Специална част

(Едно)

Главен инспектор Хосе Ордьонес от Националната полиция на Уругвай, мургав мъж с тъмни очи в края на трийсетте, в добре ушит костюм, влезе във вътрешния двор пет минути по-късно.

— Вратата беше отворена, господин посланик — обърна се той учтиво към Лоримър. — Затова влязох.

— Винаги си добре дошъл, Хосе, както ти казах последния път, когато се видяхме. — Той посочи към масата. — Тъкмо приключвахме с обяда, но има предостатъчно…

— Много мило, господин посланик. Денят ми се оказа наистина невероятен и не съм обядвал. — Огледа седналите на масата и кимна.

— Радвам се да те видя, Хосе — поздрави Мунц. — Невероятен ли каза?

Ордьонес се настани на едно от празните места.

— Точно така. Станах много рано.

— Виж ти — обади се Кастило.

— Някой звънна на вратата в неприлично ранен час, но когато отворих, нямаше никой. Някой обаче беше пъхнал това под вратата — обясни Ордьонес.

Подаде на Кастило бял пощенски плик. Не беше запечатан.

Ордьонес кимна.

— Да, погледни какво има вътре.

Кастило отвори плика и извади лист хартия. Зачете се.

След това го подаде на Алфредо Мунц, той също го прочете и го подаде на Едгар Дешамп, който на свой ред го прочете и го предаде на Алекс Дарби.

Дарби сгъна листа и го върна на Ордьонес, след това заяви:

— Ако не знаех как стават тези неща — нито един агент на ФБР не би направил подобно нещо — бих казал, че някой е пуснал секретна информация на ФБР до служител от местната полиция.

Ордьонес не отговори.

— И така, подполковник, преди да закуся, се обадих тук-там — това сведение щеше да е на бюрото ми, когато отидех на работа — и научих, че красивият ти самолет е кацнал в Пунта предишната вечер, а господин Дарби се е качил на ферибота за Монтевидео. Тогава позвъних в „Конрад“, защото реших, че сигурно ти се иска да поиграеш комар. От хотела потвърдиха, че си там, в компанията на поразителна червенокоса дама. Казах си: „След като му дадох ясно да разбере, че аз лично и правителството на Уругвай полуофициално заявихме, че предпочитаме да обикаляш като турист някъде другаде, защо не успяваш да устоиш на изкушението да се връщаш в Пунта?“

Посланик Лоримър постави пред него чиния, отрупана с парчета крехко говеждо.

Кастило избегна въпроса и посочи пържолите пред инспектора.

— Към месото има чудесни печени чушки, Хосе. Ще ги опиташ ли? А пък кабернето совиньон е истинска мечта. Ще ти дам чаша, освен ако не си тук по работа и не можеш да пиеш.

Чарли стана от масата, върна се с бутилка и я вдигна.

— Казва се „Бодегонес дел Сур“ и е от Бодега Хуанико. На етикета пише, че ароматът е сложен (каквото и да означава това) с нотки на зрели плодове, което ми напомня за облян в парфюм изискан възрастен господин…

Ордьонес поклати глава.

— Остави виното, подполковник. И между другото, на работа съм.

Кастило наля половин чаша на инспектора, след това и на себе си.

— Ще пия с теб, за да сме двама, които се оставят на демона, наречен ром. Или по-скоро на демона, наречен каберне.

Чукнаха се.

Ордьонес лапна парче говеждо.

След като преглътна, заговори:

— Браво, господин посланик.

След това се обърна към Кастило.

— И така, качих се в колата и подкарах към Пунта. Мислех, че ще имам възможност да закусим заедно, подполковник, да си поговорим. Когато пристигнах, разбрах, че си взел кола под наем и си отишъл да се поразходиш. Само че, сам разбираш, подполковник, професионалното ми любопитство беше събудено.

Ордьонес отпи глътка вино и продължи:

— Затова показах снимката на госпожа Алексеева от съобщението на Интерпол на управителя. Той призна, че дамата наистина приличала на онази, с която делиш апартамент 1730. След това я показах и на оберкелнера в ресторант „Ло де Тере“ — на такова място бих завел прелестна червенокоса дама, с която имам връзка, докато съм в Пунта — и той потвърди, че жената от снимката много прилича на жената, която снощи е похапвала хайвер и е пила шампанско заедно с щедрия господин, който също много си приличал със снимката, която му показах. Само че ти не беше в „Конрад“. Не беше и на плажа. Не пиеше кафе в някое приятно кафене. Затова се запитах къде в Уругвай бих отишъл, ако знам, че не съм желан в страната. Така се озовах тук.

— И аз така — потвърди Кастило.

— Така изглежда — озъби се Ордьонес. — Докато идвах насам, си казах, че сигурно ти е хрумнало, че „Шангри-Ла“ е идеалното място, на което да скриеш руски бегълци от правосъдието.

— Мина ми през ума — призна Кастило.

— Тук се търкалят прекалено много трупове на чужденци — продължи Ордьонес и срещна погледа на Лоримър. — Простете, господин посланик, но се налагаше да го кажа.

Лоримър махна презрително с ръка.

Ордьонес погледна Кастило отново.

— А пък телата в „Конрад“ са още повече. Където и да отидеш, подполковник, валят трупове.

Кастило не знаеше какво да каже.

— На това трябва да се сложи край — заяви простичко Ордьонес.

— Хосе, става нещо, за което не знаеш — обади се Мунц.

— Алфредо, каквото и да е, не искам да знам. — Последва кратко мълчание, след това Ордьонес продължи: — Докато идвах насам, ми хрумна и нещо друго. Щеше да ми е много по-лесно, ако не беше един от най-старите ми приятели или ако не се възхищавах на подполковник Кастило, въпреки че ми създава единствено и само неприятности. Дори си казах, че би било хубаво, ако бях от хората, които са закачили портрет на Че Гевара на стената в кабинета си.

Ордьонес се усмихна, когато видя, че слушателите му не са разбрали намека за Че Гевара.

— Защо? Защото, ако бях в лагера на последователите на Че, първо щях да открия хората, които Интерпол издирва, да ги арестувам, да ги предам в руското посолство и да проверя дали руснаците ще ми платят двеста и петдесетте хиляди евро, които предлагат като награда. След това щях да придружа подполковник Кастило до самолета му и да сложа черен печат в паспорта му, за да съм сигурен, че повече няма да стъпи в Уругвай, а после да махам с ръка, докато самолетът му излита. След това можех да отида при началника си и да докладвам, че положението е овладяно.

Трябваше му време, за да похапне говеждо и да отпие глътка вино.

— Само че не мога да постъпя така — заяви най-сетне Ордьонес. — Затова ще ви кажа какво ще направим. Към десет утре сутринта ще кажа на началника си, че макар да съм хукнал към Пунта незабавно, след като съм научил, че е възможно полковник Кастило и руснаците крадци да са там, съм пристигнал, след като подполковникът и антуражът му са отлетели от международно летище „Капитан де Корбета Карлос А. Курбело“ и в летателния им план е заявено, че отиват в Порто Алегре, Бразилия.

Всички мълчаха замислено.

Ордьонес срещна погледа на Кастило, след това на Мунц.

— Благодаря ти, Хосе — кимна Мунц.

„Хайде пак, Алфредо, помисли си Кастило, за пореден път действаш, без да ме питаш.“

„И този път си прав.“

— И аз ти благодаря, Хосе — кимна на свой ред Кастило.

Ордьонес махна небрежно с ръка, сякаш се опитваше да каже: „Разбира се. Това не е нищо.“

Накрая заяви:

— Аз, разбира се, не съм идвал тук. Ще пийна още една чаша от ароматното каберне и си тръгвам.

(Две)

Березовски и Светлана излязоха от стаята, където чакаха.

Кастило подаде справката от ФБР на Березовски. Той я прочете и я прехвърли на Светлана.

— Не знам какво е това — призна той.

— Справка — уточни Кастило. — ФБР ги изпраща на хора, които са заинтересовани. Води се неофициална, но всъщност си е съвсем официална.

— Въпросът — намеси се Дарби — е откъде е получена информацията. Подозирам, че е Монтвейл.

— Забил е нож в гърба на шефчето — подхвърли Дешамп. — Въпреки че му обеща да не го прави.

— Може да е Монтвейл — съгласи се Кастило. — Но може и да са от ФБР, независимо че президентът е наредил никой да не закача Звеното за организационен анализ. Говорим за ФБР, които са под командването на съдебното министерство, не на Монтвейл. Те не понасят нито него, нито мен. А що се отнася до историята как съм отвлякъл Дмитрий и Светлана от представителката на ЦРУ във Виена, тя ще плъзне из цял Вашингтон. Те лесно ще открият „Гълфстрийм“-а. Знаят, че е в Буенос Айрес. Затова се твърди, че сме забелязани в Буенос Айрес. Мислят си, че могат да злепоставят Монтвейл, да ми го начукат и да оберат лаврите, като пипнат руснаците, като изпратят това сведение и в Буенос Айрес, и в Монтевидео. Нещо не се връзва с мотото им „Вярност, храброст и единство“, а?

Дарби, Деуит и Дейвидсън се изсмяха. Дешамп изсумтя.

— В Буенос Айрес — продължи Кастило — могат да се случат две неща. Може Артигас да е получил справката и да я е изгубил.

— Кой, Чарли? — попита Дик Милър.

— Хулио Артигас. Беше агент на ФБР в Монтевидео. Прилича на брат на Ордьонес. Умен. Свестен човек. Научи — по-скоро сам разбра — за нас повече, отколкото му се искаше, затова го прехвърлихме към Звеното за организационен анализ и го изпратихме на работа в посолството в Буенос Айрес. Инспектор Дохърти му даде ясно да разбере, че ако се държи прилично, Дохърти ще се погрижи за работата му във ФБР.

Милър кимна с разбиране.

— Значи е получил информацията и просто е скъсал листа. Друг агент на ФБР обаче я е получил също и я отнесъл на посланик Силвио, за да получи разрешение да съобщи на ДРУ или на когото трябва, а Силвио е казал: „Още не“ или пък: „В никакъв случай“. Същата информация е била изпратена и в Монтевидео, където момчетата от ФБР са я предали за Пищовлията Юнг, тъй като знаят, че работи за нас, и на посланика, който все още ни има зъб заради Пищовлията, а и лично на мен. Представям си Макгрори…

— Кой? — попита отново Милър.

— Посланикът — уточни Чарли. — Сигурно се е усмихнал доволно и е казал, че местните власти трябва да научат какво е съдържанието на сведението. Според Макгрори, да пъхне писмо под вратата на Ордьонес по време, когато инспекторът спи, му дава възможност да „се измъкне сух от водата“. Най-интересното е, че никъде не пише „ФБР“.

Той посочи листа.

— Така е — потвърди Дешамп.

— Май шефчето не е чак толкова тъп, колкото изглежда — отбеляза Дешамп и си спечели студен поглед от Светлана.

— Какво означава това? — попита Березовски.

— Тъй като нямаме представа в чии ръце е попаднала тази информация, не мога да кажа какво означава. Само че не е много разумно вие със Свет — а и останалите от нас — да се връщаме в Аржентина.

— Хрумва ми абсурдната мисъл — започна Дешамп — да приемеш фактите и да се откажеш да изравняваш със земята химическия завод.

— Според теб това ли трябва да направя? — попита спокойно Кастило. — Да не го правя ли?

— Това е просто една възможност, шефче.

— Не те попитах това.

— Очевидно това е най-разумното — заяви Дешамп. — От друга страна обаче, все още имам романтичното желание да се покрия със слава.

Милър изпъшка.

— Да не би представата ти да се покриеш със слава е, като се озовеш в някой жужу казан, в който къкри вечерята на конгоанец? Нали чу какво каза посланикът за шансовете на бял мъж в Конго?

— Посланикът е прав, господин Дешамп — обади се Деуит.

— Ако ми кажеш „господин Дешамп“ още веднъж, ще започна да те наричам ГПДЧ — грозна, плешива, дебела чернилка.

— Оставете ме една минута да помисля — помоли Кастило.

След като Дешамп прецени, че едната минута е изтекла, заговори:

— Шефче, след като не можем да се върнем в Аржентина, а Ордьонес даде ясно да разберем, че Порто Алегре не е подходящо място, къде да отидем?

— Във Вашингтон — отвърна Кастило.

— Това май е пълна глупост — заяви Дешамп.

— Слушай — настоя Кастило. — Изпращаме Алфредо обратно в Аржентина. Ще се качи на най-обикновен полет. Може да отпътува още днес. В мига, в който се върне, звъни на Певснер и му казва, че отиваме в Козумел, за да настаним там Дмитрий и Свет.

— Нещо взех да се обърквам — призна Дешамп. — Сега пък Козумел.

— Остров, близо до Канкун. Там има летище, на което може да кацне „Гълфстрийм“. Козумел. Там е курортът Козумел с прекрасни плажове, голф игрище, дълбоководен риболов и великолепна кухня. Много ще ти хареса, Свет…

— Няма да… Както кажеш.

— И не само защото е собственост на братовчед ти Александър. Там системата за сигурност е не по-малко впечатляваща от Барилоче или „Поло енд Голф Пилар“. Дали не беше „Голф енд Поло“? Абе все едно.

— Кажи, Карлос, къде си въобразяваш, че си тръгнал без мен?

— Заминавам за Вашингтон, Свет. Нали чу какво казаха посланикът и Деуит? Бяха пределно ясни, че да открием фабрика и да я взривим, е все едно да пикаем срещу вятъра. Мога да се обърна лично към президента. Според Монтвейл, както се изрази онзи ден, президентът е защитен от възмутителното ми поведение във Виена. Според мен не му е казал още нищо, защото това означава от ЦРУ да си признаят, че са изпуснали ценни руснаци, които Интерпол издирва. Значи отивам при президента. Щом оставим Светлана и Дмитрий в луксозния Козумел и се вдигнем във въздуха, ще му звънна по радиото. Освен ако не е някъде в Аляска, ще го открием. Ако имаме късмет, това ще стане, преди Монтвейл да научи какво става. Дори Монтвейл да е при президента, когато пристигнем, и да му е разказал своята версия, президентът ще ме изслуша. — Замълча и огледа мъжете около Дешамп. — Ще чуе каквото имаме да му кажем. Идваш с мен, Едгар. Ти също, Алекс. И Дейвидсън, и Левърет, и Деуит. Идват всички, които чуха онова, което ни казаха Дмитрий и Светлана и вярват, че в Конго не затварят риба в консерви.

Последва кратко мълчание.

— Или президентът ще ни изслуша, или отиваме в затвора без всякакви приказки. Не ви задължавам да дойдете с мен и няма да остана нито разочарован, нито изненадан, ако предпочетете да останете в слънчевия Козумел заедно с Дмитрий и Светлана.

Настъпи ново мълчание.

— Може ли да кажа нещо? — попита посланик Лоримър.

— Разбира се, господине — отвърна Чарли.

— Мислех си, подполковник, че ако ще ви бъде от полза, мога да подготвя кратък доклад за историята на дейността в района на Конго. Например как Западна Германия навремето е имала атомна централа. Това е малко известен факт и той сигурно не е чувал за него.

— Президентът ви не знае ли? — попита Березовски, неспособен да повярва.

— Вашингтон е странно място, Дмитрий — обясни посланик Лоримър. — Президент Труман е бил информиран, че Съединените щати разработват ядрена програма едва в деня след смъртта на президент Рузвелт. Докато Труман е бил вицепрезидент, той не е знаел абсолютно нищо — държан е в пълен мрак.

— Сега разбирате ли защо трябва да се срещна с президента? — попита Кастило.

— Според мен, не че съм най-компетентният, това е единствената ви възможност.

Чарли кимна умислено.

— Така е, господин посланик. Ще ви бъда много благодарен, ако подготвите този доклад.

— Тогава ще го напиша, въпреки че ми омръзна да търпя нежеланието ти да се обръщаш към мен с малкото ми име.

— Аз участвам, шефче — заяви Дешамп.

— И аз — реши Дарби.

Кастило погледна Дейвидсън.

— За бога, Чарли! Трябва ли да питаш? Да, господине, съгласен съм, господин подполковник. Идвам с вас при президента. Не само това, ами ще доведа и чичко Рем и грозната, плешива, дърта чернилка и ще направя всичко по силите си, за да не му позволя да се напие.

(Три)

Кастило забеляза, че Милър с мъка се надига от седалката на втория пилот — болеше го — но се престори, че не забелязва.

Беше напълно разбираемо. Самият Кастило се бе схванал, а през дългия полет на няколко пъти усети болки на местата на старите рани.

Полетът наистина беше дълъг. Шест часа и петнайсет минути от Пунта дел Есте, над Южна Америка, към Кито, Еквадор, а след час престой, за да заредят, и невкусна вечеря с пилешко, последваха нови три часа от Кито до Козумел.

По време и на двете отсечки изпрати Милър в пътническата кабина, за да се изтегне на някое от канапетата и да си почине коляното му поне за час. И в двата случая Светлана идваше, за да седне на мястото на втория пилот. Опитаха се да се държат за ръце, но пилотската кабина на самолет „Гълфстрийм“ не беше предвидена за романтични двойки, затова двамата седяха и наблюдаваха как уредът показва, че горивото намалява, и джипиеса, който показваше местоположението на самолета.

Имаше много време за мислене, а имаше за какво да се мисли, да се вземат решения, най-вече как и кога да бъде предприета първата стъпка от мисията.

Кастило се замисли над първата стъпка, след като Милър излезе от пилотската кабина и чу воя на единия мотор.

Тъкмо посягаше към слушалките на радиото, когато Светлана влезе. Изви любопитно вежди.

„По дяволите, все някога ще научи какво ще стане.“

Посочи слушалките. Тя му ги подаде, след това се отпусна на седалката и се заслуша в разговора.

— К. Г. Кастило — представи се той.

— Потвърждавам, подполковник Кастило.

Гласовото разпознаване реагира по-бързо, каза си той, отколкото би се обадил телефонист.

„Гласът изобщо не прилича на компютърен.“

— Генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб. Първо ниво на кодиране.

— Един момент, ако обичате.

След това прозвуча гласът на Макнаб.

— Много ти благодаря, че се сети да се обадиш, подполковник. Започвах да се питам дали не си решил да се пенсионираш по-рано от предвиденото.

— Добър вечер, господине.

— И дали не си попаднал в ръцете на аржентинските ченгета в страната на гаучосите. Нали вече знаеш, че от ФБР са пуснали справка?

— Да, господине. Вие видяхте ли я?

— О, да. Получих и второ съобщение „определете местонахождение, без да задържате обектите“.

— Това не ми беше известно, господине.

— Ако се опиташ да влезеш в Съединените щати, ще знаеш защо граничният патрул се заплесва по паспорта ти.

— Да, господине.

— Къде, по дяволите, си се дянал?

— Седя в самолета — току-що кацнахме в Козумел.

— Ще зареждате ли? Да не би да искате да си починете там?

— И двете, господине.

— Мислих как да се видим…

— Господине…

— … тъй като не е препоръчително да се мяркаш във Форт Браг. Та реших…

— Господине…

— … да летя до Райкър, това няма да привлече вниманието на никого, след това да се кача на хеликоптер до Хърлбърт. Никой няма да разбере. Предполагам, носиш германския си паспорт — ако се наложи да минеш през гранична проверка в Лодърдейл…

— Господине…

— По дяволите, Чарли, престани да ме прекъсваш! Ако те спрат имиграционните власти във Форт Лодърдейл, което е напълно реална възможност, след като идваш от Козумел, и двете места са ваканционни центрове, можеш да прелетиш до Пенсакола…

— Господине, няма да дойда на срещата с вас.

Последва кратко мълчание, преди Макнаб да отвърне:

— Я повтори.

— Няма да се срещна с вас, господине, поне…

— Не ти предлагам приятелска среща, подполковник. Това е заповед. Нали помниш от времето, прекарано в армията какво означава заповед?

— Заминавам да се срещна с президента, господине.

Последва ново мълчание, този път по-дълго.

— Той ли поиска да се видите?

— Не, господине. Ще му позвъня и ще помоля за среща веднага след като приключа разговора с вас, господине.

Последва ново мълчание, преди Макнаб да заговори.

— Чарли, съмнявам се, че президентът ще се върже на едно „Съжалявам, няма да се повтори.“

— Надявам се, господине, да повярва, че в Конго има химически завод.

— Нали си наясно, че според ЦРУ там обработват риба?

— Ще взема господин Дешамп, господине.

— Стария „Смъртоносна инжекция във врата“ Дешамп ли? Нали знаеш какво мислят за него в Агенцията?

— И господин Дарби.

— На когото зад всяко дърво се привиждат спотаили се руснаци, решили да завладеят света ли?

— И Джак Дейвидсън, и чичко Рем, и Ф. Б. Деуит. Те всички имат…

— Ф. Б. Деуит ли? Моят Ф. Б. Деуит? Пенсионираният сержант Финеас Бартоломю Деуит ли?

— Да, господине. Той е един от хората на „Чайна Поуст“, които наех да пазят посланик Лоримър.

— Не съм го виждал от погребението на съпругата му — рече на глас Макнаб.

— Те всички разговаряха с руснаците и им вярват, господине. Вярва им и посланик Лоримър. Посланикът подготвя информационен доклад за президента, господине, в който проследява историята на завода още от времето, когато германците…

— Значи имаш намерение да въведеш всички тези хора в Овалния кабинет — между другото, той не е там, изнася реч в Сейнт Луис — и после какво?

— Ще се опитам да го убедя, че там има химическа лаборатория и завод, господине. Ще поискам разрешението му да ги унищожа. Не мога да се справя сам.

— Доколкото си спомням, предложих ти нещо подобно, подполковник — подхвърли саркастично Макнаб. — Слушай ме внимателно, подполковник. На това му се казва пряка заповед. Няма да звъниш на президента. Няма да се срещаш с президента.

Кастило не отговори.

— Давам ти пряка заповед, подполковник, утре сутринта ще влезеш в Съединените щати под името Карл Вилхелм фон унд зу Госингер във Форт Лодърдейл. След това летиш до Пенсакола, Флорида. След като си осигуриш луксозно настаняване в някой хубав хотел на брега, се свързваш с мен по радиото — аз сигурно ще бъда във Форт Райкър — и ще ти кажа къде точно в Хърлбърт се намирам, а ти изпращаш Джак Дейвидсън да ме вземе. Не, да дойде Финеас. Искам да си поприказвам с него.

Кастило продължаваше да мълчи.

— Надявам се мълчанието не означава — рече след малко Макнаб, — че един от най-добрите офицери, които съм имал, обмисля как да се измъкне от заповедта ми.

„Да, господине.“

„Точно това обмислях, господине.“

„Точно така, говоря в минало време, защото за мен сте един от най-добрите офицери, които познавам.“

„Сигурен съм, че си мислите, че съм много по-умен, отколкото съм в действителност.“

„Работата е там, че наистина обмислям как да се измъкна от тази заповед…“

— Ще се свържа с вас по радиото веднага щом се настаним в хотел в Пенсакола.

След поредното дълго мълчание, Макнаб продължи:

— Почини си, Чарли. Полетът от страната на гаучосите е дълъг, а утрешният ден със сигурност ще бъде доста натоварен. Край на връзката.

— Прекъсни — рече Кастило и се обърна към Светлана.

Тя го наблюдава дълго, след това върна слушалката на мястото й. Накрая стана от седалката на втория пилот и се върна в пътническата кабина.

На Кастило му се стори, че тя искаше да каже нещо, но след това премисли и премълча.

Погледна през прозореца на кабината и видя мексиканците — митничар и служител на имиграционните власти — да проверяват паспортите и документите на самолета. Зад тях бяха спрели два джипа „Юкон“ с логото на „Гранд Козумел“ на вратите.

Четири горили — тези, изглежда, бяха мексиканци — стояха до джиповете и чакаха да се заемат с поставената им задача.

(Четири)

— Това е — завърши Кастило. — Поради ред причини, вместо да отидем да се срещнем с президента утре, всички — с изключение на Свет и Дмитрий, които остават да гледат как се плискат вълните — отиваме да се срещнем с генерал-лейтенант Макнаб. Може би, след като ни изслуша, ще каже: „Добре, вървете да се срещнете с президента.“ А може и да не го каже.

— Познавам Макнаб достатъчно добре и знам, че няма да се опитва да се покрие — заяви Левърет. — Какво му е хрумнало?

Кастило сви рамене.

— Трябва да почакаме и ще разберем. Без него сме наникъде. А след разговора с него ми хрумна една неприятна мисъл. Дори да отида при президента, дори той да ми повярва, ще иска второ мнение, за да бъде взривен заводът, а човекът, от когото ще поиска това мнение, е генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб.

— Искам да кажа нещо, подполковник — обади се Березовски.

„Подполковник, значи. Прозвуча твърде сериозно.“

— Разбира се — съгласи се Кастило.

— Правилото, че всички знаят какво става, важи ли за мен и Светлана, или предпочиташ да ти кажа каквото имам, насаме?

— Говори, Дмитрий.

— Името полковник Пьотр Сунев говори ли ти нещо?

— Самият господин с ядрените куфарчета ли? — попита Дешамп. — Това яйце яко се размаза по лицето на Агенцията.

Кастило се разсмя.

— Да, Дмитрий, чували сме за него. Приятели ли сте?

— Да. По-точно казано, той ми беше приятел.

— Нищо не разбирам — призна Деуит.

— Бивши колеги на Дмитрий — обясни Дешамп — позволяват на Агенцията да разбере за сто атомни бомби, скрити в куфарчета, внесени успешно в страната и разнесени в целите Щати в очакване да бъдат детонирани в подходящия момент…

— И — продължи вместо него Дарби — тази информация беше потвърдена от руснака от КГБ Пьотр Сунев, който премина на наша страна.

— Който след това разиграваше момчетата от Ленгли из цялата страна — уточни Дешамп.

— Само че — прекъсна го Дарби с усмивка, — полковник Сунев беше чудесен човек и убедителен лъжец, и знаеше как да измами полиграфа, затова от Агенцията му вярваха…

— Никога не са били използвани по-ефикасни — е, може и да не са били най-приятните — детектори за истината върху него — поясни Дешамп.

— Вярваха му толкова много — поде на свой ред Дарби, — че му снесоха огромна сума, освободена от данъци, за услугата, включиха го в програмата на ЦРУ за защита на свидетелите и му дадоха нова самоличност.

— Назначиха го за преподавател по политически науки! — прекъсна го Дешамп. — Как само ми допадаше този многозначителен нюанс.

— При това в престижен колеж с ляв уклон…

— Гринел, в Айова — не пропусна да уточни Дешамп.

— И един ден професорът изчезна с парите, които му бяха платени. Седмица по-късно се появи в Москва.

— Знам го — призна Березовски.

— Добре се справихте с тази операция, Дмитрий — похвали го Дешамп.

— Операцията наистина мина добре — отвърна Березовски. — Предполагах, че генерал-лейтенант Макнаб е наясно какво става.

— Искаш да кажеш, че той подозира, че ти си Сунев номер две ли? — попита напълно сериозно Кастило.

— Светът ще заклейми Съединените щати — заяви Светлана, — ако екип от вашия Спецназ бъде избит или заловен, докато се опитва да изравни със земята завод за преработка на риба в страна, където населението гладува. Ще бъде още по-зле, ако самолетите ви успеят да го разрушат.

— Накъде биеш? — попита Кастило.

— Карлос, любими, няма ли да е по-разумно, ако двамата с Дмитрий тръгнем с теб утре, вместо да стоим тук и да гледаме вълните?

— Какво?

— Важното е да убедим генерал-лейтенант Макнаб в истината — обади се Березовски. — Хубаво ще бъде да сме заедно с теб, ако се налага, когато се срещаш с властите.

Дешамп изсумтя.

— Ще ти предложа един сценарий, Дмитрий. Ако попаднеш за разпит в Агенцията, този път ще използват много по-неприятни методи, за да изтръгнат истината, и едва тогава ще повярват на онова, което имаш да казваш. А то не е много. Всичко, което ни каза, са просто слухове. Вярваме ти, но Агенцията едва ли ще се върже. Те ще си кажат, че си просто някакъв тип…

— И сестра му — прекъсна го Дарби.

— … които са унизили представителката на ЦРУ във Виена, следователно са унизили и Агенцията. Накрая ще решат, че наистина сте руски мошеници и крадци, които са си съчинили цялата история, че сте същите като Сунев и се опитвате да се покриете, затова ще ви предадат на Интерпол, а пък те ще ви върнат обратно на руснаците.

— Нито един от вас няма да се мярка в Агенцията — разпореди се Кастило.

— Ако размислиш, подполковник — заговори отново Березовски, — ще се сетиш, че решението не е твое. Как ще ни спреш?

Кастило го погледна в очите.

— Нужно ли е да ти напомням, че жена ти и дъщеря ти са в Аржентина?

— А ти забеляза ли колко добре се разбират жена ми и Сузана Сиено? Много по-добре от нас двамата с теб, Карлос. И двете жени са наясно какви са ролите на съпрузите им в света, в който живеем двамата с теб. Понякога, по божията воля, се случват неприятни неща. Карлос, връщаме се отново към онова, за което вече говорихме. Грехът да пропуснеш нещо. Ако се върна в Аржентина, без да докарам тази работа до самия край, това би било грях. Онова, което предстои да се случи, е в ръцете на господ.

„Мама ти стара, разбира се, че не е.“

„В ръцете на К. Г. Кастило е, но нямам никаква представа как да се справя.“

„А когато не знаеш накъде да тръгнеш, най-добре е да спреш и да почакаш.“

— Дмитрий, ако позволя на двама ви със Светлана да дойдете с нас във Флорида, ще ми дадеш ли дума, ще се закълнеш ли в бог и в живота на семейството си, че няма да се предадете на Агенцията без преди това да поговорите с мен?

Березовски се замисли за момент.

„Кълна се, че ще те закарам при жена ти и малкото ти момиченце, дори ако се налага да те упоя, да те увия в килим и да те пратя по пощата.“

„Или дори да те затътря на гръб.“

„Готов съм да умра, но не и да предам Светлана в ръцете на Агенцията, които — Дешамп е напълно прав — ще я върнат в Русия, а след това ще се поздравят, че са се «справили» с положението така, че пасиви за Агенцията няма да има.“

(Пет)

Светлана бе увита в бяла хавлия и Кастило забеляза, че отдолу е със същите червени дантелени бикини, които видя на гарата във Виена. Беше се облегнала на рамката на вратата към банята и го наблюдаваше как звъни по телефона.

Попита го с поглед какво става. Той й даде знак да изчака.

— Благодаря ви за разбирането — отговори той. — Животното е символ на силата и предаността на фонд „Лоримър“ и не мога да си представя Макс да не бъде допуснат на събрание на борда.

Светлана изви въпросително вежди, защото не можеше да си представи с кого разговаря Кастило.

— Много ви благодаря — отвърна Чарли любезно, — но ще имам нужда от по-просторен апартамент за срещата.

На вратата се звънна и Светлана, още боса, хукна бързо, за да отвори.

Кастило вдигна поглед към сервитьора, който вкарваше количка с охладител за шампанско и още нещо, което не видя.

— За съжаление, няма да ни остане време за риболов — продължи той, — но признавам, че щеше да ми е много приятно.

Сервитьорът от рум сървис отвори бутилката шампанско и Светлана се нахвърли върху онова, което той така и не успя да види.

— Коктейл до басейна е добра възможност — призна той, — но и това е идейно.

Светлана подписа бележката на сервитьора, изпрати го, затвори и заключи.

Върна се при количката, взе две чаши в едната ръка, след това посегна за нещо с лявата и тръгна към Кастило.

— И ние нямаме търпение да ви видим. До утре — завърши Кастило с глас, който издаваше, че разговорът е служебен. — Много ви благодаря.

Затвори телефона.

— Проклетникът не млъква.

След това погледна Светлана.

Понечи да каже нещо, но така и не успя, защото тя пъхна нещо в устата му.

— Белуга — уточни тя и му показа етикета на малкото бурканче.

„Супер… още рибешки яйца.“

— Браво — отвърна след малко той.

— И сухо „Помери“ — продължи тя, докато му подаваше една от чашите. — Уругвайското шампанско не беше лошо, но не е френско, а сега празнуваме.

„Какво, по дяволите, празнуваме?“

„Предложението на Дмитрий вие двамата да се самоубиете ли?“

Тя забеляза нещо в изражението му.

— Не се притеснявай, Карлос, любими. Богата съм. Аз плащам.

Той докосна чашата й със своята.

— И какво точно празнуваме?

— Нас. Теб и мен. Че сме влюбени.

— Любима, какво да направя, за да те убедя да останеш?

Тя не обърна внимание на думите му.

— След като приключиш с хайвера и шампанското, съм ти приготвила малък подарък.

— Ти чу ли какво те попитах?

— Знам, че ще го харесаш…

— За бога, мила, няма ли да ме изслушаш?

— Не — отвърна категорично тя. — Каквото и да кажеш, Карлос, любими, няма да промениш нищо.

Той остана загледан в нея.

Тя разтвори хавлиения халат и бързо го затвори.

— Какъв подарък, любими, мислиш, че ти е приготвила малката госпожица Червени гащи?

Той се усмихна. „Значи знае кодовото си наименование“, помисли си той, след това я привлече към себе си и я прегърна. Дори през плътния халат усети топлината на тялото й до бузата си.

Усети как гърлото му се стяга, а след това гърдите му се надигнаха.

„Мили боже, та аз плача.“

(Шест)

— Добре дошли в Портофино, господин Кастило — поздрави дежурният управител.

Кастило позна гласа.

„Това е кучият син, с когото разговарях вчера.“

„Същият кучи син, който се опита да ми пробута всичко, защото било буквално без пари, а и така престоят ми щял да бъде по-приятен.“

— Преди да се настаним — рече Кастило и посочи информационното табло, сложено до рецепцията, — бихте ли махнали това, защото донорите ни може и да не проявят разбиране.

Надписите бяха с местещи се букви на черен фон.

— Напълно разбирам, господин Кастило — съгласи се угоднически управителят. — Смятайте, че е изпълнено.

Той щракна с пръсти, за да привлече вниманието на един от носачите, и щом хилавият младеж дотича, двамата отнесоха някъде таблото.

— Досега не бях разбрал — подхвърли Дешамп, — че си изпълнителният ни директор. Какво значи това?

Кастило му показа среден пръст.

— Хрумна ми нещо притеснително — рече сериозно Дешамп. — След като приятелчетата ти от ФБР са пуснали заповед да бъдеш открит, но не и задържан, ще разберат къде се намираш веднага щом приятелчето ти управител прокара кредитната ти карта през посттерминала.

— Господи! Дори не ми беше минало през ума.

— Защото си влюбен. В такива моменти хората забравят.

Управителят се върна.

Дешамп му подаде платинената си карта „Американ Експрес“.

— Аз плащам.

— Господин Кастило няма ли да използва своята карта?

— А, не. Изпълнителният ни директор не плаща за нищо. Това е моя работа. Аз съм директорът по корпоративните подаръци. Докато сме тук, ще бъдете ли така любезен да ни отделите няколко минути от безценното си време?

(Седем)

Бяха в огромен апартамент, който, изглежда, беше на последния етаж.

Лестър Брадли провери радиото, което вече бе инсталирал на просторната тераса с изглед към брега и Мексиканския залив, след това вдигна палци към Чарли.

Кастило посегна към слушалката и нареди на компютъра да го свърже с генерал-лейтенант Макнаб, след като включи закодиране първо ниво.

Когато чу гласа на Макнаб, Кастило каза:

— Екипът по проучването докладва, господине. Засега удържаме фронта. Не са забелязани неприятели.

— Колкото и странно да звучи, радвам се да го чуя от теб.

— Благодаря, господине.

— Какво означава онова, което току-що избълва?

— Намирам се в много приятна стая на последния етаж на спа център „Портофино“ на Пенсакола Бийч, на половин час от летище „Пенсакола“ и на четирийсет и осем километра от Хърлбърт.

— Не е зле да си живееш добре и да не се притесняваш за нищо.

— Така е, господине.

— Имаш ли автомобил?

— Малък автомобилен салон, господине.

— Аз съм в клуба на Хърлбърт. На плажа.

— Знам къде е, господине.

— Въпросът е Финеас знае ли къде се намира.

— Сигурен съм, че ще го намери, господине.

— Какви са автомобилите?

— Два „Събърбан“-а и „Мустанг“ кабриолет, господине. Червен.

— „Мустанг“-ът става, но с мен са адютантът ми, приятел на вас с Милър и вторият пилот. И, разбира се, радиото. Няма как да се съберем в „Мустанг“. Изпрати Финеас с единия „Събърбан“.

„Стар приятел ли?“

„Сигурно е Вик Д’Алесандро.“

„По-вероятно да е човек от авиаторската школа, може би някой от 160-ти.“

— Очакваш ли някакви проблеми с настаняването?

— Не, господине. Ще ни настанят.

„Естествено, тук не връщат хора, които се набутват сами да плащат по двеста и петдесет кинта на вечер, ако не и повече.“

— Гледай да не стане някой гаф.

— Няма, господине, ще се погрижа. Господине, ако Деуит тръгне веднага, ще пристигне при вас след трийсет и пет до четирийсет минути.

— В този спа курорт „Порто“… нещо си има ли ресторант? Който мога да си позволя?

— Господине, ще бъдете почетен гост на фонд „Лоримър“.

— Не съм обядвал, а до пет часа в проклетия клуб не предлагат нищо повече от вмирисани фъстъци и още по-вмирисани пуканки.

На Кастило му хрумна идея. Той се замисли за миг.

„Мама му стара, защо пък не?“

„Той е генерал, офицер и джентълмен.“

„Няма да посмее да вдигне луд скандал в «Макгуайър».“

— Господин генерал, в Пенсакола има едно заведение, където сервират страхотни пържоли, казва се „Макгуайър“. И ние не сме обядвали. Предлагам Деуит да ви закара направо там. След това ще дойдем в хотела.

— Знам „Макгуайър“ — заяви генерал-лейтенант Макнаб. — От време на време, подполковник, ти идват добри идеи. Тази е великолепна. Ще се видим направо в Макгуайър. Край на връзката.

(Осем)

Единственото, което услужливият персонал на „Макгуайър“ не можа да осигури на господата от борда на благотворителен фонд „Лоримър“, бе да позволи на изпълнителния директор да пуши пура. Дори вмъкнаха тайно Макс през задната врата.

Управата освободи за тях винарната — истинска винарна с повече от седем хиляди бутилки вино, поне така пишеше в менюто — и частна трапезария с дълга банкетна маса, от която се виждаха подредените бутилки.

Докато Деуит отвори вратата на генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб (Макнаб беше в униформа, украсена не само с многоцветните панделки, доказателство за войните, в които бе участвал, ами и с медалите, които бе получил) подполковник Кастило имаше достатъчно време, за да реши, че идването в приятната ирландска кръчма (по тавана и стените бяха налепени поне двеста хиляди долара в банкноти от по един от „почетни ирландци и ирландки“) не бе особено добра идея.

Генералът остана, меко казано, изненадан, когато завари Кастило, Дик Милър, Колин Левърет, Джак Дейвидсън, Алекс Дарби, Едгар Дешамп, Лестър Брадли, Джак и Сандра Бритън и, разбира се, Дмитрий Березовски и Светлана Алексеева, насядали около масата, отрупана с ордьоври и много на брой бутилки вино.

Най-голямата изненада, при която Кастило зяпна, бе, че един от тримата офицери, старият „приятел“, когото Макнаб спомена — също в униформа — не бе пенсионираният офицер Вик Д’Алесандро. Не бе и човек от 160-та авиационна част.

Оказа се подполковник Рандолф Ричардсън III от Армейската школа по авиация.

Ефрейтор Брадли наруши мълчанието, когато скочи на крака, столът му изскърца остро по пода и се прекатури.

— За почест! — изрева той. — Висш офицер на борда!

— Свободно — заговори Макнаб. — Добър вечер, господа. — Едва тогава забеляза Светлана и Сандра. Погледна Кастило и добави: — И дами.

Макнаб заслиза гордо и се отправи към Светлана и Сандра, които похапваха стриди с шардоне.

— Брус Макнаб, дами. Разрешете да попитам какво търсят две красиви дами с тази сбирщина грозници?

— Аз съм Сандра Бритън и чакам приятното прекарване, което ми бе обещано от онзи грозник, ако дойда с него — обясни Сандра и посочи съпруга си. — Досега ми подхвърля някакви смрадливи стриди.

Светлана се разсмя и Макнаб се обърна към нея.

— Ами вие, мила моя? Какво ви обеща вашият грозник?

— Мислех си за нещо повече от стриди, но държа да призная, че тези си ги бива.

— А вие коя сте?

— Сюзън Барлоу, господин генерал-лейтенант, а това е брат ми Том.

Очите на Макнаб казваха: „Как ли пък не. Много добре знам кой е брат ти Том.“

— За мен е чест, господин генерал-лейтенант — рече Березовски. — Чувал съм много за вас от Карлос.

— Сигурно — отвърна Макнаб.

— Аз съм Едгар Дешамп, господин генерал-лейтенант. И аз така.

— Какво?

— И аз съм чувал много за вас, господин генерал-лейтенант.

— И аз така. От общи познати във Вирджиния.

— Алекс Дарби, господин генерал-лейтенант. — Дарби подаде ръка, разсмя се и добави: — И аз така, и вие така.

— Какво значи това?

— И аз съм чувал много за вас, а сигурно и вие сте чували много за мен от същите познати във Вирджиния.

— Така е — потвърди Макнаб и се обърна към Лестър Брадли.

— Струва ми се, че ти си представителят на морската пехота.

— Тъй вярно, господине, ефрейтор Лестър Брадли, господине.

— И за теб съм чувал, синко — рече Макнаб. — И то все хубави неща от хора, които уважавам.

Ефрейтор Брадли се изчерви.

Макнаб погледна Милър.

— Как е коляното ти, Дик?

— Оправя се, господине.

Без да каже и дума, генерал-лейтенантът подаде ръка на Дейвидсън, след това и на Левърет и се обърна към останалите от придружителите си. Бяха застанали в коридора. Посочи отляво надясно.

— Подполковник Питър Удс, вторият най-лош адютант, който някога съм имал, защото най-лошият е подполковник Кастило. Това е майор Хоумър Фостър, който не позволи на подполковник Ричардсън да допусне фатални грешки, докато летяхме насам. Последният е подполковник Ричардсън, колега на Кастило и Милър от „Уест Пойнт“. Запознайте се, господа.

Макс пристъпи към Макнаб, седна пред него и подаде лапа.

— Генерал-лейтенант Макнаб, това е Макс — представи ги Кастило. — Макс, това е генерал-лейтенант Макнаб.

Макнаб се наведе и пое лапата на кучето.

— Днес се запознах с едно от кутретата ти, Макс. Мокреше на воля килима в кабинета на генерал Креншо във Форт Райкър.

— А синът ми Ранди гледа братчето му — добави подполковник Ричардсън.

Светлана чу и погледна Кастило. Той кимна.

— Свършихме ли с любезностите? — попита Макнаб. — Тези ордьоври ми се струват доста апетитни, но истината е, че съм гладен като вълк.

— Ще ви харесат, господин генерал-лейтенант — обади се Березовски. — Да ви налея ли чаша вино?

— Човек по мой вкус — отбеляза Макнаб. — Има ли „Малбек“?

— Господине? — чу той гласа на подполковник Ричардсън.

Макнаб го погледна.

— Господине, не ми е никак приятно да прекъсвам такава прекрасна…

— Как се казва хотелът, в който ще бъдем? — прекъсна го Макнаб.

— Спа курорт „Портофино“ на Пенсакола Бийч, господине.

— Двамата с Удс да ме чакате в седем — разпореди се Макнаб.

— Слушам, господине. Благодаря ви, господине.

Ричардсън си взе довиждане и бързо си тръгна.

Макнаб погледна Кастило.

— Госпожа Ричардсън се грижи за група момчета от Райкър. Включително и тяхното момче. Отседнали са в мотел, близо до военновъздушната база, за да могат децата да разгледат Военноморския музей.

— Страхотен музей.

— Генерал Креншо ми каза, че си научил момчето да лети.

— Така е, господине.

— Утре може и да имаш възможност да му кажеш „здрасти“.

— С удоволствие, господине.

— Стига да остане време. Тъй като няма да обсъждаме проблемите по време на вечеря, а довечера няма да разполагаме с достатъчно време, утре ще ни се струпат доста задачи.

— Така е, господине.

— Може би тогава ще чуя разумното ти обяснение, подполковник.

„Обяснение ли?, помисли си Кастило. Обяснение за какво?“

„Списъкът става прекалено дълъг и сложен.“

— Не ви разбирам, господине. Обяснение за какво?

Макнаб посегна към хапка риба тон алангле. Задъвка бавно, очевидно се наслаждаваше на деликатеса, след това преглътна.

— По телефона ти казах, че умирам от глад.

„Нали затова сме тук, за да ядем.“

— Казахте ми, господине.

— Защо тогава, дяволите да те вземат, изпрати „Събърбан“-а чак до Хърлбърт, за да ни върнеш в Пенсакола?

— Ама, господине…

— Досега да сме се наяли в „Макгуайър“ в Дестин.

„По дяволите!“

„Не знаех, че в Дестин има ресторант «Макгуайър».“

— На шестнайсет километра от клуба — поклати глава Макнаб. — Каза ми прелестната сервитьорка. И ти ми се правиш на многознайко.

Погледът му се плъзна настрани и той се ухили.

— Така вече е по-добре — каза той, когато Березовски му подаде чаша вино. — Къде, по дяволите, е онова дебело меню, което предизвиква у мен само хубави спомени?

(Девет)

— Питър, обади се на рум сървис да ни донесат кафе — разпореди се Макнаб и се просна на ратановото канапе. — Ама много кафе. Ядох толкова много, че съм полузаспал, а може да се позабавим.

— Слушам, господине — съгласи се подполковник Питър Удс.

— След това изчезвай — продължи Макнаб.

— Господине?

— Ако си тръгнеш сега, Питър, после с чиста съвест можеш да се закълнеш под клетва, че не си имал никаква представа какво е казано в тази стая и кой е присъствал.

— Ще остана, господине — реши подполковник Удс.

— Ура, Питър.

Удс се разсмя.

— Ура! — извика той и посегна към телефона.

— Дами и така наречени господа — надигна глас Макнаб и вдигна ръка. — Може ли малко внимание?

Зачака всички погледи да се насочат към него.

— Не го казах досега, но майор Хоумър Фостър е от 160-ти. Той е един от нас и ще участва.

От униформата на майор Фостър личеше, че е летец към армията, назначен към Авиационната школа. По нищо не личеше да е към Специални операции.

Кастило не помнеше Фостър да е казал и дума по време на вечерята, но забеляза, че оглежда внимателно всички.

— Почитаемият Кастило сега ще започне с позната песен: „Всичко, което чуете тук…“

Даде знак на Кастило да продължи и той наистина довърши:

— … е строго секретно по заповед на президента и нямате право да разкривате нищо от разговора без личното разрешение на президента или мен.

— Тъй като няма да притесняваме президента с каквито и да било подробности по това време, единствено подполковник Кастило може да ви даде подобно разрешение. Искам да добавя, че всички офицери тук, включително и аз, рискуваме кариерата си, като участваме в това обсъждане. Искам просто да уточня, че ако ни хванат, ще се пенсионираме скоропостижно, заедно с подполковник Кастило, в края на месеца. Това е последният ви шанс да излезете, Пийт и Хоумър. Съветът ми е да си тръгнете.

— Аз участвам, господине — заяви подполковник Удс.

— И аз участвам, господин генерал-лейтенант — потвърди майор Фостър.

— Добре, следващият въпрос тогава. Когато станете на моите години, ще разберете, че не сте стигнали, докъдето сте стигнали, ако не умеете да преценявате хората. Ще знаете на кого можете и на кого не можете да вярвате, така че, ако някой от вас мисли, че полк… господин Барлоу и очарователната му сестра не ни казват истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, без каквито и да било задръжки, да вдигне дясната си ръка и да говори веднага или да замълчи завинаги.

Огледа присъстващите. Всички мълчаха.

— Добре, това е. Вече знаем, че иранците или руснаците, или заедно, са направили химическа лаборатория, или по-точно казано, завод за рибни консерви в Конго. Идеята е да нанесат химически или биологически удар на Съединените щати, въпреки че разузнавателната общност, по-точно казано, ЦРУ, е убедено, че там се затваря риба в консерви. Наш дълг е да ликвидираме завода, преди да бъде нанесен удар.

Отново огледа присъстващите.

— Няма възражения, никой не шава притеснено. Подполковник Кастило е стигнал до извода, че може да се справи с проблема, като се обърне към президента и му представи истината, след което президентът ще вземе необходимите мерки. Подполковник Кастило греши. Президентът няма да предприеме мерки — но за това ще обясня след малко — без да се допита до държавния секретар, до секретаря на отбраната и директора на Централното разузнаване. Те до един ще бъдат против. Директорът на Националното разузнаване ще настоява, че става въпрос за завод за рибни консерви и че това е продукт на нечие развинтено въображение, по-точно на един неуправляем тип, отвлякъл двама руснаци от ръцете на ЦРУ. Само че директорът на Националното разузнаване греши. Секретарят на отбраната и държавният секретар ще кажат, че няма доказателство да нападнат една гладуваща африканска страна. И ще бъдат прави. Разполагаме единствено с думата на тези двамата и някои други улики, които обаче са косвени, а никой не обръща внимание на косвените улики. Остава и проблемът, че руснаците веднъж вече ни направиха на глупаци с помощта на полковник Сунев, когото никой не желае да вижда отново.

— Генерале — прекъсна го Березовски.

— Нека позная, подполковник. Тук сте, защото искате да се предадете на ЦРУ и да ги оставите да ви разпитат, като използват средства, които според тях са ефективни, включително и химически средства. Възхищавам ви се. Наистина. Само че няма нищо да излезе. Ще попитате защо. Защото хората вярват на онова, на което искат да вярват. Ако Агенцията ви тикне в някой от почивните си домове някъде из Мериленд, те няма да успеят да докажат, че лъжете, ще се оправдават с натриевия пентотал или каквото там са ви налели във вените, за да ви накарат да кажете нещо. Накрая просто ще умрете. Схванахте ли какво казвам, подполковник?

— За какво намеквате? — попита Светлана. — Да не би да искате да кажете, че Карлос трябва да представи доказателства на бюрото на президента? Така ли е?

— Именно — потвърди Макнаб. — Без доказателства, просто ще си пик…

— Ще пикаете срещу вятъра — довърши невинно Светлана.

Макнаб една потисна усмивката си.

— След като си толкова умна, защо тогава гледаш Чарли така, сякаш е мъжът на мечтите ти?

— Защото е така. Сега може ли да се върнем на доказателствата?

— Нека първо дадем дефиниция на доказателства — продължи Макнаб.

— И как ще стане? — попита Светлана.

— Да си намерим експерт — предложи Макнаб.

— Форт Детрик — обади се Дешамп.

— Форт Детрик — потвърди Макнаб. — Ефрейтор Брадли, предполагам, че радиото е включено.

— Включено е, господине — потвърди Брадли. Пристъпи към генерал-лейтенант Макнаб и му подаде слушалката.

— Обърнете внимание — помоли Макнаб. — Правим необратимата крачка. Няма връщане назад. Това е наистина последният ви шанс да се оттеглите. Много ми се иска да не бях аз този, който води играта, защото щях пръв да се отправя към вратата.

Огледа присъстващите за последен път и стисна слушалката.

— Брус Дж. Макнаб, кодиране. Свържете ме с оператор на Белия дом.

— Белият дом. Добър вечер, генерал-лейтенант Макнаб. Слушам ви.

— Свържете ме с главнокомандващия Медицински проучвания на армията във Форт Детрик, Мериленд, по обезопасена линия, ако обичате.

— Какво? — попита обърканият Березовски.

Макнаб покри слушалката с ръка.

— Навремето се наричаше Военна химическа лаборатория, преди политически правилните наименования да залеят света.