Специална част

(Едно)

— Настройка на радиото, първи офицер — нареди полковник Джейк Торине.

Кастило провери на панела, че радиото е настроено на правилната честота, и натисна копчето „ПРЕДАВАНЕ“.

— Виена Деливъри, тук „Гълфстрийм 379“ — обяви Кастило.

— „Гълфстрийм 379“ — отвърна на английски човекът, — тук Виена Деливъри. Слушам ви.

— „Гълфстрийм 379“ на Блок Алфа шест-нула. Ние сме „Гълфстрийм три“ с АТИС информация Браво. Чакаме разрешение за Престуик, Шотландия, ако обичате.

— „Гълфстрийм 379“, Виена Деливъри. Разрешението ви е готово. Съобщете готовност.

— „Гълфстрийм 379“ в готовност.

— Разбрано, „Гълфстрийм 379“. Имате разрешение за Престуик, Шотландия, през Ланукс Едно Алфа, след това според планирания маршрут. Очаквано ниво десет минути след излитане три-четири-нула. Код 3476.

— Разбрано, Виена Деливъри. Имаме разрешение за Престуик през Ланукс Едно Алфа, според планиран маршрут след излитане. Код три-четири-седем-шест.

Маршрутът щеше за кратко да ги отведе над въздушното пространство на Чехословакия, Германия и Белгия. След като прелетяха над Ламанша, щяха да се движат над Британските острови и накрая да „бъдат прехвърлени“ на шотландски контрол полети за отсечката до Престуик.

— Правилно, „Гълфстрийм 379“. Съобщете, когато сте в готовност.

— Виена Деливъри, „Гълфстрийм 379“ готов.

— „Гълфстрийм 379“, свържете се с Виена наземен контрол на едно-две-едно-точка-шест за включване на двигатели и рулиране.

— „Гълфстрийм 379“, разбрано. Приятен ден.

Кастило набра 121.6 на контролния панел на радиото и отново натисна копчето.

— Виена наземен, „Гълфстрийм 379“ на Блок Алфа шест-нула. Запалване на двигателите.

— Разбрано, „Гълфстрийм 379“. Запалване одобрено. Съобщете при готовност за рулиране.

— „Гълфстрийм 379“, разбрано.

Кастило погледна Торине, изви едната си вежда и нарисува с показалец няколко кръга. Торине сви рамене.

— Защо не?

След тези думи посегна към стартовия бутон.

— Виена наземен, „Гълфстрийм 379“ готов за рулиране. Блок Алфа шест-нула с информация Браво.

— „Гълфстрийм 379“, Виена наземен. Рулирайте до писта едно-едно през Алфа едно-две. На обозначителната линия се свържете с кулата на честота едно-едно-девет-точка-четири при готовност за излитане.

— Разбрано. „Гълфстрийм 379“ рулира към писта едно-едно през Алфа едно-две.

— „Гълфстрийм 379“, Виена наземен. Правилно. Приятен полет.

— „Гълфстрийм 379“. Разбрано. Успешен ден.

Кастило се протегна, за да набере новата честота 119.4, докато Торине рулираше по писта 11.

— Виена кула, „Гълфстрийм 379“ готов за излитане, писта едно-едно на Алфа едно-две.

— „Гълфстрийм 379“, Виена кула. Имате разрешение за излитане от писта едно-едно.

— „Гълфстрийм 379“ с разрешение за излитане от писта едно-едно. Разбрано. „Три-седем-девет“ рулира.

Самолетът пое напред.

— Поеми го, Чарли — предложи Торине. — Имаш нужда от практика.

Кастило отпусна дясната си ръка на кормилото, а лявата на дросела.

— Готово.

Торине вдигна и двете си ръце, за да покаже, че му е предал контрола на самолета.

Били Кочиан предложи почти в същия момент, когато мисълта хрумна на Кастило, че инспектор Дохърти и Пищовлията Юнг ще бъдат по-полезни в Европа, за да проследят парите, отколкото в Южна Америка, затова двамата останаха във Виена.

Единственото притеснение на Кастило бе да не би Пищовлията да не успее да настрои сателитната радиостанция. Юнг увери Кастило, че ефрейтор Лестър Брадли му е показал всичко необходимо, при което Чарли за пореден път си каза, че Пищовлията не е типичният агент на ФБР, чието основно и единствено умение е да проследява мръсни пари, а пък Лестър притежаваше умения, които далече надхвърляха тези на морските пехотинци, макар да му оставаха цели две години до времето, когато щеше да има право да си купува алкохол в магазините на страната, на която служеше.

Например можеше да поддържа, и използва сателитната комуникационна система, след като лично създателят й, Алойшъс Франсис Кейси го бе научил.

Кейси — навремето сержант от Специалните части във Виетнам, сега председател на борда на корпорация „АФК“ — поддържаше сътрудничество със Зелените барети, като осигуряваше на Делта Форс — безплатно — последните си технологични разработки.

Доказателството бе налице трийсет минути след като излетяха. Пищовлията се обади по сателитното радио, за да докладва, в гласа му се прокрадваше самодоволство, че и той, и устройството са готови в стаята в „Бристол“ от четирийсет и една минути и вече е изпратил шифрован текст.

Щом осъществиха контакт с Виена, Кастило използва устройството, за да се обади на сержант Боб Кенсингтън, свързочника от Делта Форс, който бяха оставили в Аржентина, за да обслужва устройството в Нуестра Пакеня Каза — квартирата на Звеното за организационен анализ в кънтри клуб „Майерлинг“ в „Пилар“.

Нареди на Кенсингтън да съобщи на Алекс Дарби, Алфредо Мунц и Тони Сантини и на абсолютно никой друг, че пристигат, даде предполагаемия час на кацане и помоли да предвидят транспорт за осем човека плюс Макс до квартирата.

Попита Кенсингтън къде са семейство Сиено и остана разочарован, когато научи, че са в Асунсион, Парагвай. Сузана и Пол Сиено нямаха сателитно радио. Кастило нареди на сержанта да се свърже с тях възможно най-бързо и да им предаде да са в квартирата час по-скоро — за предпочитане и двамата, но съпругата задължително.

Сузана — слаба червенокоса жена с обсипано с лунички лице, и Пол — с маслинова кожа и тъмна коса, и двамата по на трийсет и няколко, бяха агенти на ЦРУ. И преди бяха работили за Кастило и за Звеното за организационен анализ, но след последната операция Кастило ги върна на ЦРУ. Сега отново имаше нужда от тях, най-вече от Сузана.

Кенсингтън, естествено, полюбопитства какво става.

— Ще ти кажа всичко, когато се видим, Боб. Точно сега, колкото по-малко хора знаят, че идваме, толкова по-добре.

След това Кастило се обади още веднъж по сателитното радио, този път до квартирата в Александрия, Вирджиния. Попадна на ефрейтор Лестър Брадли.

Помоли младежа да съобщи на майор Дик Милър къде отиват, но не спомена причината, а когато Лестър отвърна: „Слушам, господине“, Кастило се предаде и даде ново нареждане:

— После му кажи да те качи на следващия полет за Буенос Айрес, Лестър. От летището отиваш право в квартирата.

— Слушам, господине — отвърна Брадли със значително повече ентусиазъм, отколкото при предишните заповеди.

Кастило свали слушалката и разкопча предпазния колан. Погледна Джейк Торине на пилотската седалка.

— Зарадва ли се ангелчето? — попита той.

Кастило му показа среден пръст. Освободи седалката на втория пилот и влезе в пътническата кабина. Спаркман се надигна от мястото си и влезе при Джейк.

Кастило се огледа.

Лора Березовски бе заспала на лявото канапе, дъщерята София бе на дясното. Двете кученца се бяха сгушили и спяха до момичето. В началото на полета Макс се бе настанил на пода при тях, но след това, без да притеснява момичето и кутретата, се бе преместил на канапето, където се бе свил и заспал.

Полковник Дмитрий Березовски дремеше в задната част. Подполковник Алексеева бе седнала в посока, обратна на движението, срещу Едгар Дешамп. Беше се зачела в списание „Пийпъл“ и от време на време клатеше глава.

Когато Кастило се настани на мястото, на което бе седял Спаркман — от другата страна на пътеката до Светлана — той се зачуди: „Това пък списание откъде се взе? Дано не реши, че е мое.“ Джак Дейвидсън се приближи по пътеката откъм кухнята и влезе в пилотската кабина. Много обичаше да наблюдава пилотите. Джак бе прекарал доста време на дясната седалка на различните самолети и хеликоптери, които бе пилотирал Кастило, и действаше упорито да го запишат в пилотската школа, като същевременно имаше намерение да остане в Специални операции. Всички твърдяха, че подобно нещо било невъзможно, но никой не познаваше упоритостта и непреклонността на Дейвидсън като Кастило.

Трийсет и пет минути по-късно, от високоговорителя се чуха три просвирвания.

— Контрол Рейн, „Гълфстрийм 379“ — прозвуча гласът на Торине.

— „Гълфстрийм 379“, контрол Рейн. Слушам ви.

— „Гълфстрийм 379“. Налага се да променим летателния план заради крайната дестинация. Новата ни дестинация е Дакар, Сенегал, идентификация Голф-Оскар-Оскар-Янки. Моля за трасе над Женева. Край.

— Разбрано, „Гълфстрийм 379“. Мога да ви пусна директно над Женева, но не съм упълномощен да давам разрешения за полети извън въздушното пространство на Рейн. Координирайте летателния си план с Евроконтрол за посоката след Женева. Свържете се с Евроконтрол на честота едно-три-две-точка-осем-пет-нула за разрешение и уточнение. Щом получа одобрение, ще се свържа с вас на същата честота. Засега се насочете към Женева. Поддържайте курс при три-четири нула.

По гласа на координатора личеше, че нито разполага с време, нито има намерение да одобрява подобни промени в летателния план.

На Торине му беше все едно. Единственото му желание бе да поеме в правилната посока — към Сенегал. Знаеше, че Женева се пада в периферията на въздушното пространство на контрол Рейн и затова бе малко вероятно да му дадат одобрение за промяна. Освен това той знаеше, че за подобна съществена промяна ще бъде необходимо време, за да бъде координиран пътят им над Тулуза, Франция, Малага, Испания, Казабланка, Мароко, Тенерифе, Канарски острови, след това над Атлантически океан покрай западния бряг на Африка, докато най-сетне стигнат Дакар в Сенегал.

— Разбрано, Рейн — отвърна ведро Торине. — „Гълфстрийм 379“ се насочва над Женева. Поддържам три-четири-нула. Ще координираме искането с Евроконтрол и ще останем на сегашната честота. Благодаря.

Кастило погледна към пътниците. Березовски бе отворил очи и го наблюдаваше.

„Какво толкова, аз самият спя много леко, когато ми припари на задника.“

Березовски продължаваше да го наблюдава, когато високоговорителят изписка отново.

— „Гълфстрийм 379“, тук контрол Рейн. Готов съм с разрешителното. Готови ли сте да приемате?

— „Гълфстрийм 379“ готов.

— „Гълфстрийм 379“, имате разрешение за Голф-Оскар-Оскар-Янки. След Женева се насочете към Тулуза, после директно към Малага.

Кастило погледна към Березовски, за да види изражението му, и забеляза, че руснакът е станал и върви към него. Спря при Кастило и приклекна на пътеката.

— Предполагам, самолетът има джипиес.

„Трябва ли да пита?“

„Възможно ли е руснаците да са чак толкова изостанали?“

„Че той е на моята възраст. Джипиесите са нещо напълно обичайно за нашето поколение.“

Кастило кимна.

— Може ли да го видя?

Чарли се замисли дали да не се провикне към Дейвидсън и да го помоли да отвори вратата на пилотската кабина, но след това се огледа и премисли. Почти всички, включително жените и детето, спяха. Той се пресегна и взе интеркома.

— Джак!

Дейвидсън се появи на вратата на пилотската кабина след миг. Бе притиснал слушалка до ухото си.

— Покажи на полковника къде се намираме на джипиеса — нареди Кастило в слушалката.

Дейвидсън даде знак на Березовски да влезе при пилотите.

Руснакът хлътна вътре.

След около минута се появи и отново спря до Кастило.

— Том, стари приятелю, научи се веднъж и завинаги да ми вярваш.

Березовски не отговори. Върна се, без да каже и дума, на мястото си.

Кастило усети погледа на Светлана.

„Май и тя не е била дълбоко заспала.“

— Имаме симулатор, който показва, че се приближаваме към „Шереметиево“ — обърна се той към нея. — Трябваше да го пусна.

Тя поклати глава, но на него му се стори, че забелязва усмивката й.

— Не бива да забравяме, че той е висш офицер, полковник от СВР — напомни му тя.

— Беше висш офицер и полковник. Сега е просто предател.

— Ами аз? — попита тя.

— Бивша подполковник Алексеева, също предателка, но поне по-красива — отвърна той. — Тя също трябва да се научи да ми вярва.

— Доверието се печели, подполковник. — Тя вдигна списание „Пийпъл“. — Всички броеве ли четеш?

— От кора до кора — отвърна той.

Тя се усмихна.

— Сега ще ми кажеш ли истинската причина — онази, на която нямаше да повярвам — защо минавате на другата страна? — попита Чарли.

— Нали ти казах, че ще ти кажа защо ставаме предатели, когато му дойде времето. Почакай още малко.

— Обеща да ми разкажеш за роднините си в Аржентина.

— Ще ти разкажа, когато спрем да презаредим. Нали още не сме пристигнали?

— Не сме.

— Къде ще презареждаме?

— В Дакар, Сенегал. Оттам летим за Сао Паоло, Бразилия, след това се спускаме към Буенос Айрес. Ако имаме късмет, ще пристигнем към пет следобед, което ще рече обедно време в Буенос Айрес. Тъй като декември е средата на зимата във Виена, в Буенос Айрес е средата на лятото. С други думи, там е горещо, много горещо и влажно.

„Но пък и това си има хубавата страна. По всяка вероятност ще видя малката Червени гащи по бански в басейна на квартирата.“

— Ще летим почти през цялата нощ и почти през целия ден. Опитай се да поспиш. Тази седалка се спуска назад и става почти хоризонтална.

— Добре — отвърна с усмивка тя.

— Ще ти бъде по-лесно, ако си свалиш пистолета.

Тя го погледна със смес от изненада и негодувание.

— Кобурът сигурно е доста неудобен — продължи Кастило. — А пък няма да ти се наложи да стреляш в скоро време.

„Не може да бъде, тя се изчерви!“

— Да не би да предпочиташ аз да се заема с кобура? — добави той.

Очите на Светлана станаха леденостудени.

Тя разкопча предпазния колан, изправи се и тръгна по пътеката към тоалетната. Върна се деветдесет секунди по-късно. Без дори да го погледне, пусна кобура с пистолета в скута му, тръшна се на седалката си, спусна я почти хоризонтално, обърна се с гръб към него и затвори очи.

Кастило извади пистолета, за да го огледа. Дейвидсън беше прав. Оказа се „1908 Колт Вест Покет“. Беше за .32, не за .25, както предполагаше Джак. Чарли извади внимателно пълнителя и провери цевта. Патронът изскочи навън. Опита се да го хване, но му се изплъзна от ръката и той се наведе, за да го намери. Откри го под седалката, върна го на мястото му, след това сложи пълнителя и пъхна пистолета в кобура.

Еластичните препаски все още пазеха топлината на тялото й и той си припомни как скочи на перона на „Вестбанхоф“.

„Внимавай, Чарли.“

„Малката Червени гащи е професионалистка. Първото доказателство е, че носи пистолет с куршум в цевта, също като големите момчета.“

Прибра пистолета в куфарчето си, отпусна облегалката назад и бързо заспа.

Когато се приземиха на международното летище „Йоф-Леополд Седар Сенгор“ в Сенегал и Макс се отправи към предния колесник, двете кутрета и жените го последваха. Дешамп последва кученцата. Кастило си мислеше, че единствените думи, които могат да опишат кутретата, докато подскачаха весело около татко си, а след това се опитваха напълно безуспешно да вдигнат крак също като него, бяха невероятно сладки.

Кастило погледна Светлана. Тя се усмихваше топло, майчински, и накара Чарли да си помисли: „Изобщо не прилича на резидент на СВР, който обикаля с пистолет, скрит между краката“. Светлана не спомена и дума за семейството си, докато похапваха доста посредствена френска закуска — горчиво кафе и поостарели и прекалено сладки кроасани — и накара Кастило да се пита дали не й трябва време, за да измисли правдоподобна причина, поради която иска да отиде в Аржентина, и дали наистина там има роднини, които ще им помогнат да се скрият.

Той не настоя за информация.

(Две)

Кастило бе управлявал самолета по време на полета от Виена до Дакар, а по-късно и по време на последната къса отсечка от Сао Пауло, Бразилия, до Буенос Айрес. Накрая бе сменил Джейк Торине и се бе настанил на пилотската седалка, като направи заход за кацане, без дори да се замисли. След като бе вече на пистата, погледна Дик Спаркман и забеляза изражението му.

— Нали внимаваше, капитане? — попита напълно сериозно Кастило. — Ако след много практика и дълго обучение успееш да направиш такова кацане, тогава един ден може и да седнеш в пилотската седалка.

Спаркман поклати глава, понечи да каже нещо, но замълча.

— Кажи каквото има, капитан Спаркман.

— Не знам как да го кажа…

— Давай направо.

— Полковник Торине ми каза… — Той замълча отново. — Колко кацания имаш с „Гълфстрийм“?

— Не са много. Торине винаги поема от мен контрола, когато сме на петдесетина мили от дестинацията.

— Кажи колко са.

— Броят се на пръсти, включително и палците, но по-точно казано — без палците.

— Подполковник, имаше бурен страничен вятър, характерните предпоставки за неравно кацане, въпреки това кацна като по учебник. Полковник Торине ме беше предупредил, че ти идва отвътре. Сега вече знам какво е искал да каже.

— Ласкателствата ще те отведат далече, Спаркман.

— Казах го по-скоро с изненада, отколкото със страхопочитание и възхищение, подполковник.

Докато Кастило рулираше по частната писта, мислите му помрачиха удоволствието от комплимента. Ако наистина бе имало трудностите, които Спаркман бе споменал, а Кастило бе сигурен в точната му преценка на авиатор, то той не ги бе видял.

„Което означава, че не съм внимавал, а е трябвало.“

Забрави тази мисъл, докато приближаваше основната сграда. Веднага забеляза посрещачите. Освен имиграционните власти и митничарите с техните автомобили, мярна Алфредо Мунц, Алекс Дарби и Тони Сантини, застанали пред колите, които ги бе помолил да осигурят.

„Сега остава да минем през митническа проверка, да излезем от летището и да стигнем до къщата в Пилар, без да привлечем ничие внимание — нито на резидента на СВР в Буенос Айрес, нито на комендант Дъфи от националната жандармерия.“

Как щеше да се оправи с Дъфи — този момент неминуемо предстоеше — бе един от проблемите, които обмисляше, вместо да внимава за силата на вятъра и маранята над пистата.

— Спри двигателите, Спаркман. Всички да останат в самолета, докато разбера какво, по дяволите, става отвън.

Когато Кастило отвори вратата, заглъхващият вой на моторите нахлу в кабината. Той се провикна:

— Всички да останат в самолета, докато не ви кажа друго.

Слезе по стълбата и тръгна по асфалта. Забеляза, че Алекс Дарби, Тони Сантини и Алфредо Мунц следват плътно аржентинците, насочили се към него.

Спаркман бе застанал на последното стъпало, но Макс го избута. Хукна надолу по стълбите и се отправи към предния колесник. Едно от кутретата го последва, а след това и другото. София Березовски припна след кученцата. Бившият подполковник Светлана Алексеева от СВР, в ролята на любяща леля, се спусна след София. Едгар Дешамп последва подполковник Алексеева.

Един от аржентинците, намръщен мъж, протегна ръка.

— Документите, ако обичате.

— Трябва да ви ги донеса — отвърна Кастило на испански, широко усмихнат. Надяваше се акцентът му да прозвучи като на местен и тогава вероятността да му отвърнат с усмивка бе по-голяма.

Обърна се и едва сега видя, че Дешамп, Светлана, София и кучетата са излезли от самолета.

Върна се при застаналата край стълбата Светлана.

— Веднага се връщай обратно в самолета — нареди той. — Събери паспортите на всички. — Вдигна поглед и видя Дейвидсън. — Джак, донеси документите на самолета и американските паспорти.

Светлана тръгна нагоре.

След малко Дейвидсън и Спаркман слязоха с всички паспорти и документите на самолета.

Подредиха се един до друг и започнаха да свалят багажа. Кастило видя, че Светлана се е подредила при другите.

И чак сега забеляза, че полата й е или вълнена, или от някакъв друг дебел тежък плат.

„Господи, това е най-неподходящата дреха за тук.“

„Сега е най-горещото време на лятото.“

Митничарите започнаха задължителната проверка на багажа. Служител от „Джет Ейвиейшън“ заговори с Торине за летищните такси, таксата за престой и гориво.

— Браво, Чарли — обърна се Сантини към Кастило. Говореше за подполковник Алексеева. — Открай време си падам по червенокоси.

„Червенокоси ли?“

Кастило вдигна поглед. На слънцето, тъмнокестенявата й коса изглеждаше червена. Тъмночервена, но с ясно изразени отблясъци.

— Отношенията ми с дамата са чисто професионални, Тони — обясни Кастило.

— Разбира се.

— Тя е — те са — искам да ги прекараме живи и здрави до Пилар и без да привличаме внимание. Когато пристигнем, ще ти разкажа всичко за тях.

— Кои са?

— По-късно, Тони.

Сантини долови нетърпението му и не настоя.

— Какви са колите? — попита Чарли.

— Взел съм моята и „Събърбан“-а на посолството — отвърна Дарби и подаде ръка. — Добре дошъл, Чарли.

— И моята кола е тук — обади се Тони Сантини. — Мунц е взел своята.

Мунц забеляза, че има някакъв проблем с митничаря или служителя от паспортен контрол, и забърза да се оправи.

— Семейство Сиено? — попита Кастило.

— Той няма да дойде — отвърна Дарби, — а тя не успя да хване сутрешния полет. Май няма да успее да си намери място и на следобедния.

— По дяволите!

— Кенсингтън каза, че Милър е звънял и е казал, че Брадли ще пътува с аржентинските авиолинии тази вечер от Маями.

— Какво става, Чарли?

— Ще почакате, докато пристигнем в Нуестра Пакеня Каза — заяви Кастило и кимна към Мунц, който се връщаше при тях, свил левия юмрук, изпружил палец, за да покаже, че всичко е наред.

(Три)

Сеньор Пол Сиено и съпругата му Сузана бяха наели „нашата малка къща“ в кънтри клуба за избрани „Майерлинг“ в предградие „Пилар“ на Буенос Айрес за две години с месечен наем четири хиляди американски долара. Собственикът бе решил, че са аржентинци, богата двойка от Мендоса.

Собственикът на къщата се убеди, че симпатичната двойка разполагат с пари, тъй като те не се опитаха да се пазарят за наема, или да оспорват желанието му да получи първия и последен наем плюс депозит, равен на два месечни наема, преди да се нанесат. Той получи парите на ръка — шестнайсет хиляди долара, в долари — в деня, когато ги поиска.

Нуестра Пакеня Каза — така я бе нарекъл собственикът — можеше да се опише най-общо като внушителна къща сред подобни внушителни къщи. „Майерлинг“ се намираше на няколко километра встрани от магистрала „Панамерикана“ и на петдесет и няколко километра от Плаза дел Конгресо, монолита пред Конгреса в центъра на Буенос Айрес, откъдето се мереха разстоянията във всички посоки.

Според аржентинските закони „кънтри клуб“ бе ограден квартал, в който поне трийсет процента от земята бе заета от терени за поло, голф и други зелени площи. Освен това „ограден квартал“ в Аржентина означаваше частен квартал, отделен с триметрова ограда от външния свят, над която бе прокарана бодлива тел, бяха монтирани датчици за движение, а наоколо патрулираха частни охранители, въоръжени с пистолети, пушки, някои дори с „Узи“.

Зелените площи в „Майерлинг“ бяха много повече, отколкото се изискваше по закон. Имаше пет игрища за поло и две голф игрища. Най-малкият имот бе от един хектар, или 2.45 акра.

„Майерлинг“, както Кастило бе отбелязал, когато семейство Сиено наеха собствеността, бе името на кралска ловна хижа край Виена, където — в зависимост от това на коя версия човек предпочита да вярва — принц Рудолф застрелял шестнайсетгодишната си любовница, а след това се самоубил; или принц Рудолф бил застрелян по заповед на бащата, император Франц Йосиф, който бил убеден, че младият Руди има намерение да раздели Австро-Унгарската империя и да стане крал на Унгария.

Много от къщите в „Майерлинг“ бяха построени на два или повече парцела. Нуестра Пакеня Каза се простираше на два, имаше шест спални, всяка една с отделна баня и гардеробно помещение, три отделни тоалетни с бидета, библиотека, хол и трапезария, кухня, помещения за прислугата (предвидени за четирима), плувен басейн и навес за барбекю в задния двор.

Така нареченият навес за барбекю представляваше нещо като американска къща край басейна с тази разлика, че обитателите на дома можеха да се хранят вътре или вън и имаше монтиран грил.

Навесът на Нуестра Пакеня Каза бе зидана постройка с покрив от червени испански керемиди. Верандата бе просторна, също покрита, гледаше към басейна и имаше плъзгащи се стъклени врати.

Както и повечето къщи в „Майерлинг“, Нуестра Пакеня Каза бе оградена от три страни с жив плет от туи. Сред тях бяха монтирани датчици за движение. Същите датчици бяха монтирани и по фасадата на къщата, където нямаше ограда.

Къщата — както и всички други къщи в „Майерлинг“ — бе създадена с цел да осигури на обитателите лукс, усамотение и най-вече сигурност, тъй като отвличанията на богаташи бе една от най-доходоносните индустрии в Аржентина.

Тъкмо затова Нуестра Пакеня Каза бе съвършеното място за Звеното за организационен анализ, което се нуждаеше от сигурна квартира. В разузнавателната общност сигурната квартира бе мястото, за чието съществуване лошите не подозираха, където можеха да скрият и хора, и вещи.

Джак и Сандра Бритън, заедно с Боб Кенсингтън, всички до един по бански, бяха на верандата на Нуестра Пакеня Каза, когато малкият конвой пристигна. Зад тях се бяха изправили икономката и две прислужници.

В мига, в който Кастило отвори вратата на „Събърбан“-а на посолството, усети как го притискат топлината и влагата на аржентинското лято. Замисли се за рускините, облечени като за зимата в Северна Европа.

Кастило затвори шумно вратата и тръгна към къщата.

— Не очаквахме да те видим толкова скоро — заговори Бритън и протегна ръка.

— Случиха се непредвидени неща — отвърна небрежно той, след това промени тона. — От този момент стягаме дисциплината. Първо, всички ще слязат от автомобилите и влизат в антрето. Кенсингтън, вземи си оръжие.

Сержант Кенсингтън влезе в къщата, наведе се и вдигна „Узи“.

— Трябваше да се сетя, че си готов, Боб. Извинявай.

Чарли забеляза, че Сандра се кани да каже нещо.

— Сандра, влез вътре и запази забележките за по-късно.

Тя го погледна гневно, след това изви очи към съпруга си, но се подчини и влезе в къщата.

По изражението на Джак Бритън стана ясно, че не му е никак приятно Кастило да се държи толкова рязко със съпругата му, но той премълча.

— Боб — продължи Кастило, — оставаш тук. Джак, върви при „Събърбан“-а и отвори задната врата. Кажи на хората да слязат и веднага да отидат в къщата.

— Кои са? — попита Бритън.

— Моля те, Джак, просто го направи.

Макс изскочи от „Събърбан“-а в мига, в който задната врата се отвори, и хукна към къщата. София, стиснала в ръце едното кутре, скочи на земята.

— Внеси ги в къщата, миличка — провикна се Кастило на руски.

Усмивката по лицето на София застина, когато видя Кенсингтън и оръжието му. Погледна отново към „Събърбан“-а, след това към Кастило.

— Всичко е наред, мила — провикна се отново той, когато майката на София, стиснала другото кученце, се измъкна тромаво от високия автомобил.

— Насам, госпожо, Березовски — даде й знак Кастило и след това премина на английски: — Сега мерцедеса, Джак. Много внимавай!

Кенсингтън се приближи към втория автомобил, мерцедес джип „230“ на Алфредо Мунц. Отвори предната врата, видя, че на седалката няма никой, хлопна вратата и посегна към задната.

Подполковник Алексеева слезе, полата й се вдигна и откри цялото й бедро. Жената се огледа.

— Насам, подполковник — повика я Кастило на руски откъм отворената врата.

Тя се отправи с бърза крачка към къщата и влезе, без да поглежда Кастило.

— Сега колата на Сантини — нареди на английски Чарли. — Този път повишено внимание.

Бритън отвори предната врата на пежото седан на Сантини. Полковник Березовски слезе и се огледа. Сантини заобиколи колата отпред. Едгар Дешамп също слезе.

Дешамп даде знак на Березовски да влезе в къщата. След малко, достатъчно дълго, за да покаже, че няма намерение да се подчинява на ничии команди, Березовски тръгна към къщата.

Кастило го последва в антрето.

— Сега ще се прехвърлим в навеса — обясни той на руски. — Преди да излезем, искам да ви предупредя, че районът е ограден. Забранено ви е да се приближавате на повече от два метра до оградата. Ако не се подчините, ще бъдете застреляни.

Обърна се към Джак Дейвидсън.

— Вземи си оръжие…

— Зад теб, в дрешника — кимна Кенсингтън.

— Заведи ги навън. Ще им изпратя нещо студено за пиене. През това време ще свалим багажа им и ще го внесем. След това ще разкажа на всички какво става.

(Четири)

— Това е — завърши разказа си Кастило пред Алекс Дарби, Тони Сантини и семейство Бритън.

— Не мога да повярвам, че тази жена е руски шпионин — въздъхна Сандра.

Кастило я погледна студено, след това забеляза изражението й и веднага разбра, че греши. Сандра не се правеше на интересна, тя просто изтъкваше очевидното.

— Да, но наистина е шпионин, Сандра — потвърди той. — А нали знаеш, че за жените казват, че са най-смъртоносният вид.

Сандра закима тъжно.

— Опа — сети се Кастило. — Кодови имена. Не искам нито един от вас да използва истински имена или „руснаците“, или нещо подобно. Така че от този момент нататък, когато говорите за тях, Березовски е Големия лош вълк. Съпругата му е госпожа Вълк. София е вълчето. Подполковник Алексеева е Червени гащи.

Сандра изви вежди при тези думи, но не каза нищо.

— С Червени гащи ще си имаме проблем, докато Сузана Сиено не пристигне от Асунсион, най-вероятно утре сутрин. Дотогава сме яко преебани. — Усети какво е казал. — Извинявай, Сандра. Последните два дни бяха безкрайни и съм малко…

— Преебан ли? — попита Сандра. — По някаква случайност съм чувала думата, Чарли. Не само че се занимавам със семантика, но в продължение на безкрайно дълги мъчителни години бях омъжена за ченге от Филаделфия. Те използват подобни изрази за полов акт с цел финансова изгода, поне веднъж на всеки шейсет секунди.

Той й се усмихна.

— Това ли означавало?

— Според Шерлок Холмс, точно това пишели лондонските полицайчета в доклада си, когато окошарели някоя проститутка, задето упражнявала професията си.

Кастило погледна към Джак Бритън.

— Искаш да кажеш според твоя Шерлок Холмс, нали?

— Доколкото ми е известно, другият е мъртъв — отвърна напълно сериозно Сандра и продължи: — Чарли, не ми се иска да си завирам гагата там, където не й е мястото, но съм готова да помогна с каквото прецениш, не ме гледай, че съм учителка.

Джак Бритън се намеси.

— Червената шапчица…

— Гащи — поправи го автоматично Кастило. — Червени гащи.

— Много съм любопитен да разбера откъде идва — надигна глас Сандра Бритън.

— Тя не знае, че Сандра е преподавателка — довърши Джак Бритън.

Сандра отново се намеси.

— Може и да не успея да я тръшна, ако се стигне до карате, но ми се носи славата, че леденият ми поглед е в състояние да накара цяла зала да млъкне.

— Джак, Държавният департамент издаде ли ти дипломатически паспорт?

— От посолството ни ги връчиха в мига, в който влязохме. Дори не знам за какво ми е.

— Означава, че си дипломат — обясни Кастило. — Това пък означава, че никой няма право да те претърсва или арестува, защото носиш незаконно оръжие.

— Наистина ли? — ухили се Сандра. — Кога ще си получа пищова?

— А ти знаеш ли как се използва?

— Шерлок ме научи по време на медения месец.

— Сигурна ли си, че искаш да участваш?

— Нали каза, че може да има връзка между всичко, което става. А това включва надупчената ни нова кола и съсипаната къща. Разбира се, че искам да участвам.

— Поздравления, госпожо Бритън — заяви официално Кастило. — Вече сте член на Звеното за организационен анализ. Щом намеря свободна минутка, ще звънна на Агнес Форбисън, за да ви включи във ведомостта.

— Ама ти сериозно ли говориш? — ахна изненаданият Джак Бритън.

— Ще цитирам благоверната ти: „Да, мама ти стара.“

Кастило бе решил, че присъствието на Сандра Бритън е напълно навременно.

Освен това забеляза, че нито Дарби, нито Сантини бяха изрекли и дума, не бяха попитали нищо.

„Може би защото разказът ми беше подробен и изчерпателен и включих всичко, което трябваше да се каже.“

„Просто не се налага да задават въпроси.“

„Не, вероятно си траят, защото не са доволни от нещо и се питат кога най-тактично да пратят шефа да върви на майната си.“

Когато Кастило тръгна към навеса заедно със семейство Бритън, Алекс Дарби и Тони Сантини, на верандата се бяха настанили Алфредо Мунц, Едгар Дешамп и Джак Дейвидсън. Мунц стискаше в ръка бутилка кока-кола, Дешамп и Дейвидсън надигаха бирени бутилки.

— Кенсингтън? — попита Кастило.

— С гостите — отвърна Дешамп и посочи с палец към навеса.

— Всички ли сте наясно какво става? — попита Кастило.

— Шефче, това ли е моментът, в който питаш: „Да имате въпроси?“ — обади се Дешамп.

Кастило сви рамене.

— Добре, да имате въпроси?

— Чарли — заговори Дарби, — нали си наясно, че съществува американска правителствена агенция, чиято цел е не само да спипа лошите — и момчета, и момичета — когато решат да преминат на наша страна, ами си има подходящи места, на които да ги настани, за да могат да се справят с тях при нужда? Знаеш, нали? Нарича се ЦРУ.

— Май съм ги чувал.

— Та като казах това — продължи Дарби, — след като изведе безпроблемно семейство Березовски от Европа, където със сигурност са щели да ги спипат или СВР, или ФСБ, които следят хората им да не стават предатели…

— Защо просто не вдигна телефона — прекъсна го Кастило, — и не звънна в Ленгли с молба да изпратят самолет, който да ни освободи от присъствието на гостите ни?

— Да — кимна Дарби. — Защо не го направиш?

— Радвам се, че повдигна този въпрос, Алекс. Напомня ми за нещо, което забравих да свърша. Алекс, ако случайно провеждаш приятелски разговор с госпожица Елинор Дилуърт във Виена, нямаш никаква представа къде се намирам, освен това никога през живота си не си чувал за Березовски и сие.

— Какво? — попита Дарби.

— Нищо не съм казвал — обади се Дешамп.

— За кое? — учуди се Дарби.

— Госпожица Дилуърт не е голяма почитателка на любимия ни лидер — уточни Дешамп.

— Вашият лидер. Аз работя за Ленгли.

— Не, Алекс — отвърна Чарли. — Не е вярно. Посланик Монтвейл информира директора на Централното разузнаване, по нареждане на президента, че ЦРУ е длъжно да ми предостави всички ресурси, включително и хора, от които се нуждая. А ти си ми крайно необходим. Няма да споменаваш пред ЦРУ или когото и да било, че си прехвърлен. Това е заповед, строго секретна информация по заповед на президента, както и онова, което казах за жената от Виена. Разбрахме ли се, Алекс?

Дарби пребледня.

— Страхотен авторитет, а, Алекс — подхвърли Дешамп. — Сега му е мястото да отговориш: „Слушам, господине!“.

— Мили боже — изломоти Дарби.

— И така става — ухили се Кастило.

— Ще ни кажеш ли какво става, шефче?

— Две неща — отвърна Кастило. — Първо, следвам първоначалните си заповеди, които остават в сила до мига, в който човекът, който ги е издал — и никой друг — не ги промени. Заповедта гласеше „да обезвредя“ отговорните за смъртта на Джак Пачката Мастърсън. Според мен това е генерал Сиринов. Березовски спомена името му. Той каза, че Сиринов е поръчал убийството на семейство Кул, на Фридлер, Били, Ото и моето. Сигурно има нещо общо със случилото се на Джак и Сандра, а също и на Лиъм Дъфи. Второ, Березовски каза — за двата милиона, които му обещах — че ще ми даде цялата информация, с която разполага, за химическа фабрика в Конго-Киншаса, където се произвежда някакво оръжие за масово поразяване. Прецених, че ми казва истината, Дейвидсън е на същото мнение.

Дейвидсън кимна.

— И така — завърши Кастило, — ще трябва да се оправя с тези хора сам, поне докато не се убедя, че не се ебават с мен и не съм в състояние — ние не сме в състояние — да се справим с тях.

— Шефче, нали си наясно, че си захапал прекалено голяма хапка, която едва ли ще успееш да преглътнеш?

Кастило погледна замислено Дешамп.

— Искаш да ми кажеш, че съм допуснал грешка ли? Да не би да намекваш, че тук се обажда егото ми?

— Това означава, шефче, че постъпваш правилно — аз обаче мога да ти посоча поне петдесет начина, по които Ленгли биха оплескали нещата — и също така означава, че се надявам да разбереш, че хапката е прекалено голяма.

Кастило кимна.

— Някакви други въпроси или забележки? — попита той.

Никой не се обади и той посочи към плъзгащите се врати на навеса.

— Да вървим при гостите.

Боб Кенсингтън, все още по бански, се бе настанил на стол, подпрян на стената на навеса. В скута му бе отпуснато заредено „Узи“.

София седеше на пода при кутретата и Макс. Двете кученца се опитваха да се изкатерят по гърба на Макс, за да му захапят ушите. Очевидно той нямаше нищо против.

Възрастните руснаци бяха седнали един до друг на ракитовите столове. Березовски си бе свалил сакото и се виждаше, че ризата му е мокра от пот. Съпругата му и Светлана също бяха свалили саката, въпреки че блузите им бяха смачкани.

— Пийнахте ли по нещо разхладително? — попита Кастило.

Березовски и съпругата му кимнаха.

— Благодаря — обади се и София.

Светлана не отговори.

— Първо ще ви дадем някакви летни дрехи — продължи Кастило. — Госпожа Березовски ще отиде с агент Бритън — той посочи Сандра, не Джак и всички останаха учудени — до местния търговски център. Госпожо Березовски, нали знаете мерките на всички? Докато тях ги няма, ще покажем на останалите стаите ви и ще пренесем багажа вътре. Господин Дарби и господин Дешамп ще прегледат багажа ви…

— Налага ли се? — прекъсна го Светлана.

„Да не би да се опитваш да ми кажеш, че вътре има нещо, което не би искала да открия?“

„Или пък нямаш нищо, което бих сметнал за контрабанда, и ти ще се изкефиш максимално на безполезното претърсване?“

— Очевидно, подполковник, съм преценил, че се налага — отвърна Кастило. — А сега, бъдете така любезни да ми предадете чантите си, портфейлите, парите, паспортите и всички документи за идентификация. Оставете ги на масата за пинг-понг, ако обичате. Ще ви върнем чантите веднага след като агент Дейвидсън ги провери.

— Без съдържанието, разбира се — обади се отново Светлана.

— Подполковник, защо не се постараем да поставим приятелско начало на взаимоотношенията си? Ще прекараме доста време заедно и не виждам смисъл да се държим неприятно.

Подполковник Алексеева се подчини, изправи се, пристъпи към масата и изтърси чантата си върху нея.

— Така добре ли е? — Вдигна чантата — той си помисли, че подобен парцал става единствено за конска храна — за да видят всички, че е празна.

— Чудесно. Остави и чантата, ако обичаш.

Тя го погледна вбесена.

„Това да не би да е някаква нова тактика?“

„Сега ще се прави на мъченица, а аз ще трябва да се държа мило, за да я накарам отново да започне да ме гледа в очите.“

— Знаете, подполковник, че не се знае какво може да е скрито в подплатата на една чанта. Откъде да знам, че вътре няма някой „.32“.

Тя се опита да го погледне още по-гневно, но той не й обърна внимание.

— Госпожо Березовски, готова ли сте да отидете на пазар? — попита Кастило.

— Може ли да взема и дъщеря си?

— Може, но не мислите ли, че предпочита да си играе с кучетата?

Тя погледна дъщеря си и се усмихна.

— Добре — съгласи се тя.

— Купете достатъчно дрехи за три дни — нареди Кастило. — Плюс няколко бански.

— Бански ли? — ахна Светлана.

— Това е петзвезден затвор, подполковник. Имаме плувен басейн. Предполагам, че храната ще ви хареса, а тя ще бъде готова, когато госпожа Березовски и агент Бритън се върнат.

Тя не отговори.

— Както искате, подполковник — сви рамене Кастило. — Ако искате, използвайте басейна, ако не искате, недейте. Ако искате, си облечете бански, ако не искате, недейте. Вие решавате.

— Спалните са три — по-точно казано, приличат на апартаменти — на втория етаж, Том — обърна се той към Березовски и посочи една от затворените врати. — Средната е моята, има си кабинет, в който ще провеждам моята част от разпитите. Другите две са без кабинети. Настанете се в които ви харесват. Вечерно време вратите ви ще бъдат заключвани, а в коридора ще остава човек, за да сме сигурни, че не ходите насън. И на алеята отвън ще има човек, за да е сигурен, че никой няма да отваря — или да се измъква — през прозорците. Това няма да е кой знае какъв проблем, тъй като единствено глупаците спят на отворени прозорци в Аржентина през лятото. Накратко, полковник — продължи Кастило, за да стане ясно, че говори на Березовски, не на Светлана, — ще положа всички възможни усилия отношенията ни да бъдат напълно делови и да имате всички необходими удобства, докато сте тук.

— А колко време ще бъдем тук? — попита Светлана.

Кастило не й обърна никакво внимание.

— Удобствата са нещо относително, разбира се, зависят от доброто ви поведение. Другата възможност е да ви затворим в гаражите, където няма климатици, или пък да ви доставим пред вратата на руското посолство на „Родригес Пеня“.

— Попитах колко време ще бъдем тук — повиши глас Светлана.

Кастило се обърна към нея.

— Докато си изработите сумата, която похарчих, за да ви докарам тук, плюс двата милиона долара, за които стана въпрос.

— И колко време, според теб, ще отнеме цялата процедура? — продължи да настоява тя.

— Сега ще ви помоля да ме извините, оставям ви с господин Дарби и господин Дешамп. Докато преглеждат багажа ви, ние с господин Дейвидсън ще поплуваме преди вечеря.

Пет минути по-късно, докато отиваше към навеса, икономката спря Кастило — вече по бански. Държеше в ръка бански.

— За горката chica16, ако не възразявате. На Хуанита е. Вече дадох един на другата госпожа.

Кастило реши, че Хуанита е или умалителното за прислужницата, или едно от децата на икономката. Може би дори на някое от внучетата й.

— Много мило — рече Кастило. — Защо не дойдеш с мен, за да й помогнеш да се преоблече?

Когато Кастило, последван от жената, влезе в навеса, Боб Кенсингтън бе седнал пред сателитното радио и уред, който можеше да принтира, сканира, праща и получава съобщения. Кенсингтън подаваше на машината паспортите, личните карти и шофьорските книжки, които бяха взели от руснаците.

Кенсингтън изтъкна очевидното:

— Това противно нещо е адски бавно — трябва му цяла вечност, за да сканира.

— Милър не може да пусне информацията на Форт Мийд, докато не я получи. Действай, сержант Кенсингтън.

— Слушам, господине — отвърна той и се провикна. — Урааа!

Кастило се разсмя. Викът „Ура!“ обикновено показваше ентусиазма на американските рейнджъри да свършат някоя трудна задача.

Повечето кадри от Специалните части — и почти всички от Делта Форс — бяха на мнение, че е много смешно.

— Изключителният ти ентусиазъм, сержант, ти извоюва повишение. Вече си официално експерт по секретните документи.

— Трябваше да се сетя, че ще стане така. Къде е гордостта на морската пехота, когато ми трябва най-много?

— Лестър пристига утре сутринта. Само че няма да му прехвърляш тази работа. По-късно ще получим важни неща, не искам нещо да се изгуби.

Кенсингтън кимна с разбиране. Сканира две страници от паспорта на Светлана, след това използва флаш памет, за да прехвърли информацията през сателита. Устройството изпиука. Преди да успее да отвори паспорта и да повтори процеса, устройството изпиука втори път и зноен женски глас обяви: „Готов си, приятел. Пусни ми го пак! Направо не мога да се наситя!“

Кастило изви вежда.

— Това сигурно означава, че файлът е бил получен и машината е готова за нов, нали?

— Точно така, господине — отвърна Кенсингтън, леко смутен.

— Чий е гласът?

— Поиграх си малко с чиповете за гласово разпознаване — усмихна се Боб. — Вече мога да накарам всеки да каже каквото пожелаеш.

Кастило се обърна, за да види какво мисли София за сексапилния женски глас. Забеляза, че тя се опитва срамежливо и любезно да обясни на прислужницата на английски, че предпочита да изчака, докато майка й се върне, преди да приеме банския.

Прислужницата почти не говореше английски.

Кастило се запита какво ли са казали на малката, че става, и какво й е наредила майка й.

Притече й се на помощ.

— София, можеш да изчакаш, докато се върне майка ти, но защо не излезеш навън при Макс и кутретата?

— Той влиза ли в басейна? — попита тя.

— Гледай.

Кастило взе футболната топка, оставена върху хладилника. Там бе единственото място, където кучето не успяваше да я достигне.

Макс скочи на крака, след като реши, че топката е много по-интересна, отколкото наследниците да му дъвчат ушите.

Кастило пристъпи към вратата на навеса и ритна топката към басейна. Макс хукна след нея и дори не се поколеба дали да скочи във водата. Доплува до топката и я захапа.

В този момент видя, че кученцата не само са го последвали към басейна, ами са скочили след него.

София изпищя.

— Ще се удавят!

Кастило бе на друго мнение, но Макс, неочаквано обладан от родителска загриженост, пусна топката, доплува до едно от кученцата и го стисна в уста.

Кученцето изскимтя.

София изпищя отново и хукна към басейна.

Макс беше напълно объркан. Кученцата бяха две, а той можеше да стисне в уста само едно. Започна да се върти в кръг. Кученцето, което не бе захапал, заплува отчаяно след него.

Кастило изхлузи сандалите, разсмя се и скочи в басейна. Доплува до кучетата и хвана едното. То се опита да се освободи, но Кастило го остави на сухо пред краката на София.

— Другото, другото! — изписка тя. — Той ще го изяде.

— Макс! — провикна се Кастило. — Ела!

Само че Макс продължаваше да се върти в кръг.

С известна трудност — заливаше се от смях — Кастило заплува към Макс. Кучето го видя, че приближава, и заплува в обратната посока, към дълбокия край на басейна.

Там се опита да излезе, но не успя. Качваше лапи на перваза, но се плъзгаше и цопваше отново във водата.

Преди Кастило да успее да стигне до него, София затича до ръба и се опита да дръпне кученцето от устата на Макс. Не успя, сграбчи козината на Макс и се опита да го изтегли.

Макс се подхлъзна за пореден път. Само че този път повлече и София със себе си, а когато главата му потъна, той пусна кученцето.

Кастило вече бе до тях. Грабна малкото и го остави отстрани на басейна, след това се опита да излезе.

Кученцето затича покрай водата, като джафкаше възмутено по баща си.

Кастило знаеше, че Макс няма да нарани малкото. София обаче не знаеше.

— Ще го изяде! Господи! Той ще го изяде!

Кастило сграбчи София, за да я извади от басейна. Нямаше представа дали момичето знае да плува, освен това все още бе с дебелите зимни дрехи.

Тя се опита да го отблъсне.

В този момент пристигна подкрепление. По-точно казано, подкреплението изскочи от водата до Кастило.

— Какво се опитваш да й направиш, негоднико? — попита възмутена подполковник Светлана Алексеева от СВР.

Подполковник К. Г. Кастило от Звеното за организационен анализ веднага пусна госпожица София Березовски и тя потъна отново, уплаши се, заблъска диво с ръце и не спря дори когато леля й я хвана.

Кастило излезе с един скок от басейна, изправи се и се обърна към водата.

Макс най-сетне бе разбрал, че няма да успее да излезе от басейна откъм дълбокия край, и сега плуваше бързо в обратната посока, където можеше да използва стъпалата.

Светлана, напълно безуспешно, се опитваше да успокои София, която продължаваше да се притеснява, че Макс ще изяде едното или дори и двете кученца, които джафкаха в един глас. Най-сетне Светлана успя да изтегли София до ръба на басейна, Кастило се наведе, коленичи, подаде ръка на София и я изтегли на сухо.

Когато се наведе втори път, за да подаде ръка и на Светлана, за момент се разсея и едва не падна в басейна.

Имаше основателна причина и тя бе гледката, която скоро нямаше да успее да забрави.

Макар подполковник Алексеева да не забелязваше проблема, докато се бореше със София, горнището на банския й се бе развързало и гърдите й бяха голи.

Пред погледа на Чарли се разкриха най-съвършените голи гърди — с настръхнали зърна — които някога бе виждал, а той бе виждал цял легион.

За момент остана, без да помръдва, но след това — бе истинско чудо — успя да извади детето от басейна. Обърна се към икономката, която пристъпваше притеснена.

След това отново насочи вниманието си към водата.

„Ако ми излезе късметът, ще ми подаде ръка, за да я извадя.“

Само че късметът не беше на негова страна.

Подполковник Алексеева видя подполковник Кастило надвесен над нея, забеляза накъде е насочен погледът му, и покри гърдите си, гмурна се под водата и се опита да нагласи горнището.

Кастило чу стъпки.

— Трябва да ме научиш как го правиш, шефче — разсмя се Едгар Дешамп. — Скапваш самообладанието на затворника още преди да започнеш с въпросите!

Кастило се обърна, за да го погледне гневно, но Дешамп вече бе тръгнал към София, която седеше разплакана на тревата, притиснала мокрите кученца към себе си.

— Нали знаеш какво означава това, София? — попита я Дешамп толкова нежно, че Кастило се учуди.

Тя поклати глава, тъй като не разбра въпроса.

— В Щатите си имаме закон. Когато някое кученце е в беда и някой го спаси, то става негово.

— Наистина ли?

— Ти кое от двете спаси? — попита Дешамп.

София вдигна едното, без да се колебае.

— Малкото момиченце — отвърна тя. — Наричам я Марина.

— Сега вече Марина е твоя — заяви Дешамп. — Нали разбираш, че отсега нататък ти ще се грижиш за храната й. Ще се справиш ли?

София закима доволно.

„От една страна, помисли си Кастило, Дешамп може и да е размислил, след като се изказа неподготвен и поиска едно от кученцата на Медхен. Как изобщо смяташе да се грижи за куче?“

„От друга страна, макар и доста невероятно, в гърдите на стария динозавър май бие човешко сърце.“

Дешамп нежно пое другото кученце, последното, от София и тръгна към Кастило.

Сякаш бе прочел мислите на Чарли.

— Познай кой е добър и кой лош в нашия занаят, шефче. Човекът, който подарява кученце на детето, или мръсникът, който смъкна сутиена на леличката и показа на цял свят циците й?

Подаде кученцето на Кастило. Той го пое, поклати глава, но така и не отвърна, след което насочи вниманието си към басейна.

Подполковник Алексеева бе доплувала до плиткия край и газеше през водата. С едната ръка се опитваше да задържи банския.

Полегналият на плочките до басейна Макс вдигна любопитно поглед.

Светлана профуча покрай него и той изтръска водата от козината си. А фландърските бувиета задържат удивително много вода.

Светлана скочи настрани и долната част на банския се плъзна надолу, разкривайки апетитно дупе, което засенчи всички други, които Кастило бе виждал.

Тя задърпа долнището, но въпреки това успя да продължи с вдигната глава към вратата на къщата.

Кастило усети тръпка.

„Спокойно, момче!“

„Ако някога е имало недосегаема за теб жена, то в момента дългите й крака я отвеждат далече от теб.“