Степени на свобода.

9.

– Защо не мога да си легна? – попита Люси.

Тя дръпна ръчката на вратата и я бутна с крак, пропускайки студения нощен въздух.

Петрович посегна към предпазния колан.

– Защото, ако не намерим бомбата, преди да я взривят, на главата ти ще се изсипят доста повече притеснения от това, че не си се наспала. – Коланът бързо се нави на макарата си, закачайки се за металната рамка на ръката му. – Пиздец. Цялата тая работа е истински пиздец.

Той се освободи и посегна към вратата на пикапа от неговата страна. Сервомоторите зажужаха, а буталата изпъшкаха. В крайчеца на окото си той беше инсталирал един измервател на мощността, който щеше да го предупреди, ако се появеше опасност от претоварване на ръката, и малка иконка на батерийка, за да разбира кога има нужда от презареждане.

Пръстите му напипаха ръчката и той дръпна. Вратата се отвори и в носа го удари мирисът на кал, ръжда и зима. Валентина и Маса вече бяха слезли и крачеха към контейнер нула, осветени отзад от фаровете на автомобила. Групата охранители на Ошикора потреперваха в студения среднощен въздух, но с приближаването на двете жени решителността им нарасна. Учтиво и с дълбоко съжаление водачът на екипа им съобщи, че не може да продължат напред.

Петрович вдървено слезе от колата и се приближи до тях.

– Здрасти. Проблем ли има?

Той се почеса по носа. Очилата му липсваха.

– Петрович-сан, получихме строги инструкции – рече умоляващо началникът на охраната.

– Знам. Затова няма да се бавим повече от пет минути. Трябва да проверя нещо. – Той огледа изпитателно лицето на мъжа. – Такаши Игуро, нали?

– Петрович-сан, моля ви. Госпожица Соня беше категорична. В контейнер нула се допуска само оторизиран персонал. – Мъжът изглеждаше така, сякаш изпитваше физическа болка от това, че трябва да откаже достъп на своя герой, и започна да отстъпва назад към затворените врати на домика. – Не мога да ви позволя да се приближите, освен ако не ми представите разрешение.

Петрович кимна.

– Няма проблем, Игуро. Не съм дошъл, за да ти създавам проблеми. – Той вдигна дясната си ръка и го потупа по рамото. Ръката му остана там, задържайки мъжа на мястото му. – Соня каза „вътре в контейнера“, нали?

– Да, Петрович-сан.

– Значи, няма проблем. Като идвах предишния път, изгубих нещо тук. Мисля, че е откраднато, но съм длъжен да проверя. – За миг Петрович като че ли се замис­ли как да заобиколи забраната, след което притегли охранителя към себе си. – Защо ти не влезеш да го потърсиш вътре, докато ние оглеждаме отвън. Така, ако претърсим около контейнера, няма да нарушим ничия заповед. Около и върху него.

– И двамата знаем, че ще я нарушите – прошепна мъжът.

Главите им се намираха съвсем близо една до друга.

– Знаеш ли какво беше отнесено оттук? – попита Петрович.

– Чух разни… слухове.

– И двамата искаме онова, което е най-добро за Свободната зона и за госпожица Соня, Такаши Игуро. В този момент това означава да влезеш в контейнер нула и да потърсиш малкия ми компютър, а аз и приятелите ми ще огледаме отвън. Той примигна бавно и решително. – Нали?

– Предполагам, че да.

– Благодаря ти. – Петрович пусна мъжа и Игуро отстъпи със залитане. – Пет минути – след което се махаме.

Не последваха повече възражения, защото Валентина вече ровеше в калта край вратата на контейнера, проверявайки дали нещо не е паднало там, а Маса оглеждаше край стените на съседните домики.

– Може просто да са го захвърлили. Бързо и лесно. – Тя посегна към невидимите чантички, прикрепени към китките й, и извади чифт ръкавици, направени от същия материал като костюма й. – Ще ми трябва малко помощ.

Люси отиде при нея.

– Какво трябва да направя?

– Застани тук. Обърни се с лице към стената, опри ръцете си на нея и стегни ръцете и краката си.

– Така ли? – Люси погледна през рамо. – А ти какво ще правиш?

– Това.

Маса направи три крачки, всяка по-бърза от предишната. Стъпи с единия си крак върху долната част на гърба на Люси, другият леко докосна рамото й и изведнъж жената се озова на ръба на покрива, опряна на дланите си.

След това със засилка се изправи на ръце и се преметна през глава, изгубвайки се от погледите им.

Люси гледаше нагоре със зяпнала уста, но Петрович не беше удивен.

– Не й обръщай внимание. Просто се опитва да ни впечатли.

Той превключи на инфрачервено зрение и бавно се обърна.

– Но видя ли я…?

– Да, видях. Нали осъзнаваш, че ЦРУ са я обучили на такива неща, защото така ще стане по-добър убиец, а не защото имат група мажоретки. – Петрович наведе главата си настрани. – Може и да имат. Най-накрая се появи нещо, което не знам.

– И какво търсим тук?

Люси отдръпна дланите си от студената метална стена и ги затърка бързо, докато не порозовяха.

– Играчката ми. Разни неща, на които не им е тук мястото.

– Сигурно са откарали бомбата оттук с кола. Следи от гуми?

– Това ще ни помогне само ако имаме списък на гумите, с които е оборудвана всяка кола. В Свободната зона има стотици хиляди изоставени автомобили. Биха могли да използват пет-шест от тях, като периодично ги сменят, и тъй като знаят, че никой не ги следи, дори няма да се налага да действат предпазливо.

– Гадост.

– Проверявам всичко, което мога, но в базата данни, която не съществуваше по времето на Упълномощената власт на Метрозоната, има огромни пропуски. Всичко се свежда до следното: ще трябва да заровим ръце в мръсотията.

Прекараха следващите десет минути в безплодно взиране в земята, промъкване в тесните процепи между домиките и установяване, че всичко, до което се докосват, изцежда по малко от топлината на телата им. Маса се появяваше от време на време – тъмна сянка, прескачаща от контейнер на контейнер и при всеки скок издаваща глухо туптене, което отекваше в неподвижния нощен въздух.

Изведнъж тя се озова зад Петрович, дишайки тежко.

– Намерих нещо.

– Важно?

– Може да се окаже без значение.

– Но много по-вероятно не.

Тя притисна длан към тежко дишащите си гърди.

– Извинявай. Изморих се.

– Всичко е наред. Почини си.

Той се изправи и се протегна. Почти цялото му тяло бе отрупано с оборудване. Нетипичен заместител на играчката му. Акумулатор след акумулатор, свързани успоредно, за да му осигурят нужния волтаж, а след това и последователно, за да му осигурят нужната енергия. Рамката на гърба и ремъците за екзоскелетната ръка. Беше тежко и той се изморяваше бързо.

– Добре – каза тя, като вдишваше през носа и издишваше през устата. – На покрива на контейнер нула. Можем да те издърпаме горе…

– Или аз мога да го убедя да ме пусне вътре, което ще е далеч не толкова унижаващо.

Петрович извади виртуалния си телефон и се обади на Люси и Валентина.

Върнаха се заедно при контейнера, но Маса все още не им казваше нищо. Петрович щеше да получи шанс да погледне непредубедено към откритието й, но първо трябваше да преодолее изпълнителния Игуро.

Мъжът продължаваше да оглежда пода на контейнера, пълзейки на четири крака под светлината малко фенерче, което излъчваше сноп светлина, не по-голям от юмрука му. Петрович премина покрай чакащата охрана и надникна през процепа на вратата, който беше направил по-рано.

– Здрасти пак.

Игуро не се обърна, за да не стъпи върху нещо и по този начин да го пропусне.

– Петрович-сан? Привършихте ли с огледа? И аз скоро ще приключа с моя.

– Възникна друг малък проблем. Една от колежките ми иска да огледам нещо на покрива, но в моето състояние няма да мога да се изкатеря там.

Докато говореше, той проникна малко навътре, а Валентина и Маса застанаха зад гърба му, за да поп­речат на намесата на останалите охранители. Люси не спираше да бърбори, отвличайки вниманието им.

– Както вече ви обясних, не е възможно да влезете. – Игуро се премести леко напред и фенерчето му освети пръстите на ботушите на Петрович. – О!

– Не се притеснявай. Няма да те издам. – Той протегна здравата си ръка и помогна на Игуро да се изправи. После посочи към фенерчето. – Може ли да го взема назаем?

Петрович вдигна високо фенерчето и плъзна лъча му по тавана. Намръщи се и го направи отново. Когато го видя, се изненада, че не го е забелязал веднага. Беше толкова очевидно, че той се зачуди как не му е обърнал внимание още първия път, когато бе влязъл в контейнер нула; несъмнено по вина на армагедониста.

Някой, по някое време в миналото беше изрязал в покрива идеален правоъгълник с размери два на три метра. След това внимателно беше завинтил плочата на мястото й. В ъглите й се забелязваха дупки от пробиване, които грижливо бяха запълнени с разтопен метал.

– Виждаш ли това? – каза той; дъхът му се издигаше на бели облачета и се разбиваше в тавана. – Не трябва да е там. Не му е там мястото.

– Петрович-сан?

Заварката изглеждаше скорошна. Не нова, но не беше и ръждясала. От две седмици, може би месец.

– Точно когато решиш, че по-лошо няма накъде, нещата неизбежно се влошават още повече.

Той се обърна в сумрака на контейнера и погледна към седящата в стола фигура.

– Къде е, говносос нещастен, жополиз, суксын такъв? Кажи ми какво си направил с ёбаная бомба?

Последният армагедонист му се хилеше. Той нямаше толкова лесно да издаде тайната си.

Петрович се наведе напред и се опря върху мумифицираните ръце, които бяха отпуснати върху облегалките на стола.

– Хайде де, ебанат такъв – изръмжа той. – Къде е?

Не получи никакъв отговор нито от смалените очи, нито от сбръчкания език. Никакъв знак, че е бил чут, камо ли че е бил разбран, и това ужасно го разяри. Петрович вдигна лявата си ръка пред гърдите и я зареди с всеки ват, който успя да изцеди. После зашлеви армагедониста с ръба на екзоскелета. Миг по-късно Петрович се озова на пода, а главата се поклащаше в ъгъла сред облак от двайсетгодишна прах.

– Петрович-сан, мисля, че не биваше да го правите.

Лицата, които надничаха през отвора, явно бяха съг­ласни с него, но на Петрович не му пукаше. Той тромаво се изправи и погледна към обезглавеното тяло, към шията от кафява плът, обграждаща островче от бяла кост.

– Иска ми се да можех да те накарам да страдаш повече. Толкова, колкото страдахме ние. Но не, ти умря тук на тихо, в тъмнина и ни остави да чистим твоето говно. Добре, чуй ме, хуесос такъв: спирам с търсенето. Ще погреба завинаги теб и всички от твоя сорт и повече няма да се обърна назад. Ясно ли е?

Той опря краката си в стола и го ритна назад. Столът се стромоляса, оставяйки пред погледите на хората само два чифта кожени обувки, поклащащи се неприлично на края на два мумифицирани крака.

Всички мълчаха. Петрович изсумтя доволно при вида на разрушенията, които беше причинил, и тръгна към изхода. Изчака всички да се отдръпнат и се измъкна навън, закачайки само веднъж ръката си на назъбената стена на контейнера.

Започваше да й хваща цаката; даже да й се радва.

– Приключихме ли тук? – обади се Валентина.

– О, да. И не само това.

Той тръгна към колата, оставяйки зад себе си групата охранители на Ошикора.

– Петрович-сан? – извика зад гърба му Игуро. – Как да обясня това на госпожица Соня?

– Остави го на мен. Аз ще й го кажа като част от официалната ми роля на Касандра на Свободната зона.

– Но вие счупихте армагедониста.

– Това, приятелю мой, е най-малкият ни проблем. – Петрович рязко отвори вратата на пикапа. – Недей да разчистваш. Той не го заслужава.

Качи се в колата и останалите го последваха: Валентина и Маса отпред, Люси до него.

– Сам? Какво се случи?

– Всичко е било постановка. От самото начало.

– Обясни – каза Валентина.

– Нямам достатъчно енергия. Намери ми източник на енергия. Или водка. За предпочитане и двете.

Тя се обърна напред и многозначително извади ключовете от стартера. После отново загледа Петрович, докато той не извърна поглед към прозореца и ярките светлини и черните сенки на Риджънтс Парк, които се виждаха през него.

– Добре. Ще ти разказвам по пътя.

Удовлетворена, тя запали двигателя и започна майс­торски да лавира между домиките, докато не стигна до главния път.

– В някакъв момент, вероятно докато са били възстановявани горните домики, някой е прорязал тавана на контейнер нула. Направили са дупка, достатъчно голяма, че през нея да може да мине бомбата, затова предполагам, че точно това е била целта. Бомбата е изчезнала много преди обикновените работнически групи да стигнат до нея.

Единственият звук, който се чуваше, беше трополенето на гумите по преасфалтирания път.

Люси подръпна косата си.

– Не разбирам. Ако някой е отнесъл бомбата, защо им е притрябвало да я връщат обратно? И защо после я крадат отново?

– Има куп неща, които не разбирам. Но съм готов да се обзаложа на един милиард, че бомбата, която видях, е била фалшива. Нямам представа дали е идентична с истинската, или подобна на нея, но беше достатъчно добра, за да заблуди всички. Дори мен. – Петрович се намръщи. – За какъв хуй им е притрябвало на първите крадци да го правят?

Маса вдигна краката си на таблото.

– Какво очакваше да видиш, когато разбра, че те водят при контейнер нула? Знам аз какво бих искала да намеря, а аз не съм израснала с вашите легенди.

– Там би трябвало да се намира последният армагедонист и той би трябвало да е мъртъв. Освен това трябва да има бомба, готова да се взриви. Всичко друго би ме разочаровало. – Той изхаби още малко от акумулатора си, като се вкопчи в предната седалка и се надигна напред. – Но точно това щяхме да намерим, ако бяхме отишли първи там.

– Дали? Може би нямаше да намерите абсолютно нищо. – Призрачното й отражение в предното стъкло сви рамене пред лицето, което надничаше над рамото й. – Каза, че е било постановка. Просто не проследи сценария до логичния извод.

– Хуй тебе в жопу вместо укропу. – Петрович се отпусна назад. – Нищо не е било истинско? И въпреки това те ми счупиха ёбаная ръка? Вече наистина се ядосах.

– Но защо им е било нужно да крадат ядрена бомба, за която са знаели, че не е истинска? – Люси се сви под опасния поглед на Петрович. – Ох, добре. Това не би трябвало все още да сме го разгадали, нали?

– Разбира се, че след като го разгадаем, те ще се опи­тат да ни убият.

Валентина свали едната си ръка от волана и я протегна под краката на Маса към жабката. Измъкна оттам един автоматичен пистолет и го подаде с дръжката напред към задната седалка. Петрович го взе предпазливо и го положи в скута си.

– Има още един под седалката ти, Файона.

Маса свали краката си от таблото и опипом откри студеното, твърдо оръжие, залепено за тапицерията.

След това Валентина бръкна в джоба на якето си и извади трети пистолет, малък и плосък, затоплен от тялото й.

– Люси? Утре ще те науча как да не се убиеш с това нещо, да? Засега просто внимавай към кого го насочваш.

Момичето го хвана предпазливо, сякаш беше скорпион, а Петрович го взе от ръката й за миг, колкото да провери предпазителя.

– Ама какъв баща излезе от мен. – Петрович удари с ръка стъклото, не толкова силно, че да го пръсне на парчета, но достатъчно, че да го заболи. – Полный пиздец.