Специална част

(Едно)

— Подполковник — заговори Дик Милър, — може ли да си кажем няколко думи насаме?

Кастило се огледа.

„Събрани са от кол и въже, но са моят екип.“

— Не, Дик, освен ако не искаш да си признаеш, че си прихванал някоя болест на идване.

Дешамп и Дейвидсън се изкискаха.

— Важно е — настоя Милър.

— Не, знаеш правило номер едно. Всички в екипа знаят всичко.

— Хайде, Карлос — подкани го Светлана. — Поговори с него, нямам нищо против.

— Независимо дали имаш, или нямаш нещо против, Сюзън, вече съм взел решение. А второто правило гласи, че след като реша нещо, повече спорове няма.

— Ти да не би да си папата? — сопна се тя.

Кастило изви вежда.

— Правило три пък гласи да не ставаш саркастична, когато не си наясно за какво става въпрос.

Березовски се разсмя и изръкопляска. Дешамп се присъедини към него.

Светлана замълча с усилие.

Кастило погледна Милър.

— Казвай, Дик.

Милър се колебаеше.

— Подполковникът току-що използва израза „ликвидирам“ — обади се Левърет. — Предполагам, че става въпрос за онова, което си мисля.

— Това ли искаше да попиташ, Дик?

— Наред с други неща — призна Милър.

— Добре — продължи Кастило. — Онова, което Том Барлоу — не полковник Березовски, защото никой не го е виждал и чувал — иска, е да ликвидира двама от СВР. Единият, подполковник Лаврентий Тарасов, е резидентът за Парагвай и Аржентина. Другият, полковник Евгени Алексеев, работи за отдел „С“ и е дошъл, за да открие Том и Сюзън.

— Каква е връзката? — попита Левърет и след като Кастило не отговори веднага, той се досети сам. — Алексеев, Алексеева, така ли?

Кастило погледна Светлана.

— Нямаше ли едно първо правило, Карлос? — попита тя и по този начин му даде съгласието си.

Кастило погледна отново Левърет.

— Алексеев е бил женен за Сюзън.

— Дейвидсън, ти май пропусна да го споменеш — отбеляза Левърет.

Милър изви очи и поклати глава.

— Затова… — започна Березовски и спря. — Не знам как да те наричам. Господин Левърет, може би?

Левърет погледна Кастило, след това отново се обърна към Березовски.

— Виж, Том, докато реша дали наистина си свестен тип, както очевидно мисли Чарли, можеш да ме наричаш чичко Рем…

— Благодаря.

— Всички останали изглеждат луди, защо не и аз? — завърши Левърет.

— Както казвах, чичко Рем, заради тази връзка, полковник Алексеев има не само професионален, но и личен интерес да ни открие. Или ще ни върне в Русия — напълно непосилна амбиция — или ще ни ликвидира, защото в противен случай с кариерата му е свършено. Той ще бъде пример за офицер, който не е успял да предотврати бягството на съпругата си и брат й и очевидно не може да се разчита на него. — Погледна Кастило. — Карлос, тъй като Евгени Алексеев е много опитен в тези неща, а има и мотив, предлагам да го елиминираме.

— Не — отсече Кастило.

— И това ли е окончателното решение, Карлос? — попита тихо Березовски, този път по-предизвикателно.

Кастило кимна.

— Да, Том.

— Дмитрий! — предупреди го Светлана.

— Трябва да ти кажа, Карлос — продължи Березовски, — че имам няколко възможности. Едната е да се усмихвам и да се съгласявам, след това да се преструвам на изненадан, когато науча, че Евгени не е вече сред нас. Степан — по-едрият от двамата, които Александър е изпратил да ни пазят със Сюзън — едно време работеше за мен. Ще елиминира Евгени Алексеев със същия ентусиазъм, с който комендант Дъфи ще ликвидира Лаврентий Тарасов.

— Моля те, Том, не го прави — въздъхна Кастило.

Березовски не му обърна внимание.

— Втората ми възможност — продължи той — е да се опитам да те убедя, че да елиминираме Евгени, е най-важната ни задача. Ако не успея, ще се обърна към теб като брат на Светлана и ще изтъкна, че този изключително опасен мъж е решил да убие жената, която и двамата обичаме, а също съпругата и детето ми.

— Да не би да си мислиш, че не го знам? — попита Чарли.

— Дмитрий — обади се със спокоен глас Светлана, — жената, която и двамата обичате, е напълно в състояние да се грижи за себе си. Престани да се отнасяш към Карлос така, сякаш е в този занаят от вчера. Той има причини…

— Може ли да продължа? — прекъсна я Березовски.

Тя се намръщи, но не каза нищо повече.

— Сигурен съм, че Карлос ще се съгласи, че само един може да командва, затова приемам преценката и решенията му.

Кастило го наблюдава дълго, след това кимна.

— Благодаря ти.

Березовски погледна Левърет.

— Както ти така цветисто се изрази, чичко Рем: „Всички останали изглеждат луди, защо не и аз.“

— Много си мил, Том — отбеляза Левърет. — Само че чичко Рем ще гласува за ликвидирането на онзи пич, ако имаме такава възможност.

— И аз съм за — обади се Дешамп. — Шефче, ако не се оправим с него още сега, рано или късно той ще ни намери и ще ни захапе злобно отзад.

— Не съм казал, че ще го оставя да си живее спокойно. Просто не искам да го убиваме — заяви Кастило. — След като всички се провъзгласихте за луди, на никой ли, освен на мен, не му хрумна, че врагът, когото познавате, е по-малко опасен от непознатия?

— Това пък какво ще рече?

— Ще рече, че ако видим сметката на Евгени…

„Господи, говоря за съпруга на любовницата си.“

„Много странно чувство, да не говорим, че съм на много опасен терен.“

— … ще пратят друг, който може да е по-опасен от него.

— И как ще се справим с проблема? — попита Дешамп.

— Ще му лепнем Лиъм засега — реши той, — и ще се надяваме да не го очисти. — Обърна се към Алфредо Мунц. — Сигурна ли е къщата на Александър в Барилоче?

— Към къщата води един-единствен път — уточни Мунц. — Поставени са патрули. Другият начин е по въздух, но така не може да се пристигне тихо, а пък с лодка сам знаеш как става.

Кастило кимна.

— Да помислим за най-лошия сценарий. Как ще се измъкнат семейство Певснер и семейство Березовски, ако Евгени се появи с отряд нинджи?

— Какъв отряд? — попита Березовски.

— Бившите Щази или хора на унгарското разузнаване, или каквито и да са. Единственият, когото успяхме да идентифицираме, беше кубинецът, който елиминира доктор Жан-Пол Лоримър в имението му. Бяха облечени в черно, с маски на лицата, също като герои от някой скапан филм или пък комикс. Затова ги нарекохме „нинджи“.

— Според мен това е малко вероятно — заяви Березовски. — Били са изпратени — унгарци са, между другото — да се справят с определен проблем. Вие сте ги ликвидирали. Опасно и трудно е да се събере втори екип, който да ги замести. Да опазите в тайна шест души, които се мотаят без работа и чакат повикване…

— Моите уважения, Дмитрий, но на мен ми се струва, че Евгени е изпратен, за да „разреши определен проблем“ — засече го Кастило. — Изслушай ме докрай. — Обърна се към Мунц. — Алфредо?

— Да не забравяме хеликоптера на Алек Бел. Ако стане така, както ти предполагаш, те могат да се качат на него и да отидат където решат, включително в Чили, при това в последната минута.

Кастило погледна Березовски.

— В такъв случай, Алфредо, госпожа Березовски и София ще бъдат на сигурно място в Барилоче. Там ще им бъде много по-добре, отколкото тук, нали? Поне докато ние сме еди-къде си за господ знае колко време.

— Точно така.

— За Африка ли говорите? — попита Березовски.

— Не, все още не. Имам предчувствие, че трябва да се махнем от района на Буенос Айрес. Все още не съм измислил къде можем да отидем.

— Не е толкова трудно да се сетиш, шефче — обади се Дешамп. — В „Шангри-Ла“.

Чичко Рем вдигна палци в знак на одобрение.

— Къде? — попита Светлана.

— Това, което всички знаем за Конго, е, че трябва здраво да си стискаш портфейла и да не пиеш тамошната вода — подхвърли Дешамп. — Само че посланик Лоримър е бил изпратен там. Обикалял е дивотията около Стенливил, придружаван от двама от армията, докато канибалите са похапвали мисионери на градския площад.

— Не са ги изяждали целите, Едгар — уточни Левърет. — Яли само черните им дробове. Внимавали са да не ги надупчат с куршуми.

— Извинявам се за грешката — усмихна се Дешамп.

— Когато сме спуснали белгийските парашутисти над Стенливил, за да спасим мисионерите — продължи Кастило, — операцията е била наречена „Руж“. Четох докладите. Скочили са на пистата. Следователно, там има летище.

— Може и да е имало — отвърна Джак Дейвидсън. — Според картите на „Гугъл“ и ЦРУ, сега там не съществува летище.

— Доставките за лабораториите все трябва да минат отнякъде — досети се Светлана. — Следователно има летище. Какво е това „Шангри-Ла“?

— Чарли, Макнаб говореше напълно сериозно, когато каза, че иска да знае всичко — заяви Дик Милър. — Ако не си подготвил докторат по въпросите на Африка, когато се видиш с него, той ще те отреже. А ние имаме огромна нужда от онзи „727“.

— Карлос, миличък — обади се отново Светлана. — Какво беше първото правило?

Той остана загледан в нея, докато се сети какво се опитва да му каже.

— „Шангри-Ла“ е великолепен митичен град някъде в Азия — обясни сериозно той, след това добави: — Освен това е името на имението, което Лоримър е купил в Уругвай. Баща му — пенсиониран посланик — и майка му го наследиха и се преместиха да живеят там, когато ураганът Катрина унищожи дома им в Ню Орлиънс.

— Откакто се преместиха там — добави Дейвидсън, — шестима от „Чайна Поуст“ им правят компания. Много вероятно е поне един от тях да знае за Конго повече от нас.

— „Чайна Поуст“, значи? — усмихна се Березовски.

— „Шанхай Чайна Поуст номер едно“ на Американския легион в изгнание, Том — уточни Левърет. — Не си ли чувал?

— Чувал съм, разбира се — потвърди Березовски.

— Добре — разсмя се Кастило. — Значи отиваме в „Шангри-Ла“. Хайде, шефе на администрацията, да чуем какво си измислил.

Милър го погледна изненадано.

— Чарли, просто не знам откъде да започна… — опита се да протестира той, преди да разбере, че приятелят му си прави майтап с него.

— Спипаха те, готин, а? — подхвърли Дешамп.

Милър поклати възмутено глава.

— Познавам го от сто години и знам, че когато се бъзика, е най-опасен.

— Ясен си на всички, шефче.

Кастило ги прекъсна:

— Добре, ще пробвам аз, тъй като сакатият ни приятел не казва нищо за физическото си състояние. Първи въпрос. Можеш ли да летиш, Дик?

Милър кимна.

— Според мен няма нужда Пол и Сузана да идват в „Шангри-Ла“, защото няма да заминават за Африка. Ще им разкажем какво става, след като проверим каква е обстановката в имението. Така Пол ще може да се разправя с Дъфи.

Погледна останалите. С изключение на Березовски и Светлана, които не реагираха по никакъв начин, останалите закимаха или вдигнаха палци в знак на съгласие.

— Добре, Том, нали нямаш нищо против да изпратим съпругата ти и дъщеря ти в Барилоче? — попита Кастило.

Березовски кимна.

— Можем да процедираме по два начина — продължи Кастило. — Дори по три, ако се качат на самолет, но това означава, че София ще трябва да остави Марина тук, при Сузана. Другите два варианта са да ги закараме — така ще привлечем най-малко внимание, но пътуването ще бъде безобразно дълго. Можем двамата с Дик да ги закараме с „Гълфстрийм“-а. Забележки имате ли?

— Всичко е ясно, Чарли — обади се Левърет. — Ще се пътува с „Гълфстрийм“-а.

Останалите закимаха, освен Березовски, който остана с напълно безизразно лице.

Кастило продължи:

— Добре, тогава. Алфредо, звънни на Александър и да чуем и неговото мнение. След това Пол се обажда на Дъфи, за да чуем неговото мнение как да прекараме жените до „Хорхе Нюбъри“, без да привлечем нежелано внимание.

— Предполагаш, че комендантът ще знае, че става въпрос за съпругата и дъщеря ми? — попита Березовски.

— Той е умно ченге, Том — заяви Кастило. — Вече знае къде се намират, и подозира, че ще отидат у Александър, защото знае, че съм водил там Сюзън. Затова, Пол, кажи на Дъфи, че местим жените в Барилоче.

Мунц се изправи, отдалечи се в един от ъглите на стаята и извади мобилния си телефон.

— Докато той звъни — продължи Кастило, — можем да помислим над интересния проблем как да прекараме останалите в „Шангри-Ла“. Алекс, сигурен ли си, че новите документи на Том и Сузана са наред?

— Много са добри — потвърди Дарби.

— Кои да използват? Уругвайските или аржентинските?

— Аржентинците имат право да пътуват в Уругвай само с личните си карти. Според мен да вземат аржентинските.

— Добре — съгласи се Кастило.

— Чарли, няма да е зле да им извадим американски визи — предложи Дарби.

— Само че визите ще създадат проблеми — заяви Кастило след малко.

— Какви например? Просто трябва да дам паспортите им на служителя в консулския отдел, познавам го и ще го помоля да сложи по един печат. — Замълча за миг и продължи да обяснява: — Той още се обучава за шпионин и много добре знае с какво се занимавам.

— Струва ми се, че вчера се натъкнах на него — отвърна Кастило. — Проблемът ми е посланик Силвио. Не ми се иска да действам през главата му, освен това той присъства на разговора ми с Монтвейл.

— Както прецениш — сви рамене Дарби. — Но визите може и да се окажат полезни.

Кастило се замисли за момент.

— Алекс, след като уредиш въпроса, виж се с посланика. Тъй като нямаме друг избор, най-добре е да кажем истината. Дай му паспортите и кажи: „Господин посланик, Кастило иска тези чудесни аржентинци да получат многократна виза, но само при условие, че по този начин не си слагате главата в торбата.“ Или нещо друго дипломатично, пак в този смисъл. Ако забележиш, че не му се иска, просто кажи: „Всичко е наред. Благодаря ви.“

— Дадено — съгласи се Дарби. — И още нещо, Чарли. Няма да е зле да пътувам до Уругвай с колата. Ще я кача на ферибота до Монтевидео. Имам акредитации и за двете страни, така че никой няма да ми рови багажа. Така че, ако ти трябват оръжия…

— В „Гълфстрийм“-а има оръжия — призна Кастило.

— Може да се окаже трудно да ги свалиш от самолета в Уругвай, а аз имам всичко необходимо в посолството. — Усмихна се. — Миналата седмица оставих служителя от консулския отдел, за когото вече споменах, да идва нощем, за да ги почисти и провери. Остана очарован.

Всички се разсмяха.

— И още нещо, Чарли. Ще взема Том или Сюзън с мен. Така има по-малък шанс някой граничар натегач, който е виждал съобщението от Интерпол, да ги познае. Нали се предполага, че пътуват заедно.

— Ако си с колата, ще имаме поне един автомобил в Уругвай. Добре, пътувай с колата. Следващият въпрос. Ти къде отиваш? Двамата с Дик къде да докараме самолета?

Алфредо Мунц се върна на масата.

— Александър предлага да летите до Сан Мартин де лос Андес… — започна той.

Кастило се намръщи, защото не разбра.

— Малък град на няколко часа с кола от Барилоче.

— Там ще можем ли да приземим „Гълфстрийм“?

— Аржентинските авиолинии имат „737“, който каца там веднъж на ден, стига времето да позволява. Когато не очакват този полет, контролната кула затваря. Александър предлага — той често постъпва така с неговия „Лиър“ — да пуснете летателен план до Барилоче, след това да кацнете в Сан Мартин, да свалите пътниците и след това да се върнете в Барилоче. Ако някой започне да задава въпроси, винаги можете да кажете, че пилотът е кацнал принудително. Александър ще изпрати свои хора и на двете места. След това ще отидат направо в дома му, вместо в „Лао Лао“ и ще се качат на лодката от кея на хотела.

— Добре, този въпрос е уточнен. Остава още един обаче. Как ще се измъкнем от мястото, на което отиваме, и къде отиваме?

— Алек предлага Пунта дел Есте — заяви Мунц.

— Защо? — попита Кастило. — Курортът е поне на сто и петдесет километра от имението.

Мунц се усмихна.

— Може да е решил, че ще ти бъде трудно да приземиш „Гълфстрийм“ на международно летище „Такуарембо“ — отвърна той.

— Тъп въпрос — усети се Чарли.

— В Пунта сезонът е в разгара си — рече Мунц. — Поредният частен самолет няма да привлече много внимание — поне ще бъде много по-малко, отколкото в Караско или Монтевидео.

— След дълго и задълбочено премисляне, реших да заминем за Пунта дел Есте — заяви Кастило.

Извади мобилния от джоба си и го подаде на Милър.

— Натисни петицата и разбери какво е времето на „Езейза“, Дик. Провери и времето в Барилоче и Пунта дел Есте.

Милър отвори лаптопа си, изчака да се включи, след това посегна към мобилния телефон.

— Алек предлага да вземем с нас Лий-Уотсън — продължи Мунц.

— Ако попитам защо, пак ли ще издам колко съм тъп?

— Той има връзки в „Конрад“ — обясни Мунц. — Алек мисли, че е най-добре да отседнете там. Ще запази апартаментите в случай, че ни потрябват.

— Какви апартаменти?

— Притежава шест, може да са повече. Луксозни апартаменти в небостъргачите покрай брега. Лий-Уотсън им е управител и ги дава на желаещите по за седмица или две. Не са обезопасени квартири, но бихме могли да ги използваме. Никой няма да задава въпроси, ако се появят непознати, вземат коли под наем и каквото там правят туристите.

Кастило кимна.

— Значи отсядаме в „Конрад“, а на сутринта пътуваме за „Шангри-Ла“.

Мунц кимна.

— Къде е Лий-Уотсън?

— Пие чай в трапезарията. Мислех, че няма защо да присъства на целия разговор.

— Помоли го да дойде.

(Две)

Гумите на самолета „Гълфстрийм III“, купен с пари от благотворителен фонд „Лоримър“, не издадоха почти никакъв звук, когато докоснаха пистата.

— Виждам, че си се упражнявал, Чарли — отбеляза втори пилот Милър пред капитан Кастило. — Не подскочи три пъти на пистата, както обикновено правиш при кацане.

— Прекарал си достатъчно часове като мой втори пилот, така че би трябвало да знаеш, че приземяването ми идва отвътре. То е проява на безупречните ми рефлекси и, разбира се, на гениалност.

Милър изпъшка тежко.

— Не си никакъв гений, когато мислиш с оная си работа, капитане. Всъщност, в това отношение не мога да те нарека дори умен.

Кастило се обърна и погледна Милър.

— Ако ще казваш нещо, готин, казвай — озъби се той.

Милър вдигна ръце, за да покаже, че не е било нищо важно.

„Глупости на търкалета, Дик!“

„Просто искаш да ми пробуташ тъпата си мъдрост и да ми покажеш, че не одобряваш възмутителната ми връзка със Свет.“

„Е, трябваше да се сетя, че ще стане така.“

„Засега всичко вървеше добре, почти перфектно, много по-добре, отколкото очаквах.“

Съпругата и момиченцето на Березовски, придружени от Марина, кутрето от порода фландърско бувие, пристигнаха на „Хорхе Нюбъри“ незабелязани приблизително по същото време. „Гълфстрийм“-ът излетя пет минути по-късно. Бе напълно вероятно никой да не ги е видял.

Четирийсет минути след началото на полета сержант Кенсингтън се обади по обезопасена линия, за да докладва.

— Господин Дарби помоли да предам, че посланик Силвио е казал, че посланиците нямат право да издават визи, но бил говорил с консула, който има това право, и той с радост щял да осигури многократни визи на приятелите на подполковник Кастило.

Трийсет и пет минути по-късно се приземиха на летището в Сан Мартин де лос Андес. Макс едва бе започнал ритуала си на предния колесник, когато три джипа „Мерцедес-Бенц“ спряха до „Гълфстрийм“-а.

Последва кратък и много емоционален момент, когато всички, разплакани, започнаха да се прегръщат. Самият Кастило се просълзи.

После всички — включително Иван Грозни и Марина — се качиха на джиповете и потеглиха.

Макс погледна Кастило, наклонил глава на една страна, сякаш питаше: „Къде, по дяволите, са тръгнали тези хора с дечицата ми?“ Когато чу воя на двигателите, хукна по стълбите, без да чака да го повикат.

Пет минути по-късно излетяха.

Спряха в Барилоче за презареждане и нямаха никакви проблеми, а когато Милър провери времето, се оказа, че то ще бъде чудесно до Пунта дел Есте.

Оказа се, че имиграционните разпоредби в Барилоче са същите като на ферибота в Буенос Айрес. Един от служителите им сложи печат „Излитане от Аржентина“ в паспортите, с което удостоверяваше, че са напуснали Аржентина. След това подаде документите на уругвайския си колега, застанал до него, който на свой ред сложи печат „Влизане в Уругвай“. Когато кацнеха в Пунта дел Есте, нямаше да има никакви проблеми.

Час след като излетяха, сержант Кенсингтън докладва, че Алфредо, Дарби и „техният приятел“ са на борда на ферибота и всеки момент ще потеглят за Монтевидео. Това означаваше, че няма да има никакви въпроси за новата лична карта на Березовски.

Полетът до международното летище „Капитан де Корбета Карлос А. Курбело“ премина безпроблемно, а Кастило направи едно от най-добрите си кацания досега.

„А това според седмо правило на Кастило означаваше: «Макар всичко досега да премина гладко, със сигурност нещо ще се прецака през следващите пет минути.»“

— Последния път, когато кацнах тук, бяхме единственият самолет на пистата — отбеляза той, когато завиха от пистата и последваха пикапа водач към определената за тях стоянка. — Виж какво е сега.

Не можаха да преброят кацналите самолети, но най-големите сред тях бяха четири лъскави „Боинг 737“. Съдейки по логото, два бяха чилийски, един аржентински. Другите два — „ГОЛ“ и „Оушън Еър“ — бяха напълно непознати на Кастило, но съдейки по флага на вертикалните стабилизатори, и двата бяха бразилски.

Пикапът ги отведе при частните самолети, повечето „Бийчкрафт“, но имаше и два „Гълфстрийм“-а, единият бразилски, а другите американски.

— Какво е това място? — полюбопитства Милър.

— През лятото богатите южноамериканци идват тук, за да си броят парите. През зимата е истинско мъртвило. Последния път, когато бях тук, беше зима и приличаше на декор от научнофантастичен филм. Пълно е с луксозни къщи, все къщи за милиони долари и никакви хора.

— А ти какво си правил тук?

— Опитвах се да спипам Хауард Кенеди. — Той замълча, след това уточни: — Агентът от ФБР, който се чупи, за да работи за Певснер.

Милър кимна.

— Кенеди се опита да продаде Певснер. Опита се да го очисти и междувременно, за малко да ми види и на мен сметката. Щеше да успее, ако го нямаше Лестър. Имах намерение да отведа господин Кенеди у дома и да го предам на ФБР, за да го пратят във федералния затвор във Флорънс, Колорадо, и така да си спечеля вечната благодарност на ФБР. Така и не успях да разбера защо не ме понасят тези момчета.

— И аз чух такова нещо — влезе в тон Милър. — Господи, виж ги всичките тези самолети.

— Последния път тук бях единственият на пистата.

— Някой е ликвидирал Кенеди преди да се появиш, нали?

— За съжаление. Певснер бе преценил, че да изнасилват Кенеди редовно, не е достатъчно наказание, задето е крадял от него и го е предал. Когато пристигнахме в „Конрад“, по-точно казано „Сизърс Палас“ на Пунта дел Есте, имах чувството, че всички уругвайски ченгета са се събрали на конференция. Има едно уругвайско ченге — главен инспектор от уругвайската национална полиция, някой си Хосе Ордьонес — което никак не ме харесва, между другото. Дано не го видим…

— Чарли, аз така и не успях да разбера защо са толкова малко хората, които те харесват.

Милър посочи през прозореца.

Пикапът беше спрял и шофьорът и още един мъж слизаха от автомобила.

— Най-сетне — въздъхна Кастило. — Мислех, че ще рулираме чак до Монтевидео.

С палки ги насочиха къде да паркират и те спряха двигателите. Милър разкопча предпазния колан.

— Чакай малко, искам да ти доразкажа — помоли Кастило.

— Давай.

— Ордьонес беше във фоайето на „Конрад“, когато влязохме. Заведе ни в един от хубавите апартаменти, където, вързани за два стола, бяха телата на Кенеди и тип, когото Дешамп разпозна като подполковник Виктор Жданков от службата на Путин за Защита на конституцията и борба с тероризма. Бяха завързани, защото някой ги беше пребил до смърт. Според професионалното мнение на главен инспектор Ордьонес, е бил използван метален ръжен. Пръстите на ръцете и краката им бяха смазани, след това очевидно са преминали на по-яките кости. Беше гадно.

— Интересно ми е какво ли ще направи добрият ти приятел Певснер с човека, който не се е отнесъл както трябва с братовчедка му? — попита небрежно Милър.

Кастило поклати глава.

— Не е никакъв проблем, приятелю, защото няма да стане.

— Тези думи са ми познати отпреди. Чувал съм ги няколко пъти вече. Първият път беше в един мотел в Дейлвил, когато се опитваше да заковеш щерката на заместник-командващия…

„Това пък откъде дойде?“, помисли си Кастило.

— Беше отдавна. Сега си е засега — отвърна той.

Милър сви рамене.

— Накратко — продължи Кастило: — Ордьонес ме е предупреждавал два пъти, че не съм добре дошъл в Уругвай. В деня, когато открихме Кенеди и Жданков, ми каза да се разкарам и да не се връщам. Каза ми го втори път, когато използвах „Шангри-Ла“ за презареждане на черните хеликоптери. Според него създавам само неприятности.

— Но се е съгласил да вземе хеликоптерите, след като приключите с тях, нали?

— Не беше толкова просто, Дик. Той е добър човек, етичен, не можеш да го подкупиш.

— Нима? — отвърна саркастично Милър.

— Честна дума — отвърна гневно Кастило. — Целта на тази кратка лекция беше да ти подскажа, че искам да мина през Пунта дел Есте възможно най-тихо и мирно. Не е нужно Ордьонес да ми виси над главата и да създава проблеми.

— Значи тихо и мирно, а?

— Именно.

— Мирното може и да се окаже проблем.

Той отново посочи през прозореца.

Блестяща бяла лимузина „Линкълн“ бе спряла до „Гълфстрийм“-а.

— Има някаква грешка — сви рамене Кастило. — Не може да е за нас. Имам чувството, че от „Конрад“ са изпратили човек да прибере големи играчи.

Милър се разсмя.

Шофьор в ливрея слезе от лимузината и отвори задната врата. Елегантно облечен мъж слезе и помаха приветливо.

Последва остро свистене, докато вратата към стълбите се отваряше.

— Дано Едгар да е вързал Макс — изви вежди Кастило.

Само че Едгар не го беше вързал.

Макс се втурна надолу по стълбите и хукна към лимузината — усмивката на мъжа се стопи — пъхна рошавата си глава в задната част на автомобила, провери вътре, след това се насочи към предния колесник.

Кастило разкопча предпазния колан и влезе в пътническата кабина.

— Много се извинявам, вината е изцяло моя, стари приятелю — бяха първите думи на Седрик Лий-Уотсън. — Трябваше да се сетя, че ще се случи нещо подобно.

— Какво, по дяволите, става? — попита гневно Чарли.

— Работата е там, че аз имам един порок.

— Не може да бъде! — ахна с престорен ужас Милър.

Кастило не се сдържа и също се усмихна.

Лий-Уотсън имитира хвърляне на зарове.

— Ти си комарджия? — попита Милър. — Засрами се.

— Колата изпращат от „Конрад“ — продължи Лий-Уотсън. — Когато звъннах, за да помоля да ни осигурят апартаменти за всички, сигурно са решили, че водя приятели.

— При това приятели с пачки — отбеляза Милър.

Лий-Уотсън кимна.

— То си е така — продължи Милър. — Понякога, когато съм сигурен, че късметът ми се усмихва, съм изкарвал по някой и друг долар, колкото да не съм капо.

Кастило се изсмя.

— Сега какво ще правим?

— Едната възможност, шефче — обади се Едгар Дешамп, — е да се качим в лимузината и да отидем в хотела. Тук е горещо като в пещ.

Кастило забеляза ван крайслер „Таун енд Кънтри“ да спира до лимузината, а след това и крайслер „Стрейтъс“. Двама едри мъже с широкополи сламени шапки, слънчеви очила и пъстри хавайски ризи слязоха от предните седалки и огледаха самолета.

— Аз ще се оправя — предложи Лий-Уотсън и тръгна надолу по стълбите.

Макс се появи на стълбите и започна да лае.

Кастило се обърна към Светлана.

— Не чу ли Макс, Пепеляшке? Тиквата ти е тук.

(Три)

Чарли държеше ръката на Светлана, докато я чакаше да прецени дали уругвайският хайвер — както обеща сервитьорът — е наистина хубав като хайвера от Каспийско море.

Кастило усети, че ги наблюдават, и забеляза възрастна двойка през няколко маси. Непознатите им се усмихваха.

„Ромео и Жулиета се държат за ръце, пият хубаво шардоне, чакат хайвера, който са си поръчали, докато една възрастна двойка, вероятно дошли тук, за да си припомнят младостта, им се усмихват мило.“

„Ромео и Жулиета са наблюдавани зорко от две руски горили и ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота — готови да се разправят с лошите. Настанили са ни на удобно място, така че ако лошите нахлуят с «Узи», да ни защитят.“

— За какво мислиш? — попита Светлана.

Той я излъга:

— Питах се дали ще признаеш честно, че уругвайските рибешки яйца са не по-лоши от руските?

— Ще бъда любезна и ще кажа, че са много хубави, макар да се съмнявам, че изобщо стават за ядене.

Всичко течеше гладко и безпроблемно, но Кастило така и не можеше да избие седмо правило от ума си.

Като пристигнаха с лимузината в „Конрад“, привлякоха много по-малко внимание, отколкото той бе очаквал. Мислеше си, че ще има хора, които да зяпнат в очакване да видят съпругата на някоя рок звезда или самата рок звезда, може би дори двамата заедно.

Оказа се, че никой не зяпа.

Апартаментите бяха първокласни, което означаваше, че Седрик Лий-Уотсън е не само играч от класа, ами играч без всякакъв късмет. Настаниха ги на последния етаж на хотела, в апартаменти с балкони, така че Лестър лесно успя да монтира радиото, а Светлана имаше изглед към басейна.

— Нося си бански — заяви тя и Кастило веднага си припомни последния път, когато я видя в бански — по-скоро без бански.

Потисна плътското желание, докато се върнат от басейна, и едва се сдържа, когато тя влезе под душа.

Телефонът прекъсна желанието му. Обади се Алекс Дарби от Монтевидео, за да му каже, че заедно с останалите са в Монтевидео, предложи да пренощуват там и да потеглят за „Шангри-Ла“ на сутринта, вместо да се срещат в Пунта дел Есте и да пътуват заедно към имението.

Кастило веднага се съгласи, че предложението е разумно не само тактически, ами защото щеше да има възможност да прекара една романтична вечер със Светлана в някой ресторант с изглед към Южния Атлантик.

Само със Светлана.

— Нямам нищо против, Алекс — съгласи се бързо той. — Ще се видим в имението към единайсет, може би малко по-късно.

„Защо да скачам от леглото рано сутринта? Могат да се случат какви ли не интересни неща, ако не ставам по първи петли.“

Този план не мина безпроблемно. Едва затвори телефона и влезе в спалнята, когато Светлана излезе гола от банята, стиснала включен сешоар в ръка.

Когато забеляза, че той я гледа, тя изключи сешоара.

— Какво ще правим сега?

Той галантно отхвърли първата мисъл, която му хрумна, и предложи тя да се облече.

— Не бързай, любима.

След това предложи да отидат на дълга разходка по плажа и да си харесат някой приятен ресторант.

Тя му се усмихна и отново включи сешоара.

Само че и това не стана, както го мислеше. Едва минали половин километър, забелязаха, че по пътя покрай плажа ги следва автомобил, в който се бяха настанили ефрейтор Брадли и двама от руските горили, които дойдоха да ги посрещнат на летището. Лестър беше с черна раничка, която висеше на гърба му, и вътре сигурно бе скрито оръжие, най-вероятно автоматичен „Колт“ четирийсет и пети калибър, модел „1911“ с три или четири пълнителя, докато руснаците бяха със сака, под които бяха скрити техните оръжия.

Оберкелнерът в ресторант „Ло де Тере“ им съобщи, че някой е отменил резервацията си в последния момент, веднага след като Кастило пъхна в ръката му банкнота, еквивалент на двайсет американски долара.

— Днес имам желание да съм щедър — заяви той на оберкелнера и му подаде втора банкнота на същата стойност. — Пред вратата виждам един младеж, прилича на изгладнял студент, сигурно се пита дали ще може да си позволи вечеря в този прекрасен ресторант. Кажете му, че имате специални цени за студенти, а аз ще покрия разликата.

Оберкелнерът бързо дръпна банкнотата от ръката му.

„Нека горилите сами подкупят оберкелнера.“

Пет минути по-късно, докато настаняваха Брадли на маса край вратата, той забеляза, че горилите разговарят с оберкелнера, и минута по-късно се оказа, че още някой е отказал резервацията си в последния момент, защото ги настаниха на маса близо до Лестър.

Донесоха уругвайския хайвер в леденостудена сребърна купа с препечени триъгълни филийки хляб, а сервитьорът предположи, че хайверът върви чудесно с шампанско и по случайност разполагали с няколко изстудени бутилки „Тетанже“ от 1992.

— Донесете ни бутилка от най-хубавото уругвайско шампанско — поръча Кастило. — Чувал съм, че също като хайвера, шампанското ви е по-добро от европейското.

Сервитьорът на вина очевидно се разкъсваше между националната гордост и желанието си да продаде бутилка от скъпото френско шампанско, но се усмихна.

Върна се след малко — тъкмо когато Светлана подозрително оглеждаше хайвера — с бутилка „Бодегас“ от 1994.

Когато Кастило опита шампанското, тя се престраши и с малка лъжичка гребна хайвер, след това я лапна — с удивително изящество, поне според Кастило.

Намръщи се.

— Лош ли е?

— Трябва да е руски! Великолепен е.

С малката лъжичка бързо намаза препечена филийка и му подаде хапка. След това намаза и за себе си.

„Сега не е моментът да признавам, че никак не обичам рибешки яйца.“

— Какво ще кажеш? — попита Светлана.

— Великолепен — отвърна той и се насили да се усмихне и да преглътне.

Погледнаха се в очите.

Светлана вдигна ръка към лицето му и бавно плъзна пръсти по бузата му.

— Карлос, моят Карлос, да знаеш колко съм щастлива!

— И аз, Свет.

„Говоря искрено.“

„А вечерта едва започва.“

„Повече няма да си припомням седмо правило.“

(Четири)

Когато Кастило спря взетия по наем от „Херц“ фолксваген пред къщата, отпред вече бяха паркирани пет автомобила. Предниците на всичките бяха насочени към преградата за коне, където бяха вързани три прекрасни коня.

Един от автомобилите беше шевролет с аржентински дипломатически номера. Той подсказа на Кастило, че Алекс Дарби и Дмитрий Березовски са пристигнали. Имаше два еднакви пикапа форд, които според него бяха на наемниците от „Чайна Поуст“, Имаше още един форд пикап, по-малък, и миниван крайслер „Таун енд Кънтри“. По-старият автомобил, каза си той, сигурно е на посланик Лоримър, а миниванът на съпругата му.

Чарли тъкмо отваряше вратата, когато Колин Левърет, на волана на фолксваген също като неговия, спря отстрани.

Кастило се огледа и се запита къде са момчетата от „Чайна Поуст“, след това зърна единия, посивял чернокож на петдесет, може би шейсет, който заобиколи сградата, стиснал „Кар-4“ в ръка.

Когато забеляза, че Кастило го гледа, се усмихна бегло и козирува небрежно. Кастило помаха с ръка.

Друг чернокож, дребен, с много черна кожа и късо подстригана бяла коса, излезе от къщата. Беше в дрехи на гаучо, както би казал Чарли — панталоните натъпкани в черни ботуши от мека кожа, бяла риза, която се издуваше от вятъра, и яркочервен шал на врата.

В ръка държеше вилица за барбекю.

— Заприличали сте на местните, господин посланик — поздрави го Кастило.

— Ако държиш да ме наричаш „господин посланик“, Кастило, нямам друг избор, освен да те наричам „подполковник“, и ще те оставя без напитка. За теб само кока-кола — заяви посланик (в пенсия) Филип Лоримър.

— Трудно ми е да ви наричам Филип, господине.

— Както искаш, подполковник, пий тогава кола.

— Ще ви наричам господин посланик, господине — обади се Колин Левърет, — защото съм по-едър и силен от вас.

— Може и да си по-едър — съгласи се Лоримър и размаха вилицата.

— Аз обаче нося дарове, господине — продължи Левърет.

— Господи, дано не си помъкнал цветя.

— Не, господине. „Битърс“. „Пейшо Битърс“.

Подаде му малка торбичка.

Лоримър извади три малки бутилки. Очевидно вътре се криеха още.

— Господ ще те възнагради богато, Колин — усмихна се посланикът. — Аз вече свърших запасите си, а тук не се намира.

— Позволете да предложа, господин посланик, че ги тестваме лично, за да сме сигурни, че ще издържат на пътуване.

— Да си направим „Сазерак“, е най-хубавото, което чух тази седмица — отвърна посланикът. — Но не и преди да поканя тази прекрасна дама в „Шангри-Ла“. Приятно ми е, мила. Добре дошла в „Шангри-Ла“.

— Благодаря — отвърна Светлана.

— Сега вече разбирам — въздъхна Лоримър.

— Кое?

— Как си пленила сърцето на подполковника. Ти си очарователна.

— Вече знаете, така ли? — попита Чарли.

— Аз знам всичко, подполковник. Мислех, че си наясно с този факт.

— Добре, Филип, предавам се.

— Естествено — отвърна Лоримър. — Ефрейтор Брадли, ти си винаги добре дошъл. — Подаде ръка на Брадли и погледна Дик Милър. — Ами вие, господине, кой сте?

— Казвам се Милър, господин посланик.

— А, съученикът на Чарли от Хъдзън. Аз завърших „Норич“, но няма да ви намразя заради „Уест Пойнт“. Не е имало как да знаете, че има и по-добри школи.

Левърет се разсмя.

— Да влезем в къщата — по-точно ще минем през къщата, защото барбекюто е във вътрешната градина — докато Колин направи прословутия си „Сазерак“. — Погледна Светлана. — Ние ще гледаме тихо и кротко, докато брат й и съпругата ми съсипват прекрасното уругвайско месо на скарата.

Всички се разсмяха.

Лоримър се обърна към Кастило.

— А след това трябва да ми разкажеш всичко. Може и да съм стар, но умът ми си е на място и подозирам, че не си се отбил, защото си минавал наблизо.

Прехвърли дългата вилица в лявата си ръка, предложи дясната на Светлана и прекрачи прага. Тя стърчеше поне половин глава над него.

Едрият чернокож, който заобиколи къщата с „Кар-4“, когато пристигнаха, влезе във вътрешния двор тъкмо когато посланикът режеше сочно парче говеждо. Остави оръжието на масата и посегна към сребърния шейкър.

— Колин — каза той, — дано става въпрос за това, за което мисля.

— Някога да съм те подвеждал, Деуит? — отвърта Левърет.

— Да — намръщи се мъжът. — Изтръпвам, като се сетя колко пъти, къде и кога. — Взе шейкъра, наля си „Сазерак“, отпи малка глътка и обяви: — Става.

Кастило се разсмя.

Чернокожият погледна Чарли и се усмихна.

— Не ме помните, нали, подполковник?

— Не — призна Кастило.

— Ние черните си приличаме — подхвърли Левърет. — Знаеш го.

— Майната ти, чичко Рем! — избухна Кастило.

„Левърет знае, че това не беше на място.“

„И са пълни глупости.“

„Тук има петима «черни». Посланикът и съпругата му, чичко Рем с голямата уста, Дик Милър и този възрастен господин, когото не съм виждал никога досега, но май е дори по-стар, отколкото ми се стори на пръв поглед. Над шейсет е.“

„Единственото, по което си приличат, е, че не си приличат.“

„Единият е изключително дребен (посланикът), другият е изключително едър (чичко скапан Рем), третият е стегнат и атлетичен (Милър), а четвъртият е приятно закръглен (човекът от «Чайна Поуст»).“

„А цветът на кожата им също е различен, на някои е светла като моята (господин Лоримър), докато Левърет, за когото допреди малко си мислех, че е един от най-добрите ми приятели, няма да го видиш, ако някой загаси лампите.“

— Спокойно, Чарли — обади се Дик Милър. — Не го каза в този смисъл.

— Напротив — опъна се Левърет.

— Тогава, майната ти! — заяви гневно Милър. — Знаеш, че не е така, Колин. Дяволите да те вземат.

Кастило погледна посланика и забеляза загрижеността по лицето му, докато лицето на съпругата му бе още по-тревожно.

— Майната ти, Колин! — ядоса се Кастило. — Колко коктейла изпи?

— Само един, шефче — отвърна Левърет с ясно изразен акцент и вдигна чаша.

Кастило, напълно слисан, го наблюдаваше безмълвен. Забеляза пълния възрастен мъж, който размахваше ръце, за да покаже, че са се увлекли.

— Той се върза, Колин — заяви чернокожият. — Стига толкова.

— Деуит, и двамата се вързаха — разсмя се Левърет. — К’вот посееш, Карлос, т’ва ще пожънеш! Що не си го запишеш?

Кастило погледна Деуит.

„Деуит… Деуит“, помисли си той и смътен спомен се опита да си проправи път.

— Когато видях Колин — започна да обяснява пълния, — му казах: „Току-що видях Чарли и погледът му мина през мен.“

— А пък аз отвърнах — продължи Левърет, — „Деуит, не ми е приятно да ти кажа, но ти вече не си Зелената барета от пустинята.“

— Сержант Деуит! — възкликна Кастило, когато си припомни.

— След това — рече Деуит — си казахме едновременно: „Що не го подбъзикнем?“ Така и направихме, при това постигнахме невероятен успех.

— Сега ще кажа нещо, което не бих събрал куража да изрека в пустинята — заяви Кастило. — Майната ти, Деуит!

— Радвам се да те видя отново, Чарли — отвърна Деуит. Разпери ръце и след миг двамата се прегърнаха и започнаха да се потупват по гърбовете.

— След като шоуто приключи — обади се сухо Дешамп, — може ли да прекъсна неприличната проява на нежности и радост от срещата?

— Ти познаваш ли генерал-лейтенант Макнаб? — попита Деуит.

Дешамп кимна.

— По онова време беше полковник — продължи Деуит, — ръководеше специалните операции в пустинята. Бях негов сержант по разузнаването. Веднага след началото на войната полковникът дойде при мен и каза, че имал нов пилот на хеликоптер, двайсет и една годишен, излязъл от академията преди шест месеца, и много държал да го опази жив, защото вече имал Кръст за отличителни заслуги и Пурпурно сърце, та човек като него щял да ни бъде от полза. Беше зле, когато той дойде, но след като пипна руснаците…

— „Пипна руснаците“? — повтори Березовски.

Деуит го погледна, преди да отговори.

— Тази работа сигурно все още е строго секретна и трябва да избия всички, които знаят нещо по въпроса, но я по дяволите. Говоря за шотландеца.

— За въпросния полковник… генерал-лейтенант… Макнаб ли? — попита Светлана.

— Да, госпожо. Така му казваме — зад гърба му, разбира се. Както и да е, шотландецът организира операция, за да отмъкне един „Скъд“. Знаете ли какво е „Скъд“?

— Руска ракета, създадена по немските „V-2“ — подхвърли небрежно Светлана. — Иракчаните разполагаха с голям брой „R-11/SS-1B Скъд-A“ с обсег около триста километра.

Сержант Деуит от Специалните части на американската армия, вече в пенсия, я изгледа странно.

— Точно така, госпожо. Искахме да отмъкнем една, първо, за да проверим дали може да работи на ядрен принцип, а след това да я изпратим в Щатите. Затова организирахме операция, за да си вземем една. Две „UH-60“…

Погледна Светлана и тя кимна.

— „Блекхоук“ — уточни тя.

— С подсилен екип…

Светлана кимна отново.

— Чарли пилотираше „Хюи“-то на полковника.

Светлана кимна за пореден път. Кастило забеляза, че Левърет и Дешамп едва сдържат смеха си.

— Та летим си ние — продължи Деуит. — Стигаме установката на „Скъд“. Всичко върви по план, докато някой не забелязва, че сред просналите се на земята хора има доста нашивки. Първо си казахме, че са иракчани, но тогава наш Чарли ги чува да си приказват на руски. Казва той, че са руснаци, и докато се усетим, той вече е заговорил. „Всички руснаци да станат и да запеят «Интернационала».“

Березовски избухна в смях.

— Значи ти си бил, Чарли! — възкликна Березовски. — Когато ги разпитвах, след като сте ги пуснали да си ходят, те казаха, че някакъв американец говорел на руски като жител на Санкт Петербург.

— Защо ми се струва, че има нещо, което не знам? — обади се Деуит.

— Сержант Деуит — заговори Дешамп. — Позволете ми да представя полковник Дмитрий Березовски и подполковник Алексеева, доскоро от СВР.

— Мама му стара, не може да бъде.

— Ти да не би да реши, че е поредното червенокосо попадение на Чарли, признай си, Деуит! — засече го Левърет.

— Не ми казаха, че си ги накарал да пеят „Интернационала“ — обади се отново Березовски. — Наистина ли ги накара?

— Хората са готови да изпълняват нарежданията на други тежковъоръжени хора. Дори снимахме импровизирания хор и раздадохме снимки на всички, когато ги качихме на самолета на „Аерофлот“ за Москва.

— Сигурно снимките са се изгубили — разсмя се отново Березовски.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — намръщи се Деуит.

— Искам да чуя и останалото — настоя Светлана. — Включително и за предишните червенокоси приятелки на Карлос.

— Зеленоокото чудовище току-що надигна глава. Истината е, че става въпрос за „много на брой привлекателни червенокоси“. Говоря в множествено число — подчерта Дешамп.

Светлана, на руски, заяви, че предците на Дешамп сигурно са страдали от тежки и много заразни болести.

Той се разсмя доволно.

— В пустинята нямаше жени — призна Деуит. — Колин просто си приказва. Както и да е, върнахме две ракети „Скъд“, провиснали под хеликоптерите „Блекхоук“, в които бяха руснаците. Взехме им документите и ги снимахме, а след това самолет на Агенцията ги закара до Виена. Чарли замина с тях и ги е качил на самолета за вкъщи.

— Знаете ли — започна небрежно Дешамп, — забелязал съм, че във Виена има много жени, повечето унгарки, които са червенокоси. Кажи, Карлос, ти направо в пустинята ли се върна, или първо прекара една заслужена ваканцийка?

— Карлос ме научи, господин Едгар Дешамп — заяви Светлана и му показа среден пръст. След това се обърна към Деуит. — Защо го наричаш наш Чарли?

— Имаше един герой в комикс, пилот на изтребител, когото наричаха наш Чарли — обясни Деуит. — Много му отива. Той е на двайсет и една, лейтенант, вече е получил кръст и благодарствено писмо от президента…

— Какво? — попита Березовски.

— Благодарствено писмо лично от президента. Бившият директор на Централното разузнаване Буш беше президент по онова време и така се развълнува, че забрави, че вече не е моряк. В писмото пишеше: „До всички моряци Операция «Залови» — така се казваше операцията — Браво. Джордж Х. У. Буш, главнокомандващ.“ Това е много, особено за един лейтенант. И той се главозамая.

— Не е вярно. Винаги съм бил пример за скромност — заяде се Кастило.

Левърет избухна в смях.

— Представям си го — рече той, — как се пъчи в униформа за пустинята, стиснал „Кар-4“ в едната ръка, препасал кобур с четирийсет и пети калибър, наредил гранати в джобовете на ризата, боен нож в ботуша и се оглежда през авиаторските очила като някой господар.

Деуит се изсмя.

— Истината, госпожо — продължи Деуит, — беше, че наш Чарли се смяташе за божи дар в границите на армията и от време на време се налагаше да го понасмета яката. По принцип на лейтенантите не им е никак приятно сержантите да им казват какво да правят.

Погледна Кастило.

— Получи се обаче, нали? Ето те, преживял две войни — три, ако броим онази с мюсюлманите — вече си подполковник, който върши какви ли не интересни неща лично за президента.

— Ще ти скапя ли забавлението, Деуит, ако ти кажа, че може и да съм подполковник, но съм загазил яко, освен това в края на месеца ме изритват от армията.

Деуит остана загледан в него, след това вдигна очи към Левърет и едрият кимна.

— Ще ми кажеш ли какво е станало? — попита Деуит. — Изобщо какво става тук?

— Да не си разваляме хапването — предложи Кастило. — Да оставим съдбата да реши. Ти слизал ли си под Сахара, Деуит?

— Да, никак не ми допадна.

— Ами в Конго?

— И там съм бил. И в Судан, и в Уганда, и в Руанда, и в Бурунди, все на такива места. Бях бодигард на един захаросан тип от Агенцията, който „наблюдаваше“ умиротворителните части. Не говореше нито един от местните езици…

— Ами ти?

Деуит кимна.

— Двамата с чичко Рем прекарахме няколко страхотни годинки в езиковата школа в Президио. Точно преди да ни пратят в пустинята.

— Защо не обсъдим положението, докато обядваме — предложи Лоримър.

— Господин посланик — рече Кастило, когато приключи с разказа си за химическия завод, — надявахме се да ни кажете нещо повече за Конго. Наистина сме на тъмно и единствено вие с Деуит сте били там.

Посланик Лоримър го погледна студено.

„По дяволите, нарекох го «господин посланик».“

„Сега се пита дали гафът ми е непростим.“

— Минало е много време, откакто бях там — призна най-сетне Лоримър. — Но, от друга страна, прекарал съм много време в онази част на света и оттогава все се старая да съм в течение с нещата там.

— Моля те, Филип, разкажи ни всичко, което знаеш.

— Така вече е по-добре — усмихна се посланикът. — Най-добре да започна от самото начало. Само че къде е началото?

Замълча и се замисли над собствения си въпрос.

— През 1885 — започна той — кралят на Белгия Леополд II, председател и единствен акционер на „Международна африканска асоциация“, провъзгласява, че от този ден насетне притежават днешната Демократична република Конго. Никой не смее да му се противопостави. Германците правели абсолютно същото (не помня името на компанията) в днешно Бурунди, Руанда или може би Танзания — също и французите в Конго-Бразавил. Те искали да наложат християнството, да образоват диваците и да изкарат добри пари от мед, гума и минерали, които щели да изкопаят. Направили столица в град, който нарекли Леополдвил, сега Киншаса, облагородили и още един в другия край на река Конго, сега се нарича Кисангани, от който се интересувате, навремето наречен Стенливил на името на известния изследовател Хенри Мортън Станли, който тръгнал да търси мисионер, който разпространявал християнската вяра сред диваците в джунглата и изчезнал. Станли го открил по бързеите на реката и възкликнал с огромен ентусиазъм: „Доктор Ливингстън, нали“, както са ни учили в осми клас.

Насъбралите се захихикаха.

— Така било в продължение на двайсет години — продължи посланикът. — После, през 1906 или 1907, срещу краля били насочени доста упреци, предимно от американците. Английски дипломат, Роджър Кейсмънт, обиколил Конго и разбрал, че белгийците са тормозели местното население; Кейсмънт казал, че измирали от глад или били избивани с хиляди. Ние, американците, имаме склонност да раздаваме правосъдие, така че в пресата се вдигнала голяма шумотевица. Тогава крал Леополд отвърнал, че няма никаква представа за подобно нещо и щял да прекрати издевателствата. Белгийското правителство, в името на негово величество Леополд II, анексира Конго през 1908 и плаща компенсация с неизвестна стойност на „Международна африканска асоциация“. Повече нямало неблагоприятни материали в пресата, сега вече белгийският парламент имал за задача да подобри живота на местните, които получавали почтена работа като събирали гума, извличали мед за различни белгийски фирми, много от които били свързани с „Международна африканска асоциация“. Продължило така чак до 1960 и честно казано, този капитализъм на протекция на по-слабо развита страна съвсем не бил лош. Били построени училища, била въведена религия, появили се болници. Всичко било както трябва, но местните не били доволни. Политически неправилно е да го кажа, че местните от Централна Африка не били готови да се управляват сами. Най-разумно е да цитирам доктор Албърт Шуайцър, органист, философ и лекар, който получил Нобелова награда за дългогодишната си хуманитарна дейност в Африка. Той построил болница във Френска екваториална Африка и правел много за африканците, които наричал чак до смъртта си „диваците“. Бях в Леополдвил като младши консул през юни 1960, когато белгийците отстъпиха под натиска на Обединените нации — най-високо надигаха глас американците — и дадоха независимост на Конго. Тогава тя стана Република Конго. Също и бившата френска колония Средно Конго. Появиха се две нови независими държави с едно и също име. Кръстиха ги Конго-Бразавил и Конго-Киншаса, когато новото правителство прекръсти Леополдвил. По това време имаше двама, точно така, двама бяха, с университетски дипломи в Конго-Киншаса. Имаше обаче много умни хора. Някои ми бяха приятели. Имах един любим приятел, Жозеф Дезире Мобуто, който бе ефрейтор в белгийската жандармерия. Много обичаше да слуша разкази за създаването на Америка. Често му давах книги. Беше невероятно впечатлен от Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън. Щом можаха, организираха парламентарни избори. Мобуто спечели. Беше облякъл нова униформа. Вече бе полковник в конгоанската армия. Нещата започнаха бързо да се разпадат. Катанга, където се намираха медните мини, не виждаше причина да дели богатствата си с останалата част от страната и обяви, че се отделя под ръководството на един луд, наречен Моис Чомбе. Втората по богатства провинция на Конго, Касаи, също обявява независимост две седмици по-късно. В столицата избухва военен преврат и се започва повсеместно разграбване. Министър-председателят на Конго, Патрис Лумумба се обръща към Съветския съюз за помощ. Хрушчов бързо започва да изпраща обучени хора и най-модерно оръжие. Твърдят, че имат най-благородни намерения. А пък ние, разбира се, отрекохме, че изпращаме оръжия и хора от ЦРУ, които да „съветват“ президента Жозеф Касавубу, макар това да бе точно толкова тайна, колкото фактът, че щом слънцето залезе, ще стане тъмно. По време на дългогодишната ми служба за правителството — продължи Лоримър и погледна Кастило — не видях нито един действащ президент на Съединените щати, нито пък ми се обади за нещо. Носеше се обаче слух, че президент Айзенхауер нямал намерение да търпи руснаци на юг от Сахара, че бил решил, че приятелчето на Никита Хрушчов, Лумумба, бил пречка на пътя на международния мир, хармония и добра воля, следователно трябвало да бъде очистен, ликвидиран, премахнат или както там се изразяват приятелите на Чарли. През декември 1960 — говоря за шест месеца след обявяването на независимостта — Касавубу сваля правителството. За да е сигурен, че никога повече няма да се върне, Лумумба е свален от сцената — поне така се твърди — от полковник Жозеф Дезире Мобуто. Когато попитах стария си приятел, запаления почитател на Вашингтон и Джеферсън, дали слуховете са истина, той ме предупреди да не си вра носа във вътрешните дела на Конго и че нямало да бъде никак зле да поискам да ме отзоват, преди да се е случило нещо, което да принуди президент Касавубу да ме обяви за персона нон грата. Същия съвет ми даде и колега от посолството, който със сигурност получаваше нареждания от Ленгли, Вирджиния. Останах колкото можах, още шест месеца. След това, след назначение на Филипините, се върнах навреме за трагедията в Стенливил. Тя беше между август и ноември 1964. Тръгнах си в деня, когато спуснахме белгийските парашутисти над Стенливил; един едър медик от белгийската армия ме погледна и нареди незабавно да се кача в самолета. Всъщност той ме отнесе в самолета. Оттогава не съм стъпил в Конго. Но през 1965, малко след като генерал-лейтенант Мобуто става главнокомандващ на армията и се провъзгласява за президент за пет години — погледна Светлана, — бях политически съветник в нашето посолство в Копенхаген (когато намерим време, трябва да обсъдим как се подрежда хубава шведска маса) — погледна Кастило — и човекът на Агенцията, който ме посъветва да искам преместване, очевидно помнеше, че навремето съм бил приятел с генерала, че съм бил в Стенливил по време на трагедията, и ми предложи място на посланик в тогавашен Заир. Бързо се разчу, че не съм желан. По-късно научих, че докладът ми за случилото се бил обиден за конгоанското национално достойнство.

Той замълча, беше замислен, въздъхна дълбоко и довърши:

— Това са показанията ми.

— Господине — рече след малко Кастило, — не ме разбирайте погрешно. Историята е безкрайно увлекателна, но се надявах да ни кажете какво да очакваме, когато пристигнем там.

— „Когато пристигнем там“ ли? — повтори Лоримър, тъй като не разбра.

— Да, господине — отвърна Кастило. — Заминавам с екипа си.

Посланикът мълчеше, докато оглеждаше останалите и мислеше какво да каже.

Накрая погледна към Кастило.

— Първо, скъпи приятелю, ако те пипнат близо до Стенливил — а те ще те открият с това бяло личице — ще те убият и по всяка вероятност ще те изядат. Черният дроб на бял мъж се смята за добро жужу срещу куршумите. А пък останалите, ако са достатъчно глупави, за да отидат в онези райони, ще заварят жалките останки от опитите на европейците да наложат културата си в Конго. Европейци, за съжаление, там отдавна няма. Летището — на което всеки ден кацаше „Боинг 707“ до Брюксел и обратно — е отдавна затворено. Ширят се болести. Електричество почти няма, защото почти никакъв петрол не стига до генераторите в Конго. Ще попаднат на разлагащи се тела в джунглата, също както са постъпвали Червените кхмери в Камбоджа. Да продължавам ли?

Кастило не отговори.

— Единственият начин, по който можете да унищожите фабриката, е по въздуха — заяви Лоримър.

— Ние дори не знаем къде се намира — призна Кастило.

— А, ще я намерим — отвърна Деуит.

— „Ние“ ли, Деуит? — попита саркастично Кастило.

— Мислех, че съм на интервю за работа — отвърна напълно сериозно Деуит. — Да не би да греша?

— Чарли — заговори Левърет, — можем да съберем екип от четирима, може би петима стрелци. Откриваме съборетината, маркираме я и звънваме на Военновъздушните сили.

— Трябва да… — започна Кастило. Спря, когато звънецът издрънча остро, а веднага след това звънна и телефон.

Лоримър вдигна слушалката, заслуша се, накрая благодари и затвори.

— Очевидно още някой е бил наблизо и е решил да се отбие. Главен инспектор Ордьонес.

— По дяволите! — възкликна Кастило.

— Предполагам, че Дмитрий и Светлана ще се чувстват по-добре, ако Деуит ги разведе из имението.

— Защо не ги заведем в някоя стая? — предложи Кастило. — Може да е съвпадение.

„Или пък ще размаха информацията, пусната от Интерпол.“

— Светлана, Дмитрий, елате с мен — помоли учтиво посланик Лоримър.

— Не се притеснявайте. Ще му трябват пет или шест минути, докато пристигне от магистралата — обясни компетентно Деуит.