Специална част

(Едно)

Когато Джак Дейвидсън зави с беемвето на посолството към „Майерлинг“, джипът „Мерцедес-Бенц“ на жандармерията го последва, след това направи обратен завой, спря встрани от пътя, за да има готовност да последва беемвето, когато излезе от кънтри клуба, независимо в коя посока щеше да се насочи.

Щом забеляза, че автомобилът на жандармерията го няма, Кастило си каза, че трябва да намери начин да се отърве от опашката. Искаше му се час по-скоро да отиде при Светлана в кънтри клуб „Голф енд Поло Пилар“, а не искаше хората на Дъфи да го проследят до там. Така само щяха да привлекат нежелано внимание.

Щом влязоха в къщата, Джак Бритън, стиснал „Узи“ между краката си, отвори вратата на Кастило и заяви, че „всички“ са под навеса.

„Всички“ се оказа, че са много повече, отколкото Кастило бе очаквал.

Когато влезе на сенчестата веранда, „всички“ се бяха изтегнали удобно на шезлонги, сякаш бяха на круиз.

Сузана и Пол Сиено, Сандра Бритън, Боб Кенсингтън и Дик Спаркман, до един в бански, бяха край басейна. Кастило знаеше, че Пол Сиено е дошъл от Асунсион, докато той е бил в Барилоче. Джейк Торине, Тони Сантини и Джак Бритън, в панталони и тениски, бяха седнали на шезлонги на сенчестата веранда. Кошчето за боклук беше пълно с празни кутии бира, която им помагаше да се справят с горещината, а по масата бяха разхвърляни огромни пакети солени бисквити и чипс.

Кастило не очакваше да завари Едгар Дешамп и Алекс Дарби. Двамата агенти също бяха на верандата. Бяха облечени в мокри от пот ризи, а панталоните от костюмите им, саката и кобурите бяха пуснати върху плочките до шезлонгите.

„Нали трябваше да пазят Березовски и семейството му във втората квартира на Певснер в другия край на «Пилар»?“

Кастило заговори, без да мисли:

— Какво, по дяволите, правите тук? Кой пази семейство Березовски?

Тонът на Чарли никак не допадна на Дешамп и той се сопна:

— В отговор на първия ти въпрос, шефче, наливаме се с бира, докато чакаме да ни разкажеш какво става с Монтвейл. — Той отпи дълга глътка бира, за да покаже нагледно. — Що се отнася до втория въпрос, полковник Березовски и семейството му ги пазят шестима тежковъоръжени хора, които работят за полковник Мунц, четирима от тях аржентинци, другите двама са бивши сътрудници на полковника.

Замълча и по изражението на Кастило забеляза, че няма нищо против, след това продължи:

— А след като ни разкажеш какво е казал посланикът, трябва да поговорим.

Макс прекъсна разговора, промуши се под масата, мина покрай столовете и предпазливо открадна плик чипс, след това без всякакво усилие прескочи оградата около плувния басейн, отдалечи се от шезлонгите, легна и отпусна глава между лапите си, разкъса опаковката и вдигна небрежно глава, за да провери дали някой от хората възразява.

— Макс, мръснико! — провикна се Кастило.

Макс прие думите му за разрешение и побърза да пъхне нос в плика.

Кастило поклати глава, но не се сдържа и се усмихна.

— Може и да е грешка, но първо ще ви кажа лошите новини — заяви Кастило и махна на останалите около басейна да дойдат.

Всички се надигнаха от шезлонгите и влязоха под навеса.

— Съберете се около мен, деца — подкани ги Чарли, след като „всички“ влязоха и се настаниха около масата. Бяха донесли столовете отвън.

— Откъде разбрахте, че съм с Монтвейл? — попита Кастило и погледна Дешамп.

— Обадих се тук точно след като Дейвидсън ни каза, че идваш насам след среща с Монтвейл и искаш всички да се съберем. Двамата с Алекс преценихме, че сме част от „всички“.

— И че можете да оставите семейство Березовски на непознати.

— Единственият въпрос, който ме измъчваше, шефче, беше дали пазачите ще ни пуснат да си тръгнем. Те бяха шестима, а ние само двама. Обадиха се на Алфредо и едва тогава ни пуснаха.

— Дали ще са все още там, когато се върнете?

— Ти май не ме слушаш, шефче. Шестима са. Двамата с Алекс бяхме малцинство и много по-леко въоръжени. Ако Березовски искаше да си тръгне, досега да е намерил начин.

— Много интересно.

— Той ми каза, че искал да си поговори mano a mano с теб.

— За какво?

— Защо не избистрим този въпрос, след като ни разкажеш за посланика? Започни от самото начало и не изпускай нищо.

— Става — съгласи се Чарли и започна: — Когато кацнах на „Хорхе Нюбъри“, на пистата беше кацнал президентски „Гълфстрийм“. Пилотът ми каза, че е докарал Монтвейл, че Монтвейл вдигнал страшна пушилка, когато посланик Силвио му казал, че няма никаква представа къде се намирам. Затова тръгнах да го търся. Беше седнал в „Рио Алба“, после отидохме в посолството да си поговорим…

На Кастило му трябваха пет минути, за да разкаже какво е станало.

— Това е всичко. Някой да има въпроси?

Полковник Джейк Торине поклати глава. Беше удивен. И той, както и останалите, бяха научили току-що, че го изпращат в комплекс „Небраска“, където, с помощта на госпожа Агнес Форбисън, личния им експерт по всички бюрократични процедури, трябваше да е готов да убеди господин Хари Уилън от „Уошингтън Поуст“, че Звеното за организационен анализ отговаря на името си, че е поредната правителствена агенция, на която е поверен анализът на данни от Вътрешна сигурност.

Кастило погледна Торине.

— Джейк?

— Защо ми се струва, че има нещо, което не ми казваш, Чарли?

— Защото по природа си недоверчив.

— А не е ли, защото се познаваме твърде добре, стари приятелю?

— Да не би да пропуснах да кажа, че двамата със Спаркман ще имате възможност да се откъснете от задълженията си на аналитици за няколко часа, за да обмислите как да вкараме тайно хора и подръчни материали в Демократична република Конго, за да ликвидираме една химическа лаборатория, по-точно казано, завод?

— Май си пропуснал да го споменеш — подхвърли Торине.

— А след като изпълним тази незначителна задачка, трябва да ги изведем от Демократична република Конго, без никой да разбере.

— Това предполага, че ще ти бъде позволено да използваш „727“ на Делта Форс.

Кастило кимна.

— И кадри на Делта. Сещам се за чичко Рем.

Офицер Колин Левърет, легендарен кадър на Делта Форс, беше огромен чернокож мъж, когото най-близките приятели наричаха чичко Рем — единствено и само най-близките приятели — и славата му се носеше в Специалните части.

— След разговора с посланик Монтвейл, сигурен ли си, че ще стане така, както е обещал?

— Не — отвърна простичко Кастило.

— Тогава какво ще правим, Чарли?

— Трябва да помислим.

— Браво!

— Ако имаш някакви задръжки, Джейк, просто не участвай. Да забаламосаш Хари Уилън, и задълженията ти приключват.

— Всеки път, когато хукнеш да раздаваш справедливост, имам известни задръжки — отвърна Торине. — Въпреки това всеки път съм с теб и ти го знаеш много добре.

— Преди наистина беше така — съгласи се Кастило, — когато се заблуждаваше, че не съм луд.

— Не беше никак лесно да се заблуждавам — разсмя се Торине.

— Трябва да ви кажа още нещо, което сигурно ще ви убеди, че този път наистина съм преминал границата.

— Казвай, Чарли, няма да ни е трудно да ти повярваме.

— Имам връзка със Светлана Алексеева — заяви той.

Торине го погледна напрегнато, в очите му се събра тревога, макар лицето му да си остана напълно безизразно.

— За да няма грешки, Джейк, ще уточня — влюбен съм в нея и съм сигурен, че тя отвръща на чувствата ми.

— Искрено се радвам, че е така, шефче — обади се Дешамп.

Кастило реши, че не е чул правилно думите на Дешамп.

— Моля?

— Ако бе казал нещо друго, щяхме да решим, че имаме още един проблем за разрешаване, а именно да те защитаваме от големия й брат. През краткото време, прекарано с него, научих, че е корав мъж, умен гадняр и едва ли щяхме да успеем да те опазим.

На Чарли му се стори, че забеляза пълно недоумение в очите на Сузана Сиено, след това се запита дали е било недоумение, или презрение.

Пол Сиено и Спаркман гледаха в пода.

— Чарли — заговори най-сетне Торине, — нали не си признал това пред Монтвейл?

Кастило поклати глава.

Последва ново дълго мълчание, преди Торине да продължи:

— Като говорим за споделени чувства, те ли са причината полковник Березовски да промени отношението си и да се разприказва?

Чарли пръв забеляза колко напрегнато прозвуча въпросът на Торине, след това се досети: „Той мисли на глас. Това не е приятелят ми Джейк, а полковник Джейкъб Д. Торине от Военновъздушните сили на Щатите, висш офицер, който обмисля сериозен проблем и прехвърля всички възможности.“

— Певснер му каза, че съм почти част от семейството…

— Убеден — продължи Торине, — от думите на подполковник Алексеева, които ми се сториха доста странни: „Той е моето семейство и пред бога, и пред света.“

— Точно така каза — съгласи се Кастило.

Дешамп се намеси.

— Ако трябва да вярвам на полковник Березовски — в интерес на истината аз му вярвам — цялото семейство, включително небезизвестният Александър Певснер, са силно религиозни, чиито семейни ценности ще се понравят дори на най-набожните баптисти от юга. Няма да сбъркам дори ако кажа презвитерианци, защото те обичат да си пийват.

Погледна Алекс Дарби.

— Напълно съгласен съм — кимна Дарби.

Сузана Сиено, изглежда, искаше да каже нещо, но премълча.

— След това — продължи Торине, сякаш бе замаян и не бе чул какво каза Дешамп, — полковник Березовски започна не само да отговаря на въпросите, на които дотогава отговаряше уклончиво, ами се разприказва и сам разказа каквото знаеше.

— Друго обяснение за промяната в отношението му — подхвърли саркастично Сузана Сиено — може да е, че Чарли е потвърдил, че ще плати два милиона за информацията.

Дешамп я погледна студено, но не каза нищо.

„Уважава я“, помисли си Кастило.

„Сузана може и да прилича на симпатична млада домакиня от реклама за прах за пране, но е добър шпионин, която е изплатила дълга си към Агенцията.“

— Не, Сузана — отвърна той, — не е това. Когато бяхме във влака, поискаха два милиона, за да повярвам, че наистина искат да се предадат. Само че те нямат никаква нужда от пари. Осигурили са си достатъчно — в различни банки по света — много повече от моите два милиона. Разполагат с толкова много пари, че просто не е за вярване.

Торине, все още замислен, погледна към вратите на навеса.

— Казва го един от разпитващите — продължи той със строг глас. — Следователно възниква въпросът, доколко е правилна преценката на разпитващия, след като той сам призна, че има романтична връзка и е пренебрегнал задълженията на професионалист, които е спазвал през целия си живот.

Торине замълча и започна да барабани с пръсти в продължение на цели трийсет секунди.

След това вдигна очи към Кастило.

— Ти разбираш ли, подполковник, пред каква дилема съм изправен?

— Джейк, достатъчно е да кажеш една-единствена дума и се качвам безропотно на самолета на Монтвейл. Ако прецениш, че не мога…

Торине вдигна ръка.

— Въпросната дилема ме кара да се съмнявам, че си напълно изперкал.

Джак Дейвидсън се изкиска.

— Значи мислиш, че трябва да се кача на самолета на Монтвейл, така ли?

— Не съм казал подобно нещо. Нямах предвид нищо подобно. Просто не бива да забравяш, че не мислиш рационално.

— Това е… — започна Сузана Сиено, но замълча.

— Продължи, Сузана — настоя Кастило. — Кажи направо, каквото имаш да казваш.

Тя срещна погледа му, сви рамене и продължи.

— Исках да кажа, Чарли, че това се подразбира.

— Чувствам се виновен — призна Кастило. — И на мен ми мина същата мисъл през ума.

— Въпреки това си убеден, че си влюбен.

Той кимна.

— В такъв случай е най-добре да замълча.

— Предпочитам да кажеш каквото има — отвърна той. — Най-добре е всичко да се каже.

Сузана се замисли за момент над думите му, отново сви рамене и продължи:

— Трябва да помислим над две неща. Чарли… По дяволите, исках да кажа, че Светлана е не по-лош шпионин от мен, не по-лош от теб. Но съм сигурна, че ти си помислил над този въпрос. Както и да е, при това положение, ако бях на нейно място и се опитвах да впримча човек като теб, независимо по какъв начин — дори ако се налага да отворя крака — щях да си постигна целта.

— Боже, мила! — възкликна Пол Сиено.

— Престани да разсъждаваш като съпруг, Пол — сряза го Сузана.

— Освен това — намеси се Джак Бритън, — след като сме започнали този разговор, Чарли, ти беше нещастен, след като Бети Шнайдер те заряза, готов да бъдеш впримчен от някоя, особено от някоя умна красавица, чиято най-важна цел е да си покрие задника.

— Бети го е зарязала? — ахна изненадано Сандра Бритън. — Не си ми казал!

— Просто не беше наша работа — заяви Бритън.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Кастило.

— Дочух разговор на Агнес и Джоуел Исаксън — призна Бритън.

Кастило сви рамене.

— Наистина ме заряза. Заяви, че не искала да се ожени за човек, който, вместо да се прибере за вечеря, ще остави съобщение на гласовата поща, че заминава за Тимбукту. Струва ми се обаче, че връзката с мен щеше да попречи на кариерата й в Тайните служби, а тя искаше да докаже, че е по-способно ченге от брат си. Освен това не смятам, че съм лесна плячка.

По изражението на Бритън стана ясно, че не вярва нито на една казана дума.

— Грешката в аргументите ти, Сузи — обади се Алекс Дарби, — е, че нито един от руснаците вече няма нужда от Чарли. Ако тя, както каза ти, беше отворила крака, преди да ги доведем тук…

— Не знаем нито кога, нито къде се е случило — прекъсна го Сузана и погледна Кастило.

Той тъкмо се канеше да й каже, че не й влиза в работата кога за пръв път е спал със Светлана, но разбра, че има право да знае.

Кастило почука с пръст по масата.

— Тук, първата нощ.

Всички мълчаха.

— На масата ли? — ахна Сандра Бритън. — Чарли!

— Не, исках да кажа в Аржентина, не преди това.

— След като горнището на банския й случайно падна, нали? — продължи без капка смущение Сузана.

Кастило кимна.

— Стана случайно — опита се да обясни Сандра. — Сигурна съм.

— Тя се прикри много бързо, не мога да отрека — съгласи се Сузана.

Кастило си припомни как Светлана придърпваше смъкналото се от едната страна долнище на банския.

— Ако не те познавах, Сузи — намеси се Дарби, — щях да предположа, че не харесваш много подполковник Алексеева.

— Че то си е така, глупако — сопна се Сузана. — Тя е подполковник от ФСБ…

— Беше подполковник от СВР — поправи я Дешамп, без да помисли.

— Et tu, Едгар? — подхвърли саркастично Сузана. — Да не би и ти да вярваш на тези простотии с любовта от пръв поглед?

— Че какво лошо има? — предизвика я Сандра. — Случва се.

— Глупости! — отвърна Сузана.

— Не знам за вас — сопна се в отговор Сандра, — но се е случвало на някои ченгета и учителки. Кажи й, Джак.

— Така си е — потвърди Бритън.

— За бога! — възкликна презрително Сузана.

— Исках да кажа, Сузи — продължи Дарби, — че грешката в аргументите ти е, че руснаците повече не се нуждаят от Чарли.

— Какво от това? — попита тя.

— Бяхме във втората квартира около петнайсет минути, когато руснаците започнаха да ни носят дарове.

— Какви например?

— Паспорти и лични карти за всички — аржентински, уругвайски, парагвайски, южноафрикански, мексикански.

— Сигурна съм, че са били безупречни фалшификати — каза Сузана, без да крие презрението си към подправените паспорти, които всички знаеха, че са добри, докато имиграционните власти не ги прекарат през компютърната база данни.

Дарби извади два паспорта и две лични карти от пластмасов калъф и подаде единия комплект на Сузана, другия на Кастило.

— Тези са истински. Имам познат в аржентинската имиграционна служба и той ги провери.

Кастило не откъсваше поглед от снимката на Светлана, загледана в него от уругвайската лична карта и паспорт, в който пишеше, че се казва Сузана Барлоу, родена във Варшава, Полша, натурализирана гражданка на Малдонадо, Уругвай. Спомни си, че Малдонадо е курортно градче на север от Пунта дел Есте.

— Какво е името на твоя, Сузана? — попита Кастило и й протегна своя комплект документи.

Тя не отговори. Подаде му паспорта и личната карта, които Дарби й беше дал. Когато Кастило ги провери, снимката на Светлана — същата като на уругвайските документи — беше и на аржентинския паспорт, и на личната карта. Името й отново бе Сузана Барлоу, родена във Варшава, Полша, сега натурализирана гражданка на Росарио.

— Парагвайските, южноафриканските и мексиканските документи може и да са фалшиви, но се съмнявам — призна Дешамп. — Щом има как, ще проверя и тях.

Сузана го погледна, но не каза нищо.

— Интересното тук, Сузана — продължи Дешамп, — като изключим новото малко име на Светлана, е, че когато казах на Березовски, че ще се видя тук с Чарли и доколкото знам, той ще доведе Светлана… — Той замълча и погледна Кастило. — Всъщност тя къде е?

— В друга от тайните квартири на Певснер, в клуб „Голф енд Поло“. Мунц и Лестър са с нея — обясни Кастило.

Дешамп кимна, след това насочи вниманието си към Сузана.

— Березовски просто ми даде документите и ме помоли да й ги предам. Едва ли щеше да го направи, ако смятаха да се измъкнат.

— А Березовски как се казва сега? — полюбопитства Кастило.

— Томас Барлоу, разбира се. Роден е в Манчестър, Англия — отвърна Дешамп.

— Оказа се, че руснаците си носят джобни пари — обади се Дарби. — Сто хиляди долара в чисто нови банкноти от федералния резерв. Все още са опаковани. Пакетът е горе-долу толкова голям. — Протегна ръце и изви пръсти също като нападаща мечка. — Освен това са истински, Сузи. Новички, неизползвани стотачки, само за харчене.

Зачака реакцията й. Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“, а той продължи:

— Затова двамата с Едгар сме убедени, че ако те, най-вече тя, искаха да се отърват от Чарли, след като ги прекара от Виена и им помогна да се настанят, или пък искаха да изчезнат, моментът е изпуснат. Березовски е като пойна птичка, а…

— Чарли е все още жив — отвърна Дешамп. — Най-удобно щеше да им бъде да ликвидират Чарли в Барилоче, да си покрият следите, още повече че и Певснер, и Березовски много ги бива в тази работа, и нямаше да им трепне окото да направят онова, което са намислили.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Тони Сантини.

— Нямам търпение да видя изражението на Светлана, когато й го кажа — обясни Дешамп. — Убеден съм, също и брат Дарби, че, първо, полковник Березовски и подполковник Алексеева са рискували да се измъкнат от Русия, защото са имали подозрения, че Владимир Путин има намерение да върне старото време на Съветския съюз, а не са имали желание да търпят подобно нещо…

— Не мога да повярвам — обади се Сузана Сиено.

— … още повече че самият Путин, виден член на опричнината, — нали не сте забравили, че баща му е бил готвач на Сталин, е напълно наясно каква заплаха ще бъдат убедените опричници на режима му, така че са щели да прекарат остатъка от живота си в някоя лудница, където да ги натъпчат с опиати, тъй като в новата Руска федерация лудниците са заменили стария ГУЛАГ като място, където да наврат всички недоволни.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че вие двамата с Алекс — тя погледна от единия към другия — вярвате в тези безумни твърдения за държава в държавата?

— С цялото си невинно доверчиво сърце, Сузи — отвърна Дарби и притисна дясната си ръка към гърдите. — Не бива да забравяш обаче, че през дългогодишната ми кариера в разузнаването съм си извоювал репутацията на човек, който вярва на всичко, което му се каже.

— Може ли да продължа? — обади се Дешамп. — Двамата с Дарби сме убедени, че, второ, семейство Березовски, семейство Певснер и Светлана, новата приятелка на Чарли, са ревностни християни — затова пък не сме така сигурни за съпруга на госпожата, подло копеленце, което може да се окаже безбожен комунист…

— Тя омъжена ли е? — поклати глава Сузана.

— За полковник Евгени Алексеев от СВР — потвърди Дешамп, — който по последни данни е обикалял по улиците на Виена с надеждата да открие съпругата си и да я убие по най-жестокия начин, който успее да измисли.

— О, Чарли! — въздъхна Сандра Бритън.

— Няма ли най-сетне да ме оставите да довърша? — възмути се Дешамп. — Докъде бях стигнал? А, да! Та казвах, че те са ревностни християни и за тях отравянето на два милиона невинни жени и деца е не само нехристиянско, ами са готови да помогнат на Чарли да елиминира завода на мръсниците в Конго, за който Березовски знае адски много. Освен това ще останат силно обидени, ако нашият водач, известен в Тайните служби като Дон Жуан, което си е самата истина, ако мога да съдя по онова, което разказа при завръщането си в малкото ни уютно гнездо, се е позабавлявал с подполковник Алексеева, за да я накара да проговори, или просто за кеф, вместо ясно да покаже намерението си да се ожени за госпожата, когато е възможно, и двамата да останат заедно, докато смъртта ги раздели. Амин. — Той замълча. — Схвана ли картинката, Сузана?

— Ако бях чула всичко това от някой друг, не от вас двамата…

— Не говорех за това.

Тя кимна.

— Разбрах, Едгар.

— Сега се извини на нашия лидер, миличка — настоя Пол Сиено.

Сузана погледна Кастило.

— Кажи, Дон Жуан, обикновена сватба ли ще правиш, или трябва да облечем униформи?

— Най-добре униформи, но само при условие, че когато слизаме от олтара ръсиш розови цветчета и пееш „Обичам те завинаги.“

(Две)

След като размисли, Кастило прецени, че ще изгуби повече и няма да спечели абсолютно нищо, ако избяга от джипа на жандармерията, който ги чакаше пред кънтри клуб „Майерлинг“.

Комендант Лиъм Дъфи щеше да се ядоса, Кастило го разбираше, а сега съвсем не бе най-подходящият момент да дразни темпераментния латино (майка му беше аржентинка). По-точно казано, не биваше да дразни офицера от жандармерията още повече.

Кастило знаеше, че Дъфи е все още бесен заради покушението на Коледа срещу семейството му и макар че Кастило почти бе успял да идентифицира офицера от СВР, организирал и участвал в опита за убийство, трябваше да поговори с Березовски, за да е напълно сигурен. В мига, в който Дъфи научеше името му, щеше да направи всичко по силите си, за да го открие и да убие и него, и най-близките му сътрудници по най-жестокия начин, който успееше да измисли.

Кастило напълно разбираше Дъфи, ала не искаше бурята да се разрази, докато не приключи операцията в Конго. Ако очистеше офицера, изпратен на мястото на подполковник Виктор Жданков в Южна Америка, щеше да разкрие на СВР, че той знае доста за операциите на СВР.

Бе задължително да се изпрати заместник на Жданков, след като ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота ликвидира Жданков с точен изстрел от своя „Колт“ модел „1911“, четирийсет и пети калибър в подземния гараж на хотел „Пилар Шератон“, когато Жданков се опитваше да убие Александър Певснер.

Първоначалната заповед, според Александър Певснер и Светлана, била издадена от генерал Яков Сиринов, който отговарял за подобни операции в СВР. Той бил шеф или на отдел „С“, дръзко наречен незаконната разузнавателна ръка на СВР, или на служба „А“, ръката на СВР, която планира и привежда в действие „активни мерки“, с други думи, убийства.

По всяка вероятност, генерал Сиринов бил начело и на отдел „С“, и на служба „А“.

Или пък отдел „С“ и служба „А“ просто са едно и също.

Светлана и Певснер бяха казали на Кастило, че заповедта, издадена от генерал Сиринов, е доста неясно формулирана, че в нея е посочено, че единствено лицата в списъка представляват опасност за Руската федерация, следователно трябва да бъдат ликвидирани веднага щом местните резиденти уредят работата, за предпочитане в период от двайсет и четири часа.

По този начин, бе обяснила Светлана, останалите в списъка няма да заподозрат, че са набелязани за елиминиране, но също така ще бъдат наясно, че СВР отново е действаща сила, готова да премахне враговете също като КГБ, НКВД и ЧК навремето.

Сред имената със сигурност са били господин и госпожа Кул от Виена, господин Фридлер от Марбург, господин Бритън от Филаделфия и комендант Дъфи в Буенос Айрес. И Светлана, и Певснер са знаели, че сред хората в списъка на генерал Сиринов за елиминиране са Ото Гьорнер, Ерик Кочиан и Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, или К. Г. Кастило.

Нито Светлана, нито Певснер споменаха, че убийството на господин Фридлер е било поръчано на берлинския резидент, Дмитрий Березовски, докато убийствата на Ото Гьорнер, Ерик Кочиан и Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, или К. Г. Кастило са били оставени на втори план.

Когато Джак Дейвидсън излезе от клуб „Майерлинг“, Кастило помаха ведро на жандармите и им даде знак да го последват с джипа.

Когато най-сетне му се наложеше да се справя с нетърпението на Лиъм Дъфи — и с гнева му — да научи името на човека, опитал се да убие него и семейството му, аржентинското ченге щеше да е поуталожил ирландския си гняв и нямаше да фучи, задето Кастило се е опитал да избяга от охраната си, с други думи, опашката, която му беше лепнал.

На няколко километра след края на магистрала „Дел Сол“, където шестте ленти се сливаха в две край пункта за плащане на магистрална такса, Кастило забеляза надпис „Кънтри клуб «Голф енд Поло Пилар»“ и след малко бе пред вратата.

За разлика от кънтри клубовете „Майерлинг“ и „Буена Виста“, където оградите бяха високи и скрити от избуяли дървета и гъсти храсти, клуб „Голф енд Поло“ представляваше ширнала се, безупречно поддържана, зелена морава. Десетина електрически колички за голф се виждаха по тесните асфалтирани алеи, които криволичеха близо до голф игрищата и зелените площи.

На километър и половина от кабината на охраната, кацнали на нисък хълм, се виждаха десетина къщи, може би бяха повече, значително по-големи от Нуестра Пакеня Каза.

Около тях може и да имаше огради, но Кастило не успя да ги огледа добре, преди Дейвидсън да спре на портата. От едната й страна се издигаше двуетажна постройка. Бяха спуснати две яки бариери, след които се виждаше втора порта.

Иззад дебелите стъкла на сградата трима униформени охранители наблюдаваха беемвето и пътниците в него. Вътре се виждаха монитори, поставени над шкаф с оръжие. На шестте екрана автомобилът се виждаше от шест ъгъла, включително и отдолу.

В този момент Кастило се сети за нещо. Знаеше, че Светлана, Мунц и Лестър са в кънтри клуб „Голф енд Поло“, но нямаше представа къде точно.

Знаеше, че са в „квартира на Певснер“.

„Да се беше сетил да попиташ как се влиза, глупако!“

Оказа се, че не е никакъв проблем.

Черна „Киа“ комби с тъмни прозорци се приближи и спря пред вътрешната бариера. Едър мъж в строг костюм слезе от колата, сакото му се разтвори и отвътре се показа огромен полуавтоматичен пистолет, пъхнат в раменен кобур.

След това червената светлина угасна, заменена от зелена, и външната бариера бавно се вдигна. Дейвидсън подкара бавно напред към другия автомобил и охраната веднага спусна бариерата.

Мъжът, който слезе от „Киа“-та, приближи до беемвето, усмихна се и се наведе към прозореца.

Когато Дейвидсън свали прозореца, Макс скочи от задната седалка, където се бе настанил до Едгар Дешамп, промуши глава покрай Дейвидсън, изръмжа и оголи зъби.

Мъжът отскочи назад. Движеше се толкова бързо, че Кастило се уплаши да не изгуби равновесие.

Непознатият бързо се овладя.

— Полковник Мунц ви очаква, господа — заяви той. — Последвайте ме, ако обичате.

Вдигна се и вътрешната бариера и те последваха другата кола по криволичещия път покрай голф игрището. Кастило реши, че тук игрищата са с по осемнайсет дупки. Минаха покрай четири игрища за поло, две от които се използваха, след това покрай огромна сграда с шест тенис корта, което означаваше, че това е клубът.

Най-сетне приближиха до къщите, които бе видял от пътя.

Пред тях нямаше път, оградата от жив плет бе висока метър и осемдесет и той очевидно не я бе видял от пътя. Когато се вгледа, разбра, че на метър от тревата е прокарана жица.

„Сензор за движение, реши Кастило. Външната ограда пази играчите на голф и топките за игра, за да не паднат някъде в тревата, а пък сензорът за движение пази всичко по-голямо от голф топка да не попадне в близост до къщите.“

„Който и да е измислил тази работа, не е имал никакви финансови затруднения.“

Доказателството дойде, когато приближиха къщата отзад. Едва сега забеляза, че къщите са разположени на завой, входовете не гледат към пътя, виждаше се нова кабина за охраната и още една бариера. Два автомобила „Киа“, съвсем същите като на посрещача, бяха паркирани пред бариерата.

Тази беше различна. Състоеше се от четири метални цилиндъра, високи метър и петдесет, поставени в средата на пътя. Вдигаха се и се спускаха хидравлично. Потънаха в пътя, когато колата приближи.

Вътре в селището, автомобилите спряха пред третата къща, мъжът слезе и кимна към къщата.

Тя бе от тъмни тухли и щеше да е по-подходяща за ловна хижа на някой благородник в шотландските планини.

Едгар Дешамп отвори задната врата, като не спираше да мърмори, че тези смешни швабски автомобили не са правени за едри хора.

Бе спуснал навън единия си крак, когато Макс забеляза, че вратата на къщата се отваря от познат човек.

Скочи навън, като използва слабините на Дешамп за стъпенка, така че агентът се стовари отново на седалката и избълва всякакви гадости по адрес на Макс и майка му.

Макс се спусна към Светлана, като джафкаше радостно и подскачаше около нея. Тя се наведе и го почеса зад ушите.

След това видя Кастило и му помаха с ръка.

Макс облиза лицето й и се върна тичешком при Кастило, който вече бе слязъл от предната седалка. Макс изджафка отново, сякаш искаше да каже: „Шефе, няма да повярваш кого открих тук!“ Хукна отново към Светлана, изправи се на задните си крака и подпря лапи на раменете й.

Огромен мъж изскочи през вратата, готов да извади смъртоносно оръжие от кобура.

— Нет! — нареди Светлана с глас, напълно подходящ за подполковник от СВР, излязъл на парад в Москва. Мъжът се закова на място.

Гласът на Светлана омекна, докато сваляше лапите на Макс от раменете си, след това го прегърна през врата.

— Всичко е наред, Степан. Макс е кучето ни, нали така, Чарли?

Кастило кимна.

Пристъпи към нея. Тя го целуна скромно и не прекалено интимно по бузата.

— Нали помниш Едгар, мила?

— Разбира се — кимна тя. — Той ми разпори чантата.

Погледна Дешамп, след това Кастило. Накрая привлече лицето на Кастило към своето и го целуна по устата — страстно, недвусмислено и дълго.

— Заповядайте вътре, господин Дешамп — покани тя госта. — Ще пием по един коктейл и ще разведа двама ви с господин Дейвидсън в къщата ни.

Хвана Кастило под ръка и отпусна глава на рамото му, след това го поведе в къщата.

— Каква е тази работа с „къщата ни“? — попита Чарли.

— Много ми харесва — отвърна тя. — И на теб ще ти хареса, след като я разгледаш. Смятам да я купя. А това е господин Лий-Уотсън, който ще ми я продаде.

В просторното антре бяха застанали трима — полковник Алфредо Мунц, ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота и много висок мъж, в началото на четирийсетте, в елегантен костюм.

— Много ми е приятно да се запознаем, господине. Седрик Лий-Уотсън.

Акцентът издаваше, че той е благородникът, който притежаваше този замък, достоен за шотландските планини.

Кастило пое протегнатата ръка и погледна Мунц, като питаше с поглед: „Кой, по дяволите, е този тип и какво търси в тайната квартира на Певснер?“

— Господин Лий-Уотсън се занимава с недвижимите имоти на общия ни приятел в Барилоче — обясни Мунц.

— Точно така, познавам се с господина, чието име не се споменава почти никога, да не кажа абсолютно никога.

— Седрик е построил този… клуб за… приятеля ни — обясни Мунц.

Лестър Брадли привлече вниманието на Кастило.

— Подполковник, мога ли да говоря с вас?

— Какво има, Лестър?

— Насаме, господине.

— Не може ли да почака, докато му покажа къщата? — запротестира Светлана.

Кастило стисна рамото на Брадли и го поведе настрани, към широкото стълбище в края на фоайето.

— Казвай какво има, Лестър.

— Когато монтирах радиото, се обади господин Д’Алесандро.

— Какво иска? — попита изненадано Чарли.

Когато се пенсионира след двайсет и четири години служба, Виктор Д’Алесандро започна работа в командването на Специални операции към Форт Браг. Не се обсъждаше с какво точно се занимава.

— Каза, че един приятел искал да говори с вас, господине.

— Свържи ме с него, Лес.

— Веднага, господине.

Брадли тръгна към стълбите, затича нагоре, като прескачаше през стъпало.

Светлана, последвана от Дешамп, Дейвидсън и Лий-Уотсън, тръгна към Чарли.

— Звънял е Вик Д’Алесандро — докладва Кастило. — Казал, че един приятел иска да поговори с мен.

Дешамп и Дейвидсън свиха рамене, за да покажат, че нямат никаква представа какво е намислил Д’Алесандро.

Всички тръгнаха по стълбите към горния етаж.

(Три)

Десет минути по-късно, когато Светлана и Лий-Уотсън му бяха показали всички удобства на голямата спалня, Брадли влезе и заяви:

— Господин Д’Алесандро е на линия, господине. Радиото е в дъното на коридора.

Дешамп прочете мислите на Кастило.

— Искаш ли да изчакаме тук, шефче?

Кастило въздъхна шумно.

— Това сумтене издава несигурност — подхвърли Дешамп.

— Мислех, че няма да е зле Светлана да чуе — отвърна Чарли.

— Или се питаше как да й попречиш да чуе — добави Едгар.

Светлана му хвърли леден поглед.

— Канех се да кажа „Вратата на обора е отворена, няма начин да върнем кравата обратно вътре“ — продължи Дешамп и погледът на рускинята стана още по-студен, — но ме е страх тя да не ме разбере погрешно.

Дейвидсън се разсмя.

— Господин Лий-Уотсън, извинете ме за няколко минути. Разговорът е важен.

— Разбира се.

Радиото бе поставено върху малко писалище в една от стаите. Имаше вътрешна врата. Кастило отвори и попадна в голямата спалня.

Затвори вратата и забеляза, че Брадли се кани да излезе.

— Остани, Лестър — помоли Кастило и седна внимателно на елегантния, но очевидно крехък стол.

— Много ти благодаря, мой грижовни Чарли — подхвърли саркастично Светлана.

Той понечи да й подаде стол, след това размисли и се отказа.

— Пак заповядай — отвърна той и провери лампичките на радиото. Всичките светеха в червено. Едната показваше, че провежданият разговор е кодиран, а Алойшъс Франсис Кейси лично го бе информирал, че така подслушвачите във Форт Мийд няма да могат да чуят разговора.

Кастило включи на микрофон.

— Как я караш, Вик? Какво става?

Отговор не последва, а когато най-сетне се чу гласът, той не бе с познатия бруклински акцент, ами остър, нетърпелив и Кастило веднага се сети, че разговаря с генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, командващ Специални операции на американската армия.

— Подполковник Кастило?

— Добър вечер, господине.

— Не бях сигурен дали Вик ще успее да се свърже с теб, подполковник. Не вярвах, че ще ти позволят да задържиш едно от радиата на Алойшъс, след като се пенсионираш.

— Не съм се пенсионирал, господин генерал-лейтенант.

Последва мълчание.

— Радвам се, че се свързах с теб, подполковник. Макар да си ми създал много неприятности по време на дългогодишното ни познанство, ти се оказа по-полезен, отколкото предполагах. Затова исках лично да ти кажа, че направих всичко по силите си, за да разубедя генерал Нейлър да подкрепи посланик Монтвейл. Не успях. Много съжалявам. Исках да ти го кажа лично.

— Господине, все още не съм пенсиониран.

— Дори да не си, много скоро ще бъдеш. Полковник Ремли е на път към теб и носи всички необходими документи, за да ги подпишеш. — Той замълча. — Стига да успее да те открие. Той не е един от нас, така че може и да удари на камък. Ти къде си?

— Господине, срещнах се за кратко с полковник Ремли. Също и с посланик Монтвейл. Видяхме се преди няколко часа. И двамата потеглиха обратно за Щатите. Отказах да подпиша документите, които той носеше.

— Полковник Ремли уведоми ли те, че аз го изпратих по настояване на генерал Нейлър, за да подпишеш медицинското заключение?

— Не, господине, не е споменал нито вашето име, нито името на генерал Нейлър. Посланик Монтвейл ясно показа, че държи да подпиша документите, но аз отказах.

— Чарли, ако президентът е решил, че е време да се оттеглиш, твой дълг е да се подчиниш. Знаеш го не по-зле от мен.

— Господине, президентът няма представа какво е намислил посланик Монтвейл.

Този път последва по-дълго мълчание, преди Макнаб да заговори отново:

— Прости ми, Чарли. Срамувам се, че се колебаех кой е по-вероятно да ме излъже, ти или онзи мръсник Монтвейл.

— Не е нужно да се извинявате, господине.

— Колко истина има в онова, което разправя Монтвейл — не мога да си обясня защо го прави — че си отвлякъл двама руснаци, които искали да се предадат на шефа на ЦРУ във Виена, и си ги откарал в Аржентина?

— Никога не са били в ръцете на ЦРУ, господине.

— Но си ги откарал от Виена до Аржентина?

— Да, господине.

— Съвсем неофициално, Чарли, това ми се струва точно толкова глупаво, колкото и да вземеш назаем „Блекхоук“. Защо, по дяволите, го направи?

— Защо взех назаем „Блекхоук“-а или защо докарах руснаците тук? — попита невинно Чарли.

— Много добре знаеш за какво говоря, Чарли — сопна се Макнаб. След това се изкиска.

— Господине, мислех си — и за двете — че така е правилно.

— Ами сега, след като си имал достатъчно време, за да размислиш?

— И сега, господине, съм убеден, че съм постъпил правилно. И в двата случая.

— Защо? — попита простичко Макнаб. — Пропусни онази част, че Дик Милър и хората му все още са били живи.

— Господине, имах основание да вярвам, че СВР са ги погнали и ако не ги измъкнех от влака и от гарата във Виена, щяха да ги пипнат.

Последва ново дълго мълчание, преди Макнаб да продължи:

— Това повдига въпроса: „Какъв влак? Какво си търсил във влака?“ и „Как си се свързал с руснаците, след като не е твоя работа да се занимаваш с тези гадове?“ Няма да задам нито един от тези въпроси, защото е напълно безсмислено. Разкажи какво стана, след като ги измъкна от гарата и ги закара при гаучосите, вместо да ги предадеш на Агенцията във Виена.

— Господине, руснаците подозираха, че шефът на ЦРУ във Виена също знае, че СВР са по петите им, и ще ги остави да се оправят сами. Според мен бяха прави.

— Монтвейл твърди, че си се появил като Джеси Джеймс и си съсипал грижливо изработения план на ЦРУ да уреди бягството им.

— Вече чух тази версия, господине.

— Май никак не съжаляваш, Чарли, въпреки че ще сложи край на военната ти кариера.

— Господине, онова, което получих от руснаците, струва много повече от кариерата ми.

— Искрената им благодарност, че си им помогнал да се измъкнат от СВР ли?

— Господине, те ме запознаха с операция в бившето Белгийско Конго, ръководена от иранци, които си сътрудничат с други и ползват пари от „Петрол срещу храни“.

— Мислиш ли, че Агенцията — макар понякога компетентността й да е под въпрос — не знае, че лошите с радост ще отровят водните запаси? Ако се готви сериозна операция, те трябва да са чули все нещо.

— Допреди няколко часа в Агенцията бяха убедени, че не проявяват интерес към нас. Според тях, там експериментират с риба.

— Ти пък откъде знаеш?

— Директорът на Централното разузнаване го каза на Монтвейл. Бяхме в посолството в Буенос Айрес и Монтвейл му се обади.

— И ти мислиш, че в Агенцията грешат.

— Да, господине. Грешат.

— Руснаците ли ти казаха?

— И двамата го потвърдиха, господине.

— Вярваш ли им? — попита Макнаб, неспособен да повярва. — Имам два въпроса „защо“, Чарли. Защо да ти казват и защо им вярваш?

— Мога да отговоря надълго и нашироко, господине, или…

— Давай накратко.

— Те са ревностни християни, които не биха искали няколко милиона невинни хора да загинат.

— Мили боже! Да не би да вярваш на подобни глупости?

— Вярвам, също и Едгар Дешамп.

— Онзи, който заби игла във врата на предателя на паркинга на Ленгли ли?

— Беше напълно оправдан, господине. Двамата с Алекс Дарби, шефа на ЦРУ тук, са убедени във верността на онова, което руснаците ни разказаха.

— Правилно ли разбрах, че новоизлюпен подполковник с напълно заслужена репутация на напълно непредвидим и неуправляем тип, динозавър от Агенцията, който ликвидира онези, които не са му приятни, на някой паркинг, и друг тип от Агенцията, когото са натикали при гаучосите, защото все още вярва, че всички руснаци са заплаха, са убедени от приказките на двама руснаци предатели, които уж били задигнали три милиона долара, защото са преродени християни, и твърдят, че над главите ни виси терористична заплаха? Правилно ли съм те разбрал, подполковник Кастило?

— Да, господине. Накратко е точно така.

— И какво смятат да направят тримата луди?

— Лудият, с когото говорите, господине, има намерение да отиде на място и да провери лично какво става.

— А после?

— Или ще ликвидирам лично завода, или ще донеса доказателство на президента, за да е наясно какво точно става.

— Съвсем сам ли смяташ да я свършиш тази работа, Джон Уейн? — попита саркастично Макнаб.

Последва кратко мълчание, преди Кастило да отговори:

— Тъй като повдигнахте въпроса, господине, надявах се да взема назаем чичко Рем за две седмици. Цветът на кожата му е подходящ, освен това говори суахили.

— Ако имаш предвид офицер Колин Левърет, подполковник Кастило, той говори не само суахили, ами лингала и луба касаи. Господин Левърет е прекалено ценен кадър, за да бъде изпратен на подобна опасна — да не говорим, че е неодобрена — операция, но е прекалено умен и опитен и дори не би се замислил да участва като доброволец.

— Така е, господине.

Последва дълго мълчание.

— Подполковниците, както ти е добре известно, подполковник Кастило, не се пазарят с генерал-лейтенанти.

— Слушам, господине.

— Но ако аз случайно превъртя и обсъдя положението с господин Левърет и по някаква случайност той изгуби добрата си преценка и се съгласи да поговори с теб, искам отсега да се разберем, че ако не одобря всички подробности от операцията по ликвидирането на химическия завод в конгоанската джунгла, няма да предприемаш нищо. Разбрахме ли се?

— Да, господине. Много ви благодаря, господине.

— Кога и къде да дойде чичко Рем, Чарли?

— Тук, колкото е възможно по-скоро, господине.

— Днес няма как да го кача на самолет.

— Господине, майор Милър сигурно ще дойде с президентски „Гълфстрийм“. Самолетът може да кацне в Браг…

— Да не би да си въобразяваш, че Монтвейл няма да разбере?

— Монтвейл знае какво смятам да правя, господине. Сключих сделка и с него.

Последва мълчание.

— Каква сделка, Чарли?

— Без значение какво ще стане в Африка, господине, в края на този месец ще напусна.

— Дори ако си прав, а другите грешат ли?

— Да, господине, така се разбрахме.

Последва ново дълго мълчание.

— Ще ти се обадя пак — или пък Вик Д’Алесандро — за да ти съобщим подробностите около пътуването на господин Левърет — заяви накрая Макнаб. — А сега имам намерение да си поприказвам с генерал Нейлър.

— Предпочитам да не го правите, господине.

— Защо не?

— Генерал Нейлър е преценил, че постъпва правилно, когато Монтвейл се е обърнал към него с проблема. Сигурен съм, че не му е било лесно. Той просто е изпълнявал дълга си.

Последва нова дълга пауза.

— На всички офицери им се налага да правят подобен избор, знаеш го много добре, Чарли. Трябва да сме наясно какви са задълженията ни.

Кастило не отговори и след секунда една от зелените лампички угасна, за да сигнализира, че връзката е прекъсната.

Той поклати глава, след това погледна другите.

— Кой беше този, Чарли? — попита Светлана.

— Човекът, който оглавява нашия вариант на Спецназ — отвърна тихо Кастило. — Генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, който току-що реши, че ще ми помогне в операцията с химическия завод, въпреки че много добре знае, че ще трябва да бъде до мен, когато ме пенсионират в края на месеца и ме изритат завинаги от армията.

— Нищо не разбирам — призна тя.

— Изритват ме от армията — поясни кратко Кастило. — Не е точно така. Заради онова, което приемам като свой дълг, ще бъда пенсиониран по болест и ще ми лепнат етикет „негоден поради психологически отклонения“.

Тя го погледна замислено, но не каза нищо.

— Не се притеснявай, Светлана. Ще получа двайсет и пет процента от основната си заплата. Може да ти се наложи да правиш бургери в „Макдоналдс“, за да можем да си плащаме сметките, но все някак ще се справим.

Тя не обърна никакво внимание на шегата.

— Ти работиш за този човек? Ти си от американските Спецназ, така ли?

— Вече не. Едно време бях. Работех за генерал-лейтенант Макнаб.

— А сега за кого работиш? За онзи посланик Монтвейл ли?

— Двамата с брат ти имахте пълно право да се притеснявате от представителката на ЦРУ във Виена — продължи Кастило, без да обръща внимание на въпроса. — Тя сигурно щеше да ви остави да се оправяте сами, щом разбереше, че СВР са по петите ви. Когато е разбрала, че съм ви измъкнал от Виена, без никой да усети, вместо да благодари и да си затвори устата, което щеше да е наистина чудесно, тя се е раздрънкала пред директора на Централното разузнаване и пред своя приятелка, за която знаела, че ще хукне при един известен журналист, и затръбила, че съм се появил незнайно откъде и съм ви отвлякъл под носа й тъкмо когато тя се канела да ви изпрати във Вашингтон.

— Значи си загазил заради онова, което стори за нас. Ще убия тази жена!

— Изчакай малко, Светлана — предупреди я Дешамп.

Кастило погледна от единия към другия и си помисли: „Истината е, че и двамата говорят напълно сериозно.“

— Да не сте посмели! — надигна глас Чарли.

— А въпросният посланик Монтвейл, за когото работиш, той вярва ли на онази жена? — продължи да разпитва Светлана.

— Не работя за Монтвейл, но той сигурно й вярва. В момента целта ми е да защитя човека, за когото работя.

— Кой е той? Той ще повярва ли на мръсницата от Виена?

— Два доста добри въпроса, шефче — намеси се Дешамп. — „И адът потреперва пред жена, готова да защитава мъжа си“.

Дейвидсън и Кастило се разсмяха.

— Нали каза два? — подсети го Чарли.

— „Кравата вече избяга от обора“ — отвърна Дешамп. — Ако ти не й кажеш, шефче, ще й кажа аз. Светлана, Чарли работи за президента.

Дори да бе изненадана, тя не го показа.

— А президентът на кого ще повярва? На теб или на мръсницата от Виена?

— Това няма значение — обясни Кастило. — Ще се вслуша в онова, което аз му кажа. Работата е там, че ще бъде политически уязвим, ако се стигне дотам…

— И ако излезе наяве, че си е имал собствено три в едно — ЦРУ-ФБР-Американски Спецназ — прекъсна го Дешамп, — което противоречи на американските закони и което е по-лошо, че Конгресът не знае нищо по въпроса, ще го разпънат на кръст, освен ако не измислят нещо по-болезнено.

Светлана погледна Кастило, който кимна, за да потвърди думите на Дешамп.

Кастило продължи:

— Засега президентът не знае нищо по този въпрос.

— Според мен грешиш — прекъсна го за пореден път Дешамп. — По всяка вероятност директорът на Централното разузнаване сигурно се е похвалил на президента, че — ще използвам цветистото определение на Светлана — че мръсницата от Виена е на път да тикне в торбата, след дълга и изнурителна работа типично в стила на ЦРУ, Светлана и брат й. Той сигурно си мисли, че двамата са в някоя тайна квартира някъде в Мериленд.

Кастило не отговори.

— Той дойде, за да ги отведе, шефче. Това само по себе си говори достатъчно.

— Може би е така — призна Кастило.

— Този човек, посланикът, е дошъл тук, за да ни отведе в Щатите ли? — попита Светлана.

Чарли кимна.

— Това бе една от задачите му.

— Ти какво му каза?

— Казах му, че двеста долара, бутилка скоч и едно магаре изобщо не са достатъчно, но ако вдигне цената, съм готов да се договорим.

По изражението на Светлана стана ясно, че не е разбрала нищо от думите на Кастило.

Дейвидсън я съжали.

— Свет — премина той на руски, — това не може да се преведе на руски, но накратко казано, Чарли е отказал на посланика и го е пратил да ходи да се пере.

След дълго мълчание Светлана попита сериозно:

— Разбирам, но какво означава „да ходи да се пере“.

— Да се разкара, да престане — обясни Дешамп. Махна с ръка, за да илюстрира по-добре значението.

Тя се усмихна.

— Чарли, мили, ти си бил много непослушен. Въпреки това те обичам!

Доказа го, като се облегна на него и го целуна.

— Едгар — попита Дейвидсън, — когато Ромео и Жулиета приключат, защо не пийнем по чашка?

(Четири)

— Погледни, Чарли, толкова са милички! — възкликна Светлана, когато слязоха на приземния етаж.

Марина бе в единия край и теглеше здраво усукано въже, а другият край бе в устата на баща й.

Кастило бързо огледа стаята. Вътре бе пълно със сакове за голф. До тях имаше шкаф, пълен с щеки за билярд, а масата за билярд бе в средата на стаята. Единият край представляваше бар, на който се бяха разположили Седрик Лий-Уотсън и бившият полковник Дмитрий Березовски от СВР. Двамата държаха чаши с напитки. Лора и София Березовски седяха на високи столчета и пиеха кола.

Кастило се обърна и погледна Светлана.

— Забравила съм да ти кажа, Чарли. Ще вечеряме с брат ми Том и семейството му в клуба — обясни Светлана, пристъпи напред, целуна София, а след това и снаха си.

Кастило я погледна, след това се извърна към Мунц.

Мунц се усмихна с разбиране и Кастило едва не изгуби самообладание.

— Това разумно ли е, за бога? — сопна се той.

— Рано или късно, Карл — отвърна Мунц на немски, — господин Барлоу и семейството му, включително Сузана, ще трябва да започнат да използват новите си самоличности. Защо да чакат? Няма причина.

Кастило не отговори.

— Забелязал си, предполагам, мерките за сигурност — продължи Мунц.

— Аз ги забелязах — обади се Едгар Дешамп. — Тук и мишка не може да се промъкне.

Забеляза изражението на Кастило и продължи:

— Усмихни се, шефче, майтапът е за твоя сметка.

След тези думи тръгна към бара, последван от Дейвидсън.

— Мислех, че ще те открия при алкохола, стари приятелю Том — започна той на руски.

— Руският ми не е много добър — отвърна Березовски/Барлоу на английски. — Може ли да говорим на английски?

— Разбира се.

Кастило пристъпи към бара.

Том Барлоу остави напитката си и на свой ред пристъпи към Кастило. Стисна раменете му.

— Мога да те наричам Чарли, нали? — попита той на безупречен английски с чудесен американски акцент.

— Защо не?

— Една от причините да приема любезната покана на сестра си е двамата с теб да се опознаем и да поговорим насаме за нея.

— Така ли?

— Тя е малката ми сестра, Чарли. Разбираш ме. Искам да разбера какви са намеренията ти.

Кастило едва се сдържа да не избълва на руски: „Защо не си го начукаш, Дмитрий?“ Едва успя да се овладее.

— Само че когато видях как се гледате, когато влязохте, разбрах, че няма смисъл от подобен разговор.

— Добре — отвърна Чарли на английски.

Барлоу се вгледа напрегнато в очите на Кастило и той си припомни първия път, когато Александър Певснер го бе погледнал по същия начин.

— Струва ми се, че и двамата трябва да благодарим на господ, че в Марбург стана каквото стана — продължи Барлоу. — Можеше, без особено усилие, да бъде съвсем различно.

Кастило нито отговори, нито мигна.

Най-сетне Барлоу пусна ръцете му и Чарли извърна поглед.

Светлана бе коленичила до Макс и Марина.

— Кажи, Сузи — провикна се той. — Искаш ли нещо за пиене?

Тя го погледна и се усмихна неуверено. Очевидно не разбираше защо я нарича Сузи.

— Това е новото ти име, миличка. Сузи. Свиквай.

Тя се изправи и пристъпи към него. Той я прегърна през раменете.