Специална част

(Едно)

— Нали не е още нещо лошо, Карлос? — попита доня Алисия, когато Кастило се настани на „шефското“ място на масата, както казваше Дейвидсън.

Кастило я погледна и му хрумна първата приятна мисъл за последните пет минути. „Това не е секретно. Не се налага да викам Дешамп и Дейвидсън в офиса или още по-зле, да моля баба да излезе, за да обсъдим проблема.“

— Новините са добри — заяви той. — И…

— Кажи първо добрите новини — прекъсна го доня Алисия. — Казвай.

— Добре. Джак Бритън и съпругата му ще пристигнат след малко.

— Чудесно! — зарадва се Том Макгуайър. — Ще ви допаднат, доня Алисия. Особено тя. Има страхотно чувство за хумор. Както обичаше да казва любимата ми майка, тя е от момичетата, които са в състояние да накарат и труп да се надигне и да започне да си припява.

— Том, това е просто ужасно — сряза го с усмивка доня Алисия.

— Ами лошите новини, шефче? — обади се Дешамп.

— Предадени са на Тайните служби, за да ги пазят.

Усмивката на Макгуайър се стопи. Той харесваше Бритън. Лично го бе вербувал за Тайните служби.

— Защо? — попита тихо той.

— Исаксън ми каза, че това е стандартната процедура, когато е извършено нападение над специален агент. Също стандартна процедура е да махнат агента от президентската охрана и да го прехвърлят на административна длъжност.

— Някой е нападнал Джак ли? — попита Дейвидсън.

— И Сандра — потвърди Кастило. — Шестнайсет дупки от куршуми в новата му мазда кабриолет. И още толкова по панорамния прозорец у тях.

— Господи! Та това е ужасно! — възкликна доня Алисия.

— Афроамериканските терористи ли? — уточни Дейвид У. Юнг.

Доня Алисия го погледна напълно объркана.

— Че кой друг? — отвърна Кастило.

— И къде го изпращат? — полюбопитства Макгуайър. Преди Кастило да успее да отговори, той добави, без да крие учудването си: — Искат да го държим тук ли?

— Искали да го изпратят в Сейнт Луис или нещо подобно.

— И? — настоя Макгуайър.

— Когато му съобщили, Джак казал нещо невъзпитано на шефа и заявил, че се връща във Филаделфия. Тогава го прехвърлили на Джоел. — Той замълча. — А пък Джоел на свой ред го прехвърля на мен.

Макгуайър изпъшка.

— Филаделфия директно отпада — заяви той. — А за тук не знам. От „Юниън Стейшън“ почти на всеки час има влак за Филаделфия.

— Нуестра Пакеня Каза — предложи Дешамп. — Още по-добре в „Шангри-Ла“.

Макгуайър се замисли за момент и кимна.

— Става.

По изражението на доня Алисия стана ясно, че не разбира за какво говорят.

— Шефче, мислиш ли, че приятелката ти ще има нещо против да назначи още един правен аташе в Буенос Айрес или Монтевидео? — попита Дешамп.

— Не знам. Но как да я попитам точно на Коледа?

— Да, вярно — усети се Дешамп.

— Нека първо пристигнат, после ще му мислим — заяви Макгуайър. — В най-лошия случай ще ни накарат да ги върнем.

— Чакайте първо да видим в какво настроение е Джак и тогава ще действаме — подхвърли Дейвидсън.

— То е ясно, след като не мога да повторя пред дами онова, което е казал на началника си — обясни Кастило. — А сега ще ми подаде ли някой соса от боровинки?

Специален агент и госпожа Бритън пристигнаха петнайсет минути по-късно. Придружаваха ги четирима агенти от Тайните служби. Всички мъже на масата се изправиха, когато новодошлите влязоха в трапезарията.

— Ако имаш връзки с охраната, Том — започна Сандра Бритън, — много ми се иска да похапна нещичко, преди да ме претърсите и да ме затворите в килията.

— Сандра! — притесни се Макгуайър.

Тя продължи гневно:

— Единственото, което затворниците хапнаха, беше по една скапана кифла на тръгване, а после коледният обяд се състоеше от хамбургер в „Уендис“ на излизане от Балтимор.

Тя насочи вниманието си към Кастило.

— Ти ли си главният надзирател, подполковник? Кога мога да се възползвам от правото си на телефонно обаждане? Нямам търпение да си поговоря със Сдружението за защита на човешките права.

— Веднага щом те запозная с баба — отвърна през смях Кастило. — Бабче, това е Сандра Бритън. Сандра, запознай се с доня Алисия Кастило.

— Много ми е приятно — отвърна Сандра. — И какво, за бога, прави тази мила жена в подобна компания?

— Казах ви, че ще я харесате, доня Алисия — обади се Макгуайър.

— Да не би и вие да сте под домашен арест? — продължи да се заяжда Сандра.

— Сядай, мила — нареди доня Алисия. — Трябва да похапнеш.

— Виждам, че си малко разстроена, Сандра — заговори Макгуайър.

— Малко ли?

— Уважаема млада госпожо — намеси се Били Кочиан. — Във ваше лице забелязвам не само сродна душа, ами човек, изтърпял мъчения в ръцете на тези главорези. Ще пиете ли чаша шампанско? Ако предпочитате нещо по-силно.

— И двете — отвърна тя. — Вие пък кой сте, по дяволите?

Кочиан пристъпи към нея и й целуна ръка.

— Ерик Кочиан, мадам. За мен е удоволствие.

— Че как иначе, Били — отвърна доня Алисия.

— Заповядайте, седнете на моето място, а аз ще ви налея шампанско — предложи Кочиан.

— Здрасти, Джак! — подвикна Дейвидсън. — Как е?

Бритън поклати глава.

— Направо супер — отвърна той. — Как иначе?

Кочиан извади бутилка шампанско от охладителя, наля в чаша и я подаде на Сандра.

— Моля да ме извините за чашата. Доколкото разбирам, първоначално е била пълна с кисело мляко с картинка на Мики Маус.

— Благодаря — отвърна Сандра. По устните й трепкаше усмивка.

— Тъй като и аз съм затворник, не ми казват нищо — оплака се Кочиан. — Затова съм изключително любопитен какво ви е разгневило. Какво са ви сторили тези ужасни хора?

— Говорите като виенчанин — обади се Сандра.

— Колко сте наблюдателна, скъпа госпожо. Роден съм там и съм живял във Виена дълги години.

— Преподавам семантика в университета на Пенсилвания. Поне преподавах, преди да ме натъпчат на задната седалка в джип на Тайните служби пред погледите на съседите. — Тя замълча. — Познавате ли творбите на Франц Кафка?

— Разбира се.

— Той направо щеше да полудее от радост в подобна ситуация — заяви тя.

— Да не би да говорите за пощръклелите бюрократи?

— Естествено.

— Разкажете ми, всичко уважаема.

Сандра отпи глътка шампанско, стисна устни, след това изпи остатъка на един дъх.

— Все още ли важи предложението за нещо по-силно?

Кочиан кимна.

— В такъв случай, подполковник, ще изпия едно от прочутите мартинита на Макнаб. Благодаря ти предварително.

— С удоволствие — отвърна Кастило и пристъпи към шкафа, отрупан с най-различни напитки, чаши и шейкъри.

— Разкажи какво стана, Сандра — подкани я Дейвид У. Юнг.

— Веднага ще ти кажа, Пищовлия — отвърна Сандра. — Десет минути след като половинката ми ме увери, че всичко е наред, че Тайните служби ще пристигнат всеки момент в надупчената от куршуми къща, пред която бе спряна надупчената ни от куршуми нова кола, те наистина пристигнаха надули сирените, пуснали всички светлини. Очаквах Брус Уилис да се появи и да ме прегърне в мускулестите си ръце. Само че по това време афроамериканските терористи, превърнали „Чърчил Лейн“ в екшън сцена от Дивия запад, сигурно се намираха в Атлантик Сити. Но нали съм си наивна глупачка, реших, че сигурно ще се пробват и ще направят нещо.

— После? — подкани я Дейвидсън.

— Първото, което направиха, беше да наредят на ченгетата от Фили да се разкарат — продължи Сандра. — Холът ми се превърна в местопрестъпление. Натъпкаха ни двамата с Джак в един джип и подкараха с пусната сирена, все едно онези тъпоглавци се връщаха.

— Кои, мила? — попита доня Алисия.

— Афроамериканските терористи, някакви измислени мюсюлмани, които много не си падат по Джак.

— Защо така? — попита доня Алисия.

— От полицията ме бяха пратили да ги наблюдавам — обясни Бритън.

— Истината е, бабче — намеси се Кастило, — че той живя с тях години наред. Носеше сандали, беше навлякъл една тъмносиня роба, а в косата му бяха вплетени мъниста. Те си мислеха, че името му е Али Абид ар-Разик.

— И само затова ли са се опитали да го убият?

— За малко да ни убият и двамата — уточни Бритън.

— Сандра — опита се да обясни Юнг, — след като са нападнали Джак, федерален офицер, значи случаят става федерален.

— Затова ли помъкнаха Джак нанякъде и му взеха пищова и значката? Отстрани погледнато, го третираха като престъпник, не като човек, когото някой се е опитал да застреля.

— Джак, наистина ли са ти взели оръжието и документите? — попита Макгуайър.

— Да не говорим, че пистолетът си беше лично мой, не на Тайните служби.

— А ти стреля ли по лошите?

Бритън поклати глава.

Макгуайър погледна четиримата агенти от Тайните служби, които бяха довели семейство Бритън в квартирата.

— Кой от вас е отговорникът?

— Аз, господине — отвърна нисък агент, стиснал куфарче в ръка.

— Къде са му документите и оръжието?

— У мен, господине — отвърна агентът и повдигна куфарчето. — Господин Исаксън каза да ви ги предам на вас.

— Върни на специален агент Бритън документите и пистолета.

— Господине, не…

— Наредих ти нещо — сопна се Макгуайър. — А вие, момчета, можете да изчакате в кухнята.

Тримата излязоха.

— Нека да сме наясно, Том — заяви Бритън, докато оглеждаше внимателно пистолета си, презареди го и го прибра. — Не Джоел ми взе нещата, а един смешник във Филаделфия.

— Смешник ли? — попита Макгуайър. — Да не би да говориш за старши специален агент Морел? За него ли говориш, специален агент Бритън?

— Точно за него. Направи го тъкмо преди да ми съобщи, че ме местят в Канзас или някъде там, веднага след като приключи с разпита.

— На този смешник ли каза къде да си завре порядките на Тайните служби? — попита Дешамп.

— Изобщо не ми помагаш, Едгар — скастри го Макгуайър.

— Не, това го казах на друг смешник, тук, в окръг Колумбия отвърна замислено Бритън. — Но май и той беше старши специален агент.

Кастило, Дешамп и Дейвидсън се разсмяха.

Бритън взе документите си, огледа ги внимателно и ги вдигна.

— Означава ли това, че както казват във филмите, съм „свободен“?

— Не и за да се върнеш във Фили, за да взривиш някоя джамия, Джак — отвърна Макгуайър. — Помисли си добре.

— Това пък откъде го чу? Да не би да е от смешника във Фили?

— От Джоел — отвърна Кастило. — А той го е чул от смешника във Фили. Очевидно си казал нещо от рода, че знаеш как да спипаш копелдаците.

— Исках да кажа, че ще отида в „Борба с тероризма“ — да не би да си забравил, че едно време работех там? — за да им помогна да спипат някои от ония нещастници по обвинение за притежание на незаконно оръжие. Да не говорим, че трябва да бъдат обвинени заради стрелбата по Сандра, къщата ми и по мен, а това си е престъпление, за което могат да им дадат поне пет години, а пък заради „Калашников“ ще отнесат десет години в дранголника и десет хиляди долара глоба. — Той въздъхна шумно. — Да не би оня задник… Извинявам се. Да не би старшият специален агент да е решил, че ще взема да вляза в някоя джамия и ще започна да стрелям наляво и надясно? За бога, та аз съм ченге!

— Джак, изобщо не си създал у него впечатлението на разумно ченге — разсмя се Дейвидсън. — Според мен, той те е възприел като Рамбо в действие.

— Ченгетата във Фили щяха да ни осигурят заповед, за да претърсим и джамията, и всичките им известни явки във Филаделфия само защото са стреляли по Сандра, докато Тайните служби гледат да стоят по-далече от проблемите — продължи да се възмущава Бритън.

— Сандра, ти случайно знаеш ли испански? — попита Кастило.

— Защо питаш? Да не би това да е поредният минус в очите на Тайните служби?

— Да или не?

— Как, по дяволите, да предположи човек, че преподавателка по семантика би могла да знае испански?

Кастило заговори на испански:

— Това твоето намирисва на огнен испански темперамент.

Тя го погледна гневно, но след секунда избухна в смях.

— Така си е — отвърна на испански. — Говоря и класически, и мексикански, и пуерторикански, и с акцент като от Харлем. Твоят акцент какъв е?

— Мислех си, че звучи като на аржентинец.

Тя се замисли.

— Ясно — отвърна. — Става.

— Ходи ли ти се в Буенос Айрес?

— Не знам. Доколкото си спомням, една позната, също бивше ченге от Фили, я простреляха там.

— Би трябвало Джак да реши, но май няма да стане. Ти решаваш, Сандра. Или двамата заминавате за Буенос Айрес, или оставате и Джак продължава войната си с Тайните служби. Накрая ще изгуби въпросната война. Няма начин да го върнат в президентската охрана…

— Не е честно, Сандра — намеси се Макгуайър. — Но това е истината. Никой няма да рискува живота на президента или вицепрезидента. Трябва да ти кажа, че един мой стар приятел… — Той млъкна.

— Продължавай, Том — обади се Кастило. — Рано или късно ще разберат.

— Та един мой стар приятел падна от страничната стъпенка на лимузината на вицепрезидента. Никой не го беше грижа, че е заледено. Той просто падна. И веднага го отстраниха.

— И какво стана с него?

— В Буенос Айрес е.

— Да не би да се опитваш да ни подскажеш — попита с горчивина Бритън, — че Буенос Айрес е нещо като ГУЛАГ на Тайните служби? Там ли пращат всички неудачници от президентската охрана?

— Престани, Джак — нареди студено Кастило. — Казвай какво решаваш.

— Ако заминем, какво ще стане с работата ми? — попита Сандра.

Кастило не отговори.

Сандра сама отговори на въпроса си:

— Същото, което ще стане, ако заминем за Сейнт Луис, Канзас Сити или някое друго място. Колко време трябва да останем?

— Колкото двамата с Том преценим, че е необходимо — заяви Кастило.

— А на афроамериканците ще им се размине, така ли става? — попита с още повече горчивина Бритън.

— Не е казано, че ще им се размине — отвърна Кастило. — Само че си набий в главата, че никога повече няма да работиш в президентската охрана.

— Тогава какво ще стане с мен?

— Рано или късно, по-скоро рано, двамата с Том ще ти намерим работа.

— Искаш да кажеш да работя за теб, така ли?

Кастило кимна.

— Досега не си отварял дума — заяде се Бритън.

— Ти да не би да му даде шанс, Рамбо? — обади се Дейвидсън.

— Ще ми бъде приятно — отвърна простичко Бритън. — Благодаря ти.

— Кога заминаваме? — попита Сандра.

— Веднага щом успеем да ви качим на самолета — отвърна Кастило. — Може би още тази вечер.

— Че аз нося само по един комплект дрехи за преобличане — отвърна жената.

— В Буенос Айрес има чудесни магазини — намеси се доня Алисия.

— Първо трябва да предупредим Тони — сети се Макгуайър и обясни на семейство Бритън: — Тони Сантини е приятелят ми, който падна от лимузината.

— Тук разполагаме с невероятна система за комуникации — призна Кастило, — но тъй като на шефа на Звеното за организационен анализ не му мина през ум, че точно на празника може да се случи нещо непредвидено, пусна телефонистите за Коледа. Затова ще се наложи да използваме този допотопен уред.

Кастило постави мобилния си телефон на масата, включи на спикър и набра някакъв номер.

Двайсет секунди по-късно заговори мъжки глас.

— Леле, май Мунц бързичко е успял да те уведоми какво става, Чарли.

— Весела и щастлива Коледа и на теб, Тони. За какво е трябвало да ме уведоми Мунц?

— Не знаеш ли какво стана с ирландското ти приятелче Дъфи?

— Какво е станало?

— Към седем тази вечер са се опитали да му видят сметката. Жена му и децата му били с него. Тъкмо излизали от „Пилар“. В момента е побеснял.

— Добре ли са?

— Слава богу, живи и здрави са.

— Хванали ли са извършителите?

— Не, но в момента не е най-подходящото време да се мотаеш по пътищата във форд пикап „F-150“ със смачкана задница. Дъфи ги изблъскал от пътя, когато му устроили засада, за да го застрелят. Цялата жандармерия в Аржентина е вдигната на крак, за да ги открие.

— И Алфредо ли участва в търсенето?

— В първия момент си помислих, че той звъни.

— Кажи му да изпрати всичко, което разбере, на Милър.

— Дадено.

— За друго звънях, Тони. Нали помниш Джак Бритън?

— Естествено.

— Неизвестни лица — по всяка вероятност мюсюлманите, с които живееше под прикритие — са се опитали да убият него и жена му вчера следобед.

— Да каже сбогом на президентската охрана. Той добре ли е? Съпругата му как е? Къде ще го изпратят? Да знаеш колко полезен ще ми бъде тук, след като приключат с него.

— Какво ще кажеш да ти го пратя в мига, в който му осигуря самолет?

— Не е ли малко необичайно?

— Той казал доста грубички неща на старшия специален агент, който му съобщил, че е свален от президентската охрана. Исаксън ми го прехвърли тъкмо когато се канели да му лепнат белезници. Трябва да го покрия някъде.

— Наругал ли е тъпото копеле? Браво на него! Ще ми се навремето и аз да си бях отворил устата.

Дешамп се изсмя.

— Кой беше това? — попита Сантини.

— Едгар Дешамп — обади се агентът на ЦРУ. — Шефчето те е пуснал на спикър, Тони. Тук сме се събрали куп народ за Коледа.

— Радвам се — отвърна Сантини.

— Защо ти трябва Бритън, Тони? — попита Кастило.

— Непрекъснато чувам, че нашите приятелчета в Асунсион имат някакви връзки с онези с чалмите и расата, а още не сме ги спипали. Доколкото си спомням, той спокойно може да се представи за един от тях.

— Не искам да минава под прикритие.

— Защо?

— Защо не вземеш да кажеш: „Да, шефе, добре, Чарли, разбирам, че не му е работа да минава под прикритие.“

— Да, шефе, добре, Чарли.

На Кастило му се стори, че долови смес от раздразнение и сарказъм в отговора. Затова пък в погледа на Сандра Бритън забеляза благодарност и облекчение.

— Добре — продължи той, — веднага щом уточним нещата, ще ти звънна. Настани ги в Нуестра Пакеня Каза. Ако Мунц реши да каже на Дъфи, няма проблем. В противен случай няма защо да му казва. По-добре да си мълчи.

— Добре, шефе, дадено, Чарли.

Кастило не обърна внимание на този отговор.

— Предполагам, че Алекс Дарби знае за Дъфи.

— Естествено. Тъй като знам какъв ще бъде следващият ти въпрос, Алекс се обади на Боб Хауъл в Монтевидео, за да предупреди хората от „Чайна поуст“, които охраняват посланика в „Шангри-Ла“. Каза ми, че Мунц вече се е обадил на Ордьонес, за да го предупреди. Май сме се подсигурили отвсякъде. Кажи, Чарли, какво, по дяволите, става?

— Ще ми се да знаех. Ти ще си сред първите, на които ще кажа, ако разбера. Ще те държа в течение, Тони. Грижи се за семейство Бритън.

— Всеки, който говори нецензурни неща за шефовете от Тайните служби, ми е приятел, Чарли. А ти гледай да не се забъркваш в неприятности.

Кастило затвори. Погледна семейство Бритън.

— Майката и бащата на Мастърсън — бащата е пенсиониран посланик — изгубиха дома си в Ню Орлиънс по време на урагана Катрина. Сега живеят в имението в Уругвай — „Шангри-Ла“ — което той е наследил от покойния си син, касиер на мошениците от „Петрол срещу храни“. Не успях да разубедя посланика да не заминава. С голям зор го накарах да се съгласи четирима от „Чайна Поуст“ — ние им плащаме, не че той не може да си позволи да им плати — да го пазят.

— „Чайна Поуст“ ли? — попитаха едновременно господин и госпожа Бритън.

— Някои хора си мислят, че „Шанхай Поуст“ (в изгнание) на американския легион — започна да обяснява Дейвидсън — е нещо като агенция по заетостта за пенсионирани специалисти, които си търсят що-годе честна работа.

— Сантини току-що ми каза — продължи Кастило, — че Алекс Дарби, представител на ЦРУ в Буенос Айрес, е уведомил Боб Хауъл, представител на ЦРУ в Монтевидео, че Алфредо Мунц, който работи за нас…

— Той е нещо като тамошния представител на Звеното за организационен анализ — уточни сухо Дейвидсън.

— Та той е уведомил шефа на уругвайската полиция, главен инспектор Ордьонес — довърши Чарли. — Невероятно умно ченге, въпреки че много не ме харесва. Едно от първите неща, които искам да направите, е да се запознаете с него. Накратко казано, споделям мнението на Сантини, че сме се подсигурили отвсякъде.

— Карлос — обади се доня Алисия. — Правилно ли разбрах, че е имало нападение над друг твой приятел? Опитали са се да го убият заедно със семейството му, нали?

Той я погледна, преди да отговори.

— Така излиза, бабче. Само че Лиъм Дъфи е по-скоро приятел на Алфредо Мунц, не толкова мой.

— Да не би да казваш, че става въпрос за най-обикновено съвпадение, Карлхен? — намеси се Кочиан. — Два подобни инцидента в един и същи ден?

„Плюс приятеля ти, Били. Стават трима.“

„А също и дълбоко засекретеният агент от Виена. С него стават четирима.“

„По дяволите. Стават петима, ако сметнем и жена му.“

— Човекът, за когото спомена Монтвейл, бил дълбоко засекретен агент във Виена, казва се Кул и съпругата му…

— За Кърт Кул ли говориш? — прекъсна го Дешамп и когато Кастило кимна, той побърза да разбере. — Какво, по дяволите, му се е случило?

— Честита Коледа — отвърна Кастило. — Вчера семейство Кул са били убити с гарота и труповете са оставени зад статуята на Йохан Щраус във Виена. Да не би да си ги познавал?

— Познавах и двамата, при това много добре — отвърна Дешамп.

— Да не би да говорите за Кърт Кул с веригата сладкарници? — попита Кочиан и погледна Дешамп.

— Да, за него — потвърди Дешамп. — За тях.

— И аз ги познавам — обясни Кочиан. — Бяхме приятели от години. — Поколеба се, след това, неспособен да скрие изумлението си, попита: — Дълбоко засекретен агент ли каза? Да не би да искаш да кажеш, че е бил от кадрите на ЦРУ?

— Повече години, отколкото шефчето тук може да си представи — отвърна Дешамп. — Ако поставят нова звезда на стената — а звездите трябва да са две, защото Гертруд не отстъпваше на Кърт — те трябва да са обсипани с диаманти.

— Нищо не разбирам — призна доня Алисия.

— В централата на ЦРУ, доня Алисия, има стена, покрита със звезди, които увековечават шпионите, които не са имали късмет.

— Не знаех — отвърна тихо тя.

— А ще ми кажете ли каква работа са вършели Кърт и Гертруд Кул за ЦРУ? — попита Кочиан.

Дешамп размисли за кратко и въздъхна тъжно.

— Защо не? Бяха вербовчици, Били, или в някои случаи набелязваха хората за вербуване.

— Вербуване ли? — попита тихо доня Алисия, сякаш й бе неудобно, че ги прекъсва, но много й се искаше да разбере какво става.

— Превръщаха лошите в добри, бабче — отвърна Кастило. — Убеждаваха хората от руското разузнаване да преминат на наша страна.

— Също и източногерманци, поляци, чехи и унгарци — добави Дешамп. — Не разбирам обаче защо не са ги убили по най-обикновен начин, ами е трябвало да бъде с гарота.

— Вместо да ги разпитат подробно ли? — попита Дейвидсън. — Да изцедят от тях списък с имена ли? Някои от тях все още ги обработват.

— Много от тях — уточни спокойно Дешамп. — Аз имах трима такива в Париж. Един в българско посолство и двама от руско.

— С риск да прозвуча като параноик, струва ми се, че тук има някаква схема — заяви Кастило.

— Само защото наистина си параноик, шефче, не означава, че грозниците от Марс — или по-точно казано от площад „Пушкински“ — не са те погнали с лоши намерения.

След тези думи се понесе кикот.

— Площад „Пушкински“ ли? — попита отново доня Алисия.

„Боже господи, помисли си Кастило. Тя не пита просто за да е любезна, очарована е от всичко, което чува.“

„Що за човек обсъжда убийства — или опити за убийства — с баба си навръх Коледа на масата?“

— Намира се в Москва, доня Алисия — обясни Дешамп. — Известен е с две неща — статуята на руския поет Пушкин и грозната сграда, в която е централата на СВР, някогашното КГБ.

— А, да — отвърна любезно доня Алисия. — А убит с гарота дали означава това, което си мисля?

— Предлагам да сменим темата — предложи Кастило. — Все пак е Коледа.

— Така е, миличък — отвърна баба му. — Съгласна съм. Само че на мен ми е много интересно.

— Слагат ти нещо на врата, доня Алисия — обясни Дешамп. — Понякога е от пластмаса, друг път метално и те душат с него. Характерно е за унгарската Тайна полиция. Когато искат да е ясно, че са очистили някого, използват метална гарота.

— Нещо като онова, което са използвали индианците ли?

— Доколкото знам, тяхното е било въже, корда с топки в двата края, за да могат да го захващат по-добре. Унгарците използват металния вариант на пластмасовите белезници на нашите ченгета. Щом попадне на врата, е много трудно, да не кажа невъзможно, да се махне.

Дейвидсън забеляза, че Кастило е готов да убие Дешамп.

— Каква гарота е използвана във Виена, Чарли? — попита невинно Дейвидсън.

Кастило погледна вбесен Дейвидсън.

— А човек за колко време умира? — попита доня Алисия.

— Чарли, ти да не би да реши, че убийствата са замислени по някаква схема? — попита Макгуайър с надеждата да спрат да говорят за убитите. — Как мислиш?

Кастило сви рамене.

— Всички удари са извършени в един ден.

— Първо — продължи Дешамп, — жертвата губи съзнание, защото притокът на кислород към ума е прекъснат. След това става бързо.

— Много ли боли? — продължи да разпитва доня Алисия.

— Едва ли е много приятно — отвърна Дешамп. — По-скоро те притиска страхът, че не можеш да дишаш.

— Ужасно! — възкликна доня Алисия.

Мобилният на Кастило завибрира на масата. Той погледна изписания на екрана номер.

— Тишина, ако обичате — нареди той и включи на спикър. — „Убийства“. Отдел „Удушаване“.

— Гринго, случайно да имаш представа къде се намира любимата ти баба?

— Бабче — обади се Кастило. — Обажда се другият ти внук. Дебелият.

— Колко си груб, Карлос. Засрами се! — сгълча го доня Алисия. — А ти, Фернандо, много добре знаеш колко ми е неприятно, когато наричаш Карлос „Гринго“.

— Бабче, защо не ми каза, че имаш намерение да ходиш при него?

— Не исках да те притеснявам, миличък. Весела Коледа.

— Поболях се от притеснение. В къщата никой не се обажда. Вече се канех да се кача на колата, за да проверя какво става.

— Никой не се обажда, защото дадох почивен ден на всички. Добре ли прекарахте Коледа?

— Много, благодаря.

— Нашата вечеря беше чудесна — продължи тя, а насядалите около масата се ухилиха. — Били Кочиан е тук и направи някакъв унгарски десерт от череши, бренди и карамелизирана захар, отгоре с бита сметана. Великолепно! А сега си приказвахме. Пийнахме и по малко шампанско, след като държиш да знаеш всичко. Няма защо да се притесняваш.

— Кога си решила да се прибереш?

— Ако на Карлос не му се налагаше да замине още днес, щях да поостана. Но сигурно ще пътувам по някое време утре.

— Ще дойда да те взема.

— Да не би да имаш намерение да дойдеш със самолета, Фернандо?

„Самолетът“ бе „Бомбардиър/Лиърджет 45XR“, собственост на семейната компания, пилотиран най-често от Фернандо Лопес, президент на компанията, братовчед на Кастило и внук на доня Алисия.

— Точно така, бабче.

— Много си мил, но нали знам какви са разходите по този самолет, а в случая няма как да ги представим за бизнес пътуване. Освен това аз съвсем спокойно ще се кача на първия полет и ще се прибера сама.

— Фернандо? — намеси се Кастило.

— Какво?

— Не пилей парите с лека ръка. Нали не си забравил, че ти управляваш семейния бизнес?

— Гринго! Кучи…

— Чао, Фернандо! — отвърна весело Кастило и побърза да прекъсне връзката.

— Та какво каза, Едгар — подхвана стария разговор доня Алисия, — че когато те душат с гарота, е по-скоро страшно, отколкото болезнено, така ли?

(Две)

Майор (в пенсия) Х. Ричард Милър-младши, административен директор на Звеното за организационен анализ, и госпожа Агнес Форбисън, заместник административен директор, бяха в хангара, когато конвоят от четирите напълно еднакви джипове „Юкон XL“ мина през задната врата, за да остави пътниците и багажа.

Доня Алисия Кастило слезе първа от джипа, който Тайните служби наричаха по микрофоните си „Дон Жуан две четири“. В превод това означаваше вторият от четирите автомобила в конвой на Дон Жуан. Дон Жуан бе кодовото име на най-високопоставения в конвоя.

Когато на директора на комуникационната система на Тайните служби за района на Вашингтон му бе наредено да включи по онова време майор Кастило в системата, бе необходимо да му дадат кодово име. Секретарят на Вътрешна сигурност например, стокилограмов мъж над метър и осемдесет, бе наречен Голямо момче, а директорът на Националното разузнаване бе Нула-нула-седем. Тъй като бе виждал младия офицер от армията в града — обикновено придружен от някоя красавица — директорът по комуникациите почти веднага се сети за кодово название Дон Жуан.

Доня Алисия пристъпи бързо към Милър и го целуна по бузата. Познаваше го още от времето, когато двамата с Кастило учеха в „Уест Пойнт“.

Вторият, който излезе — от „Дон Жуан четири-четири“ — бе Макс, последван от агент на Тайните служби, стиснал яката каишка на кучето. Макс повлече агента към предния колесник на лъскавия бял „Гълфстрийм III“, където вдигна задния си крак и остави огромна локва, която да предупреди всички останали зверове, че този район е негов.

„Гълфстрийм три седем девет“ бе собственост на „Консултантски услуги Госингер“, клон на фирма „Госингер“ от Фулда, Германия и бе закупен от фирма „Плодове и зеленчуци Лопес Мексико“, клон на фирма „Кастило Агрикълчър“ от Сан Антонио, Тексас, чийто почетен член на борда на директорите бе доня Алисия Кастило, президент и главен изпълнителен директор — Фернандо Лопес, а сред служителите му бе Карлос Кастило.

Звеното за организационен анализ „наемаше временно“ самолета „Гълфстрийм“ от „Консултантски услуги Госингер“ и заплащаше цена на ден плюс допълнителна сума за летателен час.

Звеното осигуряваше екипажа и плащаше горивото, поддръжката, застраховките и други разходи като наем за хангар. Благотворителен фонд „Лоримър“ финансираше ежемесечно Звеното за организационен анализ и покриваше всички разходи по полетите и персонала, който се грижеше за дейността на фонда.

По нескромно мнение на Дейвид У. Юнг-младши — с бакалавърска степен от „Станфорд“ и магистърска по бизнес администрация от „Харвард“, който имаше изключителна репутация както във ФБР, така и сред данъчните инспектори, тъй като умееше да разкрива най-различни случаи на пране на пари и други мошеничества — всеки, който успееше да се ориентира в лабиринта от фирми и вътрешни договорки, които бе създал, със сигурност щеше да се окаже значително по-умен от него.

А експертите в тези среди бяха категорични, че Пищовлията бе невероятно умен. Той бе човекът, открил, а след това прехвърлил в сметката на благотворителен фонд „Лоримър“ в банка „Ригс“ във Вашингтон малко по-малко от четирийсет и шест милиона долара, придобити по нечестен път от „Петрол срещу храни“, присвоени от Филип Дж. Кениън III — председател на борда на „Кениън Ойл Рифайнинг енд Броукъридж Къмпъни“ от Мидланд, Тексас — за които той бе убеден, че тайничко е успял да скъта в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“ на Каймановите острови.

Кой знае защо, Едгар Дешамп бе описал цялата трансакция, като да продадеш кофа за боклук на скромната стойност от четирийсет и шест милиона долара за билет, който да те отведе далече от затворническата килия.

Кастило, който бе на предната седалка на „Дон Жуан четири-четири“, тръгна към застаналия на носа на самолета Макс.

— Седни — нареди той на унгарски. — На място!

Макс се подчини.

— Добре, Били! — провикна се Кастило и махна с ръка.

Ерик Кочиан слезе от „Дон Жуан три-четири“. Стисна каишката на Медхен и я поведе към задната част на „Юкон“-а. Едгар Дешамп и Шандор Тор слязоха предпазливо, тъй като всеки държеше по едно от кутретата на Медхен, и също се отправиха към задната част на джипа. Шофьорът, агент от Тайните служби, също бе слязъл, за да мине отзад и да отвори вратата.

Извади от багажника сгъната клетка за превоз на животни. Сглоби я доста трудно, а онези, които го наблюдаваха, едва сдържаха смеха си. Пъхнаха кученцата в клетката и под зорките погледи на Били Кочиан и Медхен, Шандор Тор и агента от Тайните служби вдигнаха клетката и последваха Дешамп по стълбата към „Гълфстрийма“.

Дешамп влезе в самолета, след това се обърна, за да вкара клетката през вратата.

Изруга на немски.

— Готин, ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че това чудо няма начин да мине през вратата — подвикна Джак Дейвидсън с женствен глас, застанал близо до „Дон Жуан едно четири“. — Поне да ме беше попитал. Но ти никога не се сещаш да попиташ. Мислиш си, че знаеш всичко!

Дешамп направи нецензурен жест към Дейвидсън, а застаналите до Кастило доня Алисия и Агнес Форбисън се направиха, че не виждат.

— Цялата тази работа ми напомня времето, когато изпратих Карлос и Фернандо на скаутски лагер — обади се доня Алисия.

— Сигурно — съгласи се Агнес.

— Не трябваше да се разкарваш, Агнес — обърна се към нея Кастило.

— Не трябваше — отвърна тя, — но реших, че малко пари за харчене ще ти дойдат добре.

Подаде му платнен плик с цип, на който бе изписано „Национална Банка «Ригс»“. Пликът бе пълен.

— Благодаря ти — кимна Кастило.

След като го прибра в куфарчето си, тя му подаде разписка за подпис. Той я подпря върху куфарчето, подписа й и я върна.

— За колко заминаваш? — попита Агнес.

— Не знам — призна Чарли. Замълча за момент. — Бабче, не му казвай, че съм ти казал, но приятелят на Били не е починал от естествена смърт.

— Не се учудвам. По очите му личеше, че има още нещо.

— Опитвам се да ти кажа, че в момента Били е побеснял, а това може да ми помогне с Ото.

— Нищо не разбрах — отвърна доня Алисия.

— На него не му е приятно, че използваме „Тагес Цайтунг“ като източник на информация.

— Нали ти си шефът? — попита Агнес.

— Не ми се иска да продължавам да се разправям с него — призна Кастило. — Страх ме е да не напусне.

— Няма — успокои го доня Алисия. — Освен че „Тагес Цайтунг“ е смисълът на живота му, той много те обича.

— Освен това следва стандартите по етика в журналистиката, които е научил от дядо ми, а според него дядо не би припарил до ЦРУ.

— Ти не си от ЦРУ — обясни Агнес.

— Според мен Ото не вярва — отвърна Кастило. — Както и да е, Били бе по-близък с дядо, отколкото Ото — по-близък откогато и да било друг — и се надявах, че като започне да се рови като бесен в базата данни на „Тагес Цайтунг“, Ото ще разбере посланието. Но ще видим.

Задната врата на хангара се отвори с метално скърцане.

— Плащаме луди пари за тази дупка, а нямат пет капки масло да смажат вратата — оплака се Чарли.

В хангара влязоха три автомобила, от които слязоха петима униформени офицери.

— Да поздравим бюрократите с добре дошли — измърмори Кастило. — Време е да тръгваме.

— Не и преди да се оправиш с кучетата — нареди Агнес. — Колко време ще продължи тази работа?

— Едно от кученцата отива за децата на Ото, независимо дали Ото иска или…

— Карлос!

— Едното заминава при мой приятел в Аржентина — продължи Чарли. — Остават още две. Дешамп каза, че искал едното.

— Естествено, че го иска! Не го ли видя как лазеше по пода на четири крака заедно с кутретата?

— А Били каза, че иска да запази едно, за да правели компания на Медхен. Няма повече. Щом върнем Били в Будапеща, няма да има повече летящ Ноев ковчег.

— А ти ще задържиш Макс, така ли? — попита доня Алисия.

— Двамата с Макс сами ще се изправим срещу студения бездушен свят.

— Били не го ли иска? Да не би да ти го е дал просто от любезност?

— Не знам, бабче — отвърна Кастило. — Попитах го. Той каза, че Медхен нямало да го предаде като Макс.

— Не го е казал сериозно — отвърна доня Алисия.

— Знам. Само че вече е кръстил кутрето Макс, което ще рече, че си има десетият или дванайсети Макс. — Кастило погледна Агнес и смени темата. — Ще качиш ли баба ми на самолета?

— След като похапнем в „Олд Ебит Грил“ — заяви Агнес. — Какво да правя с апартамента в „Мейфлауър“?

— Кога изтича наемът?

— В края на следващия месец. Трябва да им дадем десет дни предизвестие.

— Първо да видим какво ще се случи до края на следващия месец — реши Кастило. В този момент видя Джейк Торине и Дик Спаркман да се приближават. — Идват и самолетните шофьорчета. Май е време да тръгваме.

(Три)

— Ти си наред, Дик — обади се Джейк Торине, свали слушалките, разкопча предпазния колан и влезе в пътническата кабина.

Самолетът беше пълен. Клетката с кученцата беше наместена най-отзад. Медхен лежеше на пътеката пред нея и не откъсваше поглед от Макс, който също се бе разположил на пътеката, а Джак Дейвидсън стискаше каишката му. Макс така и не бе успял да разбере защо меденият му месец е приключил и защо майката на поколението му е решила, че той оказва лошо влияние върху малките и не му дава да припари до тях.

От двете страни на пътеката имаше по едно канапе. Били Кочиан — в червен копринен халат — се бе настанил царски на едното и четеше, а Джак Дохърти бе на другото и похъркваше тихо с отворена уста. Дейвид У. Юнг бе седнал на дясната седалка и пишеше нещо на лаптопа, поставен в скута му. Едгар Дешамп беше заспал седнал на седалката най-близо до стълбите. Шандор Тор, също заспал, се бе отпуснал срещу Дешамп.

От другата страна на пътеката, Дейвидсън с вързания за ръката му Макс бе седнал на последната седалка, от другата страна на Кастило, който говореше по телефона. Когато Чарли видя Торине, той вдигна пръст, за да го накара да почака.

— Според мен, няма да имаме проблем с посланика ни — обясняваше той. — Но така няма да възникнат проблеми с другия посланик. — Заслуша се какво му казват, преди да отговори: — Много ви благодаря, госпожо.

Обръщението подсказа на Торине, че Кастило разговаря с държавния секретар Натали Кохън.

— Да, госпожо, на всяка цена — продължи той. — Още веднъж ви благодаря, госпожо секретар. — Накрая нареди: — Можете да прекъснете връзката.

След тези думи затвори.

— Какво става?

— Държавният секретар се кани да говори по телефона със злия леприкон в Монтевидео…

— Мислех, че Дъфи е злият леприкон.

— Комендант Лиъм Дъфи е злият леприкон в Аржентина. Аз говорех за злия леприкон в Уругвай, посланик Майкъл А. Макгрори.

— Ясно, благодаря за уточнението. И какво смята да каже държавният секретар на посланика?

— Че изпраща агент Бритън от Тайните служби — досега в охраната на вицепрезидента — който да се погрижи за сигурността на посланик Лоримър, затова трябва да му бъде оказвана помощ всеки път, когато поиска.

— А ти случайно спомена ли причината, поради която Бритън е свален от президентската охрана?

— Да. Няма смисъл да я забаламосвам, защото, е първо, прекалено умна и, второ, прекалено досетлива. Разказах й всичко, освен колко грубо се е държал с шефа си. Накрая я попитах дали има нещо против да го изпратим да пази посланика и тя реши, че идеята е великолепна.

— Че как иначе. Тя наистина харесва стария. А това не е ли измама?

— Де да знам?

Торине поклати глава.

— Забеляза ли, че благодарение на попътния вятър не се наложи да спираме за презареждане? — попита Торине.

Кастило кимна.

— Остават ни около две хиляди мили — половин час — до „Флугхафен Франкфурт на Майн“ — продължи Торине. — Току-що се свързаха с нас. Ще ни чакат цивилни представители на властта.

Кастило изви вежди и погледна към Дейвидсън.

— Джак, напомни ми да напомня на всички, че се казвам Госингер.

— Jawohl6, подполковник. Herr.7

— Herr е напълно достатъчно, Джак. Дядо ми обичаше да се обръщат към него с титлата му. Аз съм просто непрокопсаният наследник на плодовете от непосилния му труд.

— Знаех си аз, че е точно така — съгласи се Дейвидсън.

Наземен контрол насочи „Гълфстрийм“-а по писта настрани от главния терминал. Кастило си помисли — въпреки че не бе сигурен — че около него са сградите, останали от американската военновъздушна база „Рейн на Майн“.

Няколко автомобила — Чарли позна служебния „Мерцедес-Бенц S600“ на Гьорнер и личния му ягуар „XJ“ — чакаха пристигането им. Гьорнер бе слязъл от ягуара и се насочи към самолета още преди вратата да се отвори.

Когато Гьорнер приближи към стълбите, Макс изръмжа.

— Озапти проклетото си животно, Били! — почти изкрещя Гьорнер.

— Това е проклетото животно на Карлхен, Ото — отвърна Кочиан. — Разправяй се с него.

Гьорнер огледа кабината, накрая прониза Кастило с поглед.

— Мислех, че ще дойдеш сам — тросна се той, което имаше за цел да подскаже на Чарли: „Изрично ти казах да не ми водиш хора от ЦРУ“.

— Очевидно си сбъркал — отвърна Кочиан и кимна към насъбралите се около самолета. — Кои са тези хора, Ото?

— Някои са от Федералната следствена служба, някои са от нашата охрана, има и журналисти.

— Журналисти ли? — ахна Кастило.

— „Тагес Цайтунг“ ще предложи награда — петдесет хиляди евро — за информация, която да помогне за залавянето на убийците на Гюнтер Фридлер — обясни напълно спокойно Гьорнер. — Ти ще направиш изявлението, хер фон унд зу Госингер, тъй като си председател на борда на изпълнителния комитет. Чакат те да слезеш от самолета.

Подаде на Кастило лист.

— Позволих си да ти напиша няколко думи, за да не се чудиш какво да говориш — продължи Гьорнер.

Джак Дейвидсън забеляза блясъка в очите на Чарли.

— Спокойно, Чарли — започна той тихо на пущу, един от двата основни езика в Афганистан освен афганския персийски. — Спокойно. Брой до две хиляди петстотин и единайсет, като прескачаш по три цифри, при това на руски. Бавно.

Гьорнер погледна Дейвидсън, очевидно подразнен, че не разбира какво е казал.

Кастило срещна погледа на Дейвидсън. Кимна и се усмихна едва забележимо. Беше побеснял, но бе успял да се овладее и да премълчи напиращите думи.

Погледна Гьорнер и си помисли: „Знам, че не искаш да ме превърнеш в мишена, Ото, кажи тогава къде ти е умът?“

„Да не би това да ми е наказанието, защото си решил, че съм помъкнал хора от ЦРУ?“

„Да не би пък това да е проява на тевтонската ти тъпотия?“

Погледна отново към Дейвидсън и заговори на руски:

— Две хиляди петстотин и осем. Две хиляди петстотин и единайсет.

Сега вече и Кочиан, и Гьорнер ги наблюдаваха напълно объркани.

— Татко се гордее с теб — отвърна Дейвидсън на пущу. Говореше напълно сериозно. Неведнъж бе присъствал, когато Кастило губеше самообладание. — Получаваш златна звезда и щом се прибереш, можеш да се похвалиш на мамето.

— Чудесна идея, Ото — заговори Кастило на английски. — Благодаря ти, че си се сетил. — Той дръпна листа. — След като обявя наградата, какво ще правим?

— Отиваме във Вецлар, където двамата с Били ще поднесете съболезнованията си на госпожа Фридлер.

— Само че има два проблема, Ото. Първият е, че не познавам нито хер Фридлер, нито съпругата му, и като отида, ще попреча на Били да прекара малко време с нея.

Кочиан изръмжа в знак на съгласие.

— Вторият проблем са кучетата — продължи Кастило. — Били едва ли ще поведе Медхен и кутретата, а аз не искам…

— Кутрета ли? — попита Гьорнер. — Малки кученца, така ли?

— Четири са — отвърна Кастило и посочи клетката в края на пътеката. — Едното е подарък от нас двамата с Били за децата ти, кръщелниците ни.

— Този въпрос ще го обсъдим по-късно — заяви Гьорнер.

— Освен това искам инспектор Дохърти и специален агент Юнг…

— Кой?

— От ФБР са, Ото. Искам да ги представя на германската полиция колкото е възможно по-бързо…

— Карл, не знам дали е разумно — опита се да протестира Гьорнер.

— Ще ни трябва колкото е възможно повече помощ, за да открием убийците, Ото — намеси се Били Кочиан. — А и Дохърти, и Юнг са експерти в своята област.

„Не каза в коя област“, помисли си с възхищение Кастило.

„Едва ли някой от тях двамата разбира от разследване на убийство. Но пък Били знае, че Ото се превръща в нетърпим досадник, ако не го държиш на каишка.“

„Ето, че Били вече започна да се разпорежда и на бърза ръка постави Ото на колене. Нали се надявах да стане точно така.“

— Ще звънна един телефон — заяви Гьорнер.

— Ото, мислех си, че е най-разумно да откараш Били във Вецлар, а аз ще заведа Дохърти и Юнг в Марбург — ще ги настаня в „Европайшер Хоф“, където ще си направят среща с властите за утре сутринта. Останалите — включително и кучетата — ще взема с мен в мерцедеса, ягуара или във вана, за да отидем в къщата. Става ли така?

— За мен става — обади се Били Кочиан и по тона му стана ясно, че въпросът е приключен.

Гьорнер остана загледан в него, намръщи се недоволно, но кимна.

— Вземи ягуара му — въздъхна примирено той. — Предполагам, ще трябва да пийна едно — дори няколко — във Вецлар, а не искам да карам, след като съм пил.

(Четири)

— Да, разбира се — отвърна Кастило в отговор на думите на телефонистката, че след като е открила търсения номер, ще го свърже срещу малка такса.

Кастило караше ягуара. Едгар Дешамп бе на предната седалка. Дейвид Юнг и Джак Дейвидсън се бяха свили отзад с разположилия се между тях Макс. Кучето погледна през задния прозорец към вана „Мерцедес-Бенц“, в който бяха Джак Дохърти, Джейк Торине, Дик Спаркман, Медхен, кученцата, двама от охраната на фирма „Госингер“ и багажът.

— „Европайшер Хоф“ — чу се глас от спикъра на ягуара. — Guten Abend8.

— Обажда се Карл фон унд зу Госингер от фирма „Госингер“ — представи се надуто Кастило на немски.

— С какво мога да ви помогна, хер фон унд зу Госингер?

— Бих искал да направя резервация за двама бизнес партньори. Най-добре апартамент с отделни спални, но ако нямате, може и две от хубавите ви стаи.

— С удоволствие, хер фон унд зу Госингер. Кога да очакваме бизнес партньорите ви?

— След около час. Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да издадете сметката на името на фирмата?

— Не, разбира се.

— Бихме искали и да вечеряме. Ще бъде ли проблем?

— Ще задържим ресторанта, отворен за гостите ви, хер Госингер.

Кастило се намръщи, докато броеше хората си.

— Девет човека сме.

— Очакваме ви, хер фон унд зу Госингер.

— Много ви благодаря — отвърна Чарли и протегна ръка, за да изключи копчето на волана.

Едгар Дешамп изръкопляска.

— Браво, хер фон унд зу Госингер — поздрави го той. — Изключително добре премерена доза любезна арогантност. Само дето не накара момичето да козирува.

— Нали знаеш какво са казали хората, Едгар? „Когато си в Рим“ или по-точно казано в Das Vaterland9.

— Добре, това е ясно, я по-добре кажи нямаш ли намерение да кажеш кой къде ще шета из Рим?

Кастило мълча дълго, докато обмисляше казаното. След това се намръщи колебливо, но си каза: „Какво пък толкова?“.

— Добре — заяви той. — Внимавайте. Ще проведем кратък тест. Мислете си за Сталинград. Червената армия обстрелва германските войски. На тях обаче да вземе да им излезе късметът и уцелват един Kublewagen…

— Какво? — прекъсна го Юнг.

— Военната версия на фолксваген костенурка — обясни Дейвидсън. — Преди време ги продаваха в Щатите.

— А, да, сетих си — отвърна Юнг. — Симпатична кола.

— Сега може ли да продължа с урока по история? — В огледалото за обратно виждане, той забеляза как Юнг изрече само с устни: „Извинявай“. — Благодаря. Та в джипа се возели разни офицери, не били от висшия състав на фон Паулус…

— А, спомням си фон Паулус — обади се Дешамп. — Той звъннал по телефона на Хитлер, казал му, че са обградени, че мунициите им са на привършване, че са принудени да ядат конете си, и попитал може ли да се предадат. Фюрерът отвърнал: „Поздравявам ви, генерале, вече сте фелдмаршал. Германските фелдмаршали не се предават. Но вие, разбира се, имате още едва възможност, самоубийството…“

— Сериозно? — възкликна Юнг.

— На следващия ден, фелдмаршал фон Паулус се предал — довърши Дешамп, — като по този начин казал на Хитлер: „Фюрер, майната ви.“

Кастило заговори отново:

— Може ли най-сетне да продължа? Дребната риба в джипа бил тежко ранен и щял да загине безславно, ако някакъв осемнайсетгодишен Gefreite — ефрейтор — от Виена не го пренесъл в мазето на сградата и не взел мерки. Както на всички ви е добре известно, нито едно добро дело не минава безнаказано. Следващите няколко снаряда уцелили сградата и ефрейторът също бил тежко ранен. На следващия ден лекарите открили и двамата и ги прибрали — дядо ми бил дребната риба, а Били Кочиан ефрейторът — и ги евакуирали с един от последните полети към родината…

— Не може да бъде! — възкликна Юнг.

— И така, там и двамата били настанени във военната болница в Гисен, недалече от мястото, към което сме се отправили. Били го изписали пръв. За да не го изпратят отново на Източния фронт, дядо ми благородно го взел за свой ординарец. Когато дядо излязъл от болницата, го изпратили да ръководи военнопленнически лагер за офицери в Полша. Той взел ефрейтор Кочиан със себе си. Военнопленническият лагер се намирал съвсем близо до Катински лес, недалече от Смоленск в Русия. Двестатина мили…

— Нещо изгубих връзката, Чарли — прекъсна го Джак Дейвидсън.

— По времето, когато германците и руснаците били още в приятелски отношения и нападнали Полша през 1940, руснаците затворили петте хиляди полски офицери, които се предали, в Катински лес. Първо ги накарали да копаят окопи…

— Добре, добре — прекъсна го отново Дейвидсън. — Вече разбрах.

— Много се радвам, Джак — сряза го саркастично Кастило. — След като офицерите изкопали окопите, руснаците им вързали ръцете отзад и ги застреляли в основата на главата с малокалибрени пистолети, а след това ги зарили.

— Готини хора са руснаците — отбеляза Дешамп. — В интерес на истината, онези, които ме познават, знаят, че твърдя това открай време.

Кастило продължи:

— Когато германците и руснаците сритали шапки и германците нападнали Русия и стигнали до Смоленск, те открили гробовете. Руснаците отказали да знаят каквото и да било по този въпрос и заявили, че ако някой е застрелял полските офицери, то нямало кой да бъде, освен ужасните германци. „Как да извадим истината наяве?“, питали се ужасните германци. Един от затворниците в лагера на дядо ми бил зет на Патън. На дядо ми било наредено да отведе и него, и още неколцина американски офицери, включително и лекари, до мястото и да докаже пред тях, че руските им приятелчета са кофти хора. Историята не излезе наяве години наред, но американците, които били водени в Катински лес, знаели истината и помнели германския офицер, който ги придружавал при огледа на гробовете. И ето, че войната свършва. Дядо и Били ги освободили от длъжност и те се прибрали у дома. Прибира се дядо ми и открива, че всичките му вестници са съсипани, сградите, изравнени със земята по време на бомбардировките, а по-голямата част от обработваемата земя, която притежава, е от погрешната страна на оградата между американската и руската зона. Били пък се връща във Виена и разбира, че цялото му семейство е убито в деня, когато са избомбили катедралата „Свети Стефан“ и операта. Тогава Били се отправя към Фулда. Дядо ми се превръща в нещо като негов баща. И обратното. Двамата започват да разчистват порутената печатница на „Тагес Цайтунг“ във Фулда и успяват да сглобят една линотипна машина от дванайсетте, надробени на части. Същата тази машина сега е изложена в централата на „Госингер“. На нея е отпечатано първото следвоенно издание на „Тагес Цайтунг“. Когато дядо ми отправил молба към американското военно правителство за разрешение да печата, мислел, че няма да има проблем. Негов съученик от университета „Филипс“ — американски бригаден генерал — бил военен управител на Хесен и знаел, че дядо не е нацист. Всъщност дядо ми разполагал с три аса. Вторият бил, че контраразузнаването открило името му в списък на Гестапо с лица за ликвидиране, защото бил замесен в атентата с бомбата от 1944. Единствената причина, поради която не бил разстрелян, обесен или заколен, била, че в Гестапо мислели, че е вече мъртъв. И, трето, офицерите от Катински лес помнели, че бил свестен човек. Първият следвоенен брой на „Тагес Цайтунг“ излязъл във Фулда. След това в Касел. После в Мюнхен. Били Кочиан бил изпратен във Виена, за да вдигне на крак печатниците там и да събере персонал, включително редактори, които дядо да одобри, след което да започнат работа. По онова време бил на двайсет и една или двайсет и две. Следващия път, когато дядо получил новини от Били, било, когато Били му изпратил първия брой на виенския „Тагес Цайтунг“. На първа страница пишело: „Ерик Кочиан, главен редактор“. Дядо ми си казал: „Какво пък, защо не? Ще му дам шанс. Да видим дали ще потъне, или ще изплува.“ Били изплувал.

— Шефче — обади се Юнг. — Историята на Били е много занимателна, но защо ни я разказваш?

— Потрай малко — помоли Кастило. — Та нещата започнали да потръгват. Дядо ми имал две деца: чичо ми Уили и майка ми. Чичо Уили учил във „Филипс“, завършил политология и започнал работа във фирма „Госингер“, след като привлякъл и приятеля си Ото Гьорнер. Майка ми била принцесата на замъка. Всички мислели, че щом навърши съответните години, ще се омъжи за Ото, когото готвели да поеме семейния бизнес, не само вестниците. И най-неочаквано в живота на принцесата се появил злият американец — при това в „Хюи“ — който си играел на война, като патрулирал с хеликоптера си по границата с Източна Германия. Три или четири дни след като се запознали, злият американец изчезнал и принцесата не го видяла никога повече. Единственото, което дядо ми казал, когато научил, че ще става дядо, било, че благодари на бог, че баба ми не е жива, за да се срамува от неморалното поведение на мама. Когато питах защо нямам татко като останалите деца, дядо излизаше от стаята и чичо Уили ми обясняваше — тогава бях малкият Карлхен — че по този въпрос не бива да се говори. Мама казваше единствено, че баща ми е американски офицер, на когото се наложило да замине и нямало да се върне, и че не бива да говоря за него пред дядо, чичо Уили или „чичо“ Ото. Бях на единайсет, когато чичо Уили и дядо, на връщане от Касел, катастрофирали с мерцедеса си и паднали от мост на аутобан А7. Карали с двеста километра в час. И така двамата с мама останахме сами в семейния замък, който прилича повече на фабрика. Мама за пореден път отказала предложението на Ото за брак. Наследила своята една четвърт от „Госингер“, а останалите три четвърти се полагали на чичо Уили, чичо Били и моя милост. Чичо Уили бил завещал всичко, което притежава — своята четвърт — на мама с надеждата да й дойде умът в главата и да се омъжи за Ото. И така, тя получила своя дял. Само че на мама не й било писано да живее доволно и честито в замъка заедно с малкия Карлхен. Шест месеца след като чичо Уили и дядо загинали, й поставили диагноза рак на панкреаса. Напреднал стадий, който не подлежал на лечение. Оставали й два месеца живот.

— Господи! — възкликна Дейвид Юнг.

— Мама вече била категорична, че бъдещото сираче трябва да отиде при баща си, независимо дали баща му го искал и дали щял да се зарадва или не, че има извънбрачно дете в Германия. Затова се обърнала за помощ към близката част и дала името на бащата — Кастило — което така и не била казала на своя баща. Командирът на частта се наел да открие бащата. Това бил Алън Б. Нейлър…

— И който в момента има четири звезди — нали за същия Нейлър говорим? — попита Дейвидсън.

— Същият — потвърди Кастило. — Било му доста трудно да открие любовника на име Кастило, но накрая успял. Той се оказал в националното гробище в Сан Антонио, а на надгробната му плоча бил вграден полученият посмъртно Медал на честта.

— Баща ти е спечелил Медал на честта на Конгреса? — попита тихо Юнг.

— Казва се просто Медал на честта, Дейвид. И не се печели. Просто те награждават.

— Не исках да те обидя, Чарли.

— Не съм се обидил. Е, това променяло нещата. Към незаконното дете на носител на Медал на честта не могат да се отнасят като към стотиците копелета, които е оставила след себе си американската армия. А Нейлър открил, че след смъртта на мама ще наследя „Госингер“ с изключение на четвъртината на Били Кочиан. Това означавало, че някакви селяни от Тексас, които живеели в бедност и мизерия в Сан Антонио, щели да пипнат богатството на внучето, племенника, братовчеда или каквито там ми се падали. Нейлър заминал да проучи обстановката в Сан Антонио, докато най-умните адвокати на армията се събрали, за да измислят как да защитят богатството на малкия от селяните. Обаче Нейлър се запознава с дядо ми, който е убеден, че някоя алчна за пари фройлайн е решила да пипне семейното богатство на Кастило, и е твърдо решен да не допусне подобно нещо да се случи. На баба ми подобни мисли не й минавали през ума. Тя погледнала снимката на Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, която Нейлър носел, и заявила, че по очите личи (били същите като на бащата — на сина й), че това дете е неин внук. Два часа след разговора с Алън Нейлър, тя се качила на „Лиърджета“ на дядо за Ню Йорк, откъдето същия следобед излетяла с „ПанАм“ за Франкфурт. Дядо ми заминал на следващия ден. Седмица по-късно, стиснал в ръка чисто новия си паспорт, Карлос Гилермо Кастило се качил на друг полет на „ПанАм“ от летището на Рейн на Майн заедно с баба си. Дядо останал малко по-дълго в Германия. Той погребал мама (тя не искала да я виждам през последните дни на ужасната болест) и оставил Ото Гьорнер да се грижи за бизнеса — поне временно — и за моето богатство. Той все още изпълнява същата длъжност. За германското правителство аз съм Карл Вилхелм фон унд зу Госингер и съм носител на немски паспорт. Той ми е бил от помощ неведнъж, както сега, за да резервирам стаите в хотела.

— Шефче, май отсега нататък ще се държа по-мило с теб — заяви Дешамп, — след като разбрах колко си богат — дадено, господине; както кажете, ваше превъзходителство; точно така, майн фюрер; вие сте най-прекрасният, най-мъдрият, най-очарователният кучи син, точно така си е.

— Майната ти, Едгар — отвърна Кастило. След това въздъхна шумно и добави: — Добре, сега вече знаете цялата история. Дохърти и Спаркман нямаха представа, Джейк вече знаеше, но ви моля да не разправяте, особено онази част, която прилича на сапунена опера.