Специална част

(Едно)

Кастило първо изчака пристигането на бившия специален агент от ФБР Дейвид У. Юнг-младши. Джак Дейвидсън, който тръгна за Мидланд, за да посрещне Юнг на летището, позвъни в дванайсет и половина, за да докладва, че Юнг не е бил в самолета и сигурно е изпуснал връзката на международното летище в Далас и може да е на следващия самолет. Единият щял да кацне в два и нещо, а следващият в четири и нещо.

Кастило го помоли да чака. Не искаше никъде да бъде отбелязано, че бившият служител на ФБР Пищовлията е взел автомобил под наем и от летището се е отправил към „Дабъл Бар Си“.

Нямаше никаква опасност. Юнг слезе от следващия самолет, който кацна на летището в Мидланд.

Минути преди Пищовлията и Дейвидсън да влязат в библиотеката на ранчото, ефрейтор Брадли беше качил нова информация в базата данни. Куфарите на полковник Хамилтън вече не бяха във Форт Браг. Само че „727“ все още не бе излетял за Африка. Бяха открили, че „Еър Танзания“ вече не съществува, следователно трябваше да пребоядисат самолета в цветовете на „Съб Сахаран Еъруейс“.

Така ефрейтор Брадли можа да демонстрира пред Юнг новите играчки, инсталирани в командния пост.

През това време едно радио се включи и на екрана се изписа „Алекс Дарби“. Беше във Фулда, в кабинета на Ото Гьорнер. От последвалия разговор стана ясно, че заминаването на Едгар Дешамп за Виена е било грешка, тъй като Ерик Кочиан вече бил в Будапеща. Сега един господ знаеше кога ще пристигне в Будапеща. Освен това стана ясно, че ще се заеме с бележките на хер Фридлер веднага щом бъдат сканирани.

Докато Лестър демонстрираше как променените данни — последното известно местонахождение на Дарби — се качват в базата данни, за да излязат на един от мониторите, Светлана влезе в библиотеката. Беше с друг нов каубойски костюм, много подобен на предишния — също толкова прилепнал, този път червен.

Целуна звучно Кастило по устата, прошепна нещо в ухото му и накрая заяви:

— Лестър, ако ми покажеш как става, аз ще свърша работата.

— Не е трудно, подполковник — отвърна Брадли и по изражението на Пищовлията разбра, че едва сега се е сетил, че жената в каубойско облекло е рускинята, която Кастило бе измъкнал от Виена, че Милър не му е разказал за връзката на Чарли с руската предателка.

— Затвори си устата, Пищовлия — посъветва го Дейвидсън, — и обръщай повече внимание, докато Лестър учи Светлана. След като вече си тук, те чакат дежурства.

(Две)

На световната карта сега личеше, че „727“ на „Съб Сахаран Еъруейс“ е презаредил в Мароко, в момента лети над пустинята Сахара на път към международно летище „Килиманджаро“ в Танзания.

Полковник Хамилтън и Деуит бяха в Брюксел, Белгия, където се качваха на полет на „Ер Франс“ за международното летище в Дар Ес Салаам, Танзания, в 23:00.

От Шандор Тор научиха (свързаха се с него по радиото, инсталирано в апартамента на Ерик Кочиан в хотел „Гелерт“ в Будапеща с изглед към река Дунав), че Едгар Дешамп е все още във Виена. Звъннал, за да каже, че ще се забави ден или два, защото трябвало да се погрижи за нещо във Виена.

Тъй като Дешамп не вдигаше мобилния си телефон, а не бе оставил резервен номер, подполковник Кастило не можеше да го попита какво става. На Чарли му се искаше Едгар час по-скоро да отиде в Будапеща, за да прегледа файловете на Били Кочиан, да сканира най-важното и да го изпрати в Мидланд.

На вечеря — доня Алисия и Естела приготвиха свинско, Светлана направи картофено пюре с чесън и огромна салата, извадиха няколко бутилки чудесно чилийско каберне совиньон — Дмитрий Березовски призна пред Кастило, че се притеснява за Дешамп. Руснакът заяви, че много харесва Едгар — мислеше, че двамата са приятели — че макар да е много мил човек, трябва да бъде държан изкъсо.

— Струва ми се, че се пошегува, когато каза, че има желание да очисти шефката на ЦРУ — отвърна Кастило.

— Естествено, Карлос — намеси се Светлана. — Аз бях тази, която искаше да я убие.

По изражението на доня Алисия Чарли не можа да разбере дали е решила, че Светлана се шегува.

След вечеря Дмитрий би Пищовлията на шест партии шах, като едната продължи точно две минути и двайсет секунди по часовник.

След това гледаха телевизия, наблюдаваха мониторите и чакаха.

(Три)

На мониторите се виждаха новите данни. Полковник Торине се бе обадил и бе съобщил, че „727“ на „Съб Сахаран Еъруейс“, товарът и пътниците са кацнали на международно летище „Килиманджаро“, че чичко Рем се оглежда за пикапи или нещо подобно, които да купи в близките градове Аруша и Моси.

Шандор Тор докладва, че Едгар Дешамп се е обадил отново и е казал, че ще пристигне с влак от Виена в 14:15.

— Значи си е свършил работата във Виена — отбеляза Дмитрий.

— Доста време прекара във Виена — изви вежди Чарли. — Доколкото знаем, си има една госпожичка, по-скоро госпожа, с която прекарва известно време. Знаеше, че няма защо да бърза.

— Не е ли малко старичък за подобни изцепки?

— Не бих казал. Шандор Тор ми каза, че Били Кочиан има две много добри приятелки във Виена. А ти знаеш на колко години е.

— Той е истинско вдъхновение за всички нас — призна Березовски.

В интернет провериха, че полет „434“ на „Ер Франс“, „Еърбъс“, който пътува без междинни спирки от Брюксел до Дар Ес Салаам, е кацнал навреме.

Следяха мониторите и обсъдиха как точно Кастило да представи на президента данните. Пищовлията обеща да подготви опростен вариант.

Зачакаха отново.

(Четири)

— Полковник Хамилтън иска да разговаря с подполковник Кастило, първо ниво на секретност — обяви знойният глас от радиостанцията. Кастило погледна мониторите. На единия се виждаше светла точка в Буджумбура, Бурунди. Беше изписана местната дата и време. Сега там бе 01:10 на 12 януари 2006.

Кастило включи на спикър.

— К. Г. Кастило.

— Свързвам ви с подполковник Кастило, полковник Хамилтън. Потвърждавам първо ниво на кодиране.

— Много благодаря — отвърна Хамилтън.

— Не е нужно да й благодарите, господине — обясни Чарли. — Тя е компютър.

— Известно ми е. Просто навик.

— Слушам ви, господине.

— Тук е един и десет, Кастило. Намирам се в хотел „Ла“ в Буджумбура.

Кастило погледна друг от мониторите. На него се виждаше триизмерният образ на хотела.

— Да, господине, знам.

— Във Вашингтон и по време на пътуването обсъдих различни въпроси с господин Деуит и трябва да призная, че съм впечатлен от него.

— Той е изключителен човек, господине.

— Сред нещата, които обсъждахме, бе подходът към операцията. Освен това разговарях и с полковник Торине, когато двамата с Деуит кацнахме на летище „Килиманджаро“. След това разговарях и с господин Левърет, когато пристигнахме в Буджумбура.

— Да, господине?

— Мислех, че сме се разбрали кой командва тази операция. Аз поемам командването. Полковник Торине ще се занимава с транспорта и логистиката извън Конго. В самото Конго господин Левърет и господин Деуит ще отговарят за превоза и безопасността, а аз ще се заема с разследването.

— Много практично решение на въпроса, господине.

— И аз така мисля. Снощи, когато си легнах, се разбрахме да си починем тази вечер. Полетът беше дълъг, минахме през един господ знае колко часови пояса…

— Шест, господине — уточни Кастило.

— Вътрешният ми часовник е напълно разбит. Мислех, че утре сутринта, както сме се разбрали, след като си отпочинем, ще планираме влизането в Конго. Събудих се преди петнайсет минути, Кастило. Не можах да спя и реших, че господин Левърет и господин Деуит имат същия проблем, затова реших да видя какво правят, и евентуално да избързаме с планирането.

— О-па — възкликна Джак Дейвидсън.

— Какво беше това, Кастило?

— Нищо, господине, един от хората ми е в стаята.

— Затова излязох от стаята си. Стресна ме мъж в облекло на местен жител — по-скоро липсата на облекло — седнал на стол срещу стаята ми. В скута си държеше „Узи“ — голямо, не от минитата, които господин Д’Алесандро бе така любезен да ни даде. Обърна се към мен на английски, знаеше ранга ми. Попита: „Мога ли да направя нещо за вас, полковник?“, при което аз отвърнах: „Какво правите пред вратата ми?“, а той заяви: „Чичко Рем нареди да ви пазя.“ Тогава разбрах, че е един от стрелците, затова го помолих да ме заведе в стаята на господин Левърет. Той отвърна: „Ще ви заведа, полковник, но чичко Рем не е в стаята си.“ — Полковник Хамилтън замълча. — Каква е тази работа, Кастило? Всички го наричат чичко Рем. Защо?

— Само приятелите му, господине.

— Попитах защо. Сам разбирате намека, нали?

— Да, господине. Мога единствено да ви кажа, че чичко Рем от книгите за деца е приятен възрастен господин, който разказва какви ли не истории, а господин Левърет напълно отговаря на това описание.

— Както и да е, Кастило, но да позволите на подчинените си, най-вече на включените в операция, да наричат офицер с името на герой от книгите е не само расистко, но и много странно. Не сте ли съгласен, подполковник Кастило?

Кастило не сдържа усмивката си.

— Не съм се замислял, господине. Ще разгледам въпроса…

— Подобно поведение не подобава на офицер и джентълмен, Кастило, и ти го знаеш.

— С цялото си уважение, господине, държа да ви кажа, че не съм съгласен. Господин Левърет е един от най-добрите офицери, с които съм служил.

— Ще ви кажа какво е направил.

Кастило погледна Дейвидсън и приятелят му се намръщи.

— Слушам ви, господине.

— Попитах стрелеца с „Узи“ — продължи Хамилтън: — „След като господин Левърет не е в стаята си, къде е?“. Той отговори „Двамата с Финеас, полковник, прескочиха оградата.“ След това ми подаде писмо. „Чичко Рем нареди да ви го дам на сутринта, полковник. Но предполагам, че лошо няма да ви го дам още сега.“

— Писмо ли, господине? Какво пишеше в писмото?

— Ще ти го прочета — заяви полковник Хамилтън. — Цитирам: „Скъпи полковник Хамилтън. Двамата с Финеас решихме да проведем разузнавателна акция в пограничния район преди планираното навлизане. Тъй като бяхте прекалено уморен, а сме сигурни, че ще се съгласите, че планът ни е добър, решихме да не ви събуждаме. Ще се върнем след четирийсет и осем часа. С уважение, Колин Левърет.“ Край на цитата. Какво ще кажеш за това, Кастило?

— Какво да кажа, господине?

— Това е грубо неподчинение на издадена заповед.

— Господине, вие наредихте ли на господин Левърет и на господин Деуит да не провеждат разузнавателна акция в пограничния район?

— Мислех, че се подразбира. Вече ви казах.

— Ако съдя по писмото на господин Левърет, господине, бих казал, че той не е подразбрал същото, което и вие. Той никога не би си позволил да не се подчини на заповед, господине. — „Освен, когато прецени, че постъпва правилно.“ — Господине, защо не поговорите с господин Левърет, когато двамата с господин Деуит се върнат?

— Да сте наясно, Кастило — заяви полковник Хамилтън, — че ще им смъкна нашивките, когато се върнат. Ще ме запомнят за цял живот.

„По-скоро за цели две секунди.“

„Чичко Рем и Финеас Деуит са преживели гнева на Брус Дж. Макнаб, а държа да ви кажа, полковник Хамилтън, че вие изобщо не сте от същата лига.“

— Господине, наясно съм, че не бива да го казвам, но с цялото си уважение предлагам да не ги наказвате. Каквото са направили, са го направили за добро.

— Ще се занимая с тях, Кастило, когато се върнат.

— Добре, господине. Благодаря ви, господине.

— Полковник Дж. Портър Хамилтън. Моля, прекъснете връзката.

— Мога ли да направя още нещо за вас, полковник? — предложи знойният глас.

— Ъъъ, не — изломоти Хамилтън, очевидно обзет от неудобство, след това добави: — Това е всичко, благодаря.

Кастило погледна Дейвидсън.

— Е, подполковник Кастило, май ни остава единствено да чакаме, за да разберем какво ще стане. Никак няма да се учудя, ако полковник Хамилтън пренебрегне съвета ти да не наказва чичко Рем и Финеас. Ще им прочете по една лекция и сигурно ще ги докара до сълзи. Но поне опита.

(Пет)

— Ото Гьорнер търси подполковник Кастило, прехвърляне на данни, не е кодирано — обяви знойният глас.

Дейвидсън натисна съответното копче.

— Джон Дейвидсън. Подполковник Кастило ще бъде на разположение след пет минути.

— Един момент, сержант Дейвидсън — помоли гласът и двайсет секунди по-късно добави: — Започва прехвърляне на некодирани данни. Моля ви, предайте ги на подполковник Кастило, когато дойде.

Дейвидсън още не се бе обърнал към принтера, когато той забръмча и прехвърлянето на данните започна, а гласът — Дейвидсън го наричаше „секси Сюзън“ — обяви:

— Завършено прехвърлянето на некодирани данни.

Трийсет секунди по-късно, от принтера излезе напечатан лист.

Дейвидсън го прочете и забарабани по клавиатурата.

Мониторът към принтера показа онова, което той бе написал. „Преведи от немски на английски.“

Преводът започна да излиза на монитора към принтера.

Дейвидсън го прегледа, направи няколко поправки — електронният преводач на Кейси беше добър, но не съвършен — след това написа: „Прибери във файл под името «Гьорнер», 02:03, 12 януари, принтирани три копия.“

Принтерът направи три копия.

Дейвидсън прибра отделно немския оригинал и превода, след това въздъхна.

— Извинявай, Казанова, дългът зове.

След тези думи излезе от библиотеката.

Светлана отвори след второто почукване.

— Спи — обяви тя.

Дейвидсън подаде документите.

— Йети, трябва да го види.

Тя взе листата, излезе в коридора, където бе достатъчно светло, за да ги прочете, огледа внимателно и двата текста и въздъхна.

— Дмитрий се страхуваше, че може да се случи нещо подобно. Ще събудя Карлос.

Дейвидсън се върна в библиотеката.

Кастило, облякъл халата си от „Уест Пойнт“, влезе почти веднага след него.

— Дяволите да го вземат този Едгар Дешамп!

— Не си особено изненадан, Чарли.

— Вкиснат е най-точната дума. Вкиснат съм заради Дешамп и задето не предвидих, че ще се случи.

Дмитрий и Светлана влязоха в библиотеката. Березовски бе в хавлиен халат.

— Погледни новините — посочи Чарли към листовете.

— Светлана вече ми каза — отвърна руснакът.

— Прочети го — настоя Кастило, — след това ми кажи какво мислиш, ако обичаш.

Березовски взе едно от копията с превод и се зачете.

— Ще се опитам да позная, Дмитрий — заговори Кастило. — Демидов е бил резидентът за Виена, нали?

Березовски кимна.

— Кой ни го изпраща? Дарби ли? — полюбопитства Чарли.

— Ото Гьорнер — отвърна Дейвидсън.

— Да видим тогава какво друго знае Ото. Може да се окаже, че Едгар е невинен. Демидов може да е бил убит от ревнив любовник хомосексуалист. Напоследък има доста такива случаи.

Дейвидсън се изсмя.

Кастило пристъпи към радиото.

— К. Г. Кастило. Ото Гьорнер. Първо ниво на кодиране.

— Един момент, подполковник. Ще се опитам да ви свържа.

— Йети, тя говори като теб. Забелязала ли си? — попита Дейвидсън. — Започнах да я наричам „секси Сюзън“.

Светлана му показа среден пръст.

— Какви ги вършиш посред нощ, Карл? — прозвуча гласът на Ото Гьорнер по спикъра.

— Чета вестник. Какво друго ще ми кажеш?

— Току-що разговарях по телефона с Вили Дусе. Има още две незначителни подробности, които едва ли означават нещо.

— Казвай, Ото.

— Неназован източник от полицията във Виена, чието име Вили винаги изписва правилно, е казал, че докато са чакали тежкарите от полицията и руснаците да се появят, е забелязал, че лицето на жертвата не е разкривено и посиняло, както обикновено става в случаите на душене, а така наречената „метална примка“ не се е била вгнездила във врата на жертвата, просто е висяла свободно. Забелязал е обаче, че на врата има следа, точно под ухото, вероятно от убождане с игла. Вили мисли, че е много възможно смъртта да е причинена по друг начин. Никога няма да разберем, тъй като аутопсията ще бъде извършена в Москва.

— Много интересно. От полицията имат ли представа кой е причинил подобно нещо на господин Демидов?

— Не и според Вили. На Вили са му казали, че в таксито не е имало абсолютно никакви отпечатъци, следователно убийството е било извършено от човек, който отлично е знаел какво прави.

— Това ли е всичко? Коя е втората незначителна подробност?

— Нещо дребно, което едва ли има някакво значение. Докато полицейската платформа качвала таксито, приятелят на Вили забелязал визитка на тротоара. Може някой просто да я е изпуснал, но е възможно да се е намирала в таксито и да е паднала, докато полицаите са вадели трупа.

— Чия е визитката?

— На американски дипломат, жена, Елинор Дилуърт. Тя е консул.

— Обичам хората, които имат зъб на някого и не забравят обидата — възкликна Дейвидсън.

— По дяволите! — възкликна Кастило.

— Името говори ли ти нещо, Карл? — попита Гьорнер.

Кастило не отговори.

— Ото, много те моля, прати ми всичко, което Дусе открие.

— Разбира се, Карл.

— Дарби знае ли?

— Показах му го, когато дойде. Той почти приключи и се кани да замине за Будапеща.

— Сега там ли е?

— Не. Алекс каза, че се връща в хотела си, за да си събере нещата.

— Ако го видиш, кажи му да ми позвъни, моля те.

— А ти, ако разбереш нещо за двамата руски предатели, нали ще ми кажеш?

— Разбира се.

— Нали не мислиш, че някой ги е боднал във врата с игла? Да не би да са ги ликвидирали с гароти, а още никой да не е открил телата? Ще ми се лично да напиша тази статия. Ще я дам на вдовицата на Фридлер.

— Отивам да спя, Ото — отвърна Кастило. — Край на разговора.

— Карлос, стори ми се искрено учуден — отбеляза Березовски.

— Ти не си ли?

Березовски не отговори веднага.

— Ти си знаел за тази работа — заяви Кастило. „Разбира се, че си знаел“, помисли си той. — Знаел си, че Едгар се кани да види сметката на този тип, и не си ми казал.

— Защо, според теб, го е направил? — попита Березовски.

— Иска да си отиде с финес, да го запомнят и другите динозаври да го сочат като динозавъра, видял сметката на резидента във Виена седмица преди да се пенсионира.

Березовски поклати глава.

— Не е ли това? — сопна се Кастило. — Какво е тогава, дяволите да те вземат?

— Поговорихме… — започна Березовски.

Кастило забеляза, че Светлана кима.

— Кои бяхте? — прекъсна го Кастило. — Ти, Дешамп и кой друг? Ти ли, Свет?

— Да, Карлос, любими. И аз бях — призна тя.

— Още някой? — избухна Кастило. — Може би Лестър? Или Алойшъс?

Дейвидсън вдигна ръка.

— Мили боже! — възкликна той.

— Не споменавай напразно името господне! — нареди Светлана.

— Дразниш се, че употребявам без нужда името господне, но можеш кротко да обсъждаш нечие убийство? Мили боже!

Березовски продължи спокойно:

— Докато говорехме — и Дарби беше, Карлос — обсъждахме как да спрем убийствата.

Кастило не повярва на чутото.

— Да не би да искаш да кажеш, че сте решили, че това може да стане, като очистите онзи тип във Виена и подхвърлите визитката на представителката на ЦРУ? Обзалагам се, че когато пехотинецът е отворил вратата на таксито, визитката е била забодена на ревера на Демидов с роза.

— Не сме обсъждали как да бъде извършено, Чарли — обади се Дейвидсън. — Просто се разбрахме, че трябва да се свърши.

— И ти ли, Бруте? Мили боже, Джак. Никой ли не се поинтересува какво е моето мнение?

— Предупредих ги какво ще кажеш, Чарли. „Не.“ Прав ли съм бил?

— Много добре знаеш.

— Само че Дмитрий, Едгар и Йети също бяха прави — настоя Дейвидсън.

— Как, по дяволите, разбрахте?

— Карлос, любими, изслушай Дмитрий — помоли Светлана. — Моля те, любими.

— Целят съм слух — отвърна след малко Чарли и махна нетърпеливо с ръка.

Березовски кимна.

— Карлос, говори се, че германците и руснаците много си приличали. Затова по време на войните са били избити милиони и от едните, и от другите…

— Единственият извод, който мога да направя от това философско наблюдение, е: „И какво от това?“ — прекъсна го Кастило.

— Или падаме на колене пред враговете си, когато сме убедени, че няма начин да спечелим конфликт, или се опитваме да разкъсаме гърлата им, когато видим, че ни чака успех. Единственото време, когато между нас има мир, е, когато и двете страни разберат, че като причиняваш болка на другия, причиняваш болка и на себе си.

— В това има смисъл, нали? И ти скоро ще разбереш.

— Когато САЩ беше срещу СССР, се говореше за „взаимно разрушение“ — продължи Березовски. — Затова никой не изпрати срещу другия ядрено оръжие.

— Накъде биеш?

„Много добре знаеш накъде бие, глупако!“

Березовски понечи да каже нещо. Кастило вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Трябва да ликвидираме някои от техните хора, за предпочитане онези, които са убили някои от нашите. Така ще им дадем да се разберат.

— В противен случай цялата тази работа няма да престане.

— Знам как действа умът на Путин — продължи Березовски. — Той ще прецени петте убийства, за които знаем — казвам „за които знаем“, защото съм сигурен, че има и други — и ще прецени, в зависимост от бързината и реакцията дали да има още, преди врагът да е определил цена, която той няма желание да плати.

— Част от цялата тази работа ме засяга лично, Чарли — намеси се Дейвидсън. — Нямам никакво желание да прекарам остатъка от живота си — независимо на кой слънчев бряг съм се изтегнал след пенсионирането — като надничам през рамо.

— Нито пък аз — добави Березовски.

Светлана не каза нищо, но очите й говореха: „Нито пък аз.“

„И аз не искам, дяволите да го вземат.“

Секси Сюзън ги прекъсна:

— Господин Левърет за ефрейтор Брадли, кодиране клас едно.

— К. Г. Кастило.

— Всичко е наред, миличка — долетя гласът на Левърет. — Ще говоря с него.

— Продължавайте, господа — подкани ги секси Сюзън.

— Вардиш радиото посред нощ, а, подполковник? Какво ти е направила? Да не би вече да те изрита от леглото?

— Доколкото разбрах, вече си успял да вкиснеш полковник Хамилтън. Сигурен ли си, че искаш да продължиш, господин Левърет?

— Не.

— Не очаквах да се чуем още поне двайсет и четири часа.

— Както вече обясних на полковник Хамилтън, господине, когато кажа четирийсет и осем часа, определям най-дългото време, което можем да отсъстваме.

— Той с теб ли е?

— Добро утро, подполковник Кастило — поздрави Хамилтън.

— Добро утро, господине.

— Господин Левърет ме увери, че незначителният ни проблем се е дължал на грешка в комуникацията.

— Сигурен бях, че става въпрос за нещо такова, господине.

— Част от новините са добри, подполковник, част са лоши — започна да обяснява Левърет.

— Казвай първо добрите. Току-що научих други лоши.

— Докато говорим, Финеас откарва автомобилите и дванайсет стрелци през моста. Напипахме неколцина конгоанци, които са готови да ни помогнат да съберем дребни животни за зоопарка във Файетвил, затова получиха добри пари.

— Само дванайсет стрелци?

— Ще обясня, когато стигна до лошите новини. Същите тези конгоански длъжностни лица бяха така любезни да ни дадат назаем моторни лодки — не са лоши, мотори „Ямаха“ от по сто и петдесет коня; казаха, че ги били откраднали от Обединените нации — на цена, която е само четири или пет пъти от истинската им стойност, въпреки че сме насред джунглата. Показаха ни и място, където да скрием лодките, докато тръгнем да напускаме Конго. Имам намерение да използвам четирима от стрелците за охрана на флотилията, докато останалите от нас ловят папагали…

— Папагали ли?

— И всичко останало, на което се натъкнем. Да, папагали. Новите ни приятели са в търговията с диви животни. Предложиха ни всичко, което поискаме, включително и горили. Накрая се разбрахме за папагали.

— Конгоански африкански сив папагал — обади се Хамилтън. — Psittacus erithacus erithacus се смята за един от най-интелигентните. Във Вашингтон струват от хиляда долара до седем пъти повече.

— Както казах — продължи Левърет, — новите ни приятели незнайно как и защо са решили, че се опитваме да си уловим и да изнесем незаконно африкански сиви папагали. Казаха, че въпросните птици ги имало покрай река Нгаю, от двете страни на национален път 25. Освен това казаха — не съм сигурен дали да причисля това към добрите или лошите новини — че трябва много да внимаваме да не пресичаме 125-ти километър на път 25, защото там са арабите и гадната вода. Попитах ги какво търсят арабите в района, но те не знаеха; казаха, че сигурно бракониерстват и ловят слонове заради бивните, може дори да търгуват с роби, но истината била, че малцина, осмелили се да навлязат в този район, оставали живи. Телата на онези, които навлизали толкова дълбоко, така казаха новите ми приятели, често били откривани отстрани на път 25 чак до 120-ти километър на запад. Говорим за тела в множествено число, защото нито едно не е било погребано. По всичко изглежда, че някои мисионери — докато не ми казаха, нямах никаква представа, че имало мисионери конгоанци, чернокожи, които не са се изнесли, когато белгийци, германци и французи се разбягали и не пожелали да останат в рая на земята — се опитвали да погребат телата, но след това се разболявали и умирали от доста мъчителна смърт. Същото се случвало и с многобройните хищници, които си въобразявали, че ги очаква безплатен обяд край пътя.

— Господи! — ахна Кастило.

— Амин, братко. И за да приключа с лекцията по „Нешънъл Джиографик“ за очарователното Конго, в кристалночистите води на живописната река Нгаю в този участък няма риба. Навремето там ходели за риба, но сега май една по-голяма риба е избила останалата.

— Както сам разбираш, Кастило — заговори полковник Хамилтън, — всичко това събуди любопитството ми.

— Така че, щом се чуя с Деуит и разбера, че заедно със стрелците е от другата страна на границата, двамата с полковник Хамилтън отиваме при тях. След това, с единия пикап оставяме четирима стрелци при лодките, за да сме сигурни, че новите ни приятели няма да ги дадат на други ловци на папагали. Останалата част от научната ни експедиция ще пътува по път 25, на който излизаме в Кисангани до 120-ти километър. Там се разделяме на три групи. Полковник Хамилтън каза, че ще научи много от телата и при условие че новите ни приятели са казали истината за водата в Нгаю. Останалите двама ще проучат района отвъд 125-ти километър. Този път, Чарли, ще ти кажа след седемдесет и два часа и не очаквай да се чуем по-рано.

— Пак ще ти задам същия въпрос. Защо не вземеш и другия екип?

— Защото разчитам на инстинктите си, Чарли — колкото сме по-малко, толкова по-добре. Така има по-малък шанс да ни надушат.

— Ти решаваш, чичко Рем — примири се Кастило.

Хамилтън прочисти гърлото си.

— Мисля, че вече говорихме по въпроса за това неудачно обръщение, подполковник Кастило.

„Върви си го начукай, Хамилтън.“

— Така е, господине, говорихме. Няма да се повтори, господине.

— Чарли, не ни звъни. Ние ще се свържем с теб. Не искам някой местен изрод с „Калашников“ или картечница да се чуди на кого е сексапилният глас.

— Няма ли начин да се изключи звукът? — попита полковник Хамилтън.

— Невинаги се получава, господине. Пази си гърба, Колин.

„Разбира се, че звукът може да се изключи.“

„Чичко Рем ми подсказва, че не иска някой от стрелците да клечи със слушалки насред джунглата в очакване на обаждане, и по-важното е, че не искаше подполковник Кастило (скоро пенсиониран полковник) да му наднича над рамото и да го залива със съвети.“

„Чичко Рем ясно му казваше: «Отдръпни се, Чарли, остави ни да си вършим работата.»“

— Ще се чуем, когато се чуем, Чарли. Прекъсвам.

Кастило се обърна към Дейвидсън.

— Джак, има ли обратно броене?

— Седемдесет и два часа ли?

Кастило кимна.

— Включи го.

Дейвидсън забарабани по клавишите.

В горния край на всички монитори се изписа 72:00:00. Секунда по-късно се промени на 71:59:59.

(Шест)

Когато Кастило, по хавлиен халат, влезе в библиотеката и седна до масата, на мониторите пишеше 68:20:25 и времето продължаваше да намалява.

— Лес, ако успееш да намериш лаптопа ми — и лаптопа на Джак — в тази какофония, би ли сложил обратното броене и на тях?

— Да, господине.

Брадли бе дошъл в стаята му, за да съобщи, че Сузана Сиено искала да говори с него.

— К. Г. Кастило.

— Госпожо Сиено — обяви секси Сюзън, — свързвам ви с подполковник Кастило. Първо ниво на кодиране.

— Здрасти, Сузана. Как е температурата? Тук е десет над нулата.

— Светлана с теб ли е?

— Не. Искаш ли да я повикам?

— Не — отвърна рязко Сузана.

Докато Чарли се опитваше да си обясни какво става, три секунди по-късно секси Сюзън обяви:

— Прехвърлянето на некодирани данни завършено.

Кастило пристъпи към принтера и посегна към листа.

— Току-що доставиха днешния вестник — обясни Сузана Сиено. — Прочети го. Има и още. Алфредо е разбрал към полунощ и работи по въпроса оттогава. Току-що дойде.

Кастило погледна единия екран. Очевидно двамата му сътрудници бяха в Нуестра Пакеня Каза в кънтри клуб „Майерлинг“ в „Пилар“.

На разпечатката, която държеше, се виждаше сканираната първа страница на „Буенос Айрес Хералд“.

Алфредо Мунц не можа да добави почти нищо към написаното в статията, освен факти, които бяха ясни. Дъфи научил, че Алексеев се връща в Европа, което означаваше, че Тарасов се връща в Парагвай, а Дъфи нямал никакво намерение да позволи подобно нещо да се случи.

Кастило му благодари и прекъсна връзката.

„Как, по дяволите, ще се справя с всичко това?“

— Лес, принтирай копия и ги раздай на всички — помоли той, след което стана от стола и се упъти към спалнята.

— Светлана, любима.

Тя отвори очи и се протегна.

— Нося ти лоши новини, мила.

Тя веднага се изправи.

— Дъфи се е поувлякъл…

— И? — Тя дръпна листа от ръката му, преди той да продължи.

След малко заяви съвсем спокойно:

— Вече съм вдовицата на Алексеев.

Кастило не отговори.

Тя спусна крака на пода.

— Помоли се с мен, любими — помоли тя и коленичи до леглото. Забеляза изражението му. — Моля те, Карлос, любими.

Той наведе глава и коленичи до нея.

„По дяволите!“

Обзет от чувство на неудобство, той събра длани.

Погледна я. Устните й се движеха, но от устата й не излизаше никакъв звук. Прекръсти се два пъти.

„Аз пък за какво да се моля?“

„Благодаря ти, господи, че очисти съпруга на любовницата ми?“

„Или може би: «Господи, надявам се да не е страдал дълго, след като Дъфи му е пръснал висулките с .22 и в момента, когато го е довършил с пушката»?“

„По дяволите, голям съм кретен.“

„Господи, защо не помислих по-рано? Господи, моля те, нека на Светлана не й е прекалено тежко. Тя е добра жена, добра християнка, ще започне да се обвинява заради станалото. Ако искаш да накажеш някого, господи, накажи мен, задето не успях да накарам онзи студенокръвен ирландец да се отдръпне.“

„Нека се ядоса на мен, стига да не обвинява себе си. Рано или късно ще започне да мисли за извършените грехове, защото споделяхме леглото, докато тя беше все още омъжена. Сигурно ще реши, че това е наказанието й.“

„Нека реши, че аз съм виновникът. Тя не ме е изнасилила. Поемам пълна отговорност. Нека се ядоса на мен. Заслужавам си го, а след известно време сигурно ще се осъзнае. Каквото и да е, нека не й бъде прекалено трудно.“

„Готов съм дори да поема вината за руснака, когото Дешамп е очистил във Виена. Трябваше да предвидя, че ще се случи. Не биваше да позволявам нещата да излязат от контрол.“

„Господи, просто прояви добротата си към Светлана. Амин.“

Светлана спря да се моли и се изправи. Кастило също се изправи, обзет от чувство на неловкост. Тя докосна лицето му и го целуна.

Той я прегърна.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Не ставай глупава.

— Ти за какво се помоли?

— За душата на Евгени — излъга той.

„Това пък откъде дойде?“

„Освен всичко друго, сега започнах да лъжа безогледно. Господи, греховете ми към теб набъбват.“

— И аз — призна тя. — Но най-вече се молех за нас.

— За нас ли?

— Евгени знае правилата.

— Моля?

— Знае правилата, аз също ги знам и ти ги знаеш. Молех се на господ да ни даде прошка, Карлос любими.

„Какви ги плещи?“

— Свети Матей — продължи тя, сякаш прочела мислите му. — Когато римляните дошли да арестуват Христос, Симон Петър извадил меча си, за да го защити. Нашият отец му казал да го прибере. „Който вади меч, от меч умира.“ Нима не си чувал?

— След като ми напомни…

— Молех се на бог да ни прости на двамата с теб, любими. Няма да е зле и ти да сториш същото.

Тя го целуна бързо по устните, след това се отдръпна бързо и заяви:

— Отивам да си взема душ. Искаш ли да влезеш пръв? Или…

— Или — ухили се той и влезе след нея в банята, като пусна на пода халата от „Уест Пойнт“.

(Седем)

— Майор Милър иска да разговаря с подполковник Кастило — обяви секси Сюзън.

Кастило вдигна поглед от картите за игра, които стискаше в ръка. Таймерът показваше 53:05:50, а над снимката на къщата в Александрия пулсираше лампичка.

Погледна към Дмитрий Березовски и Алойшъс Кейси, след това отново към картите: две аса, две седмици и деветка.

— Според мен, Алойшъс, блъфираш — заяви той, взе няколко чипа и ги подхвърли към купчината в средата на масата. Твоите два долара и още два. — След това повиши глас: — К. Г. Кастило.

— Свързвам ви с майор Милър, подполковник Кастило.

— Как е, готин?

— Монтвейл те търси, Чарли.

— А нещо ново?

— Току-що се обади по обезопасена линия от Белия дом. Попита ме дали знам къде си.

— А ти какво каза?

— Че в момента не мога да се свържа с теб. След това той каза: „Къде е и не ми пробутвай, че не знаеш!“, при което аз отговорих: „За съжаление, не знам, господин посланик.“

— Струва ми се, че това не е сложило край на разговора ви.

— Каза, че трябвало спешно да говори с теб, така че да бъдеш така любезен да му позвъниш, защото трябвало да говори с теб за Виена.

— Ако му позвъня, тъй като гаднярът притежава подслушвачите във Форт Мийд, ще разбере къде съм. Остави ме да помисля, Дик. Ще ти звънна.

— Измисли нещо, Чарли, ако не искаш да промени нареждането си да бъдеш открит, но не и задържан, и да спусне нова заповед, нещо от рода на „Оковете мръсника във вериги“.

— Ти откъде знаеш, че вече не го е направил?

— Допреди три минути — според инспектор Дохърти; говорих с него, преди да ти се обадя — нямаха подобна заповед. Дохърти каза, че им трябвало заповед, преди да те метнат на земята и да ти сложат белезници.

— Знам, че ще се повторя, но ми трябва време, за да помисля. Ще ти звънна. Край на разговора.

Алойшъс остави картите с лице нагоре.

— Имам три валета и две четворки — заяви той престорено невинно. — Как му се казва на това? Дали не беше „Заковах ви!“?

Придърпа парите към себе си.

— Няма ли да поговориш с въпросния Монтвейл, Чарли?

— Никак не ми се иска, но ако можех да измисля начин да не засече къде съм, щях да му позвъня.

— Искай и ще ти се даде. — Той се обърна към радиото. — Белия дом през „Венишън“.

— Веднага, доктор Кейси — отвърна секси Сюзън.

— Това удоволствие активира мобилен телефон в апартамент, който държим във „Венишън“ — обясни Кейси. — Разговорът не е кодиран — работя по въпроса — но показва на телефонната компания — и на Мийд, Ленгли, на всеки, който си вре носа, където не му е работата, че обаждането е от мобилен телефон във Вегас. Това е. Не знам колко стаи има във „Венишън“, може би две хиляди, но както и да е…

— Вие сте гений, господине.

— Белият дом.

— Обажда се подполковник Кастило. Свържете ме с посланик Монтвейл.

— По необезопасена връзка ли?

— Да, госпожо.

— Свързвам ви с посланик Монтвейл.

— Подполковник Кастило — предупреди секси Сюзън, — тази линия не е обезопасена.

— Обажда се Кастило. — Чуха гласа на Труман Елсуърт, дясната ръка на Монтвейл.

— През Белия дом ли? — попита Монтвейл и веднага след това по линията се чу гласът му. — Добър вечер, подполковник Кастило.

— До късно работите, господин посланик.

— Къде си, Чарли? Къде ли не те търсихме.

— Така ми каза и майор Милър.

— А на мен ми каза, че не знае къде се намираш.

— Така ли? Е, аз невинаги му казвам къде съм.

— Ти имаш ли представа какво се е случило във Виена тази сутрин?

— Какво?

— Австрийският външен министър е позвънил на американския посланик и го е попитал дали в името на международното сътрудничество има нещо против да изпрати консула, госпожица Елинор Дилуърт, да отговори на няколко въпроса на полицията.

— Да не би да става въпрос за същата госпожица, която ме обвини, че съм откраднал от нея руснаците? Какво е направила този път, да не би да е нагазила в още по-дълбоки води? В какво я обвиняват виенските ченгета?

— Не ме нервирай, Кастило, знаеш, че прекаляваш.

— Така е, господине, много се извинявам, господине.

Кастило забеляза, че Кейси клати глава, въпреки това продължава да се усмихва.

— Полицията иска да знае дали тя може да хвърли светлина защо визитката й е била на гърдите на Кирил Демидов, открит мъртъв, с гарота на врата, в едно такси точно пред американското посолство.

— Не мога да повярвам, че госпожица Дилуърт има нещо общо, дори копелето да е бил руският резидент, който е наредил семейство Кул да бъдат убити с гароти.

— Кой ти каза това? — сопна се Монтвейл.

— Имам си едни руски приятели. Те ми разказват какви ли не интересни нещица.

Чуха как Елсуърт се опитва да приглуши гласа си, след това Монтвейл попита:

— Какво, по дяволите, правиш в Лас Вегас?

Кейси се усмихна и вдигна палци към Кастило.

— Кой ви каза, че съм в Лас Вегас?

— Започвам да си мисля, че госпожица Дилуърт и още много други хора, включително генерал Макнаб, са прави.

— За кое?

— Че наистина премина границата този път.

— Не. Това си го измислихте вие, за да убедите Хари Уилън-младши от „Уошингтън Поуст“, че шантав тип като мен не е в състояние да отмъкне от нея руските предатели. Нали госпожица Дилуърт твърди, че са били в ръцете й? Забравихте ли вече?

— Държа да ти кажа, че госпожица Дилуърт е казала на полицията във Виена и на държавния департамент и, разбира се, на господин Уилън, че ако търсят хората, виновни за убийството на Демидов, трябва да започнат с теб и с лакея ти, господин Едгар Дешамп.

— Това ли се нарича лоялност към колегите? Мислех, че кадрите на Агенцията не се портят един друг.

— Да разбирам ли, че не знаеш къде е динозавърът?

— Може да е в Будапеща.

— Будапеща ли?

— Или пък в Буенос Айрес. Или пък някъде между Будапеща и Буенос Айрес.

— Не е ли с теб в Лас Вегас?

— Не съм казал, че съм в Лас Вегас. Вие предположихте, че съм там.

— Където и да си, ФБР накрая ще те открие.

— Обзалагам се, че има достатъчно доброволци, които да ме търсят в Лас Вегас. Кой ви каза, че съм там?

Кейси и Березовски се ухилиха.

— Добре, Кастило, достатъчно. Казах на директора на Централното разузнаване, че искам отделно разследване за обвиненията, направени от руските ти приятелчета, за тайния завод в Конго. Поне това успя да постигнеш, ако не те правят на глупак. Сега, поне според мен, е крайно време или да престанеш, или да млъкнеш.

— Това пък какво трябва да означава?

— Березовски и Алексеева трябва да се предадат на Агенцията.

— Няма да стане. Имат на Агенцията дори по-малко доверие от мен.

— Чарли, пет пари не давам къде по света си ги скрил. Кажи ми къде са и за броени часове ще изпратя самолет.

— Който сигурно ще ги пренесе до някоя от хубавите къщи в Мериленд, нали? Няма да стане, господин посланик. Ще ви кажа какво ще направя. След два дни, когато оправя нещата, ще ви изпратя всичко, което са ми казали за завода, който според Агенцията е напълно безобиден завод за риба. Освен това ще ви пратя и нещата, които съм успял да изровя.

Монтвейл мълча дълго.

— Изненадан съм. Мислех, че каквото и да кажеш и да направиш, не си в състояние да ме изненадаш. Трябваше да се сетя, че си забъркал нещо такова.

— Какво?

— Все още ли искаш да отидеш там, Джон Уейн? Да се метнеш на проклетия си кон и да препуснеш сред скапаните индианци. Да не би да си мислиш, че можеш да представиш пред президента тези измишльотини, смесени с простотиите, които са ти наговорили руските ти приятелчета? Да не би да си въобразяваш, че президентът ще каже: „Дадено, мой човек. Върви и дай на Агенцията да се разбере. Накарай Монтвейл да уреди всичко.“ А може би междувременно ще пренебрегнеш напълно разрухата, която ще причиниш.

— Нали нямаше да се ядосвате.

— Слушай какво ти говоря, Кастило. Ще заминеш за Африка и ще навредиш на президента единствено през трупа ми. Вече не разчитай на никакъв достъп до средствата, които аз контролирам.

— Беше удоволствие да си побъбря с вас, господин посланик — рече Кастило. — Край на разговора. — Чу прищракването и добави: — Кастило, край на връзката.

— След около минута — обади се Кейси — във „Венишън“ ще започне да звъни мобилен телефон. Никой няма да го чуе, защото е изключен от звук. Няма никак да се учудя, ако малко след това, въоръжени до зъби, господа с кофти костюми и слушалки не плъзнат из коридорите на „Венишън“. Нищо няма да излезе от цялата работа, тъй като намерих разрешение. Нали е много хитър номер, Чарли?

Кастило го погледна, но не каза нищо.

— Благодаря ти, Карлос — въздъхна Березовски.

— Защо? Казах ти, че няма да те предам на Агенцията, а това беше преди…

— Преди да те порази стрелата на Купидон ли? Не. Благодаря ти, че не ме изостави. Напомняш ми за Давид и Голиат.

Кастило го посочи с пръст.

— Я млъкни. — След това насочи пръст към Кейси. — А ти раздавай.

Доня Алисия и Светлана влязоха в библиотеката петнайсет минути по-късно. Бяха гледали стар филм с Пол Нюман по телевизията. Присъединиха се към играта.

Когато прекъснаха — малко преди полунощ, когато Лестър Брадли дойде да поеме смяната си — доня Алисия бе спечелила почти двайсет долара, а Светлана бе доказала, че не умее да губи, тъй като на два пъти запокити картите си на масата и избълва руски ругатни, които Чарли бе доволен, че баба му не разбра. Когато се изправи, на мониторите пишеше 50:45:15.

(Осем)

Кастило влезе в библиотеката с кана кафе.

Дейвидсън поклати глава.

— Това чудо не е гъкнало досега, Чарли.

Кастило остави каната на масата.

— Трябваше да кажеш: „Добро утро, господине. Надявам се господин подполковникът да се е наспал добре. Позволете да докладвам, че досега не сме получили доклади от нашия екип, господине.“

Дейвидсън му показа среден пръст.

— Чичко Рем каза седемдесет и два часа, господин подполковник.

Посочи часовника. Беше написано 41:40:40.

— Не сме ли прекалили с прецизността? Защо ни трябват и секундите?

— Не знам. Защото ги има.

— Да вземем да събудим Военновъздушните сили и да видим как харчат парите на данъкоплатците — реши Кастило. — К. Г. Кастило за полковник Торине. Първо ниво на секретност.

— Един момент, ако обичате — помоли секси Сюзън.

Пръстите на Дейвидсън пробягнаха по клавиатурата.

Образите на екраните се промениха. Сега се виждаше триизмерна картина на терминала на международно летище „Килиманджаро“ в Танзания. В горния край на екрана затрепка светлинка и след миг се изписа местното време: 17:01, 13 януари 2006.

— Задръж този образ, Джак — помоли Кастило. — Да видим Конго.

— Свързвам ви с полковник Торине, подполковник. Първо ниво на секретност.

— Какво става, Чарли? — попита Джак Торине.

— Чакай малко, Джейк — помоли Кастило.

На екрана се появи последното известно местоположение на 5 — Левърет, К. и 6 — Деуит, Ф. Вече бяха в Конго, на осемдесет и няколко километра североизточно от Кисангани. Символите им почти се припокриваха, което означаваше или че са заедно, или в същия район, или съвсем близо един до друг.

— На това му се вика точност — въздъхна Чарли.

— Повече не може — отвърна Дейвидсън. — Не мога да доближа повече. Пуснали са радиото колкото компютърът ни да ги засече с джипиеса.

Пръстите на Кастило пробягнаха по клавиатурата на лаптопа.

— Джейк, мога да ти кажа последното известно местоположение на чичко Рем. В Конго е.

— Той нали каза, че отива там. Нещо по-точно? Конго е доста просторна страна, Чарли.

— Имаш ли молив, за да запишеш координатите?

— Фонд „Лоримър“ ми купи най-новия излязъл на пазара лаптоп, преди да тръгнем. Реших, че може да ми бъде от полза.

Кастило прочете данните от екрана.

— Едно цяло нула шест северна ширина; двайсет и пет цяло и девет източна дължина. Това е на осемдесет и няколко километра на североизток от Кисангани.

— Повтори отново координатите. Ама бавно.

Кастило ги повтори, този път по-бавно.

— Записах. Откъде разбра?

— Ние от армията се опитваме да сме добре запознати с всичко — отвърна Кастило. — Според мен мястото, което ни интересува, е на още петдесет или шейсет километра на север от последното известно местоположение на чичко Рем.

— Така става — отвърна замислено Торине.

— Възможно е, повтарям, възможно е да получим новото им местонахождение и си мислех, че докато чакаме, може да поговорим какво да правим, ако се окаже, че мястото е точно това, което мислим, че е.

— Както обикновено, Военновъздушните сили са на крачка пред теб. Възможностите са няколко. Можем или да избомбим мястото с „B-1“, или да оставим чичко Рем да реши въпроса, като метне копие и ги порази фатално.

— Ето с какво си се занимавал.

— Ако трябваше да определиш местоположението на завода, Чарли, наистина ли мислиш, че целта е в радиус петдесет или шейсет километра от чичко Рем?

— По-спокойно щеше да ми бъде, ако кажех седемдесет и пет километра, но може и да понамалим. Не по-далече е от десет километра от път 25 и на също толкова от река Нгаю.

— Така доста стесняваме обхвата. Ще поработя над този вариант. Дай ми час, Чарли, и ще ти изпратя мъдрите си мисли.

(Девет)

Два часа и трийсет и две минути изминаха, преди секси Сюзън да обяви, че полковник Торине иска да разговаря с подполковник Кастило, а когато Кастило пристъпи към радиото, тя обяви:

— Започвам прехвърляне на данни. Кодиране едно-D.

След малко принтерът започна да изкарва листове един след друг. Четири минути по-късно спря ненадейно и секси Сюзън предупреди:

— Неуспешно прехвърляне на файла към принтера. Недостатъчно хартия в принтера или изчерпан тонер. Предаването на данни ще продължи след малко. Проверете дали принтерът е зареден с хартия, проверете тонера, след което натиснете „ПРИНТИРАНЕ“.

Отне им още седем минути.

След още пет гласът на секси Сюзън отново прозвуча:

— Прехвърляне на данни, кодиране едно-D към принтера завършено.

Светлана помогна на Кастило да подреди отпечатаните листове. Едва сега той забеляза, че обратното броене вече не включва секунди. Оставаха 37:16.

След като прегледа информацията, която Торине бе изпратил, той остана изумен за колко кратко време приятелят му бе обмислил всички възможности.

Имаше осем отделни „Предложение за операция в Конго, химически комплекс“. Веднага разбра, че всичките предвиждат намеса по въздух или с бомбардировач „B-1 Лансър“, или с изтребител „F-15E“, за които ще бъдат необходими въздушни танкери, където да презаредят, и два изтребителя бомбардировачи „F/A-18C“, които да излетят от самолетоносач или в Южния Атлантик, или в Индийския океан.

Имаше и девети доклад. „Предложение за операция: оценка на щетите след бомбардировката над химическия комплекс в Конго“. В него се предлагаше да се извърши сателитно наблюдение; снимки от „U-2“, безпилотен „Предитър“, връщане до мястото с бомбардировач или летателен съд за ниски височини или „тайно влизане в Конго на американски Военновъздушни сили или Специални части на американската армия, които да оценят терена“.

Деветият доклад бе единственият, който подполковник Кастило, военен авиатор с добър опит, разбра.

Трябваше да се опита да разбере силните страни и недостатъците на предложенията на Торине. Налагаше се да ги покаже на президента и не искаше да се направи на глупак, когато президентът започнеше да задава въпроси, на които той нямаше отговори.

Събра всичко, което му бе изпратил Торине, и копие от доклада на Пищовлията, подготвен по собствените му бележки от Фулда, и всичко, което бе научил от Дмитрий и Светлана. Отиде и седна на бюрото в стаята си, където се надяваше да бъде оставен на спокойствие.

Юнг трябваше да преработи доклада заради всичко, което бе започнало да пристига от Будапеща — Дешамп най-сетне бе пристигнал — но Юнг заяви, че първо трябва да „поогледа“, за да е сигурен, че точно това иска, вместо да продължи да прави нещо, с което може да изгуби времето на всички.

Тъкмо се бе настанил на бюрото и си бе налял чаша кафе, когато Светлана влезе в стаята. Беше сигурен, че тя ще се ядоса, когато й каже, че няма нужда нито от помощ, нито от компания.

— Джоел Исаксън те търси — отвърна тя.

(Десет)

Обратното броене на лаптопа му показваше 36:58, когато Чарли стана от бюрото и посегна към слушалката на радиото.

— К. Г. Кастило.

— Свързвам ви с подполковник Кастило, господин Исаксън — заяви секси Сюзън.

„Няма нужда да съм Шерлок Холмс, за да се сетя, че има нещо общо с президента. Нали Джоел е шеф на охраната.“

Потвърждението дойде веднага, когато Исаксън започна разговора си, като заяви:

— Чарли, преди пет минути ми се обади президентът.

Кастило изчака той да продължи.

— Питаше ме дали знам къде си. Когато му казах, че нямам представа, той помоли да те намеря. Отвърнах, а аз не лъжа президента, Чарли, че няма да мога. При което той заяви: „Пробвай, Джоел. Ако можеш, му кажи да ми се обади. Ако не можеш, обади ми се отново след десет минути.“ Аз, разбира се, се съгласих. Той затвори, а аз позвъних на Джак Дохърти, който ми каза да те потърся по радиостанцията. Джак също не може да лъже президента.

— Разбирам, Джоел. Съжалявам, че те забърквам.

— И аз съжалявам, Чарли. Какво да му кажа?

— Нищо. Ще му позвъня веднага.

— Белият дом.

— К. Г. Кастило за президента по обезопасена линия, ако обичате.

— Изчакайте за момент, подполковник. Имам специални инструкции…

„Какво означава «специални инструкции»?“

— Личната линия на президента — чу се гласът на изпълнителния секретар на президента.

„Частна линия ли?“

„Не е телефонът в кабинета му.“

— Обажда се подполковник Кастило.

— Подполковник, в момента президентът провежда важна среща в Овалния кабинет. Бихте ли ме изчакали секунда…

— Възможно ли е да ми кажете с кого е срещата?

Последва дълго мълчание.

— С държавния секретар, посланик Монтвейл и директорите на ЦРУ и ФБР. Президентът ми даде специални инструкции, ако някой позвъни за вас.

Последва ново дълго мълчание и тогава чу ядосания глас на президента:

— Какво?

— Свободен ли сте да разговаряте с подполковник Кастило, господин президент?

— Винаги. Чуваш ли ме, Кастило?

— Да, господин президент.

— Изчакай малко. Ще мина в малкия кабинет.

— Добре, господин президент.

Кастило бързо си представи какво става. Президентът на Съединените щати става от бюрото си — или от кресло, или канапе — и влиза в подобен по-малък кабинет отстрани на Овалния, известен под името Работен кабинет на президента, като оставя държавния секретар Натали Кохън, директора на ФБР Марк Шмит, директора на Централното разузнаване Джон Пауъл и директора на Националното разузнаване Чарлс У. Монтвейл, които веднага стигат до същия извод, че президентът не иска нито един от тях да чуе какво има да казва един нищо и никакъв подполковник. До един са побеснели и не могат да си намерят място.

— Добре, Чарли, ето ме.

— Да, господин президент.

— Сам ще се съгласиш, че Марк Шмит не приказва много цветисто — заяви президентът.

— Господине?

— Току-що каза нещо доста колоритно. Каза „Що се отнася до разни неуправляеми типове, в сравнение с Кастило, Оливър Норт е непоклатим и сигурен като Гибралтар“.

Президентът остави малко време на Кастило, за да осмисли думите му.

— Може да го е казал, защото се чувства унизен, че ФБР не може да открие нито теб, нито двамата руснаци, които си откраднал от ЦРУ.

Кастило мълчеше.

— Защо открадна предателите от ЦРУ, Чарли?

— Господине, никога не са били в ръцете на ЦРУ.

— Значи има още една страна на ужасията, която току-що чух.

— Точно така, господине.

— Ти каза ли на директора на Централното разузнаване, че отказваш да му предадеш откраднатите руснаци?

— Никого не съм крал, господине. Казах му, че руснаците не желаят да се предадат на ЦРУ.

— А казал ли си му, че в ЦРУ има много добри хора, или нещо подобно, които се опитват да не се удавят в море от леви бюрократи?

— Да, господине, това вече го казах.

— Какво правиш в Лас Вегас?

— Не съм в Лас Вегас, господине.

— Чарлс Монтвейл твърди, че си там.

— Посланик Монтвейл и преди е допускал грешки, господине.

— В момента, Чарли, изобщо не си в положение, когато можеш да си позволиш сарказъм.

— Така е, господине. Не исках да обидя никого. Просто съобщих факт. Извинете, господине.

Президентът въздъхна.

— Чарли, трябва да те попитам нещо. Ти ли уби, или организира убийството на руснака във Виена и представи нещата така, сякаш представителката на ЦРУ го е извършила?

— Научих за случилото се от вестника.

— Честно казано, не ми се вярва.

— Но е така, господине.

— Добре, Чарли. Извоювал си си правото да ми разкажеш твоята версия на невероятните неща, които ми разказаха. Въпросът е как да го направим. Ти къде си?

— В Тексас, господине.

— След около час заминавам за Филаделфия. Трябва да изнеса две речи. Едната е тази вечер, другата утре по обед. Ако ми дадеш по-точно място от „Тексас“, ще изпратя самолета си да те вземе. Мога да ти отделя половин час утре сутринта. Да кажем, в девет. В хотел „Фор Сийзънс“.

— Намирам се в Мидланд, Тексас, господине. В ранчото си.

— Там ли ще бъдеш, след като се пенсионираш?

— Възможно е, господине. Господине, не е нужно да изпращате самолет. Имам си.

— Трябва да ти задам следния въпрос. Нали не мислиш да се качиш на въпросния самолет и да изчезнеш нанякъде. Например в Аржентина?

— Не, господин президент. Ще се видим във Филаделфия утре сутринта.

— Още веднъж, просто за да докажа, че лоялността е още жива, ще се опитам да ти повярвам.

Чу се прищракване.

Кастило бе потънал в мисли и гледаше, без да каже и дума, слушалката.

— Подполковник — повика го гласът на секси Сюзън. — Подполковник…

— Време за пълна катастрофа — обяви Чарли пет минути по-късно. — Току-що обещах на президента да му докладвам утре в девет във Филаделфия. Освен това му казах къде съм.

— Най-важното е да изтръгнем Йети и Дмитрий от ръцете на ЦРУ.

Погледна Кейси.

— Алойшъс, трябва да те помоля за огромна услуга.

— Ще се погрижа за тях, Чарли.

— Трябва да ги откараш в Козумел.

— Ще се погрижа за тях, Чарли — повтори Кейси.

— Възможно по-бързо.

Кейси се обърна към радиото.

— Кейси. Елуд Дауд.

— Добър ден, господине — отговори почти веднага Дауд.

— Ела да ме вземеш на секундата.

— Разбрано, тръгвам, господине.

— Край на разговора. — Погледна Кастило. — Достатъчно бързо ли е, Чарли?

— Благодаря ти.

— Да дойда ли с теб, Карлос? — попита Дмитрий Березовски.

— Аз идвам с теб — заяви Светлана.

— Много благодаря, но няма да стане — отсече Кастило. — Първо, няма да допуснат нито един от двамата да припари до президента. Второ, не мога да ви вкарам при него, защото се предполага, че сте руски мошеници и крадци, на които няма да повярва нито Монтвейл, нито директорът на Централното разузнаване, които са убедени, че сте лъжци. Джак тръгва с вас — продължи Чарли. — Лес, искам да дойдеш с мен, ако и ти искаш. Ти също, Пищовлия. Лес ще се занимава с радиото, а Пищовлията ще обясни как е проследил парите, стига да успея да накарам президента да ни изслуша.

— Разбира се — кимна Юнг.

— Разбира се, господине — отвърна Брадли.

— Джак, щом има как — продължи Кастило, — свържи се с квартирата в „Пилар“. Някой да се обади на Александър и да му съобщи, че Дмитрий и Светлана се връщат в Козумел. Той знае как да ги върне в Аржентина тихо и безпроблемно.

— Дадено — съгласи се Дейвидсън. — Ти кога тръгваш?

— Трябва само да спра в Мидланд за гориво и да пусна летателен план. Да се грижиш за Макс.

Дмитрий повтори предложението си да тръгне с тях, докато си стискаха ръцете в къщата, а Кастило повтори причината, поради която няма да стане.

Светлана и доня Алисия го изпратиха до самолета. Брадли и Пищовлията се качиха на „Лиър“-а, а доня Алисия се върна в „Юкон“-а, докато Светлана и Кастило се сбогуват.

— Имам ужасното чувство, че няма да те видя повече, Карлос, любими — промълви Светлана.

— Стига глупости. Най-лошото, което може да ми се случи, е да пратят някой да ми се влачи по петите, докато мине церемонията по пенсионирането. Щом приключи, веднага се качвам на самолета и отлитам за страната на гаучосите, където стиковете за голф ме чакат.

— Как ми се иска да бях бременна. Поне щях да имам частичка от теб.

— Вече имам едно и май ми е предостатъчно.

— Всичко е наред, Карлос, любими. Беше ни хубаво заедно, а и двамата сме наясно с правилата на играта. Ще се моля за теб.

„Ако имаше полза, и аз щях да се моля.“

— Трябва да вървя, любима.

Целунаха се.

Никога досега не се бяха целували по този начин. Той се уплаши.

Последното, което видя, докато излиташе, бяха застаналите пред джипа доня Алисия и Светлана. Доня Алисия бе прегърнала разплаканата млада жена.

Кастило си каза, че е смешно.

„Йети е много по-висока и едра от бабчето.“

„Господи, та това е трогателно, не е смешно.“

„Ама и аз съм един коравосърдечен мръсник!“

(Единайсет)

Според плановете на Кастило, пътуването до Филаделфия трябваше да мине съвсем гладко — да заредят „Лиър“-а, да пуснат летателен план, да се качат в птичката и три и половина часа по-късно да кацнат в Града на братската любов.

Оказа се, че не е точно така. По източното крайбрежие времето беше кошмарно — разбра едва когато се опита да пусне летателния план — а между Мидланд и източното крайбрежие също не беше хубаво.

Мислеше да пристигнат във Филаделфия в 18:00, да проведат дълъг разговор с Джак Бритън, докато похапват омари за вечеря, а след това да си починат добре преди срещата с президента в девет.

Той не можа да излети от Мидланд почти до осем вечерта, а след това трябваше да се отправи на юг-югозапад от Мидланд към Хюстън, а след това на изток над Луизиана, Мисисипи и Алабама, после на север-северозапад към Норфолк, Вирджиния, към най-близкото летище до Филаделфия, където не приемаха самолети поради лошото време.

В 07:20 най-сетне получи разрешение от наземен контрол, а пътуването се оказа кошмарно.

По пътя ефрейтор Брадли успя да се свърже с Джак Бритън, който обеща да направи всичко възможно да ги посрещне, но тъй като пътищата бяха заледени, той се учуди, че летището все още функционира.

Бритън ги чакаше, когато кацнаха.

„Лиър“-ът разполагаше с гориво само за четирийсет и пет минути.

С Бритън бе главен инспектор Ф. У. Креймър, шеф на Бюрото за контратероризъм към полицията във Филаделфия. Важното бе, че Креймър бе изкарал голяма част от службата си в Десета група към Специалните части.

— Как е, Чарли? — попита Креймър. — До гуша ли ти дойде? Какво да направим за теб?

— Трябва да бъда в хотел „Фор Сийзънс“ в девет без пет, а ефрейтор Брадли и Пищовлията Юнг трябва да са там десет минути по-рано.

— Ще стигнем, но не мога да те вкарам. Президентът е в града и е отседнал там.

— Знам — отвърна Кастило.

— Защо не ги изпратим с патрулка? Ти ще пътуваш с мен.

— Може ли да използват стаята ти, за да монтират радиото, Джак?

— В никакъв случай — отвърна Бритън и подхвърли на Брадли магнитната карта. — Покажи я на портиера, ако стигнете преди нас. Той е пенсионирано ченге.

(Дванайсет)

От патрулната кола, Брадли и Юнг нямаше и следа, когато главен инспектор Креймър спря пред входа на „Фор Сийзънс“.

— Ще ги открием, Чарли — заяви Креймър. — Ти влизай. Не карай президента да те чака.

— Да влезе — нареди президентът на Съединените щати, когато човекът от Тайните служби обяви, че подполковник Кастило иска среща.

— Добро утро, господин президент — поздрави Кастило. Огледа стаята и добави: — Госпожо секретар, господа — на държавния секретар, директора на Централното разузнаване, секретаря на отбраната и посланик Чарлс Монтвейл.

— А ти, Чарлс, мислеше, че той няма да се появи — подхвърли президентът, погледна Кастило и добави: — Досега не съм те виждал небръснат, Чарли.

— Моля да ме извините за външния ми вид, господин президент.

— Не се притеснявай. Това, че не си бръснат, е едно нищо пред греховете, които господин Пауъл и посланикът твърдят, че си извършил. — Замълча и се обърна към човек от обслужващия персонал. — Донесете на подполковника чаша кафе. Струва ми се, че отчаяно има нужда от няколко глътки.

— Благодаря ви, господине, така е.

— Добро утро, Чарли — поздрави държавният секретар Натали Кохън.

Другите мълчаха.

— Добре, да започваме — разпореди се президентът, след като сервитьорът остави чаша кафе пред Кастило и излезе от стаята. — Започни отначало, Чарли, но максимално кратко. Имаш пет минути.

На Кастило не му беше трудно да започне. Беше очаквал подобен въпрос и се бе подготвил какво да каже.

Бяха му необходими повече от пет минути и дори не бе приключил, когато вратата се отвори и агент от Тайните служби надникна в стаята.

— Извинете, господин президент. Спипахме едно хлапе при асансьорите, което твърди, че бил бодигардът на подполковник Кастило. Освен това разправя, че бил от морската пехота. Каза, че носи нещо, което подполковник Кастило задължително трябвало да получи.

Монтвейл погледна агента и изръмжа:

— Мили боже! Ти сериозно ли?

— Според мен, Чарлс, той говореше на мен — обади се президентът и погледна Кастило.

— Това е ефрейтор Лестър Брадли, господине — потвърди Кастило.

— Да влезе. Не мога да пропусна възможността да видя бодигарда на подполковника.

— Слушам, господин президент.

Брадли влезе в стаята две минути по-късно. Носеше лаптопа на Кастило и доклада на Юнг, плана за операцията, подготвен от Торине, и слушалката на радиото.

Застана мирно и козирува пред президента, а президентът отвърна на поздрава.

— Ти си бодигардът на подполковник Кастило, правилно ли съм разбрал, синко? — попита президентът.

— Да, господин президент, така е, господине.

— За бога, че той още не е на възраст, за да гласува — намръщи се презрително Монтвейл.

— Така е, господине, още не мога да гласувам, въпреки това съм бодигард на подполковник Кастило.

— Два пъти е спасявал живота ми, така че остави го на мира, Монтвейл — сопна се Кастило, след това се усети. — Моля да ме извините, господин президент.

— След като ти е бодигард, значи знае за какво говорим.

— Да, господин президент, знае.

— Настани се, синко, искам да си кажем няколко думи, след като приключим.

— Слушам, господин президент.

— Добре, Чарли, продължавай. Времето изтича.

На Кастило му бяха необходими още три минути.

— Това е всичко, господине.

— Крайно време беше — изсъска посланик Монтвейл.

— Чарлс, млъкни, ако обичаш. Мисля — заяви президентът.

Трябваха му цели двайсет секунди.

— Накратко, Чарли — заяви президентът, — дори да повярвам на онова, което ми разказа, нямам достатъчно доказателства, за да наредя тайна мисия — или дори разузнавателен полет, може би единствено със сателит — за да проверим всичко.

— Господин президент, държа да кажа, че думите ви са истинско облекчение — заяви секретар Кохън. — Последствията, ако една наказателна мисия пропадне…

— В момента — прекъсна я президентът — отговорът е не, подполковник Кастило. Ще ти дам още един шанс да предадеш руснаците на Агенцията. Ако те убедят директора на Централното разузнаване, че има дори най-малък шанс това да е истина, ще дам разрешение за мисия в Конго.

— Господин президент, аз съм изпратил хора в Конго — призна Кастило.

— Какво, по дяволите, каза? — излая директорът на Централното разузнаване.

— Не мога да повярвам, Чарли — отвърна президентът. — Просто не е за вярване.

Кастило посегна към слушалката на радиото и пусна на спикър.

— К. Г. Кастило. Колин Левърет. Първо ниво на кодиране.

„Много добре знам, че часовете на Колин още не са изтекли, но моля те, господи, нека отговори.“

— Какво е това? — попита президентът. — Нещо като телефон ли?

Разнесе се гласът на секси Сюзън:

— Подполковник Кастило, свързвам ви с господин Левърет, първо ниво на кодиране.

— Здрасти, Чарли! Копеле недно… Нямаше ме един час.

— Къде си, чичко Рем?

— Кисангани. Искаш ли папагал?

— Това да не би да е някакъв шифър? — измърмори държавният секретар.

— Какво правиш в Кисангани? — попита Кастило.

— Полковникът имаше нужда от място, на което да разположи лабораторията си, затова наехме къща. Използва кухнята за лаборатория, а аз купувам папагали и ги тъпча в хола. Вече имаме петдесет и съм обещал да купя още сто.

— Чичко Рем, в момента съм с президента и други много важни хора…

— Господи! Нещо ми подсказва, че не ме бъзикаш.

— Мислиш ли, че полковникът може да представи нещо на президента?

— Да, господине, може.

— Би ли го повикал, ако обичаш?

— Почакай.

— Кой е този полковник? — попита Монтвейл.

— Полковник Дж. Портър Хамилтън от Армейски медицински проучвания във Форт Детрик — отвърна Кастило. — Говори ли ви нещо?

— На мен не — отвърна президентът. — Кой е той?

— Най-видният експерт по химически и биологически оръжия — уточни директорът на Централното разузнаване.

— И ти си го изпратил в Конго? — ахна Монтвейл. — Наистина си луд, Кастило.

— Чарлс, върви да си налееш чаша кафе — нареди президентът.

— Какво казахте, господин президент?

— Върни се след десет минути, само ако си със затворена уста.

Монтвейл не знаеше какво да направи. Поколеба се, след това реши да изчака, когато чу нов глас от спикъра.

— Подполковник Кастило? — обади се полковник Хамилтън.

— Да, господине.

— Ако приказките ви, че сте с президента, е поредната проява на откачения ви хумор…

— Говори президентът на Съединените щати, полковник. Току-що ми казаха, че сте най-видният ни експерт по химически и биологически оръжия. — Думите му прозвучаха като въпрос.

— Добър ден, господин президент. Да, господине. Някои са го казвали.

— Полковник, натъкнахте ли се на доказателство, че там има лаборатория или фабрика…

— Господин президент — прекъсна го Хамилтън и превзетият му глас зазвуча изключително сериозно, — положението тук е много по-опасно, отколкото каза полковник Березовски.

— Полковник Берез… да не би да говориш за руснаците?

— Да, господине. Онова, което открих, е много по-зле, отколкото казваше полковник Березовски. Господин президент, не съм религиозен, но онова, което видях по време на напълно елементарно проучване, е истински ад пред очите на господ.

— Имате ли доказателство, полковник? — попита тихо президентът.

— Да, господине. Първите мостри ще бъдат изпратени по „Еър Танзания“ веднага щом местните направят клетка за папагалите.

— Моля?

— Ние — трябва да кажа господин Левърет, господине, който е известен като чичко Рем и е истински гений, когато се налага да заблудим противника — сме си избрали прикритие като контрабандисти на африкански сиви папагали. Той е напълно сигурен, а аз съм убеден, че е прав, че когато прекараме първите петдесет папагала по-късно днес, никой няма да претърсва клетките, докато минават през границата.

— А в Танзания какво ще стане?

— Тъкмо се канех да предложа на подполковник Кастило, господин президент, който ръководи тактическата част от операция „Риба“, да провери дали няма начин да изпрати друг самолет на „Килиманджаро“, за да вземе клетката. Или изтребител на Военновъздушните сили от някой самолетоносач. Така мострите ще стигнат до Форт Детрик много по-бързо, отколкото на борда на нашия самолет, а така и ние ще разполагаме със самолет. Опитвам се да измисля начин да превозя някои от човешките трупове до Форт Детрик, за да бъде направена пълна аутопсия. Първият проблем е как да ги пренесем в Танзания, без да заразим хора и фауна по пътя. Не можем да ги скрием в клетките на папагалите.

Президентът погледна угрижено присъстващите, най-вече директора на Централното разузнаване и директора на Националното разузнаване. Тъй като те мълчаха, Кастило забеляза, че угриженият поглед на президента се превърна в яростен.

— Полковник, моля ви обмислете добре отговора си, преди да кажете каквото и да било. По ваша преценка, трябва ли лабораторията — завод, консервна фабрика, както и да го наричате — да бъде разрушен?

Полковник Хамилтън изобщо не се нуждаеше от време, за да мисли.

— Господин президент, тук съществува голяма и добре оборудвана лаборатория и още по-голям завод. Препоръчвам незабавно разрушаване и на двете. Повтарям, господине, и на двете. Не мога да повярвам, че нещата все още не са излезли от контрол. Ако това се случи, господин президент, ще бъде стократно, не, хилядократно по-зле от Чернобил. Живите организми са много по-опасни от радиацията.

— Полковник, ще разговаряме отново в най-скоро време. Много ви благодаря.

— За мен беше чест да разговарям с вас, господин президент.

— Чичко Рем — обади се Кастило, — предай мострите, подготвени от полковника, на Джейк колкото е възможно по-скоро.

— Слушам, господине.

— Край на връзката.

— Подполковник Кастило — започна президентът. — От ваше… по тона ти разбирам, че все още смяташ, че отговаряш за тази операция… Как я нарече Хамилтън? „Операция «Риба».“

— Да, господине.

— Само че няма да стане. Ти си прекалено опасен човек. Твърде много хора са се наежили срещу теб, а някои дори са се обърнали към пресата. Не мога да го позволя. Разбираш ли ме, подполковник?

— Да, господине.

— Освободен си от длъжността ръководител на Звеното за организационен анализ. Замини някъде, където никой не може да те открие, и не се появявай до церемонията по пенсионирането. Разбрахме ли се?

„Всичко е ясно, господине.“

„Значи това е последната ви дума…“

На Кастило му трябваха няколко секунди, за да отговори.

— Да, господине.

— След церемонията по пенсионирането, надявам се да изчезнеш и никой повече да не чува за теб. Разбрахме ли се?

— Да, господине. Мислех да се науча да играя поло. Може би голф.

— Същото важи и за останалите от Звеното за организационен анализ. Разбрахме ли се?

— Да, господине.

— Нямам представа колко са ти останали от шейсетте милиона, но би трябвало да са достатъчни, за да се плати на всички. Ако не са, свържи се с мен и ще измислим нещо.

— Добре, господине.

— След като се разбираме толкова добре, подполковник, преди да изчезнеш, мисля, че имаш право да чуеш следното.

— Кое, господине?

— Господин секретар на отбраната, нареждам ви да направите необходимото, за да получите мострите на полковник Хамилтън от мястото, което посочи подполковник Кастило, и да бъдат предадени на Медицински проучвания във Форт Детрик възможно най-скоро.

— Господин президент — прекъсна го Кохън. — Не можете просто така да изпратите бойни самолети…

— И до вас ще стигна, госпожо секретар. Сега издавам заповед, не ви питам за съвет.

Тя понечи да каже нещо, но размисли.

— Струва ми се, че сме затънали, защото се вслушвах в прекалено много съвети — продължи президентът. — Освен това, господин секретар на отбраната, ще предприемете незабавни мерки да унищожите онзи ад.

— Господине, полковник Торине е предложил начини на действие — обади се Кастило.

— Предай ги на секретаря, ако обичаш — реши президентът. — Сигурен съм, че ще му бъдат от полза за плана, който ще изготви и искам да ми бъде предаден незабавно.

Кохън отново се опита да се намеси.

— Господин президент, нали не мислите, че…

— А вие, госпожо секретар — прекъсна я президентът, — се връщате във Вашингтон, където ще повикате посланика на Демократична република Конго в кабинета си. Ще му кажете, че без знанието и одобрението на правителството му това — как се изрази Хамилтън…

— „Истински ад пред очите на господ“, господине — напомни му Кастило и останалите в стаята го погледнаха злобно.

— Че този истински ад пред очите на господ е създаден на тяхна територия, но, той не трябва да се притеснява, защото американските му приятели ще го унищожат, без никой да разбере. Ако създава неприятности, задето наши самолети ще навлязат във въздушното му пространство — или каквото и да било друго — кажете му, че възможността е или да ликвидираме този ад, или да предадете информацията, с която разполагате, на Обединените нации. Натали, кажи: „Добре, господин президент“ или с огромно нежелание ще приема оставката ти, а след това ще повикам мръсника в Овалния кабинет и сам ще му кажа каквото трябва. Те много добре знаят, че заводът съществува. Някой добре се е облажил от подкупи.

След дълго мълчание държавният секретар отвърна:

— Добре, господин президент.

Президентът се обърна към Кастило.

— Дано това поне отчасти намали болката от уволнението, Чарли.

— Много, господине. Благодаря ви.

— Защо ми благодариш? Задето защитавам Съединените щати от всички врагове, чуждестранни и вътрешни ли? Нали това ми е работата?

— Така е, господине.

— Мога ли да направя нещо за теб, преди да изчезнеш от лицето на земята?

Кастило бе предвидил въпроса и бе готов с отговора.

— Да, господине, три неща.

Президентът махна с ръка, сякаш искаше да му каже: „Давай!“.

— Първо, господине, искам ефрейтор Брадли да бъде повишен в сержант от морската пехота. Той обича пехотата, но очевидно, след като го забърках в тази работа, не може да се върне. Ще трябва да бъде уволнен.

Президентът посочи секретаря на отбраната.

— Да се направи — нареди той и се обърна към Кастило. — Какво още?

— Искам Интерпол да престане да се занимава с Березовски и Алексеева. Те не са крали никакви пари. И трето, не искам нито аз, нито някой от хората, свързани с мен, да бъдат преследвани от ФБР или някоя друга разузнавателна агенция.

Президентът се обърна към директора на Централното разузнаване.

— Погрижи се. Тъй като руснаците не са се предали на ЦРУ, не искам ЦРУ по никакъв начин да ги преследва. Разбрахме ли се?

Директорът на Централното разузнаване не остана доволен.

— Добре, господин президент.

Президентът погледна Кастило.

— Съжалявам, че се получи така, Чарли. Но лошите неща се случват на добрите хора.

Подаде ръка.

Кастило я стисна, след това двамата с Брадли излязоха.

(Тринайсет)

Кастило направи две обаждания по радиото от стаята на Джак и Сандра Бритън във „Фор Сийзънс“.

Първото бе до доктор Алойшъс Франсис Кейси, който съобщи на Кастило, че вместо да закара Дмитрий и Светлана в Козумел, ги е откарал във Вегас, и предложи на Кастило и той да отиде, докато нещата се оправят.

След това позвъни на майор Дик Милър в Звеното за организационен анализ. Излъга Милър. Каза, че ще му обясни всичко, когато има как, но в момента президентът искал и двамата да изчезнат, той заминавал за Вегас, предложи на Милър да отиде на международно летище „Балтимор/Вашингтон“, където ще бъде откаран с „Лиър“-а, да вземе „Гълфстрийм“-а и да дойде в Невада.

След това реши, че Джак и Сандра Бритън — не забрави и Пищовлията — също трябва да се порадват на културните предимства на Лас Вегас.

„Г-III“ излетя от Балтимор и четири часа и четирийсет минути по-късно кацна на „Макарън“. Докато беше над Пенсилвания, Кастило отново се обади на Алойшъс, каза му кой е на борда на „Гълфстрийм“-а и го помоли да резервира стаи.

— Това е последната ни екскурзия за сметка на благотворителен фонд „Лоримър“.

— Ще изпратя някой да ви посрещне — заяви Кейси.

В хангара на „АФК“ ги чакаше блестяща черна лимузина „Линкълн“ с надпис в златно „Венишън“ на вратите.

Сандра остана очарована.

— Винаги съм искала да ме сбъркат с рок звезда с петима любовници — призна тя.

Когато слязоха пред входа на „Венишън“, ги очакваше по един помощник-управител в сив фрак и раирани панталони.

— Позволете да ви заведем до стаите — предложи всеки от тях.

Кастило все още не се бе обръснал и се почувства неловко в елегантното фоайе, но прецени, че скоро ще бъде сам със Светлана, така че видът му няма значение.

— Насам, господине. Очакват ви. Влизайте направо — посочи помощник-управителят.

Кастило отвори вратата.

— Йети?

— Тук съм, Чарли — провикна се Алойшъс Франсис Кейси.

„По дяволите!“

„В момента хич не ми се слуша за военните подвизи на Алойшъс!“

Озова се пред стъклено стълбище, което отвеждаше към слабо осветен хол. Алойшъс Франсис Кейси и още шестима мъже, които не познаваше, бяха насядали на кръгло канапе, тапицирано със златно ламе.

Кастило заслиза, след това се сети, че познава двама. Том Барлоу и Джак Дейвидсън бяха седнали пред кръглото канапе. След това чу познат глас. Дейвидсън едва удържаше Макс.

„Какво, по дяволите, става тук?“, помисли си той, когато Макс хукна към него.

Тогава чак се сети, че познава и някои от другите. Единият бе истинска легенда, притежаваше четири — дали не бяха пет? — от най-лъскавите хотели в Лас Вегас.

„Не и този“, сети се той.

Другият бе известен инвестиционен банкер.

Трети бе изкарал огромно състояние от обработка на данни. Кастило си го спомни, защото бе завършил Военноморската академия.

Другите не ги познаваше.

— Ще пийнеш ли нещо, Чарли? — попита Алойшъс. — Май ще ти се отрази добре.

— Да, благодаря. — Погали Макс. — Как си, приятелче?

Сервитьор в раирани панталони и сиво сако взе поръчката му и я донесе за рекордно кратко време.

— Господа, след като подполковникът получи напитката си — започна Кейси, — предлагам да вдигнем тост за полковник Хамилтън, Финеас Деуит и невероятния чичко Рем. Те се справиха великолепно с операция „Риба“.

Мъжете вдигнаха чаши и се чукнаха.

— Чарли, чу се, че самолети „F-16A“, „F-15C“ и „F-15E“, водени от полковник Торине, са изпепелили завода за рибни консерви и са оставили след себе си зеещ кратер.

„Всички тези хора ли знаят за операция «Риба»?“

„Не мога да повярвам, че Алойшъс се е раздрънкал.“

„Или пък Дмитрий, или Джак. Ама какво, по дяволите, правим тук?“

— Моля, господа, обърнете внимание — продължи Кейси. — Рядко се случва Чарли да гледа така объркано.

— Добре, Алойшъс, вече достатъчно се бъзика с мен. Какво, по дяволите, става тук?

— Колко пъти, откакто се запознахте с полковник Хамилтън, ти се е искало да напсуваш „неговите хора“?

— Всеки път, когато ги споменеше. Какво от това?

— Това сме ние, Чарли. Ние сме хората на Хамилтън. А сега, след като вече си безработен, ни се иска да станем и твоите хора.

— Това пък какво трябва да означава?

— Подполковник — обади се завършилият Военноморската академия. Говореше като жител на Тексас. — Ние сме група, която е наясно, че има неща, с които разузнавателната общност не се справя добре дали защото не иска, или поради други причини, не е ясно. Опитваме се да помогнем. Единодушни сме, че ти си най-подходящият човек, който да оглави програмата.

— Не сте попаднали на когото трябва. Разузнавателната общност ме мрази, това е най-точното, което мога да ви кажа.

— След като си казал на директора на Централното разузнаване, че там работят добри хора, които се опитват да държат глава над водата в морето от леви бюрократи, не очаквай да му станеш любимец, въпреки че по една случайност знам, че той е съгласен е мнението ти.

— Полковник — намеси се мъжът, който притежаваше лъскавите хотели, — ще ви представя накратко предложението ни. Не разпускайте екипа си, нека продължат да вършат онова, в което са толкова добри, а ние ще решаваме как да предаваме информацията там, където от нея ще има полза, и по начин, който да не подчертава некомпетентността на разузнавателната ни общност. — Замълча за кратко. — И заплатата не е лоша.

— Карлос — заговори Дмитрий, — нямаш никакво желание да се учиш как се играе голф. Нито пък аз. Може да направим нещо добро.

— Помисли си, Чарли — обади се Дейвидсън. — Аз участвам.

— Става — съгласи се Кастило. — И аз участвам.

„Не съм напълно откровен.“

„Звучи прекалено хубаво, за да е истина.“

— Къде е Йети? — попита Кастило.

— Фреди я настани в апартамент „Цар Николай II“ — обясни Кейси. — Реши, че ще й хареса. Има дори от онези медните чайници.

— Самовар — поправи го Кастило, без да мисли. — Къде е?

— Качваш се по стълбите, излизаш във фоайето. Има три врати. Вие със Светлана сте в дясната. Имате два часа, след това ще вечеряме и ще се позабавляваме.

Макс вече чакаше на най-горното стъпало.

Светлана целуна Чарли, притисна го до себе си и му каза, че трябва да се обръсне.

— Бръсна се, докато се къпя, Йети.

— Така ли? Много интересно. Може ли да гледам?