комунисти.

(Три)

Когато Кастило растеше в семейния дом, той си имаше малък апартамент — спалня, баня и малък хол от лявата страна на голямата стая на третия етаж. Тя бе на чичо му Уили още от времето, когато е бил момче. От дясната страна бе апартаментът на шефа, два пъти по-голям от неговия, с още една спалня, която бе превърната в библиотека с конферентна маса.

Всички продължаваха да я наричат „апартамента на шефа“, но сега тук се бе настанил Кастило. Повечето от мебелите на шефа бяха изнесени, за да сложат леглото на Карлхен и играчките му. Мебелите на дядо му бяха прехвърлени в по-малкия апартамент, който свикнаха да наричат „апартамента на чичо Били“.

Кастило се бе питал каква бе причината за промените, но така и не прояви достатъчно любопитство, за да разпита и разбере.

Сега си спомни — „по всяка вероятност заради лекциите по история“ реши той, докато въвеждаше останалите в апартамента на шефа.

„Разпределението на стаите имаше за цел да покаже кой е на върха.“

„Въпреки че сега в тази къща живее изпълнителният директор и семейството му, тя принадлежи на фирма «Госингер».“

„Аз съм най-крупният акционер, затова и най-големият апартамент е за мен. А пък Били, тъй като той притежава останалото, е настанен в по-малкия апартамент.“

„Само че кой ли е направил това разпределение — Били или Ото?“

— Не ми беше приятно да разкарам момчетата по този начин — заяви Кастило и даде знак на всички да се настанят на столовете около конферентната маса. — Но според мен не бива да чуват всичко това.

— Кой се обади, шефче? — попита Дешамп, когато седна и побутна към Кастило пепелник, направен от крак на глиган.

— На някого от вас говори ли нещо името Том Барлоу? — попита Кастило, докато палеше внимателно пурата си.

След като всички поклатиха глави и погледнаха учудени, Кастило продължи:

— Казал на прислужницата — вероятно на немски — че звъни от посолството в Берлин и искал да разговаря с Госингер. Когато се обадих, той заговори на немски, с акцент на берлинчанин, попита дали аз съм Госингер, а след това превключи на английски — американски, с акцент от Средния запад — нарече ме подполковник Кастило, представи се като Том Барлоу, извини се, че ме притеснява, но трябвало да ми съобщи, че срещу мен се готвело покушение, също и срещу Ото, и Били, и то по време на погребението на Фридлер.

— Господи! — възкликна Гьорнер.

— Попитах го откъде в посолството са се сдобили с тази информация, и той отвърна, че в посолството не знаели нищо. След това го попитах той откъде знае, и той отвърна, че лично е поръчал покушенията и че ще ми обясни всичко, когато се срещнем. Да внимавам, защото поръчката била дадена на бивши кадри от Щази, а те били изключително добри.

— Защо ми се струва, че току-що с нас се свърза СВР12? — изви вежди Едгар Дешамп. — Сега пък какво ли са намислили?

— Мислиш ли, че ми каза истината? — попита Гьорнер. — Дали СВР наистина са замесени?

— И да са, и да не са, най-разумно е да стоим далече от погребението — заяви Кастило.

— Тъй като имам намерение да отида на погребението на Гюнтер Фридлер — заяви Били Кочиан, — според мен, Едгар, те се опитват да ни уплашат, а аз нямам никакво намерение да им доставя подобно удоволствие. — Той замълча и погледна Кастило. — Карл, знаеш, че ще бъде пълно с полиция. В СВР не са глупаци. Няма да открият огън по опечалените, нито пък ще взривят бомба в „Света Елисавета“.

— Чичо Били има право, шефче — обади се Дешамп.

— Карл, според мен да се свържем с полицията — обади се Гьорнер, — Федералната следствена служба…

— Ото — прекъсна го Кастило, — нямаме време. Нито имаме време да уведомим местните ченгета, нито Следствената служба, дори заплахата да е истинска. Можем да разчитаме единствено на телефонното обаждане. Нямам никакво намерение да си приказвам с местните ченгета, още по-малко със Следствената служба, и да обяснявам, че Госингер всъщност е „подполковник Кастило“. Ако не им обясня как стоят нещата, те сигурно ще решат, че съм напълно луд.

— Какво предлагаш? — попита Гьорнер.

— Първо да подредим пешките.

— Какви пешки? — намръщи се Гьорнер.

— Първо, определяме защитния периметър — уточни Кастило. — Трябва да се защитим. Всички са тук, освен ФБР. Не знаем дали тези хора знаят за Дохърти и Юнг, но трябва да предположим, че знаят. Затова първата ни задача е да ги изкараме от „Европайшер Хоф“.

— И къде ще ги настаним? — попита Кочиан.

— Някъде на открито — реши Кастило. — Ще се срещнем на място, от което да виждаме хората, които се приближават. — Замълча за момент, след това продължи: — Според мен Били е прав. Не бива да показваме на гадовете, че са ни уплашили. Това означава, че ще отидем в „Света Елисавета“. Съгласен ли си, Ото?

— Разбира се — отвърна Гьорнер, след като се поколеба за кратко, колкото да накара Чарли да се усъмни, че идеята му не е чак толкова добра.

— Ами момчетата и Хелена? — попита Кочиан.

— Ще бъдат заобиколени от охрана — отвърна Кастило. — Няма да седнат при нас. Имаме ли резервирани места?

— Разбира се — потвърди Гьорнер. — Но мога да уредя нещо за тях.

— Добре. Сега ни трябва място на открито, недалече от „Света Елисавета“. Дайте предложения.

Никой не се сещаше за подходящо място.

Най-сетне на Кастило му хрумна нещо.

— Ото, сещаш ли се за онова място под замъка? Там е достатъчно открито, не е далече от църквата…

Гьорнер кимна.

— Става — отвърна той.

— Колко време ще трябва на охраната, за да отиде до „Европайшер Хоф“, за да вземат Юнг и Дохърти? — попита Кастило. — Нали са въоръжени?

— Разбира се, че са въоръжени — потвърди Гьорнер. — Мога да повикам и шефа им.

Той посегна към телефона на масата и започна да набира номер, който помнеше наизуст.

— Остава въпросът, откъде ние да се снабдим с оръжие — продължи Кастило. Огледа насядалите около масата. — Някой да има оръжие?

Всички поклатиха глави.

— Обажда се Ото Гьорнер — представи се Ото. — Кой е на смяна?

— Ще ни трябват два часа, за да вземем оръжието от самолета — обади се Джейк Торине. — А не е ясно дали ще успеем да го изнесем от летището.

— Значи отпада — реши Кастило. — По дяволите.

— Оръжия ли ти трябват, Чарли? — попита Дейвидсън. — Пушки, автоматични, каквото и да е ли?

— В гардероба тук има един „Уинчестър“ .22 с рязана цев. Поне беше там последния път, когато проверих. Само че няма патрони. — Кастило се замисли и заслуша в разговора на Гьорнер, а след това продължи: — Все отнякъде трябва да намерим оръжия. Ото, охранителната фирма, или както там я наричаш, разполага ли с някакъв арсенал, който да можем да ползваме?

Гьорнер не отговори на въпроса.

— Шефът ще прехвърли четирима в църквата до „Европайшер Хоф“ и ще отведе хората ти до замъка Филипс. Това означава, че ще разполага с много по-малко хора, които да охраняват семейството на Фридлер.

— Лошите не са погнали семейството на Фридлер — обясни Кастило. — Искат да ликвидират вас двамата с Били. И мен. Грабвай телефона и се обади на всички, които познаваш в Следствената служба, и им съобщи, че си научил от достоверен източник, че към теб, Били и семейство Фридлер — никакви подробности — е отправена заплаха, така че да се задействат. Остави ги те да се оправят с местните ченгета.

Гьорнер посегна към телефона.

— Преди това, Ото — спря го Кастило, — кажи ми за оръжията. Тук държиш ли нещо? Ловни пушки, бойни, каквото и да е? Можем ли да вземем от охраната?

— Предлагам да се обърнем към полицията — отвърна Ото. — Те знаят как да се справят в подобни ситуации.

— Ото, в момента не ми трябват предложения. Попитах те откъде да вземем оръжие. Просто ми отговори на въпроса.

— Спокойно, Чарли, спокойно — предупреди го Дейвидсън на пущу.

— Ото — намеси се и Кочиан. — Може и да не му личи, но малкият Карлхен го бива в това, което върши. Ако имаш някакви оръжия, просто му кажи.

Гьорнер, досега силно зачервен, изведнъж пребледня.

— Такъмите на шефа са над камината в моя хол. Има и няколко пушки. А пазачите в парка също са въоръжени.

— Бинго! — отвърна Чарли. — Току-що се сдобихме с автоматичен „Хеклер и Кох“. Ото, свържи се със Зиги Мюлер, ако обичаш.

— Човекът, който ни спря на пътя ли? — попита Дешамп.

— Той беше скрил „MP7“ под палтото си — уточни Кастило. — Може да знае откъде да намерим нещо. Не ми се иска да вляза в църквата с някое огромно пушкало.

— Зиги сигурно знае — заяви Кочиан и нетърпеливо протегна ръка към слушалката, след като Ото набра номера.

Кастило погледна любопитно Кочиан, но не каза и дума.

— Какви са тези такъми? — полюбопитства Спаркман.

— Дългоцевна пушка — обясни Кастило. — Обикновено шестнайсеткалиброва, с възможност за седеммилиметрови куршуми.

— Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Защото си учил във военновъздушната академия, капитан Спаркман — отвърна Кастило. — В „Уест Пойнт“ ни карат да понаучим по нещичко и за пушките.

— Майната ти, Чарли — обади се възмутен Торине.

— Зиги, обажда се Ерик Кочиан — заговори Били. — Трябва да те видя колкото е възможно по-скоро. Ние сме в голямата стая. Донеси си оръжието, за предпочитание оръжия.

(Четири)

Мюлер пристигна пет минути по-късно. Гьорнер вече бе разговарял със Следствената служба и тъкмо затваряше телефона след разговора си с шефа на охраната.

— Скоро да си се качвал на тавана, Зиги? — попита Кочиан.

Мюлер го погледна с неудобство. Кимна, но не отговори.

— Какво има на тавана? — попита Гьорнер.

— Нещо, което двамата с шефа прибрахме, а не исках вие с Хелена да се притеснявате. На Зиги не му беше никак приятно да крие от теб, но аз настоях.

— За какво ми говорите?

— Когато двамата с шефа избягахме от руснаците…

— Избягали сте от руснаците ли? — попита Кастило. — Мислех, че сте били заловени от англичаните.

— Това беше версията на шефа. Не искаше да притеснява допълнително съпругата си. Бяхме заловени от Червената армия и успяхме да избягаме. Вървяхме пеша от близо до Шчечин в Полша, чак дотук. Видяхме как разсипаха Берлин. Видяхме разсипията на всяко място, откъдето минаваше Червената армия. Всичко това много измъчваше шефа.

— Май не разбирам — заяви Кастило.

— Нищо не знам — обади се Гьорнер.

— Да им покажем какво има на тавана, Зиги — настоя Кочиан.

— Jawohl, хер Кочиан.

Мюлер ги поведе към шкаф в хола. Пъхна един стол в шкафа, качи се на него, опря длани на ниския таван и го натисна. Чу се скърцане и едната страна на тавана се сгъна нагоре.

— През годините са правени промени — обясни Кочиан. — Таванът — вратата — сега е с панти, например. Едно време трябваше да го подпираме, за да остане отворен. Освен това горе нямаше и електричество.

Сякаш репетирал движението многократно, Зиги протегна ръка в черната дупка. Чу се тихо щракване и осветлението се включи. След това той се надигна, изпъшка и смъкна от тавана обикновена яка стълба.

Погледна към Кочиан.

— Прекалено стар съм, за да се катеря по стълби — рече Кочиан, но след това се качи с лекота.

Мюлер даде знак на Кастило да се качи. Той веднага тръгна нагоре и се озова в помещение, за което никога досега не бе предполагал, че съществува. Беше просторно като апартамента долу. Покривът бе толкова скосен, че вътре имаше място едва за трима мъже.

Вътре бяха подредени шест маслиненозелени продълговати метални кутии, поставени върху стойки, и бе оставено място колкото да се отворят капаците им.

Върху всяка кутия — на капака и отстрани — имаше надписи в жълто. Кастило се наведе, за да прочете.

Трябваше му малко време, преди да си спомни, че по времето на нацизма Чехословакия е била Протекторат Бохемия и Моравия и че оръжейна фабрика „Бохемия“ в Прага е била чешката фабрика, която германците са завзели.

Кочиан забеляза погледа му.

— Когато чуеш „Бохемия“, обикновено не мислиш за ръчни гранати, нали така, Карлхен.

— Не — отвърна простичко Кастило.

Дешамп пристъпи навътре, видя кутиите и прочете надписа.

— Надявах се да намерим нещо по-тихо от тези мелачки за картофи.

Кастило и Кочиан се разсмяха.

Кочиан приближи до една от кутиите и я отвори с лекота, която подсказваше, че не за пръв път се занимава с кутия, пълна с ръчни гранати.

„Какво пък? Защо не? Бил се е при Сталинград, когато е бил на осемнайсет. Сигурно е отворил поне няколкостотин такива кутии.“

Качи се и задъханият Ото Гьорнер.

— Ach, mein Gott!13 — възкликна тихо той, когато видя пълните с муниции кутии.

Кочиан извади предмет, увит в парче плат, и го подаде на Кастило.

— Мислех си да ти го дам, когато завърши „Уест Пойнт“, но реших, че или ще го изгубиш, или ще се простреляш в крака.

Кастило разгърна плата. В него бе прибран малък пистолет „Люгер“ с два пълнителя с по двайсет и няколко патрона.

— Предполагам знаеш какво е? — попита Кочиан.

Обучението в „Уест Пойнт“ — или може би в „Кемп Макол“ — си каза думата. Кастило взе пистолета с палец и показалец, провери да няма патрон в цевта и го огледа внимателно, преди да отвърне на английски:

— Пистолет „08 Парабелум“. Често го наричат „Люгер“. Този е произведен във фабриката за муниции „Дойче Вафен“, Берлин, през 1913, 9 до 19-милиметров. Наричат го още „9-милиметров натовец“.

Кастило погледна Кочиан.

— Беше на шефа — поясни Кочиан. — Не се разделяше с него при Сталинград. Преди това, бащата на шефа, прадядо ти, го е използвал във Франция.

— Господи! — възкликна Кастило.

— Сега вече е твой, подполковник Кастило — заяви развълнуваният Кочиан с едва доловима следа на сарказъм в гласа.

— Как е опазен през войната? — попита Чарли.

Беше обърнал пистолета към светлината и оглеждаше дулото.

— Използван е, няма съмнение.

— Аз се грижех за него, Карлхен — обади се Мюлер. — Хер Кочиан ми каза, че един ден ще ти го даде.

— Въпреки че си представях да ти го дам при малко по-различни обстоятелства — призна Кочиан и Кастило долови обичайния сарказъм в гласа му.

Кастило погледна Мюлер и попита отново:

— Как сте го опазили през войната?

— Когато, след като ни изписаха от болницата, изпратиха шефа на служба в затворническия лагер, той го остави тук. Казваше, че войната е изгубена, и не му се искаше пистолетът на баща му да попадне в ръцете на някой руски комисар.

— Тук на тавана ли го е прибрал?

— Не, накара ме да го закопая в кутия за муниции за картечница под тора в конюшнята. Едва след войната изринахме всичко и преместихме кутиите тук.

— Я ми разкажи по-подробно — помоли Кастило.

— Карл, нямаме време — напомни му Гьорнер.

— За това има — отвърна Кастило.

— Не знам дали си чувал този разказ, Ото — отвърна Кочиан.

— Не знам за кой разказ става дума — изви вежди Гьорнер.

— Когато двамата с шефа пристигнахме тук — продължи Кочиан, — в къщата се бяха настанили американски инженери. Затова ние се настанихме в къща, собственост на бащата на Мюлер, във фермата. Шефът стана бившият ефрейтор Госингер, защото нямаше никакво желание американците да го арестуват, след като е бил с висок чин. Когато се върнах от Виена, двамата с бащата на Зиги оряха нивата с един кон, който незнайно как бе успял да избяга и от прегладнялата германска армия, и от гладуващите. Две седмици по-късно пристигнаха руснаците. Границата между руската и американската зона бе маркирана, откраднаха ни коня и ни дадоха трийсет минути да се изнесем от дома на бащата на Мюлер. Отидохме в голямата къща. Шефът имаше намерение да се примоли на американския офицер, капитан, да му позволи да живее в конюшнята, може би дори да работи каквото му кажат, за да има какво да ядем. Докато вървяхме през полето, малък американски конвой пристигна в голямата къща. Два джипа, брониран автомобил и огромен мерцедес кабриолет. Щом ги видяхме, побързахме да се скрием. Не се получи. Бяха ни забелязали. Джип с трима от военна полиция ни хванаха, преди да сме изминали и сто метра. След това ни изправиха пред джипа и потеглихме към голямата къща. Шефът каза „Една звезда, Били, бригаден генерал.“ Тогава бригадният генерал се изправи и накара хората си да ни доведат по-близо. „Аз съм бригаден генерал Уидърс, военен управител на Хесен-Касел“, представи се той на съвършен немски. „Дойдох да търся скъп стар приятел, въпреки че хората ми ме уверяваха, че ще бъде напразно. Херман, същите негодници ме увериха, че разполагали с доказателства, че си убит от Гестапо.“ Тогава шефът — продължи Кочиан, без да крие колко е развълнуван. — Шефът… Шефът се изпъна и отдаде чест. Генерал Уидърс слезе от автомобила, двамата се прегърнаха и заплакаха.

— Не съм чувал тази история — призна Гьорнер. — Знаех, че е познавал военния управител, но…

— Шефът беше горд човек. Срамуваше се, че заради приятелството им ще се отнасят към него по-добре.

— Искаш да кажеш — обади се Дешамп, — че от него е получил разрешение да започне с издателската дейност, така ли? Чарли ни разказа.

— Това стана по-късно — отвърна Кочиан. — Този ден американците ни нахраниха — беше направо невероятно, защото за нас един картоф беше като истинско угощение — капитанът ни каза, че частта щяла да се мести, а докато не заминат, хер Госингер ще се грижи за собствеността. Щял да се настани в апартамента на третия етаж. Американците си заминаха седмица по-късно. Сложиха надпис, че собствеността е реквизирана за военния губернатор. Незнайно как на верандата се появяваше американска храна. Американски бензин пък се появяваше в конюшнята, а също и пленени германски автомобили, които можеха да бъдат пригодени за селскостопански цели. Нали разбирате?

— Ами оръжията? — попита Кастило.

— Имаше няколко противовъздушни оръдия — продължи Кочиан. — Открихме част от оръжията и гранатите. Появиха се и още. Шефът вярваше — както и вашият генерал Джордж С. Патън, между другото — че е въпрос на време, преди Червената армия да стигне до Фулда. Бяхме видели какво стана в Берлин, а и на други места. Шефът реши, че мнозина ще предпочетат да умрат в бой, вместо да попаднат в ръцете на червените. Затова преместихме оръжията тук. За щастие, не ни потрябваха. Досега.

— Какво друго има в кутиите, Били? — попита застаналият зад Кастило Джак Дейвидсън.

Кастило го погледна учуден; дори не го бе чул кога се е качил по стълбата. След това видя и друго, което също го изненада. Без дори да се замисля, бе започнал да зарежда единия от пълнителите. Единият бе пълен, другият наполовина.

— По малко от всичко — отвърна Кочиан. — Една от кутиите е пълна с ръчни гранати. Има няколко вида maschinenpistols14 — „MP-40“, „MP-43“ — и други пистолети, повечето „Валтер P-38“, има и „Люгер“. Има дори американски „E45“.

— Току-що изрече магическите думи, Били — ухили се Дейвидсън. — „MP-43“ и „E45“.

— Джак, не можеш дори да се приближиш до църквата — изобщо не можеш да излезеш — с шмайзер — предупреди Кастило.

— Но аз мога, Карлхен — обади се Мюлер. — Имам разрешително да нося автомат.

— Което означава — продължи Дейвидсън, — че можем да вземем няколко за хер Мюлер и да ги пъхнем в колата, в която ще пътува той.

— Това е, в случай че Зиги няма нищо против да се замеси — отвърна Кастило.

— Стига, Карлхен! — изсумтя Мюлер, за да покаже, че Чарли говори глупости.

— Я виж дали няма да ми намериш един „P-38“, Били — помоли Дешамп.

— И два „E45“ за нас със Спаркман — напомни Торине. — И за Чарли един. Чарли много си пада по „E45“.

— Няма да стане, Джейк — надигна глас Кастило и пъхна „Люгер“-а отзад на колана, след което пристъпи към стълбата.

(Пет)

Замъкът на ландграфовете на Хесен-Касел — сега на територията на университет „Филипс“ — бе построен на върха на стръмен хълм. Някогашната пътека, стъпалата й изсечени в гранитната скала, бе разширявана години наред — по-точно казано векове — докато се бе превърнала в двулентов калдъръмен път покрай стената на замъка. По-късно бе направено разширение, дълго към двеста метра, широко трийсет и пет, точно над стръмните скали. Ниска стена предпазваше и пешеходците, и автомобилите да не паднат от скалите към ширналия се в полите на хълма град.

Кастило, вдигнал яката на шлифера си, закопчан чак до брадичката, за да се предпази от студа, бе седнал на стената и клатушкаше крака, стиснал между зъбите си незапалена пура. Макс очевидно не забелязваше студа, защото бе полегнал край стената. Зиги Мюлер с лоден, под който се очертаваше автомат „Хеклер и Кох MP7A1“, се бе облегнал на ягуара на Ото Гьорнер.

Кастило се опитваше да послуша собствения си съвет — и за пръв път успяваше — щом си решил как да постъпиш, престани да мислиш за решението, а за нещо друго. По този начин умът ти ще бъде по-ясен, в случай че нещо се обърка.

Беше решил да изпрати Джак Дейвидсън да огледа църквата. Дейвидсън бе изключителен експерт, когато трябваше да се набележат местата, на които би могъл да се разположи снайперист или да се скрие взривно устройство.

Решението бе взето без всякакво обсъждане. Едгар Дешамп предложи да го придружи, за да огледа църквата. Затова сега и Джак, и Едгар бяха в църквата.

Кастило имаше намерение да изпрати инспектор Дохърти и Пищовлията Юнг в къщата. И двамата бяха дали да се разбере, че ако се опитат да ги отстранят — единият висш служител на ФБР, другият отличил се по време на битката в „Шангри-Ла“ ветеран — ще има неприятности.

Дохърти и Юнг, снабдени с „P-38“ от скритите в кутиите с гранати на тавана, се бяха смесили с тълпата опечалени и любопитни — повечето дошли от голо любопитство, според инспектор Дохърти, който докладваше по телефона — в църквата „Света Елисавета“.

Някъде около тях бяха полковник Джейкъб Торине и капитан Ричард Спаркман от американските Военновъздушни сили, които успешно обориха теорията на Кастило, че е най-разумно да отидат на „Флугхафен Франкфурт на Майн“, където да приготвят „Гълфстрийм“-а за полет, ако се наложи да излетят бързо.

— Ще бъдем готови за излитане трийсет минути след като отидем на летището — бе обяснил полковник Торине. — Стига да знаете накъде ще потеглим. Докато вие решавате, двамата с капитан Спаркман ще се помотаем в църквата.

Ерик Кочиан и Ото Гьорнер със съпругата и децата си, заобиколени от осем охранители, бяха заминали за Вецлар за погребението. Кастило много се тревожеше, че за живота на Уили и Херман също има заплаха, но не той решаваше. Ото прецени, че не може да остави момчетата у дома, без да обясни на Хелена защо, а не бе готов да й разкаже какво точно се е случило.

Ото заяви, че Хелена щяла да реши, че ако има заплаха за нея и момчетата, тогава има не по-малка заплаха и за съпруга й, и ще настоява да не отиде на погребението на Фридлер, а той нямаше намерение да го пропусне.

За да не мисли за нещата, които нямаше начин да контролира, Кастило насочи вниманието си към калдъръмения път.

Бе идвал тук безброй пъти, още от времето, когато бе момче. За него това бе най-красивото място в цял Марбург. Когато „предложи“ на Ото да изпрати охрана, която да доведе Юнг и Дохърти от „Европайшер Хоф“, не успя да си спомни името на мястото. Не че беше проблем. Ото, стар жител на Марбург, веднага се сети за къде става въпрос и какво има предвид Кастило, като говори за „алеята към замъка“. Само че Чарли не слуша разговора му с охраната и така и не чу името, с което той нарече въпросната алея.

Със сигурност си имаше име: или „Университетщрасе“, или „Филипсвег“, или може би дори „Университетплац“ и тъй като не успя да си спомни — а може би никога не бе знаел името — започна да се дразни. Затова, докато шофираше ягуара на Ото нагоре по хълма и след това, докато търсеше място за паркиране, започна да се оглежда за табели. Така и не видя нито една и двамата със Зиги слязоха.

Алеята към замъка бе същата, каквато я помнеше, и той си каза, че сигурно е изглеждала по същия начин още по времето, когато дядо му е постъпил в университета. А по всяка вероятност и прадядо му.

Кастило си спомни как седеше тук с майка си, похапваше würstchen, а после, когато майка му не гледаше, мяташе сандвича през стената, за да го види как ще падне. Долината бе далече. На два пъти бе успял да улучи автомобил. Така и не го хванаха.

— Карлхен — повика го тихо Мюлер, впил поглед надолу към пътя.

Кастило погледна през рамо.

Черен фолксваген „Голф“ приближаваше по пътя. Прозорците бяха черни, по покрива се виждаха множество антени, които със сигурност не бяха монтирани от производителя. Това не бе автомобилът, който бе откарал Дейвидсън и Дешамп в църквата, но Мюлер очевидно го позна и разбра, че е кола на охраната, защото не се премести от мястото си край ягуара дори когато „Голф“-ът паркира точно до тях. Кастило не се учуди, когато видя Дейвидсън и Дешамп да слизат.

Дешамп носеше поочукано куфарче в ръка и Кастило реши, че вътре е пъхнал „P-38“, с който се сдоби от кутията на тавана.

Чарли протегна крака и скочи от стената. Макс също се изправи.

— Много интересно развитие, шефче — започна Дешамп.

Кастило изви вежди, но не каза нищо. След това забеляза, че Дешамп е с ръкавици, много подобни на хирургически, но значително по-дебели.

Дешамп бръкна в куфарчето и извади нещо подобно на малка кутия хартиени салфетки от вида, които винаги се поставят в банята, които някои крадци на дребно, като К. Г. Кастило, задължително взимаха, когато напускаха хотела.

Дешамп бръкна в кутията и извади втори чифт ръкавици. Подаде ги на Чарли.

— Гумени ръкавици, шефче. Никъде не ходя без такива.

Кастило си ги сложи.

Дешамп бръкна отново в куфарчето и извади голям плик.

— Зоркото око забеляза, че стърчи от молитвеника ти — заяви той.

— Какво?

Дейвидсън поясни:

— Вашите места — твоето, на Били и на Ото — бяха на втория ред от дясната страна. Там бяха поставени молитвеници, книги с църковни песнопения или както им се казва, сложени на гърба на предните седалки.

— Казва се църковна пейка — поправи го, без да мисли, Кастило.

— Добре де. Пейка. Във всеки молитвеник беше поставена отпечатана програма. Видях, че е пъхната в средата на молитвеника.

— Отвори ли я? — попита Чарли. — Ти случайно да си чувал за рицин?

— Едгар я отвори — оправда се Дейвидсън. — Да, Чарли, чувал съм, разбира се, за рицин.

— Откраднах тези ръкавици от Ленгли — обясни Дешамп. — Би трябвало да не пропускат рицин, както и много други отрови. Когато момчето в лабораторията ми ги показа, обясни, че стрували по трийсет кинта парчето.

— Ако се подмокрим и после окапем като мухи, ще разберем, че те е изментил, нали така? — обади се Кастило и посегна към плика.

— Според мен, шефче, не искат да ти видят сметката. Ако искаха, нямаше да пъхнат онова, с което са решили да ти видят сметката, в молитвеник. — Дешамп потегли ръкавицата, за да я изпъне. — Въпреки това малко повечко предпазливост не е излишна.

Бръкна отново в куфарчето и извади подвързани в червено книги.

— За Били и Ото нямаше молитвеници — обясни той. — Ще трябва да се примирят.

Кастило огледа плика. Беше адресиран — надписът бе правен на компютър, така че нямаше начин почеркът да бъде идентифициран — до „Хер Карл фон унд зу Госингер“.

Пликът бе разрязан с остър нож.

Кастило бръкна вътре и извади нещо като визитки. Бяха четири, стегнати заедно с кламер. Написаното и на тях бе на компютър. На едната пишеше „Будапеща“, на втората „Виена“, а на третата „Берлин“.

„Берлин“ бе зачеркнат с две пресечени линии с плътен маркер. На четвъртата пишеше „Том Барлоу“.

Кастило погледна Дешамп и Дейвидсън. И двамата свиха рамене.

Кастило подаде визитките на Дейвидсън, след това извади от плика лист, сгънат на три, и го разгърна.

Беше фотокопие на паспорт. Веднага забеляза, че паспортът е руски, а частица от секундата по-късно забеляза, че е руски дипломатически паспорт.

В края на първата страница пишеше „ВТОРИ СЕКРЕТАР НА ПОСОЛСТВОТО НА РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ ВЪВ ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ“.

На втората страница се виждаше снимката на мъж, приблизително на възрастта на Кастило, с късо подстригана светлокестенява, почти руса коса. Беше облечен в колосана бяла риза със стегната вратовръзка на червено райе.

„Прилича повече на тевтонец, отколкото на славянин“, помисли си Кастило.

Името му бе Дмитрий Березовски. Пишеше, че е роден в СССР на 22 юни 1969.

„Това означава, че е четири дни по-млад от мен.“

„Какво, по дяволите, означава това? Изобщо означава ли нещо?“

Кастило погледна Дешамп, който срещна погледа му, след това каза:

— Според мен, шефче, паспортът е съвсем истински.

Кастило изчака той да продължи, но тъй като Едгар мълчеше, той го подкани:

— И какво? Хайде, Ед, говори!

— Всичко това няма начин да бъде проследено до приятелчето ти Дмитрий. Всичко, с което разполагаш, са четири празни картончета с имената на три града и името „Том Барлоу“, изписани на евтин принтер. Берлин е зачеркнат. Ако трябва да кажа нещо за фотокопието на паспорта, то може да е направено както от германците, така и на всяка граница, която Дмитрий е минавал. Редовна практика е да се фотокопират паспортите на интересни хора.

— И какво означава всичко това?

— Първи шантав сценарий — предложи Дешамп. — Може да става въпрос за шпионин, който иска да мине при нас и е преценил, че ти си най-добрият ключ към свободата, както и мостът към ЦРУ. Вече доказа, че знае кой си, знае къде да те открие и предлага среща или в Будапеща, или във Виена, но изключва Берлин.

Кастило изпъшка и погледна Джак Дейвидсън.

— Много е добър, Чарли. Ако искаше да те ликвидира, досега да го е направил — заяви Дейвидсън.

— Ами сценарият на Едгар?

— Мисля, че има смисъл, Чарли.

— Нямате ли втори сценарий?

Дейвидсън поклати глава.

— Не знам дали това е втори сценарий или не — продължи Дешамп, — но никак няма да се изненадам, ако този тип знае кой е ликвидирал семейство Кул. А аз много държа да получа тази информация.

— И какво ще правим сега? Отиваме във Виена или в Будапеща и чакаме, така ли?

— Точно така — потвърди Дешамп. — Сега е време да вървим на църква. Службата започва след десет минути.

— И според теб в църквата няма да се случи нищо.

— Дмитрий ти каза, че лично е поръчал убийствата. А ти действа по начина, който той беше предвидил. В момента църквата е пълна с ченгета и частна охрана. Едва ли някой от Щази ще извърши самоубийство, като застреля теб, Били или Ото. Не и при положение, че могат да свършат тази работа на някое тихо място. Дмитрий иска да останеш жив.

Кастило погледна Дейвидсън и приятелят му кимна в знак на съгласие.

— Добре — въздъхна Кастило. — Да вървим на църква.

Дешамп протегна ръка за плика, Кастило му го върна и той го прибра в куфарчето.