Степени на свобода.

32.

Сингуларната бомба беше разпиляна; смолата, придържаща жиците към основата, беше натрошена на няколко големи къса, а останалото беше превърнато на парченца с големината на грахови зърна. Това означаваше, че му оставаха само две бомби. Петрович и Маделин седяха от двете страни на тунела и гледаха към шахтата.

Маделин провери въжето, което беше завързано около основата на последната опорна колона на тунела.

– Все още не мога да разбера какво ги задържа. – Петрович сви пръсти около дръжката на лопатата и почувства успокояващата й примитивна тежест. – Ако бях на тяхно място, досега да съм я взривил. Сигурно има някаква основателна причина, за да не го правят.

– И ти искаш да разбереш каква е тя.

– Все още не сме мъртви.

Той надникна от ръба; не се виждаха никакви мини или опънати жици, които да бъдат задействани при нас­тъпване. Погледна отново нагоре и видя огромната запушалка от отломки, надвиснала над главите им.

– Ако те спусна долу, и двамата ставаме уязвими. Ако те наблюдават шахтата…

Маделин огледа вратите на подземната стая. Камъкът, който ги беше задържал отворени, беше изритан настрани, и единственото, което сега им пречеше да се затворят, бе дебелият оптичен кабел.

– Трябва да сляза долу – настоя той.

– Наистина ли смяташ, че ще успееш да ги уговориш да се откажат?

– Мисля, че трябва да опитам. Никога не се знае как ще свърши едно нещо, докато не свърши.

– Сам, искам да ме изслушаш. – Тя обърна лицето му към себе си. – Те няма да се разубедят. Това не са просто войници, това са мъченици. Мога да ги разбера. Няма да се откажат; те вярват в онова, което правят.

– А аз не.

– Не можеш да ги спреш. Не можем да щурмуваме стаята, а те няма да излязат. В момента са вътре и каквото и да чакат, думите ти по-скоро ще ги накарат да детонират бомбата по-рано, а не по-късно. – Тя взе лопатата от ръцете му и я остави настрани. Хвана свободната му длан между своите. – Искам бъдеще с теб. Не знам къде ще бъде или какво ще правим в него, но искам да е с теб. Ако останем тук, това никога няма да се случи.

– Ирландия – промърмори той. – Трябва да отидем в Ирландия, да изградим там Свободната зона. Ние сме граждани – дори дипломати. Всичко е уредено, всичко. Майкъл вече е там; ирландското правителство е инсталирало квантов компютър в Корк. Ето това ще правим.

– Тогава защо стоим в студен тъмен тунел под центъра на някогашен Лондон, като се опитваме да защитим нещо, което вече не е от значение, и да убедим няколко фанатици да не се взривят?

– Защото трябва да го направя. Защото целият ми живот е пропит със страх от армагедонистите. Причинил съм доста гадни неща на всякакви хора – добри, лоши, луди – защото умирах от страх, и поне този път искам да покажа, че мога да избера правилното нещо. Ако успея да ги спра, спирам и всички гадости, с които съм си имал вземане-даване през годините. – Той прехапа устната си. – Но най-вече защото ги ненавиждам и мразя онова, което ми причиниха.

– Въпросът е дали ги мразиш повече, отколкото обичаш мен? – Тя стисна ръката му по-силно. – Докато все още имаше възможност, разбира се, че трябваше да се опитаме да спрем това насилие. Дадохме всичко от себе си. Повече нямаше какво да направим. На моменти се представяхме великолепно. И пак не се оказа достатъчно. Те избраха техния път – сега е време ние да изберем нашия. Докато все още можем.

Петрович облегна тила си на стената и изстена шумно и продължително.

– Всеки път. Всеки път, когато играя тяхната ёбаная игра, те печелят.

– Тогава спри да играеш. Само идиот би продължил да залага срещу някой с подправени зарове, а ти не си идиот. Приеми го като измама, каквото си беше от началото до края. Готова съм да умра тук, долу, с теб, но ми се иска да мога да погледна свети Петър в очите, без да го накарам да си мисли, че съм пълна глупачка, защото съм си похабила живота по такъв героично безсмислен начин. – Тя го погледна за миг с електронно подсилените си очи и наведе глава. – Какво ще кажеш, Сам?

– Не мога да споря с това – каза той. – Всичко, което казваш, е абсолютно правилно.

– Но въпреки това ще си отидем като Бъч Касиди и Сънданс Кид, нали?

– Не, няма. – Той освободи ръката си и вирна брадичка. – Абсолютно си права. Майната им на тях и на коня, който са яхнали. План Б.

– Имаме ли такъв?

– Вече имаме. Вратата на подземната стая трябва да бъде затворена както трябва. – Той вдигна лопатата и я връчи на Маделин. – Само ти ще успееш да го направиш навреме, колкото и малко време да ни е останало.

Тя грабна лопатата и я хвърли в дупката; от дъното на шахтата се чу издрънчаване. Маделин уви въжето около кръста си и застана на ръба на пропастта.

– Пази ми гърба – каза тя и започна да се спуска надолу.

Петрович извади пистолета си и прикани вратата да се отвори малко повече от процепа, който се виждаше в момента. Маделин стигна дъното, спря за миг, колкото да вдигне лопатата от пода, и хукна към подземната стая.

Мъничката зелена светлина сияеше в самотното си великолепие.

Тя коленичи и хвана кабела с едната си ръка, а с другата пъхна острието на лопатата в процепа. Натисна дръжката и идеално балансираната врата послушно пом­ръдна.

Някой я чакаше, но похаби първия си залп в тежката стоманена врата. Искричките осветиха шахтата и прегърбената фигура на Маделин; тя извърна лице от внезапната ярка светлина и яростния вой на рикоширалите куршуми.

Секунда по-късно тя замахна с лопатата и разсече кабела на две. Взе края, който водеше към компютъра, и рязко го дръпна. Стрелбата започна отново и тя се притисна към бетонната стена.

Настъпи тишина и Маделин уви кабела около дръжката на лопатата веднъж, втори път, дръпна силно, за да го стегне, и хвърли всичко в коридора зад вратата. Резултатът беше предсказуем, но Маделин се претърколи по пода и се изправи отново до вратата. Дръпна я и вратата се затвори, а пушечният огън секна в момента, в който входът беше запечатан.

Ключалките изжужаха, резетата се плъзнаха на мястото си и зелената светлинка се промени в червена.

– Кажи ми пак защо трябваше да направя това? – извика запъхтяна тя.

– Защото това е противобомбен бункер – извика в отговор Петрович. – Сега се връщай горе.

Тя изтича обратно и се хвана за въжето.

– Не говориш сериозно?

– Да. Ако не можем да спрем експлозията, то поне ще попречим на взрива да достигне до повърхността.

Тя редуваше ръцете си на въжето, което изскърца възмутено.

– Давай, давай!

Ръката й достигна до дупката и се вкопчи в неравния й ръб. Острите камъни и металът се врязаха в дланта й, но тя не се пусна. Постави и другата си ръка на ръба и размаха крака, за да открие опора, върху която да стъпи. Петрович я хвана за китките, запъна краката си в мекия камък и дръпна силно.

Почувства как се плъзга заедно с нея. Подметките на ботушите му се удариха в отсрещната стена на шахтата и той напрегна коленете си. Маделин продължаваше да се плъзга, а той не беше достатъчно силен, за да я удържи.

Окървавената ръка, която се беше вкопчила в ръба на шахтата, пусна неговата и зашари наоколо. Напипа металния пръстен около левия му лакът и пръстите й го сграбчиха. Ръката му се напрегна и изопна. Рамката на гърба му пое цялата й тежест и той стисна здраво очи, за да преглътне момента на мъчителна болка, преди да успее да блокира всичко.

Маделин провря раменете си през пролуката, пусна го и се оттласна нагоре от стените на шахтата, успявайки да се прехвърли по корем през прага. По гърдите й се стичаше защитен гел.

Тя се обърна по гръб и вдигна и краката си в тунела.

– Извинявай.

Петрович отново започна да диша.

– Вземи едната бомба – изпъшка той.

Беше го страх да помръдне, за да не се окаже, че нещо се е скъсало.

Тя се пресегна и откачи едната от сферите.

– И какво сега?

– Така. Вземи въжето, завържи на края му една кофа и пусни бомбата в нея. Щракни превключвателя отгоре й, натисни бутона и я пусни в шахтата. Имаме петнайсет, най-много двайсет секунди, за да се махнем от тунела.

Тя вече издърпваше въжето. Петрович отново допусна усещанията в тялото си и изобщо не ги хареса.

– Ёбаный в рот.

Нещо в ръката му се беше повредило необратимо. Тя беше мъртва, безчувствена, сякаш към тялото му беше прикрепен нечий чужд крайник.

– Тръгвай – каза му Маделин, надвесена над въжето. – Аз ще те настигна.

– Тръгвам толкова бързо, колкото мога.

Той се хвана със здравата си ръка за подпората на тунела, надигна се до седнало положение, сви краката си и се спусна по наклона. Не беше нито бързо, нито елегантно.

Бомбата издрънча в кофата. Тя пусна таймера и залюля кофата над шахтата.

– Дали ще се получи?

– Не разполагаме с друго.

Близостта на гласа му я накара да се обърне; бледозелената светлина на очилата й за нощно виждане се стичаше по бузите й.

– Действай.

Маделин бръкна в кофата, натисна бутона и остави въжето да се плъзне между дланите й, оцветявайки найлоновата нишка с кръвта си. След това сви юмруци, за да спре падането на бомбата. Кофата издрънча и тя отново я пусна, този път до края.

– Тръгвай, Сам.

– Тръгнал съм.

Той изръмжа от раздразнение заради бавното си придвижване. Тя пропълзя към него и през него. Петрович получи коляно в корема и ръката й затисна силно главата му. Когато се озова от другата страна, тя се пресегна, бръкна под тениската му, стисна металната рамка, която се спускаше покрай гръбнака му, и го задърпа след себе си.

Часовникът в ъгъла на зрителното му поле показа единайсет, дванайсет секунди – все още се намираха в тунела, тъкмо бяха стигнали до тухлената стена, която ги отделяше от потока. Маделин го подхвана и го изхвърли навън с пъшкане, което премина във вик. Пос­ле скочи, завъртя се и падна във водата до него.

Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет и Петрович тъкмо започна да си мисли, че бомбата е дефектна и няма да се задейства, когато реката смени посоката си. За миг водата се завъртя хаотично около него и той вдигна глава. Нещо огромно и тежко беше започнало да се движи.

– Повърхността – каза той, но Маделин вече се беше изправила на крака.

След като вече разполагаше с достатъчно пространство, тя го хвана през гърдите, подпъхвайки едната си ръка под неговите, повдигна го от земята и го повлече към стълбата, която водеше нагоре към улицата. Тихият стон на гънещата се стомана внезапно премина в писък, разнесе се характерният звук от скъсване и гредата поддаде. Последва грохот от падащи отломки, докато накрая затрепери самият въздух.

Отслабеният от поредицата трусове канал започна да се срутва. От тавана се сипеха тухли и падаха с плясък във водата, следвани само подир миг от съседките си. Цели редици от тухли валяха и задръстваха водата.

Маделин придърпа Петрович към нишата, след което се изкатери по ръждясалата стълба, водеща към железния капак над главата й, оставяйки го да лежи в бушуващата вода с пълни с прах дробове.

Появи се полумесец от светлина, последван от пълен кръг, разкриващ облаци и лица. Нещо падна до него в черната вода – захвърлените очила за нощно виждане. После се появи и тя, разплисквайки водата.

– Можеш ли да се изкачиш?

– Дори и това да ме убие.

Той се хвана за стълбата със здравата си ръка и тя му помогна да качи единия си крак на най-долното стъпало.

Петрович плъзна ръката си нагоре, притисна се към стълбата, вдигна крака си на следващото стъпало и повтори движенията, като се опитваше да се придържа максимално близо до стълбата, за да не се окаже твърде далеч от нея при поредното приплъзване на ръката си нагоре.

Въздухът около него беше сив, а вдигнатият шум приличаше на гърления рев на конструиран от Джихада гигантски робот. Главата му се появи над тротоара и той очакваше да види някакво огромно механично насекомо, вилнеещо из града.

Подхванаха го ръце, издърпаха го нагоре и го сложиха да седне на земята.

Валентина коленичи пред него.

– Спря ли ги?

– Не. – Той изкашля праха от дробовете си и го изплю на плочките. – Трябва да бягаме.

Маделин изпълзя навън. Имаше рана на главата, кръвта се стичаше по скалпа и покрай ухото й. Лицето й бе покрито с тъмен прах, бронята й също. Само очите й бяха бели. Той осъзна, че сигурно изглежда по същия начин.

Единственият отговор на Валентина на думите на Петрович беше:

– Колко далеч?

Той не знаеше със сигурност.

– Майкъл?

[Добре дошъл отново.]

– Да, да. Прецакахме се. Приеми, че имаш килотонова ядрена бомба в твоята подземна стая и аз току-що изсипах в шахтата останките от кулата „Ошикора“. – Той се опита да се изправи и необяснимо защо не откри земята. Уловиха го и го вдигнаха: Маделин от едната страна, Маса от другата. – Какви са вероятностите от заразяване?

[Има сложни, неизвестни променливи…]

– Искам предположение. И приблизителни изчисления за щетите и концентрацията на радиоактивен прах. Бих го направил и сам, но съм малко зает с опити да остана жив.

Нямаха кола, камион, нищо. Трябваше да се придвижват пеша или да останат тук.

[Тръгнете на север или на запад. До петстотин метра от кота нула има голяма вероятност за пълно разрушаване на всички сгради, неподсигурени срещу земетресение. Заразяването е възможно – определям вероятност от петдесет процента – но ако облакът от експлозията достигне повърхността, ще доведе до взрив и топлинни увреждания. Радиоактивният прах ще се разпространи на юг и изток над Метрозоната, концентрацията му ще е смъртоносна, след четирийсет и осем часа ще спадне под смъртоносната.]

– Чёрт. Предупреди Метрозоната. Бий тревога.

Той смътно усещаше, че се препъва, пада и продължава да тича, подкрепян от двете страни. Насочваха се към Бъркли Скуеър. По пътя тропаха ботуши, но никой не говореше. Всички пазеха дъха си за нещо по-важно.

От другата страна на реката завиха старите сирени, звукът им се извисяваше и затихваше, всявайки студен, корав ужас в сърцата им.

Беше минал почти половин час, откакто прекатурената камера беше записала отдалечаващите се фигури на мъжете. Почти. Оставаха по-малко от две минути.

Естествено – те бяха заредили бомбата отвън, бяха вкарали кодовете си, бяха ги сверили с главнокомандващия, бяха нагласили таймера. Трийсет минути, за да стигнат до мястото, да се справят с неочакваните спънки, да поставят бомбата колкото се може по-близо до проклятието, наречено Майкъл – и да открият, че могат да влязат в стаята с квантовия компютър, да осъзнаят, че току-що са сложили пълнител с патрони в машината, но въпреки това трябва да се състезават с часовника, който бавно отброява и няма как да бъде спрян, прикрепеният към малка ядрена бомба часовник, който щеше да я взриви, когато броячът стигне до нула.

Беше неизбежно.

Той си ги представи как стоят в тъмната стая и единствената им компания са самите те и проблясващите екрани на китките им. И гнусната бомба, чийто брояч проб­лясва, отброявайки минутите до края на живота им.

Петрович се радваше, че там се намираха те, а не той, макар че собствените му дробове горяха така, сякаш бяха пълни с киселина, всеки мускул се гърчеше в агония, всяка стъпка изискваше огромни усилия, всеки миг бе истинско мъчение. Той беше жив и ако успееше да се отдалечи достатъчно от кота нула, щеше да остане жив.

Не като тях. Изобщо не като тях.